Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска - нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това...".

"Ти знаеш ли приказката за онова момиченце, което искало да се стопли като палило клечки кибрит - "Малката кибритопродавачка"? Така и не успяло, но пък мисля, че накрая било най-щастливото на земята. Малко е тъжно, защото то замръзнало и напуснало тази земя, но пък отишло при баба си нa небето, която истинска го обичала". Валя е само на пет и половина. Но говори като възрастен. Малките й черни очички гледат сериозно, на моменти даже строго. Има хубава усмивка, но рядко разрязаната й сякаш с паричка уста прави такава гримаса. Ръчичките й жестикулират неосъзнато, краченцата й потропват в такт със заобикалящия звук.

Валя е осиновена. Тя обаче все още не знае това. За нея мама Лора е най-прекрасното същество на земята - подобно на феите. Има си и братче - също на пет години и половина, което обича безумно. Тати Митко пък е супер баща. Валя се обръща към него с "тами", защото е решила, че това измислено от нея обръщение събира цялата обич, която таи в сърцето си.

Днес Валя щеше да бъде едно от онези мъничета, които растат с връстниците си под грижите на лели и сестри в някой дом. И след време да бъде детето без дом и семейство. Просто щастлива случайност тласка съдбата й в друга посока. Валя проплаква в родилния дом като всички останали бебета. За биологичната й майка тя е трето дете. В същия ден, когато Валя поема първата си глътка въздух, Лора ражда сина си. С биологичната майка на момиченцето се оказват в една болнична стая.

"На пръв поглед изглеждаше, че много се радва на бебенцето си. Целуваше го, милваше го, носеше го непрекъснато, ако заплаче. Гледаше го така, както една истинска майка гледа детенцето си - с обич и готовност. По нищо не личеше, че в един момент ще го отблъсне и ще се откаже от него", разказва Лора.

Пет години и половина след преживяното пред очите й все още изплува болничната стая, бебешкото легълце и грижовната майка. И... 24 часа след това коренната промяна... "На втория ден, след визитацията, лекарите извикаха съседката ми по легло. Бяха взели бебчето й за някакви изследвания. Тя се върна след половин час цялата обляна в сълзи. Казали й, че чуват шум в сърчицето на детето. Сложили го в кувьоз. Обяснили й, че може да не става въпрос за вроден порок, а за нещо, което се получавало при някои новородени и после изчезвало. Просто трябва в София да се направят изследвания. Тя обаче не искаше и да чуе. Все повтаряше, че детето й е болно и никога няма да се излекува. Започна да обикаля стаята като луда, скубеше си косата. В един момент заяви, че тя увредено дете няма да гледа - един ден да й умре в ръцете. Опитвах се да я успокоя, да й обясня, че може и нищо да му няма, но тя не възприемаше. Вечерта пристигна мъжът й. Не знам какво са говорили, но на другата сутрин тя беше взела категоричното решение - да даде детето си за осиновяване", разказва Лора.


Тя не може да обясни точно как стига до идеята да осинови Валя. Всъщност признава, че това е едно спонтанно решение, за което никога в последствие не е съжалявала. Въпреки че в същия момент тя изживява адската радост на майката от проплакването на първата й рожба и би трябвало цялото й внимание да е насочено към нея, Лора се трогва до неузнаваемост от съдбата, която може да има другото малко човече. И просто съобщава на съпруга си. Който признава, че се е съгласил, без да осъзнава напълно какво става.

По-късно, когато вече двете бебета са у дома, ситуацията се избистря. Става ясно, че малката Валя няма вроден порок на сърцето и ще се оправи. Лора гледа Валя и Теодор като близнаци. Успява да се "пребори" със скритите думи и погледи, да се справи с въпросите.

"Тя нямаше да има дом. Щеше да е захвърлена. Сега, като си помисля, никога нямаше да си простя, ако не бях постъпила по този начин. Дори да беше болна, пак щях да се грижа за нея и да я обичам", категорична е Валя.

Мамо, аз мога ли да разкажа на лелята за малкия Реми, вмъква се нетърпеливо Валя в разговора, дотичала от другата стая. И без да дочака отговор продължава: "Ти знаеш ли за него? Той също ми е любим както "Малката кибритопродавачка". Мама ми чете и за него. Той е едно момченце дето си няма майка и баща. Отгледала го е една много добра жена, която го е научила на всичко", не спира да бъбри момиченцето. И после се връща също така бързо в детската стая, за да довърши започнатата с братчето си игра.

Очите на Лора се насълзяват. Поглежда на шкафчето книгата "Без дом" на Хектор Мало, от която чете на Валя за Реми. Болно й е, защото знае, че един ден трябва да каже истината на дъщеря си. Още от сега будното момиченце я кара да й разказва каква е била като бебе, да й показва снимки. Лора вади фотоалбумче, пълно с красиви мигове - Валя и Теодор - малките й слънчица.

"Никога не съм правила разлика между децата си. И двете са мои, и двете са ми еднакво скъпи. Не знам как ще се справя, но не мога да крия вечно. Започват вече да ме подпитват заедно ли са се родили, като празнуват заедно рожденните си дни. Мисля, че няма да мога вечно да заобикалям темата и един ден, който по моите прогнози ще настъпи скоро, трябва да кажа истината. Но ме е страх. Изпитвам истински ужас, че една незначителна подробност може да развали цялостта на семейството ми. Затова чета на Валя книжки за Реми, за малката кибритопродавачка. Така мисля, че донякъде я подготвям за това, което ще чуе", не скрива Лора.

Майката отпива от кафето си. За миг се замисля и несъзнателно поклаща глава. След миг заявява решително, че ще се справи със ситуацията: "Всеки път, когато чета финала на "Малката кибритопродавачка", настръхвам. Не знам защо си представям, че на нейно място можеше да е Валя, въпреки че в съвременните условия това не може да се случи. И все пак...".

"А в ъгъла, облегнато до стената, стоеше в студеното утро бедно момиченце с червени бузички и с усмихнати устица - то беше замръзнало през последната вечер на старата година. Новогодишното слънце изгря над мъничкия труп. Вдървено седеше момиченцето с кибрита си, от който една кутия беше изгоряла. То е искало да се стопли! - казваха хората. Но никой не знаеше колко хубави неща видя то и в какъв блясък се понесе с баба си към радостите на Новата година".

Източник: bgsever
Полезни съвети👇
Ако ви е харесала публикацията,ще Ви бъдем благодарни да я СПОДЕЛИТЕ!👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 2

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив 1

Най-четени публикации

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623