Тя щеше да навърши 112 години днес (а доживя до 100)."Пипи дългото чорапче", "Емил от Льонеберя"и, "Тоня, дъщерята на разбойника" и още и още..

Коя е Астрид Линдгрен

Астрид Линдгрен, с моминско презиме Ериксон (Ericsson), е родена в град Вимербю на 14 ноември 1907 г. в стара червена къща, заобиколена от ябълкови дръвчета и израства в Смоланд, Швеция. Тя е второто дете в семейството. Много от книгите ѝ са свързани с детството, прекарано в малко стопанство край Вимербю, или със семействотои. Бащата Самуел Аугуст Ериксон, майката Хана, по-големия брат Густав и малките сестри Стина и Ингрид.

Астрид Линдгрен е известна и с подкрепата за правата на детето и животните, както и със съпротивата срещу телесните наказания за деца.

След смъртта ѝ на 28 януари 2002 г. шведското правителство учредява Възпоменателната награда „Астрид Линдгрен“ за детска и младежка литература. Наградата, която се присъжда, е 5 милиона шведски крони.

Астрид Анна Емилия Линдгрен е шведска детска писателка. Творбите ѝ са преведени на близо 70 езика (от арабски до зулу) и са издадени в повече от 100 страни. Първата история за най-популярната ѝ героиня „Пипи Дългото чорапче“ е публикувана в Швеция през 1945 г. (първата книга за Пипи в България е от 1968 г.). Впоследствие се издават и романите за Пипи – „Пипи се качва на борда“, „Пипи в южните морета“, и „Пипи след коледното тържество“.

Със своите независими, енергични и неконвенционални герои като Емил, Пипи и Карлсон, Линдгрен разбива клишетата в детската литература. За шведите тя е национална героиня. Построява един от най-големите детски медицински центрове в Северна Европа, който днес носи името и. През 1988 г. води кампания за хуманно отношение към домашните животни и е приет Закон за защита на домашните животни.


Завърших гимназия 1989година.Разбира се момента на раздяла с учителите беше трогателен и остава завинаги в сърцата ни - Защо?Защото тогава имахме респект към учителя,лекаря,милиционера.

Учителите бяха за нас повече от родителите.Възпитаха ни и станахме хора,едни по умни други не чак толкова,но с изградена някаква ценностна система която спазваме и до днес.Като по големи ученици и ние сме пушили,но не пред училището а някъде скрити,разбира се и бой сме яли ,и по-добре бой от учителя само да не казват на нашите защото това е лошо за цялото семейство.

Хората имаха морал и респект.Днес четем-ученик ударил учител -това ако беше станало тогава -не ми се говори какво щеше да се случи с нея и със всеки посегнал на учител.След 1989 година дойде демокрацията и уби всичко което имахме като морал,ценности,смениха историята,учебниците,съсипаха икономика,армия -всичко.
Телевизиите облъчват и деца и родители-всеки ден потъваме все по дълбоко

Из коментар в Фейсбук

Заставаме на тротоара край “Балкан” в очакване някой да реши да стане, за да седнем ние. А през летящите врати към вътрешната част на ресторанта хвърчат сервитьорите с пълни табли и чинии, наредени по 3 на едната им ръка. Ароматът на скара прогонва вкуса на Аерошоколада и сетивата ми вече стръвно очакват порцията мешана скара – абсолютната класика на онези години.

Някакво семейство става и си тръгва, баща ми се спуска напред, но въпреки, че е наш ред, един по-нахален чичко го повежда с едно рамо и неговата фамилия се хвърля върху столовете, също като в играта “Кой ще остане без стол”. В случая ние с мама и тате сме губещият отбор.

Аз започвам да нервнича и да си пипам панделата, която се смачква, плисето ми висва встрани, откопчал се и единият ми жартиер. Майка ми постоянно оправя щетите, а баща ми се скарва с управителя. Вече почти без желание сме на заветната маса. Следващият етап е някой от бръмчащите сервитьори да вземе поръчката. Аз надничам по чиниите на съседните маси и обилно слюноотделям. За аперитива на баща ми времето отдавна е минало, затова поръчваме само скара и бира.
След още половин час пристига заветната вкусотия!


Кебапче, цвъртящо и сочно кюфте, карначе, пържола, гарнирани с лютеница “Хорце” и жълтички, хрупкави, пържени картофки. Понякога слагаха и печена, и лютива чушка. О-о-х, истинско месо! Омесено с не кой знае какви подправки (само черен пипер и кимион), но т-о-о-лкова вкусно!

Нямаше изкилифинчени сосове, нямаше сложни гарнитури от трюфели например, за по 5000 лв килото. Гурме-то никой не го знаеше що е, нито пък главният готвач да ти върти по чинията нек’ви запетайки от лютеницата. Не познавахме коктейлите. Жените почти не си поръчваха алкохол, не че има нещо лошо в една 50-тограмка или малко +.


А какви многолюдни сватби се извиваха в “Балкан”! По закон се свиреха само български песни, пускаха се няколко хорá, ръченица, на която задължително най-пъргавите се надиграваха до изнемала, завихряха се задължително и по 1, 2 кючека – не повече. Все пак живеем на Балканите.

От онези години помня една стара градска песен, създадена в Зарата: Там до Житния алан, там е ресторант “Балкан”… За повече от текста, ако се сетите, пишете.

През 80-те, когато се случваше в петък да не сме купили достатъчно хляб за почивните дни, съм прибягвала до варианта “Балкан”, където плащах 5, 6 филии, за да вържем вечерята. Оставала съм и разочарована. Намирала съм заключен катинар или да и кажат, че и на тях хлябът няма да стигне. Разните там системи за диета бяха дефицит и насъщният се котираше на българската трапеза.

Отдавна летящите врати на заведението излетяха в небитието, там сега се помещава верига от магазини DM. Призракът на старото дори вече не броди, останал е почти непроменен само блокът.

Източник:zarata.info

Не помня до кои години под този блок работеше популярният сред старозагорци ресторант “Балкан”. Със сигурност беше отворен до идването на демокрацията, макар и вече да не беше в пълния си блясък, както през 60-те и 70-те години.
Тогава бях дете и за малките посещението в ресторант си беше събитие, не както в днешно време за повечето малчугани, които са водени на пицария, за хамбургери и за какво ли още не.

Обуваха ни новите лачени чепички, връзваха ни колосани пандели, плисирани полички, ръчно изплетени жилетчици, рипсени памучни чорапи(имаше само бели), закачени с жартиери на копчета. Копчетата пък зашити за специално ушито за случая елече. Така нагиздени ни хващаха за ръка и… на ресторант. А те в ония години не бяха толкова много. Ще ги изредя, доколкото си ги спомням: Верея, България, Балкан, Езерото (горното и долното), Хижата на Аязмото, малко по-късно и този на върха. Поне тези бяха най-популярните,пише zarata.info

Навсякъде обаче трябваше първо да се заредим с търпение, защото въпреки, че не се посещаваха често от повечето граждани, поради ограничения им брой, за маса се чакаше понякога и повече от час. Май “резерве-то” не е било много срещана практика.

Та конкретно за ресторант “Балкан”, срещу когото и до днес през улицата съществува сладкарница със същото име, имам много ярки спомени. Излизахме първо на разходка по “Движението”, както моите родители наричаха отсечката от “Методий Кусев”(тогава “Ленин”), между главната улица (бивша “Георги Димитров”, сега “Цар Симеон Велики”) и “Генерал Гурко”, покрай “Верея”. Купуваха ми най-вкусния за мен Аерошоколад с онова малко самолетче на опаковката, с когото прилично се омазвах, благоговейно стопявайки
малките празни балончета в какаовия еликсир. Нямаше мокри кърпички, с които да позабършат изцапаните ми пръстчета и устенца, но пък имаше много работещи чешмички и голямата мъжка кърпа в джоба на татко.

Приведена в приличен вид, прекосявайки “9-ти септември” (“Патриарх Евтимий), се озовавах със светнали очи пред ресторант “Балкан”. Музиката от оркестъра се чуваше отдалеч и из въздуха се носеха познати думи от текстове. Неслучайно нашето поколение знае толкова много песни на българската естрада от онова време. Просто друго не се слушаше ни по радио, ни по телевизията, ни по ресторантите.

Но… всичко е пълно, ресторантът се цепи по шевовете. През топлите месеци изкарваха и отвън сгъваеми маси и столове, изработени от дърво и желязо, боядисани или в зелено, или в червено.

Моля, ако сте си формирали мнението по статии в интернет, не го давайте. То няма да е много реално.
Преди 1989 година България беше една могъща държава (с такова впечатление оставах, ако следях официалните канали), управлявана от несменяем лидер. Очакваше се да надживее всички нас, а дори самата мисъл за подмяна беше светотатство. 

Имаше ужасно чувство за хумор, на което другари в костюми се смееха по партийни събрания. Плановата икономика ту презареждаше магазините с евтини кренвирши (“Виждате ли, в НРБ има изобилие от месо“), ту ги изяждахме, а хладилните витрини стояха полупразни. Но за сметка на това се появяваха хавлиени чорапи и тоалетна хартия.

Цикличността на имането и нямането бяха като пиеса на абсурда.
В народния театър имаше 8 милиона зрители, които плачеха за Изаура, родееха се с майор Деянов, а понякога тайно вечер си мечтаеха за свободата. Не знаехме какво представлява тя, но си я представяхме като Кореком, свободата да си кажеш мнението, възможността да не се крием, ако четем книги или слушаме музика.
Били сме не чак толкова гладни, колкото уморени и наивни. Могъщата държава не беше никак силна, а постоянната криза даваше непрекъснати сигнали, че не ни чака нищо добро.
Тридесет години по-късно. Бил съм на 16, а сега на 46.

България се промени много. Санираха строените блокове в онова време, построиха се нови. Но много от прозорците стоят празни вечер, няма кой да живее там.

Онази мощна държава се оказа не чак така слаба, защото още има какво да се открадне от някогашните държавни предприятия, които все още си работят. Дори и с години да ги продават на скрап, има какво да се открадне.
Усещането за свобода се замени с възможността да си купиш банани през лятото, при това от няколко магазина. Няма лошо, обичаме бананите.

Ако ви липсва приземеният народен хумор на високите етажи, той е налице. Тук традицията се продължи успешно. Освен пълните витрини и хладилници в магазините, няма особена разлика.
За какво мечтаете вечер? За какво се опитвате да не мислите през деня? Опасявам се, че идеята за цикличността на процесите не е така грешна и идва промяна. Чака ни период на пречистване, а след това – нов опит за полет. Може би няма да е скоро, но усещането ми е такова. Дано тогава да успеем да запалим по-успешно двигателя на революционните промени. По зла ирония, може и да не успеем. Карма, братя и сестри, пуста съдба.

Ивайло Тончев

Живков е навсякъде:  във всички медии, улици и площади, училища, казарми, заводи, болници, окръжни и градски комитети на партията, читалища, концертни зали, кравеферми и кошари, университети, спортни зали и текезесета. Първият партиен е държавен ръководител – всяка дописка, съобщение, доклад, отчет и научен труд започваха и завършваха с този израз. 

Живков бе цитиран, подобно на Ленин в СССР, какво е казал за науката, образованието, спорта, армията, милицията, дружбата с народите от Варшавския договор, Освободителната война, рекордните добиви на пшеница, раждаемостта, полупроводниците, железниците, петилетните планове, героите на труда, спортните успехи и пр.

С образът, думите и гласът на Бай Тошо са принудени да живеят четири поколения. Как издържаха – те си знаят. Световно известният карикатурист на британския „The Guardian“ Мартин Роусън бе заявил в едно интервю за бТВ: „През 70-те години посетих Съветския съюз. Беше ужасно. Идвах тогава и в България – беше същото, но поне грееше слънце…“.

Горбачов, първи президент на разпадащия се Съветски съюз и Русия казва за Живков: Той се опитваше да уговаря, дори да хитрува, но да постигне някаква полза за България. Негова заслуга е да превърне българското население от селско в модерно градско.

Тодор Живков не е имал висше образование. Ако е продължил традициите на пода на майка си Маруца, е трябвало да стане кръчмар – имали са кръчма на шосето от София за Варна, до сегашния Ботевград. Станал обаче комунист, след 9 септември 1944 г. милиционер, после партиен работник и седем петилетки генсекретар.

През 2017 г. социологическо проучване на „Тренд“ показва, че половината българи предпочитат да живеят по времето на социализма. Цели 41% от анкетираните заявили, че предпочитат да живеят при управлението на Тодор Живков. Пак толкова процента са заявили предпочитание към живота след промените – периода към демокрация.

През 2014 г. 55 на сто от анкетирани нашенци са харесвали Тодор Живков.

73 на сто от участниците в друга анкета обаче са заявили, че тоталитарния режим и социализма са се провалили. Анкетата е правена през 1993 година. По това време още е жив споменът и от възродителния процес, чийто стратег бе Живков.

През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 год. Затвор и да върне на държавата 7 млн. лева. През 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му.

На 8 юни 1993 г. е образувано делото за „лагерите на смъртта“. Привлечен е като обвиняем и по делото за отпускане на огромни суми на развиващи се държави и комунистически партии. Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат.

На 16 август 2018 г. Rambler  публикува статия: „Съветската седморка. Кои 7 държави можеха да са в СССР“. Ето какво пише там:

„За разлика от Финландия, България доброволно се опита да се присъедини към СССР. Инициативата за присъединяване към Съветския съюз дойде от тогавашния български лидер Тодор Христов Живков. Нещо повече, България беше единствената източноевропейска държава, която не просто преговаряше, проучвайки възможността за присъединяване към СССР, но няколко пъти подаваше официални заявления за такъв съюз. За първи път главата на България се обърна към съветския лидер Никита Хрушчов през 1963 г. по време на посещение в Москва. Никита Сергеевич обаче се засмя по свойствен за него начин и заяви на Живков: „Да, хитър си, искаш ли да платим репарациите ви на гърците? Нямаме долари! Ако вие имате, плащайте сами!” Ставаше дума за репарации вследствие на резултатите от Втората световна война, в която България е на страната на Хитлер. Тодор Живков прави втори опит в началото на 70-те години, когато Леонид Брежнев вече е генерален секретар на ЦК на КПСС. Но тук, според легендата, той се натъкна на шега на Леонид Илич отсече: Курица не птица – Болгария не за граница (Кокошката не е птица - България не е в чужбина).

На 5 август, 1998 г. умира Тодор Живков. Живков е първи/генерален секретар на БКП от 1954 до 10 ноември 1989 година. Това прави 35 години начело на държавата. В края на управлението му милиони българи лягат и стават с неговия образ.


Източник:Фрог нюз

Първи почувстваха това „първоешелонните отрасли“ - черната и цветната металургия, както и нефтопреработвателната промишленост, които изчерпваха материалните суровини за собственото си развитие. Привилегиите в  снабдяването им от Съветския съюз започнаха да се топят. След 1984 г. съветските доставки станаха по-прецизни и с искане за по-справедлив, икономически обоснован еквивалентен обмен.

През 1986 г. в качеството си на заместник-завеждащ отдел „Икономическа и научно-техническа политика“ на Централния комитет на партията водих работна делегация в Съветския съюз. Делегацията бе приета от Николай Слюнков, член на Политбюро и секретар на ЦК на КПСС. В продължение на два часа и половина той обоснова пред нас решението на Съветския съюз да ликвидира несправедливата, по отношение на неговата страна, даже „колониална структура“ в обмена между нашите две страни. Върнах се и поисках спешна среща с Тодор Живков. Настоявах за срещата понеже той заминаваше буквално на другия ден за Съветския съюз. Докладвах му за остротата на проблема и предложих незабавно да търсим пътища - политически и икономически за излизане от трудното положение, в което ще ни постави новата радикална политика на нашия основен партньор. Той замина, но по старому поиска от посланика Георги Панков да прави всичко, за да не се намалява обемът на съветските доставки, нещо, което бе неизпълнима задача в условията на новото политическо ръководство от страна на Горбачов. Бяха безвъзвратно отминали в историята политическите, административните и икономическите гаранции, които имахме в продължение на десетилетия.

А в същото време създадената дотогава необоснована икономическа структура работеше. Електрониката, машиностроенето, „престижните“ отрасли поглъщаха „каймака“ на националните ресурси. Засилваше се неефективното ни участие в международното разделение на труда.

Цялото ни технологическо развитие се основаваше върху внос от западните страни. Електрониката поглъщаше за една петилетка около 800 милиона долара, а „връщаше“ само около 15 милиона. Разликата се „изпомпваше“ от традиционните отрасли - селското стопанство, леката промишленост и хранително-вкусовата промишленост. Но и те спряха да се развиват, защото им се вземаха средствата дори за просто възпроизводство.
Спечелените нефтодолари се оказаха коварни. С тях ние изградихме отрасли, които искаха ежегодно „порция“ внос от около 4 милиарда долара, а получавахме от износ само около 2 милиарда. Така от 1985 г. насам България хлътваше ежегодно с около 1,5-2 милиарда долара. Изобщо три четвърти от този внос бе неефективен, защото поддържаше отрасли, които работеха сами за себе си и нямаха никакво пазарно признание. Така към края на 1988 г. вече се натрупа над 8 милиарда долара дълг, който старателно се криеше не само от народа, но и от Тодор Живков.

Как ставаше това?

Редица години в края на третото тримесечие правителството обявяваше спиране на вноса и разходите се изчисляваха за девет месеца от годината. Вносът през четвъртото тримесечие се правеше за сметка на планираните средства за „следващата година“. По този именно начин ежегодно се криеше катастрофалният дебаланс на страната и от Тодор Живков, който чак до 1989 г. говореше само за 6 милиарда долара дълг.

Но той като че ли и не искаше да знае истината. В отчетите на банката и няколкото остри информации, които подготвих с помощта натогавашния председател на БНБ Васил Коларов му съобщихме истинското положение. Веднага след това обаче при Т. Живков дойдоха политическите мъже, които го успокояваха, че картината не е толкова черна, в резултат на което той започваше да ни гледа накриво, наричайки ни „паникьори“ и „черногледци“.
Страната затъваше бавно и неумолимо. Голяма част от дълга буквално се изяждаше от населението, защото се внясяха главно потребителски стоки - храни и консумативни материали.

Няколко пъти предложих да вдигнем цените, за да защитим обеднелия стоков фонд от парите, които се лееха в нерентабилните отрасли, а да компенсираме само онази част от населението, която е с ниски доходи. (Това преведено на български означава, че държавата печата с пълна пара нови пари, с които се опитва да поддържа изкуствено фалиралите предприятия. Това, в нормални условия води до висока инфлация и скок на цените, тъй като има много повече пари отколкото стоки. При нас обаче по времето на социализма цените са фиксирани от държавата и се получава т. нар. „скрита инфлация“ - пари има и хората са „доволни“ но няма стоки, които да се купят с тези пари. Виж, по времето на Ж. Виденов цените вече не бяха фиксирани ... ) Той обаче не посмя да направи това. Понякога казваше: „Не бойте се, ще започнем да взимаме от парите на дядо Тодор...“ Намекваше за държавния резерв на страната, който се намираше в швейцарските банки. ...
... Така или иначе през 1988-1989 г. изплуваха всички заложени диспропорции и деформации в икономиката на България - пазарно неравновесие, валутно и ресурсно-зависима икономика, дефицит на трудови ресурси, многобройни екологически проблеми. Засили се социалното и политическото напрежение в населението. Хората искаха да живеят добре, още повече, че зад гърба си голяма част от тях имаха добри и спокойни години. Потреблението нарасна чувствително, при това хората вече не искаха какво да е потребление, а индивидуално потребление. И то с повишен вкус. Образецът им беше западната стока. Сравнението се превърна в най-страшното оръжие срещу всевластието. Всяка западна стока носеше в себе си пропаганден заряд, който рушеше и правеше силно уязвима психологически системата на социализма в източноевропейските страни. Хората говореха: „Виж двете Германии - едната прави „Мерцедес“, а другата „Трабант“!“ ...

... За пръв път го видях да стои прав и замислен. Сякаш за да обясни за какво мисли, той продължително и гласно сам се запита: „Нима през 1984 г. сме предприели авантюра!“

Силно го травмираше срутването на източния блок. Не можеше да се примири и с това, че Горбачов предприема реформи, за които Съветския съюз още няма готовност.

Срещите с него, с Горбачов, през последните години минаваха все по-тежко и по-тягостно, а срещата през юли 1989 г. почти формално. Тодор Живков не се заблуждаваше в чувствата на Горбачов към него. Разбираше, че те двамата принадлежат на две епохи и нищо не можеше да се направи, за да се сближат. При това по всички канали - дипломатически, разузнавателни, и ли чрез преките връзки между интелигенцията на двете страни - „течеше“ отрицателна информация както за обстановката в страната, така и за самия Тодор Живков. Налице беше един разстроен пазар, който обединяваше срещу системата, чийто връх и опора бе Тодор Живков, всички, независимо от тяхната политическа платформа и идеи. Той чувстваше, че вече е изправен до стената и непрекъснато търсеше изход. Но времето за активни и резки действия му бе минало. Параметърът за маневриране беше малък - и като време, и като геополитическо пространство.
Силен натиск започна да оказва през последните години преминаването към равностоен стокообмен със Съветския съюз. Освен това в периода 1986-1990 г. значително намаляха и физическите обмени на суровините и материалите, които получавахме оттам. Нефтът намаля с 6855 хиляди тона; въглищата  - с 3000 тона; коксът - с 1500 хиляди тона; мазутът - с 1000 хиляди тона. Намаля мангановата руда, пиритният и апатитов концентрат, стоманените слитки и сляби, прокатът, саждите, циментът, иглолистните материали, целулозата. Този недостиг на суровини и материали трябваше да се компенсира с внос от западни страни в размер на около 500 милиона лева. А това още повече затваряше омагьосаният кръг, в който беше попаднала нашата икономика.

Тодор Живков се оказа в капан, какъвто никога не беше очаквал. „Ако така продължава, ние трябва да си теглим куршума!“ - Каза той в един наш разговор. В същото време той не можеше да адаптира икономиката нито към „специалните“ условия на западния пазар и да получи благоприятен режим, нито искаше открито да обяви задържането на личното потребление.
Настоявах да повишим цените, за да защитим пазара от хищническото потребление, но той не искаше и да чуе за това. Не искаше да закрие някои отрасли и обяви техния фалит, въпреки че няколко пъти разговаряхме и по това. Ставаше болезнено чувствителен, когато чуваше оценки , че „модерните“ отрасли - електрониката, машиностроенето за нас са губещи и върху фона на световните тенденции стават все по-неперспективни.

С някои специалисти  от икономическия отдел му предложихме пакет от мерки  за преминаването на някои обекти в туризма, хранително-вкусовата промишленост, селското стопанство, леката промишленост, електрониката, машиностроенето на „концесионни“ начала. Обосновахме тези предложения с примера на „нефтените“ концесии в Съветския съюз по времето на Ленин, но такъв вариант му се видя сложен, а и нямахме съответното законодателство. И сега продължавам да смятам, че това беше и си остава един от спасителните пътища за българската икономика.

В началото на м. септември 1989 г. Т. Живков се завърна от отпуск, но не се чувстваше отпочинал. Там във Варна, беше провел, в негов стил, много срещи и разговори.

Първите му думи бяха: „Момчета, какво става със социализма? Той си отива. Социализмът загуби като система...

От книгата на К. Чакъров „Вторият етаж“

През октомври 1944 големият български белетрист и журналист Димитър Талев е арестуван и без съд и присъда е пратен в Централния софийски затвор.

След половин година е в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол. После, вече много болен, е тикнат в зловещия рудник „Куциян“, където по чудо остава жив.

Там хранят затворниците само с по 300 г на ден, най-често варени кочани зеле без никаква мазнина, но жена му Ирина го спасява: тя карамелизира захар и слага натрошените парчета в буркани, върху които лепи етикети от близката аптека. Уж че са лекарство.

После изпраща бурканите в лагера, за да подсилва съсипания му от глада и болестите организъм.

Какво прегрешава Талев пред новодошлите властници, че така жестоко постъпват с него?

Димитър Талев

През 1944-а под натиска на Сталин новият режим променя изцяло политиката на България по македонския въпрос и започва македонизация на Пиринския край.

Талев е заклеймен като „фашист“ и „великобългарски шовинист“, изключен е от Съюза на писателите и е лишен от правото да участва в обществения и литературния живот.



Не му дават никаква работа. Но и при тези тежки условия поработва върху романа си „Железният светилник“ и го завършва в края на август 1946-а. Само че никой не смее да го отпечата.

През 1946-а у нас по съветски образец се създава т.нар. Главлит – Главна дирекция на издателствата, полиграфичната промишленост и търговията с печатни произведения. Или казано по-просто – официалната цензура.

Основната задача на чиновниците е да наблюдават да не влизат в библиотеките, и – не дай боже – в книжарниците заглавия, обявени за опасни. Сред тези „вредни книги“ са и „Град Прилеп – борби за род и свобода“ и „Завръщане“ на Димитър Талев, които са иззети от библиотечните фондове.

Ирина

През четирите години, докато той е по концентрационни лагери, жена му Ирина, която тогава е 30-годишна и прилича на Джина Лолобриджида, работи като тъкачка в една фабрика за килими извън града, за да изхранва двете си деца. А когато не е на робота, ходи по затворите и търси начини да изпрати храна на мъжа си. Синът им Братислав разказва, че той и брат му практически гладували. Спомня си летата на ул. „Добри Войников“ – тя е с калдъръм, а те – по цял ден боси, само с едни черни гащета и с по една филия с олио и червен пипер.

Ирина е изключително жертвоготовна. Превъзмогва дори и майчиния си инстинкт, за да се грижи за мъжа си в затвора. Пак Братислав си спомня, че в училище веднъж раздават на децата по една кесийка с 40 бучки чехословашка захар. По пътя до вкъщи той не издържа на изкушението и изяжда една бучка. Донася у дома 39 бучки, но майка му проверява и научава от негова съученичка, че са им дали по 40. С тези бучки тя спасява мъжа си.

Когато разбира, че Талев е арестуван, Ирина хуква по приятели и познати, за да разбере къде е той. Никой не й казва. Накрая научава от една комшийка – Ани Любенова, дъщерята на Борю Зевзека убит от комуниста Ст. Вихров веднага след 9 септември.

Застрелян е в Борисовата градина, а трупът му е хвърлен в Перловската река.

В досието на писателя са открити пет молби на Ирина Талева до Дирекцията на милицията и лично до министъра на МВР мъжът й да бъде освободен, тъй като „не представлява опасност за народната власт“, както го обвиняват.

Каква опасност може да бъде за отечественофронтовците този слабичък, свитичък, силно късоглед, непохватен за физическа работа писател!

„В Централния софийски затвор го поставят в една килия с турчин контрабандист, който един ден изпада в ярост и се нахвърля да го души. А по-късно в рудника „Куциян“ Талев щеше да загине. През нощта на 20 декември 1947-а той буквално бе затрупан от тежка вагонетка с въглища. Едва успях да го изровя. Не дишаше, пулсът му беше спрял. Наведох се и му направих изкуствено дишане. За миг клепачите му трепнаха и чудото стана – оживя. Седна на земята и каза: „Имал съм дни и години, сърцето пак тупа, оживях!“ – и се засмя. Положих го да легне на равно място, намерих на другия забой два шинела, завих го… Намерих и очилата му“, разказва писателят Йордан Вълчев, който също е въдворен в „Куциян“.

Освен на жена си и на Вълчев оцеляването в лагера Талев дължи и на един бивш летец от военната авиация – Георги Димчев, определен за отговорник на злощастниците в рудника. Ето какво разказва за този период от живота му неговият съкилийник и земляк Христо Огнянов:

Знаеш колко слаб е бил винаги Димче. Стомах го боли, през многодиоптрови очила трябва да гледа. Слава богу, че попадна в нашата група начело с Георги Димчев. Ние намирахме по-потулено място за Талев. Георги Димчев си затваряше очите за нормите. Нарядът на Талев се разпределяше между нас. Така Димче можеше да получава оскъдната всекидневна храна. Ако нормата не се изпълняваше, за него всеки отделяше част от своята храна. Бояхме се да не го загубим. За Димче бащински се грижеше бащата на поета Серафим Григоров. Той не можеше да прежали сина си, покосен от „жълтата гостенка“. Правехме всичко възможно, за да улесним и спасим живота на Талев.

В лагера писателят оцелява по случайност. Вместо него там е убит негов съименник.

Навремето имало още един журналист с името Димитър Талев. Той нарочно носел очила с голям диоптър, за да прилича на писателя, и даже на много места се представял за него.

Истинският Талев прави всичко възможно съименникът му повече да не го кепази с писанията си и настоява да си смени името. Но другият Талев не се съгласява. Не му липсва самочувствие.

Същият този самозванец през войната отива в италианското посолство в София, представя се за истинския Димитър Талев и моли да му дадат пари, за да направи репортажи за Албания.

По тази причина един ден в дома на писателя нахлуват полицаи и го арестуват, но когато го завеждат в участъка, началникът казва: „Ама това не е този Димитър Талев!“

На другия ден Талев излиза с официално опровержение в „Зора“.

Когато след 9 септември писателят е тикнат в Централния затвор, известният главорез Лев Главинчев, който без съд и присъда праща на оня свят мнозина интелектуалци, нарежда незабавно да го ликвидират.

Докладват му, че заповедта е изпълнена. След няколко дни обаче някой му подшушва, че Талев е жив.

Ето какво разказва самият писател:

Един ден някой тропа на килията, в която се намирах сам. Насреща ми Лев Главинчев. Нали знаеш, той бе озлобен още като студент срещу всички членове на Македонското студентско дружество „Вардар“, защото бе изключен за пораженско държание. И ето ни един срещу друг. Аз – безсилен затворник в килията, той – с пистолет и сабя, в чин полковник, би ме убил на място… Гледа свирепо и клати глава. Какво можех да направя срещу тази национална отрепка? Виждал си как един вълк в зоологическата градина се върти в железния кафез. И мене не ми остана нищо друго: демонстративно започнах да обикалям килията си, без да поглеждам своя палач. Невероятно напрежение: всеки миг би могъл да ме разстреля… Но моите обиколки из килията очевидно го изкараха от търпение, той тръшна вратата, както я бе отворил, и изчезна.

Един ден Талев е крайно изненадан, когато му съобщават да се приготви за връщане в София. Придружава го човек от милицията.

При всичката си немощ с последни сили тръгва… Прилича повече на сянка, прилошава му, без малко да падне, но се опира на една врата, която неочаквано се отваря… Отвътре изтичва една жена.

Когато го вижда, изпищява като ухапана от змия и изчезва в къщата. Толкова е страшен с окаяния си вид. Самият той не се е оглеждал в огледало и не знае как изглежда. Когато вижда образа си, едва и той не изпищява като жената. Лицето му – обрасло сякаш със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.

Съпровождащият го милиционер го отвежда в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървят по разни коридори, а на него му тъмнее пред очите… Спират пред една врата. Милиционерът чука, отваря, бута го в стаята и казва: „Ето го!“

Талев стои ни жив, ни мъртъв, едва се държи на краката си. В дъното на стаята – голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вратът, дебел като пехливанин.

Повдига бавно главата си, поглежда го, потрива очи, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-скоро да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях.

Талев стои безпомощен, мъчи се да не падне. Онзи пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извиква: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се!“

Талев излиза унизен, съкрушен. Не си спомня как е стигнал или по-точно как е завлечен вкъщи, тогава именно вижда лицето си и разбира защо е изпищяла жената в Дупница. Разбира, че този бикоглав чиновник не е могъл да си обясни как така Георги Караславов се застъпва за подобно човече.

След като го освобождават от лагера „Куциян“, следва нов удар – принудително изселване в Луковит. Не му дават никаква работа, а за тежък физически труд не го бива. Препитанието пада върху плещите на жена му Ирина.

Така до 1952, когато един ден пощаджията му връчва значителна сума. Позволено му е да се върне в София. Но там освен жилищните се появяват и други затруднения. Дават му да разбере, че трябва да си направи самокритика.

Само че какво зло е сторил, та да се самокритикува? Сяда той, написва едно изложение, съвместимо с фактите на неговия живот и неговото човешко и писателско достойнство.

Главният редактор на „Работническо дело“ Владимир Поптомов го преглежда и му го връща троснато: „Че това самокритика ли е?“

Отказват да го публикуват и други редакции. Маха с ръка – да става каквото ще! След време му носят „Пиринско дело“. Там стои името му под дълъг текст, който той никога не е писал.

Братислав Талев си спомня, че докато баща му е в затвора, съучениците му упорите странят от него. Да не говорим за момичетата. Много тежки са тези години, особено за майка му.

Тогава момчето не оценява това, за него тя е просто майка му, която дори понякога вдига машата да го удари, защото е много буен.

Предана жена, тя непрекъснато си повтаря, че когато има голяма любов, винаги стават чудеса. Но когато мъжът й умира през 1966, една я спасяват – така се срива психически.

Още след като завършва гимназия, Ирина е с Димче Талев. Братислав твърди, че само в две жени вижда елементи от физиката и душевността на майка си – в учителката Дона и в Ния. Мекото, топло излъчване…

Из „Големите любови на българските поети и писатели“, Венелин Митев

Популярни публикации:

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623

Архив на сайта

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ