За 100-годишнината на Априлското въстание под егидата на старите вестници „Народна младеж” и „Антени” черешово топче обикаля страната

Далечната 1976 г. бе белязана от много събития, но със сигурност за тия, които се чувстваха българи, най-значителното бе стогодишнината на Априлското въстание. А ние с моя колега, съавтор, приятел и съквартирант Илия Зайков бяхме буквално пощуряли на тая тема. Работехме във вестник „Народна младеж”, бяхме на годините на читателите си и чудесно се разбирахме с тях – всичките ни щуротии им харесваха.

Нашите приятели от вестник „Антени” Милко Кръстев и Илия Пехливанов бяха много доволни как представихме книгата им „Дни на борба горда” и плочата „Достойно есть”. Те ги бяха подарили и на други колеги от вестници и списания, но никое издание не подготви такава стойностна и мащабна публикация. Благодарение на това и не само на него те предоставиха на вестник „Народна младеж” редица записки на очевидци от Априлското въстание, които донякъде тушираха безхаберието на нашата редакция по темата. И не само ни поканиха да се присъединим към експедицията с пътуващата книжарница „Матей Преображенски”, но когато им разказахме перипетиите около излизането на материала за плочата, дори ни подариха една чудесна тема. Дочули, че юристкосултът на английското посолство направил черешово топче, което можело да стреля. Оп-па-ааа! Аз веднага позвъних в посолството, свързаха ме със Стоян Шиеков и си уговорихме среща за следващия ден. Заедно с Илия Зайков, разбира се.

В недовършените записки на Цанко Делчов Клисуреца, майстор на черешови топове, четем: „Минчо Пандур Калъчът от любородие целуна топа коленопреклонно и рече: „Златни ти руки, Цаню. Амин!” Кога гледахме торбите с барутя, Калъчът свали капа: „Ще разделим барута, за сичките душмани да има!” И Танаско каза: „За сичките!”

Едва ли можем да си обясним най-великата българска епопея без вълнението, без гордостта и надеждата на участниците в нея, че имат своя артилерия. Само брациговци са имали 18 топа, панагюрци – шест, клисурци – четири  и т. н. Почти всички български селища, взели участие във въстанието, са имали своите златоръки майстори. Искало ги е времето.

Но черешовите топове не се родени в дните на Април 1876. Още през 1800 година, за да отбиват кърджалийските нападения, котленци са използвали „черешови гърмила”. Това отбелязва Георги С. Раковски в „Горски пътник”, издаден в Нови сад през 1857 г., стр. 281: „Село Котелъ беше обградено съ каменъ зидъ и на кратко разстояние по зида бяха съзидани крепки стражарници /табии/ съ вириди /мъжгаи/ да пушкатъ от тамо въ время нападения неприятеля, имаха и гърмила /топови/ от черешово дърво и тръби.”

И ето – 176 години след времето, за което пише Раковски, и 100 години след Априлското въстание ние попаднахме на наш съвременник, който прави ...черешови топове – тридесет и една годишният юрист Стоян Шиеков от Златица.

Отначало мислехме, че това е някакво странно хоби – нали има доста хора, които събират старинни оръжия. Подобна сбирка има и той. Но у него я няма тази в голяма степен егоистична радост на колекционера. Стоян започва да събира тези предмети като ученик в десети клас, за да ги предаде в местния музей, който тогава е съществувал само в разпалените глави на неколцина като него.

С тези неколцина е свързано и сегашното много тържествено честване в Златица на 19 февруари – деня на гибелта на Апостола. Старите хора, които Шиеков разпитвал, му разказали, че Левски е идвал в града и е отсядал в метоха – нещо, което мнозина приемали като „местен” патриотизъм. Но в старопечатния отдел на Народната библиотека „Кирил и Медодий” той „изровил” две писма, върху които Левски собственоръчно е отбелязал, че са получени в Златица през юли 1872 г. Писани са от етрополския учител Тодор Пеев и са публикувани в книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски – живот, дела, извори” /в том първи, на стр. 361 и стр. 364/. Оригиналите се пазят в Народната библиотека.

Тогава Шиеков и приятелите му изработили паметна плоча за метоха и отпечатали 200 портрета на Апостола, които разлепили из града на 18 срещу 19 февруари 1966 г. На първото поклонение дошли само пионерите, а от следващата година, когато излизат Тезисите на ЦК на БКП за работата с младежта и Комсомола, инициативата е подета от градската организация на ДКМС и става един от най-вълнуващите празници в живота на градчето. Защото има неща, които не се предават просто „ей така” в наследство: те са вечни като кръвта – така си казвали местните родолюбци.

Но макар да твърдим, че исконната любов към отечеството всеки я носи в сърцето си, тя също се нуждае от припомнянето на примерите за любородие. И когато се ражда идеята за създаване на картинна галерия в Златица, започват да издирват картините на художника-партизанин Сава Савов от Пирдоп, загинал в битката при Батулия. Стигат чак до председателя на Съюза на художниците Светлин Русев, който приветства идеята и им дава шест картини за галерията.

Вече става ясно, че черешовите топове са само едно от делата на младите за обезсмъртяване на подвига – те търсят онова вечно и свято, което свързва поколенията борци за народна свобода, което превръща детската игра с „гърмилата черешови” в пример за подражание.

Веднъж Стоян Шиеков видял в двора на комшията си две стари колелета – без шини, но много здрави. Подобни на тях бил виждал само на топовете в Панагюрище и Копривщица. Комшията му ги дал на драго сърце. И тогава си казал: защо да не направя топ, щом имам „оригинални колелета” за него. Ходил, разпитвал, чел. Един ден отсякъл от гората череша – най-подходящата според него. Докарал я и запретнал ръкави – колко трябва да бъде дълго дулото на заряда, какъв и колко барут да се сложи? Рязал, кроил и направил топ, дето гърми. Не минало и без „рационализация” – заедно с ковача набили в дървото желязна тръба. Помнел какво пише Захарий Стоянов в „Записките”: някои топчии през Априлското въстание набивали казанджийските лули в дървото.

За топа трябва да се използва обезателно черен димен барут. Първия Стоян заредил с бял, бездимен и спукал не само топа, но и обръчите – белият е по-силен. Малко по-рано разбрал и друго: горските череши не стават за топове, защото сърцевината им е слаба.

Направил втори топ. Той гърми всяка година на 19 февруари, 3 март, 2 юни и 9 септември.

Със Стоян Шиеков разговаряхме набързо, на чаша кафе в една сладкарничка близо до английското посолство, където той работеше като юристконсулт. Един час не бе достатъчен за разговор с тоя човек, но Шиеков бързаше за някаква важна среща и се разбрахме пак да се чуем и видим. Когато по-късно прегледахме с Илия Зайков записките си, и двамата казахме, че е малко това, за да стане хубав материал. На другия ден той трябваше да замине в командировка и се разбрахме през това време аз да изкопча още нещо от „топчията”.

Пак се обадих на Стоян Шиеков и го попитах дали ще е възможно преди да пуснем материала, да видим топчето, да го изпробваме и да уточним още някои неща. Той се засмя и каза, че е очаквал точно така да постъпим и е готов още утре да отидем до Златица с неговата кола. Караше един голям „Рейндж роувър”, както разбрах по-късно, подарен от тъста му, англичанина. А преди да тръгнем, се отбихме до дома му, защото забравил нещо да вземе. Така, най-неочаквано, бях поканен на чай от жена му Вивиан и се запознах не само с нея, но и с нейната съседка и приятелка Мерсия Макдермот, много известна вече с книгата си за Левски. Те двете учителстваха по това време в Английската гимназия и живееха в съседни апартаменти. Тогава не помня да сме си казали нещо важно, нямахме и много време за разговор, защото бързахме за Златица.

Бях направо изумен, че това черешово топче гърми по-силно от съвременно оръдие. И още ми бучаха ушите, когато Стоян разказваше, че тука са стреляли и с английския посланик, че и на него са му пищяли ушите, но въпреки това скачал от радост по златишките поляни.

После заговорихме каква ще е по-нататъшната съдба на топчето, само демонстрации ли ще прави с него, дали не може да участва във всенародните тържества в Панагюрище. Или пък да го подари на някое от селищата, проявили най-голям героизъм по време на Априлското въстание? Стоян Шиеков сякаш само това чакаше да чуе, мислил съм, каза, по тоя въпрос, готов съм да го подаря, но на кого, на кое селище. Аз пък никога не съм имал толкова категоричен отговор. Заговорих му не с мои, а с думите на писателя Генчо Стоев, с когото наскоро бях водил един обстоен разговор точно по тези въпроси. Казах му, че най-голям е бил героизма в Перущица, там са се водили най-ожесточените, най-продължителните сражения между въстаналия народ и поробителя. Там няма предателства, няма връзване и оплюване на дейците. Перущинци още в началото са знаели, че тук не става дума за веселба, за песни и салтанати, за перчене и хвърковати чети, а за саможертва. И заговорих за механизма, който е действал там мъдро и отговорно – даскал Петър Бонев, другаря на Левски. Стоян някак възторжено се съгласяваше с това, което говорех, но накрая, за капак, му казах, че през Априлското въстание перущинци са имали едно топче, което за жалост не е гръмнало.

И ето, всичко бе решено – при него тези неща отдавна бяха премислени, моите думи само наляха масло в огъня. Стоян Шиеков от цялото си сърце подаряваше топчето на Перущица. Рядко съм виждал човек, който с такава радост да дарява нещо толкова скъпо. Започнахме да обсъждаме кога и как да стане това, откъде да минем, чертаехме маршрути. Сетне ми хрумна да отидем при секретаря на градския комитет на Комсомола в Златица, за да споделим нашите планове. Щях да поискам от него само едно – в деня на пренасянето няколко комсомолци да закичат с цветя топчето.

Няма да забравя ентусиазма на тоя човек – Димитър Шопов се казваше; как се радваше като дете докато ни водеше към метоха. И докато вървяхме, разказваше как усилено работят за 100-годишнината от Априлското въстание: изнасят беседи, четат и обсъждат материали от „Записките” на Захари Стоянов, посещават исторически места, свързани с въстанието, провеждат викторини за него в комсомолските дружества и разговори на тема „Какво знаете за историята на родния град”. Той предложи точно тука, пред метоха, където е нощувал Левски, да стане раздялата на златичени с топчето. А как ще го изпратят – това е негова работа.

Ние със Стоян така се въодушевихме, че минахме през Панагюрище и Брацигово, срещнахме се със секретарите на Комсомола и ги помолихме за същото: да закичат с цветя топчето когато мине през техния град. И толкоз.

Веднага след връщането ни в София отидох в редакцията на „Антени”, за да ги поканя този път те да се присъединят към нас в експедицията по пренасянето на топчето. Имаха заседание на редколегията и почаках десетина минути да свършат. Докато разказвах на Милко и Илия какво пък ние сме свършили, как Стоян е решил да подари топчето на Перущица, около нас се скупчиха всички, които бяха на заседанието. И всички приветстваха идеята. Тогава някой подхвърли, че може би ще ни трябва разрешение от милицията, за да го пренесем, особено пък ако искаме да гръмнем с него. Пехливанов отиде да уведоми и Веселин Йосифов, който още беше в заседателната зала. Върна се и заяви, че ако трябва разрешително, шефа е готов да подпише писмо до милицията.

Казах, че скоро ще им се обадя и хукнах към Лъвов мост, където се помещаваше Дирекцията на народната милиция. Обясних на дежурния какво искам и ме заведоха при един полковник, не помня вече как се казваше. Той похвали нашата идея, нарече я високопатриотична, но заяви, че по закон, за да ни дадат такова разрешение, оръжието трябва да се провери и изпробва от техен специалист, за да не стане някоя беля. Извика по телефона един млад офицер и ни запозна – лейтенант Каменов е най-добрия специалист по тези въпроси, каза полковникът, разберете се с него кога ще го изпробвате. Но вие осигурявате превоза.

Така се запознахме с Емил Каменов, отидохме в неговия кабинет и оттам се обадих на Стоян Шиеков, обясних му какво става и го попитах кога можем да свършим тази работа – изпробването. Още утре, отговори, но проблемът е, че преди малко дадох  автомобила си на мой братовчед и ще ми го върне чак след три дни.

Нямахме толкова време, аз обещах да осигуря кола от редакцията и да им се обадя веднага, за да се разберем в колко часа на следващия ден да тръгнем. Чак привечер се прибрах с изплезен език в редакцията и първият, когото срещнах в коридора, беше Константин Иванов – заместник-главният редактор по международните въпроси. Казах му къде съм ходил, какви съм ги вършил и че трябва да убедя шефа да ми даде кола за утре. Шефа е в бюфета, засмя се Коста, но ме остави аз да говоря с него. Отидохме там и заварихме Генчо Арабаджиев и още няколко журналисти да хапват на една маса. Поканиха ни да се присъединим към тях, но Коста каза, че първо трябва да свършим една много важна работа. Сериозен, даже намръщен, започна в упор да им задава този въпрос: „Ти патриот ли си или не?” Направи така, че последен от запитаните да е главният ни редактор. Всички, които седяха на околните маси, млъкнаха, надигнаха глави, с любопитство и недоумение гледаха как ще завърши тази странна анкета. Запитаните до един отговориха утвърдително, а когато и Генчо каза „да”, Коста Иванов възкликна:

– Ей, шефе, много се притеснявах какво ще отговориш, но щом твърдиш, че си патриот, дай утре на Яков твоята кола, за да отидат до Златица барабар с народната милиция.

Всички се засмяха, а аз обясних каква е работата. И друг да беше на мястото на Генчо Арабаджиев, нямаше как да ми откаже пред толкова вперени в него очи.

Малко по-късно, като излязохме с Коста от бюфета, той ми се усмихна, тупна ме по рамото и каза:

– Ти да не мислиш, че го правя за тебе, бе. Аз съм брациговски зет. Да не мислиш, че ме вълнуват само международните въпроси...

Нещата едно по едно се нареждаха. На другия ден отидохме отново до Златица, топчето бе изпробвано, удобрено и лейтенантът каза, че ще получим разрешителното. На връщане първо оставихме Стоян Шиеков пред английското посолство, после лейтенанта на Лъвов мост. Но преди да слезе, л-т Каменов помоли да паркираме и да го почакаме малко. Не помня колко се бави докато ние с шофьора си говорехме за топчето и предстоящата експедиция, но като се върна, помоли ме да сляза от колата и някак тържествено ми връчи разрешителното. Благодарих му от все сърце за бързината, с която уреди всичко, обещахме си да не се забравяме.

Вече в колата, докато пътувахме към редакцията, разгърнах документа. Изненадах се, че това „удостоверение” е издадено на мое име, с паспортните ми данни и „в уверение на това, че на приносителя му се разрешава да пренася черешови топове и да стреля с тях в населени места”. Следваше подпис и печат от Министерството на вътрешните работи. До вечерта всички в „Народна младеж” вече знаеха наизуст текста на „разрешителното” и говореха за предстоящата експедиция.

Вече можехме да пуснем във вестника материала за Стоян Шиеков. И да известим читателите, че редакциите на „Народна младеж” и на „Антени” организират съвместна експедиция по стъпките на априлци и пренасянето на черешовото топче от Златица до Перущица.

В 10,30 часа на 24-ти април бяхме в Златица. На площада, пълен с хора, ни посрещнаха комсомолците начело с Димитър Шопов. Помогнаха да разтоварим от багажника на нашия автобус топчето и да го сглобим. Тогава се приближиха дванайсет снажни момчета във въстанически униформи, взеха топчето на ръце и го понесоха към метоха, в който през 1872 г. се е укривал Левски. Двама от тях вървяха най-отпред с огромен портрет на Апостола. И изведнъж множеството викна „ура”. До тогава и не подозирахме, че тези хора са се събрали заради нас, по-скоро заради раздялата с черешовото топче, което си бе една гордост за тяхната Златица. Улиците, чак до метоха, бяха пълни с народ, топа – накичен с венци и цветя. Застигнаха ни два автобуса с гръцки туристи – нямаше откъде да минат, наложи се да слязат. Някой им обясни какво става. Гърците също завикаха „ура”, затичаха се към топчето, снимаха го, няколко души се втурнаха да го целуват.

Какво по-символично от това, че първият изстрел бе даден, когато стигнахме метоха и хората  коленичиха пред портрета на Апостола. Защото той запали искрата, от която се разгоряха огньовете на Априлското въстание.

На 19 февруари тази година, в деня на 103-годишнината от гибелта на Левски, комсомолците от Златица запалиха 103 факли. Сега същите тези момчета, заедно със секретаря на Градския комитет на Комсомола, взеха отново топчето на ръце и казаха, че го даряват на Перущица.

А Панагюрище е неспокойно като преди сто години. Довършват мемориалния комплекс и няма кого да попитаме колко души са излезли на трудов ден. Всички – сигурно такъв ще е отговора. Но комсомолците, както сме се уговорили, ни чакат – целуват топчето, закичват го с един огромен венец и се снимат с него. Съжаляват само, че няма да остане при тях, за да открият с това черешово топче празника на Априлци в своя град. И завиждат, как само завиждат на Перущица!

Тук ще се върнем отново на Първи май, когато камбаните възвестят началото на националните тържества в столицата на революционната 1876 г. А сега нека се поклоним и продължим към нов ден и ново място.

И в Брацигово, както сме се уговорили, ни чакат десетина комсомолци с цветя в ръце, за да закичат топчето. Реших да импровизирам.

– Днеска е 24-ти април. Утре – 25-ти. Какво е за вас този ден – 25-ти април?

Гледат ме доста слисано, после едно момиче се окопитва, засмива се и казва високо:

–  На тоя ден нашият герой Васил Петлешков поздравил брациговчани с ей тия думи: „Братия, сега е Воскресение Христово, скоро ще бъде Воскресение Народно!”

Така е, точно тези думи Васил Петлешков изрекъл преди сто години на най-българския Великден. И календарният празник добил съвсем друг смисъл.

И удар след удар – под чукчетата на каменоделците Дянко Брациклийски и Иван Илиев се разгаря каменният пламък на паметника, който издигат в Брацигово на мястото, където е изгорен техният незабравим учител.

Влизаме в Перущица. В това „гняздо на герои”, където някога даскал Петър Бонев влизал всяка сутрин в училището и казвал: „Деца, хайде сега да изпеем любимото песнопение на Апостола.” И вместо утринната молитва детските гласчета подемали „Достойно есть”.

И сега над гордата Перущица звучи песнопението на Левски. Достойно есть – за подвига! Достойно есть – за живота и смъртта в името на Отечеството! Достойно есть – за днешния ден и за бъдещето!

Звучи песнопението на Левски. Две сватби вървят към читалището, към ритуалната зала. И в този миг някак съвсем естествено гръмва топчето, а сватбарите го приветстват от все сърце.

Нашата експедиция завърши. Сега топчето на Стоян Шиеков е в музея, сред скъпите на перущинци реликви. Но на Девети май, когато се залюлее камбаната горе на Власовица, то ще прогърми отново.

В предишната точка повтарям това, което излезе във вестника. И сега, след толкова години, написаното ми изглежда добре. А ненаписаното – гложди ме, искам и него да споделя. Аз тогава сновях из София и страната като Миткалото, наричан още „тайната поща”. А в редакцията се обаждаха читатели, колеги, приятели – откъде ще минете, в колко часа, за колко време ще спрете, ще стреляте ли?... Трябваше да стиковаме нещата и с колегите от „Антени”, да поръчаме автобус, Милко Кръстев уреди да нощуваме в хижа „Връховръх” високо в Родопите.

И един ден в бюфета на „Народна младеж”, не помня вече дали бях само опиянен или малко пиян, някой недоразбрал пак ме попита за маршрута. Вече ми бе писнало да обяснявам, та изтърсих една глупост, в която се казваше, че преди да влезем в Перущица, ще минем през Устина. То си е чисто турско село, рекох, жителите му са взели дейно участие в погрома над съседните селища при потушаването на въстанието. Затова и руската артилерия през Освободителната война го сринала със земята. Но се е възстановило. Та като стигнем Устина, ще спрем, ще напълня топа със сланина и ще гръмна срещу джамията.

И всичките глупаци като мене се заливаха от смях. Може доносникът да се е смял повече от всички? След час ме извика Генчо Арабаджиев – вече му бяха докладвали. Гледаше ме не толкова ядосано, колкото уплашено:

– Абе ти луд ли си, бе? Какви ги приказваш? Срещу какви джамии ще стреляш? Знаеш ли, че от твоите приказки може да стане дипломатически въпрос?!

Засмях се, помолих го да не взема толкова на сериозно всички доноси. Та нали това е младежки вестник – ако тука няма шеги и закачки, щуротии и дивотии, къде другаде? Така говорех и когато той се успокои, изтърсих следващата си щуротия:

– Шефе, няма ли начин да поставим един напълно сериозен дипломатически въпрос. Можеш ли да попиташ най-горе – докъдето ти стигат връзките, дали българското и турското правителство могат да направят някаква спогодба да построим една алея на мъчениците от Оборище до Диарбекир. Ние ще я направим, ще засадим от двете страни дъбови фиданки, взети от Средна гора, от района на Оборище. И аз се наемам чрез вестника така да мобилизирам нашите читатели, че да свършат всичко това на доброволни начала. А ако ни подкрепи ЦК на ДКМС и обяви алеята за национален младежки обект, всичко ще стане много по-лесно. Какво ще кажеш за тая работа?

Знаех какво ще каже, защото докато говорех, видях как му пребледня лицето, как се свиха и побеляха устните му. Мълча близо минута, после много тихо попита:

– Ти споделял ли си тая идея с някой друг?

– Само със Заека – отвърнах. – Смятах, че първо на тебе трябва да я предложа.

– Моля те, моля те, моля те – той направо шепнеше – никъде не говори за това. Ще си отвориш някоя беля, и мене можеш да вкараш в беля. Отношенията ни с Турция не са никак добри, а сега, с честването на Априлското въстание, могат да станат и по-лоши. Не се набутвай в неща, от които нищо не разбираш. Не му е сега времето, пък и не знам дали някога ще дойде, за такива работи. И очаквам от тебе да мислиш доста по-отговорно.

Говореше много тихо и това ме подсети, че може би кабинета му се подслушва. Не ми пука, казах си, нека да знаят какво мислим и може би нарочно заговорих за патриотичното възпитание на младежта. За кой ли път му развивах тезата, че когато младите хора познават примерите от своето героично минало, когато са горди, че са българи, те не биха допускали да ги лъжат, да се гаврят с тях, не биха търпели около себе си несправедливости, измами, кражби и разсипничества, биха се държали много по-честно, почтено, достойно. Достойният човек не понаса подлеци...

И друг път сме водили тия разговори, в присъствието и на други колеги. Той винаги се е съгласявал, но тоя път се засмя малко ехидно:

– Ти много харесваш вестник „Косомольская правда”, постоянно се възхищаваш от него. А да си виждал там материали за патриотичното възпитание? Защо нашите съветски колеги, от които ние се учим, не пишат по тези въпроси, защо те не ги занимават?

Не помня дали съм мислил и преди по тоя въпрос или ми хрумна внезапно, но отговорих така:

– Ами защото много отдавна – по време на Отечествената война – окончателно са решили тази проблематика. По много кървав и много съвършен начин.

Видях, че моя отговор го изненада, очаквах да ме опровергае или изтъкне нещо друго, но в тоя момент надникна секретарката му и каза, че го чака за среща кореспондентът на „Комсомольская правда”. Генчо, явно забравил за срещата, се засмя и възкликна:

– „Спомени попа – приготви сопа!” Да влиза. Якове, преведи на Валери българската поговорка и му кажи, че тъкмо за неговия вестник говорим.

Валерий Павлович Кондаков от няколко години беше кореспондент на съветския младежки вестник в София. Бяхме станали вече приятели, два пъти пътувахме с него из България, бяхме се напивали заедно, беше нощувал в квартирата ми. И още като влезе, помоли да го включим в експедицията по пренасянето на черешовото топче.

Малко по-късно, когато се прибрах в моята стая, ми се обади лейтенант Емил Каменов. Прочел във вестника материала за Стоян Шиеков и за експедицията. Има ли начин, попита, да го включим заедно с жена му и дъщеричката му в нашата група. И, разбира се, ще си платят каквото трябва.

По време на експедицията доста се чудех на въодушевлението, което бе обхванало всички наши колеги, особено тия от „Антени”, доста по-възрастни от нас, „младежите”. Още си спомням вечерта на хижа „Връховръх”, където щяхме да нощуваме, още се усмихвам като си представя как на вечерята сериозни и важни хора скачаха като петлета с чаши в ръка или с вдигнати юмруци и викаха възторжено: „На оружие, братя!”

По едно време някой подхвърли дали не можем още веднъж да гръмнем с топчето преди да се разделим с него. То лежеше разглобено в багажника на автобуса, на другия ден Стоян Шиеков щеше да го дари на Перущица. Погледнах към него, той вдигна ръка и заяви: „Винаги готов!” Намигнах на Илия Зайков, обърнах се към Милко Кръстев и Илия Пехливанов, които седяха един до друг. Пехливана взе да мърмори, че е много късно, да не смутим покоя на другите гости в хижата, но Милко, тоя често намръщен перущинлия, се засмя, вдигна ръка и рече: „Кога, ако не сега? На оружие, братя!” Аз скочих и в тоя много тържествен момент ме хвана за ръката кореспондента на „Комсомольская правда” и започна да ми обяснява как Генчо Арабаджиев го помолил да ме наглежда да не направя някоя беля. Всички чуха, погледнаха ме озадачено и сякаш взеха да изтрезняват. Аз сложих ръка на рамото му, но доста твърдо заявих:

– Валера, ти си гледай руските работи, а българските остави на нас. Ясен ли съм!

Той поклати глава и започна да се извинява, а ние тръгнахме към автобуса. А към лейтенат Каменов, представителя на МВР, даже и не погледнах. Може би защото малко преди това ми бе хрумнало, че някои колеги от „Антени” имат много по-високи чинове от неговия...

Минаваше полунощ. Знаех колко силно гърми топчето, но и представа нямах какъв ще е гърмежа тук, високо в Родопите, как отекна той, а ехото го връщаше от другите върхове към нас. И изведнъж всички тераси на втория етаж в хижата се напълниха с хора по пижами и нощници. И високо, разтревожено, уплашено говореха на немски. Пехливанов клатеше глава, сякаш е предвиждал какво ще стане. Двама-трима от нашите колеги, които знаеха тоя език, се втурнаха да ги успокояват, да им обясняват какво е това „оръдие”, защо е създадено, какво честваме и т. н. Хората се успокоиха, нашата работа им хареса, искаха още подробности за Априлското въстание, за този  героичен край. Накрая стигнаха до там, че ни помолиха да стреляме още веднъж. И докато ехото препращаше топовния изстрел от връх на връх, Илия Зайков се провикна: „Круп ряпа да яде пред Стоян Шиеков!”

И сам виждам, че доста се разпрострях за това черешово топче, но историята няма да бъде пълна, ако не спомена още един човек – Петко Тотев, заместник-главен редактор на „Антени” по това време. Той не можа да вземе участие в експедицията, неотложни задачи го задържаха в София.

Петко Тотев отблизо следеше и непрекъснато подкрепяше нашите инициативи някак си зад кадър, но като с длето изсичаше всяко по-значително действие, за да го впише сякаш като важна точка, като следа в хода на историята. И не само се интересуваше, но понякога и коригираше маршрута на книжарница „Матей Преображенски”, знаеше коя книга до коя стои, питаше какво най-много търсят хората, какви интереси имат, за които няма книги.

Когато представяхме грамофонната плоча „Достойно есть” и книгата „Дни на борба горда”, нямаше как да не ни направи впечатление, че едно от най-силните неща в записките на очевидците бяха писмата на поп Минчо Кънчев от Диарбекир. Малцина обаче знаеха какви битки се водят за излизането на неговата знаменита „Видрица”. От отпечатването на записките му в „Антени” до излизането на тази книга минаха цели седем години. Някои „пазителки” на ръкописа от Народната библиотека не щяха и да чуят за този поп, възмущаваха се от него: „Той не може да пише като хората, измисля си разни небивалици...” По тоя повод Илия Пехливанов още тогава казваше: „Другарят на Левски наистина си има собствен правопис, което смущава книжовните дами.”

Ние се възхищавахме по това време от поп Минчо наравно със Захарий Стоянов, цитирахме неговите бивалици и небивалици. Но истината е, че ако не се бе заел Петко Тотев да представи с предговор книгата му, тя не само нямаше да достигне стохиляден тираж, а можеше и въобще да не излезе от архивите. Иска ми се да цитирам само едно изречение от този блестящ предговор, с което неговият автор характеризира и поп Минчо, и опонентите му: „Личността, създала „Видрица” като наистина волен свят, неуютен единствено за поробителите и хорицата с капаци на очите, сякаш надхвърля нашите представи за епохата.”

Както споменах, Петко Тотев не можа да участва в експедицията за топчето. Но няколко дни след това, когато отидох в „Антени”, поиска да види удостоверението за пренасянето му. Дълго се вглежда в него с късогледите си очи, обръща го отпред и отзад, докато заключи:

– Ти ще почерпиш, ама и банкет да дадеш, пак ще е малко.

Не разбрах веднага защо говори така, помислих си дали не сме сгафили нещо. Хората, които се бяха събрали около нас, също гледаха недоумяващо. Той огледа всички, сетне се втренчи в мен и ме посочи с пръст:

– Ти даваш ли си сметка колко си богат? Никой друг освен тебе в целия свят не притежава подобен документ. И забележи – не става дума само за едно топче, а за „черешови топове”. Та ти можеш да създадеш цяла артилерия!

Всички се смяхме от сърце на шегата му. Но сетне се зачудих с какви мащаби мисли документалиста, учения,  историка в областта на културата Петко Тотев.

Яков ЯНАКИЕВ


Откъсът е от мемоарната книга на журналиста Яков Янакиев „Хроники на безвремието”, издадена през август тази година от издателска къща „Милениум”.
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ👇
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Популярни публикации:

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623

Архив на сайта

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ