3 сандъка с бетонирани трупове изплуваха от Дунав, мистерията с 8 милиона марки продължава!

Първоначално разследването на това жестоко престъпление не дава резултат, разплитането започва, когато в Спешния център се появява млад мъж с простреляна в бедрото рана

През нощта на 4 срещу 5 декември 1998 г. Андрей Ковачевич, син на Владимир Ковачевич-Треф от първия му брак, е ограбил фирмата на баща си, който е бил убит година по-рано пред "Сава център" в Белград. От сейфа на фирмата "Треф рент-а-кар" той е отнесъл близо осем милиона германски марки, пише kurir.rs.

След убийството фирмата е била управлявана от Бояна Байрушевич, сестра на Вук Байрушевич (който на 10 декември 2025 г. е прострелян в кафенето си във Врачар, Белград) и втора съпруга на убития Треф. Тъй като Треф не е оставил завещание, втората му жена Бояна наследява цялото имущество по право на първенство.

Андрей, недоволен от делбата на имуществото (тъй като твърди, че не е получил почти нищо), заедно с двама приятели – тогава 20-годишния Александър Костадинович и 19-годишния Филип Гаврилович – измислят план да откраднат парите от агенцията "Треф рент-а-кар".За акцията те уж са използвали счетоводителката Биляна Станойкович, която е имала магнитна карта за достъп и е знаела единствена шифъра на сейфа.

Ковачевич е влязъл необезпокояван в помещенията на агенцията, тъй като познавал лично охранителя Братислав Дачич, когото, според тогавашните медии, хладнокръвно е убил с изстрел в тила. Смъртта на Дачич е била още по-трагична, тъй като наскоро се е оженил, а съпругата му е била в шестия месец на бременността.

С помощта на Станойкович те отварят сейфа и отнасят седем и половина милиона марки. По-късно нещастната жена е била откарана до язовир Гараши над Аранджеловац, където също е била хладнокръвно убита.

Първоначално разследването на това жестоко престъпление не дава резултат. Разплитането започва, когато в Спешния център се появява млад мъж с огнестрелна рана в бедрото. Дежурният полицай подава сигнал, че той дава неясни обяснения за травмата си, след което младежът е отведен за разпит.

След продължителен разпит, около полунощ младежът признава, че се казва Александър Костадинович и е един от участниците в обира, като съобщава и имената на съучастниците си. Той разкрива, че се е ранил, докато са карали Биляна Станойкович към Аранджеловац.

Телефонът ѝ е звъннал, а той е заредил пистолета си в колата, заплашвайки я. Оръжието обаче случайно се е самозадействало и го е ранило в крака.

Така той е бил принуден да потърси помощ, когато му е прилошало, и кълбото на престъплението започва да се разплита. Скоро след това е арестуван и Андрей Ковачевич, който се предава на полицията по настояване на майка си Весна.

При тях обаче не са намерени всички пари. Андрей по-късно е осъден на максимално наказание от десет години затвор за непълнолетни, но загива на 3 септември 2006 г. при ужасна катастрофа с мотор. Александър Костадинович е осъден на 15 години затвор.

Третият участник в грабежа, Филип Гаврилович, така и не е открит. Следите му се губят, както и следите на четири милиона марки, които никога не са намерени. Гаврилович не изчезва сам – с него бягат баща му (който е бил комарджия) и един приятел.

Година и половина по-късно, на 12 юли 2000 г., на река Дунав в Голубац, край Пожаревац, местни момчета откриват сандъци с трупове.

Момчетата намират сандъците, които изплуват от плитката вода. Първият е бил грубо скован, без капак, и е миришел ужасно. Вътре рибари установяват, че има човешки торс без глава и ръце, залят с бетон до кръста.

Десет метра по-нагоре по течението е намерен втори, почти идентичен сандък, а два дни по-късно водолази намират и трети.

Във всеки сандък са били открити осакатени, бетонирани тела, които не е било възможно да бъдат идентифицирани.

Проведени са анализи, но поради дългия престой във водата те не дават надеждни резултати, тъй като ДНК анализите тогава в Сърбия са били в начален етап.

И до днес остава въпросът кои са тримата души, чиито бетонирани тела са извадени от реката. Съществуват само предположения, че може да има връзка с кървавия обир, за който две невинни жертви са платили с живота си две години по-рано в Белград./БЛИЦ/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Любимецът на децата Бате Асен бил принуден да си смени името

Тази година се навършиха 20 години от смъртта на любимеца на децата Асен Кисимов, когото поколения наричаха Бате Асен. Изпълненията му на „Зайченцето бяло“, „Къде са ми детските книжки“, „Тече, всичко тече“ и днес се слушат от децата, както преди 40 години, а озвучените от него приказки са част от израстването на няколко поколения.

 

„Моите деца се радват най-много на песните му, понякога им е тъжно, че не познават дядо си. Но тези песни са машина на времето – деца, израснали в различни години, ги обожават по един и същи начин“, споделя синът му Йордан Кисимов.

 

Внуците на актьора Алекс и Ема са родени след неговата кончина и така и не успяват да го срещнат. Въпреки това го познават чрез записите, които продължават да се гледат и слушат в интернет, и чрез спомените на баща им. „Понякога им е мъчно, че никога не са го прегърнали, но той живее за тях чрез песните“, казва Йордан.

 

Децата винаги са били най-голямата любов на Асен Кисимов. Именно на тях е посветил голяма част от творчеството си. На 13 юли 2005 г., деня на неговата кончина, той пак е трябвало да има среща с малки зрители, която очаквал с огромно вълнение. Това е символично за живота му: до последно е отдаден на детската публика.

 

Кисимов има над сто роли в театъра и оставя ярка следа в киното – от „Топло“ и „Бъди щастлива, Ани“ до „От нищо нещо“, където е в образа на журналиста Ташев и си партнира със Стефан Данаилов и Анета Сотирова.

Играл е в Театър „Българска армия“, „София“ и Бургаския драматичен театър. Гласът му десетилетия звучи по радиото в предаването „Часът на слушателя“.

В комедията "От нищо нещо"

 

Малцина знаят, че в началото на кариерата си Асен Кисимов е решил да смени фамилията си, за да не бъде свързван с театралния колос Константин Кисимов. За да се избегнат паралели и недоразумения, младият Асен дълго време работи под името Ангелов. Това е едно от най-болезнените решения за него, разказват негови близки, защото смята фамилията на своя баща за чест.

 

Синът му Йордан за разлика от баща си не поема по артистичен път. Завършил е в Германия, занимава се с бизнес, но е известен и като страстен кулинар и е чест гост в готварски тв предавания.

Източник:Ретро.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1983 г. на сватбата им идват 250 души. Тодор Живков изпраща поздравителна телеграма

Преди 42 години, на 11 декември  1983 г., Златното момиче Илиана Раева казва заветното „Да“ на своя избраник Наско.

Преди 44 години започва романтичната история на двама от най-обичаните български спортисти – гимнастичката Илиана Раева и футболистът Наско Сираков.

„Това, с което ме шокира и направо ме вбеси, беше, че на първата вечер, в която все още си говорехме на „Вие“, той ми каза „Ти ще бъдеш моя жена“…и аз „моля?!“ и той – „Нищо, просто ще бъдеш моя жена“ и аз му казах „Интересно, още повече, че това няма как да стане, защото ти си футболист…”, спомня си Илиана Раева.

Сватбата приковава към екраните цялата страна!  Всички искат да видят заветното „ДА“!

„Витошка” буквално беше залята от хора, които бяха дошли да гледат. Спомням си, че вътре в залата не можеше да се влезе, за да минем церемонията – беше някаква лудница в самата зала, а отвън на улицата беше някакъв ад – просто не можеше да се паркират колите от хора”, разказа Раева.

На сватбата идват 250 души. Тодор Живков изпраща телеграма, за да поздрави младоженците. Кумове са Нешка Робева и съпругът й. Треньорката изиграва важна роля още в първия момент като кума. „Вечерта националният отбор по футбол заминаваше на лагер във Варна и Иван Вуцов беше тогава треньор и трябваше Нешка да го увещава да пусне Наско за първата си брачна нощ при съпругата си,  защото той беше много категоричен.”

Тогава тя е бременна с първата си дъщеря Славея, която проплаква за първи път на 8 юни следващата година. Четири години по-късно на бял свят идва и красивата Виолета.

Историята на любовта им

Наско е този, който инициира срещата между двамата. Преследва я три месеца, докато успее да й каже, че един футболист иска да се запознае с нея. На първата им среща той я взема от дома й с кола и я води на ресторант. След 3 дни следва втора среща.

„Аз бях убеден от първата ни среща, че това е жената на моя живот и че трябва да си изживея живота с нея“, споделя футболната легенда в предаването „Търси се“ през 2011 г.

„Тя е много честна в отношенията, тя е изключително крехка като физика, но цял живот съм имал един невероятен гръб в нейно лице. Тя ме е подкрепяла и е стояла зад мене и ме е защитавала повече, отколкото себе си.

Отношенията между една от най-здравите семейни двойки в българските спортни среди, а и не само, невинаги са били безоблачни и розови. И Наско, и Илиана споделят, че са били много силни характери. Илиана е тази, която започва да прави първа компромиси – най-вече с гордостта си.

„Една любов, която мина през всичко – много изпитания, много драми и тежки моменти, страшно силна любов и сексуална връзка.“

В интервю пред bTV преди 2 години Наско Сираков дава рецептата, с която са запазили брака си:

„С любов, с послъгване тук-там, с отношение… Така се запазва. Илиана е великолепен човек. Каквото и да кажа за нея, ще е малко. Всяка сутрин ? казвам, че я обичам.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изоставя правото, за да създаде едни от най-хубавите български филми

Никола Асенов Рударов е една от тихите, но ярко вписани фигури в българското кино — актьор, режисьор и човек с характер, който оставя следа в поколения зрители. Роден е на 6 декември 1927 г. в София в семейство на български бежанци от Македония. Детството му преминава в дух на дисциплина и труд, но и сред силно усещане за културните корени на семейството му. Рударов израства като чувствителен, наблюдателен младеж, който още от ранните си години проявява интерес към литературата, киното и сцената.

Първоначално обаче съдбата му поема в различна посока — след завършване на средното си образование той записва право. За кратко време следва Юридическия факултет, но разбира, че това не е неговият път. Привличат го човешките истории, камерните ситуации, емоциите, драмата — и постепенно, въпреки очакванията на близките си, се насочва към киното. Тази смелост да напусне сигурния професионален избор и да се посвети на изкуството по-късно многократно се проявява и в творческия му път.

Като режисьор Никола Рударов създава шест пълнометражни филма, всеки от които носи характерния му стил — внимателно структурирани човешки истории, често с леко социално звучене, с герои, движени от вътрешни конфликти, а не от външен драматизъм. Сред най-популярните му творби се открояват „Да изядеш ябълката“, „От нищо нещо“, „Хора отдалече“ и криминалната драма „Комбина“. В тези филми ясно личи интересът му към психологическата дълбочина на персонажите и към онзи тип драматургия, която изследва мотивите, слабостите и силите на обикновения човек. Той не е режисьор на шумни ефекти и показност — напротив, предпочита интонацията на деликатното, камерното и човешкото.

Паралелно с режисурата, Рударов изгражда и солидна актьорска кариера. Участва в десетки филми, в които често играе хора със строга външност, силен характер или специфичен вътрешен код, макар че в реалния живот е бил спокоен и добронамерен човек. Българската публика особено добре го помни като учителя Баръмов във „Вчера“ — роля, която се превръща в култова. Рударов създава образ, който остава в българското кино като символ на строгия, но същевременно жив тип училищен авторитет от едно друго време. Репликата му „Ще видите вие кон боб яде ли!“ е част от фолклора на няколко поколения ученици.

Работи също в „Шведски крале“, „Лагерът“, „Сезонът на канарчетата“, „Дунав мост“, „След края на света“ и други значими заглавия. Киното му дава възможност да се разкрие в широк диапазон от персонажи — от сериозни и драматични, до образи, носещи тиха ирония или дълбока човешка тъга. Една от отличителните му черти е умението да присъства на екрана дори когато ролята е малка. Не играе, не преувеличава — просто „е“ на сцената, и това е достатъчно, за да бъде забелязан.

В личния си живот Никола Рударов е известен с това, че е скромен, неконфликтен и дълбоко отдаден на професията си. Колегите му често споделят, че е бил човек на тишината и наблюдението — не от тези, които запълват пространството с шум, а от онези, които го изпълват със смисъл. Обича литературата, слуша класическа музика, интересува се от политика и обществен живот, но се дистанцира от публични изяви и скандали. Близкият му кръг от приятели е малък, но сплотен. За него казват, че е бил артист от старата школа — човек на думата, точността и професионалната почтеност.

Последните години от живота му преминават спокойно, далеч от шумното публично пространство. Работи периодично, докато здравословното му състояние позволява, а по-късно се оттегля. Умира на 26 март 2010 г. на 82-годишна възраст, оставяйки след себе си десетилетия филмова история и поколения зрители, които продължават да го гледат и откриват в неговите роли част от духа на българското кино от втората половина на XX век.

Наследството на Никола Рударов е тихо, но трайно — като самия него. Не е сред най-шумните имена, но е сред най-разпознаваемите, най-истинските и най-честните. Той остава в паметта на българската култура като актьор и режисьор, който умее да разказва истории без излишен патос, да създава характери без преструвка и да оставя следа без да го заявява. Именно това го прави толкова ценен.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Семейството на Любо Пенев с извънредно съобщение

 

Благодаря Ви, че сте до нас в този тежък момент, написаха те

Семейството на големия български футболист Любослав Пенев, който в момента се бори с рак на бъбреците, излезе с емоционална публикация в социалните мрежи, пише Флагман. В последната седмица кампанията за набиране на средства за лечението на Ел Голеадор включи стотици фенове, легенди и хора, обичащи футбола.

Онкологичното заболяване на Любо Пенев е в напреднала форма и се налага експериментално лечение, което обаче е много скъпо – между 150 и 200 хил. евро на месец.

Ракът топи Любо Пенев с 1 килограм на ден

Заради заболяването Любо отслабва буквално с килограм на ден и вече се е стопил под 60 кг, но той не губи надежда, че ще оцелее. Днес семейството му написа следното:

„До всички, които заставате до нас,

От името на нашето семейство и на нашия Любо ви благодаря от цялото си сърце. В този най-тежък момент вашата любов и съпричастност ни държат изправени.

Благодаря на Фондация ЦСКА за тяхната подкрепа, както и на всички хора от футбола, от спорта, от България и Испания, които се обединиха около него. Отборите, в които е оставил дълбока следа, и съперниците му на терена показаха истинска човечност.

Стадионите, които скандират името му, и стотиците дарители са част от силата, която му помага да продължи своята битка. Вашата подкрепа е безценна и остава жизненоважна за продължаващото му лечение в Германия.“

Източник:Петел

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 40 г. смениха името й на Силвия, Слави я сваля като студентка, а днес е сред най-стилните жени у нас

Не може да бъде! Търкаме очи и гледаме пак, но… няма как да я познаем, ако самата Есил Дюран не беше разкрила, че това е тя. Да, на снимката виждате самата нея и то на абитуриентския си бал, след който, разбира се, веднага била приета за студентка в Консерваторията.

Дюран пусна фотото за празника на студентите 8 декември и призна, че това са били най-щурите, щастливи, но и полезни години в живота й и макар че често пъти нямала и пет лева в джоба, винаги си казвала, че това е временно и нещата ще потръгнат. Така и станало, както сами знаем. Днес Есил се радва на прекрасна кариера и още по-прекрасен съпруг и син.

Самата тя признава, че не си прилича на снимката, защото тогава е нямала корекции, разбира се. Наясно сме, а и тя не крие, че си е правила ринопластика, подобрявала е устните и лицето си като цяло.

Мнозина са на мнение, че днешната Есил е по-секси и красива от предишната, въпреки че е вече на 56 години. „Тогава са били такива модерните прически и грим, така че тя се е придържала към тях, но да си кажем честно – изобщо не прилича на младо момиче, а й даваме поне десетина години отгоре. Докато днес не й даваме възрастта, а я сваляме с десетина“, коментират нейни фенове в нета.

Сигурни сме, че певицата се радва на тези думи, защото от тях личи, че прави необходимото, за да се поддържа и да се грижи за себе си.

Есил Дюран е сред малкото чалга певици, които наистина имат и глас, но и интелект, а и образование. Тя завършва джаз пеене в Консерваторията, но се прехвърля към лекия жанр, защото по онова време там са парите и кариерата.

В подкаста на Благо Джизъса преди дни певицата си спомни миналото, както и познанството си със Слави Трифонов от студентските години. Той я поканил на среща, но понеже и двамата нямали пари, седнали в някакво евтино бистро и я карали на чай и сладки приказки.

„Абе, интересна нощ си беше, но в никакъв случай не сме завършили в кревата. Това го декларирам, защото по онова време дори бях девствена“, взриви с откровението си Есил, но даде да се разбере, че Дългия я е свалял.

Реално тя обясни, че идва от консервативно семейство, държащо на ценностите и морала, затова нямала и идея за секс до доста късни години. „Вече бях завършила висшето си образование, когато питах мои приятелки за това-онова от секса – бъкел не разбирах от тези неща, а и не бях била с мъж“, признава си Дюран.

Тя не съжалява изобщо за това, че се е „открехнала“ късно, защото смята, че така или иначе животът си тече, годините вървят и неизбежно научаваш всичко… но имаш определено време, в което може да си чист и невинен, и е добре да го използваш.

Не крие, че после си е сложила силикон, заради работата в Пайнер, но е категорична, че никога не правила компромис със себе си и с текстовете, които пее – никога вулгарности и цинизми.

Източник: Crimesbg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Актьорът, който никога не забрави откъде е тръгнал

Велко Христов Кънев е роден на 31 юли 1948 година в малкия град Елхово. Родителите му — майка му Кера и баща му Христо — са обикновени хора: тя работи като реквизитор в Театралната трупа към военния културен дом, а баща му е шивач във военното поделение в Елхово. Животът в това скромно семейство, далеч от столичния блясък, оформя в него скромност, трудолюбие и усещане за реалността — качества, които впоследствие ще се отразят и в актьорската му игра.

Още от ученическите си години Велко показва интерес към изкуството — свири на акордеон и на йоника и участва в постановки на читалищната сцена в Елхово. Тези първи изяви — далеч от прожекторите, но близо до хората — дават началото на нещо много по-голямо.

След средното си образование отбива задължителната си военна служба, а после е приет във ВИТИЗ, където през 1973 г. завършва актьорско майсторство в класа на доц. Апостол Карамитев. Сред състудентите му се откроявят имената на Искра Радева, Богдан Глишев, Юрий Ангелов. Дипломната постановка на неговия випуск — „Женско царство“ — се превръща в събитие за театралния сезон и даже е представена във Франция със значителен успех.

След дипломирането му през 1973 г., кариерата на Велко Кънев започва в регионалния театър — първо в Драматичен театър „Стефан Киров“ – Сливен, където играе от 1973 до 1976 г. В него изпъква ролята му в постановката „Милионерът“.

След Сливен идва поканата за Сатиричен театър „Алеко Константинов“ в София — там играе три сезона (1976–1979).

През 1979 година Велко Кънев става част от трупата на Народен театър „Иван Вазов“ — сцена, с която ще свърже най-голяма част от творческия си път. Там създава множество впечатляващи роли — класически и съвременни — и се утвърждава като актьор с изключителен диапазон и дълбочина.

От началото на 1970-те година започва и кариерата му в киното — участията са постепенно, но пробивът идва през 1982 г. с филма Оркестър без име, който го прави звезда и носи широка популярност сред зрителите. След това се снимат редица филми, които се превръщат в любими на поколения — сред тях „Матриархат“, „Мъжки времена“, „Бон шанс, инспекторе!“, „Да обичаш на инат“, „Бой последен“ и други.

Но не само кино: през 1981 г., след успеха на „Оркестър без име“, Велко — заедно с колегите си Георги Мамалев и Павел Поппандов — основават музикално?комедийна формация, която по?късно се превръща в култовото телевизионно шоу Клуб НЛО. С това Кънев добавя към репертоара си и сатиричен хумор — ново измерение на този, вече зрял артист.

Общият му сценичен и филмов път включва над 40 роли в театъра. Сред най-запомнящите се е ролята му на поп Кръстьо Никифоров в постановката „Великденско вино“ от Константин Илиев, за която получава наградата Аскеер за водеща мъжка роля през 1994 г. През 2008 г. на сцената на Народния театър тържествено отбелязва 60-годишнината си с моноспектакъла „12 разгневени монолога“.

Освен с таланта си, актьорът е запомнен и като деликатен, човечен, скромен човек — колеги и приятели често го описват като такъв. Той остава свързан с корените си: въпреки славата не забравя Елхово и простия бит, от който тръгва.

През последните години от живота си Велко Кънев води тежка битка с рак на гласните струни. Въпреки болестта, се стреми да продължи работата си на сцена и в проекти — доколкото здравословното му състояние го позволява.

На 11 декември 2011 година, на 63-годишна възраст, Велко Кънев умира в София. Смъртта му е загуба за българското театрално и филмово изкуство, но името му и харизмата, които оставя, продължават да живеят — чрез филмите, постановките и спомените на хората.

Наследството на Велко Кънев е многопластово: той не е просто актьор, а емблема на българската комедия, драма и сатира — артист, който със себе си носи съпричастност към човека, уважение към корените и искреност в изкуството.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя открива огън в претъпкана съдебна зала и постига целта си – застрелва на място убиецът на 7-годишната й дъщеря

 Веднага след инцидента те прави уличаващо я изявление

През март 1981 г. Мариане Бахмайер открива огън в претъпкана съдебна зала и постига целта си – заличава Клаус Грабовски от лицето на земята. Той е убиецът на 7-годишната й дъщеря. 

Повече от 40 години този случай се помни и обсъжда: 

Оправдано ли е отмъщението на почернената майка? Германската информационна агенция NDR го определя като „най-фрапантният случай на линч в следвоенна Германия“.

Преди да се стигне до трагичния завършек, Мариане Бахмайер е самотна майка и успешен предприемач. Собственик е на кръчма в Любек (град в тогавашна Западна Германия). Тя живее с третото си дете Анна. Двете й по-големи са били дадени за осиновяване. Анна е описвана като щастливо дете, но на 5 май 1980 г. се случва трагедия: тя е намерена мъртва.

Както се оказва по-късно, в онзи съдбоносен ден седемгодишното момиче пропуска училище след спор с майка си и по неведоми пътища се озовава в ръцете на 35-годишен съсед, местен месар на име Клаус Грабовски, който вече има криминално досие за блудство с дете. По-късно той скрива тялото й в кашон и я захвърля в близкия канал.

Грабовски е арестуван същата вечер, по сигнал на годеницата му. Мъжът признава за престъплението, но отрича да е малтретирал детето. Той убеждавал следователите, че се е отървал от Анна, след като тя се е опитала да го изнудва. Според него Анна се опитала да го съблазни и заплашила, че ще каже на майка си, че той я тормози, ако не й даде пари. Той повтаря своята версия и в съдебната зала.

„Майката на отмъщението“

Адвокатите на Грабовски твърдят, че действията му са предизвикани от хормонален дисбаланс в резултат на хормонална терапия, на която бил подложен, след като сам се подложил на вазектомия. По това време в Германия престъпници, извършвали блудства с деца, често са били подлагани на тази процедура, за да се предотврати рецидив на зверствата им. В този случай обаче стерилизацията не помогнала.

На третия ден от процеса в Окръжния съд в Любек Мариан вади от чантата си пистолет Beretta калибър 22 и натиска спусъка осем пъти. Шест изстрела уцелват Грабовски. Той умира още в съдебната зала.

Свидетели твърдят, че веднага след инцидента Бахмайер прави уличаващо я изявление, че е искала да убие подсъдимия и го нарекла свиня. Скоро съсипаната майка се озовава на съд за отмъщението си...

Възмездие за престъпление

Немското седмично списание Stern публикува поредица от статии за живота на Бахмайер. Тя е била самотна майка с тежък живот. Жената продава биографията си за приблизително 160 000 долара, за да покрие съдебните разходи по време на процеса. Публикациите за Мариане получават огромен отзвук от читателите. Дали тя е обезумяла майка, която просто е искала да отмъсти за детето си, или простъпката й е престъпление, което не бива да бъде оправдано? Мнозина едновременно й съчувстват и осъждат действията й.

В крайна сметка съдът признава Бахмайер за виновна в предумишлено убийство и я осъжда на шест години затвор.

През юни 1985 г. Мариане Бахмайер е освободена, след като е излежала само половината от присъдата си. Тя се мести в Нигерия, където се омъжва и остава там до 90-те години. След известно време се развежда със съпруга си и се преселва в Сицилия. После е диагностицирана с рак и се връща във вече обединена Германия. Умира на 17 септември 1996 г. на 46 години. Тя е погребана до дъщеря си Анна.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 30 години пребори рака! Дано Господ е с него и сега…

Любо Пенев го е закъсал лошо. Именитият голмайстор и треньор замина спешно за Германия, след като лекарите му откриха рак на бъбреците и черния дроб. Лечението в специализираната клиника, близо до Дрезден, е започнало във вторник, 2 декември. Положението въобще не е добро, тъй като туморът е открит в напреднала фаза и с разсейки.

Но 59-годишният Любо веднъж вече пребори подобно тежко заболяване и всички се надяват, че ще се справи и сега, колкото и да е трудно. По информация от близките му, цялото лечение ще излезе повече от половин милион евро. Те вече откриха дарителска кампания, а от бившия му отбор „Валенсия” обявиха, че ще съберат спешно поне 300 000 евро на първо време.

Ракът буквално е изял за един месец славния голмайстор, научи „Уикенд”. Заради заболяването 192-сантиметровият исполин Любо се стопил с 30 кг през ноември, по кило на ден, и в момента тежал критичните 62 кила, което е изключително малко за ръста му.„Зловеща гледка е, няма да го познаете – изпит е напълно”, казва през сълзи негов близък.

Заради критично ниското му тегло лекарите се страхуват да го подложат на химиотерапия – организма му трудно би се справил. А в края на октомври играл мач на малки врати с приятели и по нищо не му личало, че е болен. Нито бил отслабнал, нито нищо. След това почнал да изпитва болки, но се надявал да минат. Отначало дори не искал да отиде на лекар, въпреки че видимо почнал рязко да отслабва.

Жена му Кристина успяла да го убеди, че трябва незабавно да мине през скенера в онкологията. Там безпощадната новина за заболяването го връхлетяла като леден вятър.

След диагнозата Любо първоначално не казал на никого, че е болен. Обадил се само на най-близките си приятели, за да им каже, че отива в чужбина и ще отсъства известно време. Веднага заминал на лечение в Германия. Междувременно състоянието му се влошило още повече. Пенев престанал да се храни, а в момента бил съсухрен като скелет. Огромният мъж, който изглеждаше пращящ от здраве съвсем до скоро, отслабнал за нищо време с около 30 кг.

В онкологията до Дрезден лекарите са констатирали още веднъж, че заболяването е в напреднала фаза. Първата фаза на лечение, която са почнали да прилагат от вторник, е с имунотерапия. При нея се извличат клетки, които се имунизират и след това се връщат в тялото, за да се борят с тумора. Първите вливки са били направени във вторник. Преди това медиците успели да захранят изнемощялото му тяло, за да пристъпят към процедурата. В клиниката при Любо са жена му Кристина и двамата му синове Никълас и Любослав – младши. От София кураж по телефона му дава чичото Димитър Пенев.

Втората му съпруга Кристина обяви дарителска кампания, тъй като лечението е на стойност 550 000 евро. Сред първите отзовали се бил Христо Стоичков. Ицата се беше разсърдил на Любо за това, че не дойде на юбилейния му мач по случай 50-ата му годишнина през 2016 г. Почти цяло десетилетие двамата не си говореха. Но сега Христо превел веднага 5000 долара в сметката за лечение.

Именно Стоичков беше един от хората, които помогнаха на Любо да се пребори с рака преди повече от 30 години. В края на януари 1994 г., по време на тренировка във „Валенсия”, нападателят беше ударен с топката в слабините. Почувства болки, след което го пратиха на уролог. Там откриха, за щастие в сравнително ранна фаза, че българският голмайстор има тестикуларен рак. Привържениците на „Валенсия”, както и всички останали запалянковци в Испания и България, бяха потресени от новината. В началото на февруари същата година Любо постъпи за лечение и операция в клиниката „Пуигверт” в Барселона.

На влизане го придружаваха Христо Стоичков, директорът на „Валенсия” Алберто де Мигел и лекарят на отбора Хосе Оро. А с него в болничната стая беше Хуанхо Родри, неговият мениджър. Последният свидетелства, че в отчаянието си Любо ударил един юмрук в стената. Но последвалите 50 сеанса химиотерапия дават резултат.

В крайна сметка Любо прескача трапа и в края на 1994 г. отново е на терена. За да се възстанови, българският голмайстор купува зала за фитнес, в която тренира, за да се върне към играта. И до днес на онкологичните симпозиуми неговото лечение се дава за пример.

Във „Валенсия”, където днес събират пари за лечението му, тогава постъпват гадно. Кроят планове как да се отърват от болния футболист. Докато българинът се бори с рака, новият президент на клуба Пако Ройг и хората му цинично почват да го подпитват дали не е склонен да си преподпише договора. Само че срещу по-ниска заплата. На езика на футболната дипломация това е намек, че трябва да си ходи. Занимават го с комисиони, такси и всякакви простотии точно в най-трудния момент от живота му.

Любо отначало стиска зъби, но след това избухва. В средата на 1995 г. обявява, че се маха от „Валенсия”. Обвинява за напускането си Ройг и се извинява на запалянковците, че е принуден да си тръгне. Отива при прочутия президент Хесус Хил в „Атлетико” (Мадрид), а с него отборът печели шампионската титла и Кралската купа.

Пенев е обявен за играч №1 на „Атлетико”, след като за 42 мача вкарва 22 гола.

Животът на Любо Пенев хич не е лесен, въпреки че е играл в елитни отбори на Испания като „Валенсия”, „Селта” и „Компостела”. Когато почва в ЦСКА, всички казват, че е връзкар, тъй като треньор е чичо му Димитър Пенев. Но след 80 гола с червения екип, нападателят на ЦСКА е продаден в Испания за 1 милион долара през есента на 1989 г., още преди промените. Става един от най-изявените голмайстори в тамошната Първа лига, ползва се с огромно уважение.

В кариерата си в Испания и у нас е изиграл 432 мача и има над 200 гола. Остава в историята на ЦСКА като единственият, който е бил футболист, старши-треньор и президент на клуба. Като наставник е водил още пловдивските „Ботев” и „Локомотив”, „Литекс”, „Царско село”, „Хебър” и националния отбор на България. Видна фигура от Пеневата чета, заради рака Любо пропуска САЩ-94, но по решение на целия отбор също получава медал за заслуги. След Евро-96 е наказан с временно изваждане от националния отбор заради фразата си „Който ме уважава – уважава, който не – да духа супата!”

Той е син на Младен Пенев, по-големият брат на чичо му Димитър Пенев. Младен също почва в „Локомотив” (Сф), по късно носи екипа на „Добруджа”. Умира едва на 66 години.

Любо е поредният от героите от Пеневата чета, който се бори за живота си с тежко заболяване. Славният №5 Петър Хубчев още се лекува от рак в Германия. По-рано миналия месец капитанът на героите от САЩ-94 и бивш шеф на БФС Борислав Михайлов влезе с болница с цироза и инсулт, като все още е в изкуствена кома.

Народ / чрез „Уикенд“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1989 г. тя бе ученичката, която взриви цяла България

Дебютирала на 16 години в „Маргарит и Маргарита”, актрисата още пази оригиналния сценарий на скандалната за времето си лента на Николай Волев

Ирини Антониос Жамбонас е българска актриса, дъщеря на състезателката по тенис на маса Елпиники Жамбон. Родена е на 12 ноември 1969 година. Родителите й напускат родината си през 1944 година, бягайки от хитлеристкия режим, и се установяват в България.

Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в клас на професор Здравко Митков в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1994 г. След това започва работа в „Малък градски театър“ „Зад канала“. Играе и на сцената на „Театър 199“. Първият филм, в който участва, е станалият култов и скандален „Маргарит и Маргарита“.

Има един син от връзката си с Емил Емилов.

През далечната 1989 година Ирини Жамбонас е ученичката, която взриви България. В момичето със странна хубост режисьора Николай Волев вижда главната героиня на топ лентата „Маргарит и Маргарита“. Ролята сякаш е създадена за нея. Тя е огнена и пламенна, а една от сцените все още разбунва духовете. Едва на 16 е, когато се снима, така че сцената с изнасилването на нейната героиня от Васил Михайлов, няма как да не остави отпечатък в съзнанието ни с прословутата реплика на изнасилвача „За да получиш, трябва да дадеш“

За себе си в минало време разказва:

„Завършила съм Вечерно училище. По това време се снимаше „Маргарит и Маргарита“. Имаше предложение да повторя 10 клас, но нещата се промениха, след като разбрах, че по този начин няма да ми се даде възможност да имам по-добри оценки заради намалено поведение. Но аз не се намирам за чешит. Мисленето, характерът и поведението ми създават трудности на хората са с мен и ме обичат. Но те твърдят, че имам мек и топъл характер. Много хора, които за първи път са работили с мен, са се кръстили, че ще работят с мен. Но това се случва само с тези, които нямат болно его“, споделя Ирини Жамбонас и разкрива, че не е понесла добре славата като дете. „Казах си, че ако някога избера тази професия, ще бягам от популярността и от това да те разпознават на улицата. Това не ми харесваше. Затвори ме и ме накара да се почувствам несвободна.

Не обича да дава интервюта, предпочита тишината, уединението, защото когато си насаме със себе си, откриваш новите пътища. Далеч от суетата, славата никога не я е блазнила, но пък върши работата си упорито, прецизно и забележително, за което свидетелстват многото й награди.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си поетът Найден Вълчев, автор на песента „Една българска роза“

Съюзът на българските писатели го нарича доайенът на поетите днес.

На 98 години почина поетът Найден Вълчев, съобщи неговият внук Филип Вълчев. 

Найден Вълчев е автор на популярната през 70-те години на 20-и век песен „Една българска роза, информира БТА.

Съюзът на българските писатели го нарича доайенът на поетите днес. 

Българският поет, писател и преводач Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 г. в с. Брестница, община Ябланица, в семейство на учител. Основното си образование завършва в родното си село, а средното – в  Плевенската мъжка гимназия, където прави и първите си поетически опити. През 1951 г. завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но не практикува професията си, защото се отдава на литературата. 

За първи път публикува свои творби във в. „Лост“  през 1946 г. По време на следването си е член на литературния кръжок „Васил Воденичарски“. Докато е в казармата пише стихове, посветени на войнишкото всекидневие, които издава в първата си стихосбирка „На южната граница“, която излиза през 1953 г. 

През периода 1954 – 1955 г. работи като редактор в сп. „Български воин“ и  в. „Народна армия“, от 1956 г. до 1983 г. – в сп. „Септември“, от 1983 г. до 1988 г. – в сп. „Съвременник“, а от 1988 г. до 1989 г.  е главен редактор на сп. „Дарители“. От 1996 г. до 1997 г. е културно аташе в посолството на България в Минск, Беларус. Найден Вълчев е бил член на Съюза на българските писатели, а през 1983 г. е избран за председател на секция „Поезия“ на съюза. 

Найден Вълчев е автор на стихосбирките „На южната граница“ (1953), „Тиха победа“ (1954), „Малка повест“ (1956), „Пъстра палитра“ (1960), „Химни и повести“ (1964), „Люлякова вечер“ (1968), „Лунапарк“ (1970), „Синьо цвете, влак, жена“ (1975), „Златен август“ (1977), „Северна светлина“ (1965), „Зърна за посев“ (1976), „Златен август“ (1977), „Две снежинки“ (1980), „Написано кленов лист“ (1984), „Гигантски слалом“ (1986), Избрани произведения в 2 тома (1987), „Младата луна и старата луна“ (2001), „Рай за грешни“ (2003), „През три води преплавено“ (2004), „Една българска роза“ (Избрани стихотворения, 2013). В пет книги, наречени „Попътни срещи“, издадени между 2007 г.  и 2016 г., Найден Вълчев разказва в есеистично биографични четива за Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Панчо Владигеров, Христо Радевски, Валери Петров, Станка Пенчева, Веселин Ханчев, Иван Радоев, Лиана Даскалова, Светослав Обретенов, Любомир Пипков, Тодор Попов, Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Димитър Талев, Елиас Канети, Николай Лилиев и др. През 2007 г. е публикувана „Литературна анкета“ на Панко Анчев с писателя. През 2022 г. по повод 95-ата му годишнина е издадена стихосбирката му „Лебед“. За нея Найден Вълчев казва: „Така се казва последното ми стихотворение от 2022 г. То не е посветено на никого, но инвенцията води към лебедова песен. Включено е и първото ми стихотворение от 1952 г. „На границата щъркели прелитат“ от войнишките ми стихове. Това са 70 години стихове.“

Част от поетичното творчество на Найден Вълчев е посветено на децата, като пише под псевдонима Чик Чирик. Това са стихосбирките „Българска земя“ (1963), „Звъни звънче“ (1968), „Фото Есперанто“ (1983), „Жълъдче със шапка“ (2004) и др. 

Найден Вълчев е сред създателите на Съюза на преводачите в България и е негов председател от 11 март 1989 г. до 2 март 1991 г. Той е преводач от руски език. Превел е книги със стихове на поетите – Александър Пушкин, Адам Мицкевич, Михаил Лермонтов, Сергей Есенин, Роберт Рождественски, Бела Ахмадулина и др. За работата си като преводач поетът разказва: „Превеждам стихове и автори, които са ми въздействали силно и които съм искал да бъдат прочетени и от други. Това право на желанието натоварва преводача с огромната отговорност да пренеса автора жив и  здрав на другия бряг на реката. Да спаси всичките или почти всичките му достойнства и да го покаже с мисловната, емоционалната и образната му мощ.“ Според Найден Вълчев истинският преводач трябва да превежда това, от което не би се срамувал, да го превежда със съзнанието, че защитава вече две имена – на автора и своето. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На загиналите граничари – смели бойци на гранични войски

Държавата може да има много атрибути, но границите й са тези, които дават някакъв смисъл на това понятие. Разширяването им може да не е приоритет, но тяхната отбрана и неприкосновеност са задължение на всяка власт, независимо от нейната политическа ориентация. В следващите редове ще ви запознаем с няколко значими подвига, свързани с дейността на това подразделение по време на Народна република България.

 Вече ви разказахме за това как и кога гранични войски се създават във вида им останал в общи рамки същия до 10.11.1989 г. Нека сега видим какво се е случвало по родните ни граници в годините непосредствено след Втората световна война.

Кои са били най – известните случки и герои, оставили следа в историята на страната ни?

Много са падналите герои, много са ранените, много са и прославилите българското оръжие. За съжаление мирните дни по нашите граници са малко и не зависят много от обявените официално войни.

В средата на миналия век обстановката на държавната граница става доста усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.

 

През 1946 г. започват гръцки нападения на българска територия и постоянни престрелки с българските гранични постове по южната граница. Гърция проявява аспирации към 39-те острова в река Марица. На 4 април 1948 г. гръцки въоръжени сили навлизат с масирано нападение на българска територия и заемат „Горния“ остров, избивайки българските войници от граничния наряд, като изхвърлят телата на граничарите в реката. С бърза контраатака, само със силите на гранични войски противникът е изтласкан обратно и суверенитетът върху острова е възстановен. На 11 април 1948 г. районът отново е нападнат. При гръцкото нападение е ранен тежко българският граничар редник Михаил Георгиев Михайлов, който след 3 дни умира от получените в боя с гърците рани. Четири години по – късно Гърция става член на НАТО и набира още смелост за нападения по южната българска граница. През цялата година островите са подложени на обстрел от страна на гръцката армия.

 На 26 юли 1952 г. срещу „Източния“ остров започва гръцка атака от 15-20 жандармеристи. Атаката е посрещната от само 1 български граничен наряд от 3 граничари. Старши на наряда е редник Цветан Атанасов Петков, заедно с редниците Давидов и Петков. Гръцката жандармерийска част е отблъсната.

През нощта на 26 срещу 27 юли 1952 г. островите са атакувани от няколко десетки гръцки жандармеристи. Група от 30-35 гръцки жандармеристи е пропусната от българския наряд и с точен, убийствен огън българските граничари поразяват смъртоносно няколко от жандармеристите. Старшият на наряда мл. с-т Бонев забелязва, че зад основната група се движи командващият гръцки офицер заедно с още няколко от жандармеристите, носещи картечница. Отличната стрелба, с която Бонев поразява офицера, а редник Иван Цанков — картечаря, обръщат гръцката част в отстъпление и тази тяхна атака е успешно отблъсната. Противникът се прегрупира и отново навлиза на българска територия. Тук численото превъзходство на гърците е сразено от точния кръстосан огън на 2-та български усилени наряда. Атаката става масирана, като стрелба е открита по всички околни острови. Противникът е отблъснат, като изоставя на наша територия убитите офицер и жандармеристи, оръжие и боеприпаси.

По време на тези конфликти загиват около 50 български войници и офицери. На гръцката жандармерия са нанесени значителни загуби, но точни данни за тях не са известни.

Бойното кръщене на гранични войски е повече от успешно.

Следват няколко геройски подвига на млади хора, които и до днес са пример за всички военнослужещи.

 

На 1 юли 1953 г. младши сержант Вергил Ваклинов, редник Трайко Стаменов и служебното куче Вихър изпълняват бойна заповед по охрана и отбрана на държавната граница край с. Бръщен. Около 21:30 ч. чуват изстрели откъм района на Римския мост на Доспат дере. Вергил Ваклинов и Вихър, следвани от Трайко Стаменов, се отправят към района на престрелката.

Минути преди това въоръжена група от 4 диверсанти, завръщаща се нелегално в Гърция, след като е изпълнила задачата си в България, се е натъкнала на наряд от съседната гранична застава. Вергил Ваклинов пресича пътя на нарушителите, преследва ги по посока на държавната граница, като успява да залови жив един от тях.

В местността Чуката (сега Ваклинова чука), намираща се на 700 м. югоизточно от с. Бръщен, той е тежко ранен при престрелка с другите трима нарушители. Един нарушител е убит от служебното куче Вихър, което също загива в схватката с него. Останалите двама от групата успяват да преминат на гръцка територия.

След приключване на сражението тежко раненият Вергил Ваклинов през нощта в продължение на часове е носен на ръце от другарите си до съседното село Марулево, където местните селяни окосяват голяма поляна, за да може рано сутринта на 2 юли да кацне изпратен от София санитарен самолет, който да го транспортира до болница. Въпреки положените усилия от другарите му, от местното население и от властите, Ваклинов умира по време на полета.

През първата половина на месец март 1952 г. група от четирима диверсанти преминава границата от гръцка на българска територия близо до с. Вълче поле, достигайки подножието на връх Сарабурун. В близост до Сарабурун се намира кошарата на овчаря Атанас Горастев. Бандитите се опитват да го вербуват за тяхната кауза, като му поставят различни задачи, с уговорката, че на връщане ще проверят как ги е изпълнил. След това те продължават към Шейновец и вътрешността на страната. Овчарят информира граничарите, но вече е късно. Тъй като се предполага, че и на връщане бандитите ще използват същия маршрут, командването на гранични войски взима решение да се направи засада на пътеката, по която се движат бандитите.

В 6 ч. сутринта на 31 март 1952 г. диверсантите попадат на засадата. Заповядано им е да се предадат. Те не се подчиняват и започва престрелка между тях и граничарите. Бандитите се пръскат моментално и всеки сам започва да търси начин да се измъкне от засадата. Постепенно част от боя се пренася и по склоновете на Сарабурун. Пръв пада убит Стоил Косовски, докато хвърля граната по бандитите. Георги Стоименов е тежко ранен. След края на боя на път за болницата Стоименов умира. Асен Илиев се отделя от останалите незабелязано и тръгва да пресече пътя на бандитите на граничната бразда близо до пирамида 371, където излиза „бандитската пътека”. Никой не забелязва кога Асен се отделя от другите. След края на боя го намират убит, а близо до него е открит убит и единият от бандитите.

Десетки са още тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержант Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Дончо Ганев… 

 

Сарабурун, Стоил, Асен, Вихър, Георги, Вергил, Чуката, Горния остров. По  – добре е да помним имената от колкото датите. Вижда се, че дори в мирно време, граничарската служба е тежка и опасна и не трябва да получава политическа украса, а само почит и уважение.

 Поклон пред героизма и саможертвата на българския граничар! 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В Испания излязоха подробности за Любо Пенев

 MARCA, AS и Mundo Deportivo съобщиха тревожната новина за здравословното му състояние

Тревожната новина за здравословното състояние на Любослав Пенев е централна за големите спортни медии в Испания. Именно там славният нападател изгради бляскава кариера с екипите на Валенсия (85 гола), Атлетико Мадрид (20), Селта (18) и Компостела (36).

MARCA, AS и Mundo Deportivo съобщиха, че Пенев е диагностициран с рак на бъбреците. AS допълва и известната до този момент информация с името на германския град, където първо е лекуван Любо – Аугсбург. След това той е насочен към друг град в страната.

Загубата на тегло

„Лекарите, които се грижат за 59-годишния бивш футболист, решават как да продължат лечението му предвид деликатното му здравословно състояние. Загубата на килограми допълнително усложнява и без това тежкото му положение“, посочва AS.

„Ситуацията вече е публична в родината му. Бивши съотборници и фенове изпращат съобщения за подкрепа в този изключително труден момент от живота му“.

Славна следа

Публикацията продължава с богатата визитка на Пенев и със следата, която е остави във футбола в Испания.

В понеделник съпругата на Любослав – Кристина, отправи апел за финансова помощ във връзка с лечението, като предостави дарителска сметка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ексбарета екзекутира Голямата Рижа. Оправдават го, но след 6 години намира мъртъв сина си

На 20 септември 2009 г. в Бургас идва есента. Още има туристи, но градът вече е спокоен, лятната суетня е отминала. В квартал “Меден рудник” – аналог на многохилядната софийска “спалня” квартал “Люлин”, около обяд малко хора се мяркат по улиците, автомобили преминават отвреме-навреме. Никой дори не може и да си помисли, че засичане на кръстовище ще доведе до бой, стрелба и смърт, припомня Труд.

Малко след 13 ч на кръстовище се засичат мотоциклетът на бившата барета от Отряда за борба с тероризма Петко Лисичков и “Ауди”-то на боксьора Калоян Стоянчов – Голямата Рижа. Той има и брат, по прякор Малката Рижа. В автомобила с него е и Тодор Андонов, с когото до обед ходили в “Меден рудник” да помагат на майката на техен приятел да разчиства боклуци.

При засечката няма удар, но спрели и колата, и моторът. Калоян и Тодор излизат да накажат моториста. Тръгват към Петко с крясъци, той вади палка, за да ги посрещне. Започва бой, при който нападателите изтръгват палката от ръцете му, започват да го удрят с нея. Рижата вади и нож. Лисичков тогава посяга към законния си пистолет, насочва го към него и стреля. Един от куршумите попада в главата на Калоян, два – в гърдите. Голямата Рижа издъхва след няколко минути.

Опасността за бившия командос обаче не е отминала. Тодор бяга до няколко блока наблизо в квартала и вика на помощ приятели, които пристигат минута след дошлия на място полицейски патрул. Когато вижда бившите си колеги, Лисичков вдига ръце и доброволно им предава пистолета си. Взема платнище от мотоциклета си и завива трупа. Срещу него и патрулката обаче се нахвърлят приятелите на Рижата – Атанас Парушев и Мануел Стоев. Последният по-късно ще получи обвинение за заплахи към Лисичков, тъй като е размахвал срещу него мачете и нож. За подкрепление униформените викат полицаи от спецзвеното за задържане към Регионалната дирекция на МВР.

Приятелите на Рижата са арестувани и откарани в ареста, където е задържан и Петко. Той обаче остава в килията само 72 часа. Съдът го пуска с мярка “домашен арест”, променена по-късно на “парична гаранция” от 1000 лв.

Първото обвинение, което прокуратурата повдига на Лисичков, е за убийство в състояние на афект. По време на разследването тази квалификация се променя в убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Експерти обаче установяват, че командосът е бил под силен стрес и страх за живота си.

Адвокатите на Стоянчови още в началото на процеса пледират за преквалификация на обвинението в умишлено убийство. Тодор Андонов, другият участник в схватката, твърди, че видял как Лисичков се е надвесил над вече простреляния Калоян и натиснал спусъка още веднъж. Тези показания не се подкрепят от доказателствата по делото.

Година след убийството – през септември 2010 г., магистратите обявяват решението си – условна присъда от 18 месеца с 4 години изпитателен срок. Половин година по късно Апелативният съд я потвърждава. И двете страни обаче не са доволни и внасят жалби във ВКС. Цели 9 години след убийството върховните магистрати отсичат – Петко Лисичков не е виновен. Те са съгласни, че неизбежната отбрана е била превишена, но приемат, че това е станало от уплах – заключение на експерти, което не е прието от бургаските им колеги.

“За първите 2 инстанции е безспорно, че Лисичков е могъл да избегне нападението по друг начин, без да се стига до смъртта на Стоянчов. Но те не са посочили какъв е този начин – да изтръгне палката или ножа, да простреля Стоянчов в неуязвимо за живота място, да стреля по него само веднъж, да се остави да бъде бит и след това да отвърне на нападателя си”, пише в мотивите за решението на ВКС. Посочва се и че по-долните инстанции са пропуснали факта, че жертвата е била под въздействието на наркотици. Върховните магистрати обаче оставят размера на кръвнината, която Окръжният и Апелативният съд в Бургас са постановили – 40 000 лв., въпреки че бащата на жертвата – Слави Стоянчов, е поискал половин милион.

Името на боксьора Калоян Стоянчов се свърза със силови групировки в Бургас, с рекет и с още два кървави инцидента. Голямата Рижа беше намушкан с нож при свада в дискотека “Мания” в Слънчев бряг, а след това бе ранен при бой пред интерхотел “България” в Бургас.

Спецполицаят служил и в Чуждестранния легион

Петко Лисичков е завършил спортното училище в Бургас и два пъти е бил републикански шампион по борба за юноши. Той служи като барета в СОБТ, но напуска поделението през 1994 г., като започва работа в охранителна фирма. Известно време е бил гард и в столичната дискотека “Ялта”. В Бургас се говори, че няколко години е прекарал и във Чуждестранния легион.

След убийството на Рижата се мести да живее в София. През 2015 г. погребва сина си. Момчето е намерено мъртво в квартирата на баща си в София. Тогава е само на 21 години посегнало към законния пистолет на татко си, доближил го е до слепоочието си и натиснал спусъка. Така и не се изясниха причините за фаталното решение.

След няколко години ексбаретата се завръща в родния си град. Той получава пълна подкрепа не само от съгражданите си, но и от цяла България, където се събират 40 000 подписа в него защита по време на делото.

Източник:flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Роден е преди 45 лета в София. Големият му възход започва преди 20 години

Преди 45 години в София се ражда едно  момче, на което в навечерието на 10. 11.1989 г. таман са му сложили червената връзка и е трябвало да я сваля. След като завършва гимназия в кв. Изток става част от Царската партия и се появявя рамо до рамо с Илия Павлов. А преди 20 години започна безспорният му възход

Делян Славчев Пеевски е роден на 27 юли 1980 г. в София в семейство, което още преди промените и най-вече след тях придобива значителни позиции в системата на държавните институции и медиите. Майка му, Ирена Кръстева, е една от най-влиятелните държавни служителки в началото на прехода. Тя става директор на Българския спортен тотализатор — позиция, която й осигурява влияние, контакти и достъп до финансови и политически кръгове. В семейството често се споменава и нейният баща, дядото на Пеевски, който е бил ръководна фигура в Държавна сигурност във Враца — факт, който се свързва с наследствената среда на власт и институционални позиции, в която израства бъдещият политик.

Пеевски прекарва детството и ученическите си години в София и завършва 119-то училище „Акад. Михаил Арнаудов“, в софийския квартал Изток. Още в тези години се говори, че е амбициозен, уверен и със самочувствие, несъразмерно на възрастта му — нещо, което по-късно ще стане негова запазена марка. След гимназията записва право в Югозападния университет „Неофит Рилски“, където по-късно завършва като магистър.

Началото на политическата му кариера е необичайно рано. През 2001 г., едва 21-годишен, той става член на НДСВ. По това време неговата майка вече е фактор в държавните структури, а самият той е част от младежки среди, близки до жълтото управление. Пеевски става съучредител на „Младежко НДСВ“, заедно с Росен Дичев — син на говорителката на Симеон Сакскобургготски. Малко след това самата партия се разграничава от тази структура, но това не пречи на стремглавото му издигане.

Министърът на транспорта Пламен Петров го назначава за парламентарен секретар — едно от най-младите лица, заемали такъв пост. Допълнително му е поверено и място в борда на директорите на „Пристанище Варна“ — позиция, която отваря врата към сериозни икономически интереси. Според публикации от онова време някои от първите му действия включват искане за предоставяне на луксозен служебен автомобил — детайл, който остава като любопитна и често коментирана случка за ранното му самочувствие и усещане за влияние.

Скоро след това той е освободен от борда заради липса на необходимия образователен ценз — тогава все още е само студент по право. Но това по никакъв начин не прекъсва развитието му. През 2005 г. става следовател в Столичната следствена служба — позиция, за която се изисква двегодишен юридически стаж, какъвто той няма, но назначението минава въпреки това. Малко след това е повишен до заместник-министър на държавната политика при бедствия и аварии, където наблюдава Държавния резерв и получава участие в комисията, която издава лицензите за търговия с оръжие — сфера, белязана от огромни икономически интереси и контроли.

През 2007 г. идва първият голям публичен скандал. Изпълнителният директор на Булгартабак Христо Лачев се оплаква, че Пеевски е упражнявал натиск върху него, за да бъдат дадени договори на фирми, свързвани с неговото обкръжение. Повдигнато е обвинение за изнудване и злоупотреба със служебно положение. Той е уволнен, но малко по-късно прокуратурата прекратява делото поради липса на доказателства. Висшият съдебен съвет го възстановява като следовател, а правителството — като зам.-министър. Само по себе си това е рядко срещан пример за политическа устойчивост.

През следващите години майка му изгражда мощна медийна империя, която постепенно включва телевизии, вестници и сайтове, и която мнозина свързват именно с Пеевски — въпреки че той формално не фигурира като собственик. В публичното пространство се затвърждава образът му като човек, който комбинира политическо влияние, контрол върху медии и силни позиции в определени бизнес кръгове.

На 14 юни 2013 г. идва моментът, който го превръща в една от най-разпознаваемите фигури в новата българска история. Тогава Народното събрание го избира за директор на ДАНС — служба, която символизира държавната сигурност и която има изключително широки правомощия. Решението предизвиква незабавни и масови протести, които ще продължат месеци. Само ден по-късно назначението е отменено. Това събитие окончателно поставя Пеевски като символ на кризата на общественото доверие към институциите и на опасенията от концентрация на власт.

Въпреки това той остава дългогодишен народен представител от квотата на ДПС. Влиза и излиза от листи за Европейския парламент, избира се, отказва се — действия, които често предизвикват спорове за законност и тълкувания на изборните правила. След вътрешни напрежения в партията през 2024 г. той става председател на новата формация „ДПС – Ново начало“, запазвайки позицията си като ключова фигура в политическия живот.

Извън официалната биография, любопитни моменти от личния му живот рядко достигат до медиите. Известно е, че Делян Пеевски има две деца. Сред жените, с които е свързван, е поп-фолк певицата Цветелина Янева. В медиите се съобщава, че тя е майка на едно от децата на Пеевски — син, роден през 2017 г. Връзката между тях често присъства в публичните дискусии, а фактът, че личният му живот включва известна поп-фолк звезда, добавя допълнителен пласт любопитство и внимание.

Днес Делян Пеевски е един от най-влиятелните, но и най-противоречиви хора в българския публичен живот. Той е пример за това как политиката, медиите и бизнесът могат да се преплетат в една фигура, носеща едновременно власт, съмнения, подкрепа, критики и митология. Биографията му — започнала с раждане в семейство с влияние и преминала през скандали, назначения, възходи и падения — остава една от най-обсъжданите и характерни истории на българския преход.

Статията е написана въз основа на публично оповестената информация в медиите.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина Емил Хърсев

 

Финансистът Емил Хърсев е починал, съобщава Факти. Финансовият експерт и бизнесмен е роден в Димитровград на 19 октомври 1961 г. Доцент е по банково дело в УНСС и собственик на “Хърсев КО“.

Хърсев завършва немската гимназия в София. След това започва висшето си образование във ВИИ “Карл Маркс“ (днес УНСС), където се дипломира по специалността финанси. Защитава дисертация на тема “Еволюция на парите“ (1990).

Хърсев е доцент по банково дело и банков мениджмънт в УНСС (от 1996), финансов и инвестиционен консултант и собственик на “Хърсев и КО“.

Емил Хърсев има съпруга на име Юлиана и две деца. И двете му дъщери са в семейния бизнес.

Лупа бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Разстреляха го, докато носеше лекарства на болната си майка. А нямаше още 13 години…

Нямал е още 13 години. През една гореща августовска вечер на 1944 г. е спрян от жандармеристи на шосето между Брестовица и Перущица, носел е купени лекарства за болната си майка.

По подозрение, че ги носи за партизаните, е разстрелян на място от жандармеристите, по заповед на Черния капитан.

Има скромен паметник, ако не е премахнат вече…

Историята е такава, искаме ли или не искаме е наша история и няма причини да се срамуваме от нея.

Живееше някога в едно село едно момче. Момчето се казваше Никола, а селото — Перущица. Като всички деца Колю обичаше да играе, да се катери по дърветата, да скита из планината, която започваше от самото село. Но от всичко най обичаше книгите и… разказите на баща си.

Щом се прибере вечер, ще седне до баща си. А той знае за какво е. И ще заразказва за ония тежки, героични дни, когато цялото село грабна пушките и пет дни и нощи стреля срещу потисника турчин. За ония пет дни и нощи, които накараха цяла Европа да заговори за това малко, героично село.

Много пъти Колю беше слушал тия разкази, но те никога не му омръзваха. Седеше до баща си, гледаше го с чистите си сини очи и детското му сърчице се свиваше от мъка и гордост. Когато бащата свърши разказа, момчето ще си легне и цяла нощ ще сънува юнаци и герои. Цяла нощ в ушите му ще кънти пукотът на ония пушки, които приближиха свободата на поробения народ.

То знаеше, че и сега в планината има такива герои. Знаеше, че тия герои се наричат партизани. Та нали и от тяхното село вече няколко души оставиха кръвта си из тая планина. Та нали само преди два месеца фашистите убиха двайсет и двама души пак горе в планината, на високия бряг на Въча. То ги познаваше — бяха все млади, все негови батковци. То много добре си спомня как в оня юнски ден цялото село осъмна като попарено, как майките пицяха из улиците и кълнеха управищите.

„Защо убиха момчетата? — питаше се то. — Какво лошо са направили?“

Оттогава детето започна по-малко да играе, повече си седеше в къщи, помагаше на майка си, грижеше се за своя добър приятел магарето. А когато нямаше работа, ще седне на двора с някаква книжка и … ще потъне в нея. И само ако до ушите му долети далечно бръмчене на самолет, ще се сепне и ще вдигне очи към небето. Да, той вече си е решил, че като порасне, ще стане летец. Това го знаят всички — и баща му, и майка му, и другарите му. „Няма по-хубаво нещо от това да летиш! — мисли си често момчето. — Да се вдигнеш високо, високо, чак над облаците! Да летиш над планини, над градове, над морета! Какви ли изглеждат те отгоре? Сигурно много смешни. Но аз ще ги видя! И някой ден ще заведа на летището всичките деца от нашата махала, а може и от цялото село, и ще ги кача. Нека и те полетят малко. И мама ще взема, и татко!“

Момчето можеше така по цели часове да гледа към небето и да си мечтае. „Но нали летци стават най-смелите! Ами аз смел ли съм! Вечер мога да изляза сам на двора. Не ме е страх и да минавам покрай ония с лъскавите копчета! Мога да се катеря на най-високите дървета, по най-стръмните скали! Значи съм смел! Значи ще стана летец!“

И магарето знаеше за тия негови мечти,защото неведнъж му ги беше доверявало. Ще седне на яслите

край него,ще притисне главата му до гърдите си и надълго ще му обяснява.А накрая все не забравя да

добави:

—Аз и теб ще взема. И двамата заедно ще прелетим над село. Нали?

Животното трепка с уши и току се дърпа към яслите.Там има такава сочна трева.

—Ех, ти! Хайде, яж!

Момчето го тупва по гърба и излиза навън.

—Мамо, да ти насека ли дърва?

—Мамо, да ти донеса ли вода?

—Мамо, нещо трябва ли да купя?

Майката се е изправила на прага и го гледа.

—Нищо не ми трябва, сине! Иди, поиграй си! Стига си седял все в къщи!

—Нека да дочета тази книжка, мамо. Знаеш ли колко е интересна. Довечера ще ти я разкажа. Искаш ли?

—Добре, добре!

Но един ден майката се разболява. Опита да стане заранта и не можа.

—Ти си лежи, мамо, аз всичко ще свърша. И за обед ще спотвя. Само ще ми кажеш как. Но… най-напред ще ида за лекар. А ти да лежиш, чуваш ли!

Много му беше мъчно, когато майка му боледува.

Все около нея се навърташе,четеше й книжки, питаше я през минута какво иска, по-добре ли е вече.

Лекарят я прегледа, написа рецепта и си отиде.

Момчето изведе магарето от обора.

—Мамо, аз отивам за лекарствата до Брестовица…

И пак я попита иска ли нещо.

Тя поклати глава.

—И да лежиш! Нали чу, и лекарят така каза.

—Добре, момчето ми, добре!

Преди да излезе, то я попипа с малката си ръка по челото, по страните, оправи завивката и тръгна.

В къщата на Никола Накев, януари 1943 г.

Магарето стоеше там, където го беше оставил. Метна се на гърба му и то зачатка с подкованите си копита по калдъръма. По улиците нямаше никой. Бабите и децата се бяха изпокрили от августовската жега, а бащите и майките бяха на полето. Момчето непрекъснато подвикваше на магарето и то бързаше, колкото може.

Колю и друг път е ходил до Брестовица, но, кой знае защо, тогава селото му се струваше много близко. А сега?

В аптеката го забавиха. Имаше много хора и трябваше да чака, пък и докато приготвят лекарството… Когато си тръгна, вече притъмняваше. А трябваше да се прибере преди полицейския час. Иначе, ония с лъскавите копчета, каквито са…

„Какво ли прави сега мама! — мислеше си момчето. — Ами ако е по-зле! Но аз нали й нося лекарствата. Като започне да ги пие, ще оздравее! Довечера ще легна при нея и ще й разказвам приказката. Или … може за самолетите. И докато е болна, няма да й давам да става! Селото вече се вижда. Още малко и съм при мама!“

Колето пъхна лекарствата в двата си джоба и подвикна на магарето:

— Хайде, по-скоро, пък като си отидем, ще ти напълня яслите с трева. Но какви са тия конници, които идват насреща. Момчето се взира в здрачината — офицери, войници. Че какво пък! Нали е смел, нали ще става летец. Защо ще се плаши от тях. Пък и … нищо не им е направил!

Ето, конниците идват все по-близо, копитата на конете им кънтят все по-силно. Най-отпред върви един капитан, след него един подпоручик и двама войници.

— Хей, къде си ходил! — вика капитанът и скача от коня.

— До Брестовица за лекарства. Мама е болна. — отговаря момчето.

— Майка ти е болна! — крещи капитанът. — Ще лъжеш, а! Казвай, за кого са тия лекарства! На шумкарите ли ги носиш!

Две грамадни ръце се протягат към момчето, сграбчват го за раменете и го смъкват от магарето. И започват да го удрят по лицето, по главата, а оня омразен глас продължава да заплашва.

— Казвай, за кого са тия лекарства, или…

Един камшик изсвистява във въздуха и се впива в

главата на момчето. То се опитва да се защитава с ръце,моли се, обяснява, че лекарствата са за майка му, че тя е много болна…

Но капитанът като че не го чува.

—Подпоручик, застреляй тая гадина! — вика той.

Подпоручикът клати глава и се отдръпва назад. Отдръпват се и войниците.

Но капитанът също има пистолет. И его, той го издърпва от кожения калъф, натиска спусъка и… Над

потъмнялото Перущенско поле,над лозята, над ябълковите градини секва един страшен изстрел. Момчето полита към земята.

—Защо ме убивате! Какво ви направих! — шепне с отмалял глас то и като поглежда с чистите си сини очи към войниците, ги моли:

—Занесете лекарствата на мама! Тя е… много болна!Тя… чака…

Капитанът продължава да стреля— един, два, три пъти…Момчето лежи проснато по гръб, с очи към небето. Сякаш е легнало на някоя поляна и гледа как там горе в чистото небе летят самолети. Много самолети. От прозорците им надничат деца и радостно махат с ръце.

А зад кормилото на най-големия самолет седи младеж със сини очи. Той гледа надолу и вижда една малка, ама съвсем малка къщичка. На прага й стои жена

и тя е по-голяма от къщата. Тя е много голяма. И той вижда как протяга двете си ръце към него, сякаш иска да го прегърне…

Не, това не е приказка. Това е една истина за живота на едно момче, което мечтаеше да стане летец. Момчето се казва Никола Накев, а селото, в което се намира неговата родна къща— Перущица. През оная черна августовски вечер то още не беше извършил тринайсет години.

Защото е родено на пети декември хиляда деветстотин тридесет и първа година, а когато видя ония самолети, от които надничаха деца и весело махаха с ръце, си отиваше седемнайсетият ден на месец август.

Само двайсет и три дни преди свободата!

Богдан Митов /Из книгата „Помни тяхното детство“/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Израсна бедно, работи нощни смени в завод, спа в залата, но стана олимпийски шампион на България само с 4 години тренировки

Българският спорт може да се похвали с много велики щангисти. От Нораир Нурикян, през Янко Русев и Наим Сюлейманоолу, а защо не и до Карлос Насар. 

Разбира се, това са само част от големите ни шампиони. Зад постиженията на великите спортисти обаче винаги седят не по-малко значими треньори. Що се отнася до вдигане на тежести, веднага в съзнанието на всеки фен изскача името на Иван Абаджиев. В следващите редове ще прочетете историята на един от неговите ученици. Разказ за воля и сила.

Андон Николов или българинът, който стана олимпийски шампион за 4 години

Неговото име е Андон Николов. Той е роден на 15 юни 1951 г. в София. Израства в неособено заможно семейство. Започва доста късно да се занимава с организиран спорт. „Спортувах всичко в общи линии, можех всичко. Исках атлет да ставам, волейбол съм си играл, ски съм карал и какво ли не. Но стана случайно. Изобщо нямах намерение да ставам щангист, никога не съм и мислил. Всичко е на случайността. Влязох в залата и започнах да тренирам, понеже нямаше какво друго“, разказва самият той в интервю за в. „Труд“.

И така чак на 17 години Андон влиза в залата по вдигане на тежести, но талантът му трудно може да не се забележи. Без никаква техника вдига 100 кг над главата си. Тренира усилено, което се забелязва от Иван Абаджиев, по онова време сформиращ първия си випуск. И както може би се досещате, започват нечовешки занимания под ръководството на треньора.

Налага му се да спи в залата, понеже няма 4 стотинки за трамваен билет

„Трудностите за Андон обаче не спират. Поради безпаричие, след като завършва училище, той е принуден да работи в хладилния завод нощни смени, а през деня да тренира. Споделя, че много често у дома няма дори хляб. Има дни, в които му се налага да спи в залата, понеже няма 4 стотинки за трамваен билет да се прибере. Въпреки всичко младежът стиска зъби и влага всички сили в тренировките“, пише сайтът „Българска история„.

На Европейското през 1972 година загатва за огромния си потенциал и завоюва бронз в категория до 90 кг. Следват Олимпийските игри в Мюнхен. Там Николов побеждава считания за фаворит Давид Ригерт и своя сънародник Атанас Шопов.

Сензационния шампион

В епична битка Андон Николов печели титлата, събирайки в трибоя 525 кг – нов олимпийски рекорд. (Тогава движенията са три – повдигане, изхвърляне и изтласкване.) Само с 4 години тренировки той изкачва спортния Еверест! На второ място в баварската столица остава именно другият ни представител – Атанас Шопов. Медиите бързо слагат прякор на Николов – „Сензационния шампион“.

След Мюнхен 1972 обаче тежки контузии и множество операции преследват столичанина. Въпреки това състезателят печели няколко европейски медала, но травмите слагат край на кариерата му. След това той влиза като асистент в щаба на мъжкия национален отбор по вдигане на тежести, предвождан от Иван Абаджиев, когото до последно защитава въпреки нападките. По-късно е и президент на родната федерация в може би най-трудните години на този спорт у нас.

Историята на Андон Николов е повече от впечатляваща. Да станеш олимпийски шампион само с 4 години тренировки, е постижение, което звучи като фантастика. НО Андон Николов го направи – с много труд, въпреки всички препятствия по пътя. Затова името му заслужено е изписано със златни букви в историята на българския спорт!

Автор: Джем Юмеров/ Actualno.com/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ