Месец преди събитието започвахме да се готвим за нея, като часовете по физическо се превръщаха в "строева подготовка". Учителят ни строяваше в редици и колони "на една ръка разстояние" и тълпата от бели тениски и черни шорти се понасяше по училищното игрище.

 Правехме обиколка след обиколка, но все не успявахме да достигнем желаната от физкултурника хармония. Това го ядосваше и той все по-гневно крещеше: "Левии, левии, раз, два, триии...". Понякога класният ръководител решаваше класът да мине на манифестацията с някой специално подготвен номер, заради който, освен маршируването по физическо, се налагаше да идваме всеки следобед в училище за допълнителни маршировки.

Накрая, на "генералната репетиция",  всички класове се събирахме заедно, за да оттренираме общото маршируване.

Строявахме се извън двора на училището, отпред се нареждаше духовата музика или пускаха само момчето с тъпана да отмерва крачката. Най-трудно беше на завоите, когато трябваше да се извъртим "с дясното рамо напред", без да нарушаваме подредеността на строя. Докато първият от редицата тъпчеше на едно място, останалите съразмерно уголемяваха крачката, а последният беше принуден да се разкрачва като щъркел, за да не изостане.

Вечерта преди самата манифестация майка ми изглаждаше бялата ми риза и синия панталон, баща ми удряше една вакса на черните ми парадни обувки, така че можех да се огледам в тях.



„До 9 септември 1944 г. България беше на ръба на пропастта. След това направи смела крачка напред!“ 

Новата власт запрята ръкави и започва ударно да строи комунизма. Курортите, които никнат като гъби и широко отварят врати за чуждите туристи, трябва да покажат най-доброто от социалистическата витрина. Тук вражеските елементи лично могат да се уверят как „социализъма“ мачка империализъма.

Да живее международното положение!

„Хилядите срещи на наши и съветски хора по туристическите маршрути на двете страни са една от реалните форми на българо-съветската дружба“, четем в пропаганден материал на тогавашната преса.

През 1977 г. служителите на ТК „Балкантурист“ – „Международни хотели“, посрещнаха и обслужиха над 160 000 съветски туристи, които пътуваха из нашата страна по повече от 25 различни маршрута“, гордо гърми родната преса.

Най-предпочитаните пътувания са били винаги тези за Празника на хумора в Габрово, за Празника на розата в Казанлък и Карлово, Ботевите тържества във Враца. Но навсякъде у нас, където са пребивавали и пребивават съветски туристи, предварителната програма за тяхното посещение излиза извън предначертанията си.

„Нека се спрем за миг на пристанище Никопол – тук стъпват на българска земя съветските туристи от специализирания маршрут „Дунавски круизи“. Идването на всеки нов кораб става повод за изява на приятелство и обич към Съветския съюз. „Добре дошли, приятели!“ – това са първите думи, с които се посрещат съветските гости, а девойки в национални носии им поднасят хляб и сол по стария български обичай. 

На пристанището се завързват и първите непринудени приятелства на съветски туристи с жители на града, извиват се дунавски хора. Предвождани от патрулна кола, под звуците на наши и съветски песни, изпълнявани от градската музика, автобусите на „Балкантурист“ понасят гостите към вътрешността на България, поемат по маршрутите, които винаги ги отвеждат при приятели.

В чест на юбилея на Великия октомври през миналата година за пръв път у нас бяха открити клубове на съветския турист в хотелите „Струма“ в Перник, „Кайлъка“ в Плевен, „Етър“ във Велико Търново. Тези клубове са още една форма за пропагандиране и популяризиране успехите на двете братски страни в строителството на социализма и комунизма. Тук съветските туристи намират не само уют, но и приятно прекарват свободното време“, пише още в тогавашната преса.

(в. „Работническо дело,1972 година“).



Милен Пенев, роден на 13 април 1943 г., си отиде на 48 години при странни и неизяснени обстоятелства.

Намериха го на една пейка в Докторската градина в безпомощно състояние, с видими следи от побой, и издъхна без да дойде в съзнание. 1991-а беше такава година, че подобни неща едва ли не бяха поредната черна статистика и отшумяваха след ден-два, защото ги заместваха по-важни новини. Какво точно се е случило знае само Този, който записва всичко в тефтерите, до които ние нямаме достъп. 

Той е упокоил душата на актьора и режисьора, обичан и опровергаван, но незаличим като следа в театралното и филмовото ни изкуство.Милен Пенев има странна съдба. Беше красив, беше чаровен, беше земен, сърдечен и изключително харизматичен човек. Говоря от първо лице. Не сме си пили кафето и питието заедно всеки ден, но ми се е случвало. Всички го помнят в ролята му на овчаря, любимия на Мария във филма „Козият рог”. Някои може да се сетят и за превъплъщението му във Войводата Ботев в лентата „Свобода или смърт”, както и за доц. Милев в скандалния сериал „Завръщане от Рим”. Казвам някои, защото тези два филма са сред остро критикуваните – и от филмовата критика, и на държавно ниво. 

За „Завръщане от Рим” дори беше направен специален пленум на ЦК на БКП, където сериалът бе заклеймен като проводник на чуждопоклонничество, Иля Велчев – уволнен, а баща му Борис Велчев изключен от Политбюро. Спомням си предшестващата пленума убийствена статия във в. „Народна култура”, за съжаление не помня автора й, бях 21-годишна, гостувахме в Стара Загора група млади поети и вечерта ни бяха посрещнали изключително напоително в техния клуб на културните дейци. Всъщност по-добре е, че не помня този критик, дано се е успокоила съвестта му след този очевадно поръчков пасквил. Та – по същия начин „мина” филмът „Свобода или смърт”. Просто тихомълком го спряха от програмите на кината, разкритикуваха го, че не представя Ботев в светлината, която ореолно го обгръща. Да подчертая – тези ленти не бяха някакви експромти. 

Режисьор на „Свобода или смърт” е Никола Корабов.В актьорския състав, освен Милен Пенев, са Апостол Карамитев, Коста Цонев, Стефан Илиев, Кирил Господинов, Васил Михайлов, Антон Горчев, Жана Стоянович, Петко Карлуковски, музиката е на Красимир Кюркчийски, оператор е Константин Джидров… Слаб филм? Айде, ако обичате! Ако при „Завръщане от Рим”, чийто сценарий е на Антон Дончев, не на кого да е, по някакви партийни причини на мушката е виден държавен и партиен ръководител, който е неудобен към историческия момент, та го удрят чрез сина му, режисьора Иля Велчев, то за „Свобода или смърт” такива, поне външно видни причини няма. Явно не знам всичко. 

Но мога да се поставя на мястото на един актьор, на една изключително чувствителна душа, поставена между два подпоясни удара. За роли, в които си вложил сърцето, разума и таланта си. Няма как това да не се е отразило, да не е наляло отровата си. Не размишлявам по този въпрос за пръв път. Защото такива неща се случват и продължават да удрят високите дървета. Знаем го това за гръмотевиците, само че то някак не топли. Опожарява.Аз се запознах с Милен Пенев след „Свобода или смърт”. Отричаният от официозната критика филм го беше направил любимец на зрителите. Запознах се случайно, на плажа. 

Историята е неописуемо смешна и ще я споделя. Плажуваме с приятели през лятото на 1974 г. на една спирка от „Златни пясъци”. Така сме си уредили нещата, че спим в квартирата на бащата на двама братя от компанията, който е професор в Медицинския факултет и през лятото квартирата е свободна. А малкият му син и училищното ми гадже работят като спасители на този плаж и всички всяка сутрин ходим от Врана до там. Голяма компания се оформя около нас, към която се присъединява и Сирма. На Сирма й предстои дипломиране като лекар и затова кара стаж в медицнския пункт баш на „нашия” плаж. Един ден, както сме се разхвърляли по пясъка, играем карти и събираме слънце, до нас сядат Милен и Иля Велчев. Познават се с част от групата, която е витизчийска, а Илята е снимал с тях „Дубльорът”, чиято премиера предстои. 

Разговори, смях, в един момент Сирма, хващайки ръката на Милен, екзалтирано:

 „А Вие помните ли ме?”. Милен, красив, вежлив, явно като в небрано лозе, но с чаровна усмивка: „Припомнете ми подробности…” 

И Сирма на един дъх: „Като завърших гимназия, след абитуриентския бал отидохме на екскурзия по Дунава, а Вие снимахте тогава филма за Ботев и нашият кораб се размина с Вашия!” Всички се пъхаме под хавлиите, ровим се в пясъка, не може да се удържи такъв смях, докато Милен, хладнокръвно и наклонил глава към несъществуващия спомен: „О, да, разбира се, ама Вие сте се разхубавила още повече, затова не Ви познах веднага…” Нас ни няма, попиляни от едва сдържан или абсолютно несдържан смях, но Сирма не се усеща, а е на върха на щастието. След това, като обядваме в „Трифон Зарезан”, коментираме небивалицата, която не може да измисли и най-талантливият писач на небивалици, аз питам как не е умрял от смях като нас, а толкова сериозно е намерил сили да отговори. Той свива рамене: „Е, аз все пак съм актьор…”.

Да, той беше наистина актьор, а не просто завършил ВИТИЗ. Беше почтен. Беше достоен. Не беше високомерен, високопарен и шестващ над нещата. Не гола земна слава, струва ми се, искаше, а да направи това, към което се стреми душата му. Чист човек. Опожарен от гръмотевиците, стоварили се върху му. Заради любовта към киното, към хората и към живота. Неговият кораб се размина с този на казионната критика, но пък ролите му се запомниха от обикновения, най-точен в преценките си зрител. Голям купон ще има днес Горе, Милен Пенев ги умееше и тези неща. Помним.

Маргарита Петкова/AFISH.BG/



Може да не помня имената на всичките си приятели, с които съм играла народна топка, но някой спомени завинаги са отпечатани в съзнанието ми, и дори сега, години по- късно ме връщат назад. Помня филмите от които се страхувах. 

Те още ме плашат, въпреки, че вече съм гледала къде по страшни. Помня с какво вълнение посрещах баба, когато идваше на гости и как тичаш към нея, да видя какво ми е донесла в торбата. Помня как си купувахме Кока Кола само по празници, а да ям шоколад Тоблерони беше цяло събитие. Помня утрините на село- хладни, свежи, спокойни. Помня и вечерите- събирахме се на големи компании, обикаляхме навсякъде, без страх, без да ги има днешните суетни кой има по- хубава кола и по- силен бас. 

Тогава гордост бе да имаш бегач. Помня, че събирахме какво ли не- миришешти картинки, салфетки, и картинки от всякакви видове дъвки. Помня как обожавахме да лежим по стълбите, а есен да се търкаляме в листата. Лятото вечер стояхме до късно, въпреки че майките ни все ни привикваха и отговора винаги беше ‘Още 5 минутииии...”. И те ни оставяха разбира се. Тогава го нямаше този страх, че на 2 метра от вратата на входа някой може да те наръга с нож или да те пребие за 5 лева... Преди нямаше телефони и скайп. За да се свържеш с някой отиваше до тях или просто викаше името му под терасата... 

Помня рождените ми дни и тези на моите приятели. Беше забавно. Не помня както в днешно време 12 годишни хлапаци да са се събирали и напивали с евтина водка и бира. Помня тогава, когато някое момче харесаше момиче, показваше чувствата си като я дърпаше за косата, а за да разбереш дали някой харесва теб питаше приятелите ви. Изпитвам носталгия по миналото време. Нещата са прекалено различни вече. 

Искам и моите деца да израснат както аз, а не в днешната гротесна реалност. Всички знаем каква е тя- на 13 години пушат, пият, псуват, мислят че светът е техен. Вместо да играят навън, седят пред компютъра по 8-9 часа на ден или висят по кафенетата сравнявайки кой е по- як/а, кой има нов модел телефон, или коя е имала повече гаджета. Отвратително е да видиш как младо момиче, което още не е влязло в пубертета, се снима в поза, в която се е снимала някоя друга какичка, която е мярнала в Импулс... ..

Понякога се смеем, когато нашите родители и баби и дядовци ни разказват те как са израснали, но те са прави... Няма ли и ние някой ден да разказваме това на нашите деца, надявайки се да се вслушат в думите ни?..."



Кеч боец и артист, висок 2.24 метра и тежи 236 кг. Баща му Борис Русимов е българин от Балкана, от с. Рибарица, Тетевенско, а майка му полякиня от село Коритница, Източна-централна Полша.

Той бил голям образ, винаги плащал сметката в ресторанта, купувал на всички ядене, дори на целия снимачен екип на филма "Принцесата булка". Пред него Арнолд Шварценегер изглежда, като слабак /стигал му до рамото/. Ако някой автомобил му пречел на паркинга, той просто го премествал сам. Въпреки че бил професионален спортист и то най-високо платения в историята на Кеча WWWF, той никога не тренирал с тежести, а предпочитал да пие бира по цял ден, обичал да играе на карти и бил голям добряк. 

Изяждал по 12 пържоли и 13 омара на един обяд. Интересен факт за него е, че кучетата, дори най-силните и опасните - добермани и немски овчарки само му хвърляли един поглед и по най-бързия начин изчезвали с 200. Андре бил вдъхновение и спечелил уважението на такива имена, като Хълк Хоган, а Скалата го наричал "чичо Андре". 15 години поред бил непобеден в Кеча. Умира на 46 години от инфаркт в съня си, има една дъщеря. 

През 2018 година HBO направиха много интересен документален филм за него, който обаче, до момента, не е закупен от нито една българска телевизия, за да се покаже поредния забравен българин. В документалния филм за него своите спомени разказват Винс Макмахън /създателя на модерния кеч/, Хълк Хоуган, Арнолд Шварценегер, Били Кристал /актьор/ и други легенди на кеча, културизма и обществения живот. Начинът му на живот е бил от българските гени и макар да е роден във Франция, той си остава до края българин, както и баща му. Трябва да му бъде направен паметник в Тетевен, огромен паметник, за този огромен българин. Някои от противниците му буквално са се парализирали от страх на ринга и са яли много бой от него.

Източник:ФБ-страница,Кеворк Кеворкян



На 24 март Renault обяви решението си да замрази изцяло дейността си в Русия заради инвазията в Украйна. Напускането на страната от французите на практика означава, че заводът на Авто-ВАЗ в Москва в момента е с много ограничена дейност, като дори Lada изпитва затруднения при производството на своите автомобили. Кметът на Москва Сергей Собянин обяви, че вече има план за запазването на работните места в завода.

„Чуждестранният собственик реши да закрие завода на Renault в Москва. Това е негово право, но не можем да позволим хилядите служители да останат без работа. Затова реших да включа завода в балансите на града и той да възобнови работата си, произвеждайки автомобили с историческата марка Москвич. 

Ще се опитаме да запазим по-голямата част от персонала, който да работи директно в завода и неговите подизпълнители”, казва кметът, цитиран от Москва24 и OffNews.Като технологичен партньор на възродената марка Москвич е посочен Камаз. Идеята е първоначално да се произвеждат автомобили с двигател с вътрешно горене, а в последствия и електромобили.

 Припомняме, че Камаз има прототип за малък градски електрически автомобил с пробег до 250 километра с едно зареждане, който обаче все още не е въведен в производство.„Освен това, заедно с Камаз и руското министерство на промишлеността и търговията, работим по локализирането на производството на максимален брой автокомпоненти в Русия“, добавя кметът на Москва. Засега не е ясно кога ще стартира производството на автомобили Москвич, нито какви продукти ще носят логото на възродената марка. 

Кметът на града обаче обещава, че „през 2022 г. ще отворим нова страница в историята на Москвич“, което подсказва за скоростни планове за възстановяване на производството във вече бившия завод на Renault, който сега е държавна руска собственост.Днес бордът на директорите на Renault Group единодушно одобри подписването на споразумение за продажбата на 100% от акциите на Renault Group в Renault Русия на град Москва и контролния си дял от 67,69 процента в AVTOVAZ на NAMI (Централен институт за изследване и развитие на автомобилите и двигателите). Финализирането на тези сделки не е предмет на никакви условия и са получени всички необходими одобрения. Споразумението предвижда възможност за Renault Group да изкупи обратно своя дял в AVTOVAZ, която може да бъде упражнена през следващите 6 години.

„Днес взехме трудно, но необходимо решение и правим отговорен избор спрямо нашите 45 000 служители в Русия, като същевременно запазваме представянето на Групата и възможността при различен контекст да се завърнем в страната в бъдеще. Уверен съм в способността на Renault Group да ускори допълнително трансформацията си и да надхвърли средносрочните си цели“, заяви Лука де Мео, главен изпълнителен директор Renault Group.


Най-четени👇

Популярни публикации👇