Създаването на Строителни войски е дело на Александър Стамболийски. Всъщност тяхното възникване е по необходимост тъй като съгласно убийствените клаузи на Ньойския договор нашата армия е силно ограничена и младите момчета не могат да служат в редовната армия, което налага алтернативни решения. Така се ражда идеята за създаване на Трудова повинност - на книга военно формирование в което се получава минимално военно обучение и се участва с физически труд в изгражадане на големи обществени обекти - пътища, язовири и други.

Твърде скоро се оказва, че идеята е неочаквано добра и финансово затруднената държава се сдобива с безплатна работна ръка, а младите хора отбиват военната си служба /тогава това е било въпрос на чест/. Създаването на Трудова повинност предизвиква обществено недоволство, както поради ограничаването на човешките права, така и заради пряката намеса на държавата на строителния пазар. То предизвиква и външнополитически проблеми, тъй като много страни виждат в Трудовата повинност опит за заобикаляне на Ньойския договор и създаване на скрита армия, затова те са и обект на чести инспекции. В първия трудов набор са свикани 15 643 младежи. Само за няколко месеца те проправят 815 км пътища, построяват 34 км железопътни линии, десетки мостове и чешми. Всички най-големи, важни и трудни обекти в страната след 1920 г. са изградени с участието на трудоваците. По примера на България трудова повинност е въведена в редица страни на Европа, Азия и Америка. Така например задължителна трудова повинност е създадена в Унгария, Австрия, Канада (1932 г.), в Америка (1933 г.), в Япония и Естония (1934 г.), в Германия и Полша (1937 г.) и други. В трудовата повинност на Америка през 1933 г. по заповед на новоизбрания президент Рузвелт са свикани 274 375 трудоваци. Формирования, подобни на строителните войски, изграждат в Куба, Виетнам, Монголия, Танзания, Лаос и др. След отпадане на ограничителните клаузи на Ньоския договор през 30-те години, трудовата повинност не е закрита, а след 9 септември 1944г. получават нов тласък в развитието си. Най-известния трудовак е Тодор Живков.

Човекът, управлявал държавата почти 35 години, е войник в Трудова повинност през 1935 г. Служи в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина, която по това време изгражда пътища за Витоша, Костинброд, Божурище и Курило. След като отлага с една година влизането си в казармата, 24-годишният "прогресивен младеж" Тодор Христов Живков отбива воинския си дълг от 10 май до 19 октомври 1935 г. Тогава трудоваците са служили по 8 месеца. Неговата служба трае точно 5 месеца и 9 дни.  За останалите 81 дни бай Христо, баща му, го откупува. В официалните биографии тези факти липсват. В мемоарите си Живков пише, че е влязъл в казармата през 1936 г., и то в Школата за запасни офицери. Там обаче остава само десетина дни, защото "полицейското ми досие плътно вървеше след мене и определяше битието ми, в това число и войнишкото..." Любопитното е, че Живков никъде не споменава за битността си на трудовак. Във всичките юбилейни албуми, издавани след 1944 г., трудовашката му снимка липсва. През 1954 г. войските преминават на самостоятелна стопанска сметка и са подчинени на Министерския съвет, а през 1969 г. трудовата повинност се преименува в Строителни войски. Създава се ГУСВ. Към 1989 г. строителните войски се състоят от 7 дивизии /2 в София, Плевен, Варна, Бургас, Стара Загора и Пловдив/, като всяка от дивизиите се командва от генерал. Материалната база е на изключително високо ниво /става въпрос за строително-монтажната част/, а финансовото положение на Строителни войски е цветущо.По време на комунистическия режим СВ се комплектоват основно от средите на етническите малцинства (цигани, турци и др.), както и от български младежи с неблагонадежден произход(криминално проявени лица и политически неблагонадеждни ).

Строителни войски имат и една социална функция - там хората от циганското малцинство са придобивали някакви трудови навици и така хем се е спестявало усилието да им се търси място в редовната армия, хем са се научавали на занаят. Положен е наистина огромен труд /независимо на каква цена/ и редица инфрастуктурни проекта са осъществени много по-бързо и по-евтино именно благодарение на "трудоваците". От друга страна коренно се променя личния трудовашки състав. Ако  няколко години след 1944 г. той е съставен от младежи от малцинствата, впоследствие се превръща в най-атрактивното място за лека служба. И в тях започват да идват синове с известни фамилии. Но това е по-късно - заедно с развитието на социализма.Утвърдили се като най - мощната строителна организация в НРБ, по време на управлението на Иван Костов СВ са закрити по искане на европейските институции, тъй като са се третирали от тях като форма на принудителен труд. После се девоенизират, преобразуват се в еднолично акционерно дружество с държавно участие и започват далаверите с техните имоти, които не са стихнали и до днес.

Строителните войски в своята почти 80 годишна история се утвърждават като най - голямата и най-силна национална строителна организация в България. Хилядите строителни обекти, представляващи основата на националната инфраструктура, изградени с високо качество и с отлична организация на строителния процес, са гаранцията за техния успех и авторитет. Хиляди километри магистрали, железопътни линии, водопроводи, мостове, тунели, летища, заводи, електроцентрали, административни и представителни сгради са резултат от интелектуалния и физическия труд на хиляди инженери, строители и специалисти. Когато се говори за строителни войски не бива да се забравя и прословутия им ансамбъл създаден през 1949 г. Почти няма известен днес музикант, който да не е бил в униформата на войник от СВ. А самите музиканти са били инструктирани, ако някой империалистически враг ги пита какво е това АСВ, да не казват, че е Ансамбъл на Строителните войски, а че е Ансамбъл "Софийски вечери". О, времена, о, нрави!

Реализирани обекти

Тунел "Козница"
Най-големият на Балканите с дължина 5801 м. Завършен е на 21 декември 1952 г. Изградени са километри шосета и жп линии в транспортната инфраструктура на страната.

Мостът на дружбата
Русе – Гюргево
Най-големият от всички мостове по река Дунав. Заедно с подстъпите е дълъг 2008 м, а от арка – 11 км и 8 м. Изградена е Карабоазката дига край Дунав, която предпазва низината от реката.

Добруджански район
От 1951 до 1956 г. са изградени 6 напоителни канала с обща дължина 118 км, 20 малки язовира, 11 помпени станции, 81 водни кули, 283 шахти за вода, 417 обществени чешми, 520 селища са водоснабдени, прокарани са 263 водопровода.

Помпена станция край село Гетманци, Видинско
Най-голямата на Балканите. Изхвърля вода на 28 м височина и се разпределя по 200-километрови канали. Напоява над 220 хил. дка земя. Едновременно се работи по 5 язовира и три водноелектрически централи.

Водоснабдяването на Черноморието от Варна до Китен, Джерман - Скакавица
В периода 1957-1960 г. са положени 800 км водопроводи. Войските изграждат  водоснабдителната и канализационна мрежа в много градове и села.

Металургичен комбинат "Кремиковци"
Въпреки настоящата му слава той е един от знаковите обекти, изпълнени от Строителните войски. Такива са и заводите в Девня, ТЕЦ "Марица-изток" 1, 2 и 3, АЕЦ "Козлодуй", Нефтохимическият комбинат край Бургас, минно-обогатителните комбинати "Елаците", "Асарел", "Медет" и още много други.

Родопски минен басейн
Има над 170 обекта. За 2 години от 1956 г. за изградени хотел, профсъюзен дом, болница, дом на културата, хлебозавод, банка, 112 блока с 5150 апартамента и 8 общежития с 1800 легла.

Жилищни комплекси и градчета в градовете
Построени са хиляди жилища във всички по-големи градове. Към тях - и необходимите за населението социално значими сгради и съоръжения като болници, училища, детски градини.

Телевизионната и УКВ кула на връх Ботев
Строени са при изключително тежки условия и за много кратки срокове.

Шосето Шипка - Габрово
Построено през 1927 г. от цар Борис III, който награждава началниците и войниците за добрата им работа. През следващите години са построени хиляди километри шосета и жп линии, най-вече в планинските райони и отдалечените села и малки градчета.

Мустафа Кемал Ататюрк  е символ на Турция - днес там няма нито една обществена сграда, от стените на която да не гледа той. От развалините на Османската империя  Ататюрк успява да изгради модерна държава.

Мустафа Кемал Ататюрк  е символ на Турция - днес там няма нито една обществена сграда, от стените на която да не гледа той. От развалините на Османската империя  Ататюрк успява да изгради модерна държава.

Ататюрк на турски означава ‘баща на турците’  - така са го нарекли хората, защото   Мустафа Кемал извежда страната си от мрака на феодализма и религиозния фанатизъм.  Мнозина са изследователите на Ататюрк, но малко хора знаят, че най-голямата любов на великия турчин е била българка.

Избран - това означава пък  името Мустафа. Бащата на Ататюрк много се надявал синът му да стане  видна личност и бил готов на всичко,  за да  го издържа в офицерското училище.

Първата световна война заварва Ататюрк  като военен аташе в  София. Тук той се запознава с Димитрина, дъщеря на министъра на войната Стилиян Ковачев. Тя току-що се била върнала от Швейцария, където учила литература.  Момичето имало миловидно лице, руси, къдрави коси и тъмнокафяви очи.

Димитрина и Мустафа Кемал се запознават през февруари 1914 година в Градското казино в София. Той бил запленен от нея. Бил уверен, че това е любовта на живота му. Дълго обмислял пречките за един евентуален брак - тя била по-млада от Ататюрк с 11 години, а пък той имал доста политически противници сред младотурицте в Истанбул.

Въпреки всичко, Кемал предложил брак на Димитрина. Тя била уверена, че баща й ще се съгласи, но въпреки,че много уважавал кандидата, родителят му отказал, защото смятал, че за един траен брак са нужни и други, общи неща, а не само любов.

Кемал бил много огорчен, обаче продължил да се вижда с Димитрина тайно. Политическите събития обаче, попречили на връзката им. На 29 октомври 1914 година Турция се включила във войната на страната на Германия и Австро-Унгария, а през 1915 година Ататюрк получил заповед да се върне в Истанабул.

Там обаче той не забравил Димитрина и след по-малко от година се върнал тайно в София и отново поискал ръката й. Бащата отново му отказал. И, за да раздели окончателно дъщеря си от Кемал, насила я сгодил за заможен адвокат. От него Димитрина по-късно имала три деца.

Съдбата  обаче не била милостива към брака й. След 9 септември 1944 година съпругът й получил смъртна присъда, но в последния момент бил помилван. Двамата били интернирани в Лудогорието, а имуществото им било конфискувано.

Димитрина никога не говорила за любовта си с Ататюрк и дори и най-близките й приятели не знаели за него.

През 1923 година Мустафа Кемал се жени за  младата и образована туркиня Латифа.  Тя била дъщеря на богат търговец и следвала право в Париж. Освен родния си език  говорела свободно немски, английски и гръцки. Кемал бил покорен от нейната недостъпност, тя не искала да бъде една от многобройните му любовници.

Бракът им обаче не продължил дълго. Латифа  била независима жена, която смятала себе си за равна на своя съпруг. Две са версиите за разрива в семейството, който се случил две години след сватбата.

Според едната Ататюрк изгонил жена си от Анкара, а тя се надявала до смъртта му през 1938 година, че той ще промени решението си.

Според  друга обаче, самата Латифа напуснала съпруга си. Тя не могла да издържи постояннотo чувство за вина, което Кемал изпитвал след самоубийството на своя бивша любовница.

През 1980 година е наложена съдебна забрана за публикуване на дневника на бившата първа дама на Турция - Латифа. Два дни преди да изтече забраната, през 2005 година, роднините на жената отново я удължиха. Сред дълго пазените в тайна лични документи е и дневникът на Латифа, 200 нейни писма до съпруга й и четири писма от самия Ататюрк.

От годините на развода им до смъртта й през 1975 година, Латифа нито веднъж не е разказвала публично за отношенията й с Кемал, нито за причините, довели до тяхната раздяла.

Източник:teenproblem


Поне това иска да ни внуши нашата велика национална телевизия, дори БНТ е подготвила и филм за довечера.

В анонса превъзбудени пъпчиви репортери се задъхват – ах, каква революция беше, народът/???/ разби парламента! Стотици хиляди бяха пред Народното събрание.

На 10 януари 1997 година нямаше революция, а просто един варварски вандализъм подмолно организиран. Трябва да си политически профан, за да не съзреш почерка на ЦРУ, това беше нашият майдан.

След това видяхме същият сценарий в Македония, в Грузия, в Украйна – все едно и също, очевидно режисьорите от ЦРУ ги мързи да фантазират. Пък и защо да променят нещата, като им вършат работа.Същото сега го виждаме и в Южна Америка… Тръмп се закани най-сетне да спре тази „демократична” вандалщина. Дано. Преди двайсет години имахме организиран великолепен сценарий за крадене на пари чрез банките – спестяванията на народа отидоха по дяволите, а тарикатите, които бяха взели по десетки милиони върнаха десетки хиляди. Те имаха най-голям интерес.

Изкуствено беше създадена така наречената зърнена криза – огромни опашки за хляб, за да се изнерви народът. А частните силози пращяха от зърно, но заповедта беше да не се пуска в мелниците. Иначе как така изведнъж пазарът беше заринат с хляб още в първите дни след като Софиянски пое властта? Много бъркат някои като казват, че улицата е свалила Жан Виденов.

Улицата свали Борисов, а Жан беше свален от своите – писмото на 35-те от висшия съвет на БСП. Жан беше предаден от БСП върхушката и сам си подаде оставката и от двата поста. Жан не беше удобен и на своите, и на чуждите. В подготовка беше войната срещу Югославия – Жан Виденов никога нямаше да даде небе на американските самолети, за да сринат Сърбия – 38 хиляди бомбардировки, разрушени бяха 400 училища, болници, мостове, телевизията, китайското посолство – това военни обекти ли са?Клинтън е военнопрестъпник, само че няма кой да го съди! В протестите имаше няколко пласта участници – антикомунисти, зомбирани студенти, платени викачи и отряд от криминални типове, които трябваше да атакуват парламента и да трошат. Онези зад тях бяха масовката, демократичният фон, световната заблуда…

А двеста бандити, бивши затворници и с богато криминално минало кретени бяха подготвяни в изоставени казарми край София, където им се даваха наркотици, пиене и ядене на корем и марки – германски марки, тогава нямаше евро. Това го знам от абсолютно сигурен източник, бивш генерал в МВР. Павета се вкарваха с линейките – я се опитайте да изкопаете поне едно паве пред парламента – колко часа трябва да махате с кирката. А обстановката се дирижираше в ефир от Дарик радио.

Получи се смехотворен парадокс, който беше отбелязан и от западни дипломати. Те казаха: абе, нали протестирате, че сте гладни, но тълпите не атакуват магазините, а парламента! Ясна е целта и накъде се насочва гнева – сиренето, хляба и луканките не са в парламента. И целият този вандализъм обилно заснет от камери сега ни се представя като върхово постижение на народната демокрация!Ето как се промиват мозъци, такъв опит ще бъде направен и довечера. И никой не беше арестуван и съден – има си хас, нали това е обещано на криминалните типове: атакувайте, трошете, бийте никой няма да ви пипне.

Никой не беше съден за палежа и грабежа на партийния дом през 1991 година, никой не беше съден за вандализма през 10 януари 1997 година, никой не беше съден за пораженията от организираните и платените протести през 2013-та…

У нас вандализмът е на почит, правят се филми дори и го възхваляват !

Стефан Северин, NewsFront

Мартин Борман - дясната ръка на Хитлер, не е сложил край на живота си през 1945 в Берлин, а дълги години си е живял необезпокоявано насред аржентинската джунгла. Това твърдят аржентински археолози. Фактите говорят друго.

"Към къщата на Борман", гласи жълт надпис върху дървена табела, обрасла с трънаци. Означава ли това, че Мартин Борман - дясната ръка на Хитлер, все пак не е сложил край на живота си през май 1945 в Берлин, а дълги години си е живял необезпокоявано насред аржентинската джунгла?

От няколко десетилетия в Аржентина се носи слух, че Борман е обитавал малка каменна къща в природния парк Тею Куаре в североизточните райони на страната. Не се знае как се е озовала на това място въпросната указателна табелка, признават представители на местните туристически власти.

Няма да е никак лесно да се докаже съществуването на нацистко укритие насред аржентинската джунгла. Засега се знае само, че репортери на вестник "Clarín", придружавани от аржентинския археолог Даниел Шавелзон, са изминали пътя до въпросната "къща на Борман". Там те открили руините на три постройки, в които намерили монети от времето на Третия райх, сечени през периода 1938-1941 година, както и парче майсенски порцелан с печат "Made in Germany". Във видео, което може да се гледа на сайта на "Clarín", се вижда още издълбан в стената пречупен кръст. По всичко личи обаче, че кръстът е бил издълбан неотдавна - вероятно от неонацистки поклонник, тръгнал да търси "къщата на Борман".

Таен план?

Докато аржентинският археолог Шавелзон е убеден, че е открил тайно нацистко скривалище, германският историк Даниел Щал от университета в Йена изпитва сериозни съмнения. Щал припомня, че включително по време на Втората световна война в Аржентина е имало много германци и че между двете страни се е извършвал оживен стокообмен. От тази гледна точка не е необичайно някъде в Аржентина да се появят монети и други предмети от онзи период, казва историкът. "Археолозите могат да продължат да копаят, но не вярвам находките да докажат, че на това място е имало тайно нацистко убежище", допълва историкът.Аржентинският археолог Шавелзон си има своя теория. Той е убеден в съществуването на секретен нацистки план за изграждането на тайни укрития за нацистките лидери в случай на преждевременен крах на изграждания от тях "Хилядолетен райх". Такива тайни убежища били изградени от нацистите на труднодостъпни места в пустинни или планински местности, както в случая с аржентинската джунгла, твърди Шавелзон. Но нацистите, избягали в Аржентина, бързо установили, че подобна игра на криеница изобщо не е необходима, тъй като в южноамериканската страна те можели да си живеят необезпокоявани от никого, твърди още археологът. Затова е възможно въпросната каменна постройка в джунглата все пак да не е била използвана за скривалище, допълва той.

Слухове и истини

"Подобни теории не почиват на научни факти, а стъпват на съмнителни данни от още по-съмнителни източници", казва историкът Щал. Вярно е, че след края на войната хиляди нацистки престъпници са избягали от Европа. Много от тях са потърсили убежище именно в Аржентина, където са можели да разчитат на закрила от тогавашния аржентински президент Хуан Перон. "Това обаче няма нищо общо със слуховете, че висшият ръководен елит на националсоциалистите е планирал бягството си в Аржентина още преди края на войната", казва германският историк и добавя, че тези слухове, съхранили се и до днес, са били разпространявани навремето от политическите противници на президента Перон.Хора от втория и третия ешелон на нацисткия режим бягат в Латинска Америка чак след края на войната, твърди Щал. Дълги години в Аржентина се укриват например зловещият доктор Йозеф Менгеле и есесовецът Ерих Прибке, организатор на масовото убийство в Ардеатинските пещери. В Аржентина е живял и Адолф Айхман, който впоследствие бе открит там от израелския "Мосад". Отдавна се разпространяват и слухове, че самият Адолф Хитлер не се е самоубил, а също е избягал в Аржентина. Дълго време това се твърдеше и за дясната ръка на Хитлер - Мартин Борман.

През 1972 година британското булевардно издание "Дейли Експрес" написа, че Мартин Борман е бил открит в Аржентина. По-късно това се оказа фалшива информация, тъй като при изкопни дейности в района на берлинската гара "Лертер" работници откриха два човешки скелета, за единия от които учените установиха, че е на Мартин Борман. През 1998 година това беше още веднъж потвърдено чрез ДНК-анализ, проведен от съдебни медици от мюнхенския университет. От което излиза, че животът на Мартин Борман, един от главните организатори на геноцида срещу евреите, е приключил през 1945 година в разрушения Берлин, а не в аржентинската джунгла.

Източник:www.dw

Погребението на Людмила Живкова – член на Политбюро на ЦК на БКП и председател на комитета за култура/с ранг министър на културата/. Траурна церемония на Централните софийски гробища. Присъстват: Тодор Живков – председател на Държавния съвет на НРБ и баща на Людмила Живкова, Иван Славков – съпруг на Л. Живкова, Владимир Живков- брат на Л. Живкова, Георги и Цветана Живкови – брат и сестра на Тодор Живков, роднини на Мара Малеева – майка на Л. Живкова, партийното и държавното ръководство на НРБ, дипломати и посланици от много страни, граждани. Траурният митинг открива Петър Младенов – министър на външните работи на НРБ. Траурни слова на Гриша Филипов, Пьотър Демичев, Милчо Германов и Любомир Левчев. Погребението е извършено с държавни почести в 10 парцел на Софийските централни гробища. Живкова е погребана до своята майка д-р Мара Малеева Живкова

ВИДЕО:








Внукът на бившия съветски ръководител Леонид Брежнев Андрей Брежнев почина на 57-годишна възраст, информираха руските агенции. Наследникът на екслидера е издъхнал в Севастопол, където той живеел през последните години. Като причина за кончината му лекарите посочват масивен инфаркт. „Страшна вест – отиде си моят другар Андрей Брежнев. А имахме толкова планове… За мен беше чест“, написа във „Фейсбук“ неговият приятел Сергей Менделеев.

Новината за смъртта му бе потвърдена и от отделението на партия „Родина“ в Крим. Андрей Брежнев влиза в политиката през 1998 г., когато се кандидатира за зам.-кмет на Москва от либералдемократическата партия. От 2004 до 2014 г. е член на комунистическата партия на Русия, където достигна до поста на първи секретар на централния комитет на организацията. През 2016 г. встъпва в партия „Родина“. През годините се е кандидатирал за депутат в Думата, както и за губернатор на Свредловска и Тулска област. Има двама синове – Леонид и Дмитрий. Малко преди смъртта си Андрей подаде съдебен иск срещу известен производител на канцеларски изделия, който използва лика на Леонид Брежнев в реклама на популярна марка химикалки.

След Великото народно събрание, което приема новата Конституция и завършва своята дейност на 2 октомври 1991 г.

Българският избирател е участвал осем пъти в парламентарни избори като повечето от тях – пет, са били предсрочни. И се е превърнало в правило народният вот редовно да е извънреден, предаде БГНЕС.

Осем пъти сме правили своя избор за представителството на хората, наречени народ в храма на закона – Народното събрание. Пет от тях изборите са били предсрочни. Сега ни предстои шестият, като от 2013 г. насам това са третите предсрочни избори, които май вече стават редовни.

Определихме с Конституция, че НС е върховният орган на властта. Разпределихме си правомощията на властите, така, че парламентът да е определящ в политиките. Но с времето натикахме там статисти в сценката законодателна дейност, послушковци, мнозина от които са толкова тясно скроени, че не могат да излязат извън собствения си интерес. Някои от владеещите лостовете на властта пък превърнаха краденето в държавна политика, други кешираха политическите си позиции.

Сега ни представят нови лица за кандидати за депутати , но вслушаш ли се в изказа им, откриваш конвенционално мислене. И си мислиш – каква ли ще е промяната. Да избираш народни представители – какво му е народното и какво му е представителното. Понякога ги наричаме избраници. Какъв ли ни е изборът.

Пращаме ги в НС, за да създават правила, които да обслужват нас избирателите. И все очакваме добре обмислени закони, които да устроят всекидневния ни живот, бързо се разочароваме, лесно търсим нещо ново, все за промяна бленуваме.

В началото политическата мантра бяха демократичните промени, последва яростния антикомунизъм, либералният модел, сега се завръщаме към демократичните промени, като този път ги наричат „смяна на статуквото“.

В търсене на промяна или заради политическа криза досега предсрочни избори е имало за: 37-ото Народно събрание – на 18 декември 1994 г. 38-ото Народно събрание – на 19 април 1997 г. 41-вото Народно събрание – на 5 юли 2009 г. 42-рото Народно събрание – на 12 май 2013 г. 43-тото Народно събрание – на 5 октомври 2014 г.

Предстоят избори за 44-то НС на 26 март 2017 г., и те предсрочни Всичко започва от изборите за 36 Народно събрание, които се провеждат на 13.10.1991 г. едновременно с местните избори. 36-то Народно събрание е първото обикновено Народно събрание на България, съставено след падането на социалистическия режим през 1989 г.

В него политическото разпределение на властови позиции в значителна степен е свързано с реституционни закони и интереси. Първоначално председател на събранието е лидерът на Демократическата партия Стефан Савов от СДС (ноември 1991 г – октомври 1992 г.)

След него председател е Александър Йорданов от СДС, който ще остане в парламентарната хроника със сентенцията „днес е добър ден за българската демокрация“. Заместник-председатели са Снежана Ботушарова – СДС, Кадир Кадир -ДПС.

На избори за 37-о Народно събрание на 18 декември 1994 г. БСП е подкрепена от 2 262 943 избиратели и има 125 мандата, за СДС са гласували 1 260 374, което осигурява мястото на 69 народни представители на парламентарните банки. Народен съюз е подкрепен от 338 478 и получава 18 мандата.

За ДПС бюлетини са пуснали 283 094 души, а депутатите са 17. Българският Бизнесблок на Жорж Ганчев с 245 849 бюлетини получава 11 мандата. Председател е Благовест Сендов, заместник-председатели: Нора Ананиева – БСП, Иван Куртев – СДС, Атанас Железчев – БЗНС, Юнал Лютфи – ДПС, Кристиян Кръстев – БББ.

Народното събрание е разпуснато предсрочно заради дълбоката криза, в която навлиза страната. Извънредните избори за 38-о Народно събрание, които се провеждат на 19 април 1997 г. водят да парламентарно мнозинство на коалицията Обединени демократични сили с основна политическа сила СДС като печелят 137 мандата. За сините гласуват – 2 223 714 души.

Събранието изкарва пълен мандат и работи от 7 май 1997 до 19 април 2001 г. Негов председател е Йордан Соколов. БСП с коалицията Демократична левица е подкрепена от 939 308 гласа и печели 58 мандата. Обединение за национално спасение – 323 429 гласа и 19 мандата. Българска евролевица – 234 058 и 14 мандата. Български бизнес блок – 209 796 и 12 мандата. В ръководството на 38-мо НС зам.-председатели са: Благовест Сендов – БСП, Иван Куртев – СДС, Петя Шопова – Българска евролевица, Александър Джеров, Христо Стоянов – Българска евролевица, Любен Корнезов – БСП.

38-ото НС приема декларация заради изострената ситуация в Косово в която се заявява, че „България няма да участва пряко или косвено във военни действия в Съюзна република Югославия“ и потвърждава цивилизационния си стратегически избор за пълноправно членство в НАТО. Депутатите гласуват и декларация за национално съгласие. В нея се заявява: „Ние, народните представители от Тридесет и осмото Народно събрание, с воля да работим за доброто на България, обявяваме своята решителност да преодолеем политическата, икономическата и моралната криза в страната. В името на това ще търсим непрестанно конкретно съгласие помежду ни по основните национални проблеми.

Избори за 39-то Народно събрание на 17.06.2001 г. довеждат на власт НДСВ на Симеон Сакскобургготски. За НДСВ пускат бюлетините 1 952 513 българи и движението има 120 депутати в парламента. Следват го ОДС с 830 338 гласа и 51 мандата, Коалиция за България със 783 372 гласа и 48 мандата, ДПС- 340 395 гласа и 21 мандата.

Председател на НС е Огнян Герджиков, който на 4 февруари 2005 г. със 119 гласа „за“, 114 „против“ и 1 „въздържал се“ е отстранен предсрочно от поста заради „системно превишаване на правата и неизпълнение на задълженията му в рамките на неговата компетентност“, а всъщност заради несправяне на намерението си да спре гласуването с чужди карти в пленарна зала.

Борислав Великов сяда да мястото на Герджиков и е председател на НС от 23 февруари до 17 юни 2005 г. През декември 2007 г. заедно с група депутати напуска НДСВ и образува самостоятелна парламентарна група Българска нова демокрация (БНД). 39-ото НС приема на 21 септември 2001 г. Декларация по повод терористичните актове в Ню Йорк и Вашингтон, с която обявява борбата с тероризма за дългосрочен приоритет. Редовните избори за 40-то Народно събрание на 25.06.2005 г. е свикано на 11 юли 2005 година. Мандатът му приключва на 25 юни 2009 година.

В този период, на 1 януари 2007 г., България става член на Европейския съюз по договор сключен от предишното правителство. Този парламент остава в историята със създаването на т.нар. „Тройна коалиция“ и правителството на Сергей Станишев и въвеждането на плосък данък от 10% върху доходите.

Следващите парламентарни избори през 2009 г. са убедително спечелени от новата партия – ГЕРБ. На изборите за Коалиция за България са гласували 1 129 196 33 души, което й определя 82 места в парламента. Подкрепата за НДСВ пада до 725 314 гласа и 53 мандата. ДПС – с 467 400 гласа има 34 депутати. Национален съюз Атака – е подкрепен от 296 848 българи, получава 21 места в НС. Обединени демократични сили – 280 313 гласували за тях, коалицията взема 20 мандата. Демократи за силна България – с 234 788 гласа получава 17 места в парламента. Български народен съюз – 189 268 гласа и 13 места.

В ръководството на 40 НС са: Георги Пирински, КБ – председател, а зам.-председатели са: Любен Корнезов – КБ, Камелия Касабова – НДСВ, Юнал Лютфи – ДПС. Въведен е и статутът на зам.-председатели на ротационен принцип. Това са: Петър Берон – Коалиция Атака, Филип Димитров – ОДС (2005-2008 г.), Надежда Михайлова – ОДС (2008-2009г.), Екатерина Михайлова – ДСБ, Анастасия Мозер – БНС Изборите за 41 Народно събрание се провеждат на 5 юли 2009 г. са за седми път за след 1989 г. и се провеждат заедно с изборите за Европейски парламент, които излъчват 17 (а след декември 2009 г. – 18) представители в делегацията на България в Европейския парламент. В НС за ГЕРБ гласуват 1 678 583 избиратели като 91 мандата са пропорционални, а 26- мажоритарни, депутатите от ГЕРБ са общо 117.

Първоначалният брой депутати за ГЕРБ и ДПС е респективно 116 и 38, но след касиране на 18 358 гласа от гласоподавателни секции в Турция от ЦИК на 16 февруари 2010 ГЕРБ получава един мандат повече, а ДПС губи един мандат. Коалиция за България е подкрепена от 748 114 гласа и получава 40 пропорционални мандата. ДПС с 592 381 32 гласа – 5 мандата са мажоритарни, а 37 пропорционални. Партия „Атака“ получава подкрепата на 395 707 и има 21 пропорционални мандата. Синята коалиция – СДС, ДСБ, Обединени земеделци, БСДП, РДП успява да привлече 285 671 и взема 15 депутатски места. Ред, законност и справедливост със 174 570 достига минимума за парламентарна група от 10 депутати. Групата на РЗС просъществува до 9 декември 2009 г.

Цецка Цачева е председател на 41-ото НС. Нейни заместници са: Менда Стоянова – ГЕРБ, Анастас Анастасов – Синя коалиция, Лъчезар Иванов – ГЕРБ, Георги Пирински – КБ, Христо Бисеров – ДПС, Павел Шопов – Атака, Екатерина Михайлова ДСБ, Атанас Семов – РЗС. Предсрочните избори за 42-ро Народно събрание се провеждат на 12.05.2013 г. Първото му заседание е на 21 май 2013 г., а последното на 4 август 2014 г. На 6 август с указ на президента Росен Плевнелиев 42-рото Народно събрание е официално разпуснато.

Този парламент преживява едни от най-продължителните и многобройни граждански протести след като за председател на ДАНС се предлага Делян Пеевски. Десетки хиляди българи призовават за оставка на кабинета на Пламен Орешарски и нови избори за Народно събрание. Още в началото на работата 42-рото Народно събрание започва с политически конфронтации, които до средата на 2014 г. прерастват в политическа криза.

Коалицията между БСП, ДПС и Атака, които подкрепят кабинета, се разпада заради вътрешни противоречия и незадоволителни резултати на Евроизборите през май 2014 г. В това НС ГЕРБ влиза с 1 081 605 гласа и получава 97 депутатски кресла. Коалиция за България – с 942 541 има 84 мандата. Движение за права и свободи е подкрепено от 400 466 гласоподаватели и получава 36 места. Партия Атака с 258 481 бюлетини има 23 места.

Председател на 42-ия парламент е Михаил Миков, заместник-председатели са: Мая Манолова – БСП, Христо Бисеров (21 май 2013 – 7 ноември 2013) – ДПС, Алиосман Имамов (от 12 ноември 2013 г.) ДПС. Този парламент ще остане в историята и с т.нар. „Тефтерче на Златанов“.

През юли 2013 г. председателят на парламентарната Комисия за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси Христо Златанов от ГЕРБ е привлечен като обвиняем за „длъжностно престъпление“. При обиск в дома му разследващите откриват тефтерче със записки, които подсказват опити на Златанов за „търговия с влияние“ и „упражняване на натиск“.

Бележките съдържат инициалите И.Ф., Ц.Ц. и Б.Б. Зад инициалите общественото мнение остава с впечатлението, че стоят Искра Фидосова, Цветан Цветанов и Бойко Борисов. В скандалното тефтерче има записи като: „Винаги да се уведомява ИФ за обаждания от първите мъже на държавата + председатели на комисии ИФ – ЦЦ – ББ“, „Да се удари Трайчо Трайков“, „да не се работи по Емил Димитров до март месец тази година, а след това да се работи срещу Емил Димитров, защото вече нямало да е депутат“, „Активна работа и по Ангел Семерджиев“, „Кмета на Кръстева – да има конфликт“ и пр.

На 3 ноември 2013, Христо Бисеров подава оставка като заместник-председател на 42-рото Народно събрание и като депутат. Дни след това – на 7 ноември срещу него е образувано досъдебно производство от Софийска градска прокуратура „за данъчни престъпления и пране на пари“, както и за „представяне на декларация с невярно съдържание пред Сметната палата“.

На 1 декември 2015 г. Бисеров е оправдан по всички обвинения. Извънредните избори за 43 Народно събрание се провеждат на 5 октомври 2014 г. В парламента влизат рекорден брой политически формации. За ГЕРБ гласуват 1 072 491 души и в НС влизат 84 депутати. БСП-лява България с 505 527 гласа получава 39 места в парламента. ДПС с 487 134 гласа 38 места, Реформаторски блок с 291 806 гласа – 23 мандата, Патриотичен фронт с 239 101 гласа – 19 мандата, България без цензура със 186 938 гласа – 15 мандата, Партия Атака със148 262 гласа – 11 мандата, Алтернатива за българско възраждане получава 136 223 бюлетини и има 11 мандата. Председател на НС е Цецка Цачева, а заместник-председатели: Димитър Главчев –ГЕРБ, Янаки Стоилов – БСП лява България, Алиосман Имамов – ДПС, Иван Иванов – РБ, Красимир Каракачанов – ПФ, Явор Хайтов – ББЦ, Явор Нотев – партия Атака, Кирил Цочев АБВ. На изборите е установен рекорден брой недействителни бюлетини, като най-много са при ДПС.

Рекорден е броят на невалидните бюлетини – 218 125, което е над два пъти повече от предишните избори. Преференциалният вот и синдромът 9/9 пренареди десет листи на ГЕРБ. Партията се яви на изборите с бюлетина номер 9 и във въпросните листи имената под номер 9 бяха предпочетени и се изкачиха нагоре в листите по брой, гласували за тях.

На 26 януари бе последното пленарно заседание на 43-ото Народно събрание след като президентът Румен Радев издаде указ, с който разпусна на 27 януари 43-ия парламент и насрочи предсрочни избори за 26 март. Преди това той имаше характеристиката на едно безлично събрание, което по-често бе на подчинение на Министерския съвет и персонално на премиера Борисов. Неговата увереност, че когото посочи с пръст, ще спечели изборите изигра лоша шега на него, на Цецка Цачева, която бе номинирана за кандидат-президент, а и на партия ГЕРБ.

В хода на кампанията Борисов заяви, че ако не спечели ГЕРБ на президентските избори, той ще подаде оставка като министър-председател, за да се отиде на извънредни парламентарни избори, на които да се чуе гласът на народа.

Резултатът от референдума, който се проведе паралелно с президентските избори също се превърна в мотив за политиците да заговорят като един – че народът ясно е казал, че иска промяна и по всичко личи, че на предстоящите избори за 44-то НС думите „промяна“ и „нови лица“ ще присъстват в началото и в края на всяка инициатива.

И всичко това, за да се прикрие, че смяна на елитите няма да има, междупартийните и вътрешно партийни интриги няма да спрат, а гласуващите ще останат разочаровани (за пореден път) от своя избор. И ще остане надеждата на мъдреца – че всеки провал е урок за постигане на успех. Въпросът е за кого ще е този успех.

Източник:www.transmedia.bg

Страхът от истината ражда чудовища Лъжата, че Втората световна война е започнала с нападението на Хитлер срещу СССР на 22 юни 1941г., е може би сред тези с най-тежки последици за бъдещето на демократичната общност. Това дори не е лъжа, а налагана догма, защото истината е била известна не само на западния свят, но и в комунистическия лагер. Още повече че Полша е част от него. А поляците доказаха, че имат памет за злото.

Истината е известна. На 1 септември 1939 г. първо Германия, а на 17 септември и СССР нахлуват в Полша. На 18 септември 1939 г. Германия и СССР излизат със съвместна декларация, подписана от Рибентроп, Сталин и Молотов, която гласи: „Правителството на Райха и на СССР чрез подписания днес договор, като уреждат границите между двете държави, вследствие разпадането на Полската държава и създавайки по този начин сигурна основа за продължителен мир в Източна Европа, единодушно изказват своето гледище, че е в интерес на всички народи да приключат положението на война, което съществува между Германия, от една страна, и Франция и Англия, от друга. Двете правителства, прочее, ще направят общи усилия да се постигне тази цел колкото е възможно по-скоро. В случай, че това не се достигне, ще се докаже, че Англия и Франция са отговорни за войната.“ Войната приключва и започва Великата световна манипулация. Поразени от лъжата са поколения, а както ще стане ясно по-долу, основна жертва са бившите съветски граждани. От същински съюзници на Хитлер и подпалвачи на война Съветите седнаха до победителите, по-точно – на главите им. Когато Хитлер напада СССР и Сталин е принуден по неволя да се превърне от враг на Запада в негов съюзник, е заложено най-отровното семе на злото. Може да се поспори кое е по-голямото зло, сторено от Хитлер – концентрационните лагери или соц лагера. За живелите в него няма съмнение.

И оттук започва възходът на половинвековно зло – комунизмът, който така и не бе осъден. Не говорим за формалните декларации, прокламации и други документи. Не бе осъден в главите и душите на много хора по света. Макар и с отвращение след ВСВ комунизмът бе приет от демократичния свят за просто различен строй – вярно, малко градобитен, недоразвит икономически, леко диктаторски и грозноват, но иначе миролюбив и, най-важното, изнесъл войната на плещите си. Мнозина историци впрочем се съмняват, че без помощта на европейските му съюзници и САЩ, СССР щеше да победи Хитклер. Последствията са неизбежни – СССР става ядрена държава (тя и без съгласието на Запада щеше да стане, както го направи диктаторчето от Северна Корея). През 90-те години се появява книгата на Виктор Суворов „Ледоразбивачът“, в която чрез публична и неоспорима информация се доказва, че ако Хитлер не бе нападнал СССР през 1941г., то СССР се е готвел да нападне Западна Европа през юли същата година. А това намества една важна част от пъзела на ВСВ – защо Хитлер ще тръгне на толкова рискована операция, нападайки СССР. Може би защото много западни правителства са използвали (или са си затворили очите) пред намеренията на Хитлер да отклони или да забави Сталин от подготвения поход срещу Запада. Заради ”Ледоразбивачът“ Виктор Суворов бяга на Запад. Книгата е международен бестселър, преведен на всички основни езици. Само в Русия тя е издадена в четири милиона екземпляра, но публично е заклеймена от Горбачов, Елцин, Черномирдин, генералите Грачов и Волкогонов. Тя става повод за публикуването на стотици критически статии и три отделни книги срещу нея, заснемането на два филма и свикването на три международни конференции, опровергаващи твърденията и изводите на автора. За ”Ледоразбивачът“ Виктор Суворов е удостоен с почетното звание Професор хонорис кауза на Варшавския университет в Полша. И за да стане още по-ясно как публични и доказуеми факти не могат да се преборят с последиците от многогодишни манипулации, предлагаме пълния текст на обръщението на Виктор Суворов към руските си читатели на книгата му „Ледоразбивачът“.

Към руските ми читатели Простете ми. Ако не сте готови да прощавате, недейте чете по-нататък тези редове, проклинайте ме и мен, и книгата ми — без да я четете. Така правят мнозина. Аз посегнах на най-святото, което има нашият народ, посегнах на едничката светиня, която му е останала — на паметта за Войната, за така наречената „велика отечествена война“. Аз това понятие го заграждам с кавички и изписвам с малка буква. Простете ми. Втората световна война е терминът, който комунистите ни приучиха да пишем с малка буква. А аз пиша този термин с главна буква и доказвам, че Съветският съюз е главният виновник за нея и главният и инициатор. Съветският съюз е участник във Втората световна война от 1939 година, още от първия й ден. Комунистите съчиниха легендата, че ни били нападнали и че от този момент била започнала „великата отечествена война“. Аз изритвам тази легенда изпод краката им, както палачът изритва столчето, на което е стъпил осъденият на обесване. Човек трябва да има жестоко сърце или изобщо да го няма, за да стане палач, още повече — палач, който убива националните светини на един велик народ. На собствения си народ. На този свят най-страшното е да си палач. Аз доброволно се нагърбих с тази роля. И тя ме докара до самоубийство. Знам, че в милиони наши къщи и жилища по стените висят снимки на хора, които не са се завърнали от войната. Такива снимки висят и в моята къща. Не искам да оскърбявам паметта на милионите загинали, но като смъквам ореола на светостта от войната, с чието разпалване комунистите ни навлякоха безброй беди, аз все едно че неволно оскърбявам паметта на онези, които не са се завърнали от войната. Простете ми. Русия вече се отърва от насилствено натрапваната й идеология и затова паметта за справедливата война остана сякаш едничката опора на обществото. Аз я разрушавам. Простете ми и нека потърсим друга опора. Но недейте мисли, че в разрушаването и поругаването на светините аз намирам удовлетворение. „Ледоразбивачът“ не ми донесе радост. Наопаки. Работата над тази книга ме опустоши. Душата ми е празна, а мозъкът ми е препълнен с номера на дивизии. Не можех дълго да нося в мозъка си такава книга, ТРЯБВАШЕ да я напиша. Но за целта трябваше да забягна от страната. За целта трябваше да стана предател. Станах такъв.

Тази книга донесе толкова мъка в моя дом! Баща ми – Богдан Василиевич Резун – е изкарал цялата война по фронтовете, от първия до последния й ден, бил е раняван няколко пъти, и то тежко, почти смъртоносно. Аз го направих баща на предател. Какво ли му е? Не знам – не ми достига смелост да си представя… На всичко отгоре разруших представата му за войната като за война велика, освободителна, отечествена. Моят баща стана първата ми жертва. Молих го за прошка. Той не ми прости.

И пак моля за прошка баща си. Пред цяла Русия. На колене. Тази книга донесе мъка на всички около мен. За да напиша „Ледоразбивачът“ пожертвах всичко, което имах: заради книгата на моя живот, която не ми носи нищо освен безсънни нощи и яростни нападки от страна на критиката. Сега „Ледоразбивачът“ е признат в много страни. Но не винаги беше така… Аз напълно съм заслужил присъдите си. Не искам прошка за предателството си и не искам то да ми бъде простено. Простете ми за книгата. Моите смъртни присъди са справедливи до последната точка. И нека не си създават главоболия онези, на които им е заповядано да ги приведат в изпълнение: аз сам ще се накажа. Не ме е страх от смъртта. Страхувах се да не умра, преди да съм написал тази книга, преди да изрека всичко, което съм проумял. Достраша ме, когато всички издатели на руски книги на Запад ми отказаха грубо или учтиво. Книгата вече е издадена на единайсет езика. В Германия издържа осем издания, в Полша — три само през май 1992 година. Но на руски език нито един издател от 1980 година насам не посмя да публикува пълния й текст. Ето това беше страшното. Сега вече първият от трите тома излезе най-сетне и на руски и мен от нищо повече не ме е страх. Ругайте книгата, ругайте ме и мен. Проклинайте ме

Но — както ме проклинате — опитайте се да ме разберете и да ми простите. Моята дръзка книга, моето предизвикателство към обществото ми простиха мнозина. Сред издателите на руски книги в чужбина храбреци не се намериха, но глави от „Ледоразбивачът“ се поместваха в свободните руски вестници и списания. Веднага и докрай ме подкрепиха правозащитниците Владимир Буковски, Едуард Кузнецов, Ирина Ратушинская, Игор Герашченко, Арина и Александър Гинзбург, Ирина Алексеевна Иловайская — главният редактор на вестник „Русская мысль“, който в продължение на седем години публикуваше глави от книгата ми, славният триумвират от руската редакция на Би Би Си в състав Леонид Владимиров, Всеволод Новгородцев и Алексей Леонидов. Много хора са ме подкрепяли през тия трудни години от живота ми и аз съм благодарен на всеки от тях. Как ли само не ми се е налагало да пробутвам „Ледоразбивачът“, да доказвам и да настоявам, да хабя времето и нервите на мнозина. Станеше ли нужда да браня идеята си, започвах да се зъбя и да засягам, да оскърбявам противниците и опонентите си, а понякога — да изскубвам гръцмули. Всички, които неволно съм засегнал, още веднъж моля: Простете ми. Аз съм предател, изменник… За такива прошка няма, но аз все едно ви моля: ПРОСТЕТЕ МИ. Виктор Суворов  12 октомври 1992 година Бристол.Вижте още:Протеже на Тато гони 300 000 български турци,отцепва Кърджалийски окръг с танкове и камиони през 1984 г.

Виктор Суворов  12 октомври 1992 година Бристол Източник: Транс Медия, Автор Рени Нешкова 

Тази вечер на 72 години ни напусна проф. Божидар Димитров, съобщава „Фокус“, позовавайки се на близки на семейството.

Проф. Божидар Димитров е бивш дългогодишен директор на Националния исторически музей, голям българин и патриот, автор на десетки книги, посветени на българската история.
Надяваме се, че духът му е отишъл на по-добро място, където той със сигурност ще бъде оценен.
Поклон пред паметта му.

Източник:offnews.bg

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив