Почина Йосиф Сърчаджиев

Българската култура загуби една от най-ярките си личности. Големият актьор и режисьор Йосиф Сърчаджиев е починал вчера, съобщи неговата дъщеря Ана Сърчаджиева .

По изрично желание на именития артист поклонението е било извършено днес в тесен семеен кръг. Приживе той е пожелал хората да го помнят не с последния му път, а с ролите, таланта и присъствието му в българския театър и кино.

Сред последните му публични думи остава едно послание, което днес звучи още по-силно:

„Нашият живот е такъв. С любов да се срещаш към смъртта и да отиваш към онзи свят, който е най-красивото нещо. Не бойте се! Няма страшно. Тъжното е реалността. А над реалността е красотата.“

Йосиф Сърчаджиев е роден на 2 май 1945 г. в София в семейство, отдадено на театъра. Завършва ВИТИЗ през 1969 г., а професионалният му път преминава през театрите в Сливен, Театър „Българска армия“, Бургаския драматичен театър и Малък градски театър „Зад канала“.

През десетилетията той оставя ярка следа както на сцената, така и пред камерата. Сред най-запомнящите се филми с негово участие са „Черните ангели“, „Време разделно“, „Приключенията на Авакум Захов“, „Хан Аспарух“, „Аве“, „Януари“ и десетки други.

След тежкия инсулт, който получава през 2004 г., Сърчаджиев успява да се завърне на сцената и продължава да работи като режисьор, доказвайки невероятната си воля и любов към театъра.

В кариерата си той има над 60 театрални роли, повече от 50 участия в киното, десетки телевизионни постановки и радиопредавания.

Йосиф Сърчаджиев е носител на множество престижни отличия, сред които „Аскеер“ за цялостно творчество, званието „Народен артист“, орден „Св. св. Кирил и Методий“ и „Наградата на София“, която получи през 2025 година за изключителния си принос към българското кино.

С неговото отиване България губи не просто голям актьор, а творец, оставил трайна следа в историята на българската култура.

Поклон пред паметта му!

Източник:www.zajenata.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той е символ на пълното сливане между организираната престъпност, армията и държавните тайни служби през 90-те

Милорад Улемек, известен с прякорите Легия и Лукович, е една от най-мрачните, влиятелни и противоречиви фигури в съвременната история на Сърбия. Той е символ на пълното сливане между организираната престъпност, армията и държавните тайни служби през 90-те години на XX век.

Улемек е известен като командир на най-елитната и опасна специална част в Сърбия, съратник на Желко Ражнатович – Аркан и ключов организатор на най-знаковите политически убийства в страната, включително това на премиера Зоран Джинджич.

Роден е през 1968 г. в Белград в семейство на военен.В младежките си години е бунтар и дребен престъпник.През 1985 г., след неуспешен обир на спортен магазин, бяга от Югославия.Постъпва във Френския чуждестранен легион, откъдето идва и прякорът му Легия.Прекарва там близо 6 години, воювайки в различни горещи точки по света (Чад, Либия, ЦАР) и натрупва сериозен боен опит.

През 1991 г., с началото на югославските войни, дезертира от Френския легион и се завръща в Сърбия.Присъединява се към Сръбската доброволческа гвардия на Желко Ражнатович – Аркан (т.нар. „Тигри на Аркан“).Благодарение на желязната си легионерска дисциплина и тактическа подготовка, той бързо става главен инструктор и военен командир на частта.Воюва в Хърватия и Босна и Херцеговина, където единицата му се ползва с репутацията на изключително ефективна, но и брутална.

През 1996 г. „Тигрите“ са разпуснати, а Улемек преминава на официална държавна служба в Службата за държавна сигурност (RDB).Назначен е за командир на Единицата за специални операции (JSO), известна като „Червените берети“.Това е най-добре обучената и въоръжена част в Сърбия, която формално се води полицейска, но действа като армейски спецназ.Под негово ръководство JSO участва активно във войната в Косово (1998–1999 г.).

Зад паравана на държавен офицер и национален герой, Легия развива мащабна престъпна дейност:Осигурява логистика, държавен чадър и оръжие за мощния Земунски клан, ръководен от Душан Спасоевич.Участва в разпределението на парите от контрабанда на наркотици, автомобили и горива.Използва хората от спецчастите JSO като наемни убийци и охрана за мафиотските босове.

През 2000 г., по време на Булдозерната революция срещу Слободан Милошевич, Легия изиграва ключова роля. Той сключва тайна сделка с демократичната опозиция (в лицето на Зоран Джинджич) и отказва да издаде заповед на „Червените берети“ да стрелят по протестиращия народ. Това сваля Милошевич от власт.Въпреки това, Легия остава верен на престъпните си навици. Той е мозъкът зад поредица от политически екзекуции.

Убийството на Иван Стамболич (бивш президент на Сърбия, отвлечен и убит през 2000 г.).Атентата срещу Вук Драшкович (опозиционен лидер).Убийството на Зоран Джинджич и съдебните процесиКогато новият премиер Зоран Джинджич започва да затяга примката около организираната престъпност и планира да предаде Легия и Земунския клан на Трибунала в Хага, мафията решава да действа първа.

На 12 март 2003 г. премиерът Джинджич е застрелян пред сградата на правителството в Белград.Физическият убиец е Звездан Йованович (заместник-командир на „Червените берети“ на Легия), а Милорад Улемек е главен организатор на атентата.След убийството Легия се укрива в продължение на 14 месеца. През май 2004 г. изненадващо се предава сам на полицията.

Милорад Улемек – Легия получава максимални присъди в няколко отделни мегапроцеса в Белград:40 години затвор за убийството на Зоран Джинджич.40 години затвор за убийството на Иван Стамболич.40 години затвор за престъпленията на Земунския клан.По сръбското законодателство присъдите не се сумират, затова той изтърпява максималния срок от 40 години лишаване от свобода. Легия се намира в специалното крило с максимална сигурност на затвора „Забела“ в Пожаревац (известно като „Сръбския Алкатрас“), където лежи и до днес.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

С килограм злато на врата и два пистолета, а пиеше само мляко! Кой беше най-страшният гангстер в Бар през 90-те години

 

„Една вечер, когато приятел на Йоцо имаше рожден ден, отидохме в „Метро“. Йоцо поръча за всички няколко бутилки уиски, а за себе си – мляко, както винаги. Веселеше се по свой си начин, с мляко, хвърляйки чаши. Когато излязохме от заведението, планирахме да отидем на някое място, което работи по-долу.

Взехме 3-4 таксита и Йоцо каза на шофьорите накъде да караме. Забелязахме, че се насочваме към „Риц“. Йоцо седеше с нас в таксито. Няколко души от компанията не искахме да ходим там, но междувременно пристигнахме. Той излезе пръв с един приятел и видяхме, че нещо се случва“, така започва само една от поредицата истории за Йоцо Вуичич, „жестоко момче“ (мутра) от град Бар, както се казваше в Югославия в началото на 90-те години.

Разказът навремето беше публикуван на популярната Фейсбук страница „Легенди на деветдесетте“.

В края на април се навършиха 30 години от неговото убийство, което и до днес остава неразкрито – в нощта между 25 и 26 април 1996 година на Пащровачка гора в Черна гора бяха убити Васо Павичевич (на 32 години) и Йован Йоцо Вуичич (на 22 години).

Разследването на екзекуцията на мъжете от Бар не даде никакви резултати. Никога не беше установено колко души са участвали в ликвидацията, кои са физическите извършители, нито кои са поръчителите, пише “Курир”.

Той остана запомнен със специфичния си стил на обличане и носенето на множество златни ланци – популярните тогава дебели вериги около врата. Но и с още нещо – никога не пиеше твърд алкохол, а винаги и само мляко, с което се веселеше така, сякаш пие най-доброто уиски или домашна ракия.

Историята продължава по следния начин: „Чухме, че вътре има частно парти. Йоцо попита момчетата на входа чий е купонът, а те му отговориха: „На Кнеле!“. В същия момент кръвта нахлу в главата на Йоцо и той поиска да влезе на всяка цена.

Разбира се, никой от охраната не посмя да му се противопостави, но приятелите му го спряха, тъй като с нас имаше няколко момичета и знаеха, че това няма да завърши добре, така че всички си тръгнахме.

На Йоцо му стана много криво, но не искаше да създава проблеми на компанията си, още повече че негов приятел празнуваше рожден ден, а и не желаеше на момичетата да им се случи нещо“.

Модният императив по онова време изискваше да се носят горнища на анцузи, пъхнати в долнищата или в дънките, златни ланци на врата и маратонки „Еър Макс“. Йоцо неслучайно беше кръстил заведението си „Бриндизи“.

Бенедето Адриано Стано и Йован Йоцо Вуичич са заснети заедно на откриването на кафенето на Йоцо „Бриндизи“ през деветдесетте години.

Стано и останалите му приятели италианци принадлежаха към мафията „Сакра Корона Унита“ – Света обединена корона (организация, която контролираше региона на Южна Италия, по-точно Пулия, и по-конкретно района около градовете Бриндизи, Лече и Таранто).

По онова време те пребиваваха и развиваха бизнес на Черногорското крайбрежие, особено в град Бар, където се свързаха с местните подземни босове, а най-близък до тях беше именно Йоцо Вуичич. Той дори стана техен асоцииран член, за което свидетелства пред съда Джуро Църноевич, както съобщи страницата „Легенди на деветдесетте“.

„Монтирах сателитна антена у Бенедето Адриано Стано, когато в един момент той се качи на покрива и ми каза: „Като приключиш, слез долу при мен. Дойдоха едни хора от Италия и трябва да превеждаш, защото тук ще бъде и един твой сънародник“. Слязох долу и видях Йоцо.

Знаех го по виждане. Носеше килограм злато на врата си и се разхождаше с два пистолета из града. Седнахме, а те сложиха на масата карти и ножове. Тогава ми беше казано да преведа на Йоцо следното: „Кажи му, че трябва да сключим кръвен пакт и след това аз ще се грижа за него“.

След като преведох това, те започнаха някакъв ритуал, изричаха някакви изречения. Приличаше на приказка, в която се говореше за някакъв рицар, за двубой, в който се нарязали и разпорили с мечове. Нищо не разбирах, превеждах буквално това, което казваха.

В този момент Адриано каза: „Остави сега превода, кажи му, че отсега нататък сме братя“, спомня си свидетелят.

Телата на двамата мъже от Бар, надупчени с десетки куршуми, бяха открити в края на април 1996 година в паркиран автомобил „Опел Кадет“. По време на огледа бяха намерени повече от 60 гилзи от три различни калибъра.

Почти всички куршуми, които бяха попаднали в телата им, бяха в главите на Павичевич и Вуичич. Разследващите предполагаха, че екзекуторите са знаели, че двамата носят бронежилетки, и затова са стреляли право в главите им.

Единствената възможност, която инспекторите изключиха веднага, беше мотивът за двойното убийство на Пащровачка гора да е бил грабеж – в колата на Павичевич златото, парите и другите ценности бяха останали непокътнати.

В кобура му беше намерен и неговият пистолет със свален предпазител.

Източник:ko4.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Георги Кандев напуска МВР

 

Георги Кандев напуска МВР, съобщи самият той в профила си във Фейсбук.

„Днес напускам МВР. Да избирам между поста и принципите си е невъзможно. Да обещавам действия, когато се налага да мълча – също. Разбрах посланието. 

30 години нося униформата със съзнанието, че законът е гръбнакът на държавата, че задачата на полицая не е да е удобен, а да е полезен. Затова не мога да бъда човека, който просто ще гледа страшно в камерите.

Моята задача винаги е била да търся истината, да нося отговорност и да вземам решения, когато е трудно. В месеците преди изборите доказах, че мога да я изпълня, когато имам свобода и подкрепа. 

Всички полицаи го доказахме. Не искам да нося отговорност за решения, които не вземам и за фасада, която не искам да подпирам с името си. За доверието на хората няма указ“, написа Кандев.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Познат на шофьорите от "Челопешко шосе" проговори за дейността им

Нови детайли излизат наяве след тежката катастрофа на "Челопешко шосе", при която загинаха четирима души, а трима бяха приети в болница в критично състояние. Докато разследването напредва, прокуратурата съобщи, че започва проверка на доходите на един от обвиняемите, както и на обстоятелствата около издаването на шофьорската му книжка. В същото време жители на квартала, в който живеят задържаните, отхвърлят твърденията, че мъжете са се занимавали с престъпна дейност, пише Нова тв.

В понеделник съдът трябва да реши дали двамата обвиняеми да останат за постоянно в ареста. Срещу тях са повдигнати обвинения за причиняване на тежко пътнотранспортно произшествие с умисъл, довело до смъртта на повече от един човек.

Напрежение на мястото на инцидента

Според разказите на пожарникарите, в хаоса след катастрофата близки на един от участниците в гонката започнали да проявяват агресия.

„Викаха, отправяха заплахи и ни пречеха да си вършим работата“, твърди Влахов.

По това време шофьорът на автобуса все още бил в шок от преживяното.

Съседите: "Не са гангстери"

В квартала, където живеят двамата обвиняеми, настроенията са различни. Повечето жители отказват да говорят пред камера, като посочват, че скърбят за загиналите, които също са техни съседи и близки.

Други обаче защитават задържаните.

„Дали Васил, дали Миро – изкарват ги като група гангстери, а това не е така. Винаги са се отзовавали, когато някой е имал нужда от помощ“, казва местният жител Владимир Георгиев.

Той допълва, че е научил от свои познати, че Васил е един от шофьорите, участвали в инцидента.

„Има няколко момчета, които са от групата „Калашниците“. Някои имат бизнес, други работят нормална работа. Васил е добро момче. Има няколко автомобила“, твърди Георгиев.

Калашниците са група приятели, посочва той.

Един от тях имал автомивка, други работят в строителството. 

По думите му групата, известна в квартала като „Калашниците“, е от столичния квартал „Ботунец“, а част от членовете ѝ имат полицейски регистрации.

Проверки по всички версии

Междувременно прокуратурата разширява обхвата на разследването. Освен обстоятелствата около самата катастрофа, ще бъдат проверени финансовото състояние на един от обвиняемите, произходът на средствата му и автентичността на шофьорската книжка, с която е управлявал автомобила.

Очаква се развитието по делото да продължи още в началото на седмицата, когато съдът ще се произнесе по искането за постоянен арест на двамата обвиняеми отбелязва Флагман. До тогава разследващите продължават да събират доказателства, а въпросите около една от най-тежките катастрофи в София през последните години остават повече от отговорите.

Т.нар. „банда на Калашниците“ е неофициалното название на група, свързвана от медиите и разследващите органи с престъпна дейност в София, основно в кварталите „Ботунец“, „Студентски град“ и „Факултета“.

Според публикации в българските медии и данни от полицейски акции, групата е била обект на разследвания за дейности като сводничество и склоняване към проституция, трафик на жени, изнудване и рекет, пране на пари, упражняване на контрол върху просещи лица.

Името ѝ идва от прякора на сочения за един от лидерите ѝ Петър Александров – „Пешо Калашника“, а оттам и медиите започват да наричат групата „Калашниците“.

Важно е да се отбележи, че не съществува официална структура или регистрирана организация с това име. Определението „банда на Калашниците“ е предимно медийно и оперативно название, а принадлежността на конкретни лица към нея следва да бъде доказана по съдебен ред./Petel.bg/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си емблематичен футболен шампион

Тъжна вест разтърси българския футбол, след като на 55-годишна възраст почина легендарният състезател на Петрич Димитър Карадалиев, съобщават от пресцентъра на ОФК „Беласица“.

 Бившето крило остави ярка и незаличима следа в родната спортна история, като стана два пъти шампион на България с екипа на „Литекс“ през 1998 и 1999 година, а през 2001 година вдигна и Националната купа.Голяма диря в историята

Димитър Карадалиев бе изключителен голмайстор и любимец на поколения привърженици на футбола у нас. Неговият талант и всеотдайност на терена го превърнаха в емблема за спорта в Югозападна България, а успехите му с ловчанлии го наредиха сред златните имена на българското футболно първенство от края на миналия век.

Скръбта в Петрич

Ръководството на родния му клуб излезе с официално изявление по повод тежката загуба:

„С дълбока скръб приехме вестта за кончината на Димитър Карадалиев. Един от знаковите футболисти на Беласица, голмайстор, оставил незаличима следа в историята на клуба и в сърцата на поколения привърженици. 

Със своя талант, отдаденост и любов към футбола, той прославяше цветовете на Беласица и достойно защитаваше името на Петрич. Димитър Карадалиев ще остане завинаги част от семейството на Беласица и от историята на петричкия футбол! Изказваме своите искрени съболезнования към неговото семейство, близки и приятели. Поклон пред светлата му памет!“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина актрисата Кина Дашева

 

Тъжната вест съобщи синът ѝ Андрей Слабаков

Актрисата Кина Дашева почина на 92-годишна възраст, съобщи в профила си във Facebook синът ѝ Андрей Слабаков, информира нова.тв

 „На 92 години и 7 месеца почина майка ми Кина Дашева. Сбогом, мамо!", написа режисьорът. Тя е втората съпруга на актьора Петър Слабаков.

Кина Дашева е участвала във филмите „Пленено ято“ (1962), „Веригата“ (1964), „Всичко е любов“ (1979), „Бяла магия“ (1982), „Опасен чар“ (1984), „Мечтатели“ (1987), „Маргарит и Маргарита“ (1989), „Адио, Рио“ (1989), както и в телевизионната новела „Неда“ (1982).

Поклон!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Напусна ни душата и лицето на петия сезон от предаването "Фермата"

Александър Тодоров ни напусна на 4 юни след кратко боледуване, едва на 47 години. Родом от Благоевград, Александър Тодоров беше изключително разпознаваем и уважаван в града си. Той бе познат на зрителите от участието си в риалити формата „Фермата“ и с активната си гражданска позиция, яркото си чувство за хумор и завладяващо присъствие, предаде Лейди зоун.

Кой беше Александър Тодоров извън телевизионния образ? 

Александър Тодоров е работил като проектант на сгради, а по образование е бил икономист. За своите близки, приятели и съграждани той остава човек с изключително чувство за самоирония, който винаги е успявал някак чрез смеха и забавлението да предаде своите важни послания.

През годините Александър неведнъж заема ясна позиция по актуални социални и обществени въпроси. Творческият му подход към критиката намираше израз в кратки видеа и сатирични проекти, чрез които коментираше проблемите в обществото и провокираше хората да разсъждават в дълбочина. Сред каузите, които подкрепяше, беше и гражданската инициатива „Системата ни убива“.

В социалните мрежи той беше активен и ангажиран коментатор на обществено-политическите процеси в страната. Често обръщаше внимание на теми като социалното неравенство, липсата на справедливост и кризата на моралните ценности, които според него са сред най-сериозните предизвикателства пред българското общество.  Още с влизането си в предаването "Фермата", Александър Тодоров остави следа с характерното си изказване, че шоуто „има нужда от 100-килограмова, брадясала душа и от малко акъл“ – реплика, превърнала се в една от най-разпознаваемите му визитки.

Освен инициативите и каузите, зад които е заставал, Александър е изпитвал и огромна любов към животните и природата. Обичал е да пътува и да изследва света, така както само той умее - през смях, но и с цялостна ангажираност на сетивата. Да попива от красотата на всичко онова, което го заобикаля, разказвайки забавни и вълнуващи истории на приятелите си.

Вестта за смъртта му предизвика множество реакции и съболезнования в социалните мрежи. Приятели, познати и жители на Благоевград го изпращат със скърбящи сърца и трогателни послания.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Актрисата която си отиде сломена от този свят

 

Почива седем месеца след самоубийството на дещеря си Зорница.

Мариана Аламанчева – едно от емблематичните лица на Сатиричния театър, с интелигентно присъствие, фина женственост и достойнство, което не изгуби дори в най-тежките години от живота си.

 

Актрисата с нелека съдба си отиде на 76-годишна възраст на 15 януари 2018 г., седем месеца след самоубийството на дъщеря си Зорница. На 9 юни 2017-а Мариана излиза от дома си за малко и когато се връща, открива мъртвото си дете. Часове по-рано двете разговарят и дъщерята споделя на своята майка, че отново се чувства щастлива и има планове за бъдещето. После нещо се прекършва в Зорница и тя решава да сложи край на живота си. Майка ѝ така и не успява да се справи с мъката по изгубеното си момиче.

По думите на нейния дългогодишен приятел и екранен партньор Николай Николаев – Бате Николай, Мариана Аламанчева е страдала от тежка форма на диабет, който се е отключил след силен житейски стрес. Заболяването, комбинирано с влошено общо здраве и силно затруднено движение, е довело до фаталния край.

 

„Тя не преживя смъртта на дъщеря си Зори“, казваше приживе Бате Николай, който я наричаше своя сестра и с когото бяха неразделни десетилетия наред – от „Златното петле“, през „Сладкарница „Захарно петле“, до края на живота ѝ. Двамата се чуваха ежедневно. След загубата на дъщеря си Мариана не криела, че не вижда смисъл да продължи напред. „Каква тъжна съдба, Господи? Защо не си отидох аз, а детенцето ми“, повтаряла актрисата след трагедията. По думите на Бате Николай тя открито е казвала, че моли Бог да я вземе, защото вече няма за какво да живее. Стресът допълнително влошава диабета и общото ѝ състояние.

 

Дъщеря ѝ Зорница е завършила анимация в Националната художествена академия. Била е талантлива, но без стабилна реализация. Години наред не успявала да си намери постоянна работа и това тежало силно както на нея, така и на майка ѝ.

Пенсията на актрисата – около 240-250 лева – не стигала дори за елементарните нужди. За да оцелеят двете с дъщеря ѝ, Мариана чистела входове, работела при заможни хора, продавала мартеници. Никога не се е оплаквала публично и не е търсила помощ. „Аз достойнството си го нося“, казваше тя в последните си интервюта.

 

Мариана Аламанчева е родена в София на 23 май 1941 г. Завършва механотехникум, а след това актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1964 г. в класа на проф. Желчо Мандаджиев. Целият ѝ творчески път е свързан със Сатиричния театър „Алеко Константинов“, където се утвърждава като една от най-изящните актриси на сцената.

 

Участва в популярни телевизионни мюзикъли като „Криворазбраната цивилизация“ и „Вражалец“, както и в десетки филми – „Баш майсторът фермер“, „Година от понеделници“, „Два диоптъра далекогледство“, „Не си отивай!“, „Последният ерген“, „Селянинът с колелото“, „Мъже в командировка“ и др.

Приживе желанието ѝ било да бъде кремирана, а прахът ѝ да бъде разпръснат около 100-годишната къща в село Стъргел, която семейството е било принудено да продаде по финансови причини.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лили Иванова:С първата си заплата като медицинска сестра в Кубрат купих радио

 

„Никога няма да ме видите в политиката! След случаите с баща ми, когото нарочиха за фашист, а преди 9 септември за комунист, това остана дълбока травма у мен. Затова се държах на дистанция от политиката. Така е и до днес“.

 

Това казва Лили Иванова в книгата „Лили“ на Георги Тошев. Певицата обаче е граждански активна и гласува на почти всички избори.

 

Въпреки успехите и у нея е останало едно тъжно чувство, свързано с баща ѝ Иван.

 

„Случката, която ме промени и накара да спра да споделям с приятели и да се затворя, бе страхът от изоставяне. Същият страх като по време на войната, когато баща ми замина на фронта и дълго време не знаехме дали ще се прибере. Слава на Бога, той се върна жив“, споделя певицата в книгата.

 

Ранният социализъм не прощава на предприемаческия дух на татко ѝ, който е пратен за два месеца в затвора веднага след като се връща от войната. Защото бил частник. След като го пускат на свобода, конфискуват камионите му. Става обикновен шофьор. Парите в семейството рязко намаляват, въпреки това настоява майка ѝ Мария да не работи, а да се грижи за Лили и сестра ѝ. Дните си минават и в един хубав ден баща ѝ се оказва затворен в участъка.

 

„Всяка вечер го чаках да се върне. Тайно плачех, защото не исках да разстройвам мама. Тя беше замислена, сякаш отнесена... Известно време не разбирах какво се случва, докато един ден мама не ми каза: „Ела да видиш къде е баща ти“. Хвана ме за ръка, трябва да съм била някъде 7-годишна. Отидохме в центъра на Кубрат. На гърба на участъка тя ми посочи мазе с решетки: „Там е татко ти“. Бяха го нарочили за фашист, защото имал симпатии към цар Борис. Бяха го били. Преди 9 септември пък го бяха нарочили за комунист. Нрави. Но това остави дълбока травма у мен“, казва Лили.

 

„Разчитам само на себе си. Не искам да се обвързвам, не обичам да обещавам, да се обяснявам. Когато изчерпя една връзка или ситуация, я прекратявам. Първа напускам! Научена съм от майка ми да не лъжа. Най-вече себе си. Не прощавам лъжата и на другите. Като взема решение, го следвам. Отговорността нося само аз“, казва Лили Иванова.

 

Непокорния си нрав и това да не ѝ пука какво говорят хората за нея певицата най-вероятно наследява от баща си. С първия си фиш като медицинска сестра тя си купува радио. С втория – телефон, един от първите частни номера в Кубрат. Изрядна в стила си, още тогава Лили провокира консервативните си съграждани със солиден маникюр и яркочервено карирано палто. Това не остава незабелязано от блюстителите на морала и бъдещата звезда на България е публично порицана по градската радиоточка. Медсестра Иванова се принуждава да пребоядиса палтото

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как Тодор Живков спасил Шкумбата от страховитата държавна сигурст ДС

Легендарният комик Димитър Туджаров-Шкумбата разкрива любопитни факти от житие-битието си. Малко известно е, че той е дипломиран инженер по автоматика, но пътят му започва като акордеонист, докато инцидент не чупи инструмента му на парчета.

Той си спомня и за сблъсъците си с цензурата по времето на социализма. По думите му трудните времена са най-добрата почва за сатирата.

Първата му професионална изява е на 8 декември 1974 г. в зала „Универсиада“, където дели една сцена с легенди като Тодор Колев и Кирил Маричков. „Тогава получих първия си хонорар, и то не малък – 60 лева, на онова време беше половин заплата“, разказва комикът. Печели уважението на гиганти като Тодор Колев и Петър Слабаков, след като ги имитира в барчето на Театър „София“, завършвайки вечерта на бира и коняк.

 

Шкумбата споделя случка от комедиен спектакъл, който прави в НДК. „Там споменах за кравите и се пошегувах, че една крава рекордьорка помолила, като я пускат за месо, да се пише месо от крава рекордьорка, а не телешко“, разказа той. Шегата била възприета като намек за предстоящо увеличение на цената на месото. След представлението при него дошъл „проверяващ“ от Комитета за култура, който му наредил: „Това го махнете!“. Според Шкумбата това, което го е спасило в онзи момент, е била среща със самия Тодор Живков. „Другарят Живков иска да говори с вас“, му казали от охраната. След като влязъл, първият въпрос на държавния глава бил: „Вярно ли е, че работите в „Кремиковци“, младеж?“. След като Туджаров потвърдил, че е инженер, Живков се пошегувал: „Ха! Отново се доказва, че в България никой си не гледа работата. Върви и ги весели!“.

„Това е било като нареждане – оставете го“, разказва Туджаров./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 88 години той излезе на сцената за 21-и и вероятно последен път

 

На 88 години той излезе на сцената за 21-и и вероятно последен път като Дон Жуан. Зрението му отслабва. Слухът също. Но когато завесата се вдигна, бастунът и очилата останаха в гримьорната. Васил Михайлов се поклони за последно. И каза на публиката думи, които разплакаха цялата зала.

„Благодаря ви от сърце! Ако здравето и силите ми позволят, ще продължа и през есента. Ако ли не – приемете това като моето последно сбогуване със сцената.“ С тези думи, произнесени с тиха усмивка и видимо вълнение, великият актьор се обърна към публиката, която трудно сдържаше емоциите си.

Ден по-рано той направи първата си поява за сезона и избра именно спектакъла „Завещанието на целомъдрения женкар“, за да отбележи един възможен край на дългия си творчески път. В постановката 88-годишният доайен на Театъра на българската армия се превъплъщава в Дон Жуан.

„За двадесет и първи и вероятно последен път се потопих в образа на мъжа, пленил сърцата на толкова много жени. Реших да се разделя със зрителите именно на сцената на Армията, защото това е моят дом в театъра вече близо пет десетилетия“, сподели Михайлов преди началото на представлението.

Макар колеги и почитатели да продължават да се удивляват на неговата жизненост и сценично присъствие, самият той гледа на нещата по-реалистично. „Зрението ми отслабва, слухът също. През този сезон почти не играх. Всъщност вчера беше първата ми поява на сцената за годината. И вероятно с нея ще поставя точка на сезона“, призна обичаният артист.

Едно остава безспорно – когато стъпи на сцената, прочутият актьор оставя настрана бастуна и специалните очила, които използва в ежедневието си заради очната катаракта, неподдаваща се на лечение. В тези моменти той не е болен старец. Той е Дон Жуан. Той е Капитан Петко войвода. Той е героят, когото публиката обича от десетилетия.

Въпреки че познава до съвършенство текста на ролята си, Васил Михайлов продължава да подхожда към работата си със завидна дисциплина. Преди всяко представление той отделя поне две седмици за усилени репетиции у дома, редом до своята любима спътница в живота – поетесата Гергана Михайлова. Тя му помага. Тя го подкрепя. Тя е неговият тих бряг, след като светлините на сцената угаснат.

Наскоро го попитали какво би искал да преживее отново. Отговорил без колебание: „Самият живот. Той отминава неусетно бързо. Не стига само да изградиш себе си и да възпиташ достойни деца. Нужно е човек да намери своя път и смело да върви по него.“

И на 88 години Васил Михайлов продължава да бъде най-възрастният действащ актьор на сцената. Когато разговорът се насочи към емблематичния сериал „Капитан Петко войвода“, лицето му озарява усмивка. „Изминали са вече 45 години, а образът продължава да вълнува и младите поколения. Спомням си с каква обич ме посрещаха хората и колко силно вярваха в героя. Хората често ме свързваха с него, защото в характера му живееше честта. Днес именно честта е едно от най-рядко срещаните качества. И сега, когато ме срещнат на улицата, мнозина продължават да ме наричат ‘Войводо’.“

Когато бастуните остават в гримьорната и очилата се свалят, когато светлините на рампата грейнат, Васил Михайлов престава да бъде 88-годишен актьор с отслабващо зрение. Той става Дон Жуан. Той става Петко войвода. За няколко часа на сцената времето спира. Болестите изчезват. Остава само магията.

И когато завесата падна, публиката не спираше да ръкопляска. Стоеше на крака. Сълзи, усмивки, благодарност. Васил Михайлов се поклони веднъж. Втори път. Трети. Знаеше, че може би е за последно.

След спектакъла, в гримьорната, той дълго мълчи. Сваля грима. Слага очилата. Отново е 88-годишен мъж, който трудно различава буквите в писмата на феновете. Съпругата му Гергана влиза, сяда до него. Не казват нищо. Не е нужно.

Тогава той я поглежда и казва нещо, което никой друг не чува.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Наричат го „Усмивката на Сатирата“.Той е сред най-обичаните комици в историята на българското изкуство

 

Повече от половин век неговият творчески път е тясно свързан със столичния Сатиричен театър „Алеко Константинов“.Това е големият български театрален и киноактьор Никола Анастасов.

Роден е в семейство на преселници от Македония. Родът му по бащина линия се преселва в София от Охрид.

Завършва актьорско майсторство при проф. Стефан Сърчаджиев във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1955 г.

Дебютира в ролята на Валер в „Скъперникът“ от Молиер на сцената на Драматичен театър – Враца. Играе в театрите във Враца (1955 – 1956) и Варна (1956 – 1957), както и в софийските Сатиричен театър, в театър „Трудов фронт“ и в Малък градски театър зад канала. Първата си значителна роля в Сатиричния театър играе през 1961 г. в комедията „Когато розите танцуват“ на Валери Петров. Участва също в „Римска баня“, „Сако от велур“, „Суматоха“. Участва и във филми – „Пагоните на дявола“, „На всеки километър“, както и „Нако, Дако и Цако“ – първият цветен български телевизионен сериал. Участва още в „Неочаквана ваканция“ и „Федерация на династронавтите“. Най-популярните му екранни превъплъщения са като Пейо в класическия филм на Зако Хеския – „Тримата от запаса“ и Димитраки в популярната постановка „Криворазбраната цивилизация“ (1974) на Българската национална телевизия по класическата пиеса на Добри Войников.

Има пано с неговите отпечатъци на Стената на славата пред Театър 199.

Стената на славата пред Театър 199 – пано с отпечатъци, послание и шарж на Никола Анастасов.

Никола Анастасов озвучава главния герой в култовата аудиодраматизация на „Мечо Пух“ от 80-те години на XX век.

Умира на 8 август 2016 г. в София след тежко боледуване. До смъртта си е женен за естрадната певица Мария Косева, заедно с която има двама синове.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-добрата певица сред баскетболистките и най-добрата баскетболистка сред певиците

 

Познахте ли я? Това е Поли Паскова, която започва да играе баскетбол в родния си град Банкя през 1973 година.

За мнозина обаче Поли Паскова е известна като една от най-добрите народни певици.

Тя представя българския фолклор в съвременен и атрактивен вид, пее авторска музика на фолклорна основа, изпълнява и автентични песни.

Феновете на баскетбола обаче я помнят и като изключително талантлива състезателка, известна навремето като Поли Найдова. Постът й е крило, център.

Очарователната Поли е родена през 1966 г. в град Банкя. Били две деца на семейството – тя и сестра й Калинка, която живее в Германия. Майка й произхожда от бедно семейство, а баща й е от знатен род. В училище лъчезарната Поли се откроявала от другите деца със своето ученолюбие и любознателност. Има две висши образования. Детската мечта й била да стане певица. Баба й по майчина линия пеела чудесно български народни песни. Поли играе баскетбол още от 1-ви клас. След сложна операция на коляното се разделя с баскетбола и се насочва към втората голяма дарба – музиката.

Среща любовта на своя живот Павлин Пасков от гр. Бургас. Между тях двамата пламва искрата на любовта. Павлин тренира академично гребане и бил национален състезател.

Поли и Павлин през 1988 г. създават здраво и непоклатимо семейство Паскови.

Слънчевата Поли и обаятелният Павлин свиват щастливо семейно гнездо. Вече почти 40 години са заедно. Плод на голямата им любов са трите умни, хубави и добри момчета, които Поли ражда – Михаил, Любен и Никола. Безкрайно ги обича. Любящата и грижовна мама Поли за тях казва: „Големият е моят най-добър приятел, средният – моята голяма гордост, а малкият – моята слабост. Освен това вече е и горда баба.

Отборите, в които се състезава са:

„Нефтохимик – Бургас“ (1997-1999)

„Черно море Соди – Варна“ (1995-1996)

„Марица – Пловдив“ (1994-1995)

„Нефтохимик – Бургас“ (1992-1994)

„Славия – София“ (1982-1992)

В родния си град Банкя (1973-1982)

Отборни постижения

Носител на купата на България с отбора на „Нефтохимик“ (1999)

Участие в турнира „Лиляна Ронкети“ с отбора на „Нефтохимик Бургас” (1998)

IV място на европейско първенство с националния отбор на България – Тел Авив (1991)

Носител на купата на България с отбора на „Славия“, няколко пъти вицешампион и няколко трети места (1984)

Участие за европейския турнир „Лиляна Ронкети” с отбора на „Славия” (1984)

Лични постижения

Най-добър реализатор на страната Най-силен мач – 1995 г. 45 точки при 83% стрелба. Включвана в десетте най-добри на България за: Реализатори, Завършващи подавания, Отнети топки и Наказателни удари. (1995)

Включена в 10-те най-добри спортисти на „Нефтохимик“ (1994)

Най-добър борец под кошовете на републиканско първенство за девойки старша възраст (1984)

Спортист No 1 на гр. Банкя (1980).

Ето какво сподели наскоро в личния си профил във фейсбук:

Тези дни намерих време да се разрия из архивите и да намеря тези статии от спортното ми минало. За тези от вас, които се интересуват от моята баскетболна кариера, могат да прочетат – моминско име “ Найдова“ или “ Паскова“. Преминах през отборите на “ Славия- София“, “ Нефтохимик Бургас“, “ Марица Пловдив“ ,“ Черно море соди Вн“и националния отбор на България, с който се класираме на 4 то място на европейско първенство в Израел 1992 г.

През 2000 г, след сложна операция на коляното се наложи да се разделя с голямата си Любов- Спорта, в най силните си години!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една от перлите на военната индустрия в България тъне в разруха

 

ХРОНОЛОГИЯТА НА ЕДНО СЪСИПВАНЕ

Почти 30 години след карикатурната приватизация  повечето от предприятията  у нас тънат в разруха, а натрупаните от собствениците им  дългове за милиони никога няма да бъдат погасени. Емблематичен пример за това е едно от най-големите предприятия на  разпродадения Военнопромишлен комплекс – „Бета“ – Червен бряг.

Преди въпросната приватизация  бившият комбинат „Девети май“ минаваше за една от перлите на Военнопромишления комплекс в България. Предприятието произвеждаше бронирана техника от типа МТЛБ и 122 мм „САУ Гвоздика“. В най-добрите му години – в началото на 80-те, в него работят около 8000 души. После разпадането на Варшавския договор и затварянето на пазарите за спецпродукция поставят индустриалния колос на колене.

Генерал-майор от резерва Петър Петров

Бойната техника, произведена в комбината „Девети май”, Червен бряг, още е на въоръжение в армията.

Девети май е Ден на победата над хитлерофашизма и Ден на Европа. Но това е и един позабравен празник на най-големия някога военен завод в България – машиностроителния комбинат „Девети май“. По долу е дадена кратка история на завода през погледа на баща ми, Петко Петков, който в продължение на 15 години беше началник на военното представителство към комбината и през 1989г се уволни от редовете на Българската армия със звание полковник.

През 1967 до гр Червен бряг в системата на ДСО „Металхим“ започна строителството на бъдещия голям машиностроителен завод за производство на военна техника. До 1969 г завърши строителството на основните цехове и инфраструктурата на бъдещия машиностроителен комбинат. Извисиха се огромните основни цехове: механичен, корпусен, монтажен, ковашко-пресов, бояджийски, сдатъчен и други цехове и още много помощни производствени сгради. Изградени и оборудвани бяха модерни лаборатории за изпитание на всички материали използвани за производството на основните изделия, като лаборатория за химични и механични изпитания на материалите, бюро за входящ контрол на всички видове материали, заготовки и комплектовки пристигащи от заводите съкооператори на комбината , централна измервателна лаборатория за контрол на мерителните прибори и инструменти и др.

Проектиран и изграден бе полигон за пробегови изпитания на машините. 

Успоредно със строителството предприятието произвеждаше механичната част на 120 мм мина за 120 мм минохвъргачка и механичната част на 100мм снаряд за 100 мм зенитно оръдие. През тези години вървеше и техническата подготовка за производството на основните изделия – многоцелеви лек верижен бронетранспортьор, известен под наименованието МТЛБ и 122мм самоходна гаубица „Гвоздика“( 2С1). 

След приключване на техническата обезпеченост ( чертежи, технологична документация), изграждане на цеховете и тяхното оборудване се започна усвояването на производството на изделията.

В началото заводът беше разположен на една площадка край гр Червен бряг. През годините след 1971г предприятието се разшири, като бяха построени нови цехове и заводи извън основната площадка.

Новите заводи бяха построени в гр Червен бряг, гр Койнаре и село Чомаковци, а модерни производствени цехове бяха открити в още четири села на Плевенски окръг. 

Създаден беше Институт за развойна дейност. В него работеха над 150 инженери, конструктори, технолози и други специалисти с висше образование. За нуждите от монтажни елементи и комплектовки заводът беше в кооперация с 43 завода от страната. 

През 1973г предприятието заслужено придоби статут на машиностроителен комбинат под името „Девети май“. По това време, работниците и служителите на комбината работеха на 3 смени. В най-натоварените производствени години след 1980г личният състав на комбината достигна около 13 хил. души. Попълването на Комбината със специалисти и работници ставаше от завършилите механотехникума, който беше в състава на предприятието.

В производството постепенно се внедряваха нови технологии, като лазерно рязане на метали, роботизиране на производството на някои сложни технологични процеси, модерна термообработка и закаляване на детайли. В Комбината работеше и четири хиляди тонна супер преса за щамповане на големи детайли, доставена от ФРГ. Създадени бяха всички технологични условия за масово производство на МТЛБ и 122мм самоходна гаубица „Гвоздика“.

Първите 5 бр МТЛБ бяха готови през 1973г. Сглобяването на тези машини се извърши с помоща на работници, командировани от Харковския тракторен завод. 

Първите петдесетина машини произведени в завода бяха сглобени с части доставени от Съветския съюз. Към края на 80-те години от Съветския съюз се доставяха само двигателите на машините, а всички останали части и механизми се произвеждаха в България. 

За 30 годишнината от 9 септември 1944г 40 бронетранспортьора МТЛБ произведени в комбината успешно преминаваха на парада в София. 

Първите 122 мм самоходни гаубици „Гвоздика“ бяха произведени през втората половина на 1981г и приети на въоръжение в БНА същата година. В началото двигателите и самата гаубица за установката се доставяха от Съветския съюз и Унгария. Впоследствие въоръжението за машината – 122мм гаубица бе усвоено от българската отбранителна промишленост – заводите в Казанлък и Радомир. Към края на осемдесетте години всички части за „Гвоздиката“ се произвеждаха в България с изключение на двигателите.

Освен произвежданите машини, Комбината произвеждаше корпуси за машини и ги изпращаше за оборудване в МРК „Хан Крум“ Търговище, МТЗ Карлово и ВМРЗ Ивайло – В Търново, където след съответното дооборудване се произвеждаха машината за радиационно и химическо разузнаване „Марица“, 120 мм самоходна минохвъргачка „Тунджа“ и командно-щабната машина „Делфин“.

В края на 1978г произведените от Комбината бронирани машини от всички модификации за годината бяха общо 1840. 

В края на 1988г комбината произвеждаше месечно около 200 машини.

Произвежданите машини се изнасяха в страните от Варшавския договор – СССР, ГДР, Унгария, Чехословакия, а по-късно и в Иран, Ирак и Либия, а в по-малки количества – и други африкански страни. Българската държава ежегодно печелеше милиони в твърда валута за нуждите на страната. 

Към края на 80 -те години българската отбранителна промишленост започна производство на бойна машина за пехотата – българска конструкция. За нейна ходова част бе използвана ходовата част на „Гвоздиката“, а куполът с 23 мм скорострелно оръдие беше дело на български конструктори. Тя постъпи на въоръжение под наименованието БМП- 1300, а в Сухопътни войски и досега тези машини са известни като БМП- 23.

И досега Сухопътните войски са въоръжени с бронирани машини различни модификации на базата на МТЛБ, БМП-23 и самоходни гаубици „Гвоздика“, произведени в България. В многото войскови учения тази техника е показала превъзходните си качества. 

Освен органите за контрол на качеството на Комбината, който както споменах беше в системата на Държавно стопанско обединение „Металхим“, в него функционираше и Военно представителство подчинено на Главното управление по въоръжение и техника на Министерството на народната отбрана. Тази независимост на Военното представителство от ръководството на Комбината създаваше условия за висока ефективност на контрола на качеството на произвежданата техника. Военното представителство наброяваше 140 души (27 офицери, 27 старшини и сержанти – механик водачи – изпитатели и 86 и цивилни инспектори по качеството с висше или средно специално образование).

След промените през 1989г съдбата на машиностроителен комбинат „Девети май“ не беше по-различна от съдбата на повечето големи индустриални предприятия в България. На 3май 2000г Военното представителство към Комбината беше закрито. Според публикации в медиите, под името Бета ЕАД през 2003г заводът остава без лиценз за търговия с оръжие след разкрита контрабанда за забранена от ЕС доставка на оръжие за Судан.

През 2009г заводът е обявен в несъстоятелност. Част от квалифицирания персонал заминава на работа в сродни предприятия на отбранителната индустрия на Чехия и Словакия. Останалите – попълват армията на безработните в Северозападна България или търсят препитание в чужбина. Огромния кадрови и технически потенциал натрупан през годините беше разпилян. 

Понастоящем целият огромен район, макар и охраняван е пустеещ. И макар и пустеещ, отдалече инфраструктура на завода изглежда внушително. 

Използват се частично само 3 от цеховете му – един от австрийската „Палфингер“, където се произвеждат елементи за подемни машини.

В два други от цеховете две фирми произвеждат различни машинни елементи. 

Работилите някога във Военното представителство се събираме всяка година на 9 май и си спомняме времето, когато България имаше развита отбранителна промишленост. А машините, произведени някога в комбинат „9 май“ намиращи се все още на въоръжение в Българската армия, вече са към изчерпване на ресурса си. Дано българската държава да съумее да организира производството на новата бронирана машина на българска територия. Защото като държава и нация на времето сме го правили, с което можем да се гордеем!

***

(Кратки биографични данни за полк. о.з. Петко Петков: роден 1932г , завършил Военното артилерийско училище в Шумен през 1954г със звание лейтенант, специалност артилерийско въоръжение и ВМЕИ – Габрово, специалност машинен инженер. Служил в базата за съхранение на боеприпаси – Костенец , ВРЗ „Ивайло“ – В Търново и МК „Девети май“ – Червен бряг, като военен представител от създаването на завода. В продължение на 15 години – началник на военното представителство. Пенсионирал се от редовете на БНА със звание полковник през 1989г. Понастоящем – пенсионер.)

Източник:otbrana.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Унищожен без обяснение, спасен тайно: драматичната история на един паметник

 

Паметникът на митрополит Симеон е открит и осветен на 10 август 1930 г, но не на мястото му днес. Някога паметника е стоял в тревната площ, в началото на ул.“Княз Александър Батенберг“, близо до Аквариума. Днес той е разположен в Алеята на Възраждането, но само постамента му е част от оригиналния паметник. С много любов към дядо Симеон, варненската общественост очаквала паметника изработващ се от Иван Лазаров. На паметната дата на откриването му присъствали много хора. Същият паметник година по късно бил осветен и в Шумен. На 16 февруари 1935 г, по случай 95 годишнината по предложение на Общината, кръстили площадът пред Катедралата на името на митрополит Симеон.

1961 г. паметника на митрополит Симеон е бил разрушен по незнайна причина .

През 1985 година отец Любомир Попов получил анонимно обаждане от гражданин, че е открил постамента на паметника , захвърлен в края на града. Заедно с друг свещеник без много шум те прибрали остатъка от стария паметник, очаквайки по-добри времена за паметта на Дядо Симеон.

Върху съхранения постамент поставили бронзово копие от гипсов бюст съхраняван на тавана на Митрополията. За съжаление, той не е с оригиналните размери на стария бронзов бюст и стои несъразмерно върху постамента. Така или иначе, на 29 декември 1990 възстановения паметник бил осветен на новото си място в Алеята на Възраждането.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Събарят гигант на соц индустрията, на негово място никне мегакомплекс

 

Един от символите на българската индустрия – козметичният гигант „Ален мак“ – окончателно отива в историята. В момента тече мащабно събаряне на производствените сгради в Пловдив, които не функционират от десетилетия. Макар официални инвестиционни проекти все още да не са внесени в институциите, разчистването на терена подготвя почвата за нова трансформация на градската среда.

Заводът и прилежащият му терен бяха продадени през 2023 г. на „Ален Мак Пловдив“ ЕООД. Според справка в търговските регистри собственикът Надежда Неделчева и управителят Божидар Юруков са свързани чрез поредица от дружества с Илиян Стефанов – Истимарото. Макар на обекта да липсва информационна табела, неофициални източници твърдят, че на мястото ще бъде издигнат мащабен комплекс, включващ хотел, търговски център и зали за събития.

Историята на предприятието започва през далечната 1892 г., когато Антон Папазов основава първата българска парфюмерийна фабрика. Продуктите му печелят международни отличия в Париж и Лондон, а през 1929 г. той става придворен доставчик. Неговият „Млечен сапун“ остава в историята като първата регистрирана търговска марка в България.

След национализацията през 1947 г. предприятието се разраства в индустриален гигант с над 1300 служители. Изделия като пастата за зъби „Поморин“, кремът „Каро“ и детският шампоан „Па-Па“ се превръщат в разпознаваеми марки в над 40 държави.

Крахът на гиганта започва след 1989 г., когато преходът е белязан от натрупани дългове и загуба на ключови пазари в Русия и ОНД. Периодът преминава през спорни приватизации и управлението на т.нар. „червени зетьове“, докато през 2011 г. съдът окончателно обявява дружеството в несъстоятелност. Активите и емблематичните марки са разпродадени, а производствената база остава изоставена в продължение на години.

Днес разрушаването на старите сгради слага точка на една 130-годишна епоха. „Ален мак“ остава в миналото като разказ за възхода и падението на българското предприемачество, оставяйки след себе си празен терен в очакване на новия облик на Пловдив.

Източник: Блиц

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

17-годишен младеж е намерен мъртъв в елитен затворен комплекс в Бургас

Тийнейджърът се е самообесил в семейното жилище в елитен затворен комплекс, близките и приятелите му са в шок, предаде Флагман.

Черна вест разтърси Бургас в късните часове на изминалата нощ, след като стана ясно, че 17-годишен младеж е сложил край на живота си в ж.к. „Славейков“.

Обитатели на модерния жилищен комплекс съобщиха за разтърсващата драма пред Флагман.бг, дълбоко потресени от разигралия се пред очите им кошмар.

Трагедията е огромна, а всички в сградата смълчани и обляин в сълзи след фаталната развръзка.

По първоначална информация тийнейджърът се е самообесил в семейното жилище, намиращо се в комплекса. На място веднага са били извикани екипи на полицията и Спешна помощ, но пристигналите медици само са успели да констатират смъртта на момчето.

Съседите са в пълно вцепенение и все още не могат да проумеят как такова ужасното нещастие.

Към този момент остава пълна мистерия какво точно е подтикнало младия бургазлия да прибегне до този безвъзвратен и краен ход.

Всички негови близки и приятели са в състояние на тежък шок, съученици му, които узнаха днес плачат неутешимо за своя изгубен приятел. Пред разследващите органи тепърва предстои тежката задача да изясняват причините за черната драма, почернила завинаги едно семейство.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Дара отвърна на Филип Киркоров.Успехът не е ваш!

Филип Киркоров претендира за голям дял от победата на България на "Евровизия", като в пост в Instagram той гръмко обяви: Да, вярно е, аз помогнах на България да спечели". 

Певицата Дара обаче не му остана длъжна. В кратък и лаконичен коментар под публикацията му, тя отрече руският изпълнител да има чак такъв принос за победата, предаде Днес.бг. 

"С цялото ми уважение, "Бангаранга" е написана през 2023 г. в Sofia Songwriting Camp. Благодаря ви за моралната подкрепа, но успехът на този проект е резултат от невероятната работа, талант и всеотдайност на "Вирджиня рекърдс", Кристиан Тарча, Ан Джудит Стоке Уик, Димитрис Контопулос, Илиас Кокотос, БНТ, Фредрик Ридман и Кейша фон Арнолд", написа тя. 

Киркоров твърди, че е финансирал включването ни в Евровизия

В публикацията си Киркоров подчертава, че страната ни дълго време е пропускала конкурса, заради липсва на средства. По думите му, след среща с тогавашния директор на БНТ Емил Кошлуков, организирана от приятелите му от дует "Ритон", Киркоров е намерил инвеститора, който е дал средствата за участието на България в "Евровизия". 

Руснакът твърди, че го е направил в памет на баща си. 

Това не е първият път, в който Киркоров твърди, че е помогнал на България за включването й в "Евровизия", но до момента всички подобни изказвания са били опровергани./Петел.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Завърши право, а цяла България го запомни като най-обичания чудак на сцената

Има актьори, които играят роли. И има актьори, които носят своя свят със себе си на сцената. Достатъчно е само да се появят и публиката вече се усмихва, още преди да са казали и дума.

Константин Коцев – Пацо – беше точно от този рядък вид. На 4 юни се навършват сто години от рождението му. Кръгла дата за човек, който цял живот бягаше от всякаква тържественост и предпочиташе усмивката пред патоса.

Роден е на 4 юни 1926 г. в Цариград. Не защото семейството му е избрало този град, а защото баща му, инженер по професия, работи там във военен завод. Смъртта на бащата идва рано и трагично – според едни загива при експлозия, според други е убит. Малкият Константин е едва на четири години. Тогава дори не говори български. Майка му събира трите деца и се връща в България. Така бъдещият актьор се озовава в София – без баща, без език, но с цял живот пред себе си.

Сцената го намира още като дете. На осем-девет години вече играе в театралната школа на Николай Фол. Талантът си личи отрано, но младият Коцев решава да поеме по съвсем друг път и записва право в Софийския университет. Сам обяснява решението си с типичното си чувство за хумор – нямал особен успех сред момичетата и решил поне да стане сериозен човек.

Завършва право през 1950 г., а след това прави онова, което вероятно винаги е трябвало да направи – кандидатства във ВИТИЗ при проф. Кръстьо Мирски. Дипломира се през 1957 г. и България печели актьор, който освен талант има и юридическа диплома в джоба си. Рядка комбинация, но може би именно тя му помага да разбира толкова добре човешките слабости, страхове и смешни навици.

Първата му значима роля е Иванчо Йотата в „Чичовци“ по Вазов. Старт, който сякаш предопределя цялата му кариера. Защото Коцев притежаваше уникалната способност да играе малкия човек – смешен, суетен, понякога нелеп, но винаги човешки и разпознаваем.

След кратък период в Театър „София“ идва мястото, с което името му ще остане завинаги свързано – Сатиричният театър. Той е сред неговите основатели и прекарва там четвърт век. На сцената създава незабравими образи – Жевакин в „Женитба“, Тартюф на Молиер, героите на Радичков, Брехт и Маяковски.

Неговият Жевакин се превръща в легенда. Подскачащ на един крак, с разтеглена усмивка и комично фалцетен глас, той кара зрителите да се смеят до сълзи. Само че под смеха винаги прозира нещо друго – самотата, амбицията, страхът от поредното разочарование. Това беше голямото майсторство на Коцев – да разсмива, без никога да забравя тъгата.

Същото важи и за неговия Тартюф. Вместо чудовище и лицемер той създава образ на дребен хитрец, който оцелява някак между обстоятелствата, късмета и собствената си изобретателност. Публиката неволно започва да му симпатизира дори когато знае, че не бива.

Киното също бързо открива неговия талант. Още през 1957 г. дебютира в „На малкия остров“ на Валери Петров и Рангел Вълчанов. Следват десетки филми, сред които „Топло“, „Инспекторът и нощта“, „Случаят Пенлеве“, „Привързаният балон“, „Тихият беглец“, „Бягство в Ропотамо“, „Шведските крале“ и много други. За ролята си в „Случаят Пенлеве“ получава награда на фестивала във Варна през 1969 г.

Извън сцената и снимачната площадка животът му не е толкова благосклонен. Съпругата му си отива след тежко заболяване, когато синът му Димитър – бъдещият режисьор Шошо – е едва на 15 години, а дъщеря му Зорица на 14. Коцев остава сам с двете деца и поема цялата тежест на тяхното отглеждане.

Години по-късно синът му ще каже нещо много показателно: „На него му беше по-тежко, отколкото на нас. Беше смазан. Но характерът му беше позитивен, умееше да гледа напред.“

Това може би е най-точното описание на Константин Коцев. Човек, който умееше да превръща болката в усмивка. На сцената – за всички. В живота – за най-близките си.

През 1969 г. получава званието „Заслужил артист“, а през 1980 г. става „Народен артист“. След 1990 г. работи като актьор на свободна практика. В края на живота си се сблъсква с най-жестокия противник за всеки артист – болестта на Алцхаймер, която бавно отнема спомените.

Умира на 4 август 2007 г. на 81 години и е погребан в Централните софийски гробища.

Остава усмивката. Остава особената му интонация, с която можеше да каже най-сериозното нещо така, че човек едновременно да се засмее и да се замисли. Остава Жевакин, подскачащ на един крак. Остава Гоца Герасков от Радичковия свят. Остава Пацо – актьорът, който навремето записал право, за да стане сериозен човек, а после цял живот доказваше колко важно е човек никога да не губи чувството си за хумор.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ