9:08
На 29 юни 1948 г. българската гражданската авиация навършва една година. За нейно начало се смята пускането на първата редовна пътническа линия СофияБургас. Годишнината се отбелязва с откриването на аерогара Варна на 30 юни 1948 г., сряда. Самолетният маршрут става СофияВарнаБургасСофия. За тържеството с пътническия самолет “Юнкерс52” заминава началникът на дирекция “Въздушни съобщения” полковник Борис Ганев. Вторият пилот Пешо Колев му отстъпва мястото си и така се разминава със смъртта.
Във Варна за обратния рейс в самолета се качва запасният полковник Страшимир Михалакев, бивш летец и колега на Ганев. Двамата са служили заедно, но не изпитват топли чувства един към друг. Шефът на гражданската авиация Борис Ганев е бил политически емигрант в Съветския съюз. Завръща се в България през 1945 г. и се радва на пълното доверие на министър-председателя Георги Димитров. Михалакев обаче е гледан с подозрение от комунистическата власт като бивш царски офицер, специализирал в хитлеристка Германия. Едва 39 годишен го отзовават от поста му на военен аташе в Букурещ и го пенсионират, макар да е от малкото авиатори, завършили Военната академия.
Според сестрата на Ганев Наталия два дни преди фаталната дата Михалакев посещава брат й вкъщи и като стар познат го моли за гратисен билет до Варна. Ганев му отказва, без дори да го покани да влезе. По това време Михалакев вече е в полезрението на Държавна сигурност. Смятат го за човек на бившия военен министър Дамян Велчев, емигрирал в Швейцария, за да избегне комунистическите репресии. По примера на сталинските чистки много офицери тогава са уволнени или даже арестувани и обвинени в заговор срещу властта. В България от година се вихри терор, чиято цел е да ликвидира демократичната опозиция. Лидерът й, земеделецът Никола Петков, е осъден на смърт и убит, а част от другите опозиционни депутати са лишени от имунитет и отстранени от Великото народно събрание. Последните народни представители, които си позволяват да надигнат глас срещу комунистическия произвол, са социалдемократите под ръководството на Коста Лулчев, но облаците се сгъстяват и над тях.
Страшимир Михалакев усеща, че го грози опасност. Той вече има план как да се спаси и пътуването му е част от него. Вероятно идеята е дошла от чужбина през 1948 г. противници на комунизма извършват две успешни бягства в свободния свят чрез отвличания във въздуха. През април чехословашки самолет е отвлечен в Западна Германия, а през юни румънски в Гърция. “Юнкерс”-ът, в който се качва Михалакев, постепенно се пълни със заговорници всички с безупречно алиби. Бившият летец е дошъл във варна уж само за да вземе дъщеря си Руска от почивка и се връща в Пловдив (тогава полетите се извършват с две междинни кацания до Варна в Горна Оряховица, а от Бургас до София в Пловдив.) В Бургас на самолета се качват още две семейства адвокатът Михаил Балсамов с жена си Херта и офицерът Петър Грънчаров със съпругата си Ваня. Участници в конспирацията са също Никола Бошнаков, Георги Попов и Димитър Грънчаров. Когато самолетът излита в 16,48 ч. от Бургас за София, 9 от 17-те пътници са заговорници. Екипажът е от двама пилоти, радист и борден инженер, но само един от тях е въоръжен. По онова време още не е имало стюардеси.
До излитането на самолета от Бургас конспираторите не показват, че се познават. Чак в салона те започват да разговарят помежду си и да разменят местата си според предварително уговорения план. Напрежението им се усеща. Ръката на Балсамов трепери като лист, казва по-късно една от пътничките. Към 17,15 ч., когато прелитат над Ямбол на височина 900 метра, те вадят пистолетите. Имат шест, внесени в чантата на Херта Балсамова. Върху тях за маскировка е малкото й домашно куче. Трима души държат под обстрел салона Петър Грънчаров стои в предната част, до пилотската кабина, Никола Бошнаков е в средата и Михаил Балсамов откъм опашката на самолета. Никой от пътниците не оказва съпротива.
Страшимир Михалакев тръгва към пилотската кабина. Той очевидно е главатарят на похитителите. Радистът Недялко Недялков, единственият от екипажа, който носи оръжие, седи зад кабината. От пътническия салон го дели само една завеса. Той се опитва да спре Михалакев, но похитителят го застрелва с два куршума и Недялков рухва върху пътника на първата седалка. терористът стига до пилотската кабина. Там са чули изстрелите, но решават, че нещо става с моторите. Уредите обаче не отчитат нищо нередно и бордният инженер Панайот Мазнев отива да провери. На вратата се сблъсква с Михалакев, който стреля и го ранява в ръката. Балсамов и Димитър Грънчаров притичват на помощ. Мазнев е ранен още веднъж в рамото и вързан.
Михалакев продължава да стреля. С два куршума Борис Ганев е ранен тежко в корема, а командирът на самолета Любен Шороплов с опрян до главата пистолет е подканен да завие към Турция. По това време обаче героизмът се цени повече от живота на пътниците. Авиопиратството е в детските си години, психологията на терористите още не е изследвана и никой от пилотите не знае, че най-разумно е да се подчиняват на похитителите поне докато кацнат.
Но това развитие е предвидено като възможност. Шороплов е проснат на пода и вързан. Страшимир Михалакев е на борда с главна цел при нужда да замести пилотите. Докато се разиграва този екшън, самолетът губи височина, стъклото на кабината е пробито от куршумите. Земята вече е застрашително близо, когато Михалакев успява да овладее самолета. Машината се насочва към крайната цел на атентаторите Турция. Не е ясно дали от турските власти е поискано някакво разрешение, но по всяка вероятност от въздуха Михалакев се свързва с тях, защото, когато кацат на летището Ешеликьой (някогашното Сан Стефано), там ги чакат вече няколкостотин войници, преводачи, лекари и камионетка за ранените.
Атентаторите се предават на турските власти и искат политическо убежище. Мазнев и Ганев са откарани, кой знае защо, в психиатрична болница, където същата нощ директорът на българските въздушни съобщения умира от раните си. Останалите пътници са изолирани и чак след седмица ги прехвърлят в българската болница “Евлоги Георгиев” в Истанбул.
Отвличането предизвиква голям дипломатически скандал в чужбина, но в страната е премълчано. По стар конспиративен навик, който ще й стане медийна политика през следващите 40 години, комунистическата власт спуска информационна завеса над атентата, докато не решава да го използва за пропагандни цели. Едва в неделя, 4 юли, в. "Работническо дело" съобщава за случая. Както е било обичайно в онези години, из страната се организират митинги за заклеймяване на терористите. Турците предават телата на Недялков и Ганев и на 17 юли им е устроено внушително погребение. Лично премиерът Димитров носи ковчега на Ганев.
Българското правителство изпраща нота, в която иска похитителите да му бъдат предадени на основание на една конвенция от 1929 г. В Истанбул обаче набързо е организиран съдебен процес, който на 14 юли 1948 г. оправдава атентаторите като политически бегълци, действали при самоотбрана. На 27 юли присъдата е потвърдена и влиза в сила. България обвинява турските власти, че са знаели за заговора предварително и дори че са участвали в него. Добри терпешев, член на Политбюро на ЦК на БКП, на един от митингите казва: Михалакев действа и извършва подли убийства, защото е предварително уверен, че ще намери похвала, защита и упование. По сталинския стил за тотално очерняне на противника похитителите са описани като известни столични комарджии, жените им са тайфа хайлайфни дами, а Михалакев развратен тип..., уволнен от войската за противонародна дейност. Последното всъщност не е вярно преминаването на подполковник Страшимир Михалакев в запаса става по нормалната процедура на 15 ноември 1947 г. Дадено му е обичайното в такива случаи по-високо звание. Едва на 7 септември 1948 г., два месеца след атентата, мотивите за уволнението му са променени сега вече той е освободен от армията за груби фашистки прояви.
На останалите пътници и членове на екипажа е разрешено, ако желаят, да се върнат в България. Те се възползват от това и на 29 юли 1948 г. си идват в родината. Само за един от тях отвличането на самолета се превръща в спасителна акция. Това е варненският индустриалец Георги Петков, депутат от верните на Коста Лулчев социалдемократи. На 1 юли, след като отбелязва случая с отвлечения самолет, Георги Димитров записва в дневника си, че е дал разпореждане за арестуването на Лулчев и др. прикрити съучастници в неговите престъпления. Така започва окончателното унищожаване на демократичната опозиция в България. Като научава това от турските вестници, Петков решава да остане в Турция.
В България се провежда, макар и със закъснение, контрапроцес. По дело № 18 на 25 април 1949 г. Софийският съд осъжда на смърт всички атентатори с изключение на Руска, непълнолетната дъщеря на Михалакев. Присъдата е задочна и остава неизпълнена, но вероятно се е обмисляло евентуалното им преследване на чужда територия като в случая с “българския чадър” (виж № 20). Когато българският дипломат Милко Тарабанов съобщава от Италия, че Михалакев е пристигнал в Генуа, на 30 юли 1948 г. Георги Димитров записва в дневника си: Наредих да се вземат необходимите мерки за установяване на неговото местонахождение.
И да е имало такива планове, те остават неосъществени. Според публициста Кирил Янев по-късно Михалакев попада в чужд затвор, но оттам следите му се губят. Неговият атентат обаче има три дълготрайни последици. Оттогава Държавна сигурност започва да качва на всеки самолет охранители (наричани на жаргон куфари) в продължение на много години. Те сядат винаги най-отзад, за да държат под око пътническия салон. Сред българските летци започват нови уволнения. Още на 5 юли 1948 г. политическият съветник в съветското посолство в София Климент Левичкин посещава премиера Димитров и настоява от името на ЦК на ВКП (б) за срочна чистка. И най-важното взето е решение да се създаде смесено българо-съветско дружество за въздушни съобщения, за да се използват съветски пилоти до подготвянето на наши сигурни летци, както ги нарича Димитров в дневника си. В резултат България губи дори формалната си независимост във въздушния транспорт. Създаденото акционерно дружество са нарича ТАБСО (Транспортно авиационно българо-съветско общество) и поема целия български въздушен транспорт. То остава обща собственост до 1954 г., когато България изкупува съветския дял. През този период българската гражданска авиация подменя изцяло използваните дотогава самолети “Юнкерс” и “Дъглас” със съветски въпреки по-лошите им технически характеристики. Това обстоятелство продължава да оказва влияние върху въздушния ни транспорт и до днес.
Днес въздушното пиратство изглежда е преминало своя апогей заради взетите предохранителни мерки по летищата. Българите свободно могат да напускат страната и да се връщат в нея и вероятността да се повтори подобен случай е нищожна. Затова отвличането на самолета от Страшимир Михалакев заема средно място между транспортните атентати. Жертвите в този случай са по-малко, отколкото при експлозиите на парахода “Вашкапу” и във влаковете на гарите Буново и Кулели Бургас, но повече в сравнение с отвличането на кораба “Радецки”. Съзнавам, че поставянето на Страшимир Михалакев редом с Христо Ботев ще възмути мнозина. Но ако преценяваме едно отвличане не по фактите, а според подбудите на атентатора, никога няма да стигнем до общоприета дефиниция на тероризма. Тези, които са престъпници за едни, стават герои за други. Така тероризмът получава известна обществена подкрепа, която му обещава добро бъдеще.
Източник:http://www.krumblagov.com
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук