Богат възрастен мъж се облича като бездомник и отива в собствения си магазин, за да избере своя наследник

90-годишния г-н Хътчинс бил богат човек и горд собственик на най-големия магазин за хранителни стоки в Тексас. Въпреки възрастта си той все още имал привлекателна външност с лешникови очи и подчертан сивкав блясък на косата. Напрегнатият му бизнес живот обаче го беше оставил без съпруга и деца.

Когато г-н Хътчинс остарял, той започна да се тревожи за липсата на наследник. Един ден той се замислил: „Кой ще наследи имуществото ми, когато почина?“Въпреки че г-н Хътчинс не бил против филантропията, той желаел да предаде наследството си на някой, който искрено би го оценил. Освен това знаел, че даването на всичко на приятел не е опция, тъй като жестоката природа на света на бизнеса го беше научила, че човек има повече врагове, отколкото приятели.

Тъй като не виждал ясно решение, той се обърнал за съвет към своя доверен адвокат г-н Уилям Картър. “Какво мислиш, Уилям?” – попитал той адвоката си. „Обмислях възможностите си, но изглежда не мога да взема решение.“

“Г-н Хътчинс, нека премахнем възможността да дарите състоянието си за благотворителност. Случайно да имате далечни роднини?“ — попитал г-н Картър.Г-н Хътчинс се замислил за миналото си и отговорил: „Останах сирак в ранна възраст и трябваше да се установя в Тексас без почти нищо. Не желая да предам имуществото си на някого само въз основа на кръвни връзки. Бих искал да отиде при някой, който разбира истинската му стойност.”

Осъзнавайки, че това е необичаен случай, г-н Картър поискал време да обмисли възможностите си и насрочил среща за следващия петък.

След разговора г-н Хътчинс седнал в кабинета си и се опитал да състави списък с потенциални наследници. Минали часове, без да се добави нито едно име, оставяйки г-н Хътчинс да се чувства обезсърчен. Хрумва му обаче една мисъл – ами ако подложи служителите си на изпитание? Може би сред тях има някой, който като него знае стойността на упорития труд и решителността.”

На следващия ден г-н Хътчинс облякъл най-старите си дрехи и купил бастун втора употреба. Той дори стигнал дотам, че да си сложи изкуствена брада, преди да тръгне към целта си – супермаркета.

Когато се приближил до входа, касиерката Линси извикала: „Върви си, старче! Такива като теб не се допускат тук!“

Г-н Хътчинс отговорил: „Но госпожо, аз съм тук само за малко храна. Не съм ял от дни. Трябва ми помощта ви.”

Линси отговорила студено: „Е, тогава предполагам, че си на грешното място. Бездомници като теб просят по улиците. Не заслужаваш да си в такъв луксозен магазин!“

Г-н Хътчинс бил обезсърчен от нейния отговор. Той си помислил: „Ах, определено имам злобни служители. Може би ще успея да намеря своя наследник сред клиентите. Той се разходил по рафтовете с храна, но и там нямал късмет.

Изведнъж една жена от опашката извикала: „Кой, по дяволите, пусна този мъж тук? Чакай, не се приближавай твърде много. Миришеш на боклук!”

„Но госпожо…“ г-н Хътчинс се опитал да обясни, но бил прекъснат.“Знам!” — възкликнал друг мъж. „Дайте му малко пари и го изгонете“.

Г-н Хътчинс обяснил, че търси само малко храна, но една продавачка го прекъснала с груб тон. „Трябва да се махнеш оттук веднага!“ казала тя. „Нашите клиенти изразяват своето недоволство и ние не можем да те оставим! Между другото, как изобщо влезе, а? Охраната не те ли спря?“

Г-н Дръмъндс, редовен посетител на магазина, се включил. „Махнете го далече от очите ми или никога повече няма да посетя този магазин! И кажи на пазачите да не пускат такива хора!“

Линда, продавачката, се извинила на г-н Дръмъндс. “Извинете за неудобството, сър” — казала тя. „Ще накарам да го придружат веднага!“

Докато г-н Хътчинс си тръгвал, той си помисли: „Уау! Този магазин наистина е събрал някои от най-злите човешки същества!“ Но точно тогава един глас извикал зад него. „Всички, махнете се от стареца!“Г-н Хътчинс се обърнал и видял Луис, управителя на магазина, да стои там. „Но Луис, мислиш ли, че г-н Хътчинс би търпял такъв човек в магазина?“ — попитала Луси, една от служителките. „Сигурна съм, че не би го допуснал да влезе!“

“Познавам господин Хътчинс по-добре от теб, Луси.” — отвърнал рязко Луис. — “Така че се връщай към работата си, преди да му докладвам това.” След това се обърнал към г-н Хътчинс и казал: „Моля, елате с мен, сър. Извинявам се за грубото поведение на моя персонал.“

Луис завел г-н Хътчинс в магазина, грабнал една кошница и започнал да я пълни с хранителни стоки. След като платил за артикулите и ги предал, г-н Хътчинс се разчувствал и благодарил на Луис за неговата доброта. След това го попитал защо е избрал да помогне на бездомник, вместо да го изгони.

Луис отговорил с усмивка, като казал на г-н Хътчинс, че веднъж се е оказал в подобно положение, когато е търсил работа. Въпреки че нямал нищо, г-н Хътчинс му предложил работа и квартира. Този акт на доброта научил Луис колко е важно да бъде състрадателен към другите.

Г-н Хътчинс се усмихнал на Луис, чувствайки, че най-накрая е намерил своя наследник. Той отново благодарил на Луис за щедростта му и се отдалечил.

Години по-късно, след като г-н Хътчинс починал, Луис получил обаждане от г-н Картър, който го информирал, че г-н Хътчинс му е оставил всичко, включително писмо, обясняващо защо е избрал Луис за свой наследник. Писмото разкривало, че г-н Хътчинс се е маскирал като бездомник, за да изпита добротата на хората около себе си, и Луис е издържал този тест с отличие.

Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот.

Източник: Поничка

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина Петя Пендарева

Почина една от най-добрите ни лекоатлетки Петя Пендарева, съобщи „24 часа“.

Бившата спринтьорка си отиде от този свят само на 53 години след борба с тежко заболяване.

Пендарева има участие на Олимпиадата през 1996 г. Има второ място от Европейско първенство в зала през 2000 г. През 1999 г., пък, стига до 1/2- финалите на Световното първенство.

Личните й постижения на 100 м са 11,12 сек, с което стана 6-а на Европейското през 1998 г., а 4 години преди това бе финалистка, а в щафетата 4 по 100 м има бронзов медал.

Пендарева е родена на 20 януари 1971 г. в Казанлък.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1984 г. е изгонен от националния отбор а през 90-те става лошото момче на прехода

Иво Александров Карамански – Кръстника е сочен за един от най-силните подземни босове на България. Приживе той е съсобственик на застрахователното дружество „Корона инс“ и има участие в още ред фирми, занимаващи се с разнообразна дейност като застраховане, развъждане на моруна, производство на кетчуп, производство на дини, валутна търговия и други. Има богато криминално досие и неколкократно лежи в затвора по различни обвинения.

Остава в историята като Кръстника на българската мафия, като псевдонимът му е измислен от криминалната репортерка Анна Заркова.

Карамански има три брака, от които му се раждат три дъщери и един син – Иво.

Ранни години

Роден е на 29 ноември 1959 година в София. Израства като полусирак, след като през 1964 година майка му загива в автомобилна катастрофа. Една от емблематичните фигури за Дупница и по-специално за село Бистрица, където Карамански дори е издигнат в култ сред хората.

Учил е в спортно училище „Чавдар“ – София, където завършва средното си образование, а по-късно е войник в спортната школа на „Левски – Спартак“ и се състезава с кану-каяк. Печели републиканския шампионат в дисциплината, след което става Балкански шампион. Заради лошата си дисциплина е изгонен от националния отбор, за който се състезава през 1984 година.

Първа и последна присъда

Карамански е осъден един-единствен път през живота си за кражба на старинни предмети, валутни измами и фалшифициране на долари. Тогава получава присъда от 2 години лишаване от свобода, от които не излежава нито ден. Появяват се различни твърдения за това защо успява да избегне затвора, но основното предположение е, че сътрудничи на ДС и се радва на подкрепата на държавния апарат.

През 1990 година името му се появява в международната преса като лидер на организирана престъпна група за трафик на откраднати автомобили от Чехия. Делото става известно като „Чешкото дело“. Карамански е задържан заедно с още 21 българи, а по-късно е екстрадиран в България. Въпреки, че по делото има цели 7 тома доказателствен материал, българският съд му налага мярка за неотклонение „домашен арест“ срещу гаранция от 2 000 лева. До смъртта на Кръстника през 1998 година не се стига до произнасяне на присъда, а след нея делото е прекратено.

Колумбийски период

Лицето Карамански изчезва за кратко в началото на 90-те години на XX век, когато според твърденията пребивава в Латинска Америка. Според оперативна информация там се свързва с наркобарона Пабло Ескобар и сътрудниците му, за да осъществяват съвместен бизнес. Жени се за колумбийка, която отказва да се върне с него в България. Вместо нея със себе си към вкъщи Иво Карамански взима местния жител Кингсли, който е негов служител до самата му смърт.

Легална и нелегална дейност

Карамански се занимава с разнообразна дейност. Въпреки мрачната слава, която му се носи, той е изключително образован и се радва на обкръжение от различни прослойки. Знае няколко езика и е почитател на класическата литература. Хора от обкръжението  му разказват, че ако не са знаели с какво се занимава, е нямало и да предположат, че е сочен за престъпник номер 1 в България.

Той притежава над 20 фирми като най-ценна му е застрахователната „Корона инс“, която остава без лиценз по време на министър Богомил Бонев. След ликвидацията на дружеството, регистрира още дружества, като се занимава буквално със всякаква дейност. Той първи открива печалбата в бизнеса със сметоизвозване и дори планира да стопансива сметището в Долни Богров, но така и не успява. Според „Най-богатите българи“, след смъртта на Карамански, наследството което оставя се равнява на най-малко 30 000 000 долара.

„Добрите момчета отиват в рая, а лошите – където си искат“

Тази фраза е една от любимите на Карамански, който не пропуска повод да я изрече. Може би точно заради тази си идеология организира собствена „бригада“ през 1993 година по подобие на ВИС и СИК. Скоро след това започат и убийствата на нейни членове и разчистването на сметки. Иван Кудев е убит пред дома си в столичния квартал „Младост“ 4, а Валентин Дайков–Муто – на Витоша.

И така Карамански, сам, обявява война на другите силови групировки като се говори, че зад гърба му стоят тогавашни служители на отдел „Издирване“ към СДВР. Карамански поема охраната на казино „Севастопол“, пред което по-късно се разиграва кървава драма – престрелка, в която Младен Михалев – Маджо е прострелян. В средите на Карамански започват да се носят слухове, че за главата му е обявена награда от 4 милиона лева и са наети албански килъри, за да го екзекутират.

Иво Карамански обаче оживява, за да бъде задържан на 14 януари 1994 година. Следва престрелка в квартал „Бели Брези“, в която по грешка загиват полицаите Марин Чанев и Георги Георгиев–Индианеца. Като виновник е сочен той, тъй като служителите на реда са в квартала, за да укротят „неговите хора“, но вместо това техният колега Митьо Петров ги убива случайно. Тогава така и не става ясно защо точно е задържан Кръстника.

Екшънът в казино „Бедни – богати“

Карамански е задържан за пореден път като заподозрян във въоръжен грабеж в казино „Бедни-богати“, извършен на 30 декември 1993 година, когато според свидетелски показания група от шестима въоръжени мъже нахлува в казиното, взима крупна сума пари, пребива когото може и бяга от местопрестъплението.

По това обвинение Иво Карамански лежи в затвора 1 година, 4 месеца и 3 дни като се радва на невероятни привилегии, спрямо останалите затворници. Притежава мобилен телефон и може да излиза тайно нощем без проблем. Пребиваването му в затвора поразително прилича на това на Ал Капоне в Алкатраз, където посетителите трябвало да си записват час за свиждане, тъй като имало много желаещи.

Докато е в ареста, пише открито писмо, в което обвинява „Мултигруп“, собственост на Стоил Славов и свързвано с групировката СИК в пране на пари, далавери с петрол и рекет. Успява и да се кандидатира за депутат в 25-ти район на София. В последствие кандидатурата му е отхвърлена от Централната избирателна комисия, защото 239 ЕГН-та в негова подкрепа (събрани за по-малко от ден от съпругата му – Галя) се оказват нередовни.

Опитите за убийство

Карамански неведнъж е ставал обект на опит за убийство. Самият той обича да казва, че има толкова врагове, че пръстите на двете му ръце няма да стигнат да ги изброи. Това твърдение се самодоказва от факта, че той е обявил война на съществуващите силови групировки – ВИС и СИК.

В началото на август 1995 година в близост до любимото му сепаре в дискотека „Нептун“ избухва взривно устройство. Мълви се, че същата вечер той се намира в заведението, за да преговаря за основния пакет от акциите му. По-късно коментира пред медиите, че знае кои са атентаторите и че бомбата е била заради лични, а не заради бизнес – интереси.

В офиса на „Корона инс“ в столичния квартал „Орландовци “ на 25 ноември 1995 година нахлуват няколко въоръжени лица, които пребиват служителите там. По-късно се тиражира версията, че са пратени от конкуренцията – фирма „Леон“, на която някой подхвърлил, че Карамански краде клиентите им.

Убийството на Кръстника

На 20 декември 1998 година Иво Карамански е поканен на рождения ден на свой приятел във вила на ул. „Горска ела“ 27 в столичния квартал „Симеоново“. Само десетина дни преди това той се запознава с мъжа, който по-късно ще изстреля двата фатални куршума в главата му – Стефан Въжарски, който и го води на рождения ден. Около 01:30 часа Карамански и рожденикът – Борис си говорят, доближили глави, тъй като музиката е прекалено силна. Въжарски минава покрай тях, отива до автомобила си, където пали и изгасва фаровете си без видима причина. После отива при двамата разговарящи и казва на Борис да се отдръпне. Объркан, рожденикът се дръпва от Кръстника и тогава Въжарски изстрелва два куршума в главата му. Без предупреждение, без конкретен повод.

След като предизвиква паника сред студентите във вилата, Въжарски се отправя към паркирания отпред „Понтиак“, в който седят Георги Чочов-Лестъра (вече покойник) и двама от бодигардовете на Карамански – Драгомир и Марин. Чука на прозореца и те отварят, тъй като не са чули изстрелите. Тогава Стефан Въжарски протяга ръка през отворения прозорец и прострелва и тримата. Странното е, че преди да стреля по когото и да е, Въжарски казва на един от студентите във вилата да извика полиция.

След като ранява трима и убива един, Въжарски е задържан. Първоначално той твърди, че Кръстника го е заплашвал със същото оръжие, с което е застрелян, но по-късно полицаите установяват, че той е реалният убиец. Разследването показва, че той не е имал намерение да убива, но и до момента не е ясно защо го е направил. Признат е за виновен от съда и му е постановена присъда за непредумишлено убийство и опит за умишленото убийство на трима души. ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:Убиецът на Карамански с разтърсващо признание! Пандизчии споделиха шокиращи неща за него

Източник:кримис.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как се запазваха паркоместа по времето на СОЦА в НРБ

Снимка от соца изненада всички.Любопитен кадър от времето на Народна република България се завъртя във фейсбук.

Вижда се междублоково пространство в София. Има много свободни места за паркиране и пред всяко е изписан с боя номера на автомобила.Разбира се, едва ли по закон е било позволено да се запазват местата, но пък и колите не са били толкова много, така че е едва ли е имало проблем.Любопитно е и друго. Хората са простирали прането си пред блоковете.

В коментарите се оформиха спорове дали снимката е от края на 80-те.

Ето от къде е дошло: Паркирал си ми на мястото

Също така виждаме и простиране от края на 80-те. 

Одеве по ТВ даваха за Ангола. Вие какво се оплаквате от живота? Имате всичко. В Ангола и не само там се радват на парче хляб. Ценете това което имате. Бъдете здрави

Коректно е да се каже от КОГА е тази снимка.

Всяко сравнение може да се прави с еднакви периоди.

Това е от времето когато имаше по малко коли, а повече деца пред блока!

Дете бях, но по спомен,точно такава беше действителността.Без изобщо да съм й фен,сегашното положение при свръхпрезастрояването и по 3 коли на апартамент,е дива джунгла.

Няма начин да е в края на 80те, може би, в началото. Но определено всеки си „имаше“ място пред блока.

Това е ж.к. Гоце Делчев.

Еми да, през соца с една кола караш цял живот (ако я дочакаш), няма да и сменяш номерата и си го пишеш пред блока. Не е като да можеш да си купиш нова кола с нови номера.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Монтана (Михайловград) в уникални снимки от 80-те

Град Монтана, областен център в Република България, има древна история. Съвременният град носи името на римския град Монтана (Montana), в пределите на провинция Долна Мизия, който процъфтява на брега на р.Огоста през ІІ–ІV в.сл. Хр. Писмените извори за историята на това селище са епиграфските паметници от римската епоха, открити в Монтана и областта.

Следите от поселищен живот в района датират от праисторически времена. В най-долните културни пластове на крепостта Монтана, на хълма “Калето” са разкрити следи от жилища от каменно–медната епоха (V–ІV хил.пр. Хр.). През І хил.пр. Хр.тези земи са обитавани от тракийското племе трибали. Останките от предримска крепостна стена под нивото на голямата крепостна кула са със запазена дебелина повече от 1 метър.

В земите на днешния български Северозапад римляните установяват своята власт в края на І в. пр. Хр. Стратегическото и икономическо значение на района, с център днешния град Монтана, с рудните си залежи и особено с възможностите за добив на злато по реките Огоста и Златица, е оценено високо от завоевателите. Това е един от значителните златодобивни райони на Балканите през І–ІІІ в. Римската власт полага особени грижи за района с поддържането на пътищата и използването на повечето заварени тракийски крепости. Осигурено е постоянното пребиваване на военни части. Първата известна военна част от І век на лагер в Монтана е една cohors Sugambrorum (Сугамбрийска кохорта). От първата половина на ІІ до средата на ІІІ в. в епиграфските паметници от Монтана е отразено засиленото присъствие на военни лица от вексилации на І Италийски и ХІ Клавдиев легиони, през първата половина на ІІІ в. е стациониран numerus civium Romanorum, а около средата на века и cohors III Collecta (ІІІ Сборна кохорта).

Около военния лагер (praesidium) споменат за първи път в надпис от 134 г. и древното светилище при извора, в подножието на хълма, се развива селище, което в 160 – 161 г. получава статут на град с ранг на муниципий (municipium) със своя територия (regio Montanensium) от Стара планина до Дунав. Муниципиум Монтана управлява значителна административна територия със силно изразено военно присъствие. Златодобивът изисква добра охрана и добре развита пътна мрежа. Освен злато, в планинския район на Монтана се добива още сребро, олово и желязо. В градския център съществува и работилница (officina).

Името на селището е известно от няколко епиграфски паметника от ІІ и ІІІ в.. То се свързва етимологически с mons – планина и montani – планинци. Според едно от становищата за произхода му, то може би е получено по името на римска военна част cohors Montanorum установена на лагер през втората половина на І в., от която няма преки сведения и документирано присъствие или се дължи на географското положение пред Стропланинската верига, според друго – може да се обвърже с хълма, в чието подножие в по-стари времена функционирало светилището и били практикувани предримски култове.

Административният,стопански и културен разцвет на града е прекъснат от готските нашествия в средата на ІІІ в. Изградена е крепостта на Монтана. След административните промени в края на ІІІ в. е създадена провинция Крайбрежна Дакия с главен град Рациария, а значителен градски център във вътрешността остава Монтана.

Развитието на градския живот, като ново културно явление е свързано и с процъфтяването на поземлените имения на муниципалната аристокрация в близката околност на Монтана. От края на ІІІ до средата на ІV в. е времето на особено интензивен стопански живот на земеделско–занаятчийските имения, наречени вили, както и на самия град, съвпадащ с общия подем около управлението на император Константин Велики.

Монтана е и утвърден култов център. Древното скално светилище при големия извор, в подножието на крепостта, придобива широка известност през римската епоха и вероятно е най-значителното в района. Главните божества в светилището на Монтана са Диана – “Покровителка на Монтана” и Аполон, но в духа на античната традиция в него са почитани и култовете на Юпитер, Дионис, Силван, Ескулап, Хигия, Тракийския конник, Хермес, Херакъл, Марс, Митра, нимфите на извора и др. Великолепните мраморни скулптури на богове и богини, оброчните плочки и надписите са дарове от военни и цивилни лица, високопоставени сановници и обикновени граждани–поклонници от най–широк социален спектър.

Светилището и вилите са разрушени в края на ІV в. след новата вълна от готски нашествия. Животът в селището и крепостта продължава затихващо до VІ в., когато Монтана е сполетяна от участта на много други селища в днешна Северна България, които са разрушени от авари и славяни.

През Средновековието и в периода на Османското владичество селището, изградено върху развалините на римския град, носи славянското име Кутловица. През Втората Българска държава е епархийски център. В борбите срещу османците Кутловица е известна с голямото сражение, което се води в близката местност Жеравица по време на Чипровското въстание през 1688 г. Днес, централният площад на Монтана носи името “Жеравица”.

След Освобождението през 1878 г. селището бързо се разраства. През 1891 г., за втори път в своята история, получава градски статут. Указът е подписан на 2 декември 1891 г.от тогавашния български княз Фердинанд, а градът получава неговото име. В следващите години гр.Фердинанд се превръща в околийски център, пазарно средище на този селскостопански район, бележи културен напредък и има активен обществено – политическият живот. Град Фердинанд е известен в новата история на България с участието си в Септемврийските събития през 1923 г.

В периода 1945 – 1992 г. градът се нарича Михайловград, на името на Христо Михайлов (1893 – 1944), политически функционер на БКП, който е един от ръководителите на въстанието през септември 1923 г.

Постановлението на Министерския съвет за преименуването на града от Фердинанд в Михайловград носи дата 1 март 1945 г. Михайловград постепенно се превръща в модерен за времето си град, със свой облик и място в живота на България – първо като околийски, после като окръжен и областен административен център.

Ето как е изглеждал Михайловград по времето на соца в НРБ

От 1993 г. (с Указ на Президента на Република България от 18 януари 1993 г.) град Монтана, областен център в Република България, носи първото си исторически известно име – на древното селище от римската епоха – Монтана, неразделна част от модерната история и културната традиция на днешния град.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ