Той е от онези хора, които живеят с професията си. Тя е втората им кожа. Желанието за съвършенство се превръща в любов. Някога, в края на 60-те, когато още се възстановявах от тежка операция, Невена Коканова ми звънна, че ще мине да ме вземе и се качваме на "Тихият кът". Там се снимаше "Нако, Дако и Цако". Мълчахме до горе. Когато тя мълчеше, беше страшничко. Слезе от Ладата и нищо не каза. Аз останах да чакам. След десетина минути Невена и Шарланджиев / режисьор и неин съпруг / , се зададоха от ресторанта. Млад сервитьор държеше здраво Шарлето, а Невена вървеше с изправена глава и спокойни движения до тях. Тя благодари мило на момчето и перфектно карайки, пак мълчеше. Не крия, че бях потресена. Мъжа и беше много пиян. Бях достатъчно млада и неопитна, за да разбера какво свързва тази семейна двойка. Нямаха визуална хармония. Урок, който тогава не разбрах. Бяха и останаха завинаги най- страхотното семейство! Заобичах "Тихия кът". С Невена често ходехме там на шкембе чорба и вкусни салати. Вдишвах жадно чистия въздух и мечтаех да остана поне за една нощ. Сервитьорът ни виждаше още преди да паркираме, излиташе от заведението и ни отваряше вратите. Почти на поклон, посрещаше своите гости. Минаваха години и аз не спирах да споделям този рай. Все по-рядко с Невена... Сервитьорът винаги беше на своя пост, безупречен черен панталон, искрящо бяла риза с прилежно подредена руса коса.
Беше мършав, строен и мълчалив. Бистрите му очи, всичко разбиращи от раз, убягваха на повечето хора. Имах му пълно доверие, когато без да го моля, започна да носи закуската ми в бунгалото. Майка ми и сестра ми винаги бяха с мен. Не се възстановявах след коремната операция... Той правел специално за мен храната. Разбрах това след години. Живота ни разхвърля безобразно. Минаха 45 години, докато мой близък приятел ме покани на обяд в ресторант "Грозд". Приех с удоволствие. Много спомени ме връхлетяха, Северина Тенева, Вовата, Оги Фунев... Цяла плеада български интелектуалци. Усетих погледа му. Стоеше изправен, гледаше неопределено. Слаб, побелял, успял да излъже времето. Сервитьорът. Пулса ми се ускори, станах от стола и отидох до него. Гледах го, а в очите му виждах себе си. Онова болно слабо момиченце, на което той се беше посветил без причина. Всички в "Грозд" се хранеха, говореха и ситата суета ги държа далеч от нас, за радост. Подадох му ръка, той я пое, и я целуна. Сълзи се стичаха по лицето му, но не трепна. Аз също плаках. Накрая той каза, че знаел, че съм добре. Без ирония, каза че чел и знае всичко за мен. Но не било важно. Важното е, че съм жива.
/ Истинска случка от моя живот /
Бранимира Антонова
Април 2015/Всички права запазени/

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Топ-публикации

Старото Кино

Красиви природни изгледи

Архив 2

По-доброто Радио

www.sandacite.bg

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

Контакти

Посещения на сайта