Тъжната участ да си сам по празниците..(Статия)

Страшното е, че жестоката действителност поднася често и такъв сценарий - битие, обречено на физическа и духовна разруха. "Душицо, душицо... Върви се забавлявай. Какво ще си губиш времето с мен. Само гледай да не паднеш, че е пързаливо. Mлада си още, ще вземе да си счупиш я крак, я ръка. Пък то сега не е и по болници да ходиш. Те и докторите станаха едни хиени... Всичко пощуря, животът не отива надобре... То нас, старците, кучета ни яли, ами вие, бе, душицо, вие младите, де ще се денете...". Дядо Стефан седи на пейките срещу фонтаните в Плевен. Нищо, че е мокро. Постлал си една найлонова торбичка. Измолил я от магазинерката на закуските отсреща. Така малко ще погледа. Ама вълчи студ, дявол да го вземе, мърмори той. Докато говори, слюнка пълни ъгълчетата на устата му. От носа му руква вода. Подсмърчайки, дядо Стефан я изтрива с ръкава си. После премлясква. Признава, че е гладен. Не бил слагал нищо в устата от вчера. Ама тогава така се наял...

Две филийки си надробил с водичка,

сложил си даже и сол, за да е по-вкусно... Това хапнал и на Коледа. Вечерята му била даже по-богата, защото си скълцал и червен лук. Ама не лютив, а от другия, обяснява старецът. Всеки ден дядо Стефан е на пейките. Без значение дали температурата е -20 или +40 градуса. На 86 години е. Хубаво му е, когато си говори с някого. Сред хората на неговата възраст няма приятели, сам е. Жена му се споминала преди 15 години. Един син успели да отгледат, ама той нещо хаймана излязъл, не крие сълзите си старецът. Два пъти лежал по затворите за кражби. Уж дребни неща вземал, ама на хората къщите по селата разбивал... "Самотата е най-страшното нещо на този свят, душицо. Само аз знам каква мъка е това. Ама то скоро ще свърши... Вижда му се вече краят на този живот, слава Богу... Не го искам вече, измъчих се доста. Даже като си седя тука си викам - що не вземе да ме тресне тоя студ и да дойде оная с косата да си ме прибере. Хем на линейката ще й е по-наблизо, като я викнат. Сега, ако се гътна, чак до Стара гара трябва да идва", опитва се да се пошегува дядо Стефан.

Петносаната му от бенки дясна ръка трепери - начална фаза на паркинсон. За миг спира да говори и мокрите му очи се впиват в отсрещния магазин. Най-вероятно в нищото. Бастунът е подпрян до него, за да не падне. Избелелият и изтънял балтон е на лекета. От дясната му страна се подава мръсна подплата. Панталонът е толкова къс, че

над скъсаните бели маратонки се виждат

вълнени чорапи. На главата си има памучно таке - толкова малко, че едва ли предпазва дори и до някъде от студа. Дядо Стефан разказва за живота си с болка. Роден е в с. Опанец. Там живял, ама се оженил за гражданка. Родителите й били бедни, но все пак имали къща в града. Сега в съборетината останал само той. Мисли си, че скоро ще искат да я бутнат, ама дотогава все пак е покрив... Живее със 100 лева пенсия. 55 лв. дава за лекарства. Другите - за хляб. Топли се на дърва, ама напоследък много го болят краката, а и ръцете не го слушат, за да събира съчки. За цепеници парите не достигат. Няма съседи, които да му помогнат. Няма семейство. От три години не е чувал и виждал сина си.

"Ти вярваш ли в Господ? Аз вече не. Колко сълзи изплаках, но той не ми помогна. Кървави сълзи. Виждала ли си мъж да плаче като дете и да се гърчи безпомощно. Така беше като се спомина жената и когато разбрах, че синът по лош път е тръгнал. Не можах да го спра. Цял живот аргатин съм бил на тоя и оня. Работил съм нещичко да припечеля, у дома да го занеса. Мойта добре беше, ама детето... Блъскал съм се до изнемога, а я ме виж сега... Няма кой да ме погледне... Осиротях, Боже, осиротях... За какви празници ми говориш, душицо... Бог се бил родил. Няма Бог! Иначе щях поне да имам с кого да продумам. Сам съм на света... И новата година - и тя като старата. Все тая. Каква Европа? Нищо не разбирам от тия неща. Имам малък черно-бял телевизор, уж гледам по малко, ама пестя ток. Аз гледам какво става по улиците. Всеки ден седя тук. Хора да видя, че то така не се живей, Боже", нарежда старецът.

Дядо Стефан става, за да се поотупа и пак сяда на мократа пейка. С трепереща ръка поема баничката, която му подавам. Трудно му е с пластмасовата чашка с топлия чай. От благодарност започва да плаче. Като дете. Първо хлипа, после се разтриса целия. Опитва баничката. От устата му падат трохи. Очите му стават други. Някак щастливи. За миг се заглеждат в празничната елха на площада. Но само за миг. После зениците му отново потъват в отсрещния магазин. Най-вероятно в нищото.

Оказа се, че има пенсионери, които са виждали дядо Стефан на пейките. "Този е луд. Аз веднъж го видях да си говори с гълъбите. После и с мен си говори, а на другия ден нищо не помнеше. Нещо не е добре с главата. Седи си сам и ту реве, ту се усмихва. Говори си самичък", обяснява баба Мария. И тя обикаля по пейките, ама казва, че не е толкова луда, че да седне в мокрото. Гледа да не би да има някоя приятелка, с която да разменят две приказки, и се прибира. В тоя студ поне вътре да е, ще побъбри с нейния старец...

А дядо Стефан няма с кого да побъбри. Прегърбен, треперещ от болестта си, тръгва. От далече прилича на герой от разказ на Чехов. Мъничък, жалък, нищожен. Будещ съжаление и състрадание. Излъчващ самота и отчаяние. За него празници няма. Те дори са по-страшни от делниците. Защото по Коледа и Нова година улиците опустяват и дори и там дядо Стефан остава сам. С уличните кучета. С мръсния лед, в който сякаш се отразява жалкото му съществуване. И с елхата, която трябва да носи надежда и радост. Но не и за него. За този старец бляскавите витрини са просто един друг свят, в който той няма място. Затова иска да си отиде от тази земя. Да освободи душата си. Въпреки че не вярва в задгробния живот. Иска да си отдъхне, да му олекне. И ако има Бог, той ще изпълни желанието му. Нали по празниците се случват чудеса?

Източник: bgsever

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изповедта на един завърнал се емигрант (Статия)

„Нe ми се връщаше във Велико Търново, макар това да е моят роден град. Мама и тате са още в Италия. Той блъска от 10 години по света, но от няколко месеца е безработен и е на тамошната борса. Дават му 1000 наши лева. Мама чисти къщи и за нея работа има. У нас тя беше учителка, а той работеше в завод, но сега гледам, че този завод го няма.Със сестра ми от малки се лашкаме между България и чужбина. Ту ходим при тях, ту се връщаме при баби и дядовци. Живот на колела.

Този месец трябваше да имам бал, като всички останали връстници. Но няма как да стане, защото нямам средно образование. От многото надежди за обучение в Италия си останах и без българското средно. Може би като частен ученик или по някакъв друг начин ще успея да взема диплома за средно, ама не знам кога и как.

Сам реших да се върна в България, защото не искам повече да тежа на нашите. Гледам – и без това се мъчат. Тук направиха апартамент, обзаведоха го. Успях да взема шофьорска книжка, като си идвах миналата година. Карам кола идеално. Но какво от това?

Говоря езика перфектно, дали ще ми послужи

Говоря италиански перфектно, но с писането не съм добре, заради това не успях да завърша училище там, не я разбрах тази граматика – и това е. Работих на всякакви места. Не ми тежи, не съм ленив и мързел като някои на моите години. Успях да си купя сам кола в Италия и се прибрах с нея до България. Честно ви казвам, елате да я видите. По целия път не ме спря полиция, като си влязох у нас, и се почна – ти сам ли си, какъв е тоя номер, защо колата се води на баща ти? Ей такива – полицейски, умни – въпроси. Оправих се.

И почнах да си търся работа. По обяви, по интернет, чрез приятели. Шофьор да бъда и ако имат нужда от езика ми, да помагам. Но се оказа, че дървото е много яко – работа няма и няма. Затова сега съм тръгнал да чукам от врата на врата, може пък някой да ме хареса и да не си е пуснал обява. Знам ли. И в Италия беше така – пици разкарвах, зад бар бях, портиер ме наеха, в баничарница работих няколко месеца и се научих да правя баници. Преди да ми бяха казали, че ще мога, нямаше да повярвам на никого. Затова ви казвам – живот на колела.

По строежите не ме искат, ще обикалям селата

Изредих всички строежи във Велико Търново. Няма работа, не искат хора, защото си имат. В складове ходих, къде ли не. Нищо. За хамалин пък забравете, то няма такъв бизнес тук, няма какво да се носи. И сега накъде ли? Ами тръгвам по селата, да се пазаря за единия хляб като циганите – градини на бабите да копая, дърва да цепя, да нося, машина мога да карам на нивата, не само колата си.

Искам да оцелея сам в моята страна. Сега ме хванахте в сантиментално състояние, заради това ви споделих тъгата си, но не искам приятелите да разберат, че съм аз. Все пак съм само на 18 години. И все още понякога ми се ходи на дискотека. Не пуша и не пия, ако от това се пестят пари, аз съм най-пестеливият човек на земята.”

Мобилният на хлапето иззвъня. Търсеше го майка му от Италия. Да го пита как е и какво прави в почивния ден. Момчето каза, че си говори с репортер. Ние се държим тук, но вие у нас се грижете за момчето ми, прорида в слушалката майката, решила да говори с авторката. И се похвали на сина си, че уредила с големи връзки сестра му да поеме за чистене една къща на банкер. Дано пък момичето да извади повече късмет от брат си. Имало над 10 кандидатки, но стопаните се спрели на нейната щерка, защото била пъргава и чевръста и умеела да меси пита. Като повечето българки…
Да се изправиш пред заключената врата на бащиния си дом..>>>>

Източник: lichna-drama

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Life In A Destroyed City: Watch the Citizens Of Berlin in July 1945

On May 2, 1945, the City of Berlin fell to Red (Soviet) Army after 16 d
ays of terrible battle. Adolf Hitler would not surrender, so the fighting was taken to the streets of Berlin itself. But on April 30 Hitler committed suicide, and the German forces surrendered.

Even so, the Soviet troops did not spare the people of Berlin. In revenge for the atrocities committed by the Nazis on their own people they murdered soldiers and civilians, pillaged the people and raped the women.

After the Red Army finished its rampage the Soviets began to restore order. The city had been almost entirely destroyed. There was no transport, no sewers, and no food for the starving citizens. Colonel-General Nikolai Berzarin was appointed commander of the city. Soup kitchens were set up to feed the people, and locals were appointed on each city block to organise the cleaning-up. The Soviets tried to feed and reorganise the city, but even so, starvation and homelessness was a big problem. In June 1945 the average citizen received a little over a half of the ally ration they were supposed to get. Over a million people, of a city of two million, had nowhere to live (before the war the population of Berlin had been four million).

warhistoryonline.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изповедта на една пенсионирана учителка (Статия)

И така, след 25 години учителстване се озовах в магазинче за луксозно дамско бельо. В началото се почувствах като в небрано лозе, но скоро влязох в релси. Като си спомня с колко несвойствени неща се занимавах в училище, тази работа ми се стори леснотийка. Не само че бързо свикнах, но и увеличих дневния оборот. Последното много се понрави на собственичката и даже ми повиши заплатата с пет лева. Че да не би да са малко - една принцеса с кашкавал,  минерална вода, кафе и пастичка... Сигурно вече се питате къде се крие разковничето на успеха ми? В тоталното себераздаване на клиента. Важното е, Той да се почувства значим. Посрещам Го с най-чаровната си усмивка, на която би ми завидял всеки японец.Заговарям Го с най-медения си гласец, на който би ми завидяла всяка сладкопойна чучулига... И това е само въведението! Следва същинската част. Преобръщам целия магазин наопаки, но удовлетворявам желанието Му. Накрая, леко зашеметен от щастие, Го изпращам до вратата и посрещам следващия... След всичко това съмнявате ли се,  че вече имам постоянни клиенти?!
   Когато остана сама, пак не скучая. Приятно ми е да зяпам минувачите и да си представям кой какъв е, с какво се занимава, за какво си мисли и мечтае... Интересно, защо всички са толкова  угрижени, изнервени и намусени?... Къде са усмивките на тези хора?! Не съм очаквала, че мъжете няма да обръщат внимание на дамското бельо. Ако все пак случайно погледнат към витрината, в очите им се чете или равнодушие, или тих ужас. Разбирам ги - този стрес... Жените пък така се прехласват,  че чак се спъват. Установих, че само двама мъже са пазарували в магазина. Един младеж пожела розов сутиен за рождения ден на приятелката си, но не знаеше размерите... Бях безсилна да му помогна. Изведнъж той положи дланите си върху бюста на манекена и блажено затвори очи. Миг,  равняващ се на цяла вечност... После възторжено възкликна: „Ето! Това са размерите!" Ех, любов... Вторият случай беше с мургав господин от махалата, който гръмогласно поиска "дантелени гащи". Дамата до него срамежливо прошепна, че са много скъпи, но той й се сопна: „Ти да мълчиш, ма! Аз плащам!" И награби най-малкия чифт бикини. Беше мой ред да се намеся - с професионално око огледах пищните форми на жената и деликатно предложих най-големия размер. Купи десет чифта...
   Често в магазина се отбива омъчнена женица, но не да пазарува, а да споделя за синове, снахи и внуци. Слушам я и разбиращо кимам. Какво да правя - нека си излее душата, да не пипне някоя коварна болест. Чудя се дали  да не преквалифицирам психология? Но като гледам, май никой няма да се бръкне  за консултация с психолог, по-скоро ще си го избие или вкъщи, или в службата, или в кръчмата... В близките десет години няма хляб и в тая работа. Я, по-добре да си кютам аз в магазинчето като продавач-консултант...
otkrovenia.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Някогашните морски свалячи ..(Статия)

Според варненския дългогодишен спасител Божидар Банков, който започва кариерата си през 1963 г. на Златни пясъци, истинските свалячи са били общите работници в курорта.„По цял ден се облизваха и вечер скачаха в леглото на някоя чужденка, макар да е забранено. Милицията обаче не спеше. Бяха пратили две момичета под прикритие в хотел “Гларус”. Че са агентки ни каза барманът. Общаците обаче не знаеха. И една августовска вечер през 1964 г. милицията хвана няколко нашенци на калъп с чехкинчета. На другия ден в. “Народно дело” написа, че в “Гларус” изловили “гларуси”. И така се роди новото име на свалячите на плажа”, разказва Божо.
В спомените му най-атрактивни остават чехкините и немкините. За рускините казва, че били най-непристъпни, понеже ходели по групи, а най-ниско ниво в рейтинга му от онези години са полякините, само будалите се били занимавали с тях, но иначе били добри търговци на парфюмчета “Бич може”, “Пани Валевска” и кремове „Нивеа” – изключително дефицитни продукти по времето на соца.Гларусът е легендарен персонаж, от когото е тръгнал митът за българското гостоприемство.
Той е живата реклама на черноморските ни курорти, мил спомен за хиляди чужденки на и над средна възраст от времената, когато All inclusive означаваше просто „всичко вътре”. Добре сложен, добре изпечен (но и пьекан), с прилепнали (по възможност вносни) бански и с екзистенц-минимум от свалячески реплики на няколко езика, той самоотвержено защитава честта на родината с надеждата някоя Ингрид да си падне дотолкова, че да го ожени за себе си и да го отведе далече, далече. Зимната му разновидност е ски-учителят.
Развитие на типажа: Откак мъжете вече могат да излизат в чужбина не само по полов път, ятото на гларусите пооредя. Останаха предимно аматьорите, които си въобразяват, че като заговорят българка на немски, й правят комплимент. Някои неща като силен тен, мек говор и перчене по плажа са си почти същите, но гларусите вече не са онези калени и минали през всичко воини. Чехкините вече си бръснат краката, все пак.
Черноморието ни отразено от „Маями Нюз” в броя си от 21 март 1974 г. ( Част 1 ) ЦЪК

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изграждането на Димитровград (Статия+Видео)

Първият социалистически град на България е замислен мащабно като инфраструктура и градоустройство. Началото му е поставено на 10 май 1947 г., когато пристигат 40 младежи, за да изградят „града на мечтите“. Те са последвани от десетки хиляди други младежи.

Основан е на 2 септември 1947 г. с указ на тогавашния министър-председател и лидер на БКП Георги Димитров, като се свързват селата Раковски, Мариино и Черноконево. За изграждането му е сформирано младежко бригадирско движение, в което младежи от различни краища на страната работят безплатно.

Бившето село Раковски възниква в началото на XIX век на мястото на 2 турски чифлика. През 1873 г. край селото се изгражда гара на железопътната линия на барон Хирш и това ускорява развитието му.

Градът е построен от 50 000 бригадири, които пристигат от 963 български градове и села. Част от тях стават жители на новия град. От 1948 до 1950 г. те работят в самостоятелна бригада, наречена „Млада гвардия“. Техният девиз е: „Ние изграждаме града, градът изгражда нас!“. Бригадирите построяват десетки жилища, химически заводи, фабриката „Вулкан“, азотно-торовия завод, пътната мрежа на днешната община Димитровград, както и обекти в цялата страна: пътя през прохода Хаинбоаз, железопътни линии (Ловеч – Троян, Перник – Волуяк, Самуил – Силистра), язовирите „Александър Стамболийски“, „Георги Димитров“ и др.

Димитровград е застроен в типично сталински стил, популярно известен като „съветски ампир“ или „сталински барок“. Фасадите от най-ранния социалистически барок често са монументални, с цокли в стил рустика, малки декоративни балкони и тежки полуколони. В града се срещат и сгради, издигнати в по-късния стил на архитектурния модернизъм от 70-те и 80-те години на ХХ в.

В настоящия момент усилено се работи по идеята (и проекта) Димитровград да бъде обявен за паметник на културата от национално значение. Целта на проекта е градоустройствените, архитектурни и паркови ансамбли от 1950-1970-те год. да придобият статут на национални културни ценности. Именно заради уникалната си архитектура, градът е поканен да участва в европейския проект за тоталитарен туризъм, чийто маршрут включва 15 града.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ