Тя е половин полякиня, а ролята й в „Дами канят“ я направи известна в цяла България.Ето какво се случва с нея днес

Боряна Пунчева – актриса, режисьор, сценарист и продуцент, се завърна пред камерите на българското кино. Звездата от „13-ата годеница на принца“, „Дами канят“ и още две дузини заглавия от годините на социализма участва в любовната драма на Яна Лекарска „Защото обичаме лошото време“. Наскоро тя за втори път спечели конкурса за директор на Българския културен институт във Варшава и продължава да работи по документалните си проекти. Дъщерята на Борислав Пунчев – един от най-известните оператори, сценаристи и режисьори от близкото минало, е автор на 30 документални филма на общочовешки и космополитни теми. Самата тя е половин полякиня по майка и може би българската публика нямаше да я познава, ако беше избрала да учи „История на изкуствата“ във Варшавския университет, а не режисура във ВИТИЗ. Приета е едновременно и на двете места, преди да направи своя избор.

– Каква е вашата героиня в „Защото обичаме лошото време“, госпожо Пунчева?

– Над 50 години всички актриси играят баби, лели, слугини. Сега госпожица Теменуга ми даде друга възможност. Тя е звезда, която загърбва шумния суетен свят на киното в големия град и се установява в крайморско селце. Държи ключовете за много от тайните на главните герои във филма. С Яна Лекарска се познаваме от времето, когато и двете работехме в БНТ. И тя, и всички от екипа са умни и талантливи млади хора, отдадени на професията. Беше истинско удоволствие за сме заедно на снимачната площадка.

– Каква е темата на следващата ви документална продукция?

– С Руси Чанев правим пълнометражен документален филм за артефактите, разположени през годините в парка на Военната академия, които се появяват и изчезват в зависимост от политическата конюнктура през последния век. Юлиан Вергов е разказвачът на историята заедно с дъщеря си Алена. Голямата тема е възстановяването на паметта. Тя е водеща и в късометражния ми проект за един от паметниците, който до 1950 година е бил в парка на Военна академия, а след това е разрушен – на войник, хвърлящ бомба. Ученици от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ направиха макети в умален размер от глина – позираше едно от момчетата, облечено в автентична войнишка дреха от времето на Първата световна война. Младежите работиха с впечатляваща концентрация и всеотдайност. Преди това посетихме Военноисторическия музей и те за първи път видяха оригиналите на Ярослав Вешин – беше голямо преживяване, запечатано е върху лентата. Филмът ще бъде излъчен около 24 май, а макетите на учениците ще бъдат в основата на акция за възстановяване на паметника в естествения му размер.

– Защо според вас все още страдаме от липсата на памет?

– Историята ни постоянно се пренаписва. Хората се побъркаха – първо беше турско робство, после османско владичество, дори османско присъствие. Но какво искаме, след като по всеки предмет има седем-осем комплекта учебници и преподавателят сам избира своята версия. Наскоро позната сподели, че синът й има урок, в който се разказва, че Васил Левски е убил момче. Защо преди да разберат кой е Левски, тийнейджърите трябва да бъдат облъчвани с този нещастен случай в дейността на Апостола? Тотален хаос, лишен от истинска грижа за познанието, което получават децата. И досега в Европа има огромен интерес към системата на академик Благовест Сендов, в която основното е как учителите да събудят интереса на учениците, а не колко да им пишат. Никой не е пророк в собствената си родина.

– Така ли е и в Полша?

– Там имат друго отношение към собствената си история. Когато Анджей Вайда направи филма „Катин“ – за разстрела на 22 000 полски офицери и интелектуалци в Катинската гора през 1940 година по заповед на Сталин, цяла Полша отиде в кината да го гледа. Същото стана и когато излезе „Чудото при Висла“ – за битката през 1918 година, когато поляците разбиват Червената армия, въпреки че са по-малобройни. Жертвите са големи, но всички са водени от Божия промисъл – да не допуснат Червената армия във Варшава. Поляците смятат, че е техен дълг да гледат по кината епосите за историята им. За съжаление, „Право и справедливост“ – партията, която дълги години управляваше Полша, превърна патриотизма в гротеска. Започна изопачаването на исторически факти, някои от тях се преекспонираха за сметка на други, настана време на лозунгарство и патриотарство. До Незнайния воин в центъра на Варшава, до кръста, отбелязващ забележителното посещение на Папа Йоан Павел Втори в комунистическа Полша, ненадейно изникна паметник на покойния президент Качински, който прилича малко на Ленин – с дълго палто, с ръка, готова да сочи напред. Но историята при това управление на Полша, което вече приключи, беше превърната в пропаганда на управляващите.

– Как постигате равновесие и хармония между двете си същности – българската и полската?

– Когато съм в Полша, правя реклама на България и обратното. Старая се да докажа на всяка от половинките си, че другата е не по-лоша. Поляците харесват българите, макар и малко покровителствено от позицията на по-големия брат. Те са по-крайни и по-емоционални, при тях има изблици на трагичен порив, когато са под робство. Вдигат обречени на провал въстания само за да докажат, че са живи и не са съгласни с тиранията.

– Кога снимахте за последно преди „Защото всички обичаме лошото време“?

– Много отдавна. Мисля, че беше при Иванка Гръбчева в сериала й за Атанас Буров „Жребият“. С Калин Арсов бяхме икономите в дома на банкера. Имахме много епизоди в двореца Врана. След „13-ата годеница на принца“ Гръбчева ме канеше във всеки неин филм. Казваше: „Нямам сериозна роля за теб, но ела да се появиш дори за малко в кадър, за късмет “. Снимах се и в „ Клуб НЛО“, но там бях режисьор и поемах по някой и друг образ, когато Мария Сапунджиева или Катето Евро бяха заети.

– Вие участвате в повече от 20 филма, макар че имате диплома за режисьор.

– Да, но съвсем пълноценно учих актьорско майсторство в класа по режисура, като на финала направихме цял истински спектакъл на сцена. Получихме отлични отзиви.

– Защо не ви приеха актьорско майсторство?

– Професор Николай Люцканов, светла му памет, ме скъса. Но във ВИТИЗ винаги е така – на изпитите всеки преподавател избира актьори, подходящи за дипломния спектакъл, който си е наумил да прави с бъдещия си клас в четвърти курс. Ако това е „Ромео и Жулиета“, на него му трябват подходящите актьори за персонажите именно в тази пиеса. Затова много талантливи хора по две-три години не успяват да влязат в Академията.

– Най-после разкрихме тайната защо късат в НАТФИЗ.

– Ето това е тайната. Отказах втори път да кандидатствам актьорско майсторство. Осъзнах, че ако си само актьор, вечно някой ще те избира и се превръщаш в силно зависим от чуждия вкус и някакви обстоятелства. Стефан Данаилов казваше, че без „На всеки километър“, когато е на точната възраст, за да изиграе майор Деянов, съдбата му е щяла да бъде друга.

– Как се чувствахте в неговата компания в суперхита на Иван Андонов „Дами канят“?

– Бях като бебе с ококорени очи, което гледа и попива сред най-големите звезди на киното ни. Всички ме покровителстваха, учеха ме на разни неща. Вечерта преди първия ми снимачен ден бях сплела косите си на много плитчици, за да се накъдрят, тъй като специално съоръжение в ония години нямаше. И тъкмо си бях облякла пижамата, готова за здравословен сън – баща ми винаги казваше, че сериозните актриси си лягат рано, за да са свежи и да си знаят текста, когато телефонът звънна. „Какво правиш, малката?“, запита ме Илка Зафирова, моята майка в „Дами канят“. Обясних й, че съм си легнала – като бъдеща сериозна актриса. В слушалката се чу искрен и бурен смях. „Идвай долу, с батко ти Стефан те чакаме, ще ходим на бар“, разпореди се тя. Какво да правя – облякох се. А после в бара дори изпих една водка с кола, но всичко това тайно от баща ми.

– Какво запомнихте от Стефан Данаилов за занаята?

– Стефан Данаилов беше школа, а целият снимачен процес на „Дами канят“ – безценно обучение. Той ми обясни, например, че когато играем един срещу друг, не бива да го гледам в очите, а в лявото ухо, за да е добре за камерата. В началото ми беше адски трудно. И не само тогава – докато снимах с Коста Цонев в телевизионния театър, той ме учеше как да се целувам, когато партньорът ми е със залепени мустаци, които не бива да падат при целувката.

– Израснала сте сред знаменитости, но вероятно е било смущаващо в ранната ви младост да делите с тях мегдан пред камерите.

– Те не ми даваха никакъв повод да изпитвам притеснения. Когато снимахме „13-ата годеница на принца“, Парцалев, изключително етичен и възпитан човек и партньор, вече беше болен. Притесняваше се, че не е в добра форма, но се стараеше всичко да е изрядно, за да не бави снимките. Нямаше и намек, че е звезда, държеше се като равен с равните. Снимахме в замъци из Германия. Ставахме по тъмно, пътувахме по два часа до локацията – там още толкова за грим, прически, костюми. Всички бяхме с перуки, духнеше ли вятър, вдигаше фустите на приказните рокли. Перуките литваха, снимките спираха.

– Какво сте запомнили от приключенията ви в Германия?

– В какъвто и замък да снимахме, преди нас там паркираше камиончето с барбекюто – вадеха скарата и коминчето започваше вкусно да пуши. Първия път се втрещихме от изненада. В България бяхме свикнали да ни носят по две студени кебапчета и парче хляб в мукавен плик за обяд. Евентуално и домат, люта чушка беше екстрата. А в Германия изведнъж камиончета, скари, вурстчета, царска работа… А вечер обикаляхме заведенията с Татяна Лолова и се чудехме как в нощните барове сервират супи и манджи. С нея ходехме навсякъде заедно – наконтени и нахъсани за купон.

– Останахте ли си приятелки с Лолова и след това?

– О, да, разбира се, голямо щастие! Таня беше толкова сърдечен, топъл, всеотдаен към приятелите си човек. Когато вече бях директор на културния ни институт във Варшава, я поканих да гостува с моноспектакъла си „Дуенде“. Обадих й се: „Танче, разбери ме, Институтът е страшно беден. Намерих пари за билети за екипа, ще ви настаня в хотел, ще се грижа за вас, но нямам пари за хонорари“. „Е, поне за тоалетните из града ще ни дадеш ли?“, запита тя през смях. През следващите години винаги, когато се озовавахме на едно и също място, Таня се превръщаше мигновено в мой пиар, като разказваше колко съм била велика, как съм се справяла в трудни обстоятелства, какъв грижовен приятел съм. Благодарна съм на съдбата, че ме срещна с голямата Лолова. Прекланям се пред нея.

– А докато бяхте заедно с Велко Кънев и Георги Мамалев в „13-ата годеница на принца“ ли замислихте „Клуб НЛО“?

– Първо направихме новогодишна програма в БНТ по времето на Хачо Бояджиев, после заснехме няколко клипа по песни на тримата – Велко Кънев, Георги Мамалев и Павел Поппандов. След това започнахме предаването – на голо поле, без нищо. Само с песни и сатирични стихотворения на Недялко Йорданов. Снимахме в театър „Възраждане“. Беше шокиращо и трудно начало – празна сцена, на която не знаеш какво да сложиш. И всички текстове в рима. После Любчо Пеевски написа първите истории, а Добромир Гущеров, мощен по това време бизнесмен, реши да финансира „Клуб НЛО“ – първата година БНТ само го излъчваше, не даваше една стотинка. „Клуб НЛО“ ставаше все по-успешен, докато за директор не дойде Лили Попова и започна да го кастри. Парите постоянно намаляваха – стигнахме до два часа снимачно време за клип. Работехме все повече, получавахме все по-малко, а предаването ставаше все по-лошо. А бяхме стигали до три милиона и половина гледаемост.

– Чочо Попйорданов не ви ли навиваше, че трябва да спасите „Клуб НЛО“?

– Темата за продуцирането на шоу предаване в телевизия е дълга и сложна. А с Чочо сме си другари от деца, нищо че е по-малък от мен. Когато нашите и техните отиваха на кръчма, ми го оставяха да го гледам. Той питаше: „Како, какво ще правим?“, а аз с досада го пращах да спи още по светло. И да, Чочо беше човек с неизчерпаем талант и с толкова много енергия, че не успя да се справи с нея. Живееше в държава, в която нямаше кой да вкара тази негова енергия в проекти. Изключително креативен, не просто изпълнител. Това, което другите постигаха с огромен труд, Чочо го правеше с лекота. Беше роден да бъде артист, но тази негова хиперактивност го съсипа. Всичко му беше на макс. Когато те прегръщаше, имаше опасност да ти счупи ребрата.

– Вие защо напуснахте БНТ – съдът ви върна, след като Емил Кошлуков ви уволни?

– Когато спечелих делото срещу Кошлуков, който ме изхвърли от днес за утре, отидох в БНТ, завъртях се, видях едни шашнати физиономии, и подадох молбата си за напускане. При сегашното управление на БНТ е важно да си съгласен с началника и постоянно да го демонстрираш. Там най-важното е персонажите от политическия спектър да са доволни. За политиците БНТ е концерт по желание и Кошлуков им го предоставя. С тях ще управлява още 100 години.

– Може ли в България да живееш от кино?

– Тук то храни малцина. Тези, които взимат големите бюджети, се броят на пръсти. Особено в документалното кино. Нито един министър в последните години не направи нужното за промени в Правилника към Закона за киното. При всяка смяна на министър се намесват лобистки интереси, за да се запази статуквото – а то е в така наречената служебна оценка, която няма нищо общо с качествата на проекта, а с фестивални успехи на предишните филми на продуцента и режисьора. С Евтим Милошев като продуцент едвам събрахме две нещастни точки за проект за детски филм. Казах му, че трябва да се разделим и поотделно да търсим партньори с повече точки – защото двамата в тандем сме заникъде. Добре работим заедно, много хубав сериал направихме за БНТ – „Румбата, аз и Роналдо“, но какво от това, след като не успяваме да съберем точките в НФЦ. А Евтим Милошев отлично знае как да работи. Но явно нито качеството на проекта ни, нито неговите продуцентски успехи и хиляди зрители, гледали сериалите му, нито моят опит имат някакво значение.

– Мислите ли, че вашите филми могат да окажат влияние върху нагласите в обществото?

– От студентските години обсъждаме дали изкуството успява да въздейства върху съзнанието и да настъпят промени. Никой не може да каже, но при всички положения провокира мислене и буди емоции. Затова „Защото обичам лошото време“ толкова се харесва. Зрители споделиха, че Яна Лекарска има вълшебна рецепта, която лекува лошото време в нас самите – сред цунамито с лоши новини и гадни прогнози, без бой, насилие, екшън, секс. И с това, от което всички имаме нужда – любов, надежда и светлина в тунела.

Съжалявам, че нe бях най-добрата ученичка на баща ми

В България лесно се става комплексар, казва актрисата режисьор

Когато късат Боряна Пунчева на изпитите по актьорско майсторство във ВИТИЗ, тя потъва в мирова скръб. По това време в София пристига Ян Новицки – един от най-славните киноасове в Полша и Унгария. Тъкмо той я успокоява. „За какво ти е да си актриса, стани режисьор – вече не е толкова екстравагантно за жена“, съветва я Новицки, който в онзи момент е женен за Марта Месарош – една от най-изявените дами на Новата вълна в европейското кино.

Ян Новицки е в София по много любопитен повод – пробни снимки за сериал по „Тютюн“ на Димитър Димов. Сценарият за шестте епизода е на Борислав Пунчев и Любомир Шарланджиев. Невена Коканова отново – както във филма на Никола Корабов, ще играе Ирина, а Ян Новицки го пробват за Борис Морев. Но после нещо става и проектът пропада.

Боряна Пунчева и до днес съжалява, че не е станала най-добрата ученичка на баща си – Борислав Пунчев е оператор на „Цар и генерал“, „Най-дългата нощ“, „Демонът на империята“, „Най-добрият човек, когото познавам“ и режисьор на „Роялът“, „Кръвта остава“, „Спасението“, „Ешелоните на смъртта“.

„Родителите ми дълго ме държаха настрана от киното. Не бях от филмовите деца, които постоянно се търкаляха по снимачните терени. Само два пъти бях ходила на снимки – за „Най-дългата нощ“ и „Демонът на империята“. Нашите по-скоро ме виждаха като журналист. Вече по-късно баща ми изпитваше някакво неудобство да ме снима във филмите си. Почувства се по-спокоен, когато Иван Андонов ме взе в „Дами канят“, а Веско Бранев в „Хотел Централ“. След това татко не мислеше какво ще кажат хората, вече имах свои територии. Но в България лесно ставаме комплексари. Аз също се притеснявах, тъй като още във ВИТИЗ имаше хора, които ме мачкаха. Дори сред близкото ми обкръжение. Подхвърляха, че татко прави филмите ми, а аз бях достатъчно по детински наивна и глупава, за да се връзвам и преживявам“, разказва Боряна Пунчева. „Чуждите деца ще науча, моето не мога“, казваше баща ми, защото по всякакъв начин се стараех да се дистанцирам от него. А днес си скубя косите, че не успях да науча повече – беше подарък от съдбата, който не взех.

Боряна Пунчева и досега е убедена, че момичетата от нейното поколение – Ваня Цветкова, Мариана Димитрова, Ирен Кривошиева, щяха да направят блестяща кариера в България, ако след 10 ноември българското кино не беше мъртво за десетина години. Повечето от актьорите са напълно безпомощни при пазарните промени, които идват с демокрацията, така желана и очаквана от всички.

„Отдавна се убедих, че актьорите са като децата – беззащитни, оглеждащи се само в очите на режисьора и оператора. Но тогава, преди 1989, работихме много и закономерно постигнахме успехи. После – край. И Ваня, и Ирен, и Мариана бяха ярки актриси с мощно присъствие на екрана, но просто изчезнаха – и трите заминаха за Щатите. Аз останах, защото имах и друга професия.“

Албена АТАНАСОВА/Източник:bgart.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През социализма притежаването на „Лада“, „Москвич“ или „Трабант“ беше повод за гордост, но и източник на специфични главоболия

Автомобилни абсурди от онова време

Едно от най-абсурдните, но масови явления беше „кражбата на чистачки“.

В епохата на дефицита, ако някой ти откраднеше чистачките пред блока, не отиваше в магазина за нови. Просто нямаше такива. В „Мототехника“ доставките бяха редки, а опашките – безкрайни. Така се завърташе порочен кръг: на теб ти ги крадат, ти оставаш „сляп“ при първия дъжд и, притиснат от обстоятелствата, често се озоваваш в ситуацията да „вземеш назаем“ от съседната улица.

Ритуалите за защита

Шофьорите развиваха истинска параноя, която доведе до няколко класически „защитни механизма“:

Прибиране в купето: Най-масовото явление. Паркираш колата, слизаш, откачаш внимателно чистачките и ги прибираш в жабката или под седалката. Сутрин, преди работа, първият ритуал беше да ги монтираш обратно.

Маркиране: С пила или нож върху металната част на чистачката се гравираше регистрационният номер на колата. Идеята беше, че никой няма да иска да кара с чистачки, на които пише номера на чужд автомобил – това беше явно доказателство за кражба при проверка от КАТ.

Домашни изобретения: Някои по-технични собственици монтираха специални болтове с контра или дори малки катинари, които правеха свалянето невъзможно без подходящия инструмент.

Атмосферата

Представете си дъждовна есенна вечер в голям жилищен комплекс. Уличните лампи едва мъждукат. Човек с балтон се приближава до паркиран „Жигули“, оглежда се гузно, прави две бързи движения „щрак-щрак“ и изчезва в тъмното. На сутринта собственикът излиза, вижда стърчащите голи рамена на чистачките и тихо изпсува, знаейки, че днес ще трябва да кара с глава през прозореца или да търси „нови“ от черния пазар.

Това беше време, в което чистачките не бяха просто консуматив, а ценност, която се пазеше вкъщи до телевизора „Опера“ или в джоба на балтона.

В един софийски квартал живееше бай Ганчо – горд собственик на лъскава „Лада“ 1500с. Той беше толкова патил от крадци, че беше стигнал до крайности. Освен че прибираше чистачките, той сваляше и капачката на резервоара, а вечер вадеше акумулатора и го качваше на четвъртия етаж без асансьор.

Комичният инцидент

Една вечер бай Ганчо се прибирал от банкет, леко почерпен и заплеснат. По навик спрял пред блока, свалил чистачките, източил водата от казанчето (да не замръзне) и се прибрал. На сутринта обаче завалял проливен дъжд. Ганчо изтичал, монтирал чистачките и потеглил за работа.

На първия светофар пуснал механизма, но... чистачките не помръднали. Моторчето бръмчало, но перата стоели неподвижни. Той изскочил под дъжда и видял абсурда: в тъмното предната вечер, вместо своите чистачки, беше свалил и прибрал в жабката... две тънки клонки, които някакви хлапаци били подпрели на стъклото му за шега. Истинските му чистачки си стояли на колата цяла нощ, но той, в „автоматичен режим“ на паника, беше „откраднал“ клонките от собствената си кола и ги беше прибрал на сигурно място.

Други автомобилни абсурди от соца

Тенис топката на теглича: Почти всяка втора кола имаше разрязана тенис топка, нанизана върху теглича. Не беше за красота – просто металът ръждясваше бързо, а и така се предпазваха пищялите на преминаващите пешеходци в тъмното.

Спирачна течност във фаровете: Много шофьори наливаха малко червена спирачна течност (често „Нева“) директно в рефлекторите на фаровете. Вярваше се, че тя абсорбира влагата и пречи на рефлектора да потъмнее. Резултатът? Фаровете светеха в странен, розово-психоделичен цвят.

Вестник пред радиатора: Зиме предната решетка на „Москвича“ задължително се покриваше с картон или дебел вестник „Работническо дело“. Без тази „изолация“ парното просто отказваше да духа топло, а двигателят така и не достигаше работна температура.

Магнит за икономия: Някои вярваха, че ако закачат силен магнит около маркуча за бензина, молекулите ще се „подредят“ и колата ще гори по-малко. Ефектът беше нулев, но надеждата – огромна.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиецът на групата "Дятлов" открит след 63 години

В продължение на 64 години изследователите се опитват да разгадаят мистерията на смъртта на туристическата група на Игор Дятлов.

Издигат се най-различни версии за случилото се: някои говорят за експерименти на военните, други приписват трагедията на отмъщението на местните духове. Племенницата на участника в лагера обаче е сигурна, че знае истинската причина за смъртта на момчетата.

Марина Казанцева е само на девет години, когато чичо ѝ Николай Тибо-Бриньол отива на фаталния поход с Игор Дятлов. Тя обаче си спомня как следователят разпитва майка ѝ за трагедията. Марина си спомня също, че представителят на правоохранителните органи така и не дал на семейството фотоапарата на загиналия.

"Тя искаше да си го вземе обратно, но той каза: "Не мога да ви го дам, защото е заразен с радиация. Не можете да го използвате."

След като каза това, той го скри обратно в сейфа. "Мисля, че имаше снимки на някои хора, които властите искаха да скрият от любопитни очи", сподели Казанцева в студиото на предаването "За истински" по Първи канал.

Жената смята, че изложените снимки са внимателно подбрани, а някои от тях умишлено са покрити с черни петна. "Мисля, че тук е снимана група хора, но в процеса на обработка кадърът е умишлено развален, за да се скрият лицата", казва племенницата на Тибо-Бриньол.

Според Казанцева туристите са загинали насилствено: "Мисля, че туристите са били убити и лавината няма нищо общо с това. Защото в палатката е имало пръчка. Ако имаше лавина или сноуборд, тя също щеше да бъде обезпокоена.

Изследователят Валентин Дегтярев също подкрепя версията на жената. Той показа на експертите снимки, на които според него са изобразени възможните убийци.

"Предполагам, че това е един от тези, които са следвали групата на Дятлов. Мъжът е там, зад дърветата. А тук мъжът крие нож в ръкава си", каза Валентин, посочвайки архивните кадри.

Изследователят смята, че учениците може да са били избити от избягали затворници: "Там е имало незаконен добив на злато, защото всички лагери в Колима, които са били част от системата ГУЛАГ, са се занимавали с това."

Наталия Варсегова, специален кореспондент на "Комсомолская правда", обаче припомня друга версия. Журналистката открила в Министерството на отбраната някои документи, които сочат участието на военните.

"Оказва се, че подполковник Михаил Фьодорович Шестопалов е отговарял за претърсването. У мен възникна един голям въпрос, защо подполковник? Един старши лейтенант беше достатъчен.

Една от мисиите му е свързана с явлението огнени кълба от 31 март.

Един от сапьорите изпраща радиограма: "Видяхме нещо подобно на огнено кълбо, моля, разберете какво е". Съдържанието на мисиите на подполковника е засекретено", казва Наталия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един от най-мрачните и трагични епизоди в съвременната българска криминалистика .Една екзекуция извършена в ранните часове на 8 март с един единствен изстрел в тила

Една жена  остава в летописите като последната жена, над която е изпълнена смъртна присъда в България

Денят, в който празникът угасна.Историята на Елина Златанова

Датата е 8 март 1988 г. Докато останалата част от страната празнува Международния ден на жената, в двора на затвора в Сливен една 35-годишна жена се изправя пред своята последна съдба. Иронията на датата е смразяваща – жената, която е отнела живота на собствените си деца, напуска света в деня, посветен на майката.

Предисторията: Пламъци от отчаяние и гняв

Трагедията, доvela до този фатален край, се разиграва две години по-рано в София. Елина Златанова, съпруга на дипломат, живее в свят, който изглежда подреден, но зад стените на дома ѝ се крие разрушителна семейна драма. Според свидетелствата, тя е била подложена на системен тормоз и унижения от страна на съпруга си.

В момент на пълно душевно помрачение и желание за отмъщение, Елина взема немислимо решение. На 19 януари 1986 г. тя залива апартамента им с бензин и го подпалва, докато вътре са двете ѝ деца – Елин (на 10 месеца) и Невен (на 4 години).

Малкият Елин издъхва в леглото си от задушаване.

По-големият Невен опитва да избяга от пламъците, но в опита си да "спаси" децата от бъдещи страдания, майката го напада с кухненски нож.

Самата тя първоначално планира да загине в огъня, но инстинктът за самосъхранение надделява и тя излиза от горящото жилище.

Присъдата

Процесът е кратък и безпощаден. Социалистическото правосъдие по това време не проявява милост към престъпления срещу деца. Въпреки опитите на защитата да изтъкне психическото ѝ състояние и системния тормоз, съдът е категоричен: смърт чрез разстрел.

Последните минути

Екзекуцията е извършена в ранните часове на 8 март с един единствен изстрел в тила. В досието ѝ остава записано, че до последно тя не е потърсила прошка, сякаш духът ѝ отдавна е изгорял в онзи апартамент заедно с децата ѝ.

Само две години по-късно, през 1990 г., в България е въведен мораториум върху смъртното наказание, а през 1998 г. то е окончателно отменено. Елина Златанова остава последната жена в българската история, преминала през "стената на плача".

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кошмарният край на Ленин . Серия инсулти превръща първия лидер на СССР в развалина(Снимки)

Преди 102 години, на 21 януари 1924 г., умира Владимир Ленин – основател и първи лидер на съветската държава. Серия от инсулти в последните му години променя Илич до неузнаваемост и се превръща в убедителна причина за неговите съперници да отстранят болшевишкия лидер от всички дела.

Неговият край е описан подробно в книгата на Лев Данилкин „Ленин“, пише lenta.ru.

 

След инсулта на 10 март 1923 г. болестта на Ленин приема ужасна, сърцераздирателна форма. Този път огледалото на целия му живот се пропуква. Озовавайки се в мрак, уплашен, оглушен, ослепен и объркан, той изпитвал толкова силни мъки, че се опитвал да започне протокола за „евтаназия“, който се обсъжда от 22 декември (в случай че парализата се разпростре върху говора, да се получи калиев цианид „като мярка за човечност и в подражание на Лафарг“, дъщерята и зетят на Маркс, които се самоубиват, вместо да живеят като старци).

 

Поне до юли 1923 г. той не можел да бъде оставен сам нито за минута, без медицинска сестра: психиката и двигателните му умения били нестабилни.

Той не можел да спи и страдал от тежки мигрени. Безсънието можело да продължи няколко дни и било особено изтощително. Той изпитвал нервна възбуда, гняв и често било невъзможно да контролира емоциите си. Понякога не можел да сдържи сълзите си на публични места. Имал моменти, в които трескаво жестикулира, крещи, пее и вие, за ужас на близките си, които никога не били виждали нещо подобно. В тези моменти той изглеждал луд, обладан от демони, слабоумен, психично болен, идиот.

 

Сънувал кошмари и халюцинирал. Доста често губел съзнание за 15-20 секунди. Понякога тези припадъци били съпроводени с болезнени конвулсии.

Слухът и зрението му били нарушени. Той имал говорни нарушения. „Той не можеше“, пише един лекар, „да изрази най-простите, най-примитивните мисли, отнасящи се до най-належащите физиологични нужди. Не можеше да говори, но можеше да разбира всичко. Това е ужасно. Лицето му беше изписано със страдание и някакъв срам, но очите му блестяха от радост и благодарност за всяка мисъл, разбрана без думи“. Почти през цялото време той запазваше способността да използва поне няколко думи, „речеви остатъци“, особено „почти за“ и „какво-какво“. Понякога той мърморел и мрънкал, напомняйки Шарик на Булгаков в гранично животинско-човешко състояние. Тези, които се опитвали да осмислят брътвежите му, чуват нещо като: „Помощ-дявол-йод-помогна-ако-този-йод-аля-води-гутен-морген“.

 

Някои части на тялото – особено крайниците му, изтръпвали и спирали да се огъват. Цялата дясна страна на тялото спорадично изтръпвала. Това можело да се случи както в покой, така и по време на ходене. След това той падал на земята, удряйки се болезнено, и лежал безпомощен известно време, освен ако наблизо нямало човек, който да го повдигне. Лявата страна била по-надеждна.

 

Понякога напълно губел апетит, понякога страдал от гадене, киселини, стомашен дискомфорт и повръщаше. Понякога ядял много, а сутрин пиеше кафе.

Често се „преструвал“, че е погълнат от нещо, например гледане на филм, но в действителност се отдръпвал в себе си и започвал да плаче.

 

Още през 1922 г., в лоши дни, тенът му се променял драстично – лекарите понякога го наричали „жълтеникав“, понякога просто „лош“. Това обезобразяване било също толкова видимо доказателство за страдание, колкото и разширяването на зениците му.

 

Той доброволно се подлагал на всички форми на нехимично лечение: масаж, общи и локални бани, и приемал лекарства с очевидна неохота.

 

Още през 1922 г., след първия си инсулт, редовно му давали хапчета за сън, бром за намаляване на нервната възбуда, аналгетици, арсен и хинин. Непрекъснато се опитвали да го успокоят и в идеалния случай да го приспят. Сутрин бил по-спокоен. Надежда Крупская казвала, че в тези моменти „Володя се радва да ме види, хваща ме за ръка и понякога си говорим безмълвно за различни неща, които така или иначе нямат имена“.

Той се дразнел и обиждал, когато чувствал, че го възприемат като слабоумен – разубеждавали го да ходи в Москва, защото пътищата уж били кални. Оставяли вече нарязани гъби край пътеката, по която го водели на разходки, знаейки, че той обича да ги намира.

 

Понякога прогонвал хората около него – лекари, съпругата му и сестра му. Надежда Крупская „беше отчаяна от това“. В последните си месеци Владимир Иличи изобщо отказвал да допуска лекари близо до себе си, като ясно давал да се разбере, че никой на света не може да излекува разбития му мозък. Очевидно е имал нужда от уединение, от система от паравани: по този начин е можел да скрие агнозията си, която е смятал за своя „деформация“, своята грозота, своята патология, своята чудовищност.

 

Ленин не умирал наведнъж, а на цикли. През юли в продължение на месец страдал от непоносима болка, халюцинации и безсъние, а след това отново последвал „добър“ период от края на юли 1923 г. и до самия край.

Последните месеци на Ленин не са само неговата болест, но и историята на борбата му срещу нея. Той правел отчаяни опити да събере себе си, разбитата си личност, от развалините, за да се възползва от онези моменти, когато мозъкът му възвръща силата си и е способен да командва тялото си. Той се борел и ту вярвал, ту не вярвал в собствените си сили.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пет години не и дават роля в киното за наказание

 

Директорът на театъра Васил Стефанов ме остави без работа, а бях самотна майка с две деца

Виолета Гиндева (1946-2019) е една от най-красивите български актриси по времето на соца. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1968 г. в класа на проф. Желчо Мандаджиев и проф. Гриша Островски. Редом с големите ѝ театрални превъплъщения незабравими остават и филмовите ѝ роли в „Черните ангели“, „Сватбите на Йоан-Асен“, „Приключенията на Авакум Захов“, „Снаха“, „Князът“, „Иконостасът“ и др.

 

Ето някои любопитни истории от биографията ѝ, които тя е разказвала в медиите през годините.

Уволниха ме от Народния театър

„През 1993 г. от Народния театър ме уволни директорът Васил Стефанов. Тогава открито се обявих против пенсионирането на големите ни актьори, въпреки че аз самата бях на 46 години – далече от тази възраст. В света няма такъв феномен „пенсиониран артист“. Играят, докато имат сили, докато са здрави и са на крака, докато публиката ги иска. Като бях в Америка, гледах последния сериал с Джейн Фонда, която играе като фурия, независимо че не вижда, краката я болят, всичко това е вкарано в ролята ѝ и е блестяща!

Та тогава Васил Стефанов ме остави без работа, а бях самотна майка с две деца. Това беше една „синя“ метла на тогавашните управляващи, а той е искал да се натегне.

Дори на борсата за безработни се бяха обадили да не ме приемат!“.

Стефан Данаилов не ми говори заради „На всеки километър“

„Наказаха ме и защото отказах да участвам в „На всеки километър“. Видя ми се много наивен, звучеше ми като детско-юношески. Стефан Данаилов много ми се сърдеше, че не харесвам „На всеки километър“, много се обиждаше. Даже не ми говори известно време. Не можеше да го понесе. Но след като не се съгласих да играя в „На всеки километър“, беше спуснато едно разпореждане да не ми бъдат давани роли във филми. Въпреки че режисьорите ме искаха. Пет години за кариерата на една млада актриса е страшно много! За толкова време една жена остарява, най-малкото...

По това време бях омъжена за първия ми съпруг – актьора Кольо Дончев, чийто баща е бил осъден от Народния съд и е лежал в лагера в Белене до неговото закриване. Може би такава връзка са правили, но това си е тяхна работа. Но истината е, че просто не харесах материала на „На всеки километър“ и не съм имала никакви политически съображения“.

Заповядаха ми да абортирам по политически причини

„Точно започваха репетициите на „Почивка в Арко Ирис“ в Народния театър. Филип Филипов беше режисьор и някъде около вече десетата-единадесетата репетиция аз разбрах, че съм бременна.

 

Имахме колебания с мъжа ми какво да правим. Кольо ми каза: „Каквото решиш ти!“. Баща ми обаче беше категоричен: „Това ти е първа бременност, няма да абортираш!“. Това наклони везните. Казах най-напред на режисьора. Смятах, че така е най-почтено, защото към него имах ангажимент. Той обаче побесня – крещеше, викаше!... Не можах да разбера защо се ядоса толкова... Доста време след това разбрах защо е било така. Той поканил Иван Кондов да играе в тази постановка, но Кондов отказал. Поканил Апостол Карамитев – и той също отказал. А постановката бе посветена на един от поредните конгреси на БКП... Тогава Филипов решил, че аз се присъединявам към тях, само че завъртам работата по женски и лъжа, че съм бременна!

 Наредиха ми да представя медицинско от трима лекари, че съм бременна. Аз, разбира се, представих без проблем. Занесох документа в деловодството, а жената ме пита: „Ами как да го заведа?! Такъв документ досега не съм завеждала!“. Отговорих ѝ: „Върви да си питаш директора как да го заведеш!“.

И не щеш ли – след като представих и документа, се свиква дирекционният съвет на Народния театър. Какво са решавали там, не зная, но ме извика директорът на театъра Александър Гетман в кабинета си. Той тъкмо два месеца беше ходил във Виетнам, тогава беше войната. Донесъл истинска кока-кола, каквато нямаше тук. Тогава казваха, че американските войници се напивали с кока-кола. Сложи ми една бутилка пред мен, една пред него и започна да разказва – за Виетнам – как жените оставят децата и мъжете си, вземат картечниците и се бият срещу американските войници. Чудя се защо ми разказва това всъщност?! И... разбирам!

 В един момент той изстрелва: „Ние решихме, че ти трябва да абортираш!“. Целият ми свят се превъртя! Какво значи ние решихме?! Аз ли решавам какво да се прави, моят мъж ли решава какво да се прави, баща ми ли решава какво да се прави – кои са те, че да решават вместо нас, че трябва да абортирам?! Много се ядосах и без да се усетя, извиках:

„Сега разбирам защо вашият син се е самоубил!“.

 

Беше много грозно от моя страна, но афектът ми беше много голям. Напуснах Народния театър и отидох в Театър „София“.

Източник:Ретро.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убили го заради предателство

24 години след разстрела на Аруба килърът не е открит.Пребил до смърт човек на италианската мафия.Година преди покушението стреляха с гранатомет по джипа му.

24 години след разстрела на Поли Пантев на остров Аруба, все още няма сигурна версия за покушението.

Кой от многото му врагове е наел килъра на Аруба, ще остане тайна за обществото, тъй като я знаят малцина от най-близкото му обкръжение.

Единственото сигурно е, че виновникът не е от колумбийската мафия и не става дума за 600 кг откраднат кокаин, каквато версия упорито разпространяваха антимафиоти, контраразузнавачи и някои журналисти.

Поли Пантев беше убит на 9 март 2001 г. в оживеното фоайе на луксозния хотел “Сонеста” в град Оранестад – столицата на остров Аруба. Килърът влязъл с пистолет в ръка и хладнокръвно изстрелял 4 куршума в главата на жертвата. След това светкавично изчезнал.

По-късно става ясно, че негов съучастник го е чакал с мотор наблизо. Превозното средство е наето от някой си Пол Уибър, словенски гражданин, но от него няма и следа. Други двама словенци, до които стига разследването – Раданович и Пипунович, се изпаряват от острова безследно. Показното убийство става пред погледите на десетки гости в хотела и предизвиква паника.

Пантев наел стая заедно с манекенката Петя Трайкова, за която смятал да се ожени веднага след завръщането им в България. Когато наемният убиец стреля пред очите й, тя е бременна. Детето се ражда 8 месеца по-късно. Пантев беше погребан цял месец след разстрела. Криминалисти и съдебни медици напразно се опитваха да намерят поне някаква следа, която да доведе до поръчителя или килъра. Разследването е трудно, защото, въпреки че има камера в хотела, тя се върти и в момента на убийството снима в обратна посока.

Първата и, според разследващи убийството, най-достоверна версия е, че Поли Пантев е убит от сикаджии, защото напуснал групировката и се изправил срещу бившите си съдружници заедно с боса на “ВАИ холдинг” Георги Илиев. Поли се връща там, откъдето е започнал – ВИС. Пантев и Илиев в тандем били сила, на която трудно се опъвали не само наши, но и чужди мафиоти. Почти година преди убийството Пантев се изнесъл от сградата на “Джеймс Баучер”. Малко след това неизвестен стреля с гранатомет по джипа му на бул. “Симеоновско шосе”, но снарядът се хлъзнал по капака на джипа на Поли и това спасило живота му. Говори се, че зад опита за убийство стои килърът на СИК Бай Миле. Какво точно е станало между сикаджиите и един от най-важните хора сред тях, знаят малцина. И мълчат, за да останат живи.

Друга версия свързва убийството на Поли Пантев с Микеле Раниери – издънка на италианската мафия “Брента”. Тя е разбита от полицията през 90-те години на миналия век и успелите да избегнат арестите бягат в чужбина. Раниери се установява в България и се занимава с трафик на наркотици.

На 15 юли 1997 г., в един от коридорите на столичното заведение “Тримата мускетари”, където Поли Пантев купонясва с приятели, 45-годишният италианец е намерен пребит. Извикана е “Бърза помощ”, но чужденецът издъхва в болницата със счупен череп.

Трагедията се разиграва около 3,30 ч., когато Раниери нахлува в заведението и започва скандал със сикаджията. Двамата се познават, защото живеят в една кооперация.

Внезапно Микеле вади пищов и стреля от упор в 29-годишния приятел на Поли Васил Митов. Куршумът минава на сантиметър от гръбначния му стълб.

Започва масово меле, което се пренася в коридора на заведението. Пантев лично влиза в схватка с Раниери и го блъска върху мраморното стълбище. Ударът на главата му в едно от стъпалата е фатален за италианеца.

Веднага след инцидента стана ясно, че убитият е търсен от Интерпол и у нас се е подвизавал под името Еджидио Фрули. Пантев е задържан за кратко в полицията и пуснат.

В разследване на италианския всекидневник “Газета дел мецоджорно” бе обявено, че Микеле Раниери е ръководил от България нелегален трафик на оръжие и наркотици от Албания за Италия. Макар и разбита, групировката “Брента” издава смъртна присъда на сикаджията заради смъртта на италианеца, гласи версията.

В началото на демокрацията

Става финансовият мозък на ВИС

Роденият на 6 септември 1961 г. в София Пантю Тотев Пантев, известен като Поли Пантев, е внук на известен фабрикант отпреди 1944 г. и след реституцията се сдобива с множество имоти в София.

Малко след 10 ноември 1989 г. заминава за Германия, където се запознава с български спортисти, които след падането на “желязната завеса” търсят печалби на Запад, а след това стават гръбнака на българските силови групировки.

Той е различен от “борците”, завършил е Духовната академия и бързо става лидер.

Пантев е близък приятел с Васил Илиев, с когото заедно основават ВИС-1. Поли е финансовият мозък на групировката.

През 1994 г. той привлича вниманието на службите, като човекът, измислил ВИС-2, след отнемането на лиценза на ВИС-1. Поли преминава към конкуренцията и става една от основните фигури в СИК.

Източник: trud.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Напусна ни още една легенда на българския спорт

Един от великаните в българската водна топка Симеон Бонев почина на 88-годишна възраст, съобщиха от федерацията ни в този спорт. Той е роден на 14 декември 1937 година.

„С дълбока тъга съобщаваме, че на 11 март 2026 г. ни напусна Симеон Бонев – един от великаните на българската водна топка, изключителен спортист, треньор и вдъхновител за поколения български състезатели.

Симеон Бонев оставя ярка следа в историята на българския спорт. Като национален състезател по водна топка той защитаваше цветовете на България с талант, характер и отдаденост. Многократен шампион на България, той се утвърди като една от най-значимите фигури в развитието на този спорт у нас.

След края на активната си състезателна кариера Бонев продължи да служи на българската водна топка като треньор. Той работи с младежките национални отбори и води националния мъжки отбор на България на Световното първенство в Кали, Колумбия през 1975 година – важен момент в историята на българската водна топка.

Още в младежките си години Симеон Бонев се отличава като изявен плувец, поставяйки рекорди и демонстрирайки изключителни спортни качества, които по-късно пренася и във водната топка.

През целия си живот той остана пример за спортсменство, дисциплина и преданост към спорта. Неговият принос към развитието на българската водна топка ще бъде помнен и ценен от всички, които имаха честта да го познават, да играят с него или да се учат от него.

Опелото ще се състои в неделя, 15 март 2026 г., в 14.30 ч. в църквата „Св. София“, гр. София.

Поклон пред светлата му памет.

Искрени съболезнования на семейството, близките, приятелите и на цялата спортна общност.

Почивай в мир“, написаха от федерацията.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя отиде завинаги при своя Данчо

На 92-годишна възраст почина българският учен и писател Ева Соколова – съпруга на бившия председател на парламента Йордан Соколов. Тъжната вест разтърси научните и културните среди у нас, тъй като проф. Соколова беше не само уважаван преподавател и автор, но и личност с ярко обществено присъствие.

Новината за кончината й беше съобщена от журналистката Магдалена Гигова, която публикува емоционални думи в социалните мрежи. В своята жалейка тя описва проф. Соколова като човек, който „винаги е светил със собствена светлина – на учен, на писател, на обществено ангажиран човек, на всеотдайна майка“.

Гигова пише още, че до последния си миг Ева Соколова е останала дейна и с изключително ясен ум. „Явно е чувствала, че дните й са преброени, защото е оставила на дъщерите си списък с хора, които да бъдат уведомени за кончината ?. Печална чест за мен е да бъда сред тях. Ева вече е при своя Данчо. И, както бе приживе, душите им са слети…“, споделя журналистката.

Родена на 9 септември 1933 г. в днешния Благоевград, тогава Горна Джумая, Ева Соколова посвещава живота си на науката. Тя е дългогодишен преподавател и професор по физикохимия във Висш химико?технологичен институт в София, където обучава поколения студенти. Освен научната си работа, тя става популярна и като автор на множество книги – както научни, така и научнопопулярни издания, насочени към младите хора.

През годините проф. Соколова публикува повече от 15 книги. Част от тях са посветени на популяризирането на химията и науката, а други разглеждат исторически и обществени теми, свързани с българската история и съдбата на българите в Егейска Македония – тема, която е близка до семейните й корени.

В последните години от живота си тя продължава да пише и да участва активно в обществения дебат, доказвайки, че силният дух и любопитството към света не се измерват с възрастта. Близки и приятели често я описват като човек с твърда позиция, силен интелект и изключителна дисциплина.

Смъртта на проф. Ева Соколова бележи края на един дълъг и плодотворен живот, посветен на знанието, книгите и обществото. За мнозина тя ще остане пример за учен, който не се затваря само в академичната среда, а търси път към хората и към обществените каузи.

А за близките ? тя остава преди всичко съпруга, майка и човек с голямо сърце – жена, която, както казват приятелите й, „наистина светеше със собствена светлина“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя е расла в мъчителна бедност и непоносим за детските плещи и психика физически труд.

Израснала в мъчителна бедност и принудена още като дете да поеме тежък физически труд. Малцина биха предположили, че тази жена един ден ще се превърне в една от най-обсъжданите и противоречиви фигури на своето време, за чиито премеждия е създаден един от най-хитовете филми през социализма.

Митка Бочева Гръбчева е партизанка от бригада „Чавдар. Тя е родена през 1916 година в село Радомирци, Луковитско. В Междувоенния период баща ? е член на Българския земеделски народен съюз, а след това не е политически активен. Гръбчева работи в София, като през 1938 година е във фабрика „Платно“ в „Подуяне“, където става член на комунистическия Работнически младежки съюз.

През 1939 година Гръбчева става член на БКП. След началото на Втората световна война, когато Хитлер напада СССР през юни 1941 година БКП се ориентира към въоръжени действия срещу правителството и като част от тях организира мрежа от „бойните групи“, който организират атентати срещу политици, поддържащи фашизма у нас. Гръбчева е включена в такава група с нелегалния псевдоним „Огняна“ и на 3 май 1943 година заедно с Величко Николов (или Станев) застрелва пред входа на дома му полковник Атанас Пантев. След Деветосептемврийския преврат от 1944 година Пантев е съден посмъртно от Народния съд, но изненадващо е оправдан. След атентата срещу Пантев Гръбчева става партизанка в отряда „Чавдар“ и отрядя „Георги Бенковски“ (Червен бряг). Тя участва в Брусенската битка на 26 юни 1944 година, където е ранена в ръката. Битката при Брусен е епизод от съпротивата по време на Втората световна война, състояла се на 26 юни 1944 г. край село Брусен, където Трета чета на партизански отряд „Георги Бенковски“ е обкръжена от жандармерия, но оказва героична, макар и трагична съпротива. В сражението загиват 19 партизани, а в тяхна памет е издигнат паметник. 

Генерал Димитър Гръбчев, баща му и съпругата на геннерала – партизанката Митка Гръбчева

На 9 септември 1944 г., след вестта за свалянето на правителството, партизаните от отряда, в който е Гръбчева, влизат без съпротива в село Торос, Луковитско. На 15 септември 1944 година Гръбчева вече е в София и е назначена за групов началник в отделение „А“  във формиращата се Държавна сигурност. След раждането на дъщеря ? Иванка през юли 1946 година прави няколко опита да напусне Държавна сигурност, позовавайки се на здравословни проблеми, като накрая е освободена считано от 15 септември 1947 година. Тогава е началник на група в отделение „А“ на Държавна сигурност. След това работи известно време в партийния комитет на Министерството на вътрешните работи, но напуска и него.През 1970 г. отново е назначена на работа с чин полковник, считано от 2 ноември 1970 г.

Митка Гръбчева е автор на мемоарната книга „В името на народа“. Издава и книгата „Бойните партизански петорки в града“. Награждавана е с орден „Георги Димитров“ (27 януари 1976).

Младият Димитър Гръбчев също е партизанин

Митка Гръбчева се омъжва за Димитър Гръбчев, който също е партизанин и висш офицер в Държавна сигурност. Двамата имат дъщеря Иванка Гръбчева, която е известна българска режисьорка, и син Сокол Гръбчев, служител във Второ главно управление на ДС и в МВнР. Митка Гръбчева умира през 1993 г. на 77- годишна възраст.

Снимка от визитата на първия космонавт Юрий Гагарин у нас. На втория ред (с каскета) е генерал Димитър Гръбчев, тогава шеф на УБО

Покойният голям наш писател Георги Данаилов е публиквувал спомен, в който разказва и малко известни факти за партизанката Митка Гръбчева. Ето откъс от този спомен:

„Митка Гръбчева е родена в семейство на пришелци от Македония. От немотия те не смогват да я отгледат и я дават хранениче.Тя е расла в мъчителна бедност и непоносим за детските плещи и психика физически труд. Учила едва няколко класа и нуждата я заставя да тръгне за София, където намира препитание в текстилна фабрика. От средата и условията там невръстните момичета могат да се научат само на ненавист и страх. И в тази все още крехка възраст се появяват някакви млади, запалени глави, които се опитват да обяснят на неуките текстилни работнички причините за експлоатацията, за скотското съществуване и че има едно велико, спасително учение, което се нарича комунизъм… Отгоре на всичко сред тези млади хора е и бъдещият съпруг Димитър Гръбчев, който сам признава: „Аз се чувствах комунист, но по това време нямах понятие от комунистическата теория и практика“… .Нещата са ясни. Митка има пламенен характер и се увлича бързо в новата вяра. „О, светла вяра в новия живот, как сгряваш и повдигаш ти сърцата!“ – беше писал Димчо Дебелянов. И как да упрекваш едно наивно същество, че се е поддало на комунистическите идеи, след като половината френски интелектуалци преди войната са били комунисти…

Покрай работата ми с Иванка Гръбчева често се срещахме и с Митка. Тя беше гостоприемен човек, обичаше да се разпорежда в дома си, струва ми се, че всички се бояха от нея – и дъщеря, и син, и зет. Боях се и аз. Но в името на справедливостта, никога през дългогодишното ни познанство тя не намекна една дума за произхода ми, за убежденията ми… За нея се говореха легенди, например как издебнала някаква продавачка в ЦУМ, че крие под тезгяха страшно дефицитни чаршафи. В следващия миг продавачката била измъкната от щанда, на нейно място се настанила Митка Гръбчева, извадила чаршафите изпод полицата и започнала да пише бележки на струпалата се опашка… Освен всичко друго тази жена-страшилище имаше самобитно чувство за хумор.“

В интернет могат да се прочетат още интересни детайли около личността на Гръбчева. Ето някои от тях:

„Интересно е, че през целия си живот Митка Гръбчева не си мръдва и пръста, за да ходатайства за децата си. След 10 ноември 1989 г. синът й Сокол остава без работа. Тя спокойно заявява: ”Здрав и прав е. Ще се оправи”.

Кадри от филма „Черните ангели“. Там ролята на Митка Гръбчева се изпълнява от актрисата Виолета Гиндева. Партнира й Стефан Данаилов

Годините минават и настъпва 1993-та. “Желязната лейди” на българското партизанско движение неочаквано попада в болница. Цял месец лекарите се борят за спасяването на живота й. Правят й четири хемодиализи. Докторите се дивят на издръжливостта на сърцето й. Заключението е сърдечна недостатъчност, след интоксикация. Постепенно нещата се проясняват. Картинката за последните дни на Митка Гръбчева е потресаваща. Партизанската легенда се е готвила дни, седмици или дори месеци за смъртта. Завещанието й е да не я кремират, а в последния й път да я изпратят само най-близките. С приближаването на фаталния ден Митка Гръбчева все по-трудно се грижи за себе си. Обаждат се стари болежки, но до последно не позволява на близките й да се грижат за нея. Дори не им дава да перат бельото й. Близки и далечни приятели и познати подозират, че Митка се готви за последния си ден. Заключва се в стаята си и поглъща огромна доза психотропни – 100 таблетки, които предизвикват жестока интоксикация. Вади пистолета от чекмеджето, но не го използва. Вероятно за да го употреби в краен случай, но дотам не се стига. Оръжието е намерено по-късно в банята. Установява се, че не е използвано. Явно е бил застраховка, че смъртта ще бъде сигурна. Така завършва живота си една корава жена. „Героиня”, „желязна лейди”, „черен ангел”. Всичко това събрано в една жена.“

Вестник „Ретро“ публикува статия за Гръбчева, в който се разказва: „Партизанската легенда е най-чистата, най-святата и най-непримиримата поборничка за идеята. Когато се снима култовият филм “Черните ангели”, актрисата Виолета Гиндева си спомня, че на снимачната площадка изневиделица се появявала легендарната партизанка Митка Гръбчева, майка на режисьорката Иванка Гръбчева, и още в движение започва да я учи как се мятат гранати по врага, спомня си Виолета Гиндева. За да изглежда всичко автентично, желязната Гръбчева измъчва крехката Гиндева с повторения до сълзи. След 10 ноември 1989 г. иконата на партизанското движение изпада в депресия. Но вятърът на промяната издухва добрите й до промяната отношения с Добри Джуров. Не иска да види и Андрей Луканов. Омерзението й стига до онази точка, че не иска да види и да преглътне старата си вражда с бойната си другарка Вълка Горанова, съпруга на Пеко Таков.

Другата популарна книга на Огняна е „Закъснели отговори“

Омразата й към ренегатите стига дотам, че когато вижда Тодор Живков в ареста, напуска стаята разстроена. За нея Янко до последно си остава стар и достоен боен другар и политик. Винаги изтъква като заслуга противопоставянето му на Москва да се създаде националноосвободителна армия в навечерието на септември. Майка ми наистина имаше безбожен език и беше желязна жена, спомня си дъщеря й Иванка, но това, че вадела на всяка крачка пистолет, са легенди. Виж, това, че псуваше новоизлюпените демократи в Града на истината, беше истина, но това, че била готова да си хаби патроните за тези жалки креатури, няма нищо общо с реалността. Майка ми ценеше куршумите посвоему и не би си позволила да ги хаби срещу тези хора, които не ги заслужават, допълва хиперболизирания образ на Митка Гръбчева дъщеря й Иванка.“

Източник:nabore.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вицето на ВИС-2 се превърна в мъж за пример

Висаджийският бос Николай Цветин – Близнака, дългогодишна дясна ръка на Жоро Илиев, макар и прехвърлил 50-те, Цветин все още е в завидна спортна форма и няма нито един излишен килограм.

Запознати от родния ъндърграунд издават, че след мафиотската екзекуция на Главния през лятото на 2005 г., вицето му в борческата групировка ВИС-2 е променил коренно начина си на живот.

Той предпочете да сдаде поста в борческата групировка веднага след ликвидирането на Жоро Илиев. Така Николай Цветин се оттегли от активния криминален бизнес и дори временно се изнесе от столицата и заживя в имението си в родния Разлог като от там продължи да дърпа конците на бизнесите си.

Със съпругата си Габриела

Преди няколко години обаче Николай Цветин отново се завърна в София, където последния му завършен бизнес проект е строежът на лъскава кооперация в квартал „Гоце Делчев“. Тя се извисява на мястото на митичния мутренски ресторант „Мираж“. Той и семейството му обитават апартамент на последния етаж от петзвездната кооперация.

Негови набори от ъндърграунда разкриват, че Николай Цветин се отдал изцяло на съпругата си Габриела и семейството си, след като напуснал по свое желание голямата криминална сцена.

Нещо повече – той не се отделя за повече от ден-два от половинката си. Вероятно е осъзнал какви са приоритетите му след множеството убийства и погребани приятели, предполагат наборите му от крими бизнеса.

Припомняме, че Николай Цветин и неговият брак близнак Георги Цветин, са сред основателите на групировката ВИС, заедно с брата на убития Георги Илиев – Васил.

Николай губи брат си през 1992 г. в автомобилна катастрофа и оттогава полага грижи и за неговото семейство.

След като през 1995 г. Николай Цветин погреба Васил Илиев, той прие да стане дясната ръка на по-малкия му брат Георги Илиев, който изненадващо бе провъзгласен за бос на групировката.

Противно на очакванията в мутренските среди, ВИС-2 просперира и в мафиотския, и в легалния бизнес под ръководството на Главния и Николай Цветин.

За разлика от Георги Илиев, Николай Цветин успя да се опази от зрелищни гангстерски скандали и до ден-днешен не е бил съден. Според мнозина той е имал активна роля в криминалните схеми на групировката. Задачата му е била да легализира мафиотските капитали, натрупани от Жоро Илиев и лейтенантите му Мето Илиенски и Румен Нарциса, които също отдавна не са между живите.

Източник: Уикенд

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Иван Ласкин щеше да навърши 56! Спомен за „Васко да Гама“, голямата любов и писмо до дъщеря му Люба

Иван Ласкин е роден е на 10 март 1970 г. в София. По майчина линия е от арменски произход. През 1984 г. изиграва главната роля в серийния филм „Васко да Гама от село Рупча“, цяла България говори за него, а момичетата са лудо влюбени. На 10 март тази година Иван Ласкин щеше да навърши 56 години. Завинаги обаче остана на 48!

Играл е в десетки български игрални филми, сред които „Честна мускетарска“, „Вагнер“, „Хайка за вълци“, „Дунав мост“ и „Магьосници“, „Колобър“, „Приятелите ме наричат Чичо“, „Рут“, „Църква за вълци“, „Най-важните неща“, „Грях“, „Стъклената река“. Има участия и в над 20 европейски и американски продукции през периода 1989 – 2007 г.

На 28 декември 2018 г. Иван Ласкин е приет във Военномедицинска академия. Държан е в изкуствена кома заради чернодробна недостатъчност. Умира в болницата на 6 януари 2019 г., на 48 години.

Иван Ласкин живее във време, в което военната служба е задължителна. Приживе е споделял доста кадри и случки от това време. Да бъде част от българската армия за него е било гордост.  

„Гордея се със 7,62 X 54 R! Моята картечница))))) Наричах я Джулия! А запасната ми цев се казваше Пенка!))) България трябва да има АРМИЯ! България трябва да има сила! Такива времена ще ни довтасат, че аз на 50, ще трябва да ходя запас."

В спомените на писателя Иво Сиромахов – Иван Ласкин е с името Лазо. Той споделя, че актьорът е презирал хората, които са се изживявали като важни, но е бил обичлив човек.

„Понякога си мисля, че Лазо се махна от живота напълно съзнателно. Какво да прави повече тук? В това оскотяло общество, което говори само за пари и за свинщини. Всеки ден, когато излизам в гората с кучето, си говоря наум с Лазо. Представям си какво би казал той в някоя ситуация, как би реагирал… Струва ми се, че мяркам между дърветата дяволитите му усмихнати очи, и знам, че ей сега ще направи някаква голяма простотия и двамата ще се спукаме от смях. С това голямо сърцато дете, което така и не спря да си играе“.

Във „Фермата“ заявява себе си като кулинар

Иван Ласкин се включва като участник във „Фермата“, през 2017 г. Там признава, че е изключително мързелив, което вероятно ще е проблем за останалите участници, но обещава да компенсира със супер силата си - готвенето.

„Влизам изключително позитивно настроен, защото аз така мисля, това е моят характер. Може да изглеждам сприхав, но не е така. И искам да покажа, че дефакто по телевизиите наистина може да съществува добро образователно място, каквото е „Фермата”, изтъква тогава актьорът. 

Дълго време Иван Ласкин е част от ловна дружина, но с времето спира с това хоби. Остава му обаче страстта да понякога да приготвя уловеното.

„Аз от години не убивам животни, но винаги ходя на лов, защото има хубаво вино, което се надявам да пия във „Фермата”. Аз ще готвя. Ето там съм лидерът. Много добре разбирам от тази наука, защото кулинарията е наука. Не обичам подправки, защото подправките са слабостта на готвача".

Отбелязва и че ястието, което би носило неговото име, вероятно е вероятно е пръжки с лук.

Първата му съпруга Мирослава и първородна дъщеря

Мирослава Гоговска е първата съпруга на актьора Иван Ласкин. Двамата се женят много млади и по-късно се развеждат. От връзката им се ражда първата дъщеря на звездата от филма „Дунав мост“ – Люба.

Съпругата на Иван ласкин - Мирослава Гоговска, е родена на 16 май 1973 г. в София. Завършва актьорско майсторство при проф. Димитрина Гюрова в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ през 1995 г. и дебютира в ролята на Анка („Криворазбраната цивилизация“ – Д. Войников) в Държавния театър на Пазарджик. От 1996 е актриса на свободна практика. Към момента е доцент и провежда различни обучения, свързани с актьорство и поведение на сцена. Тя е едно от любимите лица за снимане на Владо Карамазов.

Първата дъщеря на Иван Ласкин - Люба е лекар

Завършва Медицински университет – София през 2024 г., а от април 2025 г. е част от екипа на Клиниката по педиатрия в УМБАЛ „Лозенец“. Член е на Българския лекарски съюз и Българската педиатрична асоциация. По време на следването си е работила като здравен асистент в COVID отделение и Спешно отделение към НКБ, както и като здравен асистент в Интензивното отделение на СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев“.

Иван Ласкин е известен освен с актьорския си талант и с красивия начин, по който борави с думите. А всички знаем, че когато сърцето се води от любов, винаги се ражда нещо красиво. За рожден ден на дъщеря си Люба, той споделя следните думи към нея, от които личи както голямата му обич, така и силното притеснение в комуникацията. Приживе Иван Ласкин насърчава Люба и втората си дъщеря София да изградят истински сестрински отношения.

„Здравей, красиво момиче!

Знаеш ли? Аз много те обичам! Ти си ми част от сърчицето! То, моето сърчице се дели на три. Моите момичета!

Не знаех какво да направя и как да те зарадвам за рождения ти ден. Защото, цял ден ми беше притеснено. Цял ден ти беше пред очите ми....Не се обадих, защото осъзнавам, че съм досаден, и не исках и на този ден пак да ти досаждам.

Вече си голяма и аз мога единствено и само да мрънкам. Не си длъжна да ми слушаш мрънканиците вече)))Но, имаш моята обич и моите страхове. Имаш едно момче, което винаги ще пази принцеската си. Обичам те и се плаша...

Защото ме е страх да не изглеждам в очите ти обикновен тъпанар (какъвто е всеки татко на момиче))))). Не зная как да те зарадвам! Как да постъпя? Лутам се ....Не знаех как да се държа с теб на този ден. И за това сега ти пиша и сега чувствам едно, и знам какво да ти кажа!

ОБИЧАМ ТЕ, мое красиво момиче!ОБИЧАМ ТЕ!

Губя си мисълта докато пиша, защото се вълнувам и притеснявам и търся думи с които да ти разкажа точно какво чувствам и как да го разкажа, така, че да не стресна моята принцеса.....

Ето, намерих думите-ОБИЧАМ ТЕ, ОБИЧАМ ТЕ, момиче!Много! Ти си великолепна и аз се гордея с теб! Ти ме радваш...аз се чувствам щастлив от всичко, което правиш! Гордея се от това какво си ТИ! Гордея се с теб, Люба!!!! Ти ме радваш!.... Благодаря за това, че си толкова внимателна, умерена, изискана, нежна, търпелива, благодарна, талантлива, признателна, разумна, и УМНА!

18 години, ти не разочарова баща си! Прекрасна си, момичето ми! Прекрасна..и аз се ГОРДЕЯ с теб!

Честит Рожден Ден, ПРИНЦЕСКЕ, ОБИЧАМ ТЕ!

Твой татко Иван.“

През 2006 г. Иван Ласкин открива любовта в лицето на актрисата Александра Сърчаджиева. Двамата са заедно до смъртта му 2019. С Алекс Сърчаджиева имат дъщеря – София.

"Игра на доверие" е филмът дебют за 11-годишната София. Продукцията е независима, определяна от Яна Маринова като "мотивационна драма за домашното насилие".

През 2023 акстрисата споделя, че преди 10 март е бил един от най-щастливите дни в живота й и е бил изпълнен с много любов, смях, топлина и щастие. След неговата смърт обаче усещането й се променя и за нея това се превръща в пуст и самотен ден.

„Защото теб те няма! Защото ужасяващо ми липсваш! Защото искам да те прегърна и да не те пусна никога! Защото искам да те целуна! Защото имам нужда да говоря с теб! Защото искам да се смея с теб! Защото искам да видиш София! Защото имам нужда от теб и твоята усмивка! Обичам те много! Това е…“ – написа в емоционален пост Александра Сърчаджиева тогава.

Източник:ladyzone.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Майка й малкото й момиче живеят под тераса на блок в Пловдив

 

Липсват дори минимални санитарно-хигиенни условия и сигурност, става ясно от информацията

Сигнал за дете, живеещо при изключително тежки условия на открито, предизвика бурни реакции в социалните мрежи. Според публикация на жителка на Пловдив майка и малко момиче на около 7-8 години са се подслонили под тераса на жилищен блок, пише "Марица".

По думите ѝ те се намират в задната част на блок 127 - в задната част, разположена зад Поликлиниката.

Жената разказва, че майката и детето са устроили временно „жилище“ в ниша под тераса на първия етаж на сградата.

"Тази сутрин преминавах оттам и видях само малкото момиче. Детето беше върху бетонните плочи, оградено единствено от няколко парчета бял кашон. Беше изложено на влага, студ и атмосферни влияния", описва свидетелката.

И разказва, че е попитала момичето какво прави там, а то ѝ отговорило, че няма къде да живеят и спят там заедно с майка си, която по това време отсъствала.

По думите на пловдивчанката условията са крайно неподходящи – липсват минимални санитарно-хигиенни условия и сигурност.

Жената призовава институциите да реагират незабавно – да бъде извършена проверка от социални служби и от МВР, да се установи самоличността на майката и детето и да им бъде осигурен подслон.

Според нея е необходимо семейството да бъде настанено в център за временно настаняване или кризисен център за майки с деца, както и да бъде направена оценка на риска за детето съгласно Закона за закрила на детето.

"Вярвам, че като общество и институции не можем да допуснем едно дете да расте под бетонна тераса в европейски град през 2026 година", пише още тя.

Към момента няма официална информация дали сигналът вече е проверен от компетентните служби.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Любима ктьор на мнозина но само най-верните фенове могат да го разпознаят на неговите младежки снимки

Само най-преданите почитатели биха успели да разпознаят любимия актьор на неговите младежки снимки. С годините той се е променил толкова много, че днес изглежда почти неузнаваем: по-зрял, по-уверен и със същия онзи характерен „стоманен“ поглед, който зрителите веднага забелязват. Днес мнозина го определят като истински мачо на телевизионния екран – заради силното му присъствие, мъжествената визия и уникалното му чувство за хумор.

Разпознахте ли любимия актьор на старите му снимки? Ако не сте сигурни, ще разкрием името му по-долу.

Някога млад и дръзък, а днес – уверен, харизматичен и обичан от милиони: така изглежда пътят на Дмитрий Нагиев, който се превърна в една от най-популярните фигури в телевизията и киното.

Историята му е пример за дълъг и упорит път към успеха – от студент в театрален институт с жив поглед и младежки ентусиазъм до един от най-разпознаваемите актьори в страната.

С времето външният му вид се променя значително. Момчешката му визия постепенно отстъпва място на по-сериозно излъчване, а увереният поглед и силното присъствие пред камерата се превръщат в негова запазена марка. Още от първите секунди на екрана той успява да привлече вниманието на публиката.

Днес Дмитрий Нагиев често е наричан символ на телевизионната харизма – благодарение на мощната си енергия, брутната външност и неподражаемото чувство за хумор. Той печели симпатиите на зрителите с участията си в популярни проекти като „Физрук“, „Кухня“, „Гласът“ и много други, където всеки негов образ се превръща в запомняща се история.

Интересното е, че само най-верните му фенове могат да го разпознаят на снимките от младежките му години. От онова време сякаш е останала само сянката на онова енергично момче и онази особена харизма, която той е успял да запази през годините.

На старите снимки той изглежда съвсем различно – слаб, с по-дълга коса и лека, игрива усмивка. Днес е по-сдържан, по-силен като присъствие и много по-зрял.

Всяка негова поява на екрана напомня среща със стар приятел – човек, който винаги успява да изненада публиката. И може би точно в това се крие магията на Нагиев: въпреки че времето променя външността му, той остава същият – искрен, талантлив и напълно неподражаем.

*Статията има информативен характер и е предназначена единствено за обща осведоменост. Не се гарантира пълнота и изчерпателност на информацията.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Станахме неволни свидетели на изпълнение на смъртна присъда в 2 през нощта през 70-те

 

„Изстрел в тишината“

Лятото на 70-те имаше особен вкус – на прах, на изгоряла от слънцето трева и на онази безгранична свобода, която само едно дете може да понесе. Вечерите бяха дълги, а нощите – нашето бойно поле за доказване на смелост.

Бяхме момичета на прага на тийнейджърството, подхвърлящи си предизвикателства като разгорещени въглени. Най-голямото от тях беше „Гробището“. В два през нощта светът принадлежеше на сенките, а ние се промъквахме между паметниците, за да покажем, че не се боим от мъртвите. Не знаехме, че трябва да се боим от живите.

Онази нощ беше задушна. Въздухът трептеше, а щурците изведнъж млъкнаха, сякаш някой беше срязал звука с нож. Бяхме се скрили в гъстата растителност в края на парцелите, когато чухме тежкия звук на двигатели. Светлини на фарове разрязаха тъмнината, местейки се нервно по старите кръстове.

Притиснахме се към земята, сърцата ни биеха толкова силно, че се бояхме да не ни разкрият. Видяхме силуети – униформени мъже и един друг, по средата, чиито движения бяха тежки и несигурни. Всичко се случваше като в ням филм, докато тишината не беше разкъсана от сухи, резки изстрели. Не бяха като по филмите. Бяха глухи, окончателни.

Нямаше викове. Само звукът на лопати, забиващи се в пръстта, и миризмата на изгорял барут, която се смеси с аромата на нощни цветя.

Прибрахме се тичешком, без да обелим дума. През онази нощ детството ни приключи в два часа сутринта. Разбрахме, че гробищата не са страшни заради духовете, а заради тайните, които живите погребват в тях под прикритието на мрака. Години наред не смеехме да се погледнем в очите, защото всеки от нас носеше в себе си тежестта на онези изстрели – истината за една присъда, на която не трябваше да бъдем свидетели.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ