Изгубени в прехода... днес ще Ви предоставим кратък фото разказ на едно училище, което отдавна се е превърнало в руина. По ирония на съдбата две учреждения на духовността - образователната и религиозната, съжителстват ръка за ръка. И докато едното все още устоява на прехода, другото е погребано ...







Училището е в старозагорското село Ракитница.Преди промените през 1990 година,там учиха деца от Ракитница,Арнаутито,Калояновец и др...имаше общежитие, голям спортен салон а в близост и голямо опитно поле..
Снимка: Първият футболен отбор на Спортен клуб Автор на снимката: Държавен архив - Пловдив

Спортистите десетилетия наред носят слава на града. Пловдив обаче не е станал спортната столица на България с големите гребци, атлети, щангисти и гимнастици от 70-те години на миналия век, а много по-рано. Още след Съединението под тепетата започват да се създават първите спортни клубове. Представяме ви някои от най-уникалните кадри, запечатали историята на спорта в Пловдив. Незабравими остават фотографиите на първия футболен отбор на "Марица" и откриването на стадиона в Кършияка през 1943 г., юбилейната снимка за 20-годишнина на ФК "Ботев" през 1932 г., както и кадрите на спортния клуб "Тракийска слава".

Архивите пазят спомена и от строителството на най-големия стадион в България - "9 септември", днес „Пловдив“.  Той е с предвидени 55 000 седящи места, които са достроявани през годините. Макар и занемарен днес, в годините стадионът е бил домакин на огнени сблъсъци между пловдивските тимове. Ботев посреща на него отборите на Реал (Сарагоса), Цървена Звезда, Барселона, Байерн (Мюнхен), а Локото - Ювентус, Оксер и Лацио.  Стадионът е домакин и на европейска купа по лека атлетика, по време на която Ивет Лалова записва великолепното 10,77 сек. на 100 метра. Днес част от трибуните са се превърнали в руини, използват се единствено за тренировъчна база, като няма Акт 16 и тук не могат да се провеждат официални състезания.
/Марица.бг
Само на петнайсет километра от София по южния склон на Витоша, вляво от пътя за „Копитото" и „Златните мостове", красивата природа е дискретно допълнена от удобствата на комплекс „Тихият кът". 

Четирите планински вили хармонично се вписват в релефа на околността — в едната е ресторантът, а в останалите три — хотелските стаи. Когато говорим за ресторант, в съзнанието ни се появява онова типово правоъгълно помещение, в което масите са строени в няколко редици.

В "Тихият кът" шаблонът е нарушен — виждаме зала на три равнища, разчупена със сепарета. А приятното ни впечатление от вътрешната архитектура се допълва с щедрата зеленина на декоративни растения. И постоянните клиенти, и отбилите се случайно пътници се радват на внимание, от което вече започнахме да отвикваме. Независимо дали си спрял да се ободриш с едно кафе, отбил си се да изпиеш разхладителна напитка с приятели или си гост на хотела — ще те посрещнат с усмивка през всичките работни часове на деня,от 8.00 до 22.30 часа.



Освен студените закуски, предястията, аламинутите, шестнадесетте вида скара, специалитетите „Витошко кюфте" и „Тихият кът" (съблазнително съчетание от месо, гъби, шунка и кашкавал) неудържимо привличат приготвените на място топли питки и десертите — тригуна,саралия, палачинки, различни видове торти и сладоледи.

Особено приятни са  вечерите в „Тихият кът" с музикално-артистичната програма, в която има всичко — от народни песни през цигански романси до стари градски шлагери.
Главен директор: инж. ПЛАМЕН ВАЧКОВ, 36-годишен, завършил висшето си образование и защитил дисертация в Московския енергетичен институт в областта на промишлената електроника. Работил в Института по изчислителна техника — София, научен сътрудник в Института по техническа кибернетика и роботика при БАН. Ръководител на комбината от 29 октомври 1984 година.

ПЕТ ДЕЛНИЧНИ ЧАСА

Петък, 27 декември 1985 година.

9 часът.

— Другарят Вачков още не е дошъл — учтиво ни спират на портала. Наоколо — полуза-вършени сгради; хора и автомобили, суматоха. Влизаме в административната сграда. При секретарката — стълпотворенне.Зад вратата на директорския кабинет — хаос от гласове. Опе-ративка. Ръководи я... самият директор!

9.30 часът. Непрекъснато излизат и влизат хора със и за някакви справки, диктуват се данни, разнасят се писма. Звънят телефони. В пролуките между две заседания сядаме в каби-
нета. Обсъждат се производствени проблеми. Прецизират се клаузите на договор за 1986 година. Хората се сменят. Звънят телефоните. Купчината служебна кореспонденция застрашително расте.

10*00 часът. Разговор е банката, после — с представители на отговорно ведомство. Справки. Обяснения. Нови и нови настойчиви искания «“Организации, предприятия, ведомства от цялата страна опитват последния за годината си шанс да се снабдят с компютри — чрез официални заявки, телефонни обаждания, колегиални молби. Арсеналът на формите е впечатляващо изобретателен. За нас. За ръководството на комбината това си е един от многото делнични дим.

10.30 часът. Звънят телефоните. Внасят се и се изнасят все спешни писма. Търпението ни се изчерпва. Задаваме въпроси между два телефонни разговора, между две изключително важни информации, между две обсъждания в „оперативен порядък66.

1! часът. Технически съвет. Приема се прототипът па нов измервателен уред. Съображенията на авторите ш разработката, на дизайнерите, изисквания на поръчителя, нормативи на производителя, протоколи с резултати от изпитания, технически характеристики, срокове на доставка и изпълнение. Съгласуване. Решения.

11.30 часът. Главният технолог внася куп документи за подпис. Производствени въпроси. Административни разпоредби, вътрешни заповеди. Обсъждане. Съгласие. Решения.

12.00. На портала е спряна служебна кола със седем микрокомпютъра. Издирва се преписката им. Проверяват се дати и парафи.
Следва заповед: „В завода да не се пуска никой с кола, дори в пласмента"

12.30 часът. Звънят от провинцията. Увещават, питат, настояват. „Компютри само чрез „Техноснаб66! Звънят от сроден завод. Опасност от провал на доставки? Свиква се набързо съвет, изготвя се записка-доклад.

13 часът. В очакване на разговор с Москва директорът преглежда последната поща. Редом с нас един човек си пише автобиографията, втори — преглежда папка с документация, трети — изготвя списък на специалности за бъдеща квалификация. Потокът от хора не стихва! Възрастен мъж настоява за разговор „лично и насаме66. Млада специалистка желае да постъпи на работа. Заместникът по техническите въпроси пита дискретно: „От 14 часа ли започваше съветът?66

Един обикновен делничен ден. („От осем сутринта до 10 вечерта!66)

Измъкваме се, без да успеем да кажем „довиждане“. На портала — скандал. Една бариера недвусмислено възпира ентусиазма на неколцина напористи клиенти. Дежурният на пропуска не се поддава на молби. Клаксони. Заплахи, увещания. Искат хората компютри! И са дошли „на крака“, с едничката надежда да си ги набавят „по нашенски“.



МАЩАБИТЕ НА ПРОМЯНАТА

Инженер Пламен Вачков:

— През 1983 г. Приборостроителният завод в гр. Правец ( Научнопроизводствен комбинат по микропроцесорна техника с 4 завода по: микрокомпютри и системи; механична комплектация; за печатни платки и за инструментална екипировка и нестандартно оборудване и с две програмни къщи „Правец-програма“) произвежда първите 500 персонални компютъра. В края на 1985 година техният брой надхвърли 18 хиляди. Едно сравнение: за да придобиете реална представа за мащабите на промяната — през 1984 година по обем продукцията нарасна пет пъти спрямо 1983-а , а през 1985-а — се удвои спрямо 1984-а. При коренна промяна на номенклатурата, в условията на реконструкция и модернизация (комбинатът все още е строителна площадка!), с цената на свръхнапрежение и огромна мобилизация на усилията на целия почти еднохиляден колектив.

През тази година освен модернизирания вариант „Правец 8М“ и „Правец 16“ (и което е много важно — автоматизирани работни места и системи на тяхна основа) ще се произвеждат и домашните компютри „Правец 8Д“. Предвиждаме да разширим и дейността си по програмното осигуряване.

Другият голям проблем е качеството. По данни от сервизите в страната процентът на откази на микропроцесорната част сега е под 0,2 на сто. Но микропроцесорите на водещите фирми в света отказват толкова рядко, че вместо да ги поправят, те направо ги сменят. Ние още не сме достигнали този етап. За да гарантираме качеството, осъществяваме 100-процентов входящ и изходящ контрол. Организираме курсове за преквалификация на място, изпращаме хора да се обучават в сродни заводи в страната и във фирмите, от които
купуваме оборудване. С решение на Бюрото на Министерския съвет от учебната 1986 година тук се открива база на ВМЕИ „Ленин“ за третата степен на обучение по микропроцесорна техника и техникум по микропроцесорна техника. От първи януари т. г. Базата за развитие и внедряване се реорганизира като филиал на Института по техническа кибернетика и роботика (ИТКР) при БАН. Концепцията е максимално да се осигурят необходимите на комбината кадри със средно специално и виеше образование. Едновременно с това дейността на академичния филиал да се насочи така, че той да обслужва пряко технически и технологично комбината и се скъси цикълът за внедряване на новите изделия. Амбицията ни е: чрез организацията на производството, технологиите, развойната дейност и обслужването комбинатът максимално плътно да се доближи до водещите фирми в света. Продукцията ни — като конструкция, дизайн и възможности — да не отстъпва на най-добрите световни образци.

Фактът, че така бързо усвоихме 8-битовите компютри, ни дава увереност, че също така успешно ще се справим и с 16-битовите. За развойната дейност разчитаме на такъв мощен институт като ИТКР и аз смятам, че няма да имаме технически проблеми. А организационните и технологичните затруднения ще съумеем да преодолеем.

Главното е, че хората, които разработват новите модели микрокомпютри, имат много сериозни интереси в тази област и работят изключително интензивно. Нагласата им е да направят образци, които бързо да се възприемат, внедряват и произвеждат, Ние им осигу-
ряваме възможност да създават нов вид високоефективни изделия, работата по които и ги обогатява като специалисти.

Дистанцията между научното обслужване и производството непрестанно се скъсява и мисля, че в бъдеще все повече научни работници ще се включват в колективи, които на място осъществяват и научната, и внедрителската дейност. В този дух е и експериментът със създаването на първия в страната ни филиал на академичен институт на територията на научнопроизводствен комбинат. Това е пътят, чрез който технологиите най-бързо ще стигат до производството.

Убеден съм — научните работници трябва да отговарят пряко за обновяването и внедряването на изделията, за технологичното обслужване на комбинатите и заводите, а тяхното развитие в науката да зависи не само от количеството на теоретичните им трудове, а и от това доколко навреме и ефективо се внедряват изделията, които проектират. Така ще се избягва опасността от самоцелни изследвания, които развиват личността на научния работник и усилват интелектуалната му мощ, но не носят пряка полза за народното стопанство. Нужна е система, която да балансира правилно тези два интереса. Ако ме питате каква да бъде тя — не мога точно да ви отговоря, но по нея се мисли сега. Всички стимули; и материални, и морални, да са свързани с внедряването на научно-техническите постижения. За да е ефективно научното обслужване, трябва да стигне до самите производители. Едва тогава планът по научно-техническия прогрес действително ще стане план на предприятието.

Списание "Отечество"
28 януари,1986 г
Оригинално заглавие:"Денят на директора"
Редакция:www.bgspomen.com

Като една от най-младите европейски столици, София се сдобива със собствен отличителен знак — герб, едва в началото на миналия век. Участието на България във Всемирното изложение в Париж през 1900 г. е непосредственият повод за неговото създаване. В специално построения павилион са определени места за столичните гербове на всички държави, които се
представят тук. Поради липса на герб единствено мястото на българската столица щяло да остане непопълнено.

След спешни разисквания Столичното общинско управление взима решение:

Да се създаде емблема на града. Известно затруднение има: чл. 58 от Конституцията забранява съществуването на други отличия и знаци освен държавния герб. Но желанието София да се сдобие със собствен герб, наред с всички европейски столици, превъзмогва формалните законодателни пречки. Създадена е специална комисия за изготвянето му. В нея влизат столичният кмет Христо Попов, директорът на Държавното рисувално училище Иван Мърквичка и дриректорът на Народния музей Вацлав Добруски. Запознати с миналото и материалната култура на София, Мърквичка и Добруски издирват и предлагат характерни и изразителни елементи за герба на столичния град.


Въз основа на подбрания материал художникът Ха-ралампи Тачев изработва художествения проект. Бъдещият преподавател и професор в Художествената академия, участник в декорирането на храм-паметника „Ал. Невски“, Синодалната палата, Халите, Минералната баня и други столични сгради, по това време е студент в Рисувалното училище.

Гербът на София представлява цветен щит, разделен на четири полета. Изобразените на него елементи говорят за миналото, настоящето и бъдещето на града. Горе вляво е изобразен бюст на богинята — пазителка на градовете. Изображението е взето от монета, сечена през II век в Сердика.

Пак горе вдясно е представен един от най-значителните паметници на София — църквата „Св. София“. Тази древна постройка, издигната на най-високото място на града, му дава своето име, което на гръцки означава мъдрост. Преминала през вековете, устояла на вражи посегателства и природни стихии, тя олицетворява дълговечността и мъдростта на българската столица.

Под нея е изобразена фигурата на Аполон в средата на малък храм. Древногръцкият бог, който е почитан и като бог-лечител, олицетворява минералния извор на София, около кгйто се заражда първото селище по тези места. Изобр кен -
ето е заимствано също от сердикийска монета от началото на II век.

В долния ляв ъгъл е силуетът на Витоша. Величествено извисената над София планина се споменава в многобройните описания на града от най-дълбока древност.

Лъвът в средата е свързващ елемент между столичния и националния герб на България.

Силата и непревзимаемостта на София е представена чрез крепостната корона над щита, неизменна част от почти всички европейски градски гербове.

С указ от 29 април 1900 г. се постановява:

„Нашата столица София да има особен знак (герб), който да бъде поставен в общинския печат и на знамето, което се въздига върху градския дом, както и във всички места, гдето е прието да се турят градски гербове “
От тази дата София официално се сдобива със своя символ.

През 1911 г. към столичния герб е добавен и оптимистичният девиз: „Расте, но не старее“, изписан на лента с две маслинови клонки отстрани.

През 1974 г. по повод 30-годишнината от социалистическата революция в България в герба са внесени някои промени. Образите са предадени по-стилизирано, а оцветяването е само в червен и син цвят. Добавен е и символът на борбата и победата на комунистическите идеи — червената петолъчка
Сред любопитната публика инж.ГанчеВ (клекналият с шапка) и инж.Узунов измерват електромагнитното поле край Видин

Дълго след като в повечето европейски страни слушането на радио е всекидневие, у нас то продължава да е лукс. До 1934 г. програми за София се излъчват само от маломощен любителски предавател на организацията „Родно радио“. Първата предавателна станция у нас е построена от мачтата и част от съоръженията на телеграфния искров предавател в царибродския квартал на столицата. По-късно се появяват станциите край Вакарел, Варна и Стара Загора.

През 1938 г., във връзка с предстоящата международна конференция за разпределение на радиовълновите диапазони в Швейцария, след редица измервания на електромагнитните полета в страната е съставена карта. Тя показва, че дадените дотогава на България три честоти за излъчване не са достатъчни, за да се обхване цялата й територия. В самата конференция през 1939 г. участвуват Григор Узунов и Иван Ганчев — едни от първите наши сънародници-радиоинженери. (След победата на социалистическата революция у нас те са сред основателите на катедра „Радиотехника“ към столичния Висш машинно-електротехнически институт.) Двамата успяват да издействуват значително по-добри условия за българското радиоразпръскване и радиоприемане. За това в немалка степен допринася и въпросната карта.

В личния фонд на доцент Иван Ганчев в Централния държавен технически архив се съхраняват и любопитни данни за някои от „игрите“ на буржоазната власт през тридесетте години около построяването на най-мощния тогавашен предавател — при Вакарел. На назначената държавна пазарителна комисия представят свои предложения редица фирми, от които впоследствие остават немската „Телефункен“, „Стандарт-Електрик-ко“ от Будапеща, и СССР. Съветският представител за преговорите инж. С. Модел е посрещнат у нас много радушно. Той изнася в софийския дом на българските инженери и архитект ти сказка за отличните резултати, постигнати с новия 500-киловатов предавател „Коминтерн“ в Москва. Към добрите технически показатели се добавя и готовност-та за отстъпка в цената. Междувременно прогерманските правителствени кръгове оказват силен натиск върху членовете на комисията за ориентирането им към „Телефункен“. Те обаче упорито отстояват правото си да се ръководят само от инженерно-икономически съображения. Кога-то вече започват да се очертават предпочитания към съветското предложение, „играта“ загрубява. Без да се съобразява с досегашните обективни протоколи, новосформираната „върховна комисия“ възлага доставката и монтажа на „Телефункен“. Последвалите измервания и проучвания на релефа определят като най-подходящо място за новия предавател Вакарелските възвишения. Мачтата на неговата антена е с височина 215 м и с тегло 130 тона. Предавателят е пуснат в действие през декември 1937 г.

1948 година-строи се пътят към Витоша

На призива на Централния комитет на Демократичната младеж от 24 юли 1946 г. за подпомагане на народното стопанство се отзовават младежи и девойки от цялата страна. Сформирана е Първата младежка национална бригада от две хиляди души. Именно на нея е поверено строителството на Хаинбоазкия проход — Прохода на републиката.

Скоро след тържественото откриване на смяната (12 август) Хаинбоаз се превръща във величава битка за високи трудови постижения, символ на героичния труд на българската младеж. Стотици колети, писма и телеграми от всички краища на страната топлят бри гадирските сърца.
Хаимбоаз,1946 г.

В телеграмата на Националния комитет на Отечествения фронт до командира на бригадата Пенчо Кубадински е подчертано: „Трудо вият подвиг на младежката строи телна бригада е историческо дело,което ще увековечи героичните усилия на патриотичната отечествено фронтовска младеж в изграждане то на благоденствaща, демократична и републиканска България. Привет на младежите - герои!“

Тридесет и първият рожден ден на посланиците на нашето мирно небе, БГА „Балкан съвпада и с откриването на най-дългата международна линия: до аеро-друмите на Нигерия и Ангола.Небесната карта на гражданската ни авиация през 70-те е разчертана от 34 редовни линии, по които страната се свързва с 36 големи градове и столици на Европа, Азия и Африка. 3 отделни полети на чартърна и товарна авиация самолетите на БГА „Балкан" летят до Северна и Южна Америка, Австралия, Япония.

През 1977 г. близо 2 000 000 пътници са били обслужени на борда на нашите самолети. през 1978 година, във всеки час на деня, 300 души са във въздуха.

Освен основната си дейност — превоз на пътници — БГА „Балкан" помага и в селското ни стопанство. През трите години от седмата петилетка със самолетите на ССА са обработени 243 361 000 декара земя и са превозени над 70 000 тона товари.

В близките идващи години ще се задълбочава сътрудничеството ни с авиокомпаниите от социалистическите страни, ще продължава проучването и откриването на нови линии до Африка и Далечния изток.Скоро БГА „Балкан" ще предложи на своите пътници редовни полети до Северна и Южна Америка.
Пловдивското село Войводиново, чиято конно-спортна база „Спартак" бе домакин през 80-те, на първия официален международен турнир у нас по прескачане на препятствия за световната купа. Изключителният шанс и отговорност да организират подобна проява имат само 17 страни от всичките 114 членки на Международната федерация по конен спорт. След дълго телевизионно познанство (осъществявано предимно по време на олимпийските игри) с майсторството на елитните жокеи българската публика „на живо" видя авторитети като олимпийските медалисти Мариан Кожицки (Полша) и Лутц Гьосинг (ФРГ), състезатели с големи възможности и още по-голямо бъдеще като западногерманците Рай-нер Зупан и Хейнрих Йохансман, поляците Станислав Хелак и Кшиштоф Ферешцейн, чехословака Ладислав Хмелак и др. Гостуването на представители на челни ездачески школи — Полша, ФРГ, ГДР, Чехословакия — не става всеки ден и затова напливът към Войводиново бе огромен и през четирите дни на турнира. Номерата на автомобилите от цялата страна точно очертаваха географията на тази стара, поизместена от темпото на съвременността, но вечно жива любов към ездата. Най-възторжени като че ли бяха старите мустакати „джигити^в чиито спонтанни „Ха така!44 и „бравос44 живееха младостта и копнежът по неповторимата грация на най-обичаното от българина животно...

За радост на всички получи се не просто състезание, а истински спектакъл. Като се почне от тържественото откриване с развълнуваните думи на генерал-полковник Владимир Стойчев и се продължи с атракциите на кас-кадьорите от групата на Димитър Кехайов, парашутните скокове и гимнастическите демонстрации, всичко бе празнично, емоционално, запомнящо се.

В центъра на спектакъла естествено бяха спортистите. Вече стана дума за участието на много майстори на седлото, но двама претендираха за званието "маестро" — Гьосинг и Кожицки. При западно германец а всичко бе доведено до съвършенство, с привкуса на класически ездачески академизъм. В пълното му „сливане“ с прекрасните мис „Г“ и Руди „Г“ личеше дългогодишната школовка, хилядите часове съвместно препускане към хармонията. Кожицки бе сила, смелост, динамика, войнишка неустрашимост.

Къде бяха българските жокеи в празничното състезание? 

Предварително се знаеше, че те няма да изпълняват главните роли и все пак. Постоянен обект на искрено одобрение бе „амазонката“ Анелия Ангелова, която завладяваше с неустрашимостта и акробатичност-та си над препятствията. Чуждестранни специалисти споделиха, че нейната езда е най-близо до майсторските образци, че лекотата и темпото й са от най-висока класа. Живко Борисов и Димитър Василев успяха да направят малко вероятното—победиха в изпитанието „американска щафета“ маститите си съперници и вдъхнаха много оптимизъм за възможностите на родния конен спорт. Въобще нашите състезатели демонстрираха талант и амбиция, пълноценната изява на които бе възпрепятствувана от малкия им международен опит, недостигащата „расовост“ на конете и най-важното от множеството нерешени материално-технически, организационни и тренировъчни проблеми.

Но едва ли конкретните турнирни резултати са най-важният извод от видяното във Войводиново. Голямото постижение и твърдо изразеното убеждение, че България може да бъде постоянен домакин на кръг от надпреварата за световната купа.

Ето и няколко интересни изявления:

ЖИВОЙН ГУЦИЧ (Югославия), делегат на Международната федерация по конен спорт: „Посещавам много от най-авторитетните състезания и мога да кажа, че във Войводиново присъствувахме на проява, която с нищо не отстъпваше на най-добрите шампионати в света. В момента интересът към конния спорт е много голям в доста части на планетата. С удоволствие искам да отбележа, че във вашата страна се прави много за съхраняването на традицията.“

Д-р АДАМ ВОНСОВСКИ (Полша), официален представител на Международната федерация по конен спорт: „Конният спорт е традиционен славянски спорт и съвсем естествено много хорг в България го обичат. Тук, във Войводиново, видях зрители, които не само се наслаждават на ездата, но и я разбират. Мисля, че България отново ще бъде домакин на кръг от състезанията за световната купа, тъй като всички представители на Международната федерация сме единодушни във високата оценка за организацията на турнира.“

ЛУТЦ ГЬОСИНГ (ФРГ) състезател:

„Участвувал съм на много турнири по целия свят и мога да оценя, че тук всичко бе отлично. Като се почне от грижите за конете и добре направения паркур и се свърши с настаняването ни. Бих препоръчал редът на изпитанията да бъде такъв, че най-важното — „Наградата на нациите“ — да бъде на финала.“

КРУМ РАШКОВ, отговорен секретар на Българската федерация по конен спорт: „Най-важното за нас бе да докажем, че имаме сили да организираме турнир за световната купа и по този начин да се наредим сред авторитетните членове на Международната федерация. За българските ездачи и треньори това бе неповторима школа, от която те излизат с повече опит и знания.“

ДИМИТЪР ГЕНОВ, старши треньор на българския национален отбор: „За нас е голям шанс, че организирахме този турнир; ясно видяхме какво е световното равнище и какво ни липсва в сравнение с най-добрите. Мисля, че в националния състав има талантливи млади спортисти, които при добра работа и натрупване на опит в отговорни международни състезания могат да бъдат равностойни на „асовете“ от чужбина. Фактът, че във Войводиново Живко Борисов и Димитър Василев спечелиха за първи път изпитание за световната купа, вдъхва оптимизъм.“

Празникът на конния спорт остави след себе си наслада, надежди и много изводи. Донесе такова богатство от емоции, че си струва отново да се преживее...

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 2

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив 1

Най-четени публикации

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623