Преди 1989 г. ..Едни лоши неща са били..
Квартален лекар, къде всеки месец минаваше по адрес..
В училищата храната беше безплатна и на място приготвена…
В зеленчуковия магазин български зеленчуци..

В месарския магазин и там българско производство..
Във всяко голямо село лекар с кабинет..
Едно българско село ТКЗС изнасяше за година плодове и зеленчуци, колкото днес цяла България..
Всичко това е унищожено днес.!

Може да допълвате…или да ме плювате.. Избора е ваш! На мен не ми дреме!
Всяко време има своите плюсове и минуси.

Мaриo Милчeв, кoйтo e първи брaтoвчeд нa убитaтa жecтoкo Aндрeя, рaзкaзa зa живoтa нa мoмичeтo. Тoй признaвa, чe e cъкрушeн и нe мoжe мяcтo дa cи нaмeри, oткaктo e рaзбрaл тъжнaтa нoвинa зa звeрcкoтo прecтъплeниe.

„Иcкaм вcички дa знaят кaкъв чиcт и дocтoeн чoвeк бeшe тя, вcички я coчeхa зa примeр, a e минaлa прeз мнoгo тeжкo дeтcтвo“, пoдчeртaвa Мaриo Милчeв. 

Eтo кaквo рaзкaзa тoй пред Блиц:

Семейната история на Андреа е пoкъртитeлнa. Мaйкa ѝ ги изocтaвя, кoгaтo ca били cъвceм мaлки. Бaбa им и дядo им умирaт. Бaщa им взимa пoпeчитeлcтвoтo нa дeцaтa и ce грижи зa тях. Мaйкaтa нaпуcнa дeцaтa cи зaрaди друг мъж, зaпoчнa дa изнeвeрявa и рeши дa cи зaрeжe дeцaтa.Кoгaтo мaйкaтa нa Aндрeя cи тръгнa, тя бeшe някъдe oкoлo пeтгoдишнa. Цялaтa oтгoвoрнocт oт тoвa, чe нямaшe мaйкa, в eдин мoмeнт пaднa нa нeя. Тe пoрacнaхa мнoгo мaлки, нaлoжи им ce в рaннa възрacт дa бъдaт и мaйкa и бaщa eдин зa друг.

Aндрeя нe излизaшe нaвън, бeз дa ce oбaди нa бaщa cи и дa му кaжe къдe oтивa, дa иcкa нeгoвoтo пoзвoлeние.

Oт чeтири гoдини хoдeшe c eднo и cъщo мoмчe, нe e имaлa друг приятeл, тoй я oбичaшe мнoгo, двaмaтa бяхa нeвeрoятнo влюбeни. В мoмeнтa тoй гo изживявa мнoгo тeжкo. Тoй e cринaт. Кoгaтo oтивa в пoлициятa и e рaзбрaл кaквo e cтaнaлo c нeя, e иcкaл дa cи cлoжи крaй нa живoтa, зaтoвa ceгa нe гo ocтaвят и зa минутa caм.

Тe ca имaли плaнoвe зa в бъдeщe дa ce oжeнят, cъбирaл cи e пaри oт cтипeндиятa, зa дa ѝ взeмe гoдeжeн пръcтeн. Днec, пoнeжe вeчe ce e видял c близкитe нa Aндрeя, кaзaл им – прaвих плaнoвe дa ѝ прeдлoжa брaк вeднaгa, щoм зaвърши, нo пoнeжe тoвa нямa дa cтaнe, взeмeтe тeзи пaри, кoитo cпecтих зa нaдгрoбнaтa плoчa.
Тoй приeмa вcичкo изключитeлнo тeжкo и нe виждa cмиcъл дa живee. У тях идвaт мнoгo хoрa дa гo уcпoкoявaт, нo e oтчaян.

Източник:Петел

Стресна се от някаква неясна тревога в съня си – беше в спалнята, а навън се зазоряваше.

Погледна колко е часа и изпадна в паника - закъсняваше. Ядоса се на себе си - не послуша снощи и неговият съвет, да не ляга, защото е късно и ще се успи и ето, че се случи - не беше чула алармата на часовника.

Предния ден, до обед бе на работа, после води на лекар малката - бяха се обадили от детската ясла, че дигнала температура - търча да урежда кой да я гледа, защото, тя трябваше да замине служебно извън града. Вечерта имаха участие. Като се върна я чакаха и куп други задължения, плюс прането и сушенето на служебните ризи, които ѝ трябваха за утрешния ден.

Полунощ беше минало, когато легна да си поспи – на другия ден я чакаше дълъг път. И ето, че непоправимото, беше станало.

Сега трябваше, да размисли, какво да направи, не можеше да върне времето. А и телефон нямаха, за да звънне на службата, нито те, нито някой от живущите във входа. Даже и улична кабина нямаше в новия квартал на града, в който отскоро живееха.
Събуди и него, набързо се облякоха и хукнаха. Навън нямаше нито автобуси, нито таксита. Беше, ранна пролет - топло и красиво. Някои дърветата започваха да се разлистват и крехките им клонки зеленееха на фона на изгряващото слънце, чийто край плахо се подаваше на хоризонта. Духаше нежен, едва доловим като милувка, вятър, но нямаха време сега да се любуват на природата. Тръгнаха с бърза крачка към мястото където, трябваше да бъде служебния автобус. Когато пристигнаха нямаше никой. – Закъснях порядъчно – мислеше си тя, нямаше откъде да знае, че са оставили колега да я чака, а той мръднал от мястото за малко и са се разминали. Ами сега…

По съвета на съпруга си, слезе до автогарата и си купи билет за най-близкия град с летище, но не ѝ се тръгваше сама. Как ли не го моли да пътуват заедно, какво ли не направи. Но той заяви, че е на работа и е почти невъзможно да се освободи.

Остана разочарована, обидена. Реши даже, че явно не го е опознала достатъчно, а може и да не я обича вече толкова силно. Стана ѝ криво, дори си поплака тайно и се надяваше околните да не са я забелязали. И въпреки всичко, се надяваше или някакво шесто чувство ѝ подсказваше да изчака до последно. Когото всички пътници се качиха тя с такова нежелание се отправи към вратата, че явно Господ, усети тази й съпротива и момента, в който крака ѝ стъпи на първото стъпало на автобуса, чу да я викат по име. В далечината видя съпруга си да бяга към нея и да ѝ маха.
Сърцето ѝ подскочи от неописуема радост. Интуицията, не я бе излъгала. Напразно се бе измъчвала от разни глупави предположения. Ходил до службата си, оправил нещата, за да са заедно и дошъл с колегата си и колата му. Качи се, без да пита нищо. Пристигнаха на аерогарата. Там установиха, че самолета за столицата излита след минути. Обясниха на касата, как са изпуснали служебния автобус, който трябва спешно да догонят. Касиерката, младо, много симпатично момиче, им влезе в положението, обади се по телефона на две, три места и полета беше уреден.
В самолета, вече успокоени пиеха първото си кафе за деня и шегувайки се надничаха през илюминаторите - дали няма да зърнат някъде там, долу, автобуса, за да му помахат.
Пристигнаха доволни в столицата, много преди уречения час и потънаха в забързания му ритъм. Имаха време да похапнат в някое кокетно ресторантче и да се разтоварят от напрежението, в което бяха изпаднали. Обиколиха магазините, повъртяха се поразгледаха и в ЦУМ-а, разходиха се по красиво оформените алеи на парка, обсипани с цъфтящи цветя и дръвчета и великолепната зелена морава, направена за отдих. Небето синееше, времето беше чудесно само за разходка.
Дойде време отправиха се към Народния дворец на културата (НДК) – сега вече Национален дворец на културата, където трябваше да пристигне служебният автобус. Годината беше 1981 и строежът на сградата, по повод 1300 години от създаването на българската държава, беше готов. Предстоеше грандиозен концерт за откриването ѝ, в който трябваше да участват и те. Осем етажното здание беше много красиво, със стилизирано слънце над централния вход, напомнящо, дърворезбите на старите български къщи. Всичко наоколо ново, подредено, дори тревните площи и градинки, започваха да зеленеят.
Пладне беше минало, седнаха в очакване… Мина доста време така. Наоколо нямаше сянка, а слънцето доста силно вече прежуряше, налегна ги умора и безпокойство. Започнаха да се притесняват - дали не беше разбрала погрешно мястото, където трябваше да дойде автобуса. Нямаше, на кого да се обадят. Тревогата и раздразнението ѝ нарастваха с всяка изминала минута. Прокрадна се и най-лошата мисъл. Много път е от техния град до тук. Не дай Боже, нещо да се бе случило. От чакането им додея, бяха отпаднали, стреса и скитането из столицата си казаха думата. Накуп им се насъбраха доста неща. Тя започна да се чувства виновна, отношенията им се натегнаха и аха да се скарат, служебния автобус пристигна.
Колегите ѝ наизлизаха от него, изморени - седем, осем часа бяха пътували. Когато ги видяха, много се изненадаха и искрено им се зарадваха. Заразпитваха - какво се беше случило, разказваха, как са оставили един от колегите да я изчака и после се чудели защо я няма. Бяха любопитни, с какво са пристигнали преди тях...
Удовлетворени бяха всички и от тогава излезе приказката-правило – „Отсега нататък, който закъснее идва със самолета независимо къде са!“
Смяха се, до един, много доволни на измисленото заради нея остроумие...
Благодарни и доволни, от добре приключилото премеждие, двамата се разделиха с усмивка и съпругът ѝ пое обратно към провинцията.

Петя Атанасова 






Европейската комисия се опитва да въведе обща минимална заплата за целия ЕС

Eвропейската комисия ще се опита да убеди скептично настроените северни страни в съюза да подкрепят инициативата за въвеждане на обща европейска минимална работна заплата. Това обяви днес еврокомисарят, отговарящ за работните места и социалните права Николас Шмит. 

Шмит каза, че са започнали консултации относно плана на комисията за борба с експлоатацията на евтина работна ръка в Европейския съюз и факта, че в много страни в съюза работниците получават значително по-ниски заплати за определени професии, отколкото в други страни, пише Lupa.bg.


1951 Във Федерална република Германия е осъдена на доживотен затвор Илзе Кох, жена на коменданта на хитлеристкия концентрационен лагер Бухенвалд полк. Карл Кох. За чудовищния й садизъм я наричат „Вещицата от Бухенвалд”. 

Именно по нейна поръчка са правени сувенири от татуирана човешка кожа. „Вещицата” се обесва в затвора през 1967 г.

Историята на Илзе Кох

е просто една от многото, свързани с терора от Холокаста.
Илзе била женена за Карл Кох, един от командирите, работещи за Адолф Хилтер в концентрационния лагер Бухенвалд. Тя живеела със съпруга си в Бухенвалд, но животът й никак не бил на обикновена съпруга на командир. Тя се присъединила към нацисткото движение и станала надзирател в лагера.

Илзе била абсолютен садист - често яздела край лагера, удряйки брутално с камшик (често до смърт) затворниците без абсолютно никаква причина. Обичала да избира затворници, чиято кожа й харесва - убивала ги и одирала кожата им като след това правела ужасяващи неща с нея като абажури за лампи, калъфи за книги или дрехи. Имала си дори любима чанта, която постоянно носела и също била изработена от човешка плът.

Кох била арестувана за престъпленията си, а съпругът й бил екзекутиран през 1945 г. По-късно тя била осъдена на доживотен затвор. Единственият син на Илзе и Карл Кох се самоубил след войната, неспособен да живее с фактите за зверствата на родителите си по време на Холокаста.

Докато била в затвора Кох забременяла от неизвестен мъж и деветнадесет години по-късно синът й често започнал да я посещава в затвора. След двадесет години в затвора Кох се самоубила в нощта, в която чакала посещение от сина си.

Източник:daniivanov


Съкрушителна история от Сърбия - 77-годишната Олга Бошкович, която живее в село Мушич, за пореден път доказва колко силна и жертвена е майчинската любов, пише Lupa.bg

Старицата носи парализирания си син Предраг на гърба си близо шест десетилетия. 59-годишният днес мъж цял живот буквално е висял на врата на своята родителка. Бащата на детето избягал веднага щом научи, че Олга е бременна. Роднините били против дъщеря им да ражда без съпруг, но момичето наистина искало да стане майка. Олга разбирала, че самото отглеждане на дете няма да е лесно, но дори не предполагала колко трудно ще бъде.

При раждането станало ясно, че момчето цял живот ще бъде инвалид. Но жената не оставила бебето, а го отглеждала в малката стая, дадена от родителите й.
Когато момчето пораснало, Олга започнала да го носи на гърба си в училище, така че той да бъде сред децата и да се развива. Минали години и Предраг се превърнал в мъж, но майка му все още го носи. Предложили й инвалидна количка, но жената не я взела. Казва, че се справя сама.
Предраг се научил да прави красиви изделия от дърво с лявата ръка, които след това раздава на местни деца и познати.

Напоследък на Олга й все по-тежко да носи сина си и да се грижи за домакинството.
Но най-вече е натъжена от факта, че когато напусне този свят, нейният Предраг ще остане напълно сам и никой няма да се нуждае от него.
Историята на Олга и Предраг буквално разплака Сърбия и Балканите. От постове в социалните мрежи става ясно, че много хора са готови да дарят пари, дрехи и храна на страдалците.


Ние в истаграм
Всички категории

ВИЖТЕ ОЩЕ:

Популярни публикации

Архив на сайта

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623