Дежурното „Няма!“ се произнася по различен начин от продавачите. При едни е учтиво от рода на „в момента няма“, или „за съжаление, вече свърши, при други е почти агресия, ярко изразено недоволство за прекъснатата блажена летаргия – „няма!“, „толкова отдавна няма“, дори „няма и надали ще има“. Потърпевшата страна – купувачът, извинете, кандидатът за купувач, реагира също разнообразно – от стоическата въздишка и мъчителния поглед, предшествуващ въпроса с обезкуражителния отговор, до скептичната усмивка и иронично повдигнатите вежди, с израза на лицето „Абе кво ме баламосвате! Ако ви бутне нещо човек или има връзки, ще има!“ Но и фаталистите, и скептиците рано или късно се изравняват в мислите си – връзки, връзки трябват, за да се набави отсъствуващото присъствие – дефицитната стока.

Нищо по-лесно да се достигне до извода: за да няма дефицит, трябва да има повече от дефицитните стоки. Получи се каламбур, в който се заплетох, но да потърсим другия отговор – как дефицитната стока да не бъде укривана от продавачите. И първо при тях.Вижте сега, това бельо наистина е кът – казва дългогодишна търговска работничка. Ако го пусна на щанда, веднага ще се изпари. А бройката ми е толкова, че само за моя мъж и за мъжете на колежките няма да стигне. Ами за началниците, дето са ни заръчали да им отделим бройки, за техните роднини. Ами за продавачите от съседните магазини, които ни услужват кой с банани и портокали, кой с по-хубаво месо, с бързосвършваща книжка. А за фризьоркта, за шивачката, за учителите на детето за моите роднини да не говорим – направо съм ги отписала от списъка… Този монолог пред кашона с бельо /най-обикновени мъжки гащи/ би могъл да продължи до безкрайност и да драматизира до равнището на Шекспировите трагедийни герои, но по-важна е другата страна – продавачката, обвърза и с множество хора, нуждаещи се от дефицитната стока, а и нейната гладна точка: Защо да ги /про/давам на непознати. Аз и без това ща ги продам бързозо, а парите на близките ми /по една или друга от вишеупоменатите линии бел. авторът/ не са различни от парите на тия срещу щанда.

Но стоящите срещу щанда, макар че разбират доводите на продавачката, не им е все едно, че няма да приберат техните пари. Напротив – те мечтаят да им ги приберат, разбира се, срещу стоката. И често пъти, тъй като са извън кръга, прибягват към увеличаване на мизата, както казват комарджиите.

– Дълго отказвах пари – казва студент с временна професия продавач. Но започнаха да ми ги тикат по джобовете. Заедно с телефонните си номера и молба да им запазя това или онова. На никого не съм се обаждал, за никого не съм запазвал. И пак ми тикат – щурави хора – вчера ако са ми тикнали двулевка, днес слагат петолевка.

Като бивш продавач, с четиримесечен стаж, на килими и мокети авторът на тези редове може да потвърди думите на студент-продавача. Нещо повече – би могъл да ги каже вместо него. Оттогава, отпреди десет години е и случката, когато купувачите не разрешиха скриването на дефицитна стока в склада…

…8,25 часът. Пет минути преди отваряне на магазина. На вратата – опашка от десетина души. Дали не закъснявам? Или магазинът е бил разбит нощес? Но защо в такъв случай няма милиционерски униформи наоколо? Нищо подобно – катинарът си виси на вратата. А хората пишат някакъв списък, уточняват реда. Задава се управителят с ключовете. Тълпата шуми: „Шейсет парчета са, не могат ни излъга“, „Мен за два ме запиши“, „Да не кривнат някъде по пътя с камиона“, „Ами, ще кривнат, мъжът ми, мъжете на Иванова и на Добрева са по петите им с колите, от Илиенци пътуват след тях.“

Туй пък що беше? Отваряме магазина, след нас нахълтват хората. Поставят списъка на касата. Следва ултиматум – „Това е списъкът, на други няма да давате, знаем бройката“. „Каква бройка?“ – пита управителят. „Леле тоя се прави на утепан, как каква? – на килимите тип персийски!“ Най-куриозното бе, че бройката беше точна, купувачите сами стовариха килимите, платиха ги и си ги отнесоха…

Може би това е изход, а?… Кой знае?

-Как да предотвратим криенето на дефицитни стоки ли? – преповтаря въпроса ми народен контрольор. – Че вие сам го казахте – като престанат да бъдат дефицитни, като ги има. Да не си кривя душата – и аз се обръщам към продавачите за туй или онуй да ми запазят. Що да сторя? – от години нещо все липсва.

Без претенции за изчерпателност по „нормалния“ дефицит – толкова. Но има и други видове – изкуственият например…

Виждали сте по пазара – пребрадени с шарени кърпи мургави жени и девойки предлагат игли. Не бързайте да се присмивате на цената, на която се предлагат и ако нямате този артикул, а имате нужда от него, платете, макар и повече. Появата на игли на пазара означава, че няма да ги намерите никъде другаде. Те са… изкупени. Вече не по такива спекулативни съображения причина за изкуствения дефицит ставаме и самите ние. Напатили се от времената, когато тоалетна хартия ,,и зъболекар не може да ти намери“/ това е израз на мой приятел, който счита, че най-големите връзкари са зъболекарите/, щом я видим по магазините, купуваме в самозабвение, с чували, на „огърлици“, на кашони. Ще ми възрази някой – не съм виновен за сривовете на пазара – запасявам се. Да, но като си накупим по половин стая тоалетна хартия всички и престанем да я купуваме за една или две години, като нищо някой планиращ орган ще отчете, че „стоката не се търси“ и ще разпореди намаляване, не дай боже спиране на производството. Шега ли? Дано да излезе шега!

Авточастите са равни на автодефицит. С всички произтичащи от това обстоятелства. От тяхната липса губят най-много автомобилистите, а за сметка на тях печелят легалните, полулегални и нелегални частни автомонтьори, а и държавните такива между прочем. В магазините за авточасти години не намираш елементарни неща. Куриозният случай ме запозна с човек, който в продължение на три и половина години, с изключение на отсъствието му от града и празниците, всекидневно посещавал един от столичните магазини с един и същ въпрос за три до четири вида резервни части. Отговорът бил – няма. Не се случило както във фейлетоните – не завързал флирт, нито роднински връзки с продавачките, а може би там му е грешката. По неговите думи излизаше, че три и половина години не са внасяни такива части. Опитах и аз. Първо ми казаха, че се внасят, но отиват по сервизите, после, при намек за анкета и проверка на фактите, ми казаха, е да, но бързо се разграбват. Какво пък – не бил късметлия човекът. Но докато водех тези поучителни разговори, на другия край на щанда се водеха други, не толкова поучителни, но затова пък къде-къде по-резултатни – хората с комбинезони на автомонтьори и полушубки тип „шофьор на тир“ излизаха с пакети, увити още в склада. Запитах: „Не продадохте ли на тях това, което отказахте на мен?“ Отговориха: „Не, съвсем друго“, и ми показаха бележки и фактури с други наименования.

Вярно, в пакетите не ми дадоха да погледна, но пък къде по-убедително говори една фактура: „гърне на ауспух – цена толкова и толкова лева“. Да но аз знам, че ауспухното гърне /в големи наличности в магазина в момента/ има форма и размери, различни от автомобилния фар. Още повече че във фактурата пишеше „Гърне 2 бр.“

Разновидност на пакетите, увити в склада, са надписите, кога акуратно изписани, кога надраскани набързо – „стоката продадена“, „фактурирана“ или просто „Деркова“, „Пармезанов“, „Паниковски“. Вярно, среща се и действително продадено, но правилникът забранява продадена стока да се държи в магазина. Е, правилникът си е правилник, човешко е да има изключения. А и това разпореждане не решава нещата.

А какво да кажем за пакетите, които пристигат директно в кабинетите /простете нетърсената рима/. Да не се занимаваме с тях ли? Добре, няма!

Днес всеки има достъп до телефон, до служебен, до домашен, до двата. Процентите ще каже статистиката. Важното е, че всички те ден и нощ звънят, по всяко време: „Слушай, намери ми това и това“, „намерих ти търсеното“, „еди-къде си има еди-какво си, но ти трябва да…“, „помогни, брат“, „ще ти намеря“. …Връзки, връзки, връзки… Телефонни и лични, роднински и началнически, интимни и търговски. То какво излезе – трябваше да пиша за дефицитната стока, а пиша за връзките. Отклоних се. Дали се отклоних наистина?! Един момент, че звъни телефонът.

Сп. „София“, 1987 г.
Източник:www.socbg.com
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ ➡
Полезни съвети👇
Ако ви е харесала публикацията,ще Ви бъдем благодарни да я СПОДЕЛИТЕ!👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 1

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623
www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.