Той беше син на хамалин, но караше жените да полудяват по него, разказва съпругата му Маргарита Дупаринова

Столична гадателка навремето предсказала, че животът на Апостол Карамитев и знаменития френски киноактьор Жерар Филип, които са астрални близнаци, ще протече по един и същи начин – ранна слава, безброй поклоннички, но само един брак и ранна смърт. Така и става.


Годината е 1946-а. В Народния театър върви репетиция на „Фуенте Овехуна“ от Лопе де Вега, постановка на проф. Стефан Сърчаджиев. Ролята на Лауренсия – красивата бунтарка, която повежда жените от родното си село срещу самозабравилия се местен феодал, е поверена на младата артистка Маргарита Дупаринова. По едно време в залата пристигат студентите на Сърчаджиев от ВИТИЗ, които участват в масовите сцени. Сред тях е и Апостол Карамитев.


Маргарита Дупаринова разказва след години: „Влезе последен – без желание да се натрапва, да привлича вниманието върху себе си, дори малко затворен. В очите му имаше нещо толкова различно, въобще никак не приличаше на останалите. Къдрокос и дългокрак, с дръзки святкащи очи и пленителна усмивка. От погледа му струеше особена светлина. Той се рееше някъде високо, над главите ни… Ох, колко беше хубав! Ох, колко беше очарователен! Всички момичета го гледаха с интерес. Но той нямаше никакво самочувствие. Не беше като сегашните актьори, които си вирват носа след първата реклама за сапун или тоалетна хартия“, цитира я изследователят Венелин Митев.

На 16 август 1947 г. Карамитев е назначен в Народния театър, вярно – като стажант, но той още не е навършил 24 години. А през следващата 1948 г. се жени за Дупаринова, която вече е една от звездите на първия ни театър.


Всъщност поразяващият със своя аристократизъм и финес актьор израства в много бедно семейство на преселници от Беломорска Тракия. Баща му е хамалин на пристанището в Бургас, а майка му чисти по чуждите къщи.


Слабичък, изгладнял, с домашно плетен пуловер от бледолилава прежда, но с искрящи от любознателност очи, с прекрасна фигура и глава на Давид от Микеланджело – такъв го е запомнила при първата им среща Дупаринова. Тя не крие, че прави първата крачка към сприятеляването си с него. Така както го гледа, изведнъж решава да му подари нещо – едно кокиче например, защото вече е първа пролет. Поднася му цветето и той се усмихва ослепително – сякаш слънцето отвън огрява мрачната репетиционна зала.


Сприятеляват се бързо, защото и двамата са фанатично предани на изкуството и когато застават под прожекторите, отпадат всичките им съмнения и притеснения.


Съдбата отново се намесва, когато ги избират за ролите на Ромео и Жулиета.


Впрочем в първия си състав на постановката са Апостол и Мила Павлова. Столичани от по-старото поколение навярно си спомнят, че когато те двамата играят, София не говори за нищо друго. Народният театър е претъпкан до козирката, жените са полудели. В един момент обаче се оказа, че Мила е бременна и Дупаринова скорострелно трябва да я замести. Добре че тя вече знае текста – зазубря го някак си на шега, докато лекува вкъщи счупеното си на тенис корта коляно. Във възможността да бъде на сцената заедно с мъжа, когото обожава, тя вижда знак на съдбата и с неудържимия си порив на влюбена жена се хвърля в сляпата, изпепеляваща любов, описана в трагедията.


Ромео и Жулиета са като пъргави нощни пеперуди, увлечени в любовен танц и опърлили криле в пламъка на горящата свещ. Подобна любов е неразумна и опасна. Отец Лоренцо, който в пиесата ги свързва в законен брак, напразно ги съветва: „Люби с мярка! Стар закон това е: по-кротката любов по-дълго трае“.


Именно там, на сцената на Народния театър, сред декорите на „Ромео и Жулиета“, Чочо, както го наричат фенове и близки, поставя венчалния пръстен на ръката на своята любима Маргарита. Публиката не разбира какво точно се случва, но двамата не могат да си намерят място от щастие.

Така 25-годишният Чочо, който в ролята на Ромео докарва до истерия представителките на нежния пол и получава куфари с интимни послания всяка седмица, се врича във вечна любов на колежката си Маргарита Дупаринова, която е с две години по-възрастна от него.


Преди да я срещне, Чочо има голяма любов с момиче от родния Бургас на име Магда. Писателят Станко Михайлов, който отблизо я е познавал, я описва като „омайващо чаровна и пренаситена с духовно обаяние, със съвършени телесни форми, дъхаща на скромност, доброта и нежност, облечена най-изискано за времето въпреки следвоенния период“. Магда завършва италианската гимназия в Бургас заедно с Апостол Карамитев, залюбват се, сгодяват се и заживяват в София в малка приземна къщичка с двор на тиха уличка до Женския пазар. По това време Чочо вече е известен и обичан артист, а на всичкото отгоре - и непрекъснато преследван от жените.


Той най-напред, през 1974-та, записва право в Софийския университет – такава е поръката на покойния му баща, но едновременно с това цели две години посещава и Театралната школа.

В един момент обаче Чочо разбира, че годеницата му изневерява с негов приятел, също актьор, грабва куфара си и се изнася от квартирата. Магда е потресена. Според Станко Михайлов тя се поболява от мъка и умира от скоротечна туберкулоза.


И на Дупаринова Чочо не е първата любов. Когато се готви да напусне Агрономическия факултет, където следва, и да се прехвърли в новооткритата Театрална школа, много ѝ помага да мине през цедката на приемния изпит нейният приятел от детинство Лалю Ганчев – същият, който после става виден земеделски деец, посланик в скандинавските страни и баща на Вера и Васа Ганчеви. По онова време той следва славянска филология и ѝ осигурява подходящи текстове за кандидатстването, най-вече елегии от Димчо Дебелянов.


Маргарита е приета от раз, но дали още известно време продължава дружбата ѝ с Лалю Ганчев, остава загадка. Клюката носи, че Лалю изпитвал романтични чувства към бъдещата прима на Народния и се опитвал всячески да спечели сърцето ѝ, но не получил търсената взаимност.

В първите години от брака си с Апостол Карамитев Дупаринова е по-популярна от него. Но от момента, в който киното го открива, неговата слава започва да расте мълниеносно.


Предсказанието на врачките го застига по време на снимките на филма „Сватбите на Йоан Асен II“. Макар че знае, че Карамитев е болен от рак, режисьорът Вили Цанков му поверява главната роля. И актьорът изтисква последните мигове от живота си, за да завещае на България филмовия образ на един от съдбоносните държавници на нашата история. Даже по време на снимките отказва да бъде заместен от каскадьор в опасна сцена, в която трябва да влезе в студените води на Алдомировското блато. Но след заснемането на епизода здравословното му състояние рязко се влошава.


Вили Цанков описва края му така: „Имаше в екипа една медицинска сестра, преквалифицирала се на организатор, която ходеше в Правителствена болница, където Апостол беше приет на лечение. Последната нощ тя се върнала оттам и ми се обажда: „Апостол е много зле. Вероятно тази нощ ще умре, ще свърши. Каза две имена, които иска да го видят и той да ги види. Единият сте вие, а другият е…“. Тя каза едно женско име, което аз няма да спомена никога. После тази сестра добави: „Чакайте обаче да ви се обадят, тъй като Тодор Живков е поискал да дойде да го види. Вие трябва да изчакате да дойде Живков и да си отиде, и тогава да отидете вие“. Чакам, чакам, някъде към два часа тя пак се обади и вика: „Тодор Живков въобще не дойде, Апостол е вече в кома“.


Отива си от този свят на 9 ноември 1973 г. Само на 50 години.

/Ретро.бг/
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👇
Полезни съвети👇
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ ➡

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ В МОМЕНТА:

Архив 1

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623
www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ