Показват се публикациите с етикет 1900-1944. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет 1900-1944. Показване на всички публикации
Първото освобождение на Цариброд от временна 10-дневна сръбска окупация. Второто освобождение от сръбската окупация (1920-1941) ще бъде през април 1941г. след разгрома и капитулацията на Кралство Югославия.

''ПРИ ЦАРИБРОДСКИЯ БОЙ'' - Иван Вазов

Луча! Свети разкошно през мъглата,
реви, о, лъв от векове замлъкнал,
фърчи, орел, из клетката изфръкнал,
о, дух народен, разпери крилата!

Лети, свети и нивга да не гаснеш;
топлй сърца - герои да развъдиш;
пет века трябваха - убит да бъдеш,
а час ти стигна - гигант да пораснеш!

Свободо, ти из тъмните гробове
извикваш трупа - херувим да стане;
магеснице, ти в нашите Балкани
сред зимата разцъфваш лаври нови!

Цариброд, ноември 1885г.
Тържествено посрещане на българския княз Александър Батенберг и българските войски в освободения от сръбска окупация Цариброд по време на Сръбско-българската война, 1885г. Картина на неизвестен художник.

От Янко Гочевъ

На трапезата: султан кебап (печено месо), орман кебап (месо по ловджийски), каварма (месо със сос), пържола, агнешки главички и др.

От Ярослав ИРАСЕК
„Картини от пътуването ми из България“, 1871
1.
Ала времето тече, да оставим разглеждането на тълпящите се из пазара мъже и жени и да влезем в някоя къща. Семейството, което се каним да посетим, явно ни очаква, защото момчето при вратата хуква да извести на домашните, че вече сме дошли. Те ни посрещат преди още да сме стъпили в двора, с думите: „Добре дошли!”, а ние им казваме „Добре ви намерили!” – и минаваме през двора, където са натрупани вълнени стоки, свидетелстващи за трудолюбието на стопаните.

„К,во правите? Добре ли сте?” „Ами майка ви добре ли е? А баща ви к,во прави?” и пр. – пита домакина госта си, който неизменно отговаря, че е добре, благодари и пита и той същото. Ако ще се ходи в съседна къща, от първата се присъединяват още един-двама, от втората  - също, и така в нашия случай  броят ни нараства до дванайсет и повече. Където влезем, все същите въпроси и същите отговори.

С усилията на по-образованите тези добри хора тепърва се включват в някакъв обществен живот и все още нямат много материал за разговори. В  едно  семейство домакинята ни зададе всичките тези въпроси, а след като отговори на нашите и с това разговорът се свърши, подир минута двустранно мълчание тя подхвана наново: „Още к,во правите?”

После идва черпенето със сладко. Сладко наричат варени плодове, с каквито всяка къща е запасена. Ако  домашните са седнали, щом се донесе сладкото, стават и от учтивост стоят прави, докато трае поднасянето. То е поставено в стъклени съдинки върху широк поднос, освен тях там стоят и две стъклени чаши с вода и сребърни или дори златни лъжички –обикновено донесени от Русия – великолепно гравирани и емайлирани. Сладкото се поднася или от домакинята, или от дъщерята. Тя застава пред този, когото счита за най-важен, и му предлага да си вземе. Той взема с лъжичка от варените вишни, зарзали, дренки или каквото е в случая, казва на околните „Наздраве!” и след като му отговорят, хапва сладкото, пуска лъжичката в една от чашите, а от другата отпива вода. Останалите му казват: „Да ви е сладко!”, а той отговаря „Благодаря!” След това се преминава към втория, третия и т.н., докато почерпят всички; при това всеки път се повтарят същите думи.

Като мине сладкото, домакините отново сядат и подир малко някой член на семейството донася кафето и веднага след него тютюн, хартийки и горящ въглен в пиринчена купичка. Не след дълго гостите в увеличен състав се отправят към следващото  посещение. Навсякъде посрещането се извършва по този начин  и когато несвикналият стомах започне да протестира, преситен от захар, кафе и тютюн, ние се отправяме отмалели към къщи.

2.
Съвсем различна е къщната работа. Да влезнем в кухнята (готварницата). Не е нужно да чукаме, защото вратата обикновено е отворена. От пръв поглед ще разберем, че не се намираме в чешка кухня. И кухненските прибори са съвсем различни, дори онези, които модата е донесла тук.

Вместо готварска печка, ще видим само огнище, издигнато малко над земята. А в селата и то липсва. Там се готви направо на пода под комина. Гърнетата се поставят на триножник, или се готви в окачено на верига котле. За гориво се използват дървени въглища (кюмюр). За запалването им не е нужен кибрит, защото готвачките запазват от предишното готвене живи въглени, заровени в пепелта.

И така, един прост поглед в кухнята ни дава да разберем, че с такива средства и най-добрата готвачка не би могла да се отличи с изкуството си.

Тестени сладкиши ли печено не е възможно да се приготвят вкъщи. За това се грижи пекарят. И той наистина има тази грижа. Сутрин домакинята приготвя обяда и го изпраща на „фурната” (при пекаря). Обядът и у богатите семейства не е сложен, състои се от едно ястие. Бащата, или стопанинът, лично ходи на пазар и купува необходимото месо и зеленчуци. Донася ги вкъщи, често сам ги измива, изсипва ги в „тенджера” (калайдисан съд), а готвачката само нарязва лук или праз. Така че госпожиците изобщо не ходят на пазар, и би било нещо невиждано и позорно, ако някоя се появи там с пуйка или яребица в ръце.  Гъските са рядкост  и почти никой, освен чужденците, не ги купува. Задушените и готвени  ястия се приготвят вкъщи.

Общо взето българската кухня не е на много високо ниво, но за това вината не е в българките, а по-скоро в техните пестеливи бащи и съпрузи, които бъркат в кесиите си много по-неохотно от нашите мъже.

Основни черти на българската кухня са пестеливостта, скромността и простотата. Със същите белези се отличава и обядът. Най-често срещаното меню се състои от едно ястие с месо, без супа. След месото се яде овче сирене, кисело мляко, грозде или други плодове и с всичко това се прикусва бял хляб от пшенично брашно. Преди ядене мъжете „удрят” по чашка гроздова „ракия”, а след ядене отново изпиват чаша или две домашно червено вино. Дамите пият обикновено само вода. След  обеда всеки получава по чашка турско кафе.  По време на храна се седи на пода, който е постлан с килими или рогозки. Масичката („софра”), на която се слагат ястията, се издига на около една стъпка над пода, и има диаметър от три стъпки. Покривката („пешкир”) е дълга и се вие около масата и всички присъстващи.

Най-често срещаните ястия са следните: телешко печено, говеждо печено, овче, агнешко, свинско, готвени, т.е. яхния (месо с лук), месо с моркови, тас кебап (вид гулаш), месо с фасул, месо с черен боб,  месо с корени от керевиз, месо със зеле, чушки (зелени чушки, пълнени с кълцано месо и потопени в сметанов сос), сърми (кълцано месо, увито в лозови листа и потопено в сос), сарма джигер (кълцани агнешки дреболии), сарми от зеле (кълцано месо, увито в листа от кисело зеле), султан кебап (печено месо), орман кебап (месо по ловджийски), каварма (месо със сос), пържола, агнешки главички и др.

Някои названия са взети от турската кухня. Оттук се вижда, че по време на 5-вековното робство турците са проникнали и в тази област от живота на българския народ. Зеленчуци се употребяват много и са едва ли не главна съставна част от храната. Винаги има в наличие запас от лук, чесън, праз и сплитки от чушки. Мнозина отхапват зеле направо от зелката, иначе от него се прави салата. Зелето е по-приятно на вкус от това по нашите земи. От него се прави туршия за зимата, но също по-различна от нашата. Зелките се поставят цели в кацата и когато тя се напълни, ги поливат със солена вода. Така могат да се запазят чак до настъпването на горещите дни. Българите пият водата (сока) та зелето така, както ние пием саламурата на краставичките, или я ядат като „чорба” (кисела супа).

Ярослав ИРАСЕК
„България през погледа на чешки пътешественици“, съст. В. Бехиньова, Изд. ОФ, Сф 1984
Художник: Йозеф Обербауер, „Селска сватба“, 1897

Източник:izsofia

Това е героят от Сливница .Цялата прислуга на оръдието е избита и той Иван Колев сам започва да стреля с оръдието и спира напора на сръбските войски.Всичко това е видяно от княз Батенберг,които откача личния си орден и награждава Иван Колев.

И от тогава до ден днешен родът му се казва "Батенберговите".
Поклон!

Селското стопанство в Царство България е примитивно развито. То е било основен източник на прехрана за милиони българи, но и една от основните причини за тежкия им  живот. Не е тайна, че по-голяма част от населението на страната е живеело в селата и се е прехранвало основно от земеделие.


Нека само си спомним разказите „На браздата“ и „Андрешко“, както и много от другите произведения на значимия ни писател Елин Пелин. Те описват трудния живот на българския селянин, изпълнен с бедност и отчаяние. Преди 9 септември 1944 година земята е раздробена на над 12 000 000 парчета (ниви) със среден размер 3,7 декара.

През 1934 година – според тогавашно преброяване, 63% от селяните владеят 30% от поземлената площ с имот до 50 декара, а 11 на сто – 33% с имот над 100 декара. Дървеното рало е главно средство за обработка, но около 38% от стопаните въобще не го притежават. 32% разполагат с железни плугове, 4% – с резачки за царевица, 1,1% – с конски редосеялки, 1,2% – с конски жетварки. Цели 25% от стопаните нямат работен добитък, а 12% разполагат само с по едно животно. Скритата безработица е твърде висока, както личи от регистрирания процент на заетите – той е само 52% от наличните човешки ресурси.
Източник:cherveno.bg

По време на войните в периода 1912-1918 г. празникът се отбелязва в бойни условия. Чества се всяка година с отслужване на панихида за загиналите и молебен за живите.

Прави се преглед на войсковите части от върховния главнокомандващ на Българската армия и велик магистър на ордена "За храброст". В края тържеството приключва с кратък военен парад.

Дълго време паралелно с Деня на храбростта съществува и Ден на победите, т.нар. малък Гергьовден – 27 ноември, когато българската армия удържа решаваща победа в боевете при Сливница по време на Сръбско-българската война от 1885 г.


Подписаният през 1919 г. обаче точно на тази дата Ньойски договор я обезсмисля като ден на тържество. През 20-те години на ХХ век двата празника се обединяват в един и се чества само Денят на храбростта и победите на 6 май.
Снимка:Държавна агенция "Архиви"

Подпоручик Стратия Мазгалов от 30-ти пехотен Шейновски - един от големите български герои, защитници на Добро поле в Македония, сражавал се със своите 13 юнаци срещу френските войски до смърт !

Това е единствената снимка, която е увековечила за историята ни този голям български офицер, родом от Симеоновград, командвал не армии, дивизии, бригади, полкове, а само 13 души в своето картечно гнездо на Скалистата височина, там където на 15 септември 1918 г. влиза в неравен бой с многочислен противник преди да бъде жив изгорен от френските огнепръскачки. Превземането на картечното му гнездо е струвало много загуби на частите на френската 122-ра дивизия, което признават нейните офицери в по-късни изследвания, посветени на пробива при Добро поле. Полковник Димитър Азманов посвещава на подпоручик Стратия Мазгалов в своята книга ''Урокът от Добро поле'' специално място, като описва подвига на неговата група доброполски защитници по следния начин:

"Картечното гнездо на Скалистата висота беше изкопано под самата скала и можеше да стреля едновременно на север, изток и юг. Под скалата бяха направени стаи за войниците, за патрони и за вода. Артилерията и мините на противника не можаха да разрушат гнездото и когато започна атаката, картечниците заеха местата си. Полесражението се покри с убити и ранени, но противникът не можеше да бъде спрян само с две картечници и той продължи настъплението си, като остави хора да се разправят с тази неочаквана съпротива. Така подпоручик Мазгалов и неговите храбри 13 войници са оградени. Но те имат достатъчно патрони, бомби, пушки и вода и се приготовляват за отчаяна борба. Неприятелските щурмови групи заобиколиха от всички страни гнездото и то остана като остров всред окръжилия го противник. Тогава се започва една нечувана борба на живот или смърт. Противникът надделява само след дълги усилия и множество жертви и само след като донася огнепръскачки и изгаря през отворите на картечниците всички защитници. Само двама души са се спасили по чудо, за да ни разкажат за дивното себепожертване на тези никому неизвестни герои-светци. И дори противникът се възхищава от подвига им, като казва за тях: . . . ''те предпочетоха да бъдат изгорени с огнепръскачки, но не се предадоха" (френския капитан Рениери)."

Подпоручик Стратия Мазгалов е един от стотиците хиляди обикновени българи, тръгнали на война вдъхновени от Българския национален идеал за обединението на многострадалния български народ в едно свещено Отечество. За тези герои, понесени на крилата на Българския дух, даден от самият Вишний Бог на неговия Български народ, смъртта е само кратък преход към безсмъртието !!!

На 30 януари, през 1912 година, шведският писател Алфред Йенсен номинира Пенчо Славейков за Нобелова награда за литература.
Поради преждевременната смърт на Славейков (28 май 1912 г.), предложението на шведския професор и преводач на „Кървава песен“
не е разгледано от Нобеловия комитет. Пенчо Славейков е български поет. Един от дейците на кръга „Мисъл“, наред с д-р Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Син на поета-общественик Петко Славейков.
Следвал Философия в Лайпциг. Първата му книга – „Момини сълзи“ е създадена под влияние на Хайне. През 1892 г. в сп. „Мисъл“ се появяват първите редакции на поемите „Cis moll“, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, „Фрина“. Следват публикации на поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „Сън за щастие“. През 1896 г. излизат сборникът „Епически песни“ и стихосбирката „Сън за щастие“. От 1898 г. Славейков става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“. Поддиректор (1901-1909) и директор (1909-1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908-1909). През 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Рим, за да се запознае с развитието на библиотечното дело. След завръщането си завършва ч. 2 на „Кървава песен“ и подготвя антологията „Немски поети“. На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина.
През ноември пристига в Италия. Установява се в малкото курортното градче Брунате, където умира на 28 май 1912 г.
Автор:Величка Ачева peshterainfo.com

Една от най-ярките фигури на Възраждането и личност, отдала живота си на каузата за въздигане на националното ни самосъзнание, е Петко Р. Славейков. След Освобождението, благодарение на авторитета и името си, поетът е един от тези, на които е възложена трудната задача да участва в изграждането на основите на младата държава. Редом с Петко Каравелов, той е ревностен защитник на идеята за написване на Конституция, в която да са застъпени либерално-демократичните идеи.

През 1880 г. Славейков е избран за председател на Народното събрание, а впоследствие на няколко пъти е министър в либералните кабинети на Каравелов. Отличава се като принципен политик, отричащ несправедливостта в политиката. Доказателство за това е противопоставянето му както на „Режима на пълномощията“ на княз Батенберг, така и на Стамболовия режим.

В следващите редове ще Ви представим едно от писмата на Петко Славейков до Стефан Стамболов. В него той засяга именно недемократичните инструменти, с които правителството на Васил Радославов (август 1886г. – юли 1887г.) си служи по пътя си към властта и по-точно по отношение на провеждането на парламентарните избори. Към момента на написването на писмото (28 септември 1886г.), Стамболов е регент и не заема пост в законодателната власт (бел. ред. – по-рано той е председател на Народното събрание).

Вярваме, че подобни извори са най-добрият източник на информация, тъй като те предоставят на читателя безпристрастно поднесено съдържание, което той има възможността да тълкува по своему. Желаем Ви приятно четене!

„Изборите са станали навсякъде с всички възможни полицейски и военни мероприятия. Правителството е арестувало и интернирало почти от всяко място по двама-трима, а на някои места по 10-20-30 и 50 души от по-интелигентни и по-живите хора между населението, така що всички арестувани и интернирани надминават 800 души. В по-големите избирателни центрове, като в София, Пловдив, Варна, Русе, Шумен, Враца, Стара Загора и други някои, въобще от повечето избирателни пунктове населението не е взело участие в изборите, а правителството и правителствените чиновници и подкупници са избрали когото са искали.

В Хасково окръжния управител, като е видял опозицията по-силна, не е допуснал да станат избори. В Ловеч също не са станали избори. В Айтос, като не са могли да станат избори до три чса подир обед, бургаският околийски началник е дошъл и незаконно е направил каквито избори му са предписани.

Насилие и силни боеве, без убийства, са станали в Сливен, Котел и Дряново. В последното място във времето на изборите са станали арестувания и големи смутове, ‘щото войските са се намесили и гърмели на въздух, та са разпръснали избирачите, и изборите са станали незаконни…

В Цариброд и Новоселци, дето е имало да станат ужасни скандали, впоследствие полицията, която е искала да прокара предписани кандидати, благоразумно е арестувала и отстранила околийските началници и жандарите и така се предварил скандалът, но това не е могло да стане в Кутловица, Плевен и Ряховица, дето полицията и войската се е намесила и стреляла връз народа, има до 40 души на място паднали убити, до 60 души тежко и смъртно ранени, а леко ранени неизвестно; ако Вие се интересувате, можете да проверите тези сведения.“
Източник:bulgarianhistory.org



Днес на това място се намира старозагорската опера






Най-четени👇

Популярни публикации👇