1964 г. Млада красавица, наследница на един от най-заможните родове в Елена, върви по улиците в центъра на столицата, след като е гледала пиесата “В полите на Витоша" на любимия си поет Яворов. До нея спира кола с дипломатически номер, от която излиза красив арабин и на безупречен френски я пита откъде може да си
купи хляб.
Явно при вида на стройната девойка с руси коси дори на него не са му достигнали дипломатическите умения, за да измисли по-подходящ начин да я заговори. “Аз вече знаех френски, защото го бях учила от румънски емигранти в Елена. Но ми стана много смешно - да търсиш хляб в 9 ч вечерта в тогавашна София, бе абсурдно. Този хляб обаче сложи началото на голямата ми житейска авантюра, на моята арабска приказка." Това си спомня жената, която днес отговаря за връзките с обществеността на френския културен институт в София. За Мария Конакчиева тази авантюра продължава четвърт век.
На 8 декември 1967 г. тя става съпруга на алжирския шарже д'афер Хамза Бен Амран, който открива посолството на страната си в България, а по-късно е първи съветник в него. Алжирецът е галантен кавалер, завършил френски колеж, учил в Германия и Чехия.
Сватбата е в Горна баня, сред гостите са почти всички посланици, много от присъстващите българи са във фракове, което звучи невероятно за нравите на тогавашна комунистическа България. Роклята на булката е от бяла дантела и е донесена от Ливан,обувките са сребърни, свири оркестърът на Лили Иванова, макар че самата прима не е там.
Младоженецът й подарява гривна с тюркоази, защото разбрал, че това са камъните на зодията й Водолей. Изобщо, сватбата е от онези, за които в София се говори дълго. Мария е и дамата, която подкарва първото беемве в България, пак подарък от мъжа й. “Влюбването в него бе продължение на детските ми мечти. Още докато бях в Елена, писах на Аристотел Онасис, който тогава беше много близък с принца на Монако и жена му Грейс Кели, да ми прати рокля, за да изглеждам и аз като принцеса на абитуриентския си бал. Естествено, той никога не ми отговори. Но аз реших, че не защото не е искал, а защото е бил твърде далеч." Заминаването й от България става сравнително безболезнено.
“Не бях преследвана заради връзката си с чужденец. Все пак той беше дипломат, при това от “братския алжирски народ", казва Мария. Тя потегля за Алжир няколко месеца след женитбата. Връща се за малко само през 1968 г., за да се дипломира.
В следващите 25 г. следва съпруга си не само в родината му, но и навсякъде, където го отвежда работата му - в Тунис, Египет, Ливан, Либия, Великобритания, Франция, Швейцария, Румъния... Съдбата я връща у нас чак през 1991 г., когато в Алжир се надига ислямизмът, а у нас започват трудните и вълнуващи години на изграждането на демокрацията. “Арабският свят, в който ме потопи Хамза, ми даде много - друга култура, друго отношение към нещата, безкрайни пустини, сините хора - туарегите, това наистина бе за човек като мен, дошъл от Елена, едно невероятно приключение - смята Мария.
По онова време в Алжир хората бяха много отворени, цялата държава беше силно повлияна от френската култура". В северноафриканската страна тя задълбочава връзките си с тази култура, на чието популяризиране в България днес се е отдала с цялата си енергия и ентусиазъм. Мария Конакчиева е неизменна част от всяко събитие, огранизирано от френския институт през последните 17 г. Напоследък, вероятно и заради изключително активната обществена дейност на френския посланик Етиен дьо Понсен, тя често попада в обективите на фотографите и камерите, тъй като го придружава почти навсякъде.
Беше до него и президента Никола Саркози при срещата им с медсестрите няколко месеца след освобождаването им от
Либия и дори сама вече се затруднява да изброи всички имена на френски политици, творци и интелектуалци, с които я е срещала професията й. “Всяка такава среща е предадена и получена емоция, която ме прави безкрайно щастлива", признава Мария. Тя е от хората, за които с ръка на сърцето може да се каже, че изпитват удоволствие от работата си - винаги усмихната, винаги безупречно елегантна, винаги с включен мобилен телефон, за да даде исканата информация, и нещо много ценно - човек, за когото не съществуват въпроси, на които не може или не трябва да се отговори.
Наскоро Франция оцени по достойнство тези й качества, правейки я кавалер на Ордена на академичните палми Още докато обикаля света с мъжа си, борбената българка не се задоволява с приятното положение на красива съпруга на дипломат, призвана да придава блясък на професионалните му контакти. Почти през цялото време работи, при това за големи алжирски или многонационални компании. “Завърших геохимия. Много ми се искаше да уча журналистика, но през 60-те години на такива като мен - “неблагонадеждни", не им позволяваха да учат това. После, когато бяхме в Бейрут, където Хамза бе представител на алжирските авиолинии, исках да се запиша в американския колеж, но започна войната и всичко се разбърка." В Алжир и Тунис обаче специалността й отваря врати към предприятия за геоложки проучвания, фосфати, петрол, строителни материали и дори за проектиране на язовири.
“Винаги съм била независима - и материално, и в отстояването на мнението си", с право се гордее тя. Когато решава да се върне в България през 1991 г., изоставя едно охолно положение, за да почне почти от нулата, но не може повече да издържи на насилието, избухнало в Алжир. С нея се връщат и двамата й синове близнаци, родени през 1971 г. Сега единият е лекар във Франция, а другият е завършил социология и в момента работи и живее в Канада. Съпругът й остава в родината си. “Разделихме се по най-цивилизования начин, животът и обстоятелствата ни разделиха, а не отношенията ни. Винаги ще изпитвам най-добри чувства към мъжа, който ми отвори очите", признателна е Мария. У нас тя първо работи за “Фармацевти без граници" и “Лекари без граници", после, през 1992 г., прекрасните й познания за френския език и култура я отвеждат в новооткрития френски културен институт. Там се чувства напълно в свои води, защото от дете расте във франкофонска среда.
По майка произхожда от Камбуровия род в Елена, едни от най-големите богаташи в този край. И до днес Камбуровият хан на прадядо й е част от историческата част на балканския град, известна като Даскалоливницата. Прапрадядо й Стоян Камбуров участвал в бунта на Капитан дядо Никола срещу отоманския поробител. От бесило го спасил закон, според който, ако жена ти е бременна, те пускат от затвора. Бебето Йордан по-късно станало един от най-влиятелните хора в еленското с. Йовковци, построил там училището и църквата. Неговата дъщеря Мария, на която е кръстена внучката й Конакчиева, се омъжва за Никифор Топалов и двамата продължават да разширяват семейния бизнес. След 9 септември всичко е национализирано, дядо й на косъм отървава смъртна присъда от Народния съд. Познат от неговия край си спомня за човещината му да оставя в мелниците си брашно за партизаните, за да не ходят гладни. “Ето че никога не е излишно да правиш добро, то винаги се отплаща - убедена е Мария. - Взетите ни имоти си останаха взети, голяма част от тях - мелниците, къщата - потънаха в язовир “Йовковци”. Но мен винаги са ме възпитавали да не съжалявам за миналото и да гледам напред, да не изпитвам омраза." Признава, че макар да живеели в беднотия и под наем и макар че на майка й никога не й позволили да работи, били като останалите хора.
Мария още тогава обаче мечтаела да напусне
България, не заради биографията си, а защото “не можех да си представя, че ще чета само “Работническо дело". Силното й желание е възнаградено - тя се влюбва в мъж, който й отваря света. Мнозина хора бъркат и смятат, че Мария е сестра на известния от близкото ни минало тв журналист Николай Конакчиев. Всъщност той е неин далечен братовчед. Брат й е известният лекар гинеколог Александър Конакчиев, бивш дългогодишен шеф на АГ “Шейново". “Израснах по времето на комунизма, но получих солидно образование, 25 г. попивах арабската и западната култура и се върнах, когато започваше разграждането на тоталитарния режим. Може да се каже, че съм живяла три различни живота", казва Мария Конакчиева.
Мария Незнакомова
www.24chasa.bg
19:02
