Разрушеният реактор в Чернобил. Снимка: Игор Костин / РИА Новости
Как са летели над реакторите с обикновени хеликоптери, прокарвали път в неизвестното и за съда срещу комунистите – пред "Руски дневник" разказва председателят на Съвета на министрите на СССР Николай Рижков, ръководил ликвидацията на аварията.


Град Припят се смятал за образцов съветски град. Да живееш в него било престижно, а да работиш там – изгодно. 15 детски градини, 25 магазина, 5 училища, кафене, ресторанти, болница, хотел, речно пристанище, кино, басейн. Освен всичко това, там имало и АЕЦ, която осигурявала работа на значителна част от населението и се смятала за един от най-модерните отрасли.

В нощта на 26 април 1986 г. обаче, по време на планов ремонт и последващ планов експеримент, в централата избухват два взрива. Първият избива бетонна плоча с тегло 1 тон, а вторият изхвърля във въздуха 190 тона радиоактивно вещество. Оперативната група по ликвидирането на аварията е оглавена от председателя на Правителството на СССР Николай Рижков. През 1992 г., по време на т. нар. процес срещу КПСС, му се налага да отговаря за решенията, взети в тези и в следващите ги дни. Много от тях и до момента предизвикват нееднозначна оценка.

"Работата наистина беше много сериозна"

- Добре си спомням този ден. Беше събота и се стягах за работа. В същото време по правителствената връзка ми се обади министърът на енергетиката Анатолий Майорец и ми каза, че в Чернобилската централа е станала някаква авария, но не знае подробности. Наредих да се изясни какво се е случило, преди да пристигна на работа. Честно, бях далеч от мисълта, че е избухнал именно реактор. И преди беше имало аварии в централата: от строя бяха излизали генератори, турбини – случвало се беше всичко. Очаквах нещо такова. Но когато ми докладваха, че става въпрос за енергоблок, за мен стана абсолютно очевидно – работата е много сериозна, необичайна. Незабавно започнах да вземам мерки.
Група ликвидатори на аварията в Чернобил.
Снимка: Игор Костин / РИА "Новости"
2-3 часа по-късно, около 11:00 ч преди обед, вече бях подписал документ за създаването на правителствена комисия начело с вече покойния ми заместник Борис Шчербина. В 15:00 ч цялата комисия се събра – беше доста солидна. В нея участваха учени, ръководители на министерства. Още на същия ден те отлетяха за Чернобил и още в събота вечерта ми докладваха какво всъщност се е случило там. Мнението им бе следното: с оглед на факта, че гр. Припят се намира в непосредствена близост до атомната централа, а там живеят 50 000 души, той трябва незабавно да се евакуира. Разреших евакуацията. За нея се готвиха цяла нощ – към 14 -15:00 ч в неделя, 27 април, ми докладваха, че хора в Припят няма – наоколо обикалят само кучета.

В събота, 26 април, в Припят имаше сватби. Голяма част от населението не знаеше какво се е случило. Първото официално съобщение за трагедията се появи в съветските медии на 28 април. В онзи момент западните страни вече бяха съобщили, че нещо се е случило, но съветското ръководство не иска да говори за това. По московското радио за аварията съобщиха на четвърто място, а по киевското – на 11-о. В предаването "Время" темата за Чернобил бе двайсет и първа. Генералният секретар Михаил Горбачов записа телевизионно обръщение по темата след 18 дни.

"Такива идиоти ли сме, че нарочно да създаваме паника?"


- Първите, които засякоха [слуха] действително бяха шведите. В нощта на 26 април датчиците им показали повишена радиоактивност и те си направили извода, че някъде има изтичане. Това действително беше така. Ние едва на сутринта разнищихме за какво става въпрос. Всичко останало са измислици. Никой не е крил от населението три дни. Да, имаше много вярна, проверена информация, която се даваше на хората. А какво – трябваше да се разкрещим из цялата страна: "Хора, спасявайте се!"? Такива идиоти ли сме, че нарочно да създаваме паника, за да се втурнат хиляди хора накъдето им видят очите, включително и там, където беше съсредоточена радиацията. Не бяхме толкова глупави. Трябваше всички да се извозят организирано.

Не всички разбираха какво е радиация. Беше пълно с такива проблеми и въпроси. В Припят живееха хора, които работеха основно в атомната централа и прекрасно разбираха за какво става въпрос. На 2 май долетях до Киев и оттам взех влак – спряхме в няколко населени места, близо до зоната. До мен дойде една баба и ме попита какво става. Казах ?: "Лоша работа, радиация. Трябва да се погрижите за здравето си". А тя ми отвърна: "Каква лоша работа – вижте какви са чисти картофите". Ето такава представа имаха хората – те не разбираха, че смъртта се носи във въздуха.
Обработка на взривения чернобилски реактор с дезактивиращ разтвор.
Снимка: Виталий Анков / РИА "Новости"
На 2 май вече знаехме от няколко източника за зоната на поразяване. Тогава на съвещание реших, че всички хора в радиус 30 км от Чернобил трябва да бъдат изселени. Сложихме един пергел на картата и определихме радиуса по най-отдалечената точка. А когато по-късно вечерта си тръгнах от Киев с автобус, в отсрещната лента вече пътуваха стотици автобуси, за да евакуират народа.

Пролетта и лятото на 1986 г. в изселените зони и териториите със "строг радиационен контрол" живееха 400 000 души. Радиацията порази територията на Русия (в по-малка степен – 4 села с население 186 души), Беларус и Украйна, където засегнатата площ се оказа малко по-голяма от Москва. Успяхме да евакуираме незабавно 116 000 души. Други 270 000 се преселиха в следващите години.

"На никой не му хрумваше да бяга"

- На практика нямахме хеликоптери с антирадиационна защита. Трябваше да се направи облет над реакторите. Летяхме с обикновен хеликоптер, на чийто под бяха сложили оловни листове – оловото пречи на радиацията да проникне. Бяхме облечени в бели костюми, бели шапки, а в джобовете си носехме Гайгерови броячи. Това беше всичко. Когато летиш далеч от реактора, броячът просто цъка, но спокойно. Щом се приближиш, започва да цъка все по-начесто. А когато летиш почти над самия реактор – пищи като бесен.

Но какво можеше да направим, да не летим? Разбирахме, че може да поемем прекалено големи дози, но въпреки това на никой не му хрумваше мисълта "трябва да бягаме". Прекарах там 2 часа и си тръгнах, а заместниците ми работеха там няколко месеца подред. И на всеки две седмици ги сменяхме. Имаше скандали. Когато започнахме да ги отзоваваме, те крещяха: "Защо? Да не сме мъртъвци?". Но ние строго следвахме линията си. Имаше препоръка от лекарите да се прибират незабавно.

След това пък имаше приказки, че сме карали хората там едва ли не насила. Не, точно обратното. Това бе проблемът – как да откажем на хората. Имах хиляди заявления от желаещи да бъдат пратени там. Хората разбираха, че се е случила авария и е нужна помощ.

През първата година след аварията в работата по ликвидирането на последиците се включиха 350 000 души. По съвет на учените бе решено реакторите да бъдат засипани с пясък и олово. Оловото караха от цялата страна със спешни доставки.

"Никой не споделяше информация с нас"

- Прокарвахме път в един съвършено непознат свят. През 1979 г. американците претърпяха подобна авария в АЕЦ "Три Майл Айлънд", но те засекретиха всичко. Никой не споделяше информация с нас, а ние не знаехме нищо. Само ни критикуваха. Беше времето на Студената война. И никой не ни помагаше със средства.

На 1 май на заседание на комисията вече беше известно, че не достига йод за децата, за да се предпази щитовидната им жлеза и няма кранове с дължина на стрелата и товароподемност, достатъчна да се монтира защитният саркофаг над реактора. В същия ден подписах документ за покупка на оборудване и хранителни продукти за над $120 млн., за да се спаси положението. А след това предадохме целия натрупан опит.

Когато започна процесът срещу КПСС, вече бях свикнал с мисълта, че ще ни обвиняват за тази трагедия. Поканиха ме в съда като свидетел и прекарах седем часа на трибуната. Само два и половина месеца преди това бях прекарал инфаркт, но никой не ми предложи стол. Пред един от обвинителите имаше купчина с всичките 42 протокола, които бях подписал, с много бележки. Той дълго ми задава въпроси от рода на: "Другарю Рижков, в протоколите, които сте подписали, се казва, че в еди си кое село е фиксирана радиация от еди си колко REM (мерна единица за погълната радиация, която би могла да нанесе вреда на човешката тъкан – бел. ред.). Ние разполагаме с други данни...". Аз търпях, а след това не издържах. "Как аз, председателят на Правителството на една многомилионна страна, бих могъл да знам колко REM е била радиацията в някое затънтено село? Изобщо не бях длъжен да знам такива дреболии. Вземах други решения. А къде бяхте Вие по време на трагедията? А защо Вие като комунист не дойдохте като всички офицери и войници, не подадохте заявление. Тогава какво право имате да ми задавате тези въпроси?". Той замлъкна. И не ми зададе повече въпроси. И сега смятам, че всичко беше направено правилно.

Автор: Екатерина Синелшчикова
Източник:www.bg.rbth.com
Полезни съвети👇
Ако ви е харесала публикацията,ще Ви бъдем благодарни да я СПОДЕЛИТЕ!👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 2

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив 1

Най-четени публикации

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623