Черната вест за смъртта на Стоянка Мутафова потопи в скръб цяла България. Обичаната актриса си отиде на 97 години, като 70 от тях прекара на сцената. Малки и големи заляха социалните мрежи с жалейки и съболезнования за Госпожа Стихийно бедствие. Много потребители споделиха и малко известни снимки на Мутафова. Една от тях е ретро кадър от младините на Мутафова. Ето какво пише и в коментар към него: 

"Днес ( 6 декември - бел. ред) , на 97 годишна възраст е починала Стоянка Мутафова. Бог да я прости. Тя е родена на 2 февруари 1922 г. в семейството на българския писател, драматург, театрален и литературен критик, режисьор и артист Константин Мутафов, който произхожда от Славейковия род. Майка й Екатерина Мутафова е завършила история в Софийския университет, а после е специализирала класическа филология в Швейцария.

Така че малката Стоянка е расла в културно семейство, но от малка я е теглило към диващините и е била същински разбойник. В своята автобиографична книга "Когато се подстригват мравките" тя споменава, макар и накратко, за преследванията, на които е бил подложен Георги Парцалев. Колцина знаят, че е бил пращан от "народната власт" в мините? Разказва и за Невена Коканова, за Фани Попова- Мутафова и за Жана Стоянович, за много, много интересни и достойни личности. Струва си да прочетете тази й книга. Ето един откъс от нея, в който разказва за кошмара на бомбардировките в София (в случая става дума за двойната бомбардировка на 10 януари 1944 година) : На другия ден сутринта с майка ми се запътихме към шапкарницата, която се намираше на "Графа", срещу градинката на "Свети седмочисленици". Влязохме, аз започнах да меря шапките. Тъкмо се загледах в една, и сирените започнаха да вият.

- Да се махаме - примоли се шапкарката. - Имам някакво ужасно предчувствие. Аз продължавах да меря шапки. Имам силна интуиция, но макар и в редки случаи, тя ми изневерява. Този беше именно такъв. -Спокойно! - заповядах аз. Не знам защо се беше вселило убеждение, че бомбите заплашват крайните квартали, а центърът е недосегаем. Шапкарката обаче не се успокои. Почти ни изнесе с майка ми от ателието. Съвсем близо до Първа девическа гимназия живееше моята приятелка Лили. Решихме да идем у тях, докато мине тревогата. Сварихме Лили и техните да ядат петмез. Аз за петмез умирам. Докато лапах, майката на Лили, заслушана в засилващия се вой на сирените, се развика: - Бързо в скривалището! Имам лошо предчувствие! -Да ви опустеят предчувствията! - изругах аз.

- Човек не може да си изяде петмеза. Този път обаче и майка ми ме задърпа да бягаме. Грабнах чинията с петмеза и ядосано се понесох към мазето на гимназията. Само секунди след като влязохме, започна един от най-страшните кошмари, които съм преживяла в живота си. Ударната вълна залепи всички на стената на мазето. Петмезът се разхвърча по палтото и лицето ми. Грохот, викове, панически ужас...

Когато излязохме от скривалището, видяхме някакъв непознат град. София отпреди час вече не съществуваше. Нямаше ги нито шапкарското ателие, нито къщата на Лили. Бяха се превърнали в купчина тухли и обгорели греди. Аз продължавах да лепна от петмеза и прахоляка. Тичахме по улици, които сякаш не познавах. Улици без изход. Отвсякъде се чуваха стенания и плач. Къщата ни на Дондуков беше непокътната. Такава обаче остана само още няколко часа. Вечерта при следващата атака нямаше сирени. Кошмарът се повтори, но този път се наложи да ме изравят изпод развалините на собствения ни дом.""/Блиц/

РЕКЛАМА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Популярни публикации

Популярни публикации

Архив на сайта

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623