Как бе разрушен Девическия манастир „Свето Благовещение“ в Габрово през лятото на 1959 г

Разрушаването на Девическия манастир в Габрово „Свето Благовещение“ през лятото на 1959 г. е документирано в записките на 68-годишната монахиня Рахила, която е преживяла това „хунско време“, както самата тя пише като очевидец. Записките бяха публикувани за първи път във в. „100 вести“ в бр. 56 от 12 март 2015 г. и са предоставени от отец Стефан от габровския храм „Света Троица“.

Габрово Daily публикува пълния текст на записките на монахиня Рахила:

Разрушаването на Историческия габровски манастир „Свето Благовещение” 1959 год. 31 юли

На 31 юли 1959 г. 1 часа, след обяд, както се хранехме на общата трапеза, дойде с. Олимпиади и ни каза, че от. Стефан, майстор в тамянджийницата и казал, че в 2 ч. ще дойде бригада да руши оградата на манастира. Казали му от съвета. Ние се почудихме може ли това да става като нямаме никакво съобщение, а само слухове!

А,з монахиня Рахила, поисках разрешение от тогавашната ни игуменка мон. Зиновия да запитаме архиерейския наместник от. Иван Поптодоров, който го заместваще от. Никола Дримсизов.

Отивам при Дримсизов, той се почуди /как ще/ да събарят като не сме предупредени. Връщам се и що да видя, един камион с кирки и бригадири, почват да рушат голямата порта. Аз ги запитах с кое разрешение вършат това, а те ми казаха с позволението на кмета на града Българенски. Аз се разсърдих и казах: „Това ли е Републиканската България, където се коват законите и ги прилагате да се изпълняват?”

Отивам при игуменката и другите сестри да им кажа, по-скоро по телефона о. Дремсизов да съобщи на Владиката. Оградата почва /да събаря/ една бригада. Ние мислим, че само оградата /ще събарят/, а те почнаха и килиите и то не наред, едни в единия край, други пък в средата. /Ние/ сестрите се изплашихме, едни перат дрехите си, други шият и пр. и се чудят какво става, що се чупят плочите и събарят.

Молим да спрат, но сме заглушени, не можем да си приберем дрехите под развалините, ще ни изпотрепят, няма милост и помощ. Към 5 часа идва митрополит Софроний, търси Българенски, казали, че бил в Севлиево, /а не в/ Габрово и той си замина за Търново като каза никъде няма да ходите докато не ни съобщи. Замина и в София при Кючуков, като се надяваше, че ще помогне, но то става всичко на местна почва.

Две нощи багажа ни беше на двора, дъжд валии ние не знаем къде да се приберем. Най-после получаваме съобщение да отиваме на Соколския манастир.

Старите сестри заминах с багажа, аз останах с младите в артиката /предверието/ на черквата. Гледахме как се руши историческият ни манастир от 1836 година. Гледахме как разрушиха хубавата ни камбанария, където за радости и скърби е събирала християните, гледахме и с глас плакахме. Хубавите градини с цветя, лози, хасми, плодни дръвчета и др., всичко се изкореняваше и то с голяма бързина. Имаше и лоши хора, които само ограбваха. Страшно, много лошо беше, като че ли бяхме най-големите престъпници.

Изпратиха ни на Соколския манастир. Там колония курортисти, багажа ни седи на двора и поляната дълго време.

На 2 август – Илинден имахме литургия, за последно се служи в хубавата ни масивна черквица, препълнена с богомолци, като че ли знаеха, че за последен път ще се служи. Всички плачеха и се прощаваха с нея. В понеделник на 3 август дойде двойна бригада. Почнаха пак на ново да рушат килийте до чешмата където е било скривалището на Левски и военната болница на руските войници в 1872 г., също и музея с черепа на Цанко Дюстабанов, сабята и пръстенът му, ножчено ва В. Левски и мн. др., едва можахме да ги приберем.
На 7 август сестрите научили, че и църквата ще разрушат. Идват в артиката, плачат с глас, как и църквата ще разрушат. Идва Дим. Бъйкушев и пита що плачат, аз излязох и казах: „Научили, че и църквата ще бъде разрушена. Верно ли е?” Каза, че още утре ще /трябва/ да /я/ изпразните и почваме тогава. В ужас бяхме /за/ тази наша светиня.
Казах му: „Що да не плачем? Плачем, че сме се кълнали за нея, както и вие за партията.”

Сутринта сестрите почват да изнасят икони, полюлеи и пр. Аз заминах на Соколския манастир с багажа, чаках за камион доста време.

Дим. Байкушев ме извика да извадя от гробницата костите на възстаниците и др. Аз му отказах. Той каза:” Страхуваш ли се?” – „Не” казах, „от умрели не се страхувам, но от живи, като вас.” И /той отиде/ с Олимпиада да ги вади.

На храмовия празник успение на пр. Богородица на 15 август /става дума за Соколския манастир/, след отпуста на св. Литургия, излизам, виждам на двора много хора събрани. Питам какво е това. Казаха, че Райко Дамянов /е тук/. Отивам при него и казвам: „Вие ли сте Райко Дамянов, който идвахте в манастира без да ни се обадите, и ви приехме като официално гости, но сега разбрахме какво е било намерението ви. Защо съборихте историческия ни манастир?”

Снощи за първи път чухме да бият камбаните, донесени от Габровския девически манастир „Свето Благовещение” тук /в Соколския манастир/. Плакахме и те изгнанници като нас, където са събирали хора за радости и скърби. Разговаряхме много, но ще си заминем с мъка. Хунско време изживяхме и пр.

Автор: Монахиня Рахила
1959 год. 30 август
Източник: gabrovodaily

Научете повече

Как Ген. Диков ме награди с 10 дни отпуск от казармата

От 1951 до 1954 г. отбивах редовната си военна служба в новосъздаденото военно поделение 45590 в Кюстендил. От прекараните в казармата години имам много незабравими спомени, които ме карат да се върна много назад във времето и да споделя някои от тях. Два пъти рапортувах на генерал Дико Диков, командир на Първа Българска армия със седалище София, към която се числеше и нашата част.

През пролетта на 1953 г. ген. Диков посети поделението и проведе среща с бойците. Те изпълниха големия салон. Генералът  и придружаващите го лица заеха местата си зад дългата маса на сцената. От двете страни на сцената имаше малки стаи.
В края на срещата генералът вероятно реши да провери какво има в тези стаи. Неочаквано влезе в стаята, в която се помещаваха телефонната и радиоцентралата. Аз скокнах и със строева крачка застанах пред генерала и отправих следния рапорт: Другарю генерал, Централна телефонна станция „Чучулига". Връзка с всички абонати има. Отговорник на станцията - редник Пенчев. Отлично! - каза генералът. Разгледаха апаратурата, останаха доволни от подреждането и си заминаха.


През есента на същата година се проведоха учения на цялата Първа Българска армия. Нашият полк заедно с другите полкове на дивизията бяха разположени в подножието на Ихтиман. Определено бе място за телефонна централа, пуснати бяха линии до отделните постове. Окопахме се, маскирахме се и зачакахме. На другия ден преди обяд мина през района генерал Диков, вероятно да провери готовността на полковете за участие в учението. Неочаквано спря пред телефонната централа. Аз отново му рапортувах. Той пожела да го свържа с командира на дивизията. След краткия си разговор той изрази задоволството си от моята работа с думите: „Десет дена домашен отпуск от генерал Диков". След занятието и отпуската отново бях в телефонната централа на поделението. Един ден пристигна кореспондент на вестник „Народна армия". Направи снимка, която прилагам и която бе публикувана заедно с голяма статия във вестника. След уволнението научих от вестниците, че ген. Дико Диков е станал министър на вътрешните работи. Стана ми драго. С радост си спомних за двата рапорта, които дадох на генерала./Ретро.бг/

Пенчо Г. Пенчев, Трявна

Научете повече

10 незабравими споменa от детството,които ще ви умилят и оставят бе дъх

Все има поне един приятел от детството ви, с когото се виждате и сега. И навярно често разговорите ви започват с “Ееех, спомняш ли си, когато бяхме деца как...”.  А после се замисляте какво е детството на вашите деца и ви се иска то да бъде поне малко като вашето щуро, безгрижно и много весело детство.

Е, ако пазите живи съкровените спомени от времето, когато сте били големи, колкото вашите деца, то тогава имате един от най-добрите уроци за всеки родител. А именно как да направите детството на децата си поне от части толкова щастливо, колкото е било вашето, нищо че в днешно време ежедневието на децата е изпълнено предимно с технологии. Но не обвинявайте само децата си за това как прекарват свободното си време. Една от големите грешки на родителите в днешно време е, че не обръщат внимание на децата си, а предпочитат да им връчат по един таблет, за да си починат от тях. Е, така със сигурност няма как да им създаде дори един от незабравимите спомени, които имате вие от детството си.

Ето каква е рецептата на щастливото детство

Игра в локви, кал и дъжд

Едни гумени ботуши са може би най-страхотният подарък за всяко дете, защото няма по-голямо щастие от цапането с кал, правенето на кални кюфтета, газенето в локви, пускането на хартиени лодки и т.н.

Бой със снежни топки, правене на снежни човеци и пързаляне със шейна

Едно време, обаче, беше по-модерно пързалянето с найлон. Въргалянето в снега отнемаше часове, а после следваше киснене на краката в леген с топла вода и сушене на всичко мокро до печката на дърва. Не е изключено да видите и деца с шейни теглени от домашните им кучета.

Игра на ластик, народна топка, дама, стражари и апаши...

Обичайните игри, с които децата замръкваха по улиците, след което кварталът се огласяше от викове на родители, подали се през прозорци и тераси, които издирват децата си за вечеря. А обичайният отговор, който се чуваше, беше “Ей сега идвам, само още малко...”

Да имаш прашка си беше богатство

Помните ли колко време прекарвахте в целенето на жаби и какво ли не още. И бяхте по-точни с прашка отколкото вуйчо ви ловджията с пушката.

Война с водни пистолети

Играта с вода през лятото беше задължителна. Като се започне от водни пистолети и се стигне до водни бомби – завързано найлоново пликче или балон, пълни с вода.

Рисуване в тебешир

Тебеширите понякога бяха лукс, но винаги се намираха парчета от тухли, например, които вършеха идеална работа, за да изрисувате тротоарите и улиците в квартала.

Дърветата тогава бяха като катерушките сега

Катеренето по дърветата с цел игра или пък с тайния замисъл да се сдобиете със сливи, череши, ябълки и т.н. си беше задължително.Да сготвите с баба беше най-страхотната игра
Освен, че баба даваше да се цапа, бърка, точи, меси, ами и накрая ставаше нещо страшно вкусно, чийто аромат навярно още помните.

Ако не те закопаят до врата в пясъка на плажа, все едно не си бил на море

Правенето на замъци, търсенето на раци, карането на водно колело и разбира се похапването на сладолед влизат в представата за най-страхотното море на всяко дете.

Игра с мама и татко

Обичайно родителите имат малко време за децата си, но когато намерят такова за игра, в детското съзнание остава незабравим спомен. Ето защо водете децата си на пикник, пускайте хвърчила, карайте колело, отидете на риболов, карайте водно колело и т.н.

А какви са вашите незабравими спомени от детството ви, които искате и вашите деца да имат?

Ели Йорданова rozali.com

Научете повече

В душата ми е 90 процента ад и 10 – рай, казва Джаро от сериала „Под прикритие”

Михаил Георгиев Билалов е роден на 19 май 1965 г. в Русе в семейството на актьори, но е израснал в Бургас. През 1989 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Николай Люцканов. През 1990-а е назначен с конкурс в Театър „София“. 

През 1994 г. получава „Аскеер“ за изгряваща звезда за ролята си в постановката „Мадам Бътерфлай“. През 1994-1995 г. специализира във Висшата национална консерватория по драматично изкуство в Париж. Остава във Франция и работи като продавач на картини, сервитьор, готвач. През 2001 г. завършва архитектура на ландшафта и открива собствена фирма за проектиране на паркове и градини. Завръща се на българската сцена през 2009 г. с образа на Мартин в спектакъла на Явор Гърдев „Козата, или коя е Силвия“ в Народния театър. Женен е за японка на име Санае и има две дъщери - Данае-Анна и Олга-Елена. Снима се във филма „Цинкограф“ и прави донеслата му изключителна популярност роля на Джаро в сериала „Под прикритие“. Билалов не обича да говори за личния си живот и когато го питат: „Вие сте женен за японка, нали?“, той отговаря: „Благодаря, знам.“ Има две момичета – Данае-Анна и Олга-Елена.

На въпроса какво е съотношението рай - ад във вашето сърце, Михаил Билалов отсича - 90% ад и 10 рай. Актьорът израснал в семейство на актьори и не е много чудно, че тръгва по същия път. Майка му, Ана Костова, беше драматична актриса, а баща му – Георги Билалов – комедиен актьор. Детството му минава зад сцената и в публиката. Когато представленията свършвали, той се показвал заедно с актьорите, защото много обичал да гледа как публиката ръкопляска. „Бях на пет-шест години, когато майка ми играеше партизанка в пиесата „Блокада“. Някой от колегите й трябваше да я измъчва, а аз реших, че ситуацията става доста напечена, и се хвърлих на сцената да я спасявам. В интерес на истината, по-късно, като ученик, никога не съм мечтал да ставам актьор, но пък във ВИТИЗ ми се струваше най-лесно да вляза. Понякога изборите се определят от доста прозаични неща. 

И при мен стана точно така”, споделя актьорът който нашумя с ролята си на мутрата Джаро в сериала „Под прикритие”.

Днес Билалов мечтае да изиграе историческа личност от българската история – „Не знам дали мога да го изиграя, но със сигурност един от хората, които са ми били безкрайно любопитни, е Никола Гешев – началникът на отделение А на Обществена безопасност в Дирекцията на полицията преди 1944 г. Доста интересна и противоречива личност, ако се зачетете в историята му. Подобен тип характери, които не са нито черни, нито бели, са много приятни за игра. Има какво да се работи. Американците преди време направиха филм за техния Гешев – Едгар Хувър – създателя на ФБР.  Леонардо Ди Каприо направи чудесна роля в него.” 

Не обича да раздава съвети на младите си колеги актьори, но от опит споделя, че освен малко талант и много работа се иска и търпение. „Познавам чудесни колеги, които публиката забеляза доста късно. И не визирам само себе си. Аз съм отсъствал петнайсет години от страната. Говоря за хора, които дълго време играят на театрална сцена, но застанаха сериозно пред камера едва преди 7-8 години, за късмет на зрителите. За съжаление в нашата професия не е достатъчно само да си добър.”  А какво би променил в България на момента? „Много неща, дълга тема е това”, казва Билалов – „Но да кажем, че не харесвам търпението на хората, които имат висок праг на чувствителност и понасят ужасни беззакония, дори когато им ги навират в очите. Всеки се оправя, както може, без да си дава сметка, че индивидуалното оцеляване ще унищожи държавата. От друга страна, имам няколко приятели, улици, ресторанти, както и крушата в градината ми, които предпочитам да си останат винаги същите”.

Когато преди години Билалов заминава да учи във Франция, имал трудни години на безпаричие и кошмари. „Емигрантството развива имунитет към такива неща. 

Човек се научава да живее с две и с двеста, и с две хиляди. Наскоро четох едно интервю на бразилския архитект Оскар Ниймайер, преди да почине. На сто и три години той дава следната рецепта за добър живот: по една чаша хубаво вино на ден и задължителен следобеден сън. Не споменава нищо за пари обаче”.

Крехка японка отбива атаката на далеч по-мощния си противник и го сваля на татамито. Ядосаният мъж се надига тежко и с двойно по-голямо настървение се спуска към миниатюрната азиатка. Тя грациозно избягва хищно протегнатите му ръце и отново го поваля. След 2-3 поредни хватки сърцето на актьора Михаил Билалов се изпълва с любов. Той е убеден, че жена, която така лесно го размята в часовете по айкидо, ще му бъде достойна спътница в живота. „Бая бой изядох от Санае, преди да й обясня чувствата си и да получа целувка вместо удар в носа. Тя ме спечели с непримиримия си дух и с умението си да пие повече бира от мен“, разказва звездата от „Връзки“ и „Четвъртата власт” Михаил Билалов. Натрупалият известност с ролята на Джаро в „Под прикритие“ артист разказва цялата истина за своята любов към коравата японка. В жените той търси не само напълно нормалните качества като грижовност, всеотдайност, личен чар и дори бойни умения. Билалов има малко по-различни критерии за съвършена съпруга. „В една жена търся преди всичко секса.

Представям си я каква би била в леглото, защото предварителната работа на мозъка, фантазията за предстоящото удоволствие, са много по-вълнуващи от самия акт. Търся чувствена уста, желаещи очи. Сексът е все едно да ровиш в гроб, защото жената е като гроб. С физическото удоволствие правиш опит да се спасиш от смъртта, но в любовта се крие истинското спасение“, не се притеснява да изкара наяве крайно нестандартните си разбирания за човешките отношения актьорът. „Децата са най-голямото ми богатство в живота. Данае и Олга започнаха да забравят българския, защото не прекарвам достатъчно време покрай тях във Франция. Надявам се, че скоро ще имам възможност да им осигуря всички необходими бащински грижи и цялата любов на света, която заслужават“, обещава да сложи ред в семейните си дела Билалов, който в момента живее между Франция и България. Той споделя още за странностите на японците: „От една страна, са много отворени към другите, а от друга – крайно сдържани в емоциите си.

- Това тяхно качество идва от езика. Те нямат местоимение „аз”. Ако трябва да кажат „аз ям”, те просто ще кажат „ям”. Това е минималистична култура, в която се смята, че хубавото е точно толкова, колкото е полезно, и нищо повече. В този аспект това е древна култура, ненадмината до ден днешен, но пак казвам – това няма нищо общо с жена ми. Тя прави повече излишни неща, отколкото всеки друг може да направи. Нищо общо с културата на Япония! Ние сме носители на две култури, които успяват да съжителстват в трета страна. Два характера, които по някакъв начин трябва да се синхронизират и да направят семейство. Мисля, че ние това отдавна сме го решили като проблем. Да, имало е културни проблеми и културни шокове. От неразбиране на думи до неразбиране на смисъл в дадено изречение. Японският език е крайно иносказателен, пестелив и лаконичен и от една дума нещата трябва да станат ясни. Докато европейските езици са обяснителни, с детайли. Ако на японски кажа „ям”, това едновременно би означавало ял ли съм, сега ли ям или искам да ям и става ясно какво точно е единствено от контекста на ситуацията, в която съм... Точно това е предизвиквало недоразумения между нас със съпругата ми – не само от езикова, но и от емоционална гледна точка. Японецът не изразява обстоятелствено емоции и чувства, но е безкрайно привързан към човека, с когото е, и може да умре за него. Ние много умеем да изразяваме емоциите си, но сме безкрайно бъзливи, когато ножът опре до кокала”.

„Някога нашите деди не са пили вода, използвали са я за миене. Вкъщи се е пиело вино независимо какъв ризлинг е било”, разказва актьорът. Спомня си още, че децата някога са били захранвани с попара от вино и са били добри и здрави деца. „Това е един естествен антибиотик”. “А ето какво казва за Франция – „Както някой в древността беше казал: „Закусих скромно с литър вино и малко баница.“ Тази култура е съществувала до началото на Втората световна война, до момента, в който във Франция по някаква неясна причина влизат кампарито и уискито. Но в някои села винопиенето се практикува ежедневно и ежечасно”. Разказва още каква е преобладаващата напитка в Нормандия (северозападна Франция). Това е сидерът - много леко ябълково вино, горе-долу на градуса на бирата. Обикновено се пие за обяд. Другото велико френско питие е пастис, в Южна Франция. Наричам го питие за белот. Белотът е френска игра. В типичните южни френски селца старите и някои по-млади се хващат на белот. Не може обаче всеки да играе с тях, освен ако не те поканят. Аз се самопоканих да пробвам. Съветвам ви, влизайки в кръчмата във френско градче или селце, да кажете „здравейте“ на всички. Не го ли направите, никой няма да ви обърне внимание.

В Корсика станах приятел с еврибади само защото, като влязох в кръчмата, казах: „Здравейте, аз съм Михал и сте ми много симпатични.“ Не ви понасят, ако не кажете „здравейте“, не е възпитано и не е човешки. Мен например след толкова години в България ме шашка това, че когато отворя врата на дама, тя не казва „мерси“. Това не е учтиво. Някога го е имало – да подаваш на дамите ръка, да им поднасяш стола да седнат. Това го помня от роднините ми – подаването на ръка, казването на благодаря след ядене, молитвата преди ядене. Бяха закон. Също, че към нежния пол трябва да се отнасяш безкрайно коректно. Коректно в живота и грубо в секса. Дядо ми използваше други термини, много образни. Жените това искат – да бъдеш кавалер, джентълмен във всяко едно отношение, крайно учтив, приятен човек и да бъдеш брутален там, където трябва. Навремето казваха – в оная работа”.

Наборе.бг

Научете повече

София-Ялта,1986 година

"Ялта" от 1969 г. Освен "турско" имаше нес кафе, а нес кафето беше два вида. Нормално и "сухо". Сухото си го приготвяме сами. Сервитьорката носеше чаша с лъжичка кафе, захар и каничка с топла вода. Бъркахме, за да се получи пяна. Весели години!

Имаше много обширна градина с маси. Цените бяха, може би, 0,21 и 0,14 лв.

Снимка.: Иван Бакалов

Научете повече

Ако си живял по времето на соца в НРБ,този текст е за теб! Зимата през моето детство

По време на моето детство снегът започваше да вали през ноември и си отиваше чак през март. И никой не се оплакваше от времето, защото това си беше нормална зима.

Тогава също имаше много села, които оставаха под снега, но хората си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.

На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които освен че се използваха за даване на дежурства от механизаторите, заети с почистването, предоставяха подслон на закъсали пътници при големи снеговалежи.

Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г. много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.

На местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга - направени от дървени жп траверси забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.

Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. 

Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.

Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха отчет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.

Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, които също осигуряваха ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.

Източник:Ретро

Научете повече

Как изглеждаше старозагорското Аязмо някога /СНИМКИ/

Влакчето в парка,80-те

Парк „Митрополит Методий Кусев“ (по-често наричан Аязмото) е парк в град Стара Загора. По време на социалистическия режим официално е преименуван на Парк „Ленин“, но жителите на града продължават да го наричат Аязмото. Разположен е на площ от 3500 дка в северна посока от града и разполага с уникални за България дървесни видове.

Предистория:

Паркът е създаден на 28 февруари 1895 година от митрополит Методий Кусев под името „Св. княз Борис-Михаил“ („Аязмото“). До началото на XIX век на това място се е простирала дъбова гора, но е била изсечена от турския аскер за да се осигури безопасно пребиваване на султанския везир, отседнал в Стара Загора по време на обиколката си из Османската Империя. Ерозионните процеси измиват почвата и превръщат мястото в гол скалист и безводен хълм.


Забележителности


Пред входа на парка в близост до паметника барелеф на метрополит Кусев се намира шадраван с кръгла форма и метални жабки по периферията. През 60-те години шадраванът е пълен с вода и от устата на всяка жабка излиза водна струя. От средата на 70-те години поради водната и енергийна криза шадраванът е по-често празен.

В парка е разположена още Старозагорската зоологическа градина, в която могат да се видят камили, лами, мечки, бобри и различни птици.

Други забележителноси са Залата на смеха с криви огледала, резиденцията на Старозагорския митрополит, параклис, паметниците на метрополит Методий Кусев и Алеко Константинов, Централната лаборатория по слънчево-земни въздействия, телескопът на Народната астрономическа обсерватория „Юрий Гагарин“, спортен комплекс „Берое“, тенис кортове, площадки за бадминтон, хижи, хотел, ресторант и летен театър, в който са изнасяли концерти Лили Иванова, Емил Димитров, Щурците, Юрая Хийп и Бони Ем.

Научете повече

Хиперинфлацията в Унгария през 1946 г. – най-тежката в историята

Принудена от хиперинфлацията, през 1946 година Унгария създава най-безполезната банкнота в света - 1 милиард Б-Пенго, която била на реална стойност 100 милиона милиарда Пенго.

За тези пари тогава е можело да си купиш около килограм картофи.В наши дни е колекционерска рядкост, особено ако е в добро състояние, все пак това е най-високата деноминация на банкнота въобще. Колекционери са готови да се разделят с нея за поне 450 американски долара.

Краят на хиперинфлацията идва в последните месеци на 1923 г., когато се премахват 12 нули от номиналната стойност на марката, или иначе казано 1 трилион стари марки се разменят срещу 1 нова.

Оттогава в света има още три случая на подобни сценарии, дори по-лоши – Унгария през 1946 г., бивша Югославия (1992-1993 г.) и Зимбабве от 2004 – 2009 г.

От трите посочени случая най-тежката в историята хиперинфлация е преживяна в Унгария.

След като се оказва на губещата страна във Втората световна война, цените в страната започват да се покачват. Унищожените пътища, влакови релси и спадът в производството кара правителството да вземе решение за печатането на пари, с което да стимулира икономиката.

Печатането на пари обаче се се развива с такива темпове, че ако през юли 1945 г. парите в обращение са 25 милиарда пенго, то към януари те вече са 1.646 трилиона пенго. Към май нарастването на парите в обращение вече е 65 квадрилиона, а два месеца по-късно е 47 септилиона.

Колко голяма е инфлацията? Нещо, което е струвало 379 пенго през септември 1945 година, вече се продава за 72 330 пенго през януари, 453 886 пенго през февруари, 1 872 910 пенго през март, близо 36 млн. пенго през април и така до 1 крадрилион на 22 юли 1946 г.

В пика на инфлацията цените са се повишавали с 150% дневно. Монетите изчезват от обращение, тъй като металите, от които са изсечени, стават по ценни, отколкото самите монети.

Преди войната към март 1941 г. 5 пенго са се разменяли за 1 долар. Към юни 1944 г. курсът вече е 33 пенго за 1 долар, а в началото на хиперинфлацията през август 1 долар се е разменял за 1320 пенго.

През ноември 1945 г. курсът вече е 100 000 пенго за долар, но към март 1946 г. обезценяването на унгарската валута достига до 1.75 млн. пенго за долар. Месец по-късно стойността на 1 долар е 59 милиарда пенго, а към юли 1946 г. той се е разменял за 460 квадрилиона.

Официално форинтът заменя пенгото на 1 август 1946 г.  Въпреки че пътищата и производството в страната биват възстановени, работниците губят над 80% от стойността на заплатите си.

Научете повече