Установих го днес след смъртта й. Ровех в стария шкаф с документи, за да взема данни, необходими за погребалното слово. Намерих пожълтелия лист, който разкриваше истината. Излиза, че съм осиновен на три месеца и половина. Сестра ми се е родила девет месеца по-късно. Стоях с документа в ръка и се чудех какво да предприема. Да споделя ли с нея още сега, или да изчакам да мине погребението?! Тъкмо бяхме пред делене на имуществото, по настояване на мъжа й. Той беше съседско момче и двамата се обичаха от деца, въпреки че при инцидент тя му беше пукнала главата. Как ли ще реагират? Можех да замълча и прикрия откритието си, но не беше в стила ми. В същото време небето се забули с тъмни облаци и заваля пороен дъжд, придружен с градушка. Това измести получената информация от главата ми и там се настани притеснението. Току-що бяха изкопали гроба. Мисълта, че той ще се напълни с вода, ме ужаси. Бързо скочих в колата, грабвайки рулото с полиетилен, което бях купил за ремонт. Гробищният парк беше на пет километра от града и дъждовните облаци пъплеха след мен. Хвърлих се към мястото и го покрих със светкавична бързина. Тъкмо притисках с камъни краищата, чух шум от кола и забиване на спирачки. Сестра ми тичаше между гробовете с брезент под мишница. Като ме видя, намали ход и видях как лицето й се проясни. Нямахме време да си кажем и дума, когато дъждът рукна над нас. Забързахме към ритуалната зала, където беше положен ковчегът на майка ни.
Самотна свещ гореше близо до нея и цветът й беше същият като на лицето, което обичахме. Щеше ми се това откритие да намали болката от загубата и да ме направи по-недосегаем, но това нямаше как да се случи. Мъката напираше и в двамата и ние прегърнати заплакахме.
– Сестро, днес разбрах, че не съм ти истински брат! – отрони се от устата ми, без да съм готов за този разговор. Очаквах, че тя ще се стъписа, ще ахне от почуда, но това не се случи.
– Зная, мило братче!
– А мъжът ти?
– Защо мислиш, че му счупих главата?
– Нима?… – трепнах аз.
– Да. Искаше да каже и на теб. Не можех да го позволя.
– Мисля, че апартаментът на мама е само твой, вилата също… Не искам нищо. Това, че бях обичан и закрилян в семейството ви, е достатъчно за мен. Освен това съпругът ти ще…
– Едва ли ще поеме риска отново – прекъсна ме тя и ме целуна.
Свещта изпращя и пламъкът се залюля, сякаш облъхнат от нечий дъх.
Бях готов да се закълна, че върху устните на мама се появи усмивка..."
Маруся Николова, "БАБА МИ, БУЛКАТА!"
               

Сподели новината👇
Полезни съвети👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Ние в истаграм
Всички категории

ВИЖТЕ ОЩЕ:

Популярни публикации

Архив на сайта

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623