Държавата може да има много атрибути, но границите й са тези, които дават някакъв смисъл на това понятие. Разширяването им може да не е приоритет, но тяхната отбрана и неприкосновеност са задължение на всяка власт, независимо от нейната политическа ориентация. В следващите редове ще ви запознаем с няколко значими подвига, свързани с дейността на това подразделение по време на Народна република България.

Вече ви разказахме за това как и кога гранични войски се създават във вида им останал в общи рамки същия до 10.11.1989 г. Нека сега видим какво се е случвало по родните ни граници в годините непосредствено след Втората световна война.
Кои са били най – известните случки и герои, оставили следа в историята на страната ни? Много са падналите герои, много са ранените, много са и прославилите българското оръжие. За съжаление мирните дни по нашите граници са малко и не зависят много от обявените официално войни.
В средата на миналия век обстановката на държавната граница става доста усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.През 1946 г. започват гръцки нападения на българска територия и постоянни престрелки с българските гранични постове по южната граница. Гърция проявява аспирации към 39-те острова в река Марица. На 4 април 1948 г. гръцки въоръжени сили навлизат с масирано нападение на българска територия и заемат „Горния“ остров, избивайки българските войници от граничния наряд, като изхвърлят телата на граничарите в реката. С бърза контраатака, само със силите на гранични войски противникът е изтласкан обратно и суверенитетът върху острова е възстановен. На 11 април
1948 г. районът отново е нападнат. При гръцкото нападение е ранен тежко българският граничар редник Михаил Георгиев Михайлов, който след 3 дни умира от получените в боя с гърците рани. Четири години по – късно Гърция става член на НАТО и набира още смелост за нападения по южната българска граница. През цялата година островите са подложени на обстрел от страна на гръцката армия.На 26 юли 1952 г. срещу „Източния“ остров започва гръцка атака от 15-20 жандармеристи. Атаката е посрещната от само 1 български граничен наряд от 3 граничари. Старши на наряда е редник Цветан Атанасов Петков, заедно с редниците Давидов и Петков. Гръцката жандармерийска част е отблъсната.
През нощта на 26 срещу 27 юли 1952 г. островите са атакувани от няколко десетки гръцки жандармеристи. Група от 30-35 гръцки жандармеристи е пропусната от българския наряд и с точен, убийствен огън българските граничари поразяват смъртоносно няколко от жандармеристите. Старшият на наряда мл. с-т Бонев забелязва, че зад основната група се движи командващият гръцки офицер заедно с още няколко от жандармеристите, носещи картечница. Отличната стрелба, с която Бонев поразява офицера, а редник Иван Цанков — картечаря, обръщат гръцката част в отстъпление и тази тяхна атака е успешно отблъсната. Противникът се прегрупира и отново навлиза на българска територия. Тук численото превъзходство на гърците е сразено от точния кръстосан огън на 2-та български усилени наряда. Атаката става масирана, като стрелба е открита по всички околни острови. Противникът е отблъснат, като изоставя на наша територия убитите офицер и жандармеристи, оръжие и боеприпаси.
По време на тези конфликти загиват около 50 български войници и офицери. На гръцката жандармерия са нанесени значителни загуби, но точни данни за тях не са известни.
Бойното кръщене на гранични войски е повече от успешно.
Следват няколко геройски подвига на млади хора, които и до днес са пример за всички военнослужещи.

На 1 юли 1953 г. младши сержант Вергил Ваклинов, редник Трайко Стаменов и служебното куче Вихър изпълняват бойна заповед по охрана и отбрана на държавната граница край с. Бръщен. Около 21:30 ч. чуват изстрели откъм района на Римския мост на Доспат дере. Вергил Ваклинов и Вихър, следвани от Трайко Стаменов, се отправят към района на престрелката.
Минути преди това въоръжена група от 4 диверсанти, завръщаща се нелегално в Гърция, след като е изпълнила задачата си в България, се е натъкнала на наряд от съседната гранична застава. Вергил Ваклинов пресича пътя на нарушителите, преследва ги по посока на държавната граница, като успява да залови жив един от тях.В местността Чуката (сега Ваклинова чука), намираща се на 700 м. югоизточно от с. Бръщен, той е тежко ранен при престрелка с другите трима нарушители. Един нарушител е убит от служебното куче Вихър, което също загива в схватката с него. Останалите двама от групата успяват да преминат на гръцка територия.
След приключване на сражението тежко раненият Вергил Ваклинов през нощта в продължение на часове е носен на ръце от другарите си до съседното село Марулево, където местните селяни окосяват голяма поляна, за да може рано сутринта на 2 юли да кацне изпратен от София санитарен самолет, който да го транспортира до болница. Въпреки положените усилия от другарите му, от местното население и от властите, Ваклинов умира по време на полета.През първата половина на месец март 1952 г. група от четирима диверсанти преминава границата от гръцка на българска територия близо до с. Вълче поле, достигайки подножието на връх Сарабурун. В близост до Сарабурун се намира кошарата на овчаря Атанас Горастев. Бандитите се опитват да го вербуват за тяхната кауза, като му поставят различни задачи, с уговорката, че на връщане ще проверят как ги е изпълнил. След това те продължават към Шейновец и вътрешността на страната. Овчарят информира граничарите, но вече е късно. Тъй като се предполага, че и на връщане бандитите ще използват същия маршрут, командването на гранични войски взима решение да се направи засада на пътеката, по която се движат бандитите.В 6 ч. сутринта на 31 март 1952 г. диверсантите попадат на засадата. Заповядано им е да се предадат. Те не се подчиняват и започва престрелка между тях и граничарите. Бандитите се пръскат моментално и всеки сам започва да търси начин да се измъкне от засадата. Постепенно част от боя се пренася и по склоновете на Сарабурун. Пръв пада убит Стоил Косовски, докато хвърля граната по бандитите. Георги Стоименов е тежко ранен. След края на боя на път за болницата Стоименов умира. Асен Илиев се отделя от останалите незабелязано и тръгва да пресече пътя на бандитите на граничната бразда близо до пирамида 371, където излиза „бандитската пътека”. Никой не забелязва кога Асен се отделя от другите. След края на боя го намират убит, а близо до него е открит убит и единият от бандитите.Десетки са още тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержант Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Дончо Ганев…

Сарабурун, Стоил, Асен, Вихър, Георги, Вергил, Чуката, Горния остров. По  – добре е да помним имената от колкото датите. Вижда се, че дори в мирно време, граничарската служба е тежка и опасна и не трябва да получава политическа украса, а само почит и уважение.

Поклон пред героизма и саможертвата на българския граничар!


Снимка:Тони Аргирова








Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!
С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време
никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!
Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от "Веро". Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние
бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?
Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1. По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2. Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3. Пращаме имейл на колегата, който седи в съседната стая.
4. Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща
5. След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7. Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8. Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.

Разположен е на няколко малки полуострова в южната част на Бургаския залив. С население от 4317 души по данни от Преброяването към 1 февруари 2011 година, той се намира в област Бургас и е административен център на Община Созопол.
Наследник е на гръцката колония Аполония и заедно с Несебър е един от най-старите български градове. От античността до XVII век Созопол е процъфтяващ търговски център. Той е известен като рибарски и винен център и заема важно място в търговията със зърно от Тракия. От късната античност градът се развива като важен църковен център с множество средновековни манастири.
Със своето културно-историческо минало, със запазената си архитектура от XVIII – XIX век, своите плажове и ежегодните празници на изкуствата „Аполония“ Созопол привлича днес множество туристи.
















Сергей Антонов, бивш служител на авиокомпания “Балкан” в Рим, обвинен от италианското правосъдие за атентата срещу папа Йоан Павел ІІ на 13 май 1981 година, почина, без да бъде разгадана тайната за покушението. Антонов беше намерен мъртъв в стаята си в сряда в София. Той беше оправдан преди 19 години поради липса на доказателства, но без „българската следа” за стрелбата от 13 май 1981 година да бъде отречена от италианската държава.

Приживе Антонов получи опрощение от папата, което остави съмнение, че Ватикана намира вина у него. По-късно, преди посещението си в България, папа Йоан Павел II заяви, че никога не е вярвал в “българската следа” за покушението. Но и днес западни медии още говорят за “българска следа”.

Сергей Антонов, след завръщането си в България през 1986 г., беше психически разбит и неадекватен. До края на живота си той остана неконтактен, изолиран от външния свят и го смятаха като душевноболен. Обяснение за психическото му състояние бяха тежките разпити и огромният психологически натиск върху него. По време на предварителното следствие изтече информация, че върху Антонов са използвани психотропни вещества, но това остана без доказателство.



И до днес причините и организаторите на покушението срещу папата, наричано с основание най-дръзката от всички тайни операции, извършена в периода на Студената война, не са установени. В хода на съдебния процес основният обвиняем и физически извършител на атентата Али Агджа няколко пъти променя показанията си. След години престой в затвора той частично оневини България, после отново промени версиите си, така че никой не го е смятал за надежден източник на информация. Версията за намеса на българските спецслужби продължава да се поддържа, както и другите версии – за намесата на „Сивите вълци” и за дългата ръка на Ватикана.

„Българската следа”

Сергей Антонов беше арестуван от италианските правоохранителни органи в Рим заради съмнения за „българска следа” на 25 ноември 1982 година - година и половина след покушението. До ареста се стигна след като бившият резидент на американското разузнаване в Турция и по-късно консултант на Радио “Свободна Европа” Пол Хенци написа в списание “Атлантик комюнити”, че атентатът е дело на руските тайни служби. Идеята му беше развита от редица американски журналисти, като една от тях - Клер Стърлинг – публикува разследване на страниците на американското списание „Ридърс дайджест”, че атентатът срещу неудобния за Кремъл папа е бил организиран от българските тайни служби по нареждане на КГБ. След тези твърдения магистратът Иларио Мартела започна съдебно следствие срещу трима българи – Сергей Антонов, Тодор Айвазов и Желю Василев. За разлика от Антонов обаче Айвазов и Василев успяха да напуснат Италия броени дни преди да им бъде предявено обвинение. Този факт и до днес се смята на Запад като съмнение в официалната версия на София, че българските спецслужби нямат нищо общо с покушението.

На тази снимка, която обиколи света, се твърдеше, че ограденият с кръг човек на площада по
време на покушението, е Сергей Антонов . Но по-късно тази версия беше отхвърлена, като човекът се оказа американски турист. Разследващите са издирили всички присъствали на снимките човек по човек.
Антонов беше обвинен в съучастие на турчина Мехмед Али Агджа, посочен за физически извършител на атентата. Следствието срещу него продължи 2 години и 6 месеца. През цялото време българинът отричаше да е познавал Агджа и да е участвал в предполагаемия заговор. Той беше освободен поради липса на доказателства и се върна в България за Великден 1986 година.

„Сивите вълци”

Според друга версия, зад стрелбата срещу папата стои турската ултранационалистическа партия „Сивите вълци”, чиито член в началото на 80-те години бил Ахмед Али Агджа. Според историка Ахмет Гюрсой точно тази партия е помогнала на Агджа да излезе от затвора. „Турските националисти са известни с непримиримостта си към християнството,” пише Гюрсой. „Партията имаше влияние в парламента и се застъпваше за изгонването на Константинополския патриарх Вартоломей от Истанбул, където е резиденцията му. Съдейки по тяхната жестокост и по непримиримата им позиция, напълно възможно е националистите да стоят зад атентата срещу папата.”

Ватиканът

Третата основна версия за атентата срещу папата е, че стрелбата е поръчана от хора във Ватикана, които били недоволни от властния и амбициозен папа и предприеманите от него реформи. Промените, които той планирал застрашавали икономическите интереси на някои висши духовници. Орал Челик, съучастник на Агджа в убийството на турски журналист, смятан за една от ключовите фигури в организирането на покушението, твърди, че през 1994 година, при един от разпитите Агджа бил приет от двама кардинали на Ватикана. Неясна остава ролята, която са играли тайните служби и конкуриращите се фракции вътре във Ватикана.

Покушението срещу папата дойде малко след покушението в Лондон срещу българския дисидент и писател Георги Марков. Затова версията за “българската следа” се прие логично на Запад.

Макар за покушението срещу Марков да няма преки доказателства, в България повечето хора са убедени, че има намеса на български служби. Други смятат, че е възможно убийството да е поръчка от страна на Живков, изпълнена от руските служби, тъй като е възприемал Марков като личен враг.

Но за покушението срещу папата никой в България не вярва, че е възможно да има българско участие. Режимът се отнасяше благосклонно към църквата, а самият Живков е правил неофициални сондажи да кани папата в България.
http://e-vestnik.bg/

През 1985 г. замръзването на Дунав при Силистра продължи 2 месеца - от 16 януари до 16 март. Според статистиката в периода 1900-1964 г. Дунав е замръзвал 27 пъти. След това обаче само веднъж - през 1985-а. Сега за 29-и път лед сковава Дунав в най-североизточния български град. Най-дълго траялото замръзване на Дунав е от 74 дни през 1954 г.

След поредица от дни с минус 15 градуса Дунав замръзна изцяло при Силистра. За последно реката се е вледенявала през 1985 г. Тогава явлението е продължило 60 дни - от 16 януари до 16 март. За разлика отпреди 27 г. сега нивото на реката е с 5-6 метра по-ниско, което прави леда изкушаващ за разходка.

Според официалната метеостатистика в периода 1900-1964 г. Дунав е замръзвал 27 пъти, а след това се е случвало само веднъж - през 1985 г. По неофициална информация за 29-и път лед сковава Дунав в най-североизточния български град. Писмени свидетелства има от 1902 г., когато заледяването продължило 29 дни. Най-дълго траялото замръзване на Дунав е от 74 дни през 1954 г.
Видинчани ходили пеша до Румъния за последно през 1953 г.
Точно преди 70 г., на 4 март 1942 г., Видин преживява най-голямото си наводнение. Както сега реката започнала да замръзва и носените от течението ледени блокове направили тапа между българския и румънския бряг при остров Богдан под града.

От ледения бараж водата не можела да се оттича и за една нощ градът бил залят. Седем души се удавили, 19 000 били евакуирани, а ледът бил бомбардиран, за да се отпуши реката. Спасителната акция продължила 7 дни, но водите се дръпнали в коритото чак в началото на юни. Преди това Видин вече бил преживял 10 опустошителни наводнения от 1888 до 1940 г., когато част от града бил залят. Всички те са били резултат от люти зими с много сняг.

"Бил съм на 1 годинка по време на голямото наводнение, но за него после ми разказваха родителите ми. Било е страшно, водата е стигнала до средата на втория етаж на къщата ни и са ни спасили с лодка, както и всички други граждани. Въпреки това аз никога не съм се
страхувал от Дунава", разказва 71-годишният Венелин Лападатов-Дуро.

Той е най-дългогодишният кънкьор във Видин. Научил се да кара зимни кънки, когато бил на 8 г., и оттогава се пързаля всеки път когато се появи ледено поле. Той е и жива енциклопедия за частичните и пълните замръзвания в този участък на Дунав.

За последен път реката замръзнала напълно през зимата на 1953 г.

"Бях ученик и с приятели избягахме от училище, за да се пързаляме. Стигнахме чак румънския бряг, но докато се върнем, беше се свечерило. Помня го, защото във Видин ме чакаше братовчед на майка ми и ми прибра кънките за наказание", спомня си Дуро.

Преди това имало няколко поредни сурови зими, при които реката замръзвала частично. Зимата на 1949 г. била много мразовита и точно тогава видинчанинът се научил да кара кънки.

Навремето зимите били студени и карането на кънки било много популярно във Видин. На Дунава се събирали по 40-50 деца да се пързаляти да играят хокей, но са ставали и инциденти. "Една от зимите реката пак беше замръзнала, но не цялата, а само на 150 м от брега. Тогава моят приятел Ваньо Черния пропадна в леда срещу театъра, но един войник чу виковете му, хвърли му колана си и успя да го изтегли", казва Дуро. Той си спомня и чут в детството му разказ за трагична случка от 1905 г., за която обаче не знае дали е истина. Реката била замръзнала и сватбари тръгнали от Калафат към Видин по леда, но той се пропукал и имало удавени. Чувал е и разкази за вълци от Румъния, които през лютите зими минавали по леда и нападали кошарите в българските села.

Дори и да няма лед по реката, в най-студените зимни месеци замръзват заблатените части между брега и защитната дига и Венелин Лападатов не пропуска да покара кънки там. Миналата зима, когато бе замръзнала водата в рова на замъка Баба Вида, той водил комшийчета да ги учи да се пързалят.

Ледоходи се появяват периодично край Видин и през последните двайсетина години, като последният е бил през зимата на 2005 и 2006 г.

ВАНЯ СТАВРЕВА www.24chasa.bg







През 1970 г. в София се провежда пробен пробег, на който главният герой е ЕЛМО 70 - Първият Български електромобил

www.sandacite.bg


Емил Димитров е роден на 23 декември 1940 г. в Плевен в семейството на Димитър Димитров (илюзиониста Мити, бивш кинооператор на неми филми) и Анастасия Димитрова (мадам Сизи, асистентка на мъжа си). Като ученик се увлича по рисуването и по класическата музика, започва да композира с акордеона си, участва в училищни пиеси.
1959 г. - Получава втора награда на Второто общобългарско състезание за изпълнители и инструменталисти за изпълнението му на акордеон на "Унгарската рапсодия" от Лист.
1960 - Приет е да учи актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов", но не след дълго напуска и започва музикалната си кариера. На 17 ноември е първият концерт, в който участва - в БИАД, с водещ Коста Цонев и изпълнители Мария Косева, Лиляна Кисьова, Видин Даскалов и др. На 24 декември в кино "Петър Берон" представя пред публика авторската си песен "Арлекино", акомпанирайки си на акордеон.1962 - "Арлекино" печели награда на Международния фестивал в Сопот (Полша), която е и първата международна награда за българска песен.
1965 - Излиза първата му самостоятелна дългосвиреща плоча, която е и първата самостоятелна дългосвиреща плоча на естраден изпълнител в България. Продадени са рекорден брой копия от нея.1968 - Изнася концерт на стадион "Динамо" в Москва пред 80 000 души. Гастролира и в Куба заедно с Йорданка Христова.
1969 - Започва да изнася концерти и във Франция.
1970 - Излиза плочата му, започваща с най-големия му хит - "Моя страна". Не след дълго я записва и на френски, немски, италиански, испански и др. и тя става европейски хит под името "Моника".
1972 - Заедно с Богдана Карадочева, оркестър "Балкантон" и сестри Кушлеви изнася в Париж близо 30 концерта под името "Шоу булгар" в театър "Ейропен". Във Франция записва в студията "Пате Маркони", "Барклей", "Ривиера", "Орфеюс". В края на годината песента "Джулия" става супер европейски хит, като заема челни места в много европейски класации.1980 - Провежда се гала спектакъл в зала "Универсиада" в чест на 40-ия му рожден ден и 20-годишнината от началото на творческата му кариера. В него взимат участие и Васил Найденов, Маргарита Хранова, група "Сигнал" и др. На концерта му е връчена и Златна плоча за особен принос към естрадната музика. Тя е първата в България Златна плоча, връчена на естраден изпълнител.1990 - Получава отличието "Екселанс Ейропен".
1995 - Излиза първият му компактдиск - "Дива самодива".
1999 - Получава тежък мозъчен инсулт, който го отделя от сцената.2002 - Неговите колеги и приятели успяват да съберат пари и да организират бенефисен концерт през април. Така още веднъж го връщат на голямата сцена, където излизат Йорданка Христова, Лили Иванова, Богдана Карадочева, Веселин Маринов, Панайот Панайотов, Борис Годжунов, Кристина и Михаил Белчеви и др.
На 30 март 2005 г. Емил Димитров ни напусна завинаги.За 40-годишната си кариера Емил Димитров издава над 30 албума, създава около 400 песни, продава 65 милиона копия от албумите си по целия свят, изнася над 7000 концерта в европейски, азиатски, африкански страни, пее на една сцена с "Рики е повери", Ал Бано, Джани Моранди, Патриция Карли, Шарл Азнавур, Йосиф Кобзон, Алла Пугачова (която изгря на музикалния небосклон с неговата песен "Арлекино") и много други звезди на българската и световната поп и рок музика.
http://www.pleven.utre.bg/

Най четени:

Популярни публикации👇