Изповедта на един завърнал се емигрант (Статия)

„Нe ми се връщаше във Велико Търново, макар това да е моят роден град. Мама и тате са още в Италия. Той блъска от 10 години по света, но от няколко месеца е безработен и е на тамошната борса. Дават му 1000 наши лева. Мама чисти къщи и за нея работа има. У нас тя беше учителка, а той работеше в завод, но сега гледам, че този завод го няма.Със сестра ми от малки се лашкаме между България и чужбина. Ту ходим при тях, ту се връщаме при баби и дядовци. Живот на колела.

Този месец трябваше да имам бал, като всички останали връстници. Но няма как да стане, защото нямам средно образование. От многото надежди за обучение в Италия си останах и без българското средно. Може би като частен ученик или по някакъв друг начин ще успея да взема диплома за средно, ама не знам кога и как.

Сам реших да се върна в България, защото не искам повече да тежа на нашите. Гледам – и без това се мъчат. Тук направиха апартамент, обзаведоха го. Успях да взема шофьорска книжка, като си идвах миналата година. Карам кола идеално. Но какво от това?

Говоря езика перфектно, дали ще ми послужи

Говоря италиански перфектно, но с писането не съм добре, заради това не успях да завърша училище там, не я разбрах тази граматика – и това е. Работих на всякакви места. Не ми тежи, не съм ленив и мързел като някои на моите години. Успях да си купя сам кола в Италия и се прибрах с нея до България. Честно ви казвам, елате да я видите. По целия път не ме спря полиция, като си влязох у нас, и се почна – ти сам ли си, какъв е тоя номер, защо колата се води на баща ти? Ей такива – полицейски, умни – въпроси. Оправих се.

И почнах да си търся работа. По обяви, по интернет, чрез приятели. Шофьор да бъда и ако имат нужда от езика ми, да помагам. Но се оказа, че дървото е много яко – работа няма и няма. Затова сега съм тръгнал да чукам от врата на врата, може пък някой да ме хареса и да не си е пуснал обява. Знам ли. И в Италия беше така – пици разкарвах, зад бар бях, портиер ме наеха, в баничарница работих няколко месеца и се научих да правя баници. Преди да ми бяха казали, че ще мога, нямаше да повярвам на никого. Затова ви казвам – живот на колела.

По строежите не ме искат, ще обикалям селата

Изредих всички строежи във Велико Търново. Няма работа, не искат хора, защото си имат. В складове ходих, къде ли не. Нищо. За хамалин пък забравете, то няма такъв бизнес тук, няма какво да се носи. И сега накъде ли? Ами тръгвам по селата, да се пазаря за единия хляб като циганите – градини на бабите да копая, дърва да цепя, да нося, машина мога да карам на нивата, не само колата си.

Искам да оцелея сам в моята страна. Сега ме хванахте в сантиментално състояние, заради това ви споделих тъгата си, но не искам приятелите да разберат, че съм аз. Все пак съм само на 18 години. И все още понякога ми се ходи на дискотека. Не пуша и не пия, ако от това се пестят пари, аз съм най-пестеливият човек на земята.”

Мобилният на хлапето иззвъня. Търсеше го майка му от Италия. Да го пита как е и какво прави в почивния ден. Момчето каза, че си говори с репортер. Ние се държим тук, но вие у нас се грижете за момчето ми, прорида в слушалката майката, решила да говори с авторката. И се похвали на сина си, че уредила с големи връзки сестра му да поеме за чистене една къща на банкер. Дано пък момичето да извади повече късмет от брат си. Имало над 10 кандидатки, но стопаните се спрели на нейната щерка, защото била пъргава и чевръста и умеела да меси пита. Като повечето българки…
Да се изправиш пред заключената врата на бащиния си дом..>>>>

Източник: lichna-drama

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Life In A Destroyed City: Watch the Citizens Of Berlin in July 1945

On May 2, 1945, the City of Berlin fell to Red (Soviet) Army after 16 d
ays of terrible battle. Adolf Hitler would not surrender, so the fighting was taken to the streets of Berlin itself. But on April 30 Hitler committed suicide, and the German forces surrendered.

Even so, the Soviet troops did not spare the people of Berlin. In revenge for the atrocities committed by the Nazis on their own people they murdered soldiers and civilians, pillaged the people and raped the women.

After the Red Army finished its rampage the Soviets began to restore order. The city had been almost entirely destroyed. There was no transport, no sewers, and no food for the starving citizens. Colonel-General Nikolai Berzarin was appointed commander of the city. Soup kitchens were set up to feed the people, and locals were appointed on each city block to organise the cleaning-up. The Soviets tried to feed and reorganise the city, but even so, starvation and homelessness was a big problem. In June 1945 the average citizen received a little over a half of the ally ration they were supposed to get. Over a million people, of a city of two million, had nowhere to live (before the war the population of Berlin had been four million).

warhistoryonline.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изповедта на една пенсионирана учителка (Статия)

И така, след 25 години учителстване се озовах в магазинче за луксозно дамско бельо. В началото се почувствах като в небрано лозе, но скоро влязох в релси. Като си спомня с колко несвойствени неща се занимавах в училище, тази работа ми се стори леснотийка. Не само че бързо свикнах, но и увеличих дневния оборот. Последното много се понрави на собственичката и даже ми повиши заплатата с пет лева. Че да не би да са малко - една принцеса с кашкавал,  минерална вода, кафе и пастичка... Сигурно вече се питате къде се крие разковничето на успеха ми? В тоталното себераздаване на клиента. Важното е, Той да се почувства значим. Посрещам Го с най-чаровната си усмивка, на която би ми завидял всеки японец.Заговарям Го с най-медения си гласец, на който би ми завидяла всяка сладкопойна чучулига... И това е само въведението! Следва същинската част. Преобръщам целия магазин наопаки, но удовлетворявам желанието Му. Накрая, леко зашеметен от щастие, Го изпращам до вратата и посрещам следващия... След всичко това съмнявате ли се,  че вече имам постоянни клиенти?!
   Когато остана сама, пак не скучая. Приятно ми е да зяпам минувачите и да си представям кой какъв е, с какво се занимава, за какво си мисли и мечтае... Интересно, защо всички са толкова  угрижени, изнервени и намусени?... Къде са усмивките на тези хора?! Не съм очаквала, че мъжете няма да обръщат внимание на дамското бельо. Ако все пак случайно погледнат към витрината, в очите им се чете или равнодушие, или тих ужас. Разбирам ги - този стрес... Жените пък така се прехласват,  че чак се спъват. Установих, че само двама мъже са пазарували в магазина. Един младеж пожела розов сутиен за рождения ден на приятелката си, но не знаеше размерите... Бях безсилна да му помогна. Изведнъж той положи дланите си върху бюста на манекена и блажено затвори очи. Миг,  равняващ се на цяла вечност... После възторжено възкликна: „Ето! Това са размерите!" Ех, любов... Вторият случай беше с мургав господин от махалата, който гръмогласно поиска "дантелени гащи". Дамата до него срамежливо прошепна, че са много скъпи, но той й се сопна: „Ти да мълчиш, ма! Аз плащам!" И награби най-малкия чифт бикини. Беше мой ред да се намеся - с професионално око огледах пищните форми на жената и деликатно предложих най-големия размер. Купи десет чифта...
   Често в магазина се отбива омъчнена женица, но не да пазарува, а да споделя за синове, снахи и внуци. Слушам я и разбиращо кимам. Какво да правя - нека си излее душата, да не пипне някоя коварна болест. Чудя се дали  да не преквалифицирам психология? Но като гледам, май никой няма да се бръкне  за консултация с психолог, по-скоро ще си го избие или вкъщи, или в службата, или в кръчмата... В близките десет години няма хляб и в тая работа. Я, по-добре да си кютам аз в магазинчето като продавач-консултант...
otkrovenia.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Някогашните морски свалячи ..(Статия)

Според варненския дългогодишен спасител Божидар Банков, който започва кариерата си през 1963 г. на Златни пясъци, истинските свалячи са били общите работници в курорта.„По цял ден се облизваха и вечер скачаха в леглото на някоя чужденка, макар да е забранено. Милицията обаче не спеше. Бяха пратили две момичета под прикритие в хотел “Гларус”. Че са агентки ни каза барманът. Общаците обаче не знаеха. И една августовска вечер през 1964 г. милицията хвана няколко нашенци на калъп с чехкинчета. На другия ден в. “Народно дело” написа, че в “Гларус” изловили “гларуси”. И така се роди новото име на свалячите на плажа”, разказва Божо.
В спомените му най-атрактивни остават чехкините и немкините. За рускините казва, че били най-непристъпни, понеже ходели по групи, а най-ниско ниво в рейтинга му от онези години са полякините, само будалите се били занимавали с тях, но иначе били добри търговци на парфюмчета “Бич може”, “Пани Валевска” и кремове „Нивеа” – изключително дефицитни продукти по времето на соца.Гларусът е легендарен персонаж, от когото е тръгнал митът за българското гостоприемство.
Той е живата реклама на черноморските ни курорти, мил спомен за хиляди чужденки на и над средна възраст от времената, когато All inclusive означаваше просто „всичко вътре”. Добре сложен, добре изпечен (но и пьекан), с прилепнали (по възможност вносни) бански и с екзистенц-минимум от свалячески реплики на няколко езика, той самоотвержено защитава честта на родината с надеждата някоя Ингрид да си падне дотолкова, че да го ожени за себе си и да го отведе далече, далече. Зимната му разновидност е ски-учителят.
Развитие на типажа: Откак мъжете вече могат да излизат в чужбина не само по полов път, ятото на гларусите пооредя. Останаха предимно аматьорите, които си въобразяват, че като заговорят българка на немски, й правят комплимент. Някои неща като силен тен, мек говор и перчене по плажа са си почти същите, но гларусите вече не са онези калени и минали през всичко воини. Чехкините вече си бръснат краката, все пак.
Черноморието ни отразено от „Маями Нюз” в броя си от 21 март 1974 г. ( Част 1 ) ЦЪК

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изграждането на Димитровград (Статия+Видео)

Първият социалистически град на България е замислен мащабно като инфраструктура и градоустройство. Началото му е поставено на 10 май 1947 г., когато пристигат 40 младежи, за да изградят „града на мечтите“. Те са последвани от десетки хиляди други младежи.

Основан е на 2 септември 1947 г. с указ на тогавашния министър-председател и лидер на БКП Георги Димитров, като се свързват селата Раковски, Мариино и Черноконево. За изграждането му е сформирано младежко бригадирско движение, в което младежи от различни краища на страната работят безплатно.

Бившето село Раковски възниква в началото на XIX век на мястото на 2 турски чифлика. През 1873 г. край селото се изгражда гара на железопътната линия на барон Хирш и това ускорява развитието му.

Градът е построен от 50 000 бригадири, които пристигат от 963 български градове и села. Част от тях стават жители на новия град. От 1948 до 1950 г. те работят в самостоятелна бригада, наречена „Млада гвардия“. Техният девиз е: „Ние изграждаме града, градът изгражда нас!“. Бригадирите построяват десетки жилища, химически заводи, фабриката „Вулкан“, азотно-торовия завод, пътната мрежа на днешната община Димитровград, както и обекти в цялата страна: пътя през прохода Хаинбоаз, железопътни линии (Ловеч – Троян, Перник – Волуяк, Самуил – Силистра), язовирите „Александър Стамболийски“, „Георги Димитров“ и др.

Димитровград е застроен в типично сталински стил, популярно известен като „съветски ампир“ или „сталински барок“. Фасадите от най-ранния социалистически барок често са монументални, с цокли в стил рустика, малки декоративни балкони и тежки полуколони. В града се срещат и сгради, издигнати в по-късния стил на архитектурния модернизъм от 70-те и 80-те години на ХХ в.

В настоящия момент усилено се работи по идеята (и проекта) Димитровград да бъде обявен за паметник на културата от национално значение. Целта на проекта е градоустройствените, архитектурни и паркови ансамбли от 1950-1970-те год. да придобият статут на национални културни ценности. Именно заради уникалната си архитектура, градът е поканен да участва в европейския проект за тоталитарен туризъм, чийто маршрут включва 15 града.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Последната снимка на Мартина Вачкова и баща й

Последната снимка на Мартина Вачкова и баща й - Григор Вачков . На нея двамата са в костюмите си от филма “Мера според мера”, където играят заедно, 1981 г

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ