Дни преди да стане студент, изчезва внезапно.Три дни по-късно ще дойде ужасяваща вест

На 10 септември 2002 г. 18-годишният Пламен Михов излиза от заведение в Шивачево. Той е при баба си и дядо си, преди да започне нов живот – току-що е приет за студент в Шуменския университет.

На следващия ден трябва да бъде просто един от онези млади хора, които стоят на прага между детството и живота на възрастните.

Вместо това изчезва.

Три дни по-късно полицаите ще намерят тялото му край изоставения рудник „Миньор“ в землището на Сборище. А начинът, по който е убит, ще потресе дори криминалисти с дългогодишен опит.

Още тогава сливенският вестник „Сливенски НОВИНИ“ пише, че и най-възрастните полицаи и следователи в региона не си спомнят по-жестоко убийство. Архивът на изданието описва как младежът е бил окован с белезници, бит, душен и прегазен, след което тялото му е било затрупано с камъни в яма.

Пламен е само на 18.

И е убит от човек, когото познава.

Последната вечер

Вечерта на 10 септември Пламен е в Шивачево. След 22:30 ч. той се качва в джипа на 21-годишния Пламен Трухчев от Сборище. Двамата се познават.

От този момент нататък следите на младия студент се губят.

Родителите му подават сигнал и започва издирване. Полицията работи бързо. Само за няколко дни разследването стига до Трухчев, който е задържан на 14 срещу 15 септември. За евентуално съучастие е задържано и 14-годишно момче от Сборище.

Но най-страшното предстои.

Пламен е намерен край изоставения рудник „Миньор“.

Разследването установява, че е бил подложен на продължително насилие. Ръцете му са били заключени с белезници. Бил е удрян с метален предмет, душен с въже и колан. След това е бил прегазен с джипа. Накрая тялото му е било заровено в плитка яма и затрупано с камъни.

В ранните съобщения на полицията се посочва и че от него са взети лични вещи, бижута и пари. Част от вещите са били открити в домовете на заподозрените, други са били изхвърлени или предадени в заложни къщи.

Впоследствие около мотива се появяват различни версии. Първоначално разследващите разглеждат грабеж като вероятна причина. По време на съдебния процес прокуратурата говори за престъпление без ясен мотив, извършено с особена жестокост. В по-късни разкази за случая се споменава и обида като повод за избухването на Трухчев.

Но какъвто и да е бил поводът, нищо не може да обясни последвалото.

Търсил го с родителите му

Може би най-зловещата подробност от целия случай не е само начинът, по който е убит Пламен.

А поведението на човека, който го е убил.

Докато семейството търси изчезналото момче, Трухчев също се включва в търсенето.

Според архивния разказ на „Сливенски НОВИНИ“ той дори отива при близките и плаче за изчезналия си „приятел“. Така човекът, който вече знае какво се е случило с Пламен, стои пред неговите роднини и се преструва, че също го търси.

Тъкмо тази подробност превръща престъплението от жестоко убийство в история за ужасяваща измама към хората, които отчаяно чакат детето им да се върне.

За тях тези дни са надежда.

За убиеца – роля.

Детето, което знае

Разследването получава ключов тласък и от 14-годишно момче от Сборище, известно с прякора Марло.

То е свидетел на случилото се, но първоначално мълчи, защото е било заплашено. По-късно разказът му става един от основните елементи в съдебното дело.

Страхът му обаче не приключва с убийството.

По време на процеса родителите на момчето предават на адвоката на семейство Михови анонимно писмо, изпратено от Шивачево. Посланието е кратко и зловещо:

„Марло, ще те целуват студен!“

Писмото е получено през март 2003 г., а пощенското клеймо сочи Шивачево.

Така убийството продължава да хвърля сянка върху хората, които са били близо до него.

Съдът в Ямбол

Делото не се гледа в Сливен. Върховният касационен съд го премества в Ямбол, след като сливенски съдии си правят отвод заради роднинска връзка на техен колега с жертвата. Процесът се провежда при засилени мерки за сигурност.

Трухчев не се признава за виновен.

Пред съда той отрича да е убиецът на Пламен и моли за снизхождение. Защитата оспорва доказателствата и настоява да бъдат отчетени смекчаващи вината обстоятелства, включително младата му възраст. Прокуратурата обаче настоява за най-тежкото наказание заради особено жестокия и мъчителен начин, по който е извършено убийството.

Съдът приема обвинението.

През 2003 г. Пламен Трухчев получава доживотен затвор без право на замяна за умишленото убийство на 18-годишния Пламен Михов, извършено по особено жесток и мъчителен начин. На родителите на жертвата са присъдени по 25 000 лева обезщетение за неимуществени вреди.

Историята обаче има още един неочакван обрат.

Парите, които родителите не задържат

През 2005 г. родителите на Пламен вземат решение да дарят присъденото им обезщетение от общо 50 000 лева на домовете „Майка и дете“ в Сливен и Ямбол. Към дарението адвокатът на семейството добавя и своя хонорар.

Това е трудно да се забрави.

След като някой е отнел живота на детето им, те получават пари като компенсация за непоправимата загуба.

И решават да ги дадат на други деца.

Не могат да върнат своя син.

Но могат да помогнат на чужди деца.

Момчето, което така и не стана студент

Пламен Михов е на 18 години.

Току-що е приет в университет.

Пред него е трябвало да има студентски години, приятелства, първа работа, любов, семейство, собствен живот.

Всичко това приключва край един изоставен рудник.

Историята му остава в архивите на Сливен като едно от най-жестоките убийства, разследвани в региона. Случаят е припомнян и години по-късно в телевизионни криминални предавания. В репортаж на Би Ти Ви от 2002 г. самото престъпление е представено като убийство на 18-годишен младеж, извършено от негов познат, а Трухчев е посочен като излежаващ доживотната си присъда.

Но зад криминалната статистика остава нещо много по-просто.Едно момче е излязло вечерта.И никога не се е прибрало.Родителите му са чакали.Близките му са го търсили.А човекът, който е знаел истината, е стоял до тях и е плакал за „изчезналото приятелче“.Пламен е трябвало да започне живота си като студент.Вместо това на 18 години става име в криминалните архиви.

И най-жестокото в тази история не е само начинът, по който е отнет животът му.

А колко много живот е имало още пред него.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Предвиждаше бъдещето, но не успя да предвиди своето

На 19 септември Иван Станчев щеше да навърши 58 години. Вместо това от неговата смърт са изминали почти две десетилетия. Астрологът, който в началото на новия век се превърна в едно от най-разпознаваемите лица на телевизионните прогнози, си отиде внезапно на 30 септември 2007 г., едва на 39. За кратко време той беше успял да превърне астрологията в телевизионна сензация, да създаде собствена школа и да натрупа хиляди клиенти. А след смъртта му остана един въпрос, който звучи особено странно за човек, посветил живота си на предсказването на бъдещето – защо самият той не успя да избяга от своята съдба?

Иван е роден на 19 септември 1968 г. в село Струмяни. Завършва математическа гимназия в Благоевград, след което учи микроелектроника в МЕИ и придобива инженерно образование. Успоредно с това се занимава с мениджмънт и реклама. Астрологията обаче го привлича още от 18-годишен. По-късно разказва, че първоначално се захванал с нея именно за да докаже, че не е наука. Вместо да я отхвърли, постепенно се превръща в неин страстен изследовател и започва професионално да изготвя хороскопи.

Пътят му към популярността минава през телевизията. Иван Станчев става широко известен с участията си в „На кафе“ на Нова телевизия, където Гала постепенно превръща астрологичните му прогнози в една от запомнящите се части на предаването. По-късно самата Гала разказва, че именно покрай Иван през 2002 г. се запознава с Джуджи – среща, която впоследствие ще се окаже важна и за самото „На кафе“.

Станчев не остава само телевизионно лице. Той ръководи собствена школа по астрология, става председател на Съюза на българските астролози и е член на Американската асоциация по астрология. Пише книги, сред които „Астрология“ и „Анализирайте хороскопа си сами“, издава и книга на немски език. Според негови близки и публикации е съставил повече от 24 000 хороскопа.

Една от историите, с които името му остава свързано, са прогнозите за политиката. През 2001 г. той публично заявява, че Симеон Сакскобургготски ще получи 42,5% от гласовете на парламентарните избори. Години по-късно Станчев продължава да посочва това като едно от най-известните си попадения. Той твърди, че е предвиждал и други политически събития, включително победителите на избори от 1994 до 2007 г.

Интересно е, че самият Иван не представя астрологията като абсолютна способност да се вижда бъдещето. В едно от последните си интервюта той казва, че тя работи с вероятности и че 100-процентова прогноза не съществува. За един основен хороскоп му били необходими между четири и шест часа работа.

Докато професионалният му живот набира скорост, се променя и личният. През 2003 г. Иван се жени за Оксана – родена в Беларус жена, която по това време живее и учи в Германия. Тя се мести в София заради него, а през 2004 г. се ражда дъщеря им Анаис. Постепенно Оксана също навлиза в астрологията под негово ръководство.

И тогава идва най-големият обрат в живота им.

През 2007 г. Иван се разболява. Болестта се развива изключително бързо и на 30 септември той умира. Първоначалните публикации съобщават само за „кратко, но тежко боледуване“. Появяват се различни версии – говори се за лимфом, левкемия, дори СПИН. Съпругата му Оксана обаче години по-късно разказва своята версия: според нея Иван е бил с лимфом в напреднал стадий и с множество разсейки. Тя твърди, че заболяването първоначално не е било разпознато правилно и състоянието му се е влошило много бързо.

Най-необикновеното в историята е това, което Оксана разказва след смъртта му. По думите й самият Иван в последните седмици сякаш е усещал, че краят му наближава. Той започнал да я подготвя за живота без него, да й дава наставления за малката Анаис и дори да настоява тя да продължи с астрологията. Оксана разказва, че тогава не е искала да повярва на думите му и се е надявала единствено той да оздравее. По-късно тя остава с убеждението, че Иван е знаел колко сериозно е състоянието му и че подготовката му е била своеобразно сбогуване.

След смъртта му Оксана действително продължава делото му. Тя започва да преподава астрология, практикува и развива неговия метод, а паралелно с това завършва магистратура по психология и по-късно работи като психолог и психотерапевт. Самата тя казва, че по този начин усеща Иван като продължаващ да живее чрез нея.

Днес старите записи с Иван Станчев връщат един различен телевизионен свят – времето, когато сутрешните и дневните предавания имаха свои постоянни лица, а астрологът беше почти толкова очакван гост, колкото политиците, артистите и светските герои. Той говореше бързо, уверено и с характерната си смесица от инженерна логика и езотерично познание.

И може би точно това го направи толкова популярен. Иван Станчев беше човек на две привидно различни крайности – инженер по образование и астролог по призвание. Вярваше в звездите, но говореше за вероятности. Съставяше хороскопи за години напред, но неговият собствен живот приключи само на 39.

Днес, на рождения му ден, от него остават книгите, учениците, хората, които са му се доверявали, и една малка дъщеря, която е била едва на три години, когато той си отива. Астрологът, който години наред се опитваше да надникне в бъдещето на другите, самият той остава завинаги в миналото – на 39 години.

Понякога най-голямата ирония на съдбата е, че човек може да прекара живота си в опит да разбере бъдещето, но никога да не получи възможност да го види докрай.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Историята на един изоставен бар носещ името на кубински град

Бившият емблематичен бар „Олгин“ в Перник в момента е изоставена и полуразрушена сграда. Построен е през 1985 г. и носи името на побратимения с Перник кубински град Олгин (Holgu?n). Сградата е ярък пример за социалистическия модернизъм l, като куполът й е вдъхновен от катедралата на Оскар Нимайер в Бразилия.

Останките на едно от най-интересните заведения в Перник продължават да се извисяват над града. Култовата кръчма от времето на комунизма бар „Олгин“ е събирала поколения перничани за празници, почерпки, кръщенета, сватби. Голяма част от гражданите на миньорския град са посрещнали най-вълнуващите мигове в живота си именно там.

Сградата на бар „Олгин“ е проектирана от архитект Петко Попов през 1984г. Любопитна е  историята защо пернишкото тузарско заведение носи имато „Олгин“. Всъщност Олгин е град в Куба, който в миналото е побратимен с Перник. И както в комунистически Перник се е издигнал бар с името на град Олгин, така и в град Олгин същестува хотел „Перник“. А булевардът, по който се стига до хотела носи името на комуниттическия лидер от пернишко Георги Димитров.

За разлика от бар „Олгин“ обаче, хотел „Перник“ в град Олгин, Куба все още работи и посреща гости.

На любопитна случка, разиграла се есента на 2012г.  попаднахме във форумите. Група българи посетили град Олгин и попаднали на хотел „Перник“. Хотелът е 3 звезден, завършен 1980 година в типично соц стил. На входната му врата е изписано с големи букви Перник, а до надписа е изрисувана червена роза. Екскурзоводът на групата обяснил, че името идвало от български и означавало “роза“. „Когато им обяснихме, че сме българи и в каква заблуда са живели, те попитаха дали в Перник поне имало рози“, през смях разказва един от туристите. 

Но бар „Олгин“ не успя да са спаси от съдбата на стотици други емблематични сгради в България, които бяха сринати от разрухата след демократичните промени. Сгарадата бе изоставена и разрушена, а в нея трайно се настаниха наркомани и клошари. През годините поне два пожара са избухвали в останките на заведението, които също са нанесли щети. Единият е през 2013г., а другият през 2019г.

Източник:zapernik.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Легенди се носеха за мъжката му надареност, но умря в бедност

Историята зад едно от любимите места за снимки в Пловдив

Снимка на корицата: Георги Матов

Едно от най-инстаграмските места в Европейската столица на културата безспорно са стълбите с водната каскада и надписа Together. Стотици туристи и местни ги увековечават на ден, а немалко се спират и до бронзовата статуя, небрежно поседнала встрани.  Носи се слух, че ако прошепнеш желанието си в ухото на паметника, то ще се сбъдне…Но кой точно е Мильо и защо образът  му е увековечен на едно от най-централните места в Града под тепетата?

Пловдивският бохем Мильо Лудия е един от най-известните зевзеци под тепетата. Михаил Димитров Тодоров е рожденото му име, но днес вече никой не го помни така, а по-скоро с лудостта и добродушието му. Градските езици не са единодушни за причината за изгубването на разсъдъка му. Някои твърдят, че бил прекалено умен и говорел няколко езика, но полудял от прекалено  четене на книги. Може би по-достоверна е другата версия, а именно, че заболява от менингит в  детска възраст и това довежда до забавеното му умствено развитие.

Легенди се носят за мъжката му надареност и не една и две истории разказват за начините, по които не само мъжете, но и дамите, са се опитвали да се уверят в това. Бил познайник на всички по Главната улица, където често задирял младите девойки и небрежно им подвиквал. Разбира се, не всички се отнасяли добронамерено с него и понякога ставал обект и на лоши шеги.

Заради колоритността му най-големите художници в Града под тепетата са го рисували – Йоан Левиев, Златю Бояджиев, Христо Стефанов. С една от снимките, на които е запечатан Мильо,  фотографът участва във фотоизложба, а зевзекът дори попада в кадър по време на снимките на „Време разделно”.

Знае се, че умира в бедност  поради разболяване от грип. Парите за паметника му са дарени от Георги /Джордж/ Лазаров, лекар, работил дълги години в САЩ. Склуптурата е дело на майстора Данко Данев. Мястото избират, защото Мильо често е седял точно там, на стълбището над Главната, и наблюдавал минувачите. А сега това е любима локация за отдих и селфи с таг от Европейската столица на културата 2019.

Източник: Lost in Plovdiv

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Жената, вградила сянката си в телевизията

На 1 юли 2011 г., в единадесет часа сутринта, в болница „Пирогов“ след поредна операция издъхва Васа Ганчева. Два месеца по-рано, в навечерието на 65-ия си рожден ден, тя е казала пред „24 часа“: „Ще празнувам в тесен семеен кръг, нищо че ми се събират няколко юбилея — 40 години телевизионна дейност, 10 години тв критика, 5 години авторско предаване.“ Изречено с онова нехайство към собствения мащаб, с което хората, наистина направили нещо значимо, обичат да представят заслугите си. Четиридесет години телевизия — не е малко. Не е и скромна равносметка.

Васа Лалева Ганчева е родена на 29 април 1946 г. в София в семейство, на което интелектуалността е фамилна традиция, а не придобита позиция. Баща й Лалю Василев Ганчев (1914–1981) е деец на БЗНС, общественик и дипломат. Майка й Надя Александрова Ганчева (1915–1984) е известна журналистка и дългогодишна главна редакторка на списание „Лада“. По-голямата й сестра — Вера Ганчева (1943–2020) — е литературовед, есеист, университетски преподавател и преводач. Семейство, в което книгите са мебел, а думите — ежедневна материя. От баща й двете дъщери наследяват една от най-големите частни библиотеки в страната, включваща редки екземпляри на антикварни издания. „Страстната любов към книгите наследих от татко“, казва Васа, „а от мама — отношението към изяществото.“

Изпращането на Лалю Ганчев като посланик в скандинавските страни е за него вид дипломатическа изолация от родната среда, но за двете му дъщери — истински шанс. В Стокхолм младата Васа учи история и теория на театъра и киното в Кралската академия — и там се докосва до хора, чиито имена по-сетне ще стоят върху преведените от нея книги и пиеси. Харолд Пинтър, Жан-Пол Сартър, Артур Лундквист, Петер Вайс, Мартин Лутър Кинг са минали покрай нея в онова шведско десетилетие, в което тя е усвоявала езика, пространствата и начина на мислене на Севера. Шведският й е ставал все по-добър, приятелите — все повече, пътуванията из Скандинавия — все по-чести.

Завърнала се в България, Васа Ганчева постъпва в БНТ през 1972 г. и кариерата й в телевизията започва в редакция „Информация и публицистика“ — режисьор на предаванията „Всяка неделя“, „Панорама“, „Екран“, „Младост“. После идват седем години работа над обзорното седмично предаване за култура „Журнал ЛИК“ — едно от малкото места в социалистическата телевизия, в което естетиката е имала реална тежест. В БНТ тя работи почти непрекъснато до смъртта си, общувайки и сътрудничейки с журналисти и публицисти от ранга на Иван Гарелов, Кеворк Кеворкян, Николай Конакчиев, Тома Томов, Марко Семов. „Вградила съм си сянката в нея“, казва за телевизията — изречение, което е едновременно изповед и точна метафора.

Новогодишните програми на БНТ в продължение на дълги години са нейно дело. Предаванията „С Вас е Васа“ и „Вкусът на живота“ са авторски проекти, в чиито заглавия личи онзи вид самоирония, позволена само на хора, достатъчно сигурни в собствения си вкус. Режисира документалните филми „Залог за Анджела“ (1971), „Мафията“ (1972) и „Откъслеци — Любомир Левчев на 70 години“ (2005).

Но може би най-трайният й принос е в телевизионната критика и публицистика. В рубриката „Телевизионни мистерии“ на вестник „Труд“, поддържана дълги години, тя не просто анализира медийното съдържание — тя води война срещу безвкусицата и халтурата с онзи вид безкомпромисност, с която критикът, минал лично през занаята, е в правото си да съди. Тази позиция продължава в публикации в „Уикенд“ и в многобройни радио и телевизионни участия. Енергична и безкомпромисна — определението, с което всички, писали за нея приживе, са намирали за задължително.

Преводаческото й дело е отделна глава. От шведски превежда Ингмар Бергман, Кнут Хамсун, Май Шьовал, Хенинг Манкел, Стиг Ларшон, Камила Лекберг, Ингер Фримансон и редица други — имена, без чиито преводи библиотеките на поколения български читатели биха изглеждали различно. В Театър 199 „Валентин Стойчев“ е преводач на две пиеси на Ингмар Бергман — „Есенна соната“ и „Сарабанда“. За тези заслуги е удостоена с българо-шведската литературна награда „Артур Лундквист“ (1988).

Последните години от живота й минават в компанията на сестра й Вера и на котарака Хохо — нейния медиен партньор, по собствените й думи. Живее скромно. „Най-хубавите ще бъдат следващите 65 години“, казва на рождения си ден. Остават й два месеца.

През 2013 г. приятели и почитатели учредяват фондация на нейното име, присъждаща ежегодни награди на млади творци в областта на телевизионната критика и публицистика, на културната журналистика и на художествения превод от скандинавски езици. Добър начин да се погрижиш за бъдещето — дори след като сам не можеш да го видиш.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 40 години бяха 1 клас. Днес са сред най-известните лица на България

Телевизионните продуценти Иван Христов и Андрей Арнаудов са връстници и са учили в един клас. Първо в Шесто ОУ „Граф Игнатиев“, а след това в 22-о средно училище „Георги С. Раковски“.

Днес двамата водещи споделиха своя снимка от първия учебен ден, като с характерния си хумор написаха „Можете ли да познаете къде сме ние на снимката? Жокер: Винаги сме били високи за възрастта си“. 

За тази снимка Иван Христов сподели през месец май в предаването „Папараци“:

„Това е в българското посолство в Адис Абеба, Етиопия. Моят чичо беше консул там. Изкарах феноменално три месеца там. Само веднъж седнах да уча и тази снимка я направихме, за да спокойни в София, че чета.“

Източник: ladyzone.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В памет на едно момиче останало завинаги на 16 години

 Една от най-мрачните и болезнени страници в историята на България през Втората световна война са съдбите на децата, въвлечени и унищожени от фашисткия терор. Сред тях е и Цветана Живкова Велева – Лиляна, едва на 16 години, от Перник. Момиче, което вместо ученически тетрадки носи нелегалната съдба на партизанка, вместо бъдеще – куршума и дървото на палачите.

Цветана е участничка в партизанското движение, част от Първа софийска бригада. Във време, в което страхът и насилието са държавна политика, тя избира съпротивата. Ранена в сражение, заловена от властите, тя попада в ръцете на онези, които превръщат жестокостта в метод, а унижението – в спектакъл. На 19 май 1944 година, край Трън, животът й е отнет по особено жесток начин.

Днес, точно срещу Младежкия дом в Перник, стои нейният паметник. Мраморно момиче, край което поколения минават забързано, без да знаят, без да питат. Малцина от по-възрастните перничани си дават сметка коя е тя и защо е там. А паметникът не е просто знак от миналото – той е обвинение, предупреждение и памет за цената на свободата.

Историята на Цветана не е суха хроника. Тя е жива рана, разказана от нейната сестра Стефанка Живкова – свидетелство, което не допуска забрава и не търпи украса.

Сестрата на Цветанка – Стефанка Живкова разказва покъртителната история на убийството

на едно младо момиче:

След сражението на Огорелица чухме, че Цветанка е закарана в участъка в с. Трекляно. Разкарвали я по селата – да я познаят хората и да я изкажат, да я заплюят. Били я, мъчили я, дано издаде някого. А треклянският кръчмар се престарал: разбил челюстта й с чук и тогава й дал вода да пие…

Чак през 1947 г. дядо Никола от Цигриловци видял снимката на Цветана и разказал как през май 1944 г. изкарал добитъка на паша над селото, как кравите се размучали и той намерил в един ров няколко човешки трупа, а по-настрана – момиче с отрязана глава. Дошъл през нощта и я заровил. На 2 юни 1947 г. ни донесоха костите в сандъче. Казват, че не е била разстреляна, а с дърво пребита. Казват, че вътре били и намерените в тръните плитки. Нямах сили да погледна, нито на мама дадох да види.

Това не е просто лична трагедия. Това е образ на системно насилие, на държава, която воюва срещу собствените си деца. Цветана е една от многото – но и една от онези, които остават завинаги на 16.

Антифашистката борба в България не е абстрактно понятие или лозунг от учебник. Тя има лица, имена и възраст. И понякога – плитки, намерени в тръните. Паметта за Цветана Живкова Велева – Лиляна е дълг не само към миналото, а и към бъдещето. За да не минаваме повече покрай паметници, без да знаем кого оплакват.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Едва на 36 години ни напусна обичаната от всички актриса известна от "Герои" и "Нашвил"

Американската актриса Хейдън Панетиър, известна с ролите си в популярните телевизионни сериали "Герои" и "Нашвил", е починала на 36-годишна възраст, съобщиха медии. Баща ѝ потвърди смъртта на актрисата в изявление пред "Ей Би Си Нюз". Панетиър има едно дете - дъщеря на име Кая от бившия си партньор Владимир Кличко. 

"Невъобразима загуба"

"С дълбока скръб съобщаваме за трагичната кончина на нашата обична Хейдън. Тя беше невероятна светлина и природна стихия, която даряваше неизмерима любов и радост на всички, които я познаваха, както и на милионите, които я гледаха на екрана", заяви той. Той помоли семейството да бъде оставено на спокойствие, докато близките ѝ "се опитват да осмислят тази невъобразима загуба".

Подробности около смъртта ѝ не бяха съобщени веднага. TMZ посочи, че е започнало разследване за установяване на причината.

Родена през 1989 г., Панетиър става известна още като дете и впоследствие участва в множество филмови и телевизионни продукции. Сред по-известните заглавия в кариерата ѝ са "Помни титаните", "Ледена принцеса", "Писък 4" и "Писък VI".

През май беше публикувана автобиографичната ѝ книга "Това съм аз: Равносметка". В нея Панетиър разказва за напрежението, на което е била подложена като дете звезда, както и за преживяванията си, свързани със зависимостта и възстановяването.

Актрисата е говорила и за отчуждението от майка си, която управлявала кариерата ѝ в детските ѝ години, а впоследствие отправила критики към книгата на дъщеря си. 

Източник: БГНЕС

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина Йосиф Сърчаджиев

Българската култура загуби една от най-ярките си личности. Големият актьор и режисьор Йосиф Сърчаджиев е починал вчера, съобщи неговата дъщеря Ана Сърчаджиева .

По изрично желание на именития артист поклонението е било извършено днес в тесен семеен кръг. Приживе той е пожелал хората да го помнят не с последния му път, а с ролите, таланта и присъствието му в българския театър и кино.

Сред последните му публични думи остава едно послание, което днес звучи още по-силно:

„Нашият живот е такъв. С любов да се срещаш към смъртта и да отиваш към онзи свят, който е най-красивото нещо. Не бойте се! Няма страшно. Тъжното е реалността. А над реалността е красотата.“

Йосиф Сърчаджиев е роден на 2 май 1945 г. в София в семейство, отдадено на театъра. Завършва ВИТИЗ през 1969 г., а професионалният му път преминава през театрите в Сливен, Театър „Българска армия“, Бургаския драматичен театър и Малък градски театър „Зад канала“.

През десетилетията той оставя ярка следа както на сцената, така и пред камерата. Сред най-запомнящите се филми с негово участие са „Черните ангели“, „Време разделно“, „Приключенията на Авакум Захов“, „Хан Аспарух“, „Аве“, „Януари“ и десетки други.

След тежкия инсулт, който получава през 2004 г., Сърчаджиев успява да се завърне на сцената и продължава да работи като режисьор, доказвайки невероятната си воля и любов към театъра.

В кариерата си той има над 60 театрални роли, повече от 50 участия в киното, десетки телевизионни постановки и радиопредавания.

Йосиф Сърчаджиев е носител на множество престижни отличия, сред които „Аскеер“ за цялостно творчество, званието „Народен артист“, орден „Св. св. Кирил и Методий“ и „Наградата на София“, която получи през 2025 година за изключителния си принос към българското кино.

С неговото отиване България губи не просто голям актьор, а творец, оставил трайна следа в историята на българската култура.

Поклон пред паметта му!

Източник:www.zajenata.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той е символ на пълното сливане между организираната престъпност, армията и държавните тайни служби през 90-те

Милорад Улемек, известен с прякорите Легия и Лукович, е една от най-мрачните, влиятелни и противоречиви фигури в съвременната история на Сърбия. Той е символ на пълното сливане между организираната престъпност, армията и държавните тайни служби през 90-те години на XX век.

Улемек е известен като командир на най-елитната и опасна специална част в Сърбия, съратник на Желко Ражнатович – Аркан и ключов организатор на най-знаковите политически убийства в страната, включително това на премиера Зоран Джинджич.

Роден е през 1968 г. в Белград в семейство на военен.В младежките си години е бунтар и дребен престъпник.През 1985 г., след неуспешен обир на спортен магазин, бяга от Югославия.Постъпва във Френския чуждестранен легион, откъдето идва и прякорът му Легия.Прекарва там близо 6 години, воювайки в различни горещи точки по света (Чад, Либия, ЦАР) и натрупва сериозен боен опит.

През 1991 г., с началото на югославските войни, дезертира от Френския легион и се завръща в Сърбия.Присъединява се към Сръбската доброволческа гвардия на Желко Ражнатович – Аркан (т.нар. „Тигри на Аркан“).Благодарение на желязната си легионерска дисциплина и тактическа подготовка, той бързо става главен инструктор и военен командир на частта.Воюва в Хърватия и Босна и Херцеговина, където единицата му се ползва с репутацията на изключително ефективна, но и брутална.

През 1996 г. „Тигрите“ са разпуснати, а Улемек преминава на официална държавна служба в Службата за държавна сигурност (RDB).Назначен е за командир на Единицата за специални операции (JSO), известна като „Червените берети“.Това е най-добре обучената и въоръжена част в Сърбия, която формално се води полицейска, но действа като армейски спецназ.Под негово ръководство JSO участва активно във войната в Косово (1998–1999 г.).

Зад паравана на държавен офицер и национален герой, Легия развива мащабна престъпна дейност:Осигурява логистика, държавен чадър и оръжие за мощния Земунски клан, ръководен от Душан Спасоевич.Участва в разпределението на парите от контрабанда на наркотици, автомобили и горива.Използва хората от спецчастите JSO като наемни убийци и охрана за мафиотските босове.

През 2000 г., по време на Булдозерната революция срещу Слободан Милошевич, Легия изиграва ключова роля. Той сключва тайна сделка с демократичната опозиция (в лицето на Зоран Джинджич) и отказва да издаде заповед на „Червените берети“ да стрелят по протестиращия народ. Това сваля Милошевич от власт.Въпреки това, Легия остава верен на престъпните си навици. Той е мозъкът зад поредица от политически екзекуции.

Убийството на Иван Стамболич (бивш президент на Сърбия, отвлечен и убит през 2000 г.).Атентата срещу Вук Драшкович (опозиционен лидер).Убийството на Зоран Джинджич и съдебните процесиКогато новият премиер Зоран Джинджич започва да затяга примката около организираната престъпност и планира да предаде Легия и Земунския клан на Трибунала в Хага, мафията решава да действа първа.

На 12 март 2003 г. премиерът Джинджич е застрелян пред сградата на правителството в Белград.Физическият убиец е Звездан Йованович (заместник-командир на „Червените берети“ на Легия), а Милорад Улемек е главен организатор на атентата.След убийството Легия се укрива в продължение на 14 месеца. През май 2004 г. изненадващо се предава сам на полицията.

Милорад Улемек – Легия получава максимални присъди в няколко отделни мегапроцеса в Белград:40 години затвор за убийството на Зоран Джинджич.40 години затвор за убийството на Иван Стамболич.40 години затвор за престъпленията на Земунския клан.По сръбското законодателство присъдите не се сумират, затова той изтърпява максималния срок от 40 години лишаване от свобода. Легия се намира в специалното крило с максимална сигурност на затвора „Забела“ в Пожаревац (известно като „Сръбския Алкатрас“), където лежи и до днес.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

С килограм злато на врата и два пистолета, а пиеше само мляко! Кой беше най-страшният гангстер в Бар през 90-те години

 

„Една вечер, когато приятел на Йоцо имаше рожден ден, отидохме в „Метро“. Йоцо поръча за всички няколко бутилки уиски, а за себе си – мляко, както винаги. Веселеше се по свой си начин, с мляко, хвърляйки чаши. Когато излязохме от заведението, планирахме да отидем на някое място, което работи по-долу.

Взехме 3-4 таксита и Йоцо каза на шофьорите накъде да караме. Забелязахме, че се насочваме към „Риц“. Йоцо седеше с нас в таксито. Няколко души от компанията не искахме да ходим там, но междувременно пристигнахме. Той излезе пръв с един приятел и видяхме, че нещо се случва“, така започва само една от поредицата истории за Йоцо Вуичич, „жестоко момче“ (мутра) от град Бар, както се казваше в Югославия в началото на 90-те години.

Разказът навремето беше публикуван на популярната Фейсбук страница „Легенди на деветдесетте“.

В края на април се навършиха 30 години от неговото убийство, което и до днес остава неразкрито – в нощта между 25 и 26 април 1996 година на Пащровачка гора в Черна гора бяха убити Васо Павичевич (на 32 години) и Йован Йоцо Вуичич (на 22 години).

Разследването на екзекуцията на мъжете от Бар не даде никакви резултати. Никога не беше установено колко души са участвали в ликвидацията, кои са физическите извършители, нито кои са поръчителите, пише “Курир”.

Той остана запомнен със специфичния си стил на обличане и носенето на множество златни ланци – популярните тогава дебели вериги около врата. Но и с още нещо – никога не пиеше твърд алкохол, а винаги и само мляко, с което се веселеше така, сякаш пие най-доброто уиски или домашна ракия.

Историята продължава по следния начин: „Чухме, че вътре има частно парти. Йоцо попита момчетата на входа чий е купонът, а те му отговориха: „На Кнеле!“. В същия момент кръвта нахлу в главата на Йоцо и той поиска да влезе на всяка цена.

Разбира се, никой от охраната не посмя да му се противопостави, но приятелите му го спряха, тъй като с нас имаше няколко момичета и знаеха, че това няма да завърши добре, така че всички си тръгнахме.

На Йоцо му стана много криво, но не искаше да създава проблеми на компанията си, още повече че негов приятел празнуваше рожден ден, а и не желаеше на момичетата да им се случи нещо“.

Модният императив по онова време изискваше да се носят горнища на анцузи, пъхнати в долнищата или в дънките, златни ланци на врата и маратонки „Еър Макс“. Йоцо неслучайно беше кръстил заведението си „Бриндизи“.

Бенедето Адриано Стано и Йован Йоцо Вуичич са заснети заедно на откриването на кафенето на Йоцо „Бриндизи“ през деветдесетте години.

Стано и останалите му приятели италианци принадлежаха към мафията „Сакра Корона Унита“ – Света обединена корона (организация, която контролираше региона на Южна Италия, по-точно Пулия, и по-конкретно района около градовете Бриндизи, Лече и Таранто).

По онова време те пребиваваха и развиваха бизнес на Черногорското крайбрежие, особено в град Бар, където се свързаха с местните подземни босове, а най-близък до тях беше именно Йоцо Вуичич. Той дори стана техен асоцииран член, за което свидетелства пред съда Джуро Църноевич, както съобщи страницата „Легенди на деветдесетте“.

„Монтирах сателитна антена у Бенедето Адриано Стано, когато в един момент той се качи на покрива и ми каза: „Като приключиш, слез долу при мен. Дойдоха едни хора от Италия и трябва да превеждаш, защото тук ще бъде и един твой сънародник“. Слязох долу и видях Йоцо.

Знаех го по виждане. Носеше килограм злато на врата си и се разхождаше с два пистолета из града. Седнахме, а те сложиха на масата карти и ножове. Тогава ми беше казано да преведа на Йоцо следното: „Кажи му, че трябва да сключим кръвен пакт и след това аз ще се грижа за него“.

След като преведох това, те започнаха някакъв ритуал, изричаха някакви изречения. Приличаше на приказка, в която се говореше за някакъв рицар, за двубой, в който се нарязали и разпорили с мечове. Нищо не разбирах, превеждах буквално това, което казваха.

В този момент Адриано каза: „Остави сега превода, кажи му, че отсега нататък сме братя“, спомня си свидетелят.

Телата на двамата мъже от Бар, надупчени с десетки куршуми, бяха открити в края на април 1996 година в паркиран автомобил „Опел Кадет“. По време на огледа бяха намерени повече от 60 гилзи от три различни калибъра.

Почти всички куршуми, които бяха попаднали в телата им, бяха в главите на Павичевич и Вуичич. Разследващите предполагаха, че екзекуторите са знаели, че двамата носят бронежилетки, и затова са стреляли право в главите им.

Единствената възможност, която инспекторите изключиха веднага, беше мотивът за двойното убийство на Пащровачка гора да е бил грабеж – в колата на Павичевич златото, парите и другите ценности бяха останали непокътнати.

В кобура му беше намерен и неговият пистолет със свален предпазител.

Източник:ko4.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Георги Кандев напуска МВР

 

Георги Кандев напуска МВР, съобщи самият той в профила си във Фейсбук.

„Днес напускам МВР. Да избирам между поста и принципите си е невъзможно. Да обещавам действия, когато се налага да мълча – също. Разбрах посланието. 

30 години нося униформата със съзнанието, че законът е гръбнакът на държавата, че задачата на полицая не е да е удобен, а да е полезен. Затова не мога да бъда човека, който просто ще гледа страшно в камерите.

Моята задача винаги е била да търся истината, да нося отговорност и да вземам решения, когато е трудно. В месеците преди изборите доказах, че мога да я изпълня, когато имам свобода и подкрепа. 

Всички полицаи го доказахме. Не искам да нося отговорност за решения, които не вземам и за фасада, която не искам да подпирам с името си. За доверието на хората няма указ“, написа Кандев.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Познат на шофьорите от "Челопешко шосе" проговори за дейността им

Нови детайли излизат наяве след тежката катастрофа на "Челопешко шосе", при която загинаха четирима души, а трима бяха приети в болница в критично състояние. Докато разследването напредва, прокуратурата съобщи, че започва проверка на доходите на един от обвиняемите, както и на обстоятелствата около издаването на шофьорската му книжка. В същото време жители на квартала, в който живеят задържаните, отхвърлят твърденията, че мъжете са се занимавали с престъпна дейност, пише Нова тв.

В понеделник съдът трябва да реши дали двамата обвиняеми да останат за постоянно в ареста. Срещу тях са повдигнати обвинения за причиняване на тежко пътнотранспортно произшествие с умисъл, довело до смъртта на повече от един човек.

Напрежение на мястото на инцидента

Според разказите на пожарникарите, в хаоса след катастрофата близки на един от участниците в гонката започнали да проявяват агресия.

„Викаха, отправяха заплахи и ни пречеха да си вършим работата“, твърди Влахов.

По това време шофьорът на автобуса все още бил в шок от преживяното.

Съседите: "Не са гангстери"

В квартала, където живеят двамата обвиняеми, настроенията са различни. Повечето жители отказват да говорят пред камера, като посочват, че скърбят за загиналите, които също са техни съседи и близки.

Други обаче защитават задържаните.

„Дали Васил, дали Миро – изкарват ги като група гангстери, а това не е така. Винаги са се отзовавали, когато някой е имал нужда от помощ“, казва местният жител Владимир Георгиев.

Той допълва, че е научил от свои познати, че Васил е един от шофьорите, участвали в инцидента.

„Има няколко момчета, които са от групата „Калашниците“. Някои имат бизнес, други работят нормална работа. Васил е добро момче. Има няколко автомобила“, твърди Георгиев.

Калашниците са група приятели, посочва той.

Един от тях имал автомивка, други работят в строителството. 

По думите му групата, известна в квартала като „Калашниците“, е от столичния квартал „Ботунец“, а част от членовете ѝ имат полицейски регистрации.

Проверки по всички версии

Междувременно прокуратурата разширява обхвата на разследването. Освен обстоятелствата около самата катастрофа, ще бъдат проверени финансовото състояние на един от обвиняемите, произходът на средствата му и автентичността на шофьорската книжка, с която е управлявал автомобила.

Очаква се развитието по делото да продължи още в началото на седмицата, когато съдът ще се произнесе по искането за постоянен арест на двамата обвиняеми отбелязва Флагман. До тогава разследващите продължават да събират доказателства, а въпросите около една от най-тежките катастрофи в София през последните години остават повече от отговорите.

Т.нар. „банда на Калашниците“ е неофициалното название на група, свързвана от медиите и разследващите органи с престъпна дейност в София, основно в кварталите „Ботунец“, „Студентски град“ и „Факултета“.

Според публикации в българските медии и данни от полицейски акции, групата е била обект на разследвания за дейности като сводничество и склоняване към проституция, трафик на жени, изнудване и рекет, пране на пари, упражняване на контрол върху просещи лица.

Името ѝ идва от прякора на сочения за един от лидерите ѝ Петър Александров – „Пешо Калашника“, а оттам и медиите започват да наричат групата „Калашниците“.

Важно е да се отбележи, че не съществува официална структура или регистрирана организация с това име. Определението „банда на Калашниците“ е предимно медийно и оперативно название, а принадлежността на конкретни лица към нея следва да бъде доказана по съдебен ред./Petel.bg/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си емблематичен футболен шампион

Тъжна вест разтърси българския футбол, след като на 55-годишна възраст почина легендарният състезател на Петрич Димитър Карадалиев, съобщават от пресцентъра на ОФК „Беласица“.

 Бившето крило остави ярка и незаличима следа в родната спортна история, като стана два пъти шампион на България с екипа на „Литекс“ през 1998 и 1999 година, а през 2001 година вдигна и Националната купа.Голяма диря в историята

Димитър Карадалиев бе изключителен голмайстор и любимец на поколения привърженици на футбола у нас. Неговият талант и всеотдайност на терена го превърнаха в емблема за спорта в Югозападна България, а успехите му с ловчанлии го наредиха сред златните имена на българското футболно първенство от края на миналия век.

Скръбта в Петрич

Ръководството на родния му клуб излезе с официално изявление по повод тежката загуба:

„С дълбока скръб приехме вестта за кончината на Димитър Карадалиев. Един от знаковите футболисти на Беласица, голмайстор, оставил незаличима следа в историята на клуба и в сърцата на поколения привърженици. 

Със своя талант, отдаденост и любов към футбола, той прославяше цветовете на Беласица и достойно защитаваше името на Петрич. Димитър Карадалиев ще остане завинаги част от семейството на Беласица и от историята на петричкия футбол! Изказваме своите искрени съболезнования към неговото семейство, близки и приятели. Поклон пред светлата му памет!“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина актрисата Кина Дашева

 

Тъжната вест съобщи синът ѝ Андрей Слабаков

Актрисата Кина Дашева почина на 92-годишна възраст, съобщи в профила си във Facebook синът ѝ Андрей Слабаков, информира нова.тв

 „На 92 години и 7 месеца почина майка ми Кина Дашева. Сбогом, мамо!", написа режисьорът. Тя е втората съпруга на актьора Петър Слабаков.

Кина Дашева е участвала във филмите „Пленено ято“ (1962), „Веригата“ (1964), „Всичко е любов“ (1979), „Бяла магия“ (1982), „Опасен чар“ (1984), „Мечтатели“ (1987), „Маргарит и Маргарита“ (1989), „Адио, Рио“ (1989), както и в телевизионната новела „Неда“ (1982).

Поклон!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Напусна ни душата и лицето на петия сезон от предаването "Фермата"

Александър Тодоров ни напусна на 4 юни след кратко боледуване, едва на 47 години. Родом от Благоевград, Александър Тодоров беше изключително разпознаваем и уважаван в града си. Той бе познат на зрителите от участието си в риалити формата „Фермата“ и с активната си гражданска позиция, яркото си чувство за хумор и завладяващо присъствие, предаде Лейди зоун.

Кой беше Александър Тодоров извън телевизионния образ? 

Александър Тодоров е работил като проектант на сгради, а по образование е бил икономист. За своите близки, приятели и съграждани той остава човек с изключително чувство за самоирония, който винаги е успявал някак чрез смеха и забавлението да предаде своите важни послания.

През годините Александър неведнъж заема ясна позиция по актуални социални и обществени въпроси. Творческият му подход към критиката намираше израз в кратки видеа и сатирични проекти, чрез които коментираше проблемите в обществото и провокираше хората да разсъждават в дълбочина. Сред каузите, които подкрепяше, беше и гражданската инициатива „Системата ни убива“.

В социалните мрежи той беше активен и ангажиран коментатор на обществено-политическите процеси в страната. Често обръщаше внимание на теми като социалното неравенство, липсата на справедливост и кризата на моралните ценности, които според него са сред най-сериозните предизвикателства пред българското общество.  Още с влизането си в предаването "Фермата", Александър Тодоров остави следа с характерното си изказване, че шоуто „има нужда от 100-килограмова, брадясала душа и от малко акъл“ – реплика, превърнала се в една от най-разпознаваемите му визитки.

Освен инициативите и каузите, зад които е заставал, Александър е изпитвал и огромна любов към животните и природата. Обичал е да пътува и да изследва света, така както само той умее - през смях, но и с цялостна ангажираност на сетивата. Да попива от красотата на всичко онова, което го заобикаля, разказвайки забавни и вълнуващи истории на приятелите си.

Вестта за смъртта му предизвика множество реакции и съболезнования в социалните мрежи. Приятели, познати и жители на Благоевград го изпращат със скърбящи сърца и трогателни послания.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Актрисата която си отиде сломена от този свят

 

Почива седем месеца след самоубийството на дещеря си Зорница.

Мариана Аламанчева – едно от емблематичните лица на Сатиричния театър, с интелигентно присъствие, фина женственост и достойнство, което не изгуби дори в най-тежките години от живота си.

 

Актрисата с нелека съдба си отиде на 76-годишна възраст на 15 януари 2018 г., седем месеца след самоубийството на дъщеря си Зорница. На 9 юни 2017-а Мариана излиза от дома си за малко и когато се връща, открива мъртвото си дете. Часове по-рано двете разговарят и дъщерята споделя на своята майка, че отново се чувства щастлива и има планове за бъдещето. После нещо се прекършва в Зорница и тя решава да сложи край на живота си. Майка ѝ така и не успява да се справи с мъката по изгубеното си момиче.

По думите на нейния дългогодишен приятел и екранен партньор Николай Николаев – Бате Николай, Мариана Аламанчева е страдала от тежка форма на диабет, който се е отключил след силен житейски стрес. Заболяването, комбинирано с влошено общо здраве и силно затруднено движение, е довело до фаталния край.

 

„Тя не преживя смъртта на дъщеря си Зори“, казваше приживе Бате Николай, който я наричаше своя сестра и с когото бяха неразделни десетилетия наред – от „Златното петле“, през „Сладкарница „Захарно петле“, до края на живота ѝ. Двамата се чуваха ежедневно. След загубата на дъщеря си Мариана не криела, че не вижда смисъл да продължи напред. „Каква тъжна съдба, Господи? Защо не си отидох аз, а детенцето ми“, повтаряла актрисата след трагедията. По думите на Бате Николай тя открито е казвала, че моли Бог да я вземе, защото вече няма за какво да живее. Стресът допълнително влошава диабета и общото ѝ състояние.

 

Дъщеря ѝ Зорница е завършила анимация в Националната художествена академия. Била е талантлива, но без стабилна реализация. Години наред не успявала да си намери постоянна работа и това тежало силно както на нея, така и на майка ѝ.

Пенсията на актрисата – около 240-250 лева – не стигала дори за елементарните нужди. За да оцелеят двете с дъщеря ѝ, Мариана чистела входове, работела при заможни хора, продавала мартеници. Никога не се е оплаквала публично и не е търсила помощ. „Аз достойнството си го нося“, казваше тя в последните си интервюта.

 

Мариана Аламанчева е родена в София на 23 май 1941 г. Завършва механотехникум, а след това актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1964 г. в класа на проф. Желчо Мандаджиев. Целият ѝ творчески път е свързан със Сатиричния театър „Алеко Константинов“, където се утвърждава като една от най-изящните актриси на сцената.

 

Участва в популярни телевизионни мюзикъли като „Криворазбраната цивилизация“ и „Вражалец“, както и в десетки филми – „Баш майсторът фермер“, „Година от понеделници“, „Два диоптъра далекогледство“, „Не си отивай!“, „Последният ерген“, „Селянинът с колелото“, „Мъже в командировка“ и др.

Приживе желанието ѝ било да бъде кремирана, а прахът ѝ да бъде разпръснат около 100-годишната къща в село Стъргел, която семейството е било принудено да продаде по финансови причини.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лили Иванова:С първата си заплата като медицинска сестра в Кубрат купих радио

 

„Никога няма да ме видите в политиката! След случаите с баща ми, когото нарочиха за фашист, а преди 9 септември за комунист, това остана дълбока травма у мен. Затова се държах на дистанция от политиката. Така е и до днес“.

 

Това казва Лили Иванова в книгата „Лили“ на Георги Тошев. Певицата обаче е граждански активна и гласува на почти всички избори.

 

Въпреки успехите и у нея е останало едно тъжно чувство, свързано с баща ѝ Иван.

 

„Случката, която ме промени и накара да спра да споделям с приятели и да се затворя, бе страхът от изоставяне. Същият страх като по време на войната, когато баща ми замина на фронта и дълго време не знаехме дали ще се прибере. Слава на Бога, той се върна жив“, споделя певицата в книгата.

 

Ранният социализъм не прощава на предприемаческия дух на татко ѝ, който е пратен за два месеца в затвора веднага след като се връща от войната. Защото бил частник. След като го пускат на свобода, конфискуват камионите му. Става обикновен шофьор. Парите в семейството рязко намаляват, въпреки това настоява майка ѝ Мария да не работи, а да се грижи за Лили и сестра ѝ. Дните си минават и в един хубав ден баща ѝ се оказва затворен в участъка.

 

„Всяка вечер го чаках да се върне. Тайно плачех, защото не исках да разстройвам мама. Тя беше замислена, сякаш отнесена... Известно време не разбирах какво се случва, докато един ден мама не ми каза: „Ела да видиш къде е баща ти“. Хвана ме за ръка, трябва да съм била някъде 7-годишна. Отидохме в центъра на Кубрат. На гърба на участъка тя ми посочи мазе с решетки: „Там е татко ти“. Бяха го нарочили за фашист, защото имал симпатии към цар Борис. Бяха го били. Преди 9 септември пък го бяха нарочили за комунист. Нрави. Но това остави дълбока травма у мен“, казва Лили.

 

„Разчитам само на себе си. Не искам да се обвързвам, не обичам да обещавам, да се обяснявам. Когато изчерпя една връзка или ситуация, я прекратявам. Първа напускам! Научена съм от майка ми да не лъжа. Най-вече себе си. Не прощавам лъжата и на другите. Като взема решение, го следвам. Отговорността нося само аз“, казва Лили Иванова.

 

Непокорния си нрав и това да не ѝ пука какво говорят хората за нея певицата най-вероятно наследява от баща си. С първия си фиш като медицинска сестра тя си купува радио. С втория – телефон, един от първите частни номера в Кубрат. Изрядна в стила си, още тогава Лили провокира консервативните си съграждани със солиден маникюр и яркочервено карирано палто. Това не остава незабелязано от блюстителите на морала и бъдещата звезда на България е публично порицана по градската радиоточка. Медсестра Иванова се принуждава да пребоядиса палтото

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как Тодор Живков спасил Шкумбата от страховитата държавна сигурст ДС

Легендарният комик Димитър Туджаров-Шкумбата разкрива любопитни факти от житие-битието си. Малко известно е, че той е дипломиран инженер по автоматика, но пътят му започва като акордеонист, докато инцидент не чупи инструмента му на парчета.

Той си спомня и за сблъсъците си с цензурата по времето на социализма. По думите му трудните времена са най-добрата почва за сатирата.

Първата му професионална изява е на 8 декември 1974 г. в зала „Универсиада“, където дели една сцена с легенди като Тодор Колев и Кирил Маричков. „Тогава получих първия си хонорар, и то не малък – 60 лева, на онова време беше половин заплата“, разказва комикът. Печели уважението на гиганти като Тодор Колев и Петър Слабаков, след като ги имитира в барчето на Театър „София“, завършвайки вечерта на бира и коняк.

 

Шкумбата споделя случка от комедиен спектакъл, който прави в НДК. „Там споменах за кравите и се пошегувах, че една крава рекордьорка помолила, като я пускат за месо, да се пише месо от крава рекордьорка, а не телешко“, разказа той. Шегата била възприета като намек за предстоящо увеличение на цената на месото. След представлението при него дошъл „проверяващ“ от Комитета за култура, който му наредил: „Това го махнете!“. Според Шкумбата това, което го е спасило в онзи момент, е била среща със самия Тодор Живков. „Другарят Живков иска да говори с вас“, му казали от охраната. След като влязъл, първият въпрос на държавния глава бил: „Вярно ли е, че работите в „Кремиковци“, младеж?“. След като Туджаров потвърдил, че е инженер, Живков се пошегувал: „Ха! Отново се доказва, че в България никой си не гледа работата. Върви и ги весели!“.

„Това е било като нареждане – оставете го“, разказва Туджаров./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 88 години той излезе на сцената за 21-и и вероятно последен път

 

На 88 години той излезе на сцената за 21-и и вероятно последен път като Дон Жуан. Зрението му отслабва. Слухът също. Но когато завесата се вдигна, бастунът и очилата останаха в гримьорната. Васил Михайлов се поклони за последно. И каза на публиката думи, които разплакаха цялата зала.

„Благодаря ви от сърце! Ако здравето и силите ми позволят, ще продължа и през есента. Ако ли не – приемете това като моето последно сбогуване със сцената.“ С тези думи, произнесени с тиха усмивка и видимо вълнение, великият актьор се обърна към публиката, която трудно сдържаше емоциите си.

Ден по-рано той направи първата си поява за сезона и избра именно спектакъла „Завещанието на целомъдрения женкар“, за да отбележи един възможен край на дългия си творчески път. В постановката 88-годишният доайен на Театъра на българската армия се превъплъщава в Дон Жуан.

„За двадесет и първи и вероятно последен път се потопих в образа на мъжа, пленил сърцата на толкова много жени. Реших да се разделя със зрителите именно на сцената на Армията, защото това е моят дом в театъра вече близо пет десетилетия“, сподели Михайлов преди началото на представлението.

Макар колеги и почитатели да продължават да се удивляват на неговата жизненост и сценично присъствие, самият той гледа на нещата по-реалистично. „Зрението ми отслабва, слухът също. През този сезон почти не играх. Всъщност вчера беше първата ми поява на сцената за годината. И вероятно с нея ще поставя точка на сезона“, призна обичаният артист.

Едно остава безспорно – когато стъпи на сцената, прочутият актьор оставя настрана бастуна и специалните очила, които използва в ежедневието си заради очната катаракта, неподдаваща се на лечение. В тези моменти той не е болен старец. Той е Дон Жуан. Той е Капитан Петко войвода. Той е героят, когото публиката обича от десетилетия.

Въпреки че познава до съвършенство текста на ролята си, Васил Михайлов продължава да подхожда към работата си със завидна дисциплина. Преди всяко представление той отделя поне две седмици за усилени репетиции у дома, редом до своята любима спътница в живота – поетесата Гергана Михайлова. Тя му помага. Тя го подкрепя. Тя е неговият тих бряг, след като светлините на сцената угаснат.

Наскоро го попитали какво би искал да преживее отново. Отговорил без колебание: „Самият живот. Той отминава неусетно бързо. Не стига само да изградиш себе си и да възпиташ достойни деца. Нужно е човек да намери своя път и смело да върви по него.“

И на 88 години Васил Михайлов продължава да бъде най-възрастният действащ актьор на сцената. Когато разговорът се насочи към емблематичния сериал „Капитан Петко войвода“, лицето му озарява усмивка. „Изминали са вече 45 години, а образът продължава да вълнува и младите поколения. Спомням си с каква обич ме посрещаха хората и колко силно вярваха в героя. Хората често ме свързваха с него, защото в характера му живееше честта. Днес именно честта е едно от най-рядко срещаните качества. И сега, когато ме срещнат на улицата, мнозина продължават да ме наричат ‘Войводо’.“

Когато бастуните остават в гримьорната и очилата се свалят, когато светлините на рампата грейнат, Васил Михайлов престава да бъде 88-годишен актьор с отслабващо зрение. Той става Дон Жуан. Той става Петко войвода. За няколко часа на сцената времето спира. Болестите изчезват. Остава само магията.

И когато завесата падна, публиката не спираше да ръкопляска. Стоеше на крака. Сълзи, усмивки, благодарност. Васил Михайлов се поклони веднъж. Втори път. Трети. Знаеше, че може би е за последно.

След спектакъла, в гримьорната, той дълго мълчи. Сваля грима. Слага очилата. Отново е 88-годишен мъж, който трудно различава буквите в писмата на феновете. Съпругата му Гергана влиза, сяда до него. Не казват нищо. Не е нужно.

Тогава той я поглежда и казва нещо, което никой друг не чува.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ