21:36
19:38
Admin
СТАТИИ
No comments
- 12:57
- Admin
- Родната казарма, СТАТИИ
- 1 comment
 |
Вторник, 19 декември 1967г. Черен вторник! Черен ден за 14 български семейства! Денят е снежен. На пост пред караулното помещение е млад войник. В един момент влиза и почва да стреля с автомата си. Казват, че е гонен и тормозен от старшина школника (началник на караула) и другите войници. Равносметката- 7 убити и 7 ранени.
Само един от по-леко ранените войници съобщава за трагедията. До ден днешен за едно от най- кървавите убийства в социалистическа България се мълчи. Каква е съдбата на убиеца? А на останалите живи момчета? Никой нищо не говори! Защо? В далечната 1967 година на погребите на “Голямата звезда”, на 30 км от Харманли и на 20 от Тополовград, премръзнал на пост войник в яда си застрелва с автомат “Калашников” почти от упор, в караулното помещение, 14 свои колеги, седем от които умират веднага, другите оцеляват по чудо. Част от простреляните е можело да бъдат спасени, ако не са били неадекватните мерки на военните, които не допуснали лекарски екип веднага.Денят 19 декември 1967 година е снежен.
Започналият да вали още през нощта сняг не спира през целия ден, трупа непрекъснато, все повече и повече. Същия ден в близкото село Черепово прожектират съветски филм със сюжет от Втората световна война. Гледат го осем от войниците, охраняващи военните погреби под “Голямата звезда”.В съседното село Българска поляна в къщата на Ангел Кларнетиста е шумно и многолюдно, на първия етаж се намира местната сладкарница.В Тополовградската болница вървят обичайните прегледи. За нощно дежурство се стягат младата медицинска сестра Станка Андонова, шофьорът на линейка Никола Василев – Кольо Гърчето. Той даже отива и малко по-рано, за да провери автомобила, защото никой не може да каже накъде ще се наложи да пътува през снежната нощ.
За дежурство се стяга и тогавашния главен лекар на болницата д-р Чаушев.Около 19 часа хората в къщата на Ангел Кларнетиста чуват викове ”Помощ, избиха ни!” и излизат да видят какво става. Пред вратата стои войниче, без шинел, цялото треперещо и непрекъснато повтаря: “Избиха ни, избиха ни, помощ”, стискайки автомата в ръце, не чувстващ ни студ, ни каквото и да е. Не може да обясни къде и какво точно е станало. Понеже и то и другарите му редовно идвали да си купуват разни неща от сладкарницата, хората вече разбрали че момчето е от охраната на погребите и че нещо страшно е станало там, имало е стрелба, убити, ранени. Момчето е в шок, леко ранен е и по чудо е успял да се измъкне от касапницата. Обаждат се в болницата и МВР в Тополовград. След това се вдигат ловната дружинка на селото и доброволният отряд и тръгват към погребите.
Какво е станало в Тополовград разказват шофьорът на болницата Никола Василев и медицинската сестра Станка Андонова – двама от основните действащи лица в тогавашната нощ.
“Беше студен и снежен зимен ден. Отивахме на смяна – тя започваше в 7 часа вечерта. Мина визитацията и някъде около 19.30 – 20 часа се обадиха от село Българска поляна, че е станала стрелба на погребите на „Голямата звезда” и има убити и ранени, обаче никой не може да каже какво точно е станало – нападение ли е, диверсия или нещо друго. Главния лекар д-р Чаушев беше дежурен и нареди да сформираме група и подготвим всичко необходимо за първа помощ и то в по големи количества, защото не знаем какво е станало и какво ще заварим.”
Групата е докторът, медицинската сестра Станка Андонова и шофьорът на линейката “УАЗ” Никола Василев.
„Преди да тръгнем се обадихме на поделението на Вишеград, на заставата в Радовец и на полка в Симеоновград (тогава все още Марица). От там ни разпоредиха да не отиваме, тъй като охраната на погребите била тяхна, освен това била военна работа и те веднага щели да потеглят за Звездата с техника. Ние си останахме в пълна готовност в Тополовград…”
Христо Макрика от село Българска поляна разказва плачейки:
„Вечерта ми се обади Слави доктора – “Ставай, вика, военните се изтрепали”. Димитър Ангелов запали газката и заедно с Крути Златев, Иван Йочев тръгнахме нататък. Спряхме на високото, там имаше един войник с автомат, който не ни пускаше и ние не знаехме какво става. След малко дойде линейката.”
След два часа военните от Марица (сега Симеоновград) се обадили на медицинските лица да тръгват, тъй като те закъсали с техниката по пътя – не могли да пробият снега.
Разказва медицинската сестра Станка Андонова: “Ние потеглихме, даже бяхме сложили в колата и ловната пушка на доктора заедно с пълния патрондаш, така за всеки случай – не знаем точно какво е станало и от какво ще имаме, не дай си Боже, нужда. Именно заради това забавяне тогава 2-3 от момчетата си отидоха ей така, не защото бяха ранени тежко, а от кръвозагуба.”
Медицинските лица тръгнали по пътя за Вишеград, където също има погреби, а те не знаели за кои става дума. Снегът бил голям, но уазката била нова. На едно място им изскочила сърничка и те спрели да не я блъснат.
Шофьорът Никола Василев:
„На първите погреби тихо – няма нищо и никой. Продължихме към тези на Голямата звезда и там сварихме 50-100 човека от селото, които стояха на разстояние от бариерата към погребите. Спряхме и хората ни викат да не отиваме по-нататък, защото войникът ще ни простреля – този, който стоеше пред бариерата, а това бе същото момче, което се бе спасило, съобщило в селото, върнало се и застанало на пост пред бариерата и не пуща никой навътре, явно още в шок. Пуснахме прожектора на покрива на колата, доктора и сестрата с бели престилки и аз с чантата полека се придвижвахме към него и му обясняваме, кои сме, че идваме да оказваме помощ, непрекъснато и спокойно му говорехме, и лека полека се доближихме до него, но той пак държи автомата насочен към нас. Никола Василев продължава: “В този момент аз сложих санитарната чанта пред гърдите и съвсем се доближих да момчето, каквото става да става – идваме все пак помощ да окажем. То малко се поуспокои и ни пусна нас тримата да влезем”
Бай Христо Макрика разказва: “Взехме автомата на войника, защото не знаехме кой е стрелял. Даде ни го доброволно. Тогава тръгнахме към караулното – вървяхме на по 20 метра разстояние, за да не може да ни застреля някой накуп. Отидохме до прозореца и отвътре чух скимтене. Д-р Чаушев и медицинската сестра започнаха да дават първа помощ на живите и да ги карат към линейката. След малко дойде и милицията, а след това и военните. Наблизо видях един хвърлен изпразнен пълнител на земята.”
Шофьорът Никола Василев: “Наближихме към караулното помещение, което беше заедно със спалното. Гледам на снега нещо се чернее отпред и викам на другите това мина ли е, бомба ли – разсъждаваме на глас. Към този момент все още никой от тези, които сме отвън, не знае кой е стрелял, какво е станало. Отвътре чухме глас на едно от останалите по чудо живи, ранени, но живи момчета , че няма мина, а че техен другар ги е прострелял. Чувайки този глас и виковете за помощ, аз се хвърлих през прозореца и влезнах вътре. Забравих и предпазливост и всичко, а там тъмно, не се вижда нищо – няма ток, всичко изпотрошено. Същото това момче, което се обади като наближихме и което се оказа със два счупени крака, ми даваше наставления къде е лампата, кибрита, печката, свещите, за да мога да дам светлина.”
Сестрата Станка Андонова: “Влязохме вътре и не можем да видим и разберем къде стъпваме, само усещаме, че стъпваме по човешки тела – трупове. Чак като Кольо запали лампата и като ни привикнаха очите можахме да видим ужасната картина. Нямаше време за мислене, заехме се да помагаме на живите, които молеха за помощ”.
Шофьорът Никола: “Запалихме лампата и свещите и какво да гледаш – ужас. Началникът на караула старшина-школникът както полегнал на едно диванче, така и останал. Всичко около него – надупчено от куршуми, но той улучен в главата само от един, а ръката му на пистолета. Явно се е опитвал да го извади при първите изстрели, но не е успял. В спалното по наровете, по земята в различни пози убити или умрели от раните войничета. На едно от тях в коридорчето просто му бе отнесена половината глава, няма мозък, няма нищо – празен като чаша остатък от череп. Докторът и Станка превързаха и помогнаха на ранените, помагах и аз да ги подготвим за транспортиране да болницата. Горе долу придобихме представа как е станала цялата трагедия от това което ни казаха оцелелите, доколкото можеха в това шоково състояние в което са изпаднали”.
Случката допълват и хора из селата наоколо. През деня повечето от войниците са ходили на кино в Черепово, където са гледали съветски военен филм и като са се върнали, почнали да празнуват Никулден, по нов стил на 19 декември. Този, който ги е прострелял, е бил на пост – млад войник със същото име, а в казармата деленето на млади и стари беше едно от най-лошите неща. Забавили са се да го сменят, а той, афектиран и премръзнал, едвам издържал (това впоследствие е и обяснявал, когато са го заловили и разпитвали). В един момент подчасият, който също е бил в караулното помещение, бил пратен от старшина школника, който е началник караул, да го повика, но не да го сменят, а само да го повика. Влизайки в помещението със зареден автомат, младият войник насочва автомата и първо застрелва в гръб подчасия и после започва наред. Като изпразва единия автомат, взема друг зареден от пирамидата. Продължава да стреля докато е сметнал, че вече няма живи, което и твърдял, когато са го заловили. Думите които са чули от него били: ”Ваш’та мама сега ми паднахте”. След това грабва два автомата и изчезва, вероятно мислейки да мине границата.
Сестрата Станка.
“Някъде вече към 4 часа сутринта, когато бяхме спасили това, което успяхме, и ги натоварихме на линейката, пристигнаха и от полка в Марица – много войници и командири, успели да пробият снега и да дойдат. Като видяха какво е положението, войничетата се разплакаха. Чак тогава и ние се разплакахме. Момчетата викаха “Дайте ни го, дайте ни го, жив ще го разкъсаме”. Да но него го няма, на другия ден го хванаха, но какво стана с него – убиха ли го, съдиха ли го, не знаем. Тогава по тези неща много-много и не се говореше. Спомняме си, че от поделението се упрекваха, че не са ни разрешили да дойдем по-рано, да спасим още някой”.
Убиецът избягал покрай две цистерни, качил се на тях и излязъл през оградата. На снега
нарисувал един автомат, спомня си бай Христо. Заловен е на другия ден сутринта в една кравеферма край с. Младиново от двамата гледачи на животните. Призори при гледачите отива премръзнал и уморен войник, като им разправя, че гонят избягал негов колега. Те му дават топло мляко да пие и той уморен задрямва край печката.
Единия от животновъдите отива да селото да вземе хляб и други неща и там научава за станалото горе на Звездата и разбира за подадения сигнал до кметствата наоколо да внимават за въоръжен и опасен войник – беглец. Не казва на никого, а се връща обратно във фермата, извиква другаря си, обяснява му какво е положението и двамата издебват задрямалия и отпуснал се убиец, хвърлят се отгоре му и го завързват докато се обадят в кметството и дойдат военните да го приберат. Думите му към тях били: ”Ваш’та мама, трябваше и вас да застрелям”.
Ранените са закарани в Тополовград в болницата и от там са се обадили до Пловдив и София за хеликоптер.
Шофьорът Никола: “Аз отидох на стадиона и запалих огньове в четирите му краища за ориентация, каквито бяха инструкциите. Вдигнаха с хеликоптера някои от момчетата, две останаха при нас, като след няколко дена и тях вдигнаха нагоре за лечение. И до ден днешен не знам какво стана с тези войничета, а и никой не ни потърси и тогава, и досега, да попита как сме го преживели и как сме. И сега, когато ме попитат за този случай, всичко ми е пред очите, все едно е станало сега и аз съм там”.
Убиецът избягал покрай две цистерни, качил се на тях и излязъл през оградата. На снега
Единия от животновъдите отива да селото да вземе хляб и други неща и там научава за станалото горе на Звездата и разбира за подадения сигнал до кметствата наоколо да внимават за въоръжен и опасен войник – беглец. Не казва на никого, а се връща обратно във фермата, извиква другаря си, обяснява му какво е положението и двамата издебват задрямалия и отпуснал се убиец, хвърлят се отгоре му и го завързват докато се обадят в кметството и дойдат военните да го приберат. Думите му към тях били: ”Ваш’та мама, трябваше и вас да застрелям”.
Ранените са закарани в Тополовград в болницата и от там са се обадили до Пловдив и София за хеликоптер.
Шофьорът Никола: “Аз отидох на стадиона и запалих огньове в четирите му краища за ориентация, каквито бяха инструкциите. Вдигнаха с хеликоптера някои от момчетата, две останаха при нас, като след няколко дена и тях вдигнаха нагоре за лечение. И до ден днешен не знам какво стана с тези войничета, а и никой не ни потърси и тогава, и досега, да попита как сме го преживели и как сме. И сега, когато ме попитат за този случай, всичко ми е пред очите, все едно е станало сега и аз съм там”.
Сестрата Станка: “Никой от нас тогава не се сети да вземе имена и адреси на тези момчета, да разберем какво е станало с тях по нататък. Спомням си, че в очите им тогава имаше само страх и ужас и не бяха способни на нормално поведение. Едва ли животът им е бил лек и нормален след такова нещо. Аз самата тогава 10-ина дни бях обрината цялата и се чудех от какво е, докато д-р Маргаритов ми каза един ден – това е от изживения стрес и ще мине, но преживяното няма да забравиш докато си жива. Което си е така”.
От разказа на капитан Вълчо Янакиев, който по това време е бил служител на Държавна сигурност се изясняват още подробности. Той твърди, че е отишъл втори на мястото на инцидента, а преди него там е бил началникът на милицията от Тополовград. Вълчо Янакиев разказва: “Когато влязохме видяхме едно хубаво момче, застреляно в съня му с единичен изстрел в главата от 20-30 см., имаше нагар по лицето. Подът бе целия в кръв. Буквално стъпвахме по кръв. В спалното леглата бяха на два етажа. Оцелелите бяха успели да скочат долу и да се скрият под леглата. Преди да избяга, убиецът беше скъсал всички кабели. Беше наблюдавал първите, които идват, и ги държал на мушка. При разпита казал: “Ако исках, можех да избия и други, но нямах мъст към тях. Само тези, които ме тормозеха.”
Тръгнал към границата без да познава обстановката. Вижда стопанския двор край село Младиново, близо до границата с Турция, влиза и се свива в сеното. На сутринта краварите с вили затискат автомата му. В това време той се събужда, но не може да реагира. Тези хора са били инструктирани, като всички край границата. Момчето е било буйно, софиянче. Войникът е бил постоянно на пост, а когато почивал, го пращали до селото да им купува бисквити и други неща. Въобще много го тормозели. В пълно нарушение на устава за командир на караула изпращат старшина-школник, вместо офицер.”
Равносметката от цялата тази трагедия е 7 убити и умрели от раните и 7, заедно с убиеца, оцелели. Седем зачернени семейства и седем помрачени човешки живота, защото такова нещо не остава без последствия, докато е жив човек. По непотвърдени данни превъртелият войник, избил наборите си, е 47-и или 48-и набор, от с. Габра, софийско. Убиецът вероятно е осъден на смърт и разстрелян, но никой не знае съдбата му, както и на оцелелите.
Източник: http://e-vestnik.bg/
- 8:36
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
На 4 март 1942 г. към 2 часа следобед Видин е оглушен от мощна пукотевица. Гърмежите са от пукащите се огромни ледени маси, покрили Дунав. Нивото на реката започва бързо да се покачва.
Около 20 минути след началото на ледената канонада понтонният мост е отнесен. Дигата е „прескочена” и водата нахлува в обитаемата част на града. След още 10 минути бюфетът на пристанището е напълно наводнен. Огромни вълни мощно се стоварват върху видинчани. Паникьосани тълпи се втурват към вътрешността на града, където са високите му части. Чуват се отчаяни викове: „Дунавът иде!” Под водата остават жп линията и фабрика „Загорка”. Улиците се превръщат в реки и Видин заприличва досущ на Венеция. Хора, не успели да напуснат къщите си, се катерят по покривите им. Рибарски лодки, препълнени с мъже, жени и деца, плават по основните градски артерии.
Бедствието продължава
около пет часа. Към 19 ч. покачването на нивото на Дунав спира. Наводненият град е потънал в мрак. В 1 ч. след полунощ камбаните отново започват да бият. Над заспалия град отекват нови пукотевици. Над беззащитното население се стоварва истинско цунами. В настаналата паника видинчани започват да къртят греди от покривните конструкции. Надеждата им е с тях да доплават до сушата. А тя, все повече и повече се отдалечава. Тъмнината е раздирана от отчаяни писъци и викове за помощ.
На сутринта всичко е утихнало. Потъналият град е завладян от мъртвешко спокойствие. Покъщина кротко плава по улиците. Малкото останали лодки събират хората, покатерили се по дърветата и покривите на сградите. Към обяд пристигат и спасителни екипи. Те раздават храна на пострадалите. Част от гражданите са настанени в пожалените от водата училища и обществени сгради.
Вечерта на 6 март Дунава
Под водата остава целият град с изключение на Кале махала. Войската продължава да евакуира населението.
На 7 март целият Видин изцяло е потънал. На всичкото отгоре започва и обилен снеговалеж. Сутринта на 8 март малкото сгради, които се подават над водата, са затрупани със сняг.
В продължение на една седмица са евакуирани около 15 000 души. Голяма част от тях са откарани с лодки до близкото с. Видбол, а оттам с влакове за Плевен, Враца, Фердинанд и други градове във вътрешността на страната. Трудоваците започват да разчистват улиците от трупове на удавен добитък.
Първите евакуирани видинчани започват да се завръщат по домовете си на 18 март. Постепенно животът в крайдунавския град се нормализира...
Голямата река залива и други селища
През март 1942 г. Лом, Оряхово, Свищов, Никопол, Русе и Тутракан също са наводнени. Пристанищата и ниските крайбрежни квартали на тези селища са потопени. Слава Богу, че до трагедия като видинската не се стига. След първите съобщения за нея гражданите успяват да напуснат домовете си. Цялата страна проявява човешко съпричастие към бедстващите. Правителството отпуска 10 млн. лв. за пострадалите. Много семейства от вътрешността на страната приемат в домовете си евакуирани видинчани.
Наборе.бг
Абонамент за:
Публикации (Atom)
