Застрелват ги безмилостно ги заравят в яма край селото. А от нея дълго време се носеха стонове

Те са най-тихите и скромните бойци. Техните ръце и сърца сгряват изморените, ранените, подгонените партизани. Техните домове са повече от родна стряха. Те са вторите майки и бащи, братя и сестри, приятели. Но те са и най-уязвимите при нападение на врага. Те – ЯТАЦИТЕ.

На 7 юни 1944г. с. Малко Чочовен, Сливенско, осъмва в блокада. И кървавата драма започва.

В училището се събира цяла банда главорези, водени от Тосун бей /прякор на командира на 11 пехотен полк. Гинчев/. Заедно с него са началникът на областната тайна полиция Халтъков, раненият в боя при с. Ковачите полицейски комендант на гр. Сливен полк. Алексиев, началник-група Държавна сигурност Христо Мухтаров, майор Попрачев, капитан Апостол Дедов, поручик Слави Чапкънов /командир на минометното подразделение в боя при с. Ковачите/, подофицерът-инквизитор Андрея Гандев, селските чорбаджии Пендю Стойчев, Стойко Донев, Андон Щилянов, кметът Вълю Кънев, Пейчо Кънев, селският стражар Петър Келемето и др. Читателю, запомни тези имена, защото може да срещнеш някое от тях като невинна комунистическа жертва!

От донесението на полицейския комендант Алексиев и началник-група Държавна сигурност Мухтаров се вижда, че „това са: Куна Славова Гинчева, майка на нелегалните комунисти Къньо, Иван и Койчо Славови Гинчеви; Стойко Георгиев Стойков и жена му Станка, родители на нелегалния комунист Вълко Стойков Георгиев; Султана Христова Георгиева, съпруга на нелегалния Христо Георгиев; Никола Тодоров Николов и дъщеря му Ганка Николова Тодорова, баща и сестра на нелегалната Мария Тодорова; Кутьо Стоянов Георгиев, баща на нелегалния Георги Кутев; Михаил Андреев Иванов, Добри Стоянов Добрев, Кондю Добрев Койчев и Пеню Димов Миланов. От извършения разпит на задържаните лица се установи, че същите са били в постоянна връзка с нелегалните… Снабдява ли са ги с храна, други продукти и облекло.“

Разпитът продължава през целия ден. Нарязват лицето на Станка Георгиева. Избиват едното око на Куна Гинчева. Счупват гръбнака на 15 годишния Гинчо. Смазват от бой Стойко Георгиев и Султана Гинчева. Но те не произнасят и дума. Накрая ги навързват като роби и ги повеждат извън селото. Тъй като подофицер Андрея Гандев скача върху 15 годишния Гинчо и му чупи кръста, другите го влачат след себе си.

В това време заливат с газ партизанските къщи и ги подпалват. Над селото се понасят кълба зловонен дим.

След малко откъм местността „Долно чаирче“ се чува автоматична стрелба. И сред безредния пукот проехтява пълния с болка и ужас вик на Гинчо: „Бате Иване-е-е…“. Заравят ги в една яма.

Часове наред малкочочовенци не смеели да излязат по къра, защото от уста на уста се разнася ужасната мълва, че от ямата се носят стонове.

На лобното им място след 9 септември 1944г. изграждат Братска могила. Там погребват през 1973г. и трагично загиналия командир на отряд „Хаджи Димитър“ Иван Гинчев /Йонко/.

Разказ за най-черният ден на с.Малко Чочовен от Мария ЧЕРВЕНДИНЕВА

„В изпълнение на заповед номер 26: разстрел без съд“

Публикуван във вестник „Дума“,

четвъртък, 28 Юли 2011 / брой: 171

На 10 май 1944 г. генерал Христов – командир на 3-та армия – Варна, издава заповед номер 26 за изпълнение на министерско постановление от 28 април 1944 г. и поверително писмо I-418 на министъра на войната. С тези документи фашистката  власт съсредоточава под общо и единствено командване на военните всички полицейски, жандармерийски и други обществени органи. Чрез тях се определя и основната цел – унищожаването до 15 август 1944 г. на всички партизани, на техните ятаци и помагачи.

В заповедта е записано „разстрел без съд“ на участници в антифашистката съпротива. На основание на тази заповед генерал Младенов – командир на 3-та Балканска дивизия – Сливен, издава на 11 май 1944 г. своя заповед „за пълното унищожаване на антифашистките сили в района на поверената му дивизия“. Командирът на 11-и пехотен полк – Сливен, полковник Иван Гинчев със своя заповед от 16 май 1944 г. конкретизира действията на подчинените му военни части. Разпоредено е: „При воденето на борбата с нелегалните да се действа решително, безмилостно, радикално… с оръжие, и да се разстрелват на място на действието всички нелегални и техните помагачи и укриватели. Да се опожаряват или хвърлят във въздуха къщи, колиби, кошари и други постройки.“

Трагедията в моето родно село Малко Чочовен, Сливенски окръг, на 7 юни 1944 г. е в приложение на всички тези заповеди. Рано сутринта селото е блокирано от войска и полиция. В общината временно са се настанили офицери – военни и полицейски, подчинени на полковник Гинчев. От различните махали под най-строга охрана се откарват към училището близки на партизаните от отряд „Хаджи Димитър“ – Куна Славова (50 г.) и сина й Гинчо (15 г.) – майка и брат на командира на отряда Иван Славов – Йонко, и братята му Къню – Агата и Койчо – Славчо; Станка (70 г.) и Стойко (72 г.) Георгиеви,  родители на Вълко Стайков – Караджата; Султана Христова – съпруга на Христо Георгиев – Милан, Колю Тодоров, 61-годишен, и дъщеря му Ганка – баща и сестра на Мария – Вяра; Кутю Стоянов – баща на  Георги Кутев – Момчил. Арестувани са и ремсистите Михаил Андреев, Кондю Добрев, Добри Стоянов и Пеню Димов.

Наскоро след това хората чуват писъците на жестоко инквизираните техни съселяни. Жестоките побоища над невинните жертви се извършват под прякото командване на полковник Гинчев, наричан в полка Тосун бей заради жестокия му характер и грубо поведение и към войниците. При разпитите пряко участват офицерите: майор Попрачев и поручик Чапкънов, а при инквизициите пряко се намесват и полицейски началници: на тайната полиция Халтъков, полицейският комендант на Сливен Алексиев, началникът на ДС Мухтаров.

След няколко часа полицаите и офицерите извеждат петима полуживи, обезобразени арестувани: Куна – майката на Йонко, едва пристъпва, и е с извадено око, до нея Гинчо продължава да плаче и да се дърпа, докато подофицерът Андрей Гандев не го събаря на земята. За да стигнат до изкопаната яма на поляната, наричана „Чийрчето“, Гинчо е привързан към майка си и тя с последни сили го влачи. По лицето на баба Станка продължава да тече кръв от нарязаните й бузи, а дядо Стойко със счупен крак едва се движи. В окаяно състояние е и Султана – пребита, тя върви в несвяст в последните минути на своя млад живот.

И докато гърмежите на „Чийрчето“ ужасяват хората, селото се покрива с черен дим от запалените къщи на току що разстреляните невинни близки на партизани от отряд „Хаджи Димитър“.

Кои бяха тези жертви на фашизма? Баба Станка, наричана така, защото в продължение на повече от 25 години „бабува“ на всички новородени деца в селото. Разстреляна е, само защото е майка на партизанин и политзатворник, активни участници в антифашистката борба. Дядо Стойко, участник в трите войни от 1912 г. до 1918 г. Скромен, трудолюбив, беден, грижовен баща. Майката на Йонко и Агата леля Куна е скромна и трудолюбива, с трима сина партизани и съпруг в Сливенския затвор. Султана от борческото с. Шивачево, невинна жертва на фашистките главорези.

И днес, толкова години след кървавия 7 юни 1944 г., не ме напуска мисълта за онова време, когато разстрелваха без съд и присъда стотици герои, а в затворите бесеха или разстрелваха известни личности, които с дейността и интелекта си бяха и ще останат в родната ни  история.

Каквито и да са опитите на днешните отрицатели на това героично време да зачеркнат цели периоди от историята, не ще успеят, защото „Не се гаси туй що не гасне“.

И защото побеждават онези сили, чиито корени са в широките народни маси.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Блокадата, която отне живота на над един милион души

Ленинград е символ на най-голямата човешка катастрофа през Втората световна война. Нацистката блокада, започнала на 8.9.1941, изпраща на смърт почти всеки втори жител на града. Нечовешките условия обаче не ги пречупват.

Първо изчезват кучетата и котките, а след тях и птиците. Крайната нужда и свирепият глад кара хората да ядат всякакви животни, за да преживеят и да не полудеят. Варят си супа от маджун и преварена кожа. Руският писател Даниил Гранин, който оцелява след блокадата на Ленинград, преди две години разказа пред германския Бундестаг следната покъртителна история: „Умира едно тригодишно дете. Майката слага трупа му на прозореца и всеки ден реже по едно парче от месото, за да изхрани второто си дете – и така го спасява“. Канибализмът също не е бил рядкост по времето на близо 900-дневната блокада. Смята се, че е имало между 1 000 и 2 000 случая на човекоядство. При това канибализмът се е наказвал с разстрел без право на обжалване.

Брутална стратегия

Съдбата на Ленинград, днешен Санкт Петербург, между 1941 и 1944 година е несравнима по своята бруталност. В началото на германската блокада населението на града край Нева наброява 2,5 милиона души, от които 400 000 са деца. По време на продължилата 871 дни блокада загиват 1,1 милиона цивилни граждани. Повечето от тях – от глад. Историците описват съдбата на Ленинград като най-голямата човешка трагедия на един град в цялата сегашна история.

Блокадата трае от 8 септември 1941 до 27 януари 1944 година. Това е и най-продължителната блокада на един град през 20-и век. През лятото на 1941 година групата армии „Север“ под командването на генерал-фелдмаршал Вилхелм Ритер фон Лееб атакува града с 500 000 войници, на които е поставена задача да унищожат Червената армия в Балтика, да превземат всички военноморски бази в Балтийско море и да превземат Ленинград до 21 юли.

Последната железопътна линия, която свързва града с външния свят, пада в ръцете на нацистите на 30 август 1941 година. От 8 септември градът е изцяло обкръжен по суша.

Хитлер спира нападението

Хитлер, който първоначално иска да завладее Ленинград и да го изравни със земята, неочаквано спира своите дивизии. Вместо да рискува тежки загуби в улични битки, той заповядва блокадата на втория по големина съветски град. Това дори предизвикало недоволство сред войниците. По този повод министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс пише в дневника си: „Войниците викат в хор: „Искаме да продължим напред“.

Историкът от Йена Йорг Ганценмюлер твърди, че снабдяването за германските войници с хранителни продукти по онова време е било възможно, само ако цивилното население в окупираните земи бъде оставено да гладува. Известно е, че още от лятото на 1941 година Вермахтът има проблеми със снабдяването. „Първоначалното намерение за разрушаване на града се променя в полза на блокада, която в крайна сметка също цели унищожаването на цялото население“, казва Ганценмюлер.

Последното спасение – „Пътят на живота“

Особено първата зима от блокадата заварва населението крайно неподготвено. В обсадния пръстен има само една пролука – през замръзналото Ладожско езеро. Легендарното ледено шосе официално се казва „Военно шосе № 101“, но хората го наричат просто „Път на живота“. Само по този маршрут, който е бил под постоянен обстрел, е можело да се евакуират хора и да се доставят хранителни продукти в обсадения град. За жалост твърде недостатъчно. Още в началото на октомври 1941 година настъпва непоносим глад. Хлябът се смесва с трици и целулоза, раздават се купони за храна.

Онези, които работят, получават по 250 грама хляб дневно. Всички останали – по 125 грама. Обезсилените хора живеят в неотоплените си жилища заедно с умрелите. Първо изгарят мебелите, а накрая и книгите. Едва от януари 1943 година, когато Червената армия успява да пробие блокадата, вече има хляб без ограничения.

Независимо от нечовешките условия на живот в града по времето на блокадата, ленинградчани доказват високия си дух. През първата зима на блокадата 2 500 студенти завършват висшето си образование, театрите в Ленинград представят нови постановки, музеите са отворени.

А през 1942 година е и премиерата на Седмата (Ленинградска) симфония на Дмитрий Шостакович, която той композира година преди това под германския обстрел на града.

Мълчанието на следващите поколения

Главният редактор на специализираното списание „Източна Европа“ Манфред Запер казва, че блокадата на Ленинград дълго време е минавала за „нормална военна операция“. Британската историчка Ана Райд обяснява, че в Германия десетилетия наред е била премълчавана истината за нечовешките условия на живот на цивилното население, защото извършителите на престъплението са били бащите и дедите, воювали на Източния фронт?.

По-лесно е да се помни това, че тези наши роднини са страдали от измръзване, че са гладували и че след войната са се намирали в съветски плен, отколкото да говорим за това, че самите те са подпалвали цели села, че са плячкосвали храната и облеклото на селяните и се помагали за избиването на евреи“, пише Ана Райд в книгата си за блокадата на Ленинград. В съзнанието на германците престъпленията край Ленинград дълго остават в сянката на спомените за Сталинград, тъкмо защото край Сталинград са дадени много жертви от германска страна, твърди и Йорг Ганценмюлер.

До 80-те години на миналия век престъпленията на Вермахта остават почти изцяло неспоменати. „Това е ерата на голямото премълчаване”, казва бившият директор на германско-руския музей в Берлин-Карлсхорст Петер Ян и добавя: „Блокадата на Ленинград беше съзнателно изтласквана от колективната памет на германците, за да не са принудени да признаят още едно голямо престъпление на века“. А писателят Даниил Гранин заяви пред Бундестага през 2014 година по повод годишнина от края на блокадата, че дълго време не е можел да прости на германците, за това, че вместо да се борят на полето на честта и да изпратят войниците си срещу Ленинград, те са пратили гладът да воюва срещу обикновените хора.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той беше най-големият ни борец, но малцина знаят, че беше и голям разузнавач

Роденият през 1942 г. в с. Мошино (сега квартал на Перник) Боян Радев Александров е назначен като младши разузнавач (физкултурник) през февруари 1964 г. в Трети отдел на Софийско градско управление – МВР. Длъжността е по щата на Държавна сигурност. Боян Радев има завършен 7-и клас и толкоз. Произхожда от бедно селско семейство, родителите му са разведени, има две години по-малък брат Емил – също борец, който се „движи в неподходяща среда“. От 1958 г. активно тренира борба и работи в Меднодобивния комбинат „Георги Дамянов“. През 1959 г. става шампион по борба за юноши, а следващата година е включен в националния отбор.

След като изкарва войниклъка в спортна рота на ЦДНА, продължава спортната си кариера в „Миньор“ – Перник. Това сочи справката от изучаването на Боян Радев, преди да бъде назначен като младши разузнавач (физкултурник).

В сведенията, събрани за него, няма нищо забележително, с изключение на изречението на партийния секретар на Мошино: „На Боян Радев не може да се поверява отговорна работа, тъй като не желае да учи“. Това нежелание личи от кратката собственоръчно написана молба да започне работа в органите на МВР. Приложената автобиография е написана ръкописно, но от друг грамотен човек с обработен почерк.

През 1974 г. Боян Радев сключва брак с Мария Арнаудова. В документите е отбелязано, че сестрата на бъдещата му съпруга е омъжена за члена на БКП Бранимир Григоров Стефанов, а техен кум е Венелин Коцев. Техният син, кръстен на баща си, е небезизвестният сикаджия Бранимир Григоров. Криминално проявеният Бранко Григоров имаше общ бизнес с Поли Пантев и беше съдружник с руския мафиот Герман С. Винокуров в средата на 90-те години. Прострелян е на 26 юни 2004 г. и умира три дни по-късно.

Когато се жени, Боян Радев вече е подполковник от самостоятелния отдел II на ДС за външно наблюдение и проследяване. Според атестация от април 1967 г. той е дисциплиниран и скромен, но поради активната си спортна дейност е работил реално само няколко месеца, основно в охранителни мероприятия. Липсва му опит и трябва да повишава служебната си квалификация.

В кадровото му дело по-нататък се акцентира почти изцяло върху спортните му успехи – вече като треньор в „Левски-Спартак“. Награждаван е многократно, включително с парични награди, и е повишаван предсрочно в звание и длъжност заради високите си спортни постижения. Документите показват, че всички преназначения в ДС са правени с цел да расте в длъжност, звание и заплата.

На 6 април 1965 г. е преназначен за разузнавач в УБО по нареждане на заместник-министър Мирчо Спасов и Гръбчев. След златния медал от световното първенство в Толедо през 1966 г. е назначен за старши разузнавач в отделение за оперативно-техническа и охранителна дейност. През 1967 г. получава софийско жителство, предсрочно става капитан, а през 1968 г. – майор по указание на Тодор Живков. През 1970 г. длъжността му е трансформирана и той става адютант на министър ген.-полк. Ангел Солаков със заплата 180 лв.

В края на 1971 г. е направен опит да бъде уволнен от МВР и му е предложена волнонаемна длъжност в „Левски-Спартак“, която той отказва. За него е създадена нова длъжност в самостоятелния Втори отдел на ДС. От април 1975 г. е началник-отделение, водещ се към отдел „Физкултура и спорт“. През 1977 г. се опитва да получи 15% допълнително възнаграждение като заслужил майстор на спорта, със задна дата за цялата година.

Единствената му неспортна проява, за която е награден, е през 1978 г. във връзка с разпространението на „Декларация-78“. За проявена находчивост при залавянето на обектите по делото „Декларатор“ Боян Радев е награден с Медал за заслуги за сигурността и обществения ред.

От 5 декември 1980 г. е назначен за сътрудник II степен в Българския културно-информационен център „Дом Витгенщайн“ във Виена. Получава 9800 шилинга и около 100 лв. в България. Въпреки че няма средно специално образование, е приравнен по щат. Успява да си осигури и допълнително заплащане от МВР със задна дата.

Документите за дейността му във Виена са събрани в работно дело под псевдоним „Данков“. Той изпълнява задачи на външното контраразузнаване, въпреки че не владее езика и отказва да го учи. Използван е за контраразузнавателни задачи, охрана, наблюдение на българската емиграция и работа по обект „Елисавета“.

В сведенията си „Данков“ описва контактите си с обекта, включително изразходвани суми. Има забележки за липса на контрол върху разходите му. Налице са и разписки за значителни суми, изплащани за изпълнение на задачи. Част от застраховката и разходите за автомобила му се поемат от държавата.

През 1982 г. установява контакт с обект „Лагериста“, който му предава над 100 страници сведения за вражеската емиграция. Има данни, че Радев получава картини като подаръци и изпраща валута в България чрез пътуващи лица.

Въпреки положителните оценки за дейността му, през 1986 г. не му е удължен престоят във Виена. В документите се загатва за възможна компрометираща информация срещу него, свързана с финансови злоупотреби, открита в касата на ген. Васил Коцев след смъртта му.

Мария Дерменджиева/Източник: glasove.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина голямата любов на Лили Иванова

На 76 години почина един от най-големите китаристи на българската рок музика – Илия Караянев. Известният като Личо Стоунса виртуоз е роден на 27 юли 1949 г. в любимия си Пловдив. Свири на китара от 14-годишен, като първите му уроци са от Ерик Клептън, Джими Хендрикс и група Shadows.

Първата китара прави заедно с баща си, който е дърводелец. През 70-те е най-известният соло китарист у нас, като звездната си слава получава в оркестъра на Лили Иванова. Има тригодишен любовен романс с примата, след което се разделят.

После свири в авангардния тогава джаз оркестър „София“. През 1984-та емигрира в Швеция, след това свири по корабите, в оркестри в Германия и Норвегия. След тежка катастрофа през 1996 г. едва остава жив. След това се завръща в България, а последният му проект е Litcho Stones band заедно с пловдивските музиканти Кольо Брадата и Сашо Каменаров.

Свирил е във всички стилове и с всички родни величия. Летящият му старт е с Емил Димитров и Митко Щерев. С тях свири 6 месеца през 70-те години, а после се оказва в оркестър „София“. Навлякъл си куп неприятности заради дългата коса. Там също изкарал половин година. Малко след като ги напуснал, бендът тръгнал на турне, но самолетът, с който летял, паднал и момчето, заело мястото му в оркестъра, загинало. После се озовал във формация „6+1″ начело с Иван Пеев. Там се сработил с Марги Хранова и Борис Годжунов. Бандата вървяла страхотно, планували участия в чужбина, но една щура вечер завършила с милиция заради ревността на един от музикантите към Марги и всичко се разпаднало. После свирил с Богдана Карадочева и Стефан Димитров. Изкарал и три години с Лили Иванова.

„Такава като нея още 100 години няма да се роди. Щом може на тия години да събере 15 000 души. Ако спре да пее, трябва да умре – това е животът й. Страшни концерти правехме навремето в Съюза. Бяха велики времена“, споделя Личо в едно от последните си интервюта, но не иска да разказва подробности около битието си с примата.

Екипът на bgspomen.com изказва съболезнования на семейството и близките на Илия Караянев.

Светъл път, маестро! И благодарим за музиката!

Източник:marica.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Разкриха хитрия план на младите обирджии, задигнали близо 500 бона от инкасо в Ихтиман

23-годишните Явор Проданов и Христо Янашков, които ограбиха около 460 000 лева от инкасо автомобил край гарата в Ихтиман, си оставили телефоните вкъщи преди удара, за да не бъдат засечени по мобилните клетки. 

Това, както и фактът, че предварително са проучили маршрута на бронирания автомобил и са си осигурили дегизировка на строителни работници, показва, че са планирали удара съвсем внимателно и стореното от тях съвсем не е било игра, продиктувана от младежки порив, коментираха пред „Телеграф“ разследващи случая. 

Удар 

Грабежът бе извършен на 16 януари следобед в района на жп гарата в Ихтиман. Тогава двамата студенти, дегизирани като строителни работници -  с каски, светлоотразителни жилетки, очила и маски, спрели инкасо автомобила на известна охранителна фирма. Насочили оръжие срещу служителите на фирмата и ги накарали да легнат на земята.

Единият нападател, който по-късно ще се окаже Явор, крещял на английски „Не мърдай“ и „Легни“ на колегите си. Вързали служителите със свински опашки и отключили бронирания автомобил.

По-късно ще стане ясно, че Явор като служител на въпросната фирма е знаел комбинацията от кодовете, с които да отвори и да вземе парите. Извадили няколко касети и прибрали пачките в два сака. Взели и оръжието на охранителите, което захвърлили в тревата. 

План 

След това хукнали да бягат през полето, нарамили двата сака с парите. Целта била да стигнат автомобила, с който евентуално да се оттеглят. Той бил паркиран на няколко километра от мястото на удара. Така било планирано, тъй като колата била лична и искали да избегнат камерите на АПИ, за да не стигнат ченгетата до извършителите. Не пресметнали обаче, че докато бягат, единият охранител ще съумее да повика помощ.

Сигналът към тел. 112 бил подаден от телефон на жена, която се озовала в района. Когато на ченгетата било съобщено в каква посока са се отправили грабителите, те просто направили заградително мероприятие и ги чакали от другата страна на полето. Били закопчани за нула време заедно с парите. 

Обвинение 

Софийската окръжна прокуратура ги обвини във въоръжен грабеж, като обвинението предвижда включително доживотен затвор. Пръв пред разследващите обяснения дава Христо, който си казва всичко. Дори участва в следствен експеримент. В съда се оказва, че двамата са студенти.Явор учи редовно в Международното бизнес училище, а пък Христо бил студент по „Бизнес логистика“ в Икономическия. Той също работел като охранител преди, а сега си имал собствена фирма. И двамата обвиняеми са от Русе, но живеят и учат в София.

Досега нямат никакви криминални регистрации и се водят от добри семейства. В съда става ясно още, че двамата са приятели още от детската градина. Пред магистратите отронват само по едно „Съжалявам“ и настояват за по-леки мерки за неотклонение като „домашен арест“ или „парична гаранция“.Защитата и на двамата твърди, че въоръжен грабеж на практика няма, защото оръжията били играчки. Твърденият автомат всъщност стрелял с топчета. 

Контра 

Прокуратурата веднага контрира, като се позовава на свидетелски показания. Първо един от пострадалите охранители казва, че е разпознал „Глог 17“, а пък част от полицаите, които са ги преследвали, разпознали, че оръжието е бойно. Споменава се и автомат „Калашников“.

Предстои да бъде назначена експертиза, за да се види дали оръжията са истински. В обясненията си Янашков твърди, че не са. Съдът обаче прие казаното от него като защитна версия. Според магистратите има достатъчно данни за участието на двамата в грабежа. Освен това може да се укрият или да извършат престъпление.

Въпреки чистото съдебно минало и крехката възраст - деянието, което планирали предварително, се откроява с изключителна дързост и е обществено опасно. Така Окръжният съд ги остави на топло.

Определението обаче не е окончателно и идната седмица може да се атакува пред Софийския апелативен съд. 

Източник:БЛИЦ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лятната ваканция на село край реката.Незабравими спомени и емоции

Лятото на село е нещо повече от сезон  то е усещане, съвкупност от аромати, звуци и незабравими емоции, които остават завинаги в сърцето. Всяка година, когато градската жега ставаше непоносима, с нетърпение чакахме момента да се потопим в спокойствието на бабината къща.

Незабравими спомени и емоции

Епицентърът на нашите летни приключения беше реката, която течеше само на няколко минути пеша от дома. Там, сред зеленината и хладната вода, прекарвахме целите си дни. Сутрин, още преди слънцето да е напекло силно, бяхме вече на брега, готови за поредния ден игри и забавления. Водата беше кристално чиста и толкова освежаваща, че забравяхме за всичко друго.

Скоковете от стария бряст, надпреварата с надуваеми дюшеци и безкрайните битки с водни пистолети бяха част от ежедневния ни ритуал. Смехът ни се носеше над водата и отекваше в близките хълмове. Понякога просто лежахме на меката трева, гледайки как облаците плуват в небето и споделяйки тайни и мечти. Тези моменти на спокойствие и другарство бяха безценни.

Вечерите бяха запазени за разкази около огъня, докато звездите една по една изгряваха над нас. Миризмата на пушек, смесена с тази на прясно окосена трева, създаваше атмосфера на пълно щастие. Прибирахме се уморени, но с пълни сърца и с нетърпение очаквахме следващия ден.

Тези летни ваканции край реката са най-ярките ни спомени от детството. Те не научиха да ценим малките неща, да се радваме на природата и да съхраняваме приятелствата си. Днес, години по-късно, като си спомням за тях, усещам същата топлина и радост.

Първата ми любов край реката

Беше едно от онези лета, когато времето сякаш спира и всичко изглежда по-ярко и живо. Селото дишаше спокойно – прашните улици, ароматът на липи и тихото жужене на пчели. Най-любимото ми място беше реката, където водата проблясваше като огледало под слънцето.

Една вечер, докато се разхождах по брега, я видях – седеше на камък, потопила босите си крака в хладната вода. Усмивката ѝ беше като светлина, която разпръсна цялата ми несигурност. Заговорихме първо за дреболии – за рибите, за сенките на върбите, за игрите на децата в селото. Но думите постепенно се превърнаха в нещо повече – в обещание за близост.

Дните след това минаваха като сън. Срещахме се всяка сутрин край реката – тя носеше книга, аз китарата си. Четяхме, свирехме, смеехме се. Вечер гледахме как залезът боядисва небето в златно и червено. В онези мигове разбрах какво значи да усещаш света по нов начин – през очите на първата любов.

Лятото свърши, но споменът остана. Реката още тече, върбите още пазят сенките си, а в сърцето ми винаги ще има онова момиче, което срещнах една лятна ваканция край селската река.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Снежна епопея в Русе от една сурова зима в снимки от 70-те

Снежните зими в Русе през 70-те години са били легендарни и предизвиквали сериозни затруднения, но и много спомени сред жителите на града. 

Снежната епопея на Русе през 70-те години: Спомени от една сурова зима

През 70-те години на 20-ти век Русе, често наричан „Малката Виена“ заради своята архитектура, е бил известен и като един от най-студените градове в България през зимата. Спомените от онези години са живи и разказват за огромни снегонавявания и предизвикателства, които днес изглеждат почти нереални.

Метри сняг и "снежни блокади"

Архивни снимки показват улиците на Русе затрупани с метри сняг, а не само заснежени. Хората си спомнят за "снежни блокади", които продължавали със седмици или дори месеци. Снегопочистването е било трудна задача, често изискваща мобилизацията на местното население. Жителите са чистели пред блоковете и по улиците си, а не е било изключение да се виждат и конски впрягове с каручки, използвани за транспорт по затъналите в сняг улици.

Не само предизвикателство, но и забавление

Въпреки трудностите, тежките зими са носели и много радост, особено за децата. Спомените включват детски игри в снега и шейни като основно средство за придвижване. Тези моменти са създавали силно чувство за общност и взаимопомощ сред русенци.

Тези исторически снимки и разкази свидетелстват за по-суров климат и различни времена, когато зимата е била истинско природно явление, изискващо сериозна подготовка и устойчивост от хората.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как някога стягахме багажи и отивахме на почивка за 20 дни с карта от завода за 18 лева пълен пансион

Почивките по време на социализма в България често бяха организирани чрез предприятията и заводите, като разпределението на местата ставаше със специални карти. Тези карти осигуряваха достъп до почивни станции на профсъюзите на преференциални цени, понякога за символични суми като 18 лева за 20 дни пълен пансион.

Организация и логистика

"Карти от завода": Това беше основният начин за осигуряване на лятна или зимна почивка. Работниците подаваха молби и получаваха карти за определен период (често 14 дни) и дестинация, които бяха силно субсидирани.

Транспорт: Пътуването до курортите най-често се осъществяваше с личен автомобил, както е показано на снимката, или с организиран от предприятието транспорт (автобуси).

Багаж: Стягането на багажа включваше всичко необходимо за престоя, тъй като пазаруването на място можеше да е предизвикателство поради липса на разнообразие в магазините. Върху колите често се монтираха багажници за допълнителен багаж, сърфове или други принадлежности.

Атмосферата на почивката

Почивките бяха време за отдих и социализация с колеги и семействата им. Черноморието беше рекламна витрина на социалистическа България, привличайки както местни туристи, така и чужденци. Снимката улавя този дух на приключение и подготовка за заслужена ваканция.

Картите за почивка по време на социализма в България са се давали чрез профсъюзите на предприятията и заводите. Те са били част от социалната политика, целяща да осигури достъпен отдих за трудещите се. 

Процес на получаване

Кандидатстване: Работниците и служителите подаваха молби до профсъюзното ръководство на своето предприятие.

Разпределение: Местата в почивните станции (на море или на планина) бяха разпределяни на база различни критерии, като трудов стаж, заслуги, семейно положение или просто на ротационен принцип.

Период: Обикновено почивките бяха за фиксиран период от време, например 14 или 20 дни.

Субсидиране: Държавата силно субсидираше тези почивки, за да бъдат достъпни за всички работещи. 

Цени

Цените на тези карти са били символични в сравнение с реалната стойност на услугата. Например, според спомени от онова време: 

През 1976 г. 20 дни пълен пансион са стрували около 18 лева.

В някои случаи, големи предприятия като "Арсенал" (Казанлък) са давали карти за почивка дори безплатно. 

Тези цени са били изключително ниски, като целта е била да се осигури възможност за почивка на всеки, независимо от финансовото му състояние.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиват във влак бащата на Илияна Йотова през 2003 година

Историята на първата жена президент на България Илияна Йотова е дълбоко свързана с два града в Софийска област – Костинброд и Сливница. Детството й преминава в Костинброд, а обществената и професионалната биография на баща й – д-р Малин Тодоров – е неразривно свързана със Сливница, където той е кмет в периода 1999–2003 г. Този път обаче завършва трагично – с убийство във влак.

Детство и ранни години в Костинброд

Илияна Йотова неведнъж е разказвала, че е израснала без „сребърни лъжички и дантели“, но в семейство на образовани и интелигентни хора. Ранните й години преминават в Костинброд, където животът е бил спокоен, а детството – истинско.

Тя учи до 7. клас в ЕСПУ „Д-р Петър Берон“ в Костинброд, преди да продължи образованието си в София. Спомените й са изпълнени с игри навън, колела, народна топка и жмичка, както и с усещането за общност – деца от различни семейства и етноси, които растат заедно и ходят в едно училище.

„Като повечето деца, бях най-вече с баба и дядо. Дължа им много. Имах истинско детство“, споделя Йотова в свои интервюта.

Семейството – строга почтеност и човечност

Бащата на Илияна Йотова – д-р Малин Тодоров, е лекар акушер-гинеколог, дългогодишен директор на болницата в Сливница, а по-късно и кмет на общината. Родом е от Сливница – град с исторически дух и „корави хора“, както самата Йотова ги описва.

Той е човек с твърд характер и високи изисквания – към себе си и към децата си. „За него нямаше отговор „не мога“, казва тя. И до днес хора от Сливница и региона я спират, за да й благодарят за помощта, която баща й им е оказвал като лекар и като кмет.

Майка й е инженер, участвала в строителството на язовири и напоителни системи из страната – фина, стилна и принципна жена, от която Йотова наследява вкуса и чувството си за мярка.

Кмет на Сливница (1999–2003)

През 1999 г. Малин Тодоров е избран за кмет на Сливница. Мандатът му е белязан от активна работа и силно лично присъствие – той е познат на хората не само като управник, но и като лекар, помогнал на поколения семейства.

Убийството във влака

На 21 август 2003 г. животът на д-р Малин Тодоров е отнет по особено жесток начин. Той пътува с влак от Костинброд към Сливница, когато е нападнат в купето от възрастен мъж с нож. Кметът е намушкан четири пъти, една от раните е в областта на сърцето.

Тодоров е откаран в „Пирогов“ с тежка кръвозагуба и в критично състояние. Въпреки усилията на лекарите и няколкото операции, той почива на следващия ден.

По-късно извършителят е задържан, а като основен мотив е посочен имотен спор, свързан с реституция. Случаят потриса Сливница и цялата Софийска област.

„Най-големият удар в живота ми“

За Илияна Йотова това остава най-тежката лична трагедия. Тя признава, че не си е позволила да се пречупи, защото е вярвала, че така би искал баща й – да бъде силна, отговорна и изправена.

Източник: balkanec.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Знаете ли,че има неща от детството през 90-те, които днес са незаконни.Ето 9 от тях

Когато си роден в края на осемдесетте или началото на деветдесетте, помниш неща от ранните си години, които вече не се случват на децата в свестни семейства.

Епохите се менят и понякога всичко изглежда, сякаш изпадаш от някаква паралелна действителност, случила се преди има-няма 30 години, за която никой не говори по една или друга причина.

И все пак ние бяхме там, играехме волейбол на улицата, където моторно превозно средство минаваше веднъж на 15 минути с шофьор, търпеливо изчакващ да отместим мрежата, за да продължи по пътя си.Возехме се в колички за дърва и въглища, бутани от смущаващо ухилен приятел по тротоара, а някои от нас общуваха отблизо с почти екзотични животни, които после биваха убивани по особено жесток и показен начин малко преди Коледа…

Ето 8 неща от нашето детство, които сега често звучат, меко казано, смущаващо:

Излизане от къщи без телефон, цел и придружител

Понякога и без предупреждение.

ПРОСТО СТАВАШ СУТРИН ПРЕЗ ЛЯТОТО И ОТИВАШ ДА ИГРАЕШ СЪС СЪСЕДЧЕТО НЯКЪДЕ ТАМ – НАВЪН.

За целта първо се проверява дали човекът си е вкъщи посредством звънене на входната му врата и любезен разговор с баба му, която винаги е сигурна, че именно ТИ ще научиш внучето ѝ на наркотици и лоши неща в този живот, нищо че си в четвърти клас и за наркотици и лоши неща си чувал само от баба си.

Евентуално хвърляш дребни на вид камъни по прозорец, ако другарчето живее в ниското и стаята му е разпознаваема отвън.

Не го ли завариш у дома, тръгваш да го издирваш из квартала. Друг начин за среща няма. По някое време неочаквано се стъмва и в най-добрия случай близък роднина ти крещи с всичка сила от балкона да се прибираш да ядеш ВЕДНАГА, „защото иначе не знам“, а в най-лошия те търси да те бие.

Ползване на прашки, фунийки, бой с пръчки, кеч

Значи, във фунийките по-отворените слагаха иглички. Става дума за хартиени фунийки, които се изстрелват през метална тръба чрез духане срещу даден обект. Идеята е уж да стреляш по неодушевени предмети и статични мишени, но масово дечицата на 90-те таргетираха дребни животни, защо не и досадни лели.

Хулиганчета.

За да се запази вселенският баланс, се намираха и добри деца, които да стрелят по тях в съпричастност с дребните животни. Без иглички. Нали сме добри…

В този ред на мисли веднъж с братовчедките и компания решихме да играем на „замерванка с павета“. Не знам на кого му хрумна тази брилянтна идея. Наредихме се в две колони по един и почнахме.

Представител на нашия лагер уцели по-малката с паве в главата някъде на петнайсетата секунда от старта. Всичко стана в кръв и рев. Позашемети се, но оцеля. Още има белег.

Това – отделно от кеча и „задушаващите тръшвания“, които се практикуваха на дневна база за купона. По едно време пуснаха дори миришещи листчета с кечисти, помня… Култ!

Катерене по дървета и други височини

Прескачаш разни огради из квартала по цял ден, навлизаш в чужди територии и се катериш по дървета, за да ядеш неузрели плодове, от които после те боли коремът, или просто за да наблюдаваш какво се случва там долу с простосмъртните, без никой да те вижда. Важно е да си във високото.

Веднъж, докато баща ми си работеше нещо из двора, пред нас паркира патрулка и от нея излязоха чичковци, които съобщиха, че взимат брат ми в районното, защото е хванат да се катери по строителния кран до болницата над нас заедно със съседското момче Миленчо. Беше някъде пети клас. Отиде да дава обяснения.

Детски (физически) труд

Друг спомен: събирахме охлюви за пари. Просто наблизо едни хора в един склад изкупваха охлюви и ние им ги събирахме и им ги носехме. Една част, де. Една малка част.

НА ПО-КЪСЕН ЕТАП ОСЪЗНАХ, ЧЕ ГИ УБИВАТ НЯКЪДЕ ТАМ ПО ВЕРИГАТА, И МИ СТАНА ТЪПО. НО СИ БЕШЕ РАБОТА. КАТО ЗА ГОЛЕМИ.

В тази връзка се сещам как веднъж твърде ексцентричната ни преподавателка по изобразително изкуство, светла ѝ памет на жената, в 6 клас ме изпрати до болницата в съседство на училището да проуча работното време на гинеколог Еди-кой си. Снаха ѝ чакаше дете. Беше голямо вълнение, в което всички ученици, щем не щем, бяхме въвлечени. Други деца ходеха да ѝ купуват разни неща от магазина примерно. При нужда. Ей така – между другото, по време на час…

Ядене на каквото ти даде съседката

Или как баба ти понякога пържи картофи в тава, пълна със свинска мас. И пак си си кльощаво дете. Да не е по-лошо от буритото „на мола“? Питам.

Ако живееш или прекарваш летата си в населени места с къщи и градини, то ядеш всичко, което хората са си посадили. Понякога дори да не е за ядене. А и все някой ще те нахрани с нещо. Обикновено с филия с лютеница или с мед и масло. Оферта отвсякъде.

На мен дядо ми беше най-добрият сладкар в Искърското дефиле. Може би и на планетата. Непрекъснато идваха хора да поръчват торти вкъщи, а в работилницата му имаше едно канче с течен шоколад, вечно пълно, от което тайно кусах всеки ден по няколко пъти. Водех при възможност и избрани приятели, особено ако исках да ги впечатля или спечеля на своя страна за определена кауза. Работеше. Вече сладко не ям.

Строене на съоръжения, работене с машини, майсторене на неща

Вкъщи, помня, имахме един пирограф. И въпреки че изобразителното изкуство така и не ми се удаде в тоя живот, обичах да горя дърво с тази машинка и да си правя разни артове за спорта. Бях леко пироман дете. Огън да има.

Пирографът е уред, който се включва в контакта, за да се нагрее една метална пластина до червено, след което започваш да дълбаеш с нея в дърво с цел правене на изкуство. Разбира се, винаги можеш да си изгориш главата от несъобразителност или твърде много вдъхновение.

Иначе по едно време баба ми и дядо ми, с които споделяхме един дом, гледаха зайци. В един момент, разбира се, ги убиваха и от тях оставаха само опашките. С братовчед ми веднъж ги събрахме и погребахме малките пухкави топчета козина около къщата.

ЦЕЛИЯТ ДВОР БЕШЕ В КРЪСТОВЕ ОТ ДЪСКИ, КОИТО САМИ ЗАКОВАВАХМЕ С ПИРОНИ.

Помня как майка ми се прибра от работа и откачи. Помня го ясно.

Возене в кола без столче, въздушни възглавници и други обезопасяващи приспособления

В бяла лада комби човек се вози, стига да успее да затвори вратата. От петия опит. Няма 56 хиляди протекции и системи за сигурно придвижване на деца, но то и трафик няма толкова по улиците.

Скоростите са ниски, а до морето се пътува 8 часа с кола, ако си от Западна България, като се спира по няколко пъти да се яде на капака или да се повръща (тогава – по-често) заради острата миризма на бензин в автомобила и заради завоите. Все пак не си на магистрала. А и децата си повръщат на общо основание, да не забравяме това.

Управляване на немоторни превозни средства без каска и предпазители

Учиш се да караш колело в двора на училището, което все още не посещаваш, и веднага се забиваш в огромен храст, който, разбира се, се оказва шипка или коприва и те прави червен, ранен, подут и ревящ за секунди.

Спускаш се с найлон по улиците, с шейна – ако баща ти има пари за такава и/или на него също му се спуска с шейна.

Помня как в по-горните класове с приятелки редовно се влюбвахме в скейтъри.

Заради едно момче със скейт за първи и последен път влязох в погото на един концерт някъде на „Пиротска“. Големи бяхме вече, в първите класове на гимназията. Изгубих си обувката, след като паднах в мелето. Вдигнаха ме и ме и ме изкараха. Той дори не забеляза.

Ами, така беше. Много други неща също се случиха. Като компреси и разтривки с ракия например при лека настинка. Или пък да вземеш дъвка от земята… Не беше изключено. Пълен скандал.

И все пак станахме хора някак. Каквото и да значи това. Понякога не значи нещо особено, друг път е УАУ. Всичко е в първите седем години, казват…

Източник:goguide.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той беше първият бизнесмен отвлечен за откуп

В петък е починал Стефко Колев, съобщиха за „24 часа“ негови близки приятели. Той бе бивш директор на СО „Руен“ и е първият бизнесмен, отвлечен за откуп през 2001 г.

Кантонер намира част от откупа, даден за свободата на Стефко Колев

На 26 септември 2001 г. сутринта Николай Димитров от поддръжката на гара Курило тръгва да постави знаци по жп линията за намаление скоростта на влаковете. Мъжът е в лошо настроение. Трябва да намери 100 лв. за учебници на сина си.Същия ден ще вземе само 80 лв. от заплатата си. Вдовец е и няма на кого да разчита. Дъщеря му едва ли ще започне работа в шоколадовата фабрика в Своге, защото още не е навършила 18 години. Шуреят му е тежко болен, разчита за пари пак на него.

Докато Кольо псува на воля, погледът му се спира върху банкнота от 50 лева. Грабва я. С дива радост благоради на онзи в небесата. Вижда още една. Прибира и нея, вече озадачен. Десетина крачки напред – и дъхът му спира. Стои пред огромна купчина пари – пачки от по 50, 20, 10 лева. Край него прелита влак. Банкнотите литват. После се приземяват елегантно върху скромната му железничарска униформа. Човекът обезумява. „Това са пари на бандити!“ – веднага си помислил Кольо. И за миг решава философския въпрос за парите и живота.

Обръща джобовете си и 100- те лева, които бързо мушнал в тях, се изспиват върху купчината милиони. И хуква като луд да съобщи в полицията.

Ще има сериозни наказания на полицейски началници и редови ченгета заради провалената операция с разпилените хилядарки между жп спирките Александър Войков и Курило, заканиха се тогава от МВР. След сигнала на Кольо в полицията на мястото се изсипали около 80 униформени от II РПУ-София и Транспортна полиция. Те отцепили района и събрали в найлонови торби левовете, но не описали номерата им. Минути по-късно пристигнали и спецполицаи от НСБОП. Всички участвали в огледа били обискирани. В повечето от тях били открити от влажните банкноти. По тази причина случаят веднага е иззет от II РПУ, в чийто район е територията на двете жп спирки.

Всъщност случаят с разпилените пари бил поверен на Службата за борба с организираната престъпност още преди банкнотите да се посипят от покрай релсите. Спецченгетата са дебнели преносителя им, докато пътувал във влака. Той разбрал за „опашките“ и побързал да се отърве от уличаващия го багаж. Почти е сигурно, че от МВР е изтекла информация за операцията и това довело до провала й.

Приносителят на огромната купчина пари е съпругата на отвлечения шеф на „Руен” и представител на „Пума” за България Стефко Колев. Още първия ден похитителите поставят ултиматом на Колев – два милиона откуп. Бизнесменът обаче се инати. Тогава бандитите събуват чорапа от единия му крак и насочват към него запалена горелка. Стефко Колев бързо омеква, но заявява, че 2 млн. лв. са непосилна сума за него.

Похитителите също се „вразумяват” и кандисват на един милион. Веднага изпращат SMS до съпругата на Стефко от негово име: „Трябва да намерите 1 милион лева, иначе няма да съм жив!”.

В същото време отвлеченият заедно с Колев шофьор Дончо е освободен, за да занесе подробни инструкции до икономическия директор на фирмата как да се събере сумата.

И така на шестия ден, следвайки инструкциите на похитителите, жената на Стефко и брат й хвърлят сак с 1 млн. лв. от нощния влак София-Мездра. Сакът обаче се отваря и 150 000 се разпиляват край линията близо до Курило. 850 000 лв. са задигнати от бандитите. На сутринта пък остатъкът е събран от кантонера бай Кольо, който го предава на полицията. Стефко Колев е освободен още същия ден.

По-интересното се случва по-късно. Още през септември 2001 г. Софийският градски съд дава ход на делото за отвличането. Обвинени са двама от так. нар. „Група на Шаки“, която беше нарочена и за убийството на Филип Найденов-Фатик. Обвинените са Данаил Георгиев-Джаки и Борис Арсов-Борчо. Малко по-късно Борчо е застрелян, а след него и самия Шаки. 

Пред съда остава да се пържи Данаил Георгиев.

През юни 2004 г. процесът е възобновен. В това дело главната роля е поверена на спецовете по звуци. Единствените двама експерти по сравняване на гласове на практика решават делото. Експертизата открила много прилики с гласа на подсъдимия, но според съдиите не съдържала категоричен извод. От петте степени на възможни заключения експертите се спират на „Вероятно е той“. Иначе за себе си спецовете са убедени, че гласът от преговорите и този на Данаил Георгиев е на един и същ човек. За магистратите обаче изследването е доста субективно. Не е достатъчен и фактът, че в убития Борчо е намерен часовникът на отвлечения. Не са достатъчни още куп косвени улики. Съдът произнася оправдателна присъда за Данаил Коларов, а адвокатът поздравява съдийския състав и ликува.  

Руският маг Влад Савенков: Повечето пари са в чужбина

Коренякът от Санкт Петербург Влад Савенков е човекът, който в началото на 90-те години съветските власти се опитват да вербуват за тайния психоекип на Борис Елцин. Но феноменът предпочита свободата пред фантастичната заплата, която му предлагат. Не го блазни и изкушението да е сред хората, които на практика управляват глобалната политика зад гърба на най-влиятелните световни лидери. През 1996 г. Савенков се преселва в България. Ясновидческите му дарби са ползвани за издирване на отвлечени бизнесмени, луксозни лимузини и изчезнали хора.

Запитан какво вижда около отвличането на Стефко Колев, руският маг категорично отговаря, че основната част от парите за откупа са в чужбина. Останалите били дадени на няколко души в България. Според Савенков при самият Стефко Колев от момента на отвличането има силен психо-емоционален пробив, който още го държи. Държи го все още и страхът от спомена. Савенков твърди, че Колев се страхува от ново покушение или друг рекет. Историята при Стефко не е приключила, казва магът Влад.

Източник:retro.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

История за най-голямото предприятие за производство на водни помпи в България и на Балканите през 80-те

Заводът за помпи "Георги Димитров" във Видин е бил най-голямото предприятие за производство на водни помпи в България и на Балканите през 80-те години на миналия век.

Заводът възниква като малка работилница, която е национализирана през 1947 г..

По време на социализма преживява период на бързо развитие и в рамките на СИВ се специализира в производството на водни помпи за промишлеността и селското стопанство. Продукцията се е търсела в Африка и арабския свят, не само в СССР.

Предприятието е било известно като Държавен машиностроителен завод „Георги Димитров“ (ДМЗ), а по-късно е преобразувано в Стопански комбинат „Випом“, включващ и други заводи.

Работна атмосфера и любопитни факти

За развитието на подобни мащабни индустриални обекти са били необходими голям брой грамотни и образовани хора, включително инженери, завършили специалности като "Хидравлични машини".

Продукция: Произвеждали са се различни видове помпи, включително вертикални центробежни помпи за канализационни помпени станции.

След промените: След 1989 г. заводът е приватизиран, но продължава да работи и до днес, макар и с частен собственик. Ликвидацията на много държавни производства след този период се свързва от някои със стремежа да не са конкуренти на западни компании.

"Випом" АД продължава да съществува и работи активно и в наши дни, като поддържа производствената си дейност и развива бизнеса си. 

Съвременно състояние

Дейност: Предприятието продължава да произвежда помпено оборудване, включително широка гама от центробежни, многостъпални, химически и други видове помпи, както и резервни части за тях.

Собственост и управление: След приватизацията, собствеността и управлението на "Випом" АД претърпяват промени през годините, като към юли 2024 г. дружеството е в актуално състояние по данни от Търговския регистър. "ТК-Холд" АД е участвало в управлението, а дружеството има и дъщерно дружество в Москва – "Випом. Трейд", което се занимава с продажби на руския и пазарите от ОНД.

Качество и иновации: Фирмата разполага със собствена акредитирана хидравлична лаборатория за изпитване на помпи съгласно международните стандарти (БДС EN ISO 17025). 

Финансовото състояние позволява инвестиции в нови производствени мощности.

Пазари: "Випом" участва в международни технически панаири и продължава да търси пазари както в България, така и в чужбина. 

Предприятието е символ на видинската индустрия и въпреки турбулентните години след промените, успява да запази дейността си и да се адаптира към пазарната икономика. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Софийският маратон: Раждането на една легенда през 80-те

Днес Софийският маратон е мащабно международно събитие, но неговите корени ни връщат в една по-различна епоха. 80-те години на миналия век бяха времето, в което леката атлетика в България изживяваше своя "златен век", а масовото бягане тепърва си проправяше път като символ на свобода и висок спортен дух.

Началото (1983 г.)

Първото издание на маратона се провежда през пролетта на 1983 г.. Тогава София се присъединява към световната вълна на градските маратони. Организацията в тези ранни години е белязана от огромен ентусиазъм. Близо 50 000 души – професионални атлети и любители – заливат улиците на столицата. Линиите на старта не са просто професионални атлети, а хиляди столичани, облечени в емблематичните за времето памучни екипи и гуменки „Ромика“ или „Адидас“, произведени по лиценз.

Атмосферата на 80-те и емблематичният кадър

Приложената  снимка улавя именно този исторически момент. Тя показва огромната човешка река от бегачи, които са изпълнили широкото пътно платно, идентифицирано впоследствие като част от бул. „Цариградско шосе“. В далечината се вижда панорамата на града, а буйната зеленина обгражда трасето.

Маршрути през стара София: Трасето преминаваше през сърцето на града, покрай забележителности, които все още помнят ехото от стъпките на първите маратонци.

Липсата на високи технологии: Нямаше смарт часовници или GPS проследяване. Бегачите разчитаха на хронометри „Слава“ и на пунктове за освежаване с обикновена вода.

Истинско спортно майсторство: През 80-те българските бегачи на дълги разстояния бяха сред европейския елит и вдъхновяваха младите.

Защо тези години са важни?

Маратонът през 80-те не беше само състезание, а социално явление. Всяка архивна снимка от това време е ценен документ за архитектурата на града, модата на епохата и неподправената емоция на финала.

Днес, десетилетия по-късно, Софийският маратон продължава тази традиция, напомняйки ни, че пътят към 42-та километра винаги започва с една първа, смела крачка – точно както през 1983-та.

Други забележителни моменти от 80-те

Промяна на трасето: Първоначалното трасе от 1983 г. е било уникално и е свързвало София със село Нови Хан и обратно. Това е съществена разлика от днешните градски маршрути. През годините трасето се променя няколко пъти, за да се намери оптималният и най-атрактивен маршрут през столицата.

Масовост и социален феномен: Както се вижда от снимката, събитието е било изключително масово. Участието на близо 50 000 души в първото издание през 1983 г. е впечатляващо число, което говори за огромния ентусиазъм и желание на хората да спортуват и да бъдат част от голямо международно събитие.

Елитни български атлети: 

През 80-те години българската лека атлетика е в своя подем. Маратонът привлича най-добрите родни бегачи на дълги разстояния. Имената на Милка Михайлова и Петко Стефанов се открояват, като всеки от тях има по седем победи в историята на състезанието, много от които вероятно са постигнати именно в този период.

Липса на чуждестранна конкуренция: За разлика от последните години, когато африкански бегачи окупират челните места, през 80-те години победителите са били предимно български спортисти. 

Тези моменти подчертават както уникалността на първите издания, така и силния български дух и спортни постижения от тази епоха.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Женският пазар в София през 70-те: Огледало на социалистическия бит

Това е най-големият открит пазар в столицата, разположен в центъра на града, близо до Лъвов мост. По това време той носи името на видния социалист Георги Кирков.

През 70-те години на XX век Женският пазар (тогава пазар "Георги Кирков") е оживен център на търговия и социален живот в София. За разлика от днешните супермаркети, пазарите като този са основното място, където гражданите могат да намерят пресни плодове, зеленчуци и други хранителни стоки, често директно от производители от околните села.

Пазарът е бил известен със своята автентична атмосфера и колоритни амбулантни търговци. Хората са идвали тук не само да пазаруват, но и да се срещнат, да разменят новини и да усетят пулса на града. Архитектурата наоколо носи белезите на стара София, а пазарните сергии създават уникален градски пейзаж.

Това е място, което съчетава в себе си както традиционните пазарни обичаи, наследени от предишни епохи, така и специфичните черти на живота по времето на социализма. Днес пазарът продължава да съществува, макар и с променен облик и име, и остава важна част от историята на София и нейната градска среда.

Ето няколко аспекта, които са правели пазара специално място

Място за срещи и "спазаряване": Освен за пазаруване, хората са го използвали като място за срещи и социални контакти. Съществува история, че в по-ранни години (преди 1910 г.) е имало дори "пазар за слугини", където са се договаряли условия за работа, което показва дългата история на мястото като център за всякакви видове договаряне.

Частна инициатива в социализма: По време на социализма, когато търговията е била основно държавна, зеленчуковият пазар е позволявал известна частна дейност. Тази "пазарна икономика в малък мащаб" е била необичайна за онова време и със сигурност е довеждала до ситуации на пазарлък и находчивост от страна на продавачите и купувачите.

Автентичност и колорит: Пазарът винаги е бил едно от най-автентичните и колоритни кътчета на София. Хората от околните села са идвали да продават продукцията си, а разнообразието от стоки (от череши и домати до ръчно изработени изделия) и хора от различни краища на света са създавали неповторима атмосфера, която днес се помни с носталгия.

Тези елементи са част от ежедневието и духа на Женския пазар през 70-те години, които са го превърнали в легендарно място за столичани.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Зловещ слух за кончината на ексцентричния писател Калин Терзийски

 

Писателят нямаше парно в дома си, преди десетина дни погребал баща си.

Буквално часове след смъртта на ексцентричния писател Калин Терзийски зловещият слух, че сам е сложил край на живота си, плъзна сред културните среди. За никого не е тайна, че в последните години иначе талантливият и добре продаван автор живееше трудно, а самият той го наричаше "нечовешка мизерия", пише Лупа.бг.

Нещо повече - близки до автора на "Алкохол" твърдят, че понякога той не е имал средства да плаща битовите си сметки и тази зима в дома му в Банкя температурата не се е качвала над 10 градуса. Даже в по-топлите дни Кайо излизал навън да се сгрее на слънцето и да дремне на близките пейки.

Поне от петилетка Калин съвсем му беше отпуснал края и всеки ден на писателя започваше и завършваше с алкохол. Години наред той пазеше пълно въздържание, но пак се върна към пиенето през 2024-а. Съвсем умишлено той не е искал помощ от никого. "Терзиев искаше да умре красиво като истински творец”, е мнението на познати на писателя.

"Преди време сподели, че е в затруднение. Предложих му помощ. Отвърна ми: $Благодаря ти, но Калин никога не взема, само дава", написа в социалние мрежи Иво Христов.

Калин умишлено търсеше край като Хемингуей или Фицджералд, или поне Висоцки, които също са били демонстративни алкохолици, смятат приятелите му.

Заради чепатия си нрав, Кайо имаше проблеми с издателите си, които не желаеха да публикуват книгите му. Той редовно влизаше в спорове за пари и с медиите, за които пише.  

В последните години всъщност Калин Терзийски се издъраше чрез картините си, които продаваше за по някоя стотачка на познати и колекционери. Някои от тях признават, че умишлено не са си купували творбите му, защото знаели, че писателя веднага ще ги превърне в бутилка водка.

Мнозина се опасяват, че Калин просто е замръзнал у дома си след поредния зверски запой. Някои допускат, че е получил инсулт. Други пък твърдят, че той директно е сложил край на живота си. Още повече че само преди десетина дни починал баща му, което силно го травмирало.

Ето и едно зловещо послание от покойния Кайо от миналата година. Като епитафия:

"Приятели мили

Смятах да направя изложба

На осми януари

Но тъй като вероятно умирам

Бих предпочел да разпродам на какви да е цени

Трийсетте си картини

За да не стоят сами в ледения ми дом в Банкя

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

От 5-годишен пред пианото до дясната ръка на Слави: Историята на един талант

Роден на 20 януари 1969 г. в град София. Започва да свири на пиано на пет години и половина. Първите си изяви прави по семейни тържества заедно с баща си, където свири на барабан, бас китара, а по-късно и на синтезатор. Научава много народни песни.

В Средното музикално училище „Панайот Пипков“, гр. Плевен, заедно със съученици, свири във ВИГ „Реприз“. Малко по-късно с Годжи и Герасим (бивш член на Ку-ку бенд) създават групата „Експеримент“, изнасят много концерти, като изпълняват само собствени композиции с рок и фолклорни елементи. В ученическите си години Евгени Димитров печели Втора награда от Националния конкурс за млади изпълнители в София (1982 г.), Първа награда от Националния конкурс „Светослав Обретенов“ в Провадия (1986 г.) и др.

Двете задължителни години в редовете на армията за Евгени преминават в Младежкия мъжки хор към представителния ансамбъл на Строителни войски, където е корепетитор, хор-майстор и водач на баритоните. Участва в няколко концерта, посветени на 200-годишнината на Френската революция в София, Варна и Страсбург, заедно със Софийската и Лионската филхармонии. Времето прекарва в репетиции, концерти и безкрайни пътувания, които му помага да се усъвършенства в различни стилове в музиката.

Висшето си образование Евгени Димитров завършва в Държавната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ – София, преподават му проф. Иван Ефтимов и проф. Люба Обретенова. Три години изучава орган при професор Нева Кръстева.

През 1993 г. е поканен от Слави Трифонов да свири на промоцията на първия албум на Ку-ку бенд – „Ръгай чушки в боба“.

От 4 ноември 2019 г. е директор на телевизия „7/8“.През юни 2023 г. се жени за Виктория Готева. На 22 януари 2025 г. Виктория ражда сина им Евгени, кръстен на баща си

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Компромат или истина: избегнал ли е Румен Радев военен съд след катастрофа с боен изтребител?

В навечерието на ключовата си изява тази вечер в 19:00 часа, на която президентът Румен Радев обяви, че ще влезе активно в политиката на следващите избори, в публичното пространство отново изплува стар компромат, свързан с военната му кариера. Твърденията, лансирани преди години от сайта ПИК, поставят под съмнение ролята му при инцидент с боен изтребител МиГ-29 и внушават, че Радев е избегнал военен съд благодарение на политическа протекция.

Обвиненията: „зловещ факт“ от биографията му.

Според публикации на ПИК, Румен Радев носи отговорност за катастрофа на боен самолет на стойност близо 180 млн. лева, случила се на 26 април 2012 г. по време на съвместното българо-американско учение „Тракийска звезда 2012“. Изданието твърди, че Радев, тогава зам.-командир на ВВС и отговорник за летателната подготовка, е ръководил учението и полетите в деня на инцидента.

По версията на ПИК, въпреки че самолетът се разбива зрелищно и изгаря напълно, Радев не е понесъл никаква отговорност и „незнайно как“ не е изправен пред военен съд. Дори се внушава, че тогавашният министър на отбраната Аню Ангелов е ходатайствал, за да не бъде „съсипана кариерата“ му.

Фактите: няма жертви, няма съд, няма катастрофа под негово командване

След публикациите на ПИК, други медии, сред които и „Фрог нюз“, правят проверка на твърденията. Според наличните официални данни, по време на командването на Румен Радев като началник на ВВС (2014–2016 г.) няма нито една катастрофа, нито загинал пилот.

Инцидентът от 26 април 2012 г. се случва две години по-рано, когато Военно-въздушните сили се командват от ген. Константин Попов – днес бивш депутат от ГЕРБ. Двамата пилоти – майор Илия Дойчинов и капитан Петър Методиев – успешно катапултират, а жертви няма.

Самият ген. Попов тогава публично заявява, че самолетът е бил в изправно състояние, преминал задължителните технически прегледи и дори е бил пилотиран от него самия ден по-рано без проблеми.

Разследване без обвинения

След инцидента е проведено разследване от Военна полиция и прокуратура. Разпитани са пилотите, но никой не е привлечен като обвиняем, а до военен съд не се стига, тъй като няма загинали, няма умишлено нарушение и няма доказана командирска вина.

Твърдението, че Румен Радев е „избягал“ съд, остава в сферата на внушенията, тъй като няма данни срещу него да е било повдигано обвинение, което да бъде „потулено“.

Политически контекст и стар сценарий

Появата на този компромат именно сега – в момента, в който Радев обявява влизането си в активната политика – не е изненадваща за наблюдателите. Подобни твърдения се активират циклично при всеки по-сериозен политически ход на президента, особено когато той се конфронтира с Бойко Борисов и ГЕРБ.

Компромат или истина?

Фактите показват, че:

няма катастрофа с жертви;

няма военен съд;

няма доказано прикриване на вина;

инцидентът не е по време на командването на Радев като шеф на ВВС.

Остава въпросът дали става дума за реална отговорност или за политически компромат, използван в подходящ момент. Отговорът вероятно ще бъде част от по-големия сблъсък, който предстои на следващите избори.

Източник:www.faktibg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Памет за един непримирим дух останал завинаги на 27

Димитър Воев принадлежи към онзи рядък тип хора, които не умеят и не желаят да живеят „по течението“. Непримирим към конформизма, към обществено удобните истини и към фалша на времето си, той се превръща в един от най-ярките символи на българския ъндърграунд и на духовния бунт в края на XX век. Поет, музикант, композитор и мислител, Воев изпреварва епохата си и остава завинаги на 27 – възраст, в която за мнозина всичко тепърва започва, а за него вече е оставена дълбока следа.

Роден е на 21 май 1965 г. в София. Още като ученик започва да търси своя език в музиката и думите. Първата му група „Парадокс“, създадена заедно с Кристиян Костов, е ранно свидетелство за неспокойния му дух.

Биографията му не следва праволинейни пътеки – заедно с бъдещи свои съмишленици Воев попада дори в психиатрична клиника, за да избегне казармата, акт, който сам по себе си говори за радикалния му отказ да се подчини на наложени модели. През 80-те години участва в няколко експериментални формации, сред които джаз дуото „Воцек“, по-късно прераснало в „Воцек и Чугра“ – група, която дълго време остава в пълния ъндърграунд, но оставя силен отпечатък с импровизационния си дух и философските си текстове.

Истинският пробив идва през 1985 г., когато заедно с Васил Гюров Воев основава „Кале“ – първата постпънк група в България. Единствената им голяма поява на Първия софийски рок фестивал през 1987 г. се превръща в легенда: след няколко песни микрофоните им са изключени заради „неподходящи“ думи, а групата е свалена от сцената. Публиката обаче не млъква и дълго след това скандира името им – момент, който ясно показва пропастта между официалната култура и глада на младите за истинско изразяване. Малко по-късно „Кале“ се разпада, но Воев вече е намерил своя път.

През същата 1987 г. се ражда „Вход Б“, скоро преименувана на „Нова генерация“ – име, взето от негова поема и превърнало се в емблема на цяло поколение. С тази група Димитър Воев оформя българското лице на cold wave и dark wave теченията. Песните му не са просто музика, а манифести – „Само двама“, „Ледове“, „Патриотична песен“, „Скорпионите танцуват сами“ се превръщат в саундтрак на вътрешния бунт, на желанието за свобода не само политическа, но и духовна. През 1989 г. „Балкантон“ издава плоча с песни на „Нова генерация“ и „Контрол“, а през 1991 г. излиза първият самостоятелен албум на групата – „Forever“.

Воев посреща промените след 1989 г. без еуфория и без сляпо възторгване. Бунтът му никога не е бил еднозначно насочен срещу конкретен режим – той е по-дълбок и по-неудобен. Както по-късно ще каже дъщеря му Димитра Воева, това е бунт срещу конформизма, срещу консуматорското мислене, срещу липсата на памет и смелост. Символичен остава концертът през 1992 г., организиран в подкрепа на разрушаването на мавзолея на Георги Димитров – излязъл на сцената, Воев изпява песен, написана часове по-рано, с думите „не пипайте мавзолея“, отказвайки да се впише в актуалната вълна само защото е „модерна“.

През 1991 г., едва на 26 години, той се застъпва открито за хората и децата в Русе, организирайки един от първите рок фестивали след падането на режима в защита на правото им на здраве и живот. Това е още едно доказателство, че за него изкуството не е поза, а морална позиция.

На 5 септември 1992 г. Димитър Воев губи битката с тумор на мозъка. След смъртта му излизат албумът „Отвъд смъртта“ с последните записи на „Нова генерация“ и стихосбирката „Поздрави от мен боговете“. Малцина знаят, че един от най-големите хитове на българската поп сцена – „Кукла“ на група „Атлас“, е по негов текст, написан още когато е на 18 години, а днес песента е част от учебниците по музика.

През последните години интересът към личността и творчеството му не отслабва. Книгата „Непрочетено“, съдържаща над 100 непубликувани текста и десетки архивни материали, ни допуска по-близо до интимния свят на Воев – свят на чувствителност, болка и безпощадна честност. Документалният филм „Воев“ също възстановява паметта за него не като мит, а като жив човек. А решението алея в Борисовата градина да носи неговото име е знак, че обществото ни все още разпознава значението на този „изчезващ вид“ хора.

Днес Димитър Воев би бил на 60 години. Вместо това той остава завинаги млад, но и завинаги актуален – герой не само на своето време, а и на всяко време, в което свободата започва отвътре.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ