"Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои . Водата се топлеше на печката. Памперсите не бяха открити. На контактите нямаше предпазни капачки. Шкафовете вкъщи не се заключваха никога, вратите на къщите също стояха отключени. Но никой не крадеше парцалените ни топки и кукли.

Сутрин излизахме навън с по една филия хляб, полята с олио и посипана с червен пипер. 

Играехме по цял ден игри, които сами си измисляхме и се прибирахме едва когато запалваха уличното осветление – там, където го имаше. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от "Веро". Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. И през цялото това време родителите ни изобщо не знаеха, къде се намираме. Но никой не стана хаймана.

С часове майсторяхме колички от дъски и лагери, намерени на боклука на съседния завод и едва, когато вече летяхме по нанадолнището, си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки.

По няколко човека ядяхме от един сладолед, пиехме лимонада от една и съща бутилка, люпехме семки, утолявахме жаждата си от улични чешмички. 

Отивахме на училище без придружител. Учехме по учебниците, останали от по-големите ни братя и сестри. 

Но затова пък имахме приятели. Просто излизахме от къщи и ги срещахме на улицата. А ако ги нямаше там, отивахме у тях. Ей така, без предварителна покана или дори – без обаждане! И те ни се радваха."

РЕКЛАМА
СПОДЕЛИ👉
РЕКЛАМА

0 comments:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив