Стоим притихнали в своите окопи. Цяла нощ сме копали твърдата почва. Малкото време за сън затваря очите ни. Рано е, а слънцето се показва на хоризонта. Денят ще бъде адски горещ. Докъдето погледа ми стига само хълмове, тук – там се зеленеят малки горички. За пореден път пристягам снаряжението върху себе си – автомат „Калашников” с два резервни пълнителя, нож на колана, противогаз, платнище, малка лопатка, манерка, каска, която съм свалил за малко и още куп джунджурии...
Мините с писък прелитаха над главите ни. Те се пръскаха на отсрещния хребет и забулваха в дим „противниковите”  позиции. Оръжието е насочено напред. Всеки момент очакваме сигнала за атака. Точат се миговете. И избухванията на мините започнаха да се отдалечават в дълбочината на „противниковата” отбрана. Изведнъж зад гърбовете ни загърмяха двигатели,

проечаха оръдейни изстрели

и черната грамада на нашите танкове преминаха през окопите ни.
- В атака напред ! – прогърмя гласът на ротния командир .
Вдигнахме се и разпръснати във верига започнахме да се придвижваме напред, като стреляхме в движение. Пред нас вървяха танковете, над главите ни летяха снарядите на нашите артилеристи.
Напред ! Мишените обозначаващи „противника”, често се вдигаха пред нас. Въпреки голямото разстояние стрелбата на бойците се оказа точна. Особено сполучливо поразяваха целите бойците от взвода на старшина – школник Петров. „Боят” се разгаряше. От близката височина ожесточено стреляше „противникова” картечница. Нейният огън можеше да провали атаката. Но бойците от отделението на младши сержант Славчев успяха да я “унищожат”.
В тясно взаимодействие с танковете, които “унишожаваха” всичко пред себе си, успяхме да достигнем първите окопи на „противника” и с огън и щик го принудихме да отстъпи... Погледнах другарите си,

пот струеше от лицата им,

по войнишките куртки бяха избили мокри петна. По погледите им разбрах, че и аз изглеждам така.
Настъплението продължаваше. Слънчевите лъчи палеха лицата ни. Каската така се беше нагряла, че ми идваше да я махна и да подложа главата си на лекия ветрец. Умората се чувстваше все по – силно. Главата ми бучеше! Каменистата височина, която изкачвахме нямаше край. Ронливият сипей, на който попаднах, ми отне и последните сили. Тежките войнишки обувки, подковани със метални цинтове се плъзгаха по камъните. Крачка две – три напред, след това назад, отново напред и така до безкрайност... Погледнах другарите си...същото! По едно време чухме команда „Газ!”. Неприятна команда! Върху потните си лица трябваше да поставим противогаза.

Тръгнахме отново нагоре по стръмния сипей...

Не стигаше въздух! Не след дълго чухме командата „Свали противогаза!”. Изтрих потното си лице и с треперещи от напрежение ръце го прибрах. По мокрите лица и дрехи на другарите си разбирах, че и те са на края на физическите си възможности. Няколко минути почивка, глътка вода и отново напред.
По едно време огъня на „противника” се усили. Получил подкрепление от бронемашини и хора, той се опита да контраатакува...
Залегнахме и от място отразихме контраатаката на „противника”.
Настъплението продължи в дълбочина... Всичко това беше „игра”, без убити и ранени, но обстановката беше истинска, ама съвсем истинска бойна обстановка като на война.

Редник Стефчо КИРИН
Публикация от някогашния армейски вестник „Бойно знаме”

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Топ-публикации

Старото Кино

Красиви природни изгледи

Архив 2

По-доброто Радио

www.sandacite.bg

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

Контакти

Посещения на сайта