Фантастичен разказ от бригадирските строежи

Утрото над строеж №4 изгряваше винаги с металическия звук на тръбата. Младежите от бригадирските отряди се надигаха от походните легла, протягаха изморените си тела и с бодри лозунги поздравяваха началото на новия работен ден. Върховете на Балкана се очертаваха на хоризонта като огромни стражи, наблюдаващи как социализмът изгражда своя утрешен ден.

Петър Ковачев затегна колана на работния си комбинезон и погледна към снимката на Вожда, закачена над леглото му. Въздъхна. Само няколко дни преди това леглото до него беше заето от Стоян – негов приятел от детинство. Сега беше празно. Седмият случай на изчезнал бригадир през последния месец.

— Пак ли въздишаш, Ковачев? — Гласът на бригадира Димитров проряза тишината и накара Петър да трепне. — Знаеш, че другарят Крумов не обича носталгията. Всеки сам избира пътя си. Щом Стоян е решил да дезертира...

— Стоян никога не би напуснал строежа! — отсече Петър и вдигна брадичка. — Той вярваше в делото. Сам искаше да стане отличник на труда.

Димитров само сви рамене.

— Всички са на закуска. След петнадесет минути започва работа на секция В-7. Закъснееш ли, ще докладвам на другаря Крумов.

Петър стисна зъби и кимна. Крумов. Загадъчният началник на лагера. Героят-партизанин, водил чета срещу фашистите в Балкана. Човекът, който никога не излизаше от бараката си преди залез слънце поради "тежките рани от войната", както обясняваше. Крумов, чиито очи блестяха с неестествен блясък, когато инспектираше лагера през нощта.

Младежът облече работната си риза с червена петолъчка на ръкава и тръгна към столовата. Нещо не беше наред. И той щеше да разбере какво.

Земекопната машина "Сталинец-80" ревеше като динозавър от друга епоха, прокопавайки тунела през склона на планината. Бригадирите работеха като добре смазан механизъм – едни изнасяха камъни, други укрепваха стените, трети прокарваха релсите за вагонетките.

— Другари, идва "Метеор"! — извика някой и всички се изправиха мирно.

"Метеор" беше най-новото техническо чудо на социалистическата наука – геоложкият скенер, разработен от върхови съветски учени, способен да проектира триизмерни карти на подземните пластове. Говореше се, че прототипът му е открит в секретна нацистка лаборатория в края на войната. Машината приличаше на огромен метален паяк с множество антени и мигащи светлини.

Зад нея вървеше началникът на инженерния екип – друг загадъчен персонаж, когото наричаха Професора. Рус и блед мъж, който говореше с лек акцент.

— Другари бригадири! — започна тържествено Професора. — Днес "Метеор" ще картографира последната секция от тунела. Утре започваме разширяването към сектор Z-12.

Петър замръзна. Сектор Z-12 беше точно над местността, където изчезваха бригадирите.

— Професоре, — обърна се той, събирайки смелост, — чух, че в сектор Z-12 има стара пещера. Не е ли опасно да...

— Опасно ли? — Професорът вдигна вежди. — Другарю Ковачев, социалистическата наука не познава опасности! Природата се подчинява на законите на диалектическия материализъм, а не на суеверия и бабини приказки за пещери и духове!

Остър смях обиколи групата. Петър се изчерви.

— Не говоря за духове, другарю. Просто... хората изчезват. И никой не казва нищо.

Настъпи тишина. Младежите се спогледаха неспокойно.

— Бригадир Димитров! — извика Професорът. — Другарят Ковачев изглежда преуморен. Нека почине днес. В канцеларията. С документацията.

Това означаваше наказание. Петър сведе глава и се отдалечи под ироничните погледи на другарите си.

Луната висеше над планината като гигантска сребърна монета, когато Петър се промъкна извън бараката. Беше рисковано – нощните патрули не се колебаеха да задържат всеки нарушител на вечерния час. Но той имаше план.

След наказанието в канцеларията, докато подреждаше картотеката, беше попаднал на странна папка, маркирана с червен печат "СТРОГО СЕКРЕТНО". Мимолетен поглед разкри картата на сектор Z-12 с отбелязана пещера, наричана "Обект К".

Сега Петър се движеше покрай оградата на лагера, избягвайки прожекторите. Носеше малко джобно фенерче, компас и бележника си. Ако успееше да се промъкне в пещерата, може би щеше да открие каква е съдбата на изчезналите.

Пътеката се виеше между дърветата като тъмна змия. Внезапен шум накара сърцето му да подскочи – някой се движеше между дърветата! Петър приклекна зад един храст, затаил дъх.

Човешка фигура премина на десетина метра от него – висока, с военна стойка. Началникът Крумов! Но защо беше навън толкова късно? И накъде отиваше?

Импулсивно решение накара Петър да го последва. Пътеката се изкачваше към хълма, където започваше входът на бъдещия тунел. Крумов се движеше с неестествена бързина, сякаш не докосваше земята.

След още десетина минути началникът спря пред един скален отвор, скрит зад храсталаци – вход на пещера! Огледа се бързо и изчезна в тъмнината.

Петър преброи до сто, после активира фенерчето си и предпазливо последва Крумов в мрака.

Пещерата беше огромна. Куполообразният ѝ таван се издигаше на десетки метри височина, а странни сталактити висяха като застинали сълзи. Фенерчето на Петър осветяваше само малка част от пространството, но достатъчно, за да види следите – някой беше ходил тук многократно.

Проходът се стесняваше, после се разширяваше в нещо като зала. Въздухът стана студен и влажен. И тогава Петър го усети – миризмата. Метална и сладникава. Миризмата на кръв.

Светлината от фенерчето му премина през мрака и освети нещо, което накара стомаха му да се свие. Редица от тела, подредени като заклани животни. Млади мъже в бригадирски униформи, с восъчно бели лица и страховити белези по вратовете.

Петър запуши устата си с ръка, за да не извика.

— Любопитен си, младежо. Това е опасно качество в нашето време.

Гласът зад него беше студен като лед. Петър се обърна рязко. Силуетът на Крумов се очертаваше на входа на пещерата, блокирайки изхода.

— Вие... вие сте ги убили! — прошепна Петър, отстъпвайки назад.

— Убил? — Крумов се усмихна, разкривайки неестествено дълги кучешки зъби. — Не, млади бригадиру. Аз се храня. Така както правя от векове.

Петър преглътна мъчително:

— Векове? Но вие сте партизанинът Крумов, героят от...

— Историята е съставена от лъжи, момче. — Гласът на съществото, което се представяше за Крумов, беше като шепот на вятъра между надгробни камъни. — Аз съм граф Кристофор Кантакузин, офицер от царската армия. Моята смърт беше... временна. Или по-точно - безсмъртието ми започна през 1916 г., на фронта при Добро поле.

Той пристъпи напред, а очите му светеха с червена светлина в тъмнината.

— Революцията ме принуди да се скрия. Но тези нови младежки бригади са толкова... удобни. Всеки ден свежа кръв идва при мен. Млада, силна кръв, изпълнена с ентусиазъм и идеализъм. Най-сладката кръв.

Петър стисна фенерчето като оръжие и отстъпи още крачка назад.

— Вие сте... вампир? Това е невъзможно! Вампирите не съществуват!

— В свят на диалектически материализъм? — Крумов/Кантакузин се изсмя. — Не, разбира се. Затова аз съм само една приказка. А приказките не могат да те убият, нали?

Той се хвърли напред с нечовешка скорост.

Щаб-квартирата на новосформираната Държавна сигурност в София беше пропита с миризмата на прясна боя и цигарен дим. Полковник Стаматов разглеждаше докладите от строеж №4, когато телефонът иззвъня.

— Полковник Стаматов слуша.

— Стаматов, тук Романов от Москва. — Гласът беше напрегнат. — Получихме сигнала ви за аномалиите на строеж №4.

— Да, другарю Романов. Седем изчезнали бригадири за месец. Началникът Крумов твърди, че са дезертирали, но...

— Крумов не съществува! — отсече Романов. — Истинският партизанин Крумов е загинал през '44-та. Изпращаме ви информация по специалната линия. Кодово име "Носферату". Действайте незабавно!

Документите пристигнаха час по-късно с куриер от съветското посолство. Стаматов разгърна папката, маркирана със знака на съветското специално звено К-9 – отдел, занимаващ се с "аномални явления от контрареволюционен характер".

В папката имаше снимка на аристократ от царско време – граф Кантакузин, офицер от кавалерията, изчезнал на фронта през 1916 г. До нея – скица на същото лице, но подписано като "другаря Крумов", началник на бригадирския лагер. И още – инструкции за справяне с "обект тип В", кремационни процедури и... специален комплект дървени колове от ясен.

На следващата сутрин два черни автомобила "Победа" и камион с войници от специалните части на Държавна сигурност потеглиха към строежа.

Петър се събуди в тесния проход на пещерата. Главата му пулсираше от болка. Последното, което помнеше, беше как Крумов се хвърли към него, а после – мрак.

Защо още беше жив?

Опипа врата си. Нямаше рани. Но усещаше странна слабост, сякаш тялото му беше пресушено.

— Буден си. Добре.

Гласът принадлежеше на младеж в бригадирска униформа, но толкова блед, че изглеждаше прозрачен.

— Стоян? — прошепна невярващо Петър. — Ти си жив!

— Не точно. — Стоян се усмихна тъжно. — По-скоро между двата свята. Той не ни убива напълно от първия път. Взема малко, после още малко. Докато не останем... това.

Той посочи към другите фигури, които Петър първоначално беше взел за трупове. Те дишаха. Едва забележимо, но дишаха.

— Защо? — попита Петър.

— Чиста кръв. Неразредена. Пазя ви за специални случаи. — Гласът на Крумов отекна в пещерата. — Като например... когато имам гости.

Откъм входа на пещерата се чу шум от стъпки. Крумов оголи зъби в гримаса, която трябваше да бъде усмивка.

— Очаквах ги. Рано или късно Москва щеше да се усети. Но те не знаят, че имам... застраховка.

Той сграбчи Петър за рамото и го повлече към входа на пещерата.

Полковник Стаматов водеше специалния отряд през гората. Наблюдаваше местността през странен уред, който приличаше на бинокъл, но с множество лещи и скали.

— Детекторът улавя аномалия на триста метра източно, — докладваше сержант с масивен метален куфар в ръце. — Сигнатурата съвпада с "обект тип В".

— Отряд, в готовност! — заповяда Стаматов. — Помнете инструкциите – сребърните куршуми са само за да го забавят. Само дървеният кол прекратява съществуването.

Отрядът се придвижваше безшумно между дърветата. Радиостанцията изпука:

— Централа до "Изгрев", радарът засича движение на обекта. Изглежда не е сам. Има заложник.

Стаматов стисна зъби.

— Не стреляйте, докато не освободим заложника. Разделете се и обградете пещерата!

Бойците заеха позиции. На входа на пещерата се показа фигурата на Крумов, държащ пред себе си Петър като щит.

— Добър вечер, другари от специалните служби! — извика Крумов с гротескна усмивка. — Не очаквах държавата да изпрати толкова почетна делегация за мен!

— Граф Кантакузин! — извика в отговор Стаматов. — От името на Народната република сте арестуван за престъпления срещу народа!

— Престъпления? — изсмя се вампирът. — Аз съм просто хищник, другарю полковник. Така както вашата система е хищник. Разликата е, че аз не крия природата си.

— Пуснете момчето, Кантакузин.

— О, не. То ще дойде с мен. Както и още няколко от тези сочни млади бригадири. Новата ера изисква... адаптация. Отстъпете и никой няма да пострада. Поне не веднага.

Стаматов даде сигнал с ръка. Двама снайперисти заеха позиция.

— Последен шанс, Кантакузин.

Вампирът изсъска и оголи зъбите си. В следващия момент се случиха няколко неща едновременно.

Петър, събрал последни сили, удари с лакът Крумов и се хвърли настрани.

Два сребърни куршума проблеснаха в лунната светлина и се забиха в гърдите на вампира.

Крумов изрева от болка, но не падна. Със свръхчовешка скорост се хвърли към най-близкия боец, разкъсвайки гърлото му.

— Огън по мишената! — извика Стаматов и измъкна специалния кол от кобура си.

Сцената се превърна в хаос от викове, изстрели и сенки, движещи се твърде бързо за човешкото око.

Петър се притисна към скалата, наблюдавайки битката като в транс. Крумов се движеше като мълния между дърветата, повалил вече трима бойци. Сребърните куршуми го забавяха, но не го спираха.

И тогава Стаматов направи нещо неочаквано. Извади от джоба си малка червена книжка – томче със съчиненията на Ленин – и я хвърли към вампира.

Крумов инстинктивно хвана книгата, сетне изкрещя от болка – корицата била обработена със светена вода. Секундното разсейване беше достатъчно за Стаматов. Полковникът скочи напред с неочаквана за възрастта му пъргавина и заби дървения кол право в сърцето на вампира.

Пронизителен писък разцепи нощта. Тялото на съществото, което се представяше за другаря Крумов, се разтърси в конвулсии, а след това се свлече на земята.

Изгревът обливаше строеж №4 в розова светлина, когато един специален самолет се издигна от импровизираното летище край лагера. На борда му бяха запечатаните ковчези с тялото на графа-вампир и жертвите му.

Петър, с превързана глава и бинтове по ръцете, стоеше пред бараката на полковник Стаматов.

— Влез, другарю Ковачев.

Вътре полковникът тъкмо запечатваше дебела папка с гриф "СТРОГО СЕКРЕТНО".

— Другарю Ковачев, разбирам, че преживяното е било... травматично.

— Той беше вампир. Истински вампир. — Петър поклати глава. — Всичко, което знаем за света, е...

— Всичко, което знаем за света, — прекъсна го Стаматов, — е научно и материалистично. Графът беше представител на паразитен биологичен вид, еволюирал паралелно с homo sapiens. Явление, което нашите съветски другари изучават и се борят с него от времето на революцията.

Полковникът извади документ и го плъзна по масата.

— Това е заповед за мълчание. Подпишете я.

Петър се поколеба.

— А другите? Бригадирите?

— Официалната версия е, че е имало срутване в стария минен тунел. Телата, за съжаление, не са намерени. Националният строеж продължава по план, с ново ръководство. — Стаматов замълча за момент. — Нашата страна върви към светло бъдеще, другарю Ковачев. По този път понякога се налага да преминем през тъмни завои.

Петър бавно подписа документа.

— Между другото, — добави Стаматов, докато прибираше папката, — този участък от пътя...

— Да?

— От днес в работните карти ще бъде обозначен като "Завой №4-Б". Но сред местните вече го наричат "Вампирския завой". Странно как народната памет съхранява истини, които официалната история заличава.

Полковникът се усмихна уморено.

— Свободен сте, другарю Ковачев. И не забравяйте – други вампири, освен тези от капиталистическите страни, пиещи кръвта на пролетариата, не съществуват.

На излизане от бараката Петър вдигна глава към утринното слънце. В далечината бригадирските отряди вече започваха работа, издигайки железобетонните колони на бъдещето.

Той несъзнателно докосна врата си, където две малки точици – като следи от убождане с игла – бавно зарастваха.

РЕКЛАМА:

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉

РЕКЛАМА: