Показват се публикациите с етикет Родната казарма. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Родната казарма. Показване на всички публикации
„Вижте бе, бомбенца сладки. Слушайте... За ваше добро ви го казвам - изтрийте от тъпите си глави думите „Мама" и „Гадже".  Ето ви правило първо: при команда „Падни за бой!" падаш. Правило второ ще го научите в движение. Движение, казах, да не виждам повдигнати вежди... Движение! Падни и пълзешком напред!"

Добре дошли от другата страна

„Ето това беше началото" - Асен присвива очи при спомена за Първия Ден Служба. За 9-те месеца казарма той е сменил няколко поделения, но принципът „тук никой няма права, но за всеки има правила" е прилаган навсякъде. Само конкретните правила и дисциплини са различни. Някои изискват да се свиеш на топка на пода и да поемаш с тяло ритници. Други - да изближеш тоалетната. След което, по желание, можеш дълго да повръщаш.
Асен казва за себе си, че се е отървал леко. Страхът - най-естественото чувство в армията, често го е карал да мисли, че няма да издържи. „Страхувах се не толкова, че ще ме убият, а че ще превъртя. И ще си тегля куршума". Не се стига до там, защото му чупят ръката. С чук. Изкарва остатъка от службата във Военна болница. Сега, противно на всяка логика, не мрази човека с чука. Нито двамата, погрижили се ръката му да е добре изпъната. „Всъщност те са моите спасители - усмихва се Асен на себе си. - Излязох от онова абсурдно място почти два месеца по-рано. Иначе не знам какво можеше да се случи."
Може би нещо подобно на онова, което се случи с редник Данаил Иванов преди месец и половина. Със сигурност знаете всички ужасяващи подробности - за съня в палатката, пияния сержант, камиона, гумата, която минава през главата на спящото 19-годишно момче, смъртта след 408 часа кома... И пропагандните лъжи в стил „състоянието на пациента се подобрява" (както ще обяснят по-късно лекарите: „Момчето практически нямаше мозък, просто чакахме силното му сърце да спре.")

Това, което евентуално не знаете обаче, е, че истината за случая с Данаил едва ли щеше да стане обществено достояние, ако не беше изпълнено едно условие. А именно - ако един войник от поделението нямаше мобилен телефон и не се беше обадил на майка си, а тя от своя страна не беше потърсила медиите. Тоест, ако въпросната слушалка липсваше, почти със сигурност щяхме да се разминем със заканите за внезапни проверки за алкохол в казармите, със заседанията в Генералния щаб, с ангажирането на президента и изобщо едва ли щяхме да станем свидетели на това как цялата държавна машина тежко-тежко се задвижва в посока на „затягане дисциплината в армията". Колкото и военният министър Николай Свинаров да се кълне, че „хората щяха да научат. Само че малко по-късно."

Мълчанието е злато
Ако все още мислите, че военните може би не биха скрили от обществото подобен случай, помислете още веднъж. Може да си препрочетете скорошното изявление на новия шеф на Генщаба ген. Никола Колев, а именно, че „информацията за смъртните случаи в Българската армия е поверителна и е такава не само у нас". Можете и да потърсите статистика за смъртността в МО и да ви я откажат. Да поговорите с войнишките майки. Или просто да се срещнете с лекар от Военна болница. Тези лекари определено имат какво да разкажат.
„При нас постоянно умират войници", казва д-р Х. Изрично е пожелал анонимност - „за да не си загубя работата". По думите му рядко в инцидентите липсва зла умисъл - като този с Данаил. Идвали предимно простреляни и пребити. В реанимацията още помнят Гошко от Строителни войски, който бил смазан от бой от сина на някакъв офицер: „Беше ритан в черния дроб. Единия ден беше контактен, даже поиска да извикаме жена му и да ги оставим сами. „Само за 5 минутки, а ние ще се завием под чаршафа" - така казваше. На следващия ден дробът му се спука и Гошко умря. Дойдоха много офицери, които ни „съветваха" да не говорим с никого за случилото се. Родителите на момчето уж искаха да се съдят, пък после се отказаха. Явно им бяха бутнали пари на ръка..." Д-р Х отпива кафе от бялата пластмасова чашка и добавя: „Та такива случаи колкото щеш".

В реанимацията на болницата идвали и много деца с опити за самоубийство. Някои от тях - заради системен психически и физически тормоз. Други - заради изнасилване... Не били рядкост и войниците със свръхдоза, главно хероин. В поделенията обаче имало широко потребление и на LSD и морфин. По-рядко, заради недотам достъпната цена, се правели поръчки на кока.
Според д-р Х от това колко войници са починали в болницата, било абсурдно да се правят заключения за смъртността в армията. „Първо - защото ние сме в София и при нас идват хора предимно от региона, второ, защото някои не доживяват да стигнат до болнично легло." И е прав.

Същевременно обаче прословутият доклад на Министерството на отбраната за инцидентите в армията, от който евентуално би станало ясно колко са смъртните случаи в родната казарма, все още не е публикуван, въпреки пламенните уверения на министър Свинаров, че „документът не е секретен".
След като изпива кафето си, д-р Х решава, че е много важно да поговорим с негови колеги от „долните етажи" (предимно травматолози и хирурзи). Те не успяват да ни изненадат, въпреки детайлното описване на определени тежки травми. Очаквали сме да чуем именно това - как пострадали постъпват ежедневно, и как рядко се касае за „нещастен случай". Досетихте се. В повечето случаи причината е побой от стари или кадрови войници.

Хроника на един съсипан живот
„Положи врат!". Антон, сега на 24, често чувал тази команда от началството си в казармата в Ямбол. Следвал силен удар с юмрук по тила, от който винаги му причернявало. Сега първото нещо, което забелязваш у Антон, е вдлъбнатината в черепа. И белегът от операцията - започва от дясното слепоочие и се губи в косата. Чак след това забелязваш други, „тривиални" неща от външния му вид. Например, че очите му са зелени.
Срещаме се в „Хепи", в центъра на Русе. Антон е дошъл с майка си и сестра си. От една страна - за морална подкрепа. От друга - просто болестта му изисква придружител.
„Бях в школа за радиотелеграфисти, но не се справях добре, защото нямах никакъв опит за разлика от другите момчета. Научих морзовата азбука за 10 дни, но приемах едва по 25 букви в минута... Това изнервяше сержантите и те ми измисляха най-разнообразни наказания. С часове да държа в ръце шкафче, пълно с книги. Да дежуря пред апарата по 24 часа... Стигна се дотам, че веднъж след команда „Падни за двайсет!" започнаха зверски да ме ритат - по главата, стомаха и врата. След това ме заплашиха, че ако не си мълча, едва ли ще остана жив..." И Антон не казва на никого. Нито на роднините си. Нито на лекарите, при които започва да ходи заради зачестилото причерняване. Известно време дори изкарва в болница. „И помня, че както си лежа, чувам морзовата азбука. Събуждам се и виждам, че на перваза на прозореца ми са кацнали две гълъбчета и гукат".

След няколко месеца по време на наряд Антон получава първия в живота си епилептичен припадък. Тежък, с гърчове на четирите крайника и пяна на устата. В сливенската Военна болница са категорични, че пристъпът е вследствие на травма на главата. Припадъците продължават. По настояване на майка му Антон е изпратен във Военна болница - София. За да бъде уточнена диагнозата му обаче, трябвало да се направи компютърна томография, но точно по това време скенерът бил „счупен". Шефът на катедра „Неврология" доц. Борислав Герасимов (по-късно скандално уволнен заради искане на подкуп от пациент) настоява Антон да се върне в поделението и да се уволни, след което отново да постъпи за лечение.
По това време 19-годишният Антон не знае правата си. От софийската Военна болница го изписват с диагноза съмнение за епилепсия. Което обаче не го прави болен от епилепсия. И така - на 10 януари 1998 г. Антон е уволнен поради изтичане на срока, а не поради болест, въпреки че всички епикризи доказват, че е заболял в казармата. Така той губи полагаемите му се обезщетения. Оттогава Антон се бори да ги получи по съдебен път (писал е дори до Страсбург). Напразно. По закон обезщетенията, които се полагат в неговия случай (30 минимални работни заплати на кадрови военнослужещ, или около 7000 лева), могат да се получат в петгодишен срок от датата на заболяването. До изтичането на петата година остават малко повече от 4 месеца.

Междувременно през 2001 г. припадъците на Антон зачестяват. Откриват му мозъчен едем, който спешно трябва да се оперира. По това време пристъпите са по 13 на месец. След операцията почти спират.
„От март насам съм имал три припадъка. Последният беше на 19 май. И повече няма да имам." - Антон изрича това с такава решителност, че настръхваш.
„Чувстваш ли се ограбен?" - въпросът се изплъзва от само себе си.
„Те ми взеха здравето, откраднаха ми всичко най-хубаво. На 24 съм, а избягвам да имам сериозна връзка. Притеснявам се, че ще получа припадък пред момичето. И да ти кажа - минавали са ми през главата мисли за отмъщение, ама няма смисъл. Всъщност не искам нищо освен тези, които ми причиниха това, да се мъчат ей така, както аз се мъча. Да ходят по доктори, да се записват в бюрото по труда. Да падат по светофари, по улици, да се гърчат..."
„Влюбен ли си?"
„О, да. От доста време. Но тя си има приятел. Дали знае? Мисля, че подозира. Но не знам кога ще събера смелост да й го кажа."
В малката портиерска стаичка - работното място на Антон, има един-единствен плакат - на „Фиат Стило". „Автомобилите са част от мен, те са моята страст, а сега не трябва да карам кола", усмихва се горчиво той. После обаче бърза да сподели радостната вест - успял е да подпише двугодишен трудов договор със сегашните си работодатели. От които получава точно 80 лева на месец.

Черната кутия
„Армията е като черна кутия с две дупки - от едната вкарваш пари, от другата получаваш национална сигурност. Какво става вътре в кутията, не е работа на обществото." Това си становище защитаваше в частен разговор наскоро един офицер. Според въпросното лице с идеята на „черната кутия" едва ли не се изчерпвала философията на военните по въпроса за отношенията армия - всичко останало. За отношенията вътре в армията обаче съществували много неписани правила. Като например това, че пострадалият е виновен до доказване на противното. Противното обаче рядко се доказвало.
Най-отгоре в чекмеджето на бюрото си Пенка Драганова държи измачкана носна кърпичка. Посяга за нея в момента, в който чува първия въпрос: „Как се казваше той?" Извинява се. После заплаква.


Казвал се Христо. Служил в Телиш, Плевенско. Мечтата му била, след като излезе от казармата, да следва медицина. Така и не излиза. Преди 16 години Христо е намерен мъртъв, метнат върху електрическото табло в поделението си. Смърт от високо напрежение. Или поне така казали на Пенка командирите. Тя обаче и досега отказва да повярва.
„Аз все още не знам каква е истината за смъртта му - Пенка трудно овладява гласа си. - Така и не можаха да ми дадат обяснение какво е правил при това табло на обед, когато всички войници са били в столовата. Искаха да инсценират, че е заради някакви покрити с вар чехли, захвърлени зад таблото - заради тях се бил надвесил и се бил допрял... Глупости. Той нямаше следа отпред да се е допирал. На гърба обаче имаше дупка и две черни ленти."
По онова време Пенка няма право дори на граждански иск. Делото за смъртта на Христо се води от Военна прокуратура, но приключва със становище „Електроакуцио при неизяснени обстоятелства". „Думите на съдията бяха: „Ние търсим истината, но истината е в гроба." И вече 16 години аз живея с тази болка, че не знам истината - кърпичката на Пенка е вече съвършено мокра. - Повечето от случаите са такива, трагични. И при почти всички не се знае какво точно е станало. Има труп, виновни обаче няма. Цялата вина остава в мъртвия." Има ли подозрения? „Имам. Мисля, че синът ми е бил убит и е метнат на това електрическо табло. Но от кого - не знам."

Пенка Драганова членува в Комитета на войнишките майки. Както и други 130 родители, изгубили синовете си в казармата. Пенка е категорична, че смъртните случаи в армията се прикриват - делата се решавали или като самоубийство, или като смърт при неизяснени обстоятелства. Важно е да се отбележи, че в първия случай държавата не дължи обезщетение на близките на загиналия. Дори и да ти се полага обезщетение обаче, невинаги го получаваш - често изниквали „малки спънки". Някои родители пък не получават дължимата им наследствена пенсия, тъй като вземат тавана, определен за пенсиите им за прослужено време. Въпреки че според Кодекса за обществено осигуряване двете пенсии трябва да се получават в пълен размер.

Пенка плаче всеки ден. „Не само за Христо, аз плача за всички случаи. - Кима за довиждане и се обляга на касата на вратата. - Не може една майка да не плаче". Молим я за среща на следващия ден, за да ни донесе снимки. Следва най-обвинителният поглед на света и едвам промълвеното: „Аз ги нося със себе си." В следващите няколко минути на бюрото вече са подредени десетина черно-бели фотографии. Просто няма място за останалите. „Ето го тук, последния му ден преди казармата. Ето го като дете. Тук пък е още по-малък. Тук е на море - последното лято. Тук е с приятелката му. Това е на покрива на къщата ни, той имаше слабост към отглеждането на гълъби. Тук е като ученик. Това е погребението. Ето и паметника му..." Пенка се извинява за това, че някои от снимките са измачкани. Разбираемо е. Те „живеят" в кафявата й кожена чанта вече 16 години.

Питам кой го уби и защо?
Действително най-големият процент пострадали в казармата са новобранци. Истината обаче е, че случаите с инвалидизирали се или починали кадрови военнослужещи са не по-малко трагични. През 2000 г. офицер и войник бяха разкъсани от мина в Старозагорската бригада. Пак там, но година по-късно имитационен фугас се възпламени и обгори командира на разузнавателната рота майор Иван Иванов. През май 1998 г. пък старшините Николай Василев и Росен Стоянов загинаха при скок с парашут край София.
Срещаме се с Веселка Стоянова - майката на Росен, в къщата й в Казичене. Тя категорично отказва да бъде снимана - вече няколко пъти след изявления в медиите е получавала телефонни заплахи - „със смърт ме плашат". Все пак е склонна да говори. Ето историята накратко: старшина Росен Стоянов е инструктор-парашутист към военното поделение във Враждебна. Вече е навършил 30 и е решил да се откаже - дори учи английски, за да може да стане стюард. На 27 май 1998 г. се качва в хеликоптера, за да изпълни обичайно учение. Малко преди скока разбира, че всъщност ще участва в снимането на клип за Нова телевизия. От земята подават заповед към пилота да засили и да завие. В същия момент обаче спускачът, който няма радиостанция и не разбира за маневрата, нарежда на момчетата да скачат. При скока и двамата се удрят в корпуса на машината, губят съзнание и не отварят парашутите си.

Родителите разбират за трагедията 5 часа по-късно от радио „Хоризонт". Обяснението е „превишена скорост на хеликоптера от страна на пилота". Самият пилот обаче още на втората седмица след инцидента заминава за Малта. „Наказанието за двата трупа беше мъмрене на прекия началник", казва Веселка. Делото, което се води по случая, в един момент е прекратено. Родителите обжалват. Те все още не са получили обезщетение за смъртта на сина си, тъй като МВР и МО си прехвърлят топката кой трябва да го плати. „Питам кой го уби и защо! - Веселка, като повечето майки в нейното положение, отказва да се примири с мисълта, че смъртта на сина й е в резултат на нещастен случай. - Не могат да намерят виновните, защото не искат да ги намерят. Това е истината."

Въпросите
„Трябва ли да поддържаме армия, ако на практика тя не е нищо друго освен фабрика за инвалиди?". Според Любо, когото намираме в онлайн-форума „Военни" в Dir.bg, това е основният въпрос, на който трябва да се отговори. Самият Любо се е уволнил съвсем скоро - през март. Първата му задача след стъпването в поделението била да научи правилните отговори на един своеобразен диалог. А именно:

Стария: Редникът?
Новобранецът: Р-к Бомбаров.
С: Зодия?
Н: Камила.
С: Каква камила?
Н: Бясна.
С: Газ?
Н: Уволнение за вас, к*р за нас.
Гаврата, представяна като част от посвещаването в казармената субкултура, продължава в този дух още доста време. Въпросите винаги са едни и същи, отговорите - също. Ако новобранецът не отговори „правилно", се наказва от стария, най-често с „ЕДНО - клякаш, ДВЕ - ставаш." Наказанието може и да е по сурово - например бой, ако старият е в настроение. „А иначе между бомбе, камила и камила бясна няма разлика - обяснява Любо, - и трите означават новобранец." Самият Любо счита времето си в казармата за тотално изгубено. „Уж трябваше да ни преподават военна и специална подготовка, но офицерите ги мързеше и занятия не се провеждаха. Вместо това винаги имаше нужда от хора да свършат някоя работа." Преди да влезе в стройните редици на армията, Любо вземал чисто по 400 лв. на месец. Сега, два месеца след уволнението, още не може финансово да стъпи на крака.

Според Любо в армията се водят няколко войни - „нови - стари", „кадрови - наборни" и „висши военни - подчинени". А на този етап прословутата Реформа служела като масло в огъня - несигурните за постовете си кадри изливали „демотивацията" върху главите на тези под тях, последните си го изкарвали на по-низшестоящите и така - докато се стигне до новобранците.

Всъщност въпросът с огромния брой инциденти в армията е част от един по-голям проблем - а именно, че тя не е ефективна. Срещали ли сте човек, който през време на службата си да е стрелял повече от три пъти? Положителният отговор би бил изненадващ. Според един познат военните всъщност са абсолютни пацифисти - в казармата просто не те учат да се биеш. В пацифизма, разбира се, няма нищо лошо, но въпросът е защо държавата трябва да плаща за това. Кому е нужно да се изливат милиони, за да може хиляди редници да се обучават как да си оправят леглото, да ядат много бързо, да си зашиват якичките, да проверяват дали имат носна кърпичка и огледалце, да лазят по поляните, да падат за двайсет, да подстригват тревата с бръснарски ножчета, да крещят „Тъй вярно", да правят сапунка и оборка, да дават наряд. Защо трябва да плащаме, за да може комплексари да прилагат криворазбраната си дисциплина, която от време на време да дава „засечки" - поредния случай на военноинвалид от мирно време. Защото отиването в казармата е една инициация, при която момчето се превръща в мъж? Ама, разбира се, как. Железен аргумент в полза на Голямото Губене на Време.

Възможните отговори
Какъв е изходът от ситуацията? Голяма част от хората ще ви отговорят, без да се замислят - професионална армия в близките няколко години. Оказва се обаче, че не е толкова лесно. Както обясняват експертите от отдел „Планиране на отбраната" към МО: ускоряването ще ни струва скъпо, а пари все още не са предвидени. Едва сега започват да се разработват програми за социалното адаптиране на уволнилите се професионални войници. Едва сега започва да се мисли за мотивацията на младите да изберат именно този път, както и за това как точно ще попълваме армията до военновременния й състав, след като отпада принципът на мобилизацията.

Други биха ви посъветвали „да изчакаме реформата да си свърши работата". Само че към момента, ако изобщо може да се говори за наличието на Реформа, то я усещат единствено военните, които биват съкращавани и по този начин - поставяни в унизителното положение да си търсят каквато и да било работа. Освен това не трябва да забравяме, че Данаил умря именно по време на Реформата. Както и още поне няколко момчета, за които просто не знаем.

Едно от най-смислените неща, изречени пред касетофона на „ТЕМА" през изминалата седмица, беше за обръщане посоката на Реформата. Отвътре навън. Мнението принадлежи на човек от МО, който пожела да остане анонимен. Според него трябва да се започне със смяна на морално остарелия Устав, с изчистване на алкохола и дрогата от поделенията, с уволнения на „демотивираните", със свеждане до минимум на несвойствените за един войник дейности (изброени по-горе). Едновременно с това във всяко едно поделение трябвало да бъдат назначени хора, които да следят за спазването на новите правила. Най-важното обаче било да се задвижат зациклилите дела и поне за част от инвалидизациите и смъртните случаи да бъдат намерени виновните. И да бъдат осъдени. Само така толкова характерното за военните чувство за безнаказаност щяло да се изпари. И така до 2010 г., когато бил реалният срок за професионализацията на армията ни. Дотогава, разбира се, можело да бъдат свършени още няколко неща. Като например толкова обсъжданото въвеждане на образователен ценз за постъпване в казармата - а именно задължително завършен 8-и клас. И (защо не) откупуването на военната служба. От което, както излиза, ще спечелят всички.

Теми като тази те карат да препрочетеш „Параграф 22", да прехвърлиш „Голите и мъртвите" и „Съдби, по-лоши от смъртта" и каквото още тематично имаш в библиотеката. От всички тях в главата ти остава един цитат от „Време да живееш и време да умреш" на Ремарк:
„Върна се обратно и излезе навън. От двете страни на входната врата бяха поставени две паметни плочи за убити във войната. Плочата от дясната страна му бе позната - възпоменание за убитите през Първата световна война... Плочата от лявата страна беше нова. Гребер не я знаеше. Тя беше за убитите през тази война. Прочете имената. Много. Но плочата беше голяма и имаше място за още."

ЧЕРНА ХРОНИКА:

Случаите, придобили гласност

През 1992 г. редник Цветан Булиев беше надут от стари войници с компресор. Десет години по-късно Цветан продължава да прекарва повечето време в болничното легло. На 28 години той тежи 50 килограма. Оплаква се, че постоянно сънува кошмари.

***

Преди 7 години 14 войничета изгоряха в газка край столичния жк „Люлин". През 1999 г. делото за смъртта им беше включено в списъка със 70 мегадела с обществена значимост. Въпреки това то още не е приключило.

***

През август 2000 г. 19-годишният Орхан Н. от поделение в Момчилград беше прострелян, докато бил на пост и загина. Една от версиите за смъртта му беше, че е застрелян от съседен пост.

***

На 21 ноември 2000 г. редник Димитър Димитров от Втора лекопехотна бригада в Стара Загора издъхна, след като беше накаран дълго време да тича с противогаз.

***

През април тази година Сливенският военен съд постанови условна присъда от 7 месеца затвор за майор Светлан Баджев от Бургас. Той бе обвинен, че е блудствал с редник Гюрай Мустафа от сливенското село Желязково. Войникът изпаднал в депресия и на няколко пъти опитвал да се самоубие.

***

В нощта на 1 срещу 2 юли 2002 г. редник Данаил Иванов беше прегазен от пияния сержант Ангел Ангелов, минал с камиона си през палатка с петима спящи войници. Момчето издъхна след 408 часа кома. Няколко души бяха уволнени.

Източник:temanews.com

Посрещане на нашите войници във
Вардарска Македония през 40-те години
Касапницата е ужасна: телата на мъчениците са разкъсани, отрязват половите им органи

Кървавата драма се разиграва на 11 август през далечната 1943 г. Върви Втората световна война - по споразумение с германците наши войски са влези в територията на части от Сърбия, българска е и администрацията във Вардарска Македония и други райони. Подофицер Тихомир Апостолов – 23-годишен от с. Филиповци, Трънско, ефрейтор Димитър Млачев – 22-годишен, от Щип, редник Петко Колясов – 37-годишен от София, и редник Гроздан Янев – 34-годишен от с. Сгледници, Софийско, се прибират след домашен отпуск в гарнизона на тяхната рота в град Иваница, Сърбия.
На гара Поженица трябвало да дойде камионетка, която да ги откара при другарите им. Към 10 ч.

покрай жп спирката минал сръбски автобус,

който също отивал за Иваница. Българските войници решили да се качат в него, а ако срещнат камионетката да се прехвърлят на нея. В автобуса разговаряли не само помежду си, но и с пътниците. Когато возилото приближава завоя преди с. Миличево, от царевицата покрай пътя изкачат няколко мъже с пушки и заставят шофьора да спре. Тези мъже не са кои да е. Брадясали и мръсни те били част от кръвожадната банда на Милутин Янкович, известна с големите си обири, саботажи и зверски убийства в цяла Сърбия.

Главатарят на бандитите

Янкович тутакси забелязал, че в автобуса има и български войници и веднага решил да им отмъсти загдето са му попречили да извърши обир в град Арилие.
Бандитът изгледал злобно нашите момчета и заканително извикал:
- Одма сиджете доле, бугари!
Няколко пътнички, които разбрали какви са намеренията на бандитите, тъй като знаели за тяхната кръвожадност, замолили Янкович да остави на мира нашите войници. Но главорезът и дума не искал да чуе. Българите били свалени от автобуса и бандитите веднага ги обсипали с най-гнусни ругатни и псувни. Четиримата усетили, че към тях много бързо се приближава смъртта! Не им оставало нищо друго, освен да дадат на сръбските бандити един добър урок как умира българският войник. Да им покажат, че са готови да предпочитат геройската гибел, отколкото смъртта на страхливци. Подофицер Тихомир Апостолов

извадил войнишкия си нож

(понеже били в домашен отпуск нашите воини нямали друго оръжие) и се впуснал като хала срещу сърбите. Другарите му веднага го последвали. Стреснати от неочакваната съпротива, в първия момент бандитите се дръпнали назад, но после зверски се нахвърлили върху българите. Преплели се ножове, кръв започнала да хвърчи на всички страни. Схватката била кратка – нашите не могли да устоят на многочисления враг.
Бандитите повалили войниците на земята, съблекли им дрехите, събули им ботушите и ги оставили съвършено голи. Побеснял от злоба и жаден за кръв, Янкович заповядал на своите да нанесат жесток побой на българите.

Сръбските садисти това и чакали.

Обърнали нашите по очи, стъпвали върху ръцете им, скачали върху краката и телата им, ритали главите им. Българите премирали от страшните болки, но не издали никакъв глас. Това още повече вбесило бандитите. Янкович им заповядал да обърнат нашите по гръб. Един от сърбите измъкнал дълго шило и започнал да избожда с него очите на българите. Черна кръв потекла по лицата на войниците-мъченици. Озверял до неузнаваемост, бандитът се опитвал през бузите да разкъса езиците на нашите момчета – никога повече българска реч да не говорят.

Но и това не задоволило бандитите.

Те извадили ножове и започнали да ги въртят в орбитите на ослепелите войници. След като изстъргали до череп очите, ножовете се насочили към гърдите на войниците. Колкото раните ставали по-големи, колкото кръвта бликала по-силно, толкова задоволството и опиянението на озверелите бандити били по-силни. Зверството на сърбите продължило с дране на кожите, с рязане на цели късове месо, с откъсване на половите им органи, които натикали в устите им.
Накрая шефът на бандата Милотин Янкович се „смилил” над „брачата бугари” и за да не се „мъчат” повече им прерязал гърлата като на агнета...

Д-р Боян ЗАХОВ Наборе.бг

Командирът погледна часовника си и многозначително ги изгледа. Четиримата разбраха погледа му. Трябваше да осигурят свръзка с подразделениятана офицерите Мариников, Барбов и Стоянов.

 Бързо свалиха имуществото и се заеха с работата. Младши сержантите Маргаритов и Георгиев се заеха с телефонните апарати. Трябваше всичко да се провери и поправи. Нарамил катушката, редник Говедаров с устремна крачка се отправи в указаната посока и черния кабел показваше пътя. На стотина метра от подразделението на капитан Барбов кабела свърши.

След малко с донесената катушка редник Говедаров стигна определеното място. Сега обратно. Времето е малко, а има още много работа. В друга посока редник Петров размотаваше телефонния кабел. Когато редник Говедаров се върна, погледнах краката му. Панталоните му бяха мокри и кални до колене от нощната роса. Гърдите му още се повдигаха от бързото ходене. А ръцете трепереха от преживяното напрежение.


След малко клапаните паднаха. Обаждаха се абонатите. Няколко минути оставаха до определеното от командира време. Четиримата свързочници младши сержантите Маргаритов и Георгиев, редниците Говедаров и Петров изпълниха поставената задача.

Редник Стефчо КИРИН
(Публикацията е от едновремешния военен вестник  „Бойно знаме”)

Няма кой да чуе офицерите от “Клуб 199” как се мобилизира резерва

Помните ли стария български филм “Тримата от запаса” от 1971 година, с участието на Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов? Една хубава комедия по нашенски, която ни караше да се превиваме от смях на подвизите и неудачите на главните герои. Но я си представете, че тримата от запаса не са обикновени редници, а полковници с десетки години военна служба, които са се разделили с армията телом, но не и духом! Трима беловласи мъже, отдавна прехвърлили шейсетте, които знаят и все още могат, но няма кой да ги чуе. А те се чудят какво да правят със знанията и опита си. Тук вече не става въпрос за комедия,

днес нещата в Българската армия не са смешни.

Смешни са някои началници, но не и българските офицери.
“Какво разбира този земеделец, дето беше министър на отбраната, от военно дело? - възкликва полковник Цанко Цанков. - Все едно аз да управлявам земеделието.”
Полковникът е шеф на Сдружението на офицерите от резерва и запаса “Клуб 199”. Обединява офицери от резерва, които са се занимавали с мобилизацията на запасняците и окомплектоването на армията, 199 е номерът на военноотчетната им специалност. “Искаме да бъдем полезни” - казва полковникът. Питам го - на кого? “На министерството на отбраната и на други организации, тъй като всички наши членове имат опит и знания в мобилизирането на запаса.” Научавам, че в България има над 40 военни организации и всяка се занимава с някаква своя дейност. Разделени и раздробени, както всичко и всички у нас - сини, по-сини, червени, розови, земеделци, пенсионери, синоди... Искат да учат някого как трябва да се мобилизират запасняци във военно време.

Оказва се, че няма кого.

Почти никой не иска да ги чуе. Депутатите са решили, гледайки в тавана, да бъдат извикани под знамената няколко десетки хиляди българи. Но едно е да искаш, друго да можеш. Никой не знае живи ли са тези хора, умрели ли са, къде са, здрави ли са, кой номер дрехи и обувки носят, кой ще им връчи повиквателната заповед, кой ще ги приеме... “Дълги години казваха - лесна работа, нали сме член на НАТО. Ама я вижте как се променят нещата! Казват ми - ние имаме мобилизационни планове кои бригади къде да отидат. Ние водим на военен отчет 1.3 милиона души, но не ги знаем къде са”, казва полковник Цанков.
И таз добра! А ако стане голямата беля откъм Капитан Андреево, какво правим? - питам аз. В Генералния щаб всичко им е ясно, само че бригадите ги има на хартия, хората обаче липсват. Една част от личния състав на бригадите е в Америка във вид на емигранти, друга - в Германия, трета - в Испания, четвърта не знвам къде си и не е много ясно как точно ще бъдат мобилизирани. Това малко ми

напомня вица за албанската подводница,

 на която имало всичко - и тенис кортове, и плувен басейн, и билярд, и барове. Имала само един недостатък - като потъне, не може да изплува.
“Искаме да бъдем полезни, но няма да им откриваме топлата вода. Ако има кой да ни чуе, добре, ако няма, ще се събираме всяка година на 23 януари, ще ядем, ще пием и ще празнуваме”, отсичат тримата от запаса. Защо точно на тази дата, питам. Защото на 23 януари 1890 година Фердинанд подписва указ, с който се създава Генералният щаб на Българската армия. Имал е 4 отделения и едно от тях е мобилизационното, обяснява подполковник Стефан Гълъбов, стар посивял вълк, бивш парашутист с близо 600 скока зад гърба си, видял какво ли не. Той също знае как се мобилизират запасняци - само че няма кого да мобилизира. Напомня ми на албанската подводница.
“У нас има младежи, които имат желание да преминат военна подготовка”, обясннява на свой ред третият от запаса, полковник Петър Петров. Работил е десетилетия във Военното окръжие по мобилизацията и знае неща, за които в ГЩ не могат да му се хванат на малкия пръст. Но и него няма кой да чуе.
“Аз съм от едно ломско село - подхваща Цанков. - Влизам в кръчмата и кръчмарят вика: “Чичо Цанко, искам да те попитам нещо. Като ме гледаш така, ставам ли за войник?” А той тежи 120 кила, подпухнал,

вади повиквателна заповед.

 Онези, които ще го мобилизират, не знаят, че за нищо не става... Но как да обясниш това на един чиновник? Аз си го обяснявам с принципа на Питър - всеки човек се издига в кариерата си, докато достигне нивото на своята некомпетентност.” Питам офицерите за колко време колко човека могат да бъдат молбилизирани. “Това и господ не знае”, отвръщат те. “А какво ще правим, ако стане голямата беля?” “Ще загубим територии, вече загубихме Западните покрайнини и Македония заради неадекватни политически решения.”

Вестник „Златна възраст” Наборе.бг

Казармата,От нея са останали хиляди приятелства до гроб. Днес за едни е било чест да служат на Родината, за други си е било безмислена загуба на време.

На изпращането бащите даваха последни напътствия, майките ронеха сълзи и бършеха сополи, а гаджетата мълвяха „Ще те чакам”, но и те не си вярваха. Маршировки, учения, отдаване на почест на командира, нощни дежурства, лъскане на кубинките, сапунка в спалното, стрелби, тактики, караули, наряди, дрямка вечер пред телевизора или в часовете по политинформация, всичко това ставаше част от ежедневието на младия български войник.


Благодарности на Пламен Рачев за предоставените снимки


Село Габрене се намира в полупланински район в северното подножие на планина Беласица, известно с името Подгорие. На по-малко от 1 км западно от селото преминава държавната граница с Република Македония. Непосредствено над селото в югозападна посока в Беласица се издига историческият триграничен връх Тумба. На 4 км северно от Габрене се намира ГКПП „Златарево“, разположено на международния път Петрич – Струмица.
 Село Габрене е старо българско селище с богато историческо минало. В землището на селото са открити следи от антични и средновековни селища и поселения. Непосредствено западно до селото в местността „Сариев камък“ се намира Стъпката на Крали Марко – култов скален жертвеник, част от древнотракийско светилище, датирано в периода 1 – 4 век. Мястото се свързва от местните хора с народния епос за Крали Марко. В местността „Военна цръква“ (на около 1 километър южно от селото) са запазени останки от средновековна църква. Северно до нея личат основите на каменна постройка с трапецовидна форма, вероятно крепостно съоръжение, изпълнявало наблюдателни функции.






Снимки:Бисер Маринков

Само руини напомнят за славните години на граничарите

Бурени и растителност като в джунгла са останали от една от някогашните застави край границата ни с Турция, край Малко Търново. На мястото, където преди години са били обучавани и са живеели пазителите на браздата в сърцето на Странджа, днес има порутени стени, изкъртени врати, всевъзможни отпадъци, съобщи „БургасИНФО”


Носталгия и тъга лъха и от помещенията, където са били настанявани семействата на командния състав на заставата, както и кучкарника, в който са били славните граничарски кучета, вдъхващи гордост и респект у поколения деца, ходили на посещение край браздата. Днес от тях има само смътен спомен.
Заставите край границата излязоха отново на преден план в публичното пространство сега, когато се лансира идеята в тях да бъдат настанявани  мигранти.

Руснаците искаха от нас да задържим турците до седем денонощия, докато пристигнат
Разработвали сме и краен вариант да отстъпваме най-много до Стара планина
Срещу Гърция никога не сме се готвили сериозно за война, защото те нямаха намерение да ни нападат


Генералът-легенда Кирил Косев е роден на 27 май 1919 г. в Сибиу, Румъния и почина на 9 март 2016 г. (96 г.). След като семейството му се преселва в България, става активен деец на РМС, участва в партизанското движение, бил е командир на Горнооряховския отряд. От този период има три смъртни присъди. След 9 септември 1944 г. служи в Разузнавателния отдел на Щаба на войската. По време на култа към личността е обявен за агент на чужди разузнавания и враг с партиен билет. През 1954 г. е оправдан. На следващата година става началник-щаб, след това командващ Трета армия. През 1966-1971 г. е заместник-министър на отбраната. Бил е началник на Главното политическо управление на армията. В партийните среди става известен с критиките си към режима на Тодор Живков. През 1984 г. по предложение на Добри Джуров генерал-полковник Косев е уволнен. През 1992 г. по политически съображения пък президентът Желю Желев го разжалва в редник. Написал е няколко военно-исторически труда за Балканската и Междусъюзническата война.През 60-те и 70-те години структурата на въоръжените ни сили претърпя сериозна реорганизация. Тогава се създадоха танковите бригади в България. Аз командвах Трета армия и тя имаше две танкови бригади: 13-а в Айтос и 24-та в Сливен. Трета армия бе най-голямата във войската ни. На мое подчинение бяха над 40 000 души и хиляди единици бойна техника. Трета армия бе и главната ни ударна сила. Тя преграждаше турското направление и основната й задача бе да отрази евентуална агресия на южната ни съседка. Едни от най-тежките ? гарнизони бяха в Звездец, Грудово, Елхово, Болярово, Долен Чифлик. Някои от тях, като Звездец и Грудово, бяха към 33-ти мотострелкови полк в Бургас. Впрочем аз създадох тези два гарнизона. В Министерството на народната отбраната се оплакаха, че неправилно разполагам войски. Висшите началници искаха частите да са дислоцирани западно от Странджа, примерно в района на сегашното с. Факия. Извикаха ме в министерството и ме попитаха защо там разполагам поделения. Този въпрос ми зададе лично тогавашният военен министър генерал Иван Михайлов. Аз по това време като командващ армията бях със звание генерал-лейтенант.Обясних на карта и с показалка, че главният удар на турската армия ще е в долината, в равнинна местност, а не в планината. Заявих, че ако разположим поделенията западно от Странджа, рискуваме турската армия да влезе през Малко Търново и да излезе в района на Бургас. Така лесно и бързо ще превземат Югоизточна България, без да се усетим. А така, както аз бях дислоцирал войските, ние държим р. Марица и Елховската равнина, където е и 7-а дивизия. Беше изградена и отбранителна укрепена линия, предимно от стари немски танкове „Майбах“. Те бяха вкопани в опорни пунктове от с. Факия до Източните Родопи. Границата между Трета и Втора армии бе р. Марица, но аз отговарях за цялата укрепена линия в полосата и на двете армии.Плановете ми се базираха на идеята, че именно в това направление можем да окажем съпротива при евентуално нахлуване на вражески войски на наша територия. Съображенията ми бяха, че имаме укрепена полоса, 7-а дивизия в Ямбол, 13-а танкова бригада в Сливен и държим в района на Грудово (дн. Средец) по-голяма част от 16-а Бургаска дивизия. Ако турците нахлуят през с. Факия, тръгваме срещу тях, ако тръгнат от Малко Търново – пак ще ги посрещнем. Обясних всичко на чертежи и накрая се прие моето предложение.
Та както казах, основната задача на Трета армия бе отбрана срещу Турция. Тогава турците държаха срещу България Първа армия с численост 300 000 души, и то в мирно време, а ние бяхме 40 000, както вече споменах. В тези години турската армия бе 800 000 души, но заедно с жандармерия и полиция стигаше численост близо 1,2 млн. души.Като заместник-министър по бойната подготовка имах вече поглед върху цялата система на отбраната на страната. Искам да подчертая, че срещу Гърция никога не сме се готвили сериозно за война, защото те нямаха намерение да ни нападат. Тогава Гърция имаше армия от 250 000 души и бе слаба, за да ни нападне сама. Освен това гърците отчитаха и се съобразяваха, че зад нас стои СССР. Докато срещу Турция се готвехме сериозно да отблъснем евентуална агресия.



Ние можехме да удържим турската армия на Сакар планина и възвишенията около Бургас – Ямбол – Грудово. Руснаците искаха от нас да ги задържим до седем денонощия, докато пристигнат и развърнат войските си. Освен това разработвахме и резервни разчети да ги допуснем най-много до Стара планина, ако се наложи. Оттам не биваше да отстъпваме повече. Но това бе краен вариант. През 60-те и 70-те години имахме силна и добре подготвена войска, която достигаше 156 000 души. Само пехотата ни бе с численост 126 000 души с 2270 танка, 2232 БТР и бронирани бойни машини, 3454 оръдия и минохвъргачки. Въздушните ни войски пък наброяваха 22 000 души с 460 самолета и вертолета. Във ВМС служеха 8500 моряци на 125 кораба и 4 подводници. Но най-голямото ни предимство бяха ракетните войски, каквито нямаха нито Турция, нито Гърция. Разполагахме със 100 пускови установки за тактически ракети „Луна-М“ с далекобойност 120 км и с установки за оперативно-тактичеки ракети „Скъд“ и СС-23, които имаха далекобойност съответно 300 км и 400 км. Те стигаха до Анкара, Истанбул, Атина и Белград. Аз направих единствения реален пуск със „Скъд“ на полигона на съветската армия в Казахстан. После ходих специално в Москва да се моля и да искам разрешение да направим такъв пуск и в България. Руснаците ни разрешиха и изстреляхме ракета „Скъд“ от местността Ясна поляна, северно от Звездец.

Ракетата се издигна, летя 85 км над морето и порази цел в район северно от Балчик. На този пуск присъстваха съветски специалисти, които накрая ме похвалиха. Всичко приключи много добре, но след четири дена пристигна писмо от министъра на отбраната на СССР, с което се забраняваха пускове с оперативно-тактически ракети извън полигона в Казахстан. Иначе цялата ни войска разполагаше с много големи запаси от боеприпаси. Имахме такова количество патрони, снаряди, бомби и ракети с разчет да стигнат армията ни да е в състояние да води сама, без съюзници, 45 дена бойни действия, дори и ако е в обкръжение.


По онова време военните много помагаха за развитието на народното стопанство. Армията ни се нагърби и освен че водеше бойна подготовка, провеждаше учения, помагаше активно в строителството. Тя изгради много жилища. Построи Националния дворец на културата, там ръководител на обекта бе ген. Борис Карамфилов.


Командвах Трета армия пет години, като в три от тях изграждах курорта Слънчев бряг. При мен дойдоха представители от общината на Бургас и ме помолиха армията да окаже помощ в изграждането на комплекса. Малцина знаят, че там е най-хубавият черноморски пясък. Отидох да огледам района – прекрасна гледка с много дюни, но обрасли с трева, храсталаци и гори. Изнесох войската на лагер. Отначало почистихме тревата и храсталаците. След това махнахме дърветата, но запазихме дюните. Не ги пипнахме, те стигаха почти до морето. Когато разчистихме целия терен, се отвори много красива гледка. Всичко просто блесна. Между селата прокарахме асфалтови пътища, но извън дюните. Нямаше построена даже и една барака. Ние изградихме няколко почивни станции. Войската строеше и водеше бойна подготовка. Не позволих едното да пречи на другото. Работихме безвъзмездно, нищо не ни се плащаше.
slivensega.wordpress.com

След пет минути, бегом на плацо! Катедра 22 „учеше” студентите на военни умения
Докъм края на 50-те години на м. в. във вузовете имаше „Катедра 22”, която обучаваше студентите на военни умения, тъй като те не бяха ходили войници. През летните месеци, на два пъти по два месеца, трябваше да отбиват военната си служба.

Ще ви разкажа за първите два месеца от тази моя служба, която на мен ми се стори поне две години. Тези два месеца прекарах в гр. Враца, в Школата за запасни офицери. Тръгнах рано сутринта в един топъл и задушен юлски ден. Слънцето напичаше още от сутринта. Парният локомотив пухтеше и се задъхваше. В купето „ухаеше” на пот и смрад. Пристигнах в ранния следобед. На входа се четеше надпис: „Добре дошли!”. Бях много любопитен какво ли пише на обратната му страна? За съжаление, през тези два месеца разбрах за „неписания надпис”, за който е чувал всеки новобранец.

На бърза ръка ни остригаха. Слава Богу, че на мен не ми обръснаха мустаците. След това ни вкараха в банята. На излизане минахме през склада, където артелчикът ни раздаде облекло и обувки. Когато обух клина, глезените ми се показваха отдолу. Едва нахлузих обувки № 43. Ако в този вид ме бе видяло моето гадже, със сигурност щеше да ме разлюби

Аз съм с ръст около 190 см и нося обувки № 45. Опитах се да реагирам, но склададжията ме отряза, заявявайки ми: Това имам, това ти давам!
На сутринта, рано-рано, в спалното помещение нахълта с трясък старшината и се развика: Новобранци, оти не стаете! Я ви знам сите що чините, от един дол дренки сте! След пет минути, бегом на плацо! Настана небивала суматоха. Всеки дърпаше по нещо и го навличаше. За жалост, някой ми беше обул обувките и се наложи да излезна бос на плаца. Тъй като съм дългуч, наредих се най-отпред в строя. Старшината се изправи пред нас, бе изпънат като струна, и се представи: Аз съм шоп от Своге. Казвам се Любен Галев, но требе да ви кажем, че я нито люба, нито гала! А ти, дългио, че мааш нозе бос по плацо, дорде ум ти зайде! - обърна се той към мен.Старшината ни подреди в редици по четирима. Започнахме така наречената строева подготовка. С висок и отчетлив глас той изкомандва: Леви, десни, леви, десни! Нали аз бях бос, често губех такта. Накрая старшината не издържа и ми се развика: Ей, ти тамо дългио, оправи нога! Я те знам тебе, тарикат таков! Сите требе да знаете, че тука при мене нема лабаво, дупе да ви е яко! Оно требеше на табелката отзаде те това да пише!
И така, всичко се повтаряше ден след ден, едно и също!

Старшината не ни оставяше на мира нито за минутка

Той постоянно се заяждаше с нас и се заканваше, че „въздуха ще ни изкара”, но от нас ще направи войници! Всяка втора дума му беше: Я ви знам сите!

След няколко дни започнахме да разучаваме песента: „Велик е нашият войник!”. Попита ни някой знае ли песента и може ли да даде тон. Аз се обадих, че знам песента.Добре, редник Мажоров (така ме прекръсти той), дай тон! Започнахме отново строева подготовка. Аз дадох тон за песента. Повечето колеги не я знаеха и само си отваряха устата. Старшината се провикна: Оти се влачите како чрева, че ви надупчим заднико с кьорфишеци! (Искаше да каже халосни патрони). След малко той отново продължи с командата: Леви, десни, леви, десни! Некои от вазе не пеат, но я ги чуем!
Явно много ядосан от това, че ние изглеждаме като „разбита команда”, той изкрещя: Взвод, спри! Мирно! И започна пак с познатия си репертоар. Този път обаче реши да бъде по-либерален.

В интерес на истината, от песента нищо не излизаше

Ние се стараехме по-скоро да маршируваме в такт. Тогава той ни даде отсрочка, за да научим песента, заявявайки: Я правим комплимент (искаше да каже компромис) и ви давам срок от една седмица да научите песента. За награда довечера ще ви заведа на един калифудски (искаше да каже холивудски) филм. Лека-полека, в края на двата месеца ние понаучихме някоя и друга дума на шопски. Започнахме и ние да се шегуваме помежду си: „Я те знам тебе!”. С големи мъки и главоболия все пак тези два месеца се изнизаха. Накрая дойде време да се разделим. Направихме си обща снимка за спомен. На тръгване бяхме подготвили малка изненада за старшината. Надявайки се догодина него да го няма, написахме следния лозунг:” НИЕ СИТЕ ВЕКЕ ЗНАЕМ КАКОВ ГАДЕН ШОП СИ”!
Панчо ПАНЧЕВ–ПАНЧИ blitz.bg

Една от емблемите на Народната република беше задължителната казарма. Някои войници караха по 24-месечна военна слуба + три месеца задръжка, като и до момента се спори доколко от това имаше някаква полза и доколко беше загуба на време.

Колкото и да се спори, казармата е свързана с всичките спомени, без значение добри или лоши. Един такъв спомен е списъкът, на който бяха изписани всичките необходими неща, които новобранецът трябва да носи със себе си.

Ето как изглеждаше въпросният списък:


Ген. Стоян Топалов, бивш адютант на Добри Джуров: Видях началник щаб на армията да продава вестници
Джуров ме караше да качвам на бегом стъпалата по трибуните на стадиона

Генерал-лейтенат Стоян Топалов е роден през 1941 г. в Стрелча. Завършва ВНВУ „Васил Левски”, военната академия „М.В.Фрунзе” в Москва и военната академия на ГЩ на Въоръжените сили на Русия. Започва като командир на мотострелкови взвод в Момчилград. През 1972-1973 г. е адютант на министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров. През 1991-1993 г. е първи зам.-началник на генщаба на армията. Бил е военен аташе в Русия. От 2005 г. е председател на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва. Носител на български и чуждестранни отличия.

— Армейски генерал Добри Джуров беше популярен, и войници, и офицери го наричаха помежду си “бай Добри”. С какво министърът на отбраната си бе заслужил това прозвище?

— Първо бих искал да опровергая всичко онова, което се говори за адютанта. Това не е човек, който обслужва семейството, помага, чисти и лъска обувки. Като адютант на генерал Джуров имах възможност да го опозная отблизо. Той никога не е допускал подобни неща. По време на походите всеки сам си миеше и лъскаше обувките, сам си чистеше дрехите. Знаех цялата му програма, но семейството беше отделна работа. Възмущавам се, когато се пишат неверни неща. Съпругата и децата му никога не са ползвали облаги, той ги беше забранил. Обръщаха се към него с “другарю министър”, но той държеше на военната длъжност “другарю генерал”. В армията действително беше известен като “бай Добри”. Където и да отидеше, правеше всичко възможно да провери как се решават социалните въпроси. Когато през 1973 г. армията започна да се превъоръжава и преустройва, минаваше и всичко проверяваше лично. Битовите военни комплекси се строяха по новому, аз вървях с него, а гой подробно разпитваше строителите. Джуров живееше с ритъма на армията, познаваше всички командири на предните отряди. Беше човек, който със затворени очи се ориентираше в местността. Това му беше генетично заложено.

— Какви са най-ярките ви спомени за него от онова време?

— Веднъж през 1973 г. тръгнахме на поход от Георги Трайково за връх Ком, вървяхме покрай югославската граница. Падна много гъста мъгла, буквално не се виждахме помежду си. Спряхме и тогава за първи път той поиска да извадя картата и компаса. По радиостанцията чухме, че колите ни чакат долу на един черен път и че там грее ярко слънце. Оказа се, че сме сбъркали пътя. Генерал Тако Кръстев, светла му памет, се върза с въже и Джуров му каза да върви направо и да намери пилона на трасирания път по билото на Стара планина. Той го намери и ние по въжето стигнахме до него. Вървяхме около час и изведнъж блесна слънцето. Министърът познаваше цялата територия на България. Разпитваше всички командири какво точно изпълняват, какви трудности срещат, как им помагат местните, какво интересно има в техния район, как се развива местната икономика. Всички въпроси, свързани с живота на армията, ги обвързваше с живота на хората. За него нямаше значение какъв си, офицер, сержант или войник, всички бяха военнослужещи. Затова беше толкова години министър. Имаше едно голямо предимство — познаваше добре историята, свързваше я с днешното и с бъдещето време. Беше широко скроен, с голяма човещина. Оттам дойде и това “бай Добри”.

— Известно е, че генерал Джуров бе отличен спортист. Взискателен ли беше към офицерите по отношение на физическата подготовка?

— Всяка сутрин в 7 часа той беше на стадиона, бягаше по 8 км, после се упражняваше на уредите или играеше на тенискорта. В 8.30 часа приключваше, в 8.45 влизаше в колата и в 9 беше на работното си място. Всяка събота и неделя, ако не беше зает служебно, отиваше на поход. Аз го придружавах. Ако в неделя имаше мач на ЦСКА, оттам отивахме право на мача. Той направи много не само за ЦСКА, а изобщо за спорта в армията. На мене ми каза:

“Тук, на стадиона, се качваш по стълбите догоре, правиш обиколка, слизаш по другите стълби и отново се качваш. Това трябва да ти бъде сутрешното занимание. Ти идваш от военната академия, три години не си занимавал със спорт.”

Играли сме и футбол. Изкарах с него две седмици в Москва, бягахме всяка сутрин заедно, спортно облечени. Дори и там той поддържаше спортна форма. Трите армейски клуба — в Пловдив, Сливен и Варна, се поддържаха от министерството на отбраната. Всичко се правеше в името на спорта в армията, затова имахме световни, европейски и олимпийски шампиони. Бях началник щаб на Втора армия — докато не направихме канала за спартакиадата на Варшавския договор, не ме остави на мира. Тогава за пръв път дойдоха отбори от натовски държави. За него беше основно задължение да поддържа високия спортен дух в армията. Той се грижеше за цялата спортна база. Във всеки полк имаше офицер, който отговаряше за спорта. Така се поддържаше физическата форма на военнослужещите. Нямаше наркомания, нямаше пиянство. Казвам това, защото съм израснал във войската.
— Как преживяхте упадъка на българската армия? В интервю за в. “Златна възраст” проф. Аксиния Джурова, дъщеря на Джуров, каза буквално следното:

“Баща ми се срина, когато видя негови офицери да ровят в кофите за боклук”?

— Тежко ми е. 90-те години бяха много трудни, офицерите масово останаха на улицата, пенсиите им не стигаха, ровеха в кофите за боклук, генерали продаваха вестници по кьошетата. Началник щаб на армията да продава вестници! Връщам се от Москва и го виждам на “Петте кьошета”. Купих много броеве, да може да изкара нещо. Други се хванаха като охранители и пазачи. Това постепенно изчезна, защото хората си отидоха. Но тези, които останаха, направо бедстват. В Дупница, Кюстендил и околните села нашият съюз от много години им разнася храна всеки ден. Само в Треклево са 18 махали, в половината от тях живеят наши колеги. Всяка седмица наш човек обикаля да ги види — имат ли хляб, сол, захар, ток. В големите градове им търсим клубове, за да се събират на кафе. Чест й прави на Йорданка Фандъкова, че откри 18 клуба в София. Повечето от тези хора ни напуснаха, светла им памет. Тях трябва да ги имаме като икони, като реликви и да ги казваме на младите. Има селища, където са останали само бивши офицери и войници, младите са заминали в чужбина. Обикалям да ги видя, открих мои войници в Момчилград. Намерих войник от моята рота, сега е горски надзирател.

— Според вас трябва ли да се върне задължителната военна служба?

—  Трябва да се направят законови промени и да се реши как ще поддържаме въоръжените сили. Не можем да върнем наборната служба. Икономическите и политическите условия днес са други. Това е мое лично виждане. Ние не знаем какво искаме. Казармите стоят празни. Миналата година във Велико Търново и Шумен ги напълнихме със студенти, които минаха 45-дневен курс на обучение. Всичко се правеше по уставите в армията — живеят в казармата, обучават се, стрелят и накрая полагат клетва. Това е форма на задължителна военна служба. Имаме достатъчно преподаватели и казарми, имаме базата и за нея не трябват много средства. Някога имаше донаборна подготовка в училищата, школи за шофьори, за радисти, за строителни и транспортни войски се искаше 7-ми клас. Днес много деца не ходят на училище, а искаме да ги вкараме в казармата. Казват — имаме 50 хиляди младежи, от тях 10-12 хиляди могат да влязат в казармата и да станат наборна армия. Но какъв е цензът им, учат ли или се шляят? Как да им повериш оръжие? Ние загубихме основата. Първата стъпка е да знаем кои са на отчет, защото сега нямаме никой. Трябва да се започне с предказармената подготовка.

— Как оценявате боеготовността на въоръжените ни сили?

— Нашите момчета са готови за действия. Готови са да изпълнят дълга си. Опасява ме само едно — да не ги подхлъзнат и да ги обвинят в нещо, например в корупция. Видях ги как служат, как наблюдават и попиват опит. Те обаче не са добре защитени законово. В последните години има голямо спадане в мотивацията и духа им.

Сухопътните войски трябва да се превъоръжат. Трябва да се мисли професионално, а не политически. Джуров беше преди всичко военен политик, той защитаваше армията. Въоръжихме я с модерни танкове и ракетни установки и после ги нарязахме на скрап.

Източник:bgr.news-front.info Интервю на Христо КУФОВ 

Роми, въоръжени с чукове, кирки и лостове разрушават бившите казарми в град Средец, по известен в миналото като Грудово. Керемидите и тухлите се сортират и товарят  на каруци и се изнасят от района. После се продават. Очевидци споделиха, че дори са виждали да се предлагат на местния седмичен пазар. Дървените каси, греди, дограми и дюшемета се разбиват и трошат  за дървен материал.

Най- голям интерес има към металите. Медни жици и кабели почти не са останали, но тук-таме може все пак да излезе нещо- забравени кабели от ел. инсталациите в стените, неразкрити подземни медни или алуминиеви кабели. Желязо излиза доста: железни конструкции, релси, винкели, ламарини и т. н. А когато свършат готовите за предаване железа, ромите започват работа по железобетонните конструкции. Колоните и трегерите на сгради, помещения и хангари се събарят и с чукове се разбиват, за да се извади арматурата от бетонно желязо. Каруци,  натоварени с желязо, допълнително влачат арматура от колоните и сноват непрестанно между казармите  и пунктовете за изкупуване на вторични суровини.

Повиквателна получих, вземат ме войник с гаджетата си приключих ставам вече друг. На портала ме остави бялата кола и със нея ме изпрати цялата тайфа. Вече мъж съм, а напират и у мен сълзи колко трудно се отделят твоите очи Вътре чака старшината да ни преброи курки, гащи и кубинки да ни подари. Батальона се строява ротния крещи Рота равнис, рота мирно, рота остави Влачим крак по плаца прашен кат че сме овни, хем ни гони глад ужасен, хем и ни се спи Няма мацки ни пиячка, няма луд купон има само щури устави, има щур закон Как ще караме незная, как ще издържим и дали ще дойде края да се уволним.

В мрачна непрогледна нощ
по стръмнини и по пътеки,
метнал автомат и нож,
граничарят бди над всеки.

За него пек и буря няма,
в студ и сняг е закален.
Не е при него вече мама -
той мъж е във халат зелен.

Да не забравяме орлите,
които ден и нощ вървят
по долини и по скалите -
над Родината ни да бдят.

Военната клетва е ритуал, от който нямам пресни спомени и ми беше любопитно да знам в какво съм се заклел и как то се сравнява с това, в което са клели преди и затова потърсих текстовете на военните клетви в новата българска държава. Думите би трябвало да са подбирани и подреждани много внимателно. Анализ, сравнение и изводи всеки може сам да си направи, ако иска.

Със Закона за носене на военните тегоби от 1897 г се въвежда следния текст:

Обещавам се и се кълна в името на всемогъщия Бог, че аз, който съм повикан в редовете на войската на Българското княжество, ще слугувам честно и вярно на Княза и Отечеството и няма да пожаля живота си както в мирно време за запазвание реда и законите на страната, тъй и във време на война против враговете на моето отечество, в свидетелство на което целувам кръста и думите на Светото Евангелие. Амин. Заклех се!

От 1950 г. в Българската народна армия се полага следната клетва:

Аз, гражданин на Народна република България, като встъпвам в редовете на Въоръжените сили, тържествено се заклевам да бъда честен, храбър, дисциплиниран и бдителен воин, да пазя строго военната и държавната тайна, безпрекословно да изпълнявам законите, военните устави и заповедите на своите командири и началници.
Заклевам се добросъвестно да изучавам военното дело, с всички сили и средства да пазя военното и народното имущество и до последния си дъх да бъда предан на своя народ, на своята социалистическа родина и на народното правителство.
Готов съм винаги по заповед на народното правителство за защитя своята родина – Народна република България – и като воин от Въоръжените сили се заклевам да защищавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си и дори живота си за постигане на пълна победа над враговете.
Ако наруша тази моя тържествена клетва, нека ме постигне суровото наказание на закона на Народната република и всеобщата омраза и презрение на трудещите се.

В чл. 89 от Закона за отбраната и въоръжените сили от 1996г. е записано, че всеки военослужещ, се заклева изричайки тези думи:

Заклевам се в името на Република България да служа честно на народа си, да спазвам Конституцията, законите на страната и военните устави, да изпълнявам безпрекословно заповедите на своите командири и началници, храбро да защитавам целостта и независимостта на моята Родина и ако се наложи, да дам живота си за нея, за воинската чест и за славата на бойното знаме. Заклех се!

„Войнишка съдба“ – малко известен вариант на песен, която е разчуствала много новобранци

Пазете се деца на любовта!
Пазете се, живота е измама!
И чуйте какво ще ви разкажа за моята съдба:
– Бе малка когато я залюбих,
щастливи бяхме, че се срещнахме.
Бе роза откъсната без време,
процъфтя, но не в моите ръце!
И ето днес казармата ме чака с отворени врати
и за нашата раздяла, една година дори небето ронеше сълзи.
Вън тихичко се сипеха листата
и вятърът ги носеше далеч.
За сетен път си сляхме ний устата,
за сетен път си казахме прости.
Една девойка нежна хубавица
пристъпи снежно белия портал.
Красиви черно смолести кадрици,
по раменете и падат като жар…
Пристъпи смело и смутено, тя попита от мойта рота за един войник.
Погледнах я в очите, мълчаливо
И бавно и отвърнах в ония миг!
– Красавице боецът ви го няма, той трети ден откак в ареста лежи.
Изменник той на службата войнишка оная нощ на поста, бе заспал.
Отиде си, отлитна, като птица.
Дежурен по портал аз често бях, но вече черно смолести къдрици,
войник да търсят не видях.
И един ден преди наряд да иде, получи дългоочаквания плик:
– Не се сърди, че се омъжих мили – прочете с болка стария войник.
И вместо да захленчи, прибра си плика, взе си автомата,
грижливо му прочисти той цевта
и се приготви през нощта да пази на младото семейство любовта.
И мина се бързо една година, войникът се върна у дома.
Реши той любимата да види,
завари я със син в ръка
– „Кажи ми мамо, кой е този чичко, защо в очите му блестят сълзи, не е ли онзи за който ми говореше по цели нощи?“
На сутринта разбрах, че беше мъртва,
детето беше дала в майчин дом.
Отрова силна беше тя изпила,
за да откупи грешката пред мен.
Отидох аз на гроба да поплача,
Букет цветя оставих там.
Аз дълго плаках, камъка целувах и рових с пръсти рохкавата пръст.
Ти млака бе когато те залюбих
и роза откъсната без време, но процъфтя в чуждите ръце.
Съдба, съдба, защо си тъй жестока,
защо отне ми първата любов?
Върни ми я, тя трябва да е моя. Върни ми я, о моля те върни.

Химн на сапьора

Среднощен мрак, обгърнал е простора.
Мълчи нощта, врагът и той мълчи!
Пълзят напред безстрашните сапьори,
пронизват мрака с орлови очи!  (2)
Припев.
Напред, без шум и глас сапьори храбреци
И враг ли тръгне срещу нас. (2)
И нека славата тогаз,
покрием ний с венци безчет.
Напред бойци, напред!

Пълзят напред безстрашните сапьори
На храбрата пехота правят път.
Проправят път на танковете наши,
които в бой за свобода летят.  (2)
Припев.

Момчил градските застави

Тежко майко се живее
в Момчил градските застави.
Тежко майко се живее,
твоят син ще полудее.

Там скалите са високи,
лейтенантите жестоки,
гонят майко не прощават,
майката ти разкатават.

Мила майко съжали ме,
два, три бона изпрати ми,
че да има за цигари
и за кучетата стари.

Вечер от наряд се връщаш
и възглавницата си прегръщаш.
И сънувам и бълнувам,
че любимата целувам.
Мило гадже съжали ме,
два, три реда напиши ми ,
че казармата дотегна
и с друга ще си легна.

Старши, старши съжали ме,
два, три дена ти пусне ме,
че казармата ми втръсна,
аз главата си ще пръсна.

Съдбата нам е отредила

Съдбата нам е отредила,
да пазим своя край свещен.
България – земята мила
с гордост на сърце и блен (2)
Припев
Прескъпи жертви тя остави
по бойните поля безчет.
И никой няма да забрави
геройски подвиг, велик завет.
Поели пътя на дедите,
пред Шипка свята се кълнем
дела да въплътим мечти
и дух и труд да отдадем.

Карай да върви

А майка, татко, братя и сестра,
оставил си ги някъде далече
и тайничко в съня се молят,
дано война не налети!

А службата пред тебе си стой,
с гърди посрещаш трудностите нови
и с болка във сърцето си казваш,
е карай да върви.

Тежка служба

Ти две години плащаш с младостта си,
ти пет години даряваш кръвта си.
И даваш през ден, два наряд
в този шибан военен свят.

Ти служиш тихо, кротко,
затрупан от несгода, несполука
и всеки ти вика, хей, бройко!
А ти му отвръщаш да си го начука.

Ти две години служиш,
постоянно вземаш за почест.
А трябвало е като другите да спиш
и да имаш чест в живота.

Ти толкова време служиш,
браниш гордо Родината, Отечеството
защо ти трябваше да си войник,
като можеш и без това в обществото?

Когато стане сутрин
и слънцето бавно, бавно изгрее
ти пак изпълняваш: равнис, мирно, остави,
защото някой двойка ти постави.

Ти две години плащаш с младостта си,
ти две години се даряваш кръвта си
и отново си наряд,
казвайки карай да върви .

Стих по време на наряд

Нощта разляла черна пелена
за да утеши нещастната душа,
на войника мъчен от тъга,
по любимата, останала сама.

Защо така устроен е живота,
когато с младост сила си дарен,
те праща към невидима голгота,
която те измъчва ден и нощ.

А тялото тъй топло, живо,
сезон на щастие любов,
а на теб все нещо ти е криво,
за службата за която не бе готов.

Тихо крачи граничар

Всяка нощ, когaто спим на меко
и в огнището светлее жaр,
някъде в Странджанските полетa
тихо, тихо крaчи граничар.
Аз обичам много този бaтко,
зная той безспирно бди за нас,
по-спокойно да рaботи тaтко,
по-прилежно да се уча аз.
Затова и писъмца му пиша,
и колети му изпращам с жaр.
Като стана осемнадесет годишен
с рaдост аз ще стaна граничар!

Курсантска песен

Някога преди години, изпратиха ме в този град,
слушах майка, слушах татко, защото още бях хлапак.
Припев:
Пет години, аз тук стоях,
пропих, пропуших и накрай разбрах,
че службата акъл не дава тя, а само малко повече пари! (2)

Имах аз едно момиче, красиво, нежно и добро,
но за толкова години забравило ме беше то.
Припев:
Пет години, аз тук стоях,
пропих, пропуших и накрай разбрах,
че службата акъл не дава тя, а само малко повече пари! (2)

И накрая един военен цитат от великия немски поет Бертол Брехт, за който силно се надявам да бъде прочетен и от нашите управляващи:

Генерале, твоят танк е тъй силeн!
Тoй повaля цял лес,
стo човека прeмазва.
Но eдин нeдъг има:
нужен му е
танкист.

Генерaле, твоят бомбардировач е тъй мoщен;
Лети — по-бързo от буря,
с тежест двойна на слон.
Но един нeдъг има:
нужен му е
пилот.

Генерале, човекът е мнoгo полезен!
Може той да лети,
може той да убива.
Но един недъг има:
може той и
да мисли.

На 11 май 1962 г. в гората над сливенското село Чубра става нещо странно. Внезапно в небето се появили огнени комети, след секунда се разнесъл мощен гръм. Доста местни видели кометите, но комай никой не разбрал за какво става дума. Повечето помислили, че военните стрелят с нови катюши - реактивни системи за залпов огън. Тази дата всъщност е прощъпулникът на родните ракетни войски. Стреляли с тактическия ракетен комплекс "Луна", а мишените били на тридесетина километра - в района на днешния полигон "Ново село".4 месеца по-късно, на полигона Капустин яр в Съветския съюз, българските ракетчици извършват и първия боен пуск с оперативно-тактически ракети (ОТР) 8К11. Далекобойността им е 180 км. Стреля 56-а ракетна бригада, базирана в Марино поле край Карлово.Още същия ден - на 28 август 1962 г., радио Лондон съобщава за пуска и обявява, че България вече е ракетна сила. Радостта от успешния старт била помрачена. Веднага започва разследване кой е издал тайната. Бързо стигнахме до извода, че няма как от нас да е изтекла информацията, си спомня ген.-лейт. о.з. Димитър Тодоров, бащата на родните ракетни войски. Първо, пътуването до Капустин яр минало в абсолютна секретност. Дори близките на ракетчиците не знаели закъде заминават. Всички казали, че отиват на голямо учение далеч от гарнизона. Второ, всички средства за свръзка, както и екипажите им на полигона били съветски, било абсолютно забранено в ефира да се чува българска реч. Години по-късно военният ни елит получил сведения, че успешният пуск на българските ракети бил издаден не от някой друг, а от от британския шпионин Олег Пенковски. 3 месеца по-късно - на 22 октомври Пенковски е арестуван. Военен съд го осъжда на смърт и на 16 май 1963 г. е разстрелян. И до ден днешен информацията за полковник Пенковски е изключително оскъдна. Доскоро почти всички сведения бяха класифицирани като секретни. Счита се, че съветският офицер е започнал да сътрудничи на британското, а след това и на американското разузнаване през 1958 г. По специалност Пенковски е артилерист, войната завършва 26-годишен като командир на гвардейски артилерийски полк. Ако се вярва на западни публикации след негови разкрития са арестувани близо 600 съветски разузнавачи, като 50 от тях били офицери от ГРУ - Главно разузнавателно управление на Министерството на отбраната. След залавянето на Пенковски съветският Генерален щаб предприема колосална промяна на дислокацията на своите ракетни войски. Похарчени са милиони рубли само за преместване на стратегическите военни бази. На 28 юни 1968 г. български ракетчици проведоха първите бойни пускове на родна територия, си спомня ген. Тодоров. По това време той вече е назначен за първия командващ Ракетните войски и артилерията на Българската армия. Според генерала ракетните комплекси били разположени на позиции край бургаските села Ясна поляна и Веселие. За мишени избрали стари катери, закотвени в морето източно от Балчик. Замисълът бил по траекторията на ракетите да няма населени места и крупни промишлени обекти. 3 дни преди стрелбите бойни самолети от близкото летище Равнец изпълнявали доста странни наглед упражнения. Щом като приближили стартовите позиции рязко се вдигали нагоре, а след това обръщали право на север и летяли минимум 10-12 км по бъдещия маршрут на ракетите. Целта на занятието била ракетните стрелби да се замаскират като редовни полети на изтребители. В 6 ч. сутринта първо стреля стартовата батарея край Веселие, час по-късно следва групов пуск от 2 батареи край Ясна поляна. Според ген. Тодоров на позициите са били ракетни комплекси от типа Р-130. След обяд от района на Шкорпиловци в учението се включват и ВВС със зенитно-ракетен дивизион С-75 "Двина". Малко по-късно пробват мерника си и моряците с бреговия ракетен комплекс 4К87 "Сопка". Всички мишени бяха поразени с първия изстрел, си спомня ген. Тодоров. Според него значението на отличната стрелба се подсилва особено от факта, че ракетните пускове са проведени не на съветски полигон, а на българска територия. Всъщност това е единственият случай в историята на Варшавския договор, когато някой от съюзниците дръзва да организира ракетни стрелби на свой терен. Може да се спори какви са мотивите за това решение, защото вариантът - икономия на средства, отпада веднага, след като теглят чертата на разходите. Ракетните пускове у дома излизат по-скъпо. Съображението за секретност също отпада, защото по международното морско право сме били длъжни в едномесечен срок да оповестим координатите на района на насрочените стрелби. А трябвало да се стреля на море, защото територията на страната не предлага подходящ за полигон терен, който да има дълбочина около 300 км и по него да няма населени места и промишлени обекти. Надделява мнението, че ръководството на армията просто е искало да изпробва своите възможности. В средата на 80-те години Щабът на Обединените въоръжени сили /ЩОВС/ на Варшавския договор лансира идеята на територията на Белоруския военен окръг да се построи ракетен полигон за нуждите на всички съюзни армии, твърди ген. Тодоров. Планът бил всяка държава да участва във финасирането на обекта, а ракетчиците да пристигат без техника по предварително утвърден график. Подкрепихме това предложение, но по непонятни причини, то не се осъществи, коментира бившият ракетчик. С особена охота той обяснява защо българските ракетчици превъзхождали своите братя по оръжие. Докато чехи, унгарци и особено източните немци се стараели стриктно да спазват съветските правила за стрелба, българите търсели свои пътища за съкращаване на нормативите. Не бяхме коне с капаци, сред ракетчиците имаше невероятни умове, твърди генералът. Най-силни били новаторските умения на ракетчиците от тогавашната 56-а бригада. Още през далечната 1967 г. те разработили специални прибори за електронна подготовка на данните за пуска. Прескочили класическите методи, взети на въоръжение от Съветската армия, и в резултат съкратили нормативите с 50-80%!!! Нововъведението впечатлило не само София, но и Москва. И скоро било прието на въоръжение и при съветските ракетчици. 4 ракетни бригади плюс още толкова ракетни бази и 13 ракетни дивизиона имала Българската армия в онези години. С ОТР са извършени над 50 бойни пуска, а с тактически комплекси - над 120. За последно армията ни провежда ракетен пуск през октомври 1999 г. Стрелял ракетният дивизион на танковата бригада в Горна баня. Днес прочутата танкова бригада я няма. Наричат ген. Димитър Тодоров "папа на ракетните войски". Признанието той е заслужил не само с личния принос за утвърждаването на новия род войска, но и с дълголетието. Преди 2 месеца генералът закръгли 90 г. Началото е през 1960 г., когато държавното ръководство взема решение за създаване на ракетни войски. Първият командващ новия род въоръжени сили е ген. Мицо Гетовски, а полк. Димитър Тодоров - началник-щаб. 2 г. по-късно Тодоров поема командването, за да не го изпусне цели 15 г. От 1978 до 1987г. - още 10 г. пък е главен инспектор. Вече като пенсионер генералът преживява болезнено дълбоките реформи в БА, които засягат и ракетните войски. Автор е на уникалната книга "Ракетните войски на България", която по всеобщо признание бе приета с възторзи от военните среди. Днес ген. Тодоров е удивително жизнен. Ако облече униформата, едва ли някой ще съзре видима разлика с облика от преди 24 г. Преди 3 г. овдовя, но не е загубил дух. Ракетчикът е пълен въздържател, макар напоследък да си позволява по глътка качествена напитка. Добрата си форма обаче по-скоро обяснява със спорта. Дълги години редовно се е занимавал с тенис и туризъм.
ДИМИТЪР АТАНАСОВ 24chasa.bg


Септември бе и златна есен беше. Момиче пред казармата стой. В сълзи обляно своя мил изпраща, за сбогом нежни думи му реди. В сълзи обляно своя мил изпраща, за сбогом нежни думи му реди. Как тихичко си капеха листата. И вятъра ги носи на далеч.

 За сетен път сближихме си устата. С целувка кратка за последен път. За сетен път сближихме си устата. С целувка кратка за последен път. И ето вече мина се година. Редовно пишеш ми ти писма. И се кълнеш, че вечно ще си моя, че друг за тебе няма на света. И се кълнеш, че вечно ще си моя, че друг за тебе няма на света. Веднъж преди наряда да настъпи. Получи дългоочаквания плик.

Прости, прости, че се омъжих скъпи... прочете с болка стария войник. Прости, прости, че се омъжих скъпи... прочете с болка стария войник. Оставих плика, взех си автомата. И се загледах дълго в целта. Но се зарекох тази нощ да пазя, на младото семейство любовта. Но се зарекох тази нощ да пазя, на младото семейство любовта. Аз зная много дълго той ще страда. Писмото ми когато прочете.

 Но аз си имам вече друга радост, съпруга съм и имам си дете. Но аз си имам вече друга радост, съпруга съм и имам си дете. Пред твоя дом сигнала аз изсвирих. Излезна ти с детенце на ръце. Обърнах се и плахо си отидох, а ти извика с разплакано лице. Обърнах се и плахо си отидох, а ти извика с разплакано лице. Съдба, съдба защо си тъй жестока? Защо отне ми първата любов? Върни ми я тя трябва да е моя, върни ми я, върни ми любовта. Върни ми я тя трябва да е моя, върни ми я, върни ми любовта.

Най-четени👇

Популярни публикации👇