6:38
Бях първи или втори клас, когато ми връчиха една хартиена карта Знаме на мира, която даваше право на цена от 20 стотинки да посетя определен брой филми – детски, исторически или съветски. С нея не можех да отида да гледам някой блокбъстър, но и то такива нямаше много, освен ако не бяха за войната.
Още помня първата ми прожекция сам – бил съм на 9-10 години, киното е полупразно – филмът е руски и за войната. Отивам, 20 стотинки, вътре съм. Хареса ми усещането, застоялия въздух. Името на филма не го помня, но беше история за семейство, което след войната осиновява много бездомни деца. И беше хубав, поне по сегашните ми разбирания.
И след това се започна. По онова време в Стара Загора имаше поне 7-8 кина, не броя трите летни. Дали не бяха и четири летни? Всяка седмица във вестник Септември излизаше програмата, имаше някакви кратки анотации, които често бяха достатъчни – като видиш, че филмът е албански или румънски, сякаш желанието се изгубваше от раз. Но и изключения имаше.
Пиково време за посещение на кино беше понеделник в 10, когато пред кината имаше огромни опашки от зрители, които искат да видят определено заглавие. Помня площадчето на Комсомол пълно с хора, които искат да гледат Индиана Джоунс, това без никаква реклама, само с един ред във вестник Септември. Да отидеш първи, да можеш да разкажеш в училище новия филм – това беше престижно. Комсомол беше огромен комплекс, планиран да расте, който по това време беше започнал да се свива – с две кафета вътре, два салона, огромни тоалетни, общи пространства. Строено в друго време, когато се е очаквало, че винаги ще е така. Днес Комсомол е жалка гледка, разкостен и разпарчосан на отделни бизнеси, да не говорим, че от години е разкопан и стои.
За прожекциите в 10 в понеделник имаше толкова много зрители, че след това салонът ухаеше на „мокро куче“, по думите на моя дядо. Беше прав, но бяха други години, без климатици и ароматизатори.
Другите кина бяха доста по-малки, но също изключително посещавани, особено когато филмът беше хитов. Не мога да кажа, че по кината имаше само бълвоч, не, далеч не беше така. Освен филмите от СССР, имаше интересни заглавия – ново европейско кино, някои по-провокативни американски. Въпрос беше да чакаш, някои от наистина добрите филми бяха в по-малките кина, за да отблъснат или да скрият интереса към прожекцията. Или пък в по-маргиналните кина въртяха определени индийски и турски филми, които не ставаха за Комсомол, но идеално пасваха на киното до жп гарата. Много от любителите на това течение ходеха там с касетофони, за да запишат някоя песен или пък филма, за да тръгне касетата да се тиражира в махалата. Често след филма излизаха вън на поляните, разпъваха месалчета и ядяха и се веселяха. Наивни и прости години.
Според моя дядо, който беше абсолютен авторитет за мен, филмите първо се появяваха на кино в големите градове, после минават по по-малките и селата, а след 2-3 години вече са в телевизията. Не бях сигурен, че това е точно така и постоянно търсех доводи, за да го оборя. Днес разбирам, че е бил абсолютно прав.
Не знам кога е било построено киното в моето село Гита, но съдейки по фреските по стените вътре – десетина години след 9 септември, за да замести старото кино, което през 80-те беше вече канцелария на ТКЗС или нещо подобно. Новата зала беше в читалището и беше огромна, отоплявана от печка на дърва и въглища, която палеха до късна пролет и стоеше изгасена чак до края на октомври, когато в салона ставаше ледено студено. В селото ми (тогава процъфтяващо и пълно с хора), имало много кинолюбители. Татко разказваше как като малък са се хващали и десетки каруци са водели хора в Чирпан да гледат някой от хитовите тогава филми. От това време той много обичаше „Бащата на войника“, всъщност, рядко стойностен филм.
Билетите за селското ни кино бяха стотинки, беше винаги пълно, особено през летните месеци. Бабите и дядовците винага даваха по левче на внуците, които обикаляха сладкарниците, библиотеката, центъра, околните хълмове, язовирите, но вечер винаги имаше стотинки за кино. Плакатите бяха ръчно написани, с химикал, на едно табло – днес има това, утре ще има онова заглавие. Отгоре с червени букви пишеше КИНО. Много години след това някой го беше взел под наем и беше разменил буквите НИКО, за да пасват на името му. И там бях редовен, а вечерите след филма бяха разкошни – селото беше пълно с живот, улиците асфалтирани, ухаеше на цветя. Село Гита заспиваше доста късно.
На специални дати – имаше и дневни прожекции, примерно- за Деня на детето. Пълен салон с деца и гледаме анимационния Планетата на съкровищата. Български. Къде ли изчезнаха тези деца?
Сядахме на дървените столове, подредени в редове, с движещи се седалки. Чакаш и внимателно ставаш, за да не стреснеш другите с тряскане. За тези, на които се паднала счупена седалка -дървен стол встрани.
Не, там не очаквайте да съм гледал шедьоври, но нормалните за онова време Манастир Шао Лин, Индиана Джоунс, уестърни, криминални. Имаше киното ни един кусур – нямаше тоалетна.
Ходехме зад сградата, където имаше външна, но кой ти чака на опашка. Един от последните пъти, когато бях в салона, стоях и пикаех и зяпах как светят къщите срещу мен. Вътре в салона ме чакаше още половин час филм (мисля, че филмът беше Пулгасари, култовият севернокорейски фантастичен филм), аз вече знаех кой ще победи, но трябваше да се изпикая. Бил съм на 13-14 години и вярвах, че доброто ще победи, не само ще смачка лошото, но и ще бъде вечно. Чернобил беше вече минал, духаше вятъра на Перестройката, а пред външната тоалетна дори нямаше опашка. В салона имаше едва десетина човека, севернокорейската алегория не беше привлякла интерес. Не го отчетох това като сигнал за промяна.
След това всичко се завъртя прекалено бързо и ето ме, на 52 години. Като пикая – внимавам, следя какво, как, в опасна възраст съм. Не затварям очи и не мечтая.
Гледам същите филми, просто ги зяпам у дома, като те се намират на хиляди километри от мен, кодирани в дигитален код, който аз извиквам у дома с глобална мрежа, която ме свързва с целия свят. За това не можех и да мечтая като дете.
Днес имам един проблем – нямам какво да кажа за тези хора, с които ме свързва тази глобална мрежа. Затова си пиша историите, за да мога и тях да вкарам в дигитален код, за да ги поиска да ги чете някога. Когато и мен може да ме няма.
Ивайло Тончев
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук