Стресна се от някаква неясна тревога в съня си – беше в спалнята, а навън се зазоряваше.

Погледна колко е часа и изпадна в паника - закъсняваше. Ядоса се на себе си - не послуша снощи и неговият съвет, да не ляга, защото е късно и ще се успи и ето, че се случи - не беше чула алармата на часовника.

Предния ден, до обед бе на работа, после води на лекар малката - бяха се обадили от детската ясла, че дигнала температура - търча да урежда кой да я гледа, защото, тя трябваше да замине служебно извън града. Вечерта имаха участие. Като се върна я чакаха и куп други задължения, плюс прането и сушенето на служебните ризи, които ѝ трябваха за утрешния ден.

Полунощ беше минало, когато легна да си поспи – на другия ден я чакаше дълъг път. И ето, че непоправимото, беше станало.

Сега трябваше, да размисли, какво да направи, не можеше да върне времето. А и телефон нямаха, за да звънне на службата, нито те, нито някой от живущите във входа. Даже и улична кабина нямаше в новия квартал на града, в който отскоро живееха.
Събуди и него, набързо се облякоха и хукнаха. Навън нямаше нито автобуси, нито таксита. Беше, ранна пролет - топло и красиво. Някои дърветата започваха да се разлистват и крехките им клонки зеленееха на фона на изгряващото слънце, чийто край плахо се подаваше на хоризонта. Духаше нежен, едва доловим като милувка, вятър, но нямаха време сега да се любуват на природата. Тръгнаха с бърза крачка към мястото където, трябваше да бъде служебния автобус. Когато пристигнаха нямаше никой. – Закъснях порядъчно – мислеше си тя, нямаше откъде да знае, че са оставили колега да я чака, а той мръднал от мястото за малко и са се разминали. Ами сега…

По съвета на съпруга си, слезе до автогарата и си купи билет за най-близкия град с летище, но не ѝ се тръгваше сама. Как ли не го моли да пътуват заедно, какво ли не направи. Но той заяви, че е на работа и е почти невъзможно да се освободи.

Остана разочарована, обидена. Реши даже, че явно не го е опознала достатъчно, а може и да не я обича вече толкова силно. Стана ѝ криво, дори си поплака тайно и се надяваше околните да не са я забелязали. И въпреки всичко, се надяваше или някакво шесто чувство ѝ подсказваше да изчака до последно. Когото всички пътници се качиха тя с такова нежелание се отправи към вратата, че явно Господ, усети тази й съпротива и момента, в който крака ѝ стъпи на първото стъпало на автобуса, чу да я викат по име. В далечината видя съпруга си да бяга към нея и да ѝ маха.
Сърцето ѝ подскочи от неописуема радост. Интуицията, не я бе излъгала. Напразно се бе измъчвала от разни глупави предположения. Ходил до службата си, оправил нещата, за да са заедно и дошъл с колегата си и колата му. Качи се, без да пита нищо. Пристигнаха на аерогарата. Там установиха, че самолета за столицата излита след минути. Обясниха на касата, как са изпуснали служебния автобус, който трябва спешно да догонят. Касиерката, младо, много симпатично момиче, им влезе в положението, обади се по телефона на две, три места и полета беше уреден.
В самолета, вече успокоени пиеха първото си кафе за деня и шегувайки се надничаха през илюминаторите - дали няма да зърнат някъде там, долу, автобуса, за да му помахат.
Пристигнаха доволни в столицата, много преди уречения час и потънаха в забързания му ритъм. Имаха време да похапнат в някое кокетно ресторантче и да се разтоварят от напрежението, в което бяха изпаднали. Обиколиха магазините, повъртяха се поразгледаха и в ЦУМ-а, разходиха се по красиво оформените алеи на парка, обсипани с цъфтящи цветя и дръвчета и великолепната зелена морава, направена за отдих. Небето синееше, времето беше чудесно само за разходка.
Дойде време отправиха се към Народния дворец на културата (НДК) – сега вече Национален дворец на културата, където трябваше да пристигне служебният автобус. Годината беше 1981 и строежът на сградата, по повод 1300 години от създаването на българската държава, беше готов. Предстоеше грандиозен концерт за откриването ѝ, в който трябваше да участват и те. Осем етажното здание беше много красиво, със стилизирано слънце над централния вход, напомнящо, дърворезбите на старите български къщи. Всичко наоколо ново, подредено, дори тревните площи и градинки, започваха да зеленеят.
Пладне беше минало, седнаха в очакване… Мина доста време така. Наоколо нямаше сянка, а слънцето доста силно вече прежуряше, налегна ги умора и безпокойство. Започнаха да се притесняват - дали не беше разбрала погрешно мястото, където трябваше да дойде автобуса. Нямаше, на кого да се обадят. Тревогата и раздразнението ѝ нарастваха с всяка изминала минута. Прокрадна се и най-лошата мисъл. Много път е от техния град до тук. Не дай Боже, нещо да се бе случило. От чакането им додея, бяха отпаднали, стреса и скитането из столицата си казаха думата. Накуп им се насъбраха доста неща. Тя започна да се чувства виновна, отношенията им се натегнаха и аха да се скарат, служебния автобус пристигна.
Колегите ѝ наизлизаха от него, изморени - седем, осем часа бяха пътували. Когато ги видяха, много се изненадаха и искрено им се зарадваха. Заразпитваха - какво се беше случило, разказваха, как са оставили един от колегите да я изчака и после се чудели защо я няма. Бяха любопитни, с какво са пристигнали преди тях...
Удовлетворени бяха всички и от тогава излезе приказката-правило – „Отсега нататък, който закъснее идва със самолета независимо къде са!“
Смяха се, до един, много доволни на измисленото заради нея остроумие...
Благодарни и доволни, от добре приключилото премеждие, двамата се разделиха с усмивка и съпругът ѝ пое обратно към провинцията.

Петя Атанасова 




Сподели новината👇
Полезни съвети👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

ВИЖТЕ ОЩЕ:

Популярни публикации

Архив на сайта

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623