Генерал-майор от запаса Стефан Ангелов е роден на 22 ноември 1926 г. в с. Пауново, Софийска област. Бил е командир на застава и на граничен отряд. От 1989 до 1991 г. е командващ войските на МВР, а от 1991 до 1992 г. е командващ Гранични войски. Уволнява се, защото не е несъгласен с промените в охраната на държавната граница.

Лично съм бил на граничната застава до с. Голям Дервент, Елховско. Даже мога да покажа къде имахме от старите немски прожекторни станции. Местността е пресечена и трудно се наблюдава. Разбирам, че сега там се изгражда инженерно-защитно съоръжение от 33 км във връзка с бежанската вълна. Има обаче класически норматив, който трябва да се спазва. По-малко от двама души на километър фронт на границата не бива да има. Не говоря за допълнителните технически средства – прожектори, кучета, радиостанции и др. Границата ни с Турция е 270 км. Всеки може да сметне колко души трябва да я охраняват.

По мое време цялата южна граница беше заградена с т.нар. кльон. По тактико-технически данни той дава надеждност за предотвратяване на нарушения на границата до 75 процента. Останалото до 100 процента може да се постигне с използването на личен състав, автомобили, служебни кучета, прожекторни и радиолокационни станции. Имали сме участъци от 200 до 500 км, където нямаше безнаказано нарушение. Успяхме да постигнем 97 процента надеждност при охраната на границата.

През 1972 г. започна да се мисли за укрепване на западната граница. Заставата на Габрене, Петричко, например държеше и западната, и южната граница. На южната има кльон, а на западната няма. Тогава бях в оперативния отдел на Щаба на Гранични войски. Отивам там и виждам, че хората си ходят по седенки от двете страни на браздата. Това засилваше много македонисткото влияние. Пращаха хора, литература, говореха против България. Нито един, който беше нарушил границата от България за СФРЮ, не беше върнат. Даваха му веднага апартамент в Скопие и политическо убежище. Затова на Габрене направихме кльона,
без да има държавно решение
Продължихме на Златарево, където е КПП. Едва през 1974 г. излезе решение Б-9 на Политбюро на ЦК на БКП за укрепване на западната граница и започнаха да се правят кльонове и там. Първата работа на генерал-полковник Атанас Семерджиев, когато стана министър на вътрешните работи, бе да разпореди да се премахнат кльоновете през 1990 г. Не можело чужденец да мине и да гледа огради. Аз му казвах, че на стадионите също има огради, но това не пречи на 100 000 души да гледат футболни мачове. Въпреки това се взе решение да се премахнат граничните зони и съоръженията по западната граница.

Имаше обществен дебат. Много активни бяха някои групи, които смятаха охраната на държавната граница за тоталитарна отживелица. Други защитаваха изграденото с мотива, че то върши работа независимо от цвета на управлението. В специално становище през 1990 г. министърът на отбраната армейски генерал Добри Джуров уведоми председателя на Народното събрание Станко Тодоров, че снемането на инженерно-техническите съоръжения ще донесе негативи за сигурността на държавата. Единствено националните ветеринарни органи бяха категорично против. Останалите институции се държаха много предпазливо.
Предупрежденията на служителите от Гранични войски не бяха взети под внимание.На 6 април 1990 г. от с. Калотина започна показно снемане на западната граница с дължина 453 км. Намерението беше материалите да бъдат предоставени на стопанствата и населението. Съоръженията на достъпните участъци обаче се разграбваха. Оказа се илюзия на ден да се демонтират по 150 м. Веднага възникнаха опасения от разрастване на контрабандата. На оперативно заседание на МВР с директорите на национални и централни служби докладвах, че за първи път започват да се наблюдават явления като търговия с червен живак, нарастване на наркотрафика, активизиране на криминалния контингент, зараждане на каналджийството, терористична активност и използване на самоделни взривни устройства.

Министърът на вътрешните работи Йордан Соколов беше раздвоен. Ставаше дума за трудно решение. Тогава почти в цяла Европа охраната на границата се осъществяваше от армията, особено на Балканите. Факт е, че Гранични войски натрупаха най-голям опит, когато бяха в състава на Министерството на отбраната. Застъпваха се становища, че лишаването от военнослужещи ще доведе до огромни проблеми с човешкия фактор. Той тепърва трябваше да се набира и обучава. Показателно е, че по мое време Гранични войски бяха интелигентни войски. Така се подбираха войниците, че почти всички бяха най-малко със средно образование.

Моето мнение е, че кльон може да има само с войници на срочна служба. Необходима е и база, а заставите бяха разрушени. Кльонът иска да бъдеш при него. Не може да отидеш с колата за малко, да го видиш и да се върнеш. Той е изграден на основата на т.нар. електрически баланс. Всяко срязване на проводник или допиране на два съседни даваше сигнал, който излизаше в заставата. Имаше, разбира се, различни хитринки, но много малко от тях успяваха. Масово преминаване на границата обаче нямаше.

Имахме данни, че това може да се случи по време на т.нар възродителен процес. Очакваше се български турци, които не успяха да се устроят в Турция, след като отворихме границата, групово от 150-200 души да почнат да се връщат. Тогава мерки се взеха от МВР, Гранични и Вътрешни войски и от Министерството на отбраната. Имали сме случаи граждани от ГДР, които са у нас на туризъм или по друг повод, да се опитват да минат нелегално южната и западната граница. Сред тях имаше професори. Питал съм ги защо търсят път към Западна Германия. Отговорът бе, защото леля му има фабрика или друг имот и той може да го наследи.
Военната си служба започнах през 1958 г. в 22-ри пехотен полк в Харманли.

Като курсант там бях и на стаж. Сварих същите войници, но вече им предстоеше да се уволняват. По това време конете напускаха войската. Оставиха най-добрите само за файтона на командира на полка, подполковник Топалов. Приехме първите автомобили. Имаше много сериозно съревнование между полковете. Военнослужещите бяха много надъхани. Участвах в състезателни стрелби между полковете. Качваме се на ГАЗ-51 и един младши сержант от Маришкия полк
откри огън
по джантите на нашия автомобил. Представяте ли си каква атмосфера беше? Всеки полк държеше да бъде първи. След четири години отидох в Гранични войски в състава на Ивайловградския отряд. Шест години изкарах като командир на застава. Там отново бяхме на коне. Единият беше много голям. Казваше се Пакистан. Много интересни бяха имената на всички коне. Кобилата се казваше Ница. Тя не допускаше пред нея да има кон. Само в галоп до заставата. Веднъж ни докараха кон от цирка. От това, че дълго време се е въртял в кръг, вървеше настрана, левите му крака бяха по-къси от десните. Спре ли се пред конюшнята, заспиваше. Сложиш ли му обаче юздата, веднага тръгва. На шестата година ни дадоха една газка. Това ни създаде работа. Трябваше да правим пътища. Искам да уточня нещо важно. През 1985-1989 г. на българо-гръцката граница в участъците на Смолянския и Момчилградския полк бяха изградени минни полета. Целта, естествено, бе да се намалят нарушенията. Те са разминирани окончателно в периода 1997-1999 г.
(в. Преса, печатно издание, брой 39 (745 от 9 февруари 2014)
www.socbg.com
В нощта, когато пада Берлинската стена, огромна тълпа от повече от 5 хиляди души извършва погром върху сградата на немското разузнаване ЩАЗИ. Тълпата изнася всичко, включително папки и документи с имената на разузнавачи на ГДР. Съдбата на много от тези хора се променя ужасно, защото архивите попадат в ръцете на тълпата. А сградата била разрушена напълно. Зад стената на същата сграда се намирала и резиденцията на Комитета за Държавна Безопасност на СССР. 

Началникът на резиденцията, виждайки тълпата, бяга. Осъзнавайки, че тълпата всеки момент ще влезе в сградата на КГБ, а със сградата ще се случи същото като с тази на ЩАЗИ, останалият старши по чин офицер, подполковник, звъни на съседната военна част за помощ. Генералът отсреща отговаря, че не може да изпрати войници за охрана без заповед от Москва. А Москва мълчи, не отговаря на повикванията и никой не знае какво да прави. В това време тълпата нахлува в двора на сградата на КГБ. Пет хиляди души. Пияни и с бутилки бира в ръце.

Подполковникът, останал старши след началника, излиза срещу тази тълпа в опит сам да спре разярените хора, обръщайки се към тях с думите: "Това, че падна Берлинската стена, това е добрата воля на нашата страна! Това е сграда, която ние охраняваме. Тя е собственост на Съветския съюз! Разберете правилно - това е собственост на друга страна! Ние сме офицери - изпълняваме своя дълг..." А те, офицерите, били всичко осем човека.По прозорците с оръжие в ръка. Излезлият офицер с дванадесет патрона в себе си преграждал пътя на тълпата. Тълпата спряла и подполковникът казал: "Вие знаете - аз съм офицер. Имам 12 патрона.

Един патрон ще оставя за себе си. Но, изпълнявайки своя дълг, аз ще стрелям. По друг начин не мога - аз съм офицер!" Казал това и започнал бавно да се изкачва по стълбите към входа на сградата. Качвал се бавно, напълно очаквайки, че някой ще хвърли в гърба му камък или бутилка. Изкачвал се много бавно. А, когато се качил и се обърнал, видял, че тълпата започнала да се разнася. Никой от немците в тази нощ не влязъл в сградата на КГБ на СССР. Никой не се докоснал до документите на архива. В Дрезден и до сега мнозина разказват тази история. Тази история, станала почти легенда в Дрезден, е жива и до днес. Немците с гордост разказват, че тогава послушали неизвестния подполковник, чието име тогава на никого не говорело нищо.
Сега този подполковник е известен на целия свят.
Президентът на Русия, Владимир Путин.

Превод А.П.Източник:Фейсбук

Годината е 1935, някъде през декември.

При една обикновена на пръв поглед паспортна проверка на гара Драгоман чиновникът Алекси Ставрев засича във влака за София Хюсеин ел Неанай. По онова време египтянинът и бивш студент по медицина е сред най-опасните и издирвани престъпници в света. Неанай е дясната ръка на боса на югоизточната европейска наркобанда, известен с прякора Адолф.
Адолф винаги е в сянка, а бизнеса му движи Неанай. Египтянинът организира каналите за хашиш, морфин, хероин и суров опиум от Азия за Европа и САЩ. Създава малки фабрики за производство на дрога дори и в България. Тайните служби на половината свят са по петите му, но той остава неуловим,пише сайтът epicenter.bg

В онзи декемврийски ден Ставрев звъни в Дирекцията на полицията в София. Първоначално хората от отдела на топполицая Янаки Кисьов не вярват, че чуждестранният пътник наистина е Хюсеин ел Неанай. Все пак посрещат влака и отдалеч забелязват
елегантния чужденец с куфар в ръка

Хваща такси и се настанява в столичен хотел. Още същата вечер там под чужда самоличност отсяда и подчинен на Кисьов, който успява да се сближи с бандита. В същия хотел е и друг виден бос - италианецът дон Мариано.
Кисьов и хората му организират външно наблюдение. Цялата кореспонденция на египтянина е под строг контрол. Чете се всяко писмо, адресирано до Прага, откъдето нареждания дава Адолф. Междувременно Хюсеин и италианецът купуват хероин и 150 броя вестници „Зора“ и „Утро“. В тях завиват пакетчета с дрога, които се опитват да изпратят към Европа. Българската полиция хваща и дрогата, и пратка с 60 000 долара.
Операцията е невероятен успех с международен отзвук. След 20 години издирване в цял свят Неанай най-сетне е заловен и тикнат в затвора.
Кисьов и хората му вкарват зад решетките и най-изкусния фалшификатор на щатски долари по онова време Тодор Кривналиев. Това става няколко години след като видният топизмамник е залял с долари менте Щатите, които го екстрадират в България. Макар да няма документални данни, но мълвата десетилетия наред предава, че отвъд Океана нашият фалшификатор работел за Ал Капоне. В България попада в полезрението на криминалната полиция през 1937-1939 г. Той е издаден от банков чиновник, който съобщава на детективите, че Кривналиев купува в голямо количество еднодоларови банкноти. Кисьов и хората му ще разкрият, че самоукият измамник избелвал банкнотите с хлорна вар, а после отпечатвал върху хартията по-висок номинал и от един долар правел 100. За пръв път в света той разцепва долара на две, като след това отново подправял купюрите с по-висок номинал.
Това са само две от най-емблематичните акции на криминалиста Янаки Кисьов, ръководил първоначално отдел, а после и цялата Криминална полиция на България. В кариерата му има още десетки разкрити международни наркоафери, разплетени убийства, обири. Днес името му е неизвестно за широката публика. Навремето е бил не по-малко популярен от Никола Гешев у нас, и далеч по-известен от него сред чуждите партньори. Той е единственият високопоставен полицейски началник, който след 9 септември 1944 г. остава на поста си и дори получава още една генералска звезда. Години по-късно обаче ще бъде пратен в Белене.
Янаки Кисьов е роден в учителско семейство на 7 април 1897 г. в град Елена. Завършва висше юридическо образование и заминава на специализация в Германия. През 1921 г. отива да си търси късмета в Амстердам, Холандия, където открива тютюнева фабрика, просъществувала едва година. После се жени за германката Лили Бериер, от която има две дъщери. След краха в Амстердам се завръща в родината и постъпва на работа в Министерството на земеделието. През 1933 г. става началник на следственото отделение на Криминална полиция. Вроденият му талант бързо го изстрелва напред и след 4 г. оглавява цялата Криминална полиция. Същата година представлява България на конференция на международната криминална полиция (сега известна като Интерпол) в Лондон. На форума има представители от 31 държави, а
нашенецът е избран
за член на управителното тяло. През октомври 1937 г. става член на световната полиция във Вашингтон.
В тези години у нас бандитизмът върлува със страшна сила. И тогава грабежи, кражби, убийства пълнят вестникарските колонки. При задграничните си командировки Кисьов „краде“ от опита на другите и го прилага в родината. Криминалната полиция развива своя разузнавачески апарат, набляга се на обучението, вземат се най-модерните методи в дактилоскопията, идентификацията, съдебно-медицинските анализи и др. Развитите нови способи дават резултати. По онова време София е разтърсена от убийството на млад мъж. Хората на Кисьов тръгват от нищото, но успяват да разнищят и заловят извършителя, който се оказва любовник на жертвата. Случаят е описан в сп. „Полицай“. За 10 часа детективите разкриват и обир на накити за 800 000 лв. Нещо, за което днешната полиция може само да мечтае. Разкрита е също афера с износ на злато в пити с кашкавал с парахода „Фердинанд“.

Успехите срещу наркоканалите силно вълнували американците, които след всяко заловено количество изпращали човек от посолството за подробности. През 1941 г. е произведен в полицейски генерал.
Новата власт го заварва на поста шеф на Криминална полиция. И го оставя. Лично вътрешният министър Антон Югов оценява капацитета на топченгето, на което се дава отговорността да изгради наново службата и да обучава разузнавачи. Заради отличната му служба той е произведен в генерал-майор от армията.
Но съдбата му обръща гръб. Изглежда
властта не може да прости миналото му
През 1947 г. Югов, който по-рано му гласува доверие, решава да го махне. Държавна сигурност (ДС) образува наблюдателно дело и определя секретния сътрудник с псевдоним Апис да го следва по петите, става ясно от архивите на комисията по досиетата. В едно от донесенията пише: „Като криминалист е доста опитен и познава всички тънкости на службата. До 1944 г. не е имал особени прояви, но е служил честно на фашистката власт. Имал е лични връзки с цар Борис посредством братовчед си Разсуканов (интендант на царските дворци).“ От донесенията става ясно още, че сестра му е била женена за коменданта на София. А пък с Разсуканов бил в лоши отношения заради подозрението, че е любовник на жена му Лили. Агентите на ДС научават също, че Кисьов бил близък с цар Борис, с когото нощно време се разхождали из софийските улици. Кисьов разказвал, че една нощ царят паднал в шахта от капандурата и трябвало да го вадят.
Топченгето попада в т. нар. списък „Бив­ши хора“, на които следва да се отнеме софийското жителство и да бъдат изселени. Мотивът: провеждал антинародна дейност. Внезапно в донесенията се промъкват и неверни факти, че е
уволнен за провеждане на фашистка дейност
Такъв документ в архивите няма. Уличават го, че е изнесъл поверителни материали за народната милиция. Всъщност това са данните, които са му дадени от ръководството на дирекцията, за да напише учебник по криминалистика.През 1948 г. криминалистът е интерниран в родния му град Елена. Работата на службите срещу него продължава и две години по-късно е въдворен с протокол №35 в Белене без съд и присъда.
В продължение на 3 г. генералът лагерист копае камъни, което съсипва здравето и психиката му. След предсрочното му освобождаване Кисьов се връща незаконно при дъщерите си в София. Пише писма до бившите си началници и покровители от МВР с молба да му отпуснат пенсия, тъй като с жена му нямат никакви доходи. След години на нелегално пребиваване в столицата заповедта за изселването му все пак е отменена. До последно вярва в реставрацията на старата власт. Умира през 1976 г. далеч преди бленуваната промяна.
Бил приятел с бащата на Емил Марков
Янаки Кисьов бил приятел с бащата на убития партизанин Емил Марков-Марко и неведнъж му подавал ръка в трудни моменти. През 1923 г., докато работел в Министерството на земеделието, един депутат през ден го притискал да уволни бай Марко, защото бил комунист. „След атентата в черквата „Света Неделя“ положението на дядо Марко стана критично. Той идва вкъщи и изказа опасения за себе си. По това време братовчед ми Георги Кисьов беше градоначалник (убит при атентата заедно с жена си). Успях да го спася. След убийството на сина му Емил Марков (1943) той дойде при мен разплакан, че не му давали да види трупа на сина си. Аз вече бях началник на Криминална полиция. Дядо Марко е идвал толкова пъти при мен дори без повод. Аз обичах и уважавах този тъй симпатичен човек, че никога не можех да откажа негова молба. Въпреки че това ме поставяше в деликатно положение“, разказва години по-късно Кисьов.
От архивите не става ясно дали признанието за оказаната помощ е смилило комунистите и е повлияло при отмяната на заповедта за изселване.

Пише критичен анализ за милицията

Ген. Янаки Кисьов като началник на Криминалната милиция пише унищожителен доклад за състоянието на престъпността след 9 септември 1944 г. и за ниското ниво на кадрите в МВР, което вероятно не се е понравило на новата власт.
В първата година след установяването на режима има бум на криминалната престъпност, каквато тенденция се забелязва във всички държави, засегнати от войната, отбелязва той. Статистиката обаче е безмилостна. Докато през 1935 г. кражбите са малко над 3200, то през 1945 г. са регистрирани пет пъти повече. 20-30% от тях били извършени от Съветската армия. Отделно голяма част от апашките удари били дело на самите милиционери.
„Нашите грешки са в това, че позволихме да приемаме и търпим на служба разузнавачи с много малък образователен ценз и недобре проучени морално“, отбелязва генералът в анализа си. Той подчертава, че подготовката на новите кадри е слаба, а текучеството голямо. Новоназначените служели по 3-4 месеца, а един със средни възможности разузнавач започва да дава резултати самостоятелно на втората година от службата си. Кисьов бил на мнение, че трябва да се засили и работата на секретните сътрудници.
Интересно е как казаното преди 68 години от милиционерския шеф до голяма степен е валидно и днес.

Източник и снимка epicenter.bg
Студено ми е. Краката ми са премръзнали в ботушките с тънка подметка. Размърдах се и усетих тялото си сковано от неудобната поза, в която съм седяла. 
Ох... сетих се - бях седнала на краката на Валери. Какво ли ни чака…?! 
Бях около 17-18 годишна. Вече работех в едно предприятие по задължение.Тогава времената бяха такива - работехме по договор след завършване на средно образование.

Реших да отида до София. Там живееше леля ми, сестра на татко и чичо ми - негов брат. Имах и друга леля, която беше братовчедка на баща ми. Тя имаше двама сина, с които много си пасвахме. Правехме щуротии като малки, когато идваха през лятото на море. Големият u син вече се беше оженил и чакаха всеки момент жена му да роди. А малкият беше в казармата. Та, реших да отида при тях без да се обадя на никой друг от роднините.
Поседях няколко дни и вечерта, преди да си тръгна, решихме да излезем с братовчеда и жена му. Той се обади на Валери, негов приятел и решихме да отидем на някакъв ресторант на Витоша. Валери току що си беше купил нова кола, но нямаше книжка и братовчед ми трябваше да кара.
Валери беше „бандюга”, но веселяк и много забавен. Смеех се с него от сърце и само толкова, нищо друго. Бяхме само приятели.

Отидохме до ресторанта, настанихме се, те си поръчаха по една водка, поръчаха и на мен. Аз никога не бях пила алкохол, но си замълчах, за да не се излагам…
След час усетих, че ми става зле. Може би от цигарения дим и от алкохола. Помолих да излезем и естествено Валери стана да ме придружи. Вън седнах на задната седалка на отворена врата и дишах чист въздух. Като че ли се пооправях.
Гледам, Валери бърка в чантата ми и изкарва три стъклени чаши. Сложи ги на задната седалка зад гърба ми и се смее. Голямо геройство.

Само след две минути дойдоха двама полицаи (тогава милиционери) и се представиха. Поискаха ни документите за самоличност, но аз нямах. Бях си приготвила сака за пътуване. Сутринта в 10.00 щях да си тръгна със самолета за Варна и паспорта ми беше там, в чантата.
Казаха ни да се качим в техният джип – една стара, скапана УАЗ-ка и ни закараха в едно РПУ, някъде близо на Витоша.
Вкараха ни в различни стаи и започнаха да ни разпитват.
Мен ме питаха всичко, от къде съм, при кого съм дошла, работя ли, уча ли, имам ли си приятел. Майка и баща имам ли, и къде и какво работят. За сестра ми също. Дори ми направи впечатление, че знаеха неща за семейството, които дори наши близки не знаят.

В един момент влезе жена на около 40 години, видимо току що събудена, още сънена. Оставиха ни сами в стаята и жената ме накара да се съблека. То, не че имаше какво да събличам…едно късо палтенце, къса пола и една блузка.
Съблякох се, но без бельото, и след това ме накара да напиша всичко. Какво ли имах да пиша…
След час разпитване, обиск и какви ли не излишни процедури ни качиха отново в УАЗ-ката и ни закараха в друго РПУ, този път в София.

А вън беше ужасно студено.
Слязохме от колата и в двора на РПУ-то ни казаха да чакаме до сутринта, за да дойде шефа - някакъв полковник, за да ни разпита и да реши какво да прави с нас.
Беше още едва два през нощта и беше -2 градуса. Едно милиционерче на наша възраст беше дежурно на КПП-то, една малка стаичка в двора. Побъбрихме си с него, и то се смили и ни покани при себе си. А вътре - толкова тясно, само един стол. Изкара два сандвича и ни подаде единият. Сипа ни в една чаша чай от термос и ние малко се постоплихме.
Валери седна на стола, аз в него, а милиционерчето седна на някаква щайга. И съм заспала, докато си разказваме какво ни се е случило.
Леле, какво ли ще стане, когато чичо ми се обади на мама във Варна. Дремех и тези мисли не спираха да бръмчат в главата ми като неспокойни пчели в кошер. Чичо работеше в милицията и то не къде да е, а в министерството. Той даже не знаеше, че съм в София.

В един момент се чу шум и аз се събудих. Беше пристигнала милиционерската кола. С викове, крясъци и псувни от нея измъкнаха едно много хубаво момче. Високо, много добре сложено физически, наметнато с една ватенка и с белезници на ръцете отзад на кръста.

Господи, те го ритаха с крака, удряха го с шамари, юмруци… Мислех, че сънувам кошмар. Гадеше ми се. Никога в краткия си живот не бях виждала такова нещо, освен на кино в руските филми.
Момчето падна и не мръдна. Те продължаваха да го ритат. Накрая един от тях го хвана за двата крака и го замъкна до мазата на сградата. Влачеше го, като чувал с пясък. А той не мърдаше вече. Мислех, че не е жив. И всичко това беше „ за незаконно съжителстване с жена”. Това означаваше, че живее с приятелката си без да имат сключен граждански брак. Нищо друго, това беше причината. Това ни го каза момчето, което ни приюти в КПП-то.
От очите ми се стичаха сълзи, без да искам. Без глас плачех. Даже не помня кога съм започнала да плача. Валери само ме притискаше силно до гърдите си и не мърдаше, не говореше. Милиционерчето – също.
Повече на никого не му се приказваше, докато съмне.
В осем сутринта, един от милиционерите побойници дойде и ни каза да се качим на втория етаж при полковника.
Качихме се и влязохме.

Полковникът беше симпатичен, усмихнат мъж, с прошарена коса. Здрависа се с нас и се представи. Започна да се шегува с мен, че много харесвал Варна, не само заради морето, а и за това, че там имало само хубави жени. Дори си спомням още точно какви бяха приказките му: ”Красиви, морски палавници” - хъм… яснооо…

Попита ме:

- Ще ме поканиш ли това лято на море?
Аз му казах, че след тази нощ, която съм прекарала тук, в това РПУ, сигурно никога няма да погледна милиционер.
Каза ми, че съм много пряма и трябва да се науча да не казвам винаги това, което мисля. Е, не се научих на това. Останах си такава, въпреки, че си патех често от искреността си.
Към десет часа ни пуснаха. Братовчед ми дойде да ни посрещне. Прибрахме се у тях, и майка му ни посрещна с рев на вратата - „Какво ще казвам сега на майка ти…”
Уффф... и аз това се питах, но сега само една мисъл беше в главата ми – да легна и да се наспя. Така и направих. Самолетният ми билет изгоря.

Хванах самолет за Варна в 15.00 часа след обяд. Прибрах се и няма да ви кажа какво ми се случи нататък. Сами си представете. Мама беше много строга с мен. Като ме видя, колабира и се наложи сестра ми да я свестява с няколко леки плесника и вода. След това плесниците продължиха, но върху мен.
Сега, много, много години след тази случка си мисля, че може би това е било повратна точка в моя живот.
С братовчедите ми вече сме улегнали хора, на възраст и когато се срещнем се смеем на спомените си, освен на този… с репресията.
Валентина КОСТОВА
През 1970 Съветският съюз разработил вертикален земноводен самолет, наречен VVA-14, който можел да излита от вода или земя, както и да лети с висока скорост на големи разстояния. Конструкцията му също позволявала да лети точно над повърхността на водата посредством „аеродинамична възглавница“. 

Проектът бил извършен от италианският дизайнер Роберт Бартини. Основната цел на VVA-14 била да разруши бойната ракета-подводница Поларис на американската военноморска флота. Първият прототип на VVA-14 бе завършен през 1972, след обширно проучване включително създаването на летателно превозно средство с неподвижни криле, което се издига от земята благодарение на ефекта на Бернули, малкият прототип на Be-1. Първият полет на VVA-14 е бил направен на 4 септември 1972 от обикновена самолетна писта. Били са добавени и надуваеми понтони като част от оборудването на самолета през 1974 въпреки че това довело до много проблеми. Последвали тестове на водната скорост и флотация, които завършили с последния летателен опит на VVA-14 на 11 юни 1975.


Впоследствие се извършили някои промени в дизайна, като замененяне на надуваемите понтони с устойчиви, удължаване на корпуса за аероплан и добавяне на нов двигател. Този модел на земноводния самолет бил наречен 14M1P. Обаче частта, която трябвало да подпомага батерията за 12 RD-36-35PR повдигащи двигатели, не била предоставена и поради това тестовете за вертикално излитане и кацане не могли да се извършат.

Последният оцелял

Когато Бартини починал през 1974 проектът се забавил и бил прекратен. Самолетите VVA-14 извършили 7 полета за общо 103 часа. Единственият останал VVA-14 с номер 19172 бил демонтиран и запасен през 1987. Бил е изпратен в централният музей на военно-въздушните сили на руската федерация в Монино. Самолетът е все още разглобен и може да бъде видян в музея, където е записан с номер 10687 под името Аерофлот.

Източник:m.warhistoryonline.com Превод:www.bgspomen.com
ЗАЕТОСТТА НА КОМСОМОЛЕЦА И КАЧЕСТВОТО НА ОРГАНИЗАЦИЯТА

Известно е,че голяма част от комсомолската дейност се е изграждала върху свободното време на младежта. В една от посетените заводски комсомолски организации — ДИП "Фазан" — Русе, проверихме средната заетост и а след работното време на комсомолеца през седмицата. Бюджетът на тази средна заетост, особено през зимния период, не е малък:

1) понеделник — ангажимент във формите на СУГ и партийната учебна година. 

2) вторник — ангажимент в занятията по гражданска отбрана

3) сряда — ангажимент в мероприятията на  дружината 

4) четвъртък — ангажимент в учебните звена по руски език. 

5) петък — ден за провеждане на общозаводски (профсъюзни) мероприятия. 

6) събота — понякога се провеждат провалените през седмицата мероприятия.

7) неделя —  провеждат се спортни мероприятия.

Има работници от ОК и ГК на ДКМС, които извън пряката си работа са заети на 3—4... до 7 места. Това обстоятелство не остава без отражения върху организацията и качеството на комсомолската работа.

Типичен пример в това отношение е инцидентът при провеждането на "Пролетна вечер" в с. Червена вода (Русенски окръг). Тържеството е определено за вечерта на 7-ми април. Всичко е организирано. Салонът на читалището — украсен. Младежите се събират. Непосредствено преди запояването на тържеството те трябва да се преместят в друг салон, защото лозарската бригада на стопанството ще провежда в „украсения салон“ свое мероприятие ... Всеки може да си представи отражението на това събитие върху настроението и начина на мислене на комсомолците. В последна сметка това е въпрос за обществения авторитет на Комсомола, това е въпрос за съдбата на този авторитет в очите на самите комсомолци.

Цялата сложност и цялата дълбочина на тези  и на много други проблеми е поставена реално пред теорията, особено — практиката на Комсомола. Чрез максималното внедряване на научен подход към тези проблеми ще се осигури възможността за тяхното бързо и успешно решаване, ще се изградят солидни предпоставки за научна организация на комсомолската работа.

Това е била една от основните и актуални задачи на  Комсомола.
Списание "Младеж",1968 година

Лили Иванова е родена на 24 април 1939 г. в гр. Кубрат. Тя е кръстена на починалата си по-голяма сестра Лиляна. В кръщелното свидетелство е записана като Лиляна Иванова Петрова.

Родители на Лили Иванова са Мария Петрова Дамянова и Иван Петров Дамянов (р. 1904 г.). Майка ѝ е от с. Тетово, до Кубрат. Баща ѝ е чиновник в полицията и кметството в периода преди 9 септември 1944 г., което става причина впоследствие да бъде арестуван за повече от 3 месеца. По време на Втората световна война започва да се занимава с отдаване на автомобили под наем, а след това става шофьор. Майка ѝ по принцип не е работила, но при финансови трудности е ставала сервитьорка. Семейството има четири деца, всички от които са момичета, две от тях умират от скарлатина.

Родът на Лили Иванова по бащина линия се нарича Чокоите. Прабаба ѝ и прадядо ѝ са заможни българи, отглеждащи и търгуващи с коне, които първоначално живеят на територията на днешна Румъния, в Северна Добруджа. Впоследствие се преместват в русенското село Нисово. Баба ѝ и дядо ѝ са Мария и Петър. След брака си те заживяват в Кубрат, като ги наричали „нисовлиите“ – прозвище, с които са наричали по-късно както родителите, така и самата Лили Иванова. Те имат 12 деца. Собственици са на кръчма, където младата бъдеща изпълнителка понякога пее песни на посетителите. В тяхната къща живее по-късно и семейството на Лили Иванова. Баба ѝ и дядо ѝ по майчина линия са Марина и Петър.

Семейството на Лили Иванова обича музиката. Дядо ѝ и вуйчо ѝ – по майчина линия – свирят на цигулка много добре. Майка ѝ обича да пее популярни за времето си песни, макар и само вкъщи, а баща ѝ – руски песни.

Когато Лили е 7 – 8 – годишна, родителите ѝ и още няколко роднини събират пари, за да ѝ купят акордеон. Обаче, тъй като няма кой да я обучава, тя се опитва да се научи сама. В 4 – 5 – и клас тя проявява интерес към това да се научи да свири на пиано. Единственият пианист в Кубрат е другарят Чернев, който е на преклонна възраст. Лили тръгва на уроци при него, но успява да вземе само два урока, тъй като учителят ѝ умира. Малко по-късно тя започва да пее в училищния хор, където пеят всички деца. Въпреки хубавия си глас, тя счита това просто за част от обучението и не се замисля да се занимава с музика. Наред с това, още от първо отделение, тя тренира художествена гимнастика, като дори печели златен медал на Републиканското първенство в Русе през 1952 г. Световната музика, която има възможност да слуша, е предимно руска и италианска – тази, която се пуска по радиоточките или радиото.

През 1956 г. Лили Иванова започва да учи в Медицинския техникум за медицински сестри и акушерки в гр. Сталин (както тогава се нарича Варна) за медицинска сестра – престижна за времето си професия, а и техникумът е недалеч от Кубрат. Тя живее в квартира, намираща се на ул. „Шипка“, срещу тогавашното кино „Република“, а не в общежитие. В това кино има концерти популярната певица Ирина Чмихова, по чиято музика младата ученичка се увлича, но бъдещата изпълнителка не може да си позволи билет, а я вижда на живо едва по-късно в Кубрат. Първите данни за изяви пред публика на Лили Иванова са от 1956 – 57 г., когато тя изпълнява популярни песни на организираните в техникума „вътрешни фестивали“, за което свиделства Жени Стоилова, класната ѝ ръководителка. Под ръководството на учителя по музика Христо Иванджиков[2] Лили Иванова също участва с пеене и свирене на акордеон в малки непрофесионални състави, т. нар. „агитки“, които изпълняват руски песни пред моряци, в други училища и при различни тържества, като така си спечелва известността на местна певица. Сред песните, които тя слуша от турски радиостанции (тъй като не се излъчват в България), са „Ganz Paris träumt von der Liebe“ на Катерина Валенте и „Arrivederci Roma“, които пее на училищни прояви.

След завършване разпределението ѝ за работа е за психиатричната болница в гр. Бяла, но с ходатайството на баща си, около 1959 г., младата медицинска сестра започва работа в болницата в гр. Кубрат. В града има читалищен хор, в който тя се изявява, а и колегите ѝ също знаят, че тя обича да се занимава с музика. От спомените на нейния началник д-р Иван Кирчев става ясно, че тя е записвала текстове на български, сръбски, немски, италиански и испански песни, а дори и че е запявала на възрастни пациенти.

Насочване към професионалното пеене
Лили Иванова твърди, че поредица от малки знаци са я подтикнали към това да пожелае да се занимава сериозно с пеене. Единият е случайно дочут разговор между бъдещия ѝ съпруг и негов колега, че тя има талант и би могла да добие известност и пари от музика. Друг знак е окуражаващо предсказание на ръка от възрастна циганка. Трети знак е силното впечатление от изпълнението на песента „Камино“ от певицата Ирина Чмихова на концерт в читалището в Кубрат. Лили Иванова моли певицата да ѝ даде текста на песента, тя ѝ казва, че ще го направи, когато се прибере в София, но така и забравя да го направи. Текстът бива свален от нейни приятели, които са направили любителски магнитофонен запис на концерта и така тя разучава песента.

Изпълнителката научава, че за да може да се занимава сериозно с музика, ѝ е нужна т. нар. „категория“ (документ, удостоверяващ изпълнителски умения), поради което започва за около две седмици да пее в цигански оркестър, свирещ в ресторант в Кубрат, а след това, на прослушване от комисия в Русе, получава „трета категория“ за певица. По това време тя осъзнава, че има глас за сцена, което ѝ дава увереност да потърси професионално развитие в София. Родителите ѝ са против, поради лошото мнение за артистите, но тя е решена да отстоява целта си.

През 1960 г., докато все още работи като медицинска сестра, Лили Иванова пътува два пъти до София, за да опознае какви възможности за реализация би имала. За второто посещение си взема два дни отпуск и посещава бюро „Естрада“ (да не се бърка със сектор „Естрада“ на Концертна дирекция) с желание за изява, но не знае, че тази институция отговаря само за назначенията в ресторантите. Оттам ѝ предлагат да пее в ресторант „Сините камъни“ в Сливен, но тя отказва.[5] Така и не се свързват с нея до следващия ден и поради липса на друго предложение, тя се прибира обратно в Кубрат. Впоследствие трупа пътуващи музиканти чуват за таланта ѝ и предлагат да се присъедини към тях. Те обикалят читалища и театри, за да изнасят безплатни концерти пред работници. Длъжността ѝ е държавна с хонорар по 5 или 8 лв. на концерт. Певицата обаче не е удовлетворена от нивото и напуска както групата, така и работата в болницата.

Точно в този период Лили Иванова се запознава и омъжва за първия си съпруг – Георги Павлов[6], който е бил разпределен в с. Завет, недалеч от Кубрат. Сватбата е в изключително тесен кръг – присъстват едва четирима души. Тъй като разпределението му изтича, техният съвместен живот започва в къщата на родителите му в Перник, но бракът им не просъществува дълго, поради битови трудности и неразбирателства със свекърва ѝ, която не одобрява певческата ѝ кариера. По време на брака си и живота в Перник тя по-често има възможност да пътува до София и да проучи възможностите за по-нататъшно певческо развитие. Поради неуредиците в брака си, не след дълго тя решава повече да не се връща в Перник, а по-късно (около 1964 г.) иска и развод.

Начало на кариерата в София
През 1961 г. певицата решава окончателно да се премести в София. Чрез Лидия Станчева, завеждаща сектор „Естрада“ на Концертна дирекция, урежда прослушване при пианиста на Ирина Чмихова Евгени Комаров. Той предлага помощта си в избора на репертоар и тя започва уроци при него, но бързо ги прекратява, тъй като той ѝ преподава руски романси, в които тя не желае да се развива. През този период за около 4 години живее в хотел „Родопи“, тъй като не разполага с квартира. За да осигури престоя ѝ в София, пари ѝ праща първият ѝ съпруг, а получава подкрепа и от Лидия Станчева.

От Концертна дирекция включват певицата в турне, наречено „Естрада за всички“, в което участват фолклорни изпълнители с ръководител на оркестъра Стефан Демирев, трио „Устни хармоники Олимпия“ и др. Обичайна практика от този период е Концертна дирекция да ангажира изпълнителите в множество сборни участия, в които различни певци участват с по една или няколко песни в рамките на представления от типа на вариететна програма, в което се включват и фокусници и танцьори. През 1962 г. певицата е включена в концерт на Вили Казасян и неговия състав „Студио В“ в концертна зала „България“. Основните ѝ участия през този период са като подгряваща певица в участията на оркестър „Мелодии“, в които утвърдените имена са Емил Димитров и Мария Косева. Те пеят в сградата на БИАД и из страната. Първото турне на певицата извън България е в Румъния заедно с този състав. Тя обаче е силно огорчена от атмосферата, тъй като има някои личности напрежения, недооценяване и неприятности в групата, което води и до разделянето ѝ с тези музиканти.

Лили Иванова продължава работа с групата на Здравко Радоев и продължава обиколките из страната с певицата Грета Ганчева, фокусника Орфи, имитатора Христо Минчев (Пилето), народните певци Борис Машалов и Йонка Кипчева. Здравко Радоев, като син на композитор, вижда заложбите на певицата, напътства я професионално и я насочва да слуша песните на Кони Франсис (Connie Francis), Рита Павоне, Доменико Модуньо, Ела Фицджералд, Далида, Шърли Беси и др. По това време Лили Иванова има връзка с музиканта и живее с него около 3 – 4 години. В този период певицата на два пъти по време на нейни турнета из страната се сблъсква със сериозни здравословни проблеми, които налагат две операции, които не ѝ позволяват да има деца в бъдеще.

През 1964 г. в зала Универсиада има концерт шведската рок-певица Джейн Сверт и групата „Северните тигри". Лили Иванова пее в първата част на концерта, за първи път пред такава голяма публика. Първата вечер обърква текста (който не е репетирала с оркестъра), което я разстройва и тя напуска сцената. На втората вечер изпълнява песента „Лунни лъчи“ на Йосиф Цанков от репертоара на Мими Николова и една бърза румънска песен. Публиката я приема изключително радушно, което допринася за първи път по-сериозно да се заговори за изпълнителката и тя да добие по-широка известност.

Първи записи и популярност
Успехът в зала Универсиада дава възможност на Лили Иванова да започне работа със собствена група и нейната музика да стане по-централна част при участията. В репертоара ѝ вече влизат български песни, първата от които, написана специално за нея, е „Витоша“ по музика и текст на Емануил Манолов. Тя пее и „Морското момиче Варна“ на Димитър Вълчев. Също така изпълнява песни на италиански език, както и песни на Ела Фицджералд.

През 1964 г. следва второ турне в Румъния. Ангажиментите ѝ са основно в ресторанта на хотел „Амбасадор“ и бар „Мелодия“, с оркестър, ръководен от Здравко Радоев. В Букурещ бързо добива популярност сред публиката, като същевременно е забелязана от видни румънски музиканти (например композитора Хория Мокулеску, пианиста Колан, басиста Джони Радикано), което ѝ осигурява покана да запише грамофонна плоча. Преговорите имат плодотворен завършек и звукозаписната компания „Electrecord“ издава първата плоча на певицата (това е и първата дългосвиреща плоча на български изпълнител, тъй като тогава тази технология не била позната в България). Плочата е дългосвиреща, казва се „Lili Ivanova – Recital“, съдържа 8 песни, две от които на български език, и е първата дългосвиреща плоча на български изпълнител. След издаването на записите, с цел популяризиране на албума, изпълнителката има изяви в театър „Константин Танасе“ с голям оркестър, където преди това Леа Иванова с песента „Лалето“ вече е пожънала успех. Кавър версията на Лили Иванова също се приема много добре. Периодът, за който певицата остава в Румъния, е половин година. През това време тя е очарована от отношението на музиканти и публика към нея.

Следва покана от оркестър „Балкантон“ за концерт, който да бъде излъчен по югославската телевизия. В Белград Лили и музикантите са посрещнати от български оркестър, начело с потомствения музикант, пианиста Иван Пеев. Между певицата и пианиста бързо пламва любов, започват връзка и той ѝ предлага брак. След като Хачо Бояджиев става директор на Концертна дирекция, той нарежда на оркестъра да се върне в България за турне в България, в което участва и Лили Иванова. Малко по-късно, на 15 март 1965 г., двамата сключват брак (втори за изпълнителката). На тържеството присъстват само трима души, най-близки приятели. В биографията си от 2009 г. певицата нарича Иван Пеев „единствената (ми) любов“. След сватбата си те заминават на турне в СССР.

В този период е издадена наредба, която задължава певците да пеят на български език. Това поставя Лили Иванова в неблагоприятна ситуация, тъй като тя все още няма богат български репертоар. Решава да помоли Йосиф Цанков да ѝ напише песен. Той композира „Събота вечер“ (1965), но тъй като Лили Иванова все още е неутвърдено име, композиторът за първи път лично отива в радиото да провери как се получава звукозаписът на неговата песен. Харесва изпълнението и двамата се сприятеляват. След като Лили Иванова се връща от турнето си в Съветския съюз, песента вече е хит.

Популярността на Лили Иванова се разраства след средата на 60-те години благодарение и на навлизащата тогава в дома на българина телевизия. Лили Иванова и Емил Димитров са най-често сниманите от телевизията български певци. През 1964 г. Хачо Бояджиев снима във Видин 3 нейни песни. Особено популярно става заснетото видео към песента „Събота вечер“, в което певицата управлява валяк, докаран от Перник на собствен ход за една седмица. С тях е фотографът Иво Хаджимишев, който заснима фотосесия, от която е избрана снимката за обложката на първата ѝ българска плоча.

През 1965 г. певицата се снима в игралния филм „Неспокоен дом“ на режисьора Рангел Вълчанов, в който в кабаре изпълнява песента „Cuore (Сърце)“ на Рита Павоне.

Първо международно отличие. Кариера до края на 60-те години
През 1966 г. в Братислава, Чехословакия Лили Иванова се явява на първия си международен конкурс. Песента, с която участва, е „Адажио“ по музика на Ангел Заберски и аранжимент на съпруга ѝ. Фаворитът на журито е Карел Гот и въпреки претенциите на чешката страна за първо място на техния изпълнител, българската певица има повече точки, което ѝ печели и трите награди „Златен ключ“ – за най-добър изпълнител, за най-добра мелодия и текст. Конкурсът се предава на живо по телевизията, което ѝ носи признанието и уважението на международната публика. След конкурса от унгарската телевизия се свързват с водещия на българската делегация с молба още на следващия ден Лили Иванова да пее по унгарската телевизия. Действително на другия ден изпълнителката е в Будапеща и представя и там песента си. Победителката на следващата сутрин се връща в България, за да пее на провеждащия се през това време конкурс „Златният Орфей“ в Слънчев бряг. Там обаче е забранено да се съобщава и коментира за спечелената награда, което огорчава изпълнителката.

През 1966 г. Хачо Бояджиев снима около 30-минутен телевизионен „портрет“ на певицата, в който тя изпълнява своя музика. По-късно същият режисьор снима българо-румънската програма „Ало, София, тук Букурещ“.

През 1967 г. Балкантон издава втората дългосвиреща плоча на Лили Иванова – „Уличката малка“. Следва турне в Куба, като с нея пътуват и група оперни певци, сред които Юлия Винер-Ченишева и Павел Герджиков. Там Лили Иванова пее на редица концерти, включително и в хаванския театър „Амедео Роланд“.

През 1968 г. певицата за пореден път има голямо турне в СССР, обикаляйки Москва, Ленинград, Киев, Рига, Алма Ата, Новосибирск. На „Златния Орфей“ през същата година Лили Иванова представя „Лунната соната“ на Ангел Заберски. Участва и в IX Световен фестивал на младежта и студентите, както и на фестивал в Барселона с Бисер Киров, където печели отличия.

През 1969 г. се явява на третото издание на фестивала за грамофонни плочи и музикални издания с над 1 милион копия, където печели „Трофея на Мидем“. Същата година излиза албумът ѝ „Камино“.

Кариера през 70-те години
През 1970 г. Лили Иванова отново се конкурира с чеха Карел Гот на фестивала в Атина, а сред другите силни изпълнители е германецът Бен Крамер (Ben Cramer). Със състезателната песен „Звезда“ на Ал. Йосифов тя печели златната плоча. На фестивала в Атина присъства директорът на международния фестивал на естрадната песен в Рио де Жанейро. Той кани българската изпълнителка, като пожелава преди певицата да потегли към Бразилия, да снима филм с 12 песни в Лисабон, което тя прави. В Рио тя пее на стадион „Мара Казиньо“, побиращ около 30 000 души. Публиката яде, пие и е крайно невъздържана (включително има сбивания), но въпреки това тя утихва, когато певицата запява песента „Реквием“ на Ал. Йосифов. Впоследствие е отличена и с награда.

За изложението в Осака Експо-70 японската страна харесва песента „Панаири“, но желае да пее Йорданка Христова. Лили Иванова обаче не разрешава друг да пее песента ѝ, в резултат на което Тончо Русев и директорът на „Златният Орфей“ Генко Генчев уреждат Лили Иванова да отиде. В делегацията е и Борис Гуджунов. На изложението те три пъти дневно дават малки представяния. Японският импресарио, виждайки възможностите на българите, кани певицата на участия в нощни клубове и открити летни театри, а впоследствие – и на осем големи концерта в Токио, Осака, Нагасаки и Хирошима.

В началото на 70-те години Лили Иванова прави редица концерти в Турция заедно с нейния колега Борис Гуджунов и оркестъра на Иван Пеев. Имат редица изпълнения в Истанбул и страната. Поради успеха им турски импресарио ги кани за бъдещи участия. Почти през цялото им пътуване техни спътници са популярните в родината си певци Фюсун Йонал (Füsun Önal), Танжу Окан (Tanju Okan), Аджа Пекан (Ajda Pekkan), с която се познава от съвместно участие в Барселона, и актьорът Йостюрк Серенгил (Öztürk Serengil). Групата е под постоянния интерес на пресата, която често публикува репортажи за тях.

През 1970 г. Лили записва албумът „Този свят е тъй прекрасен“, на следващата година – двете ѝ дългосвирещи плочи „Обичам те“, а през 1973 г. – „Вечност“ и „Панаири“.

След известно прекъсване, след 1971 г., изпълнителката отново става честа участничка в телевизионни постановки и програми на Хачо Бояджиев. Българската национална телевизия осъществява няколко филма за изпълнителката, като първият е „Аз съм Лили“ от 1974 г.

През 1973 г. Лили Иванова, заедно с Тончо Русев, посещават фестивал в Чили, Виня дел Мар. Тя пее на 24-хиляден стадион. Първата вечер публиката се опитва да прогони певицата с викове „Вън, комунистическа кучко“. Троен кордон разделя изпълнители и почетни гости от гневната публика. Изпълнителката, придобила опит от Рио де Жанейро, не помръдва от мястото си, запява и в силната част на песента си успява да накара публиката да утихне, а на финала я аплодирана бурно. Там с „Панаири“, „Обичам те“ (преведена от Хулио Алегриа, тогавашен посланик на Чили в София) и „Камино“ печели голямата награда за изпълнение.

Същата година посещава Париж за Втория международен конкурс за поп песни и изпълнители „Гран при“, откъдето също се прибира с награда. На „Златният Орфей“ през същата година Лили Иванова се запознава с гостуващия Хулио Иглесиас, а на следващата 1974 г. печели „Голямата награда за изпълнител“.

Третият съпруг на Лили Иванова е Янчо Таков, син на партийния функционер от управлението на Тодор Живков Пеко Таков. Кумове са им Людмила Живкова и съпругът ѝ Иван Славков. Бракът не просъществува дълго. След развода (около 1975 г.) на изпълнителката са създадени проблеми с намирането на участия.

През 1975 г. е издадена първата биографична книга за певицата – „Нашата Лили“, съставена от Ивайла Вълкова и Марин Бончев, съдържаща множество фрагменти – спомени на нейни колеги, приятели и почитатели.

В средата на 70-те години Здравко Радоев ръководи оркестър „Маковете“, с който пее Лили Иванова. В оркестъра се включва като допълнителен китарист и певец Асен Гаргов, с когото певицата започва лична и професионална връзка, която продължава 16 години.[19] Поради неразбирателства се сформира нова група, водена от Гаргов, но тъй като през този период певицата се развежда с третия си съпруг (който има влияние), тя половин година има трудности да си намери нови участия. След молба за съдействие пред високопоставения генерал Илия Кашев, тя и оркестърът отново биват ангажирани. С Асен Гаргов се правят турнета в СССР и Израел.

През 1975 г. се записва албумът „Танго“, на следващата година – „Стари мой приятелю“, а на по-следващата година – „Гълъбът“ и „Песни от Александър Йосифов“. През 1978 г. записва дуетния албум с Асен Гаргов „Животът ни събира, животът ни разделя“. През 1979 г. се появява двойният албум „Моят град“.

Кариера през 80-те години
През 80-е години Лили Иванова има множество участия в Източна и Западна Германия. През 1981 г. участва в развлекателното предаване „Вечер в светлината на прожекторите (Abends im Rampenlicht)“ на германската телевизия DFF, където се представя заедно с Дорит Геблер, Ролф Херихт и Хелена Вондрачкова.[20] В средата на 80-те години театралният режисьор Фолкмар Нойман кани Лили Иванова за изяви в берлинския „Фридрихщадтпаласт" (Friedrichstadt-Palast). Тъй като в репертоара ѝ липсват подходящи песни, за кратък период от време тя подготвя англоезични песни, както и песни от българския ѝ репертоар, но преработени на немски език. За нея пишат песни авторите Клаус Мунро, Ралф Арни, Арнолд Фритцш, Герхард Зийбхолц, Хорст Крюгер, Михаел Хансен и Дитер Шнайдер. Певицата постоянно пътува между двете държави, и в периода 1986 – 1991 г. разчита основно на ангажименти в Германия. Там тя се изявява на много места, включително и в шоу-програми като „Шареното котле“, и в нощни клубове, като от 1984 до 1990 г. има повече от 1600 участия на живо в ГДР. През 1987 г. певицата е официалният културен посланик на България по време на честванията на 750-годинината на Берлин. След настъпването на икономически трудности в Германия и намаляването на ангажиментите, изпълнителката се връща окончателно в България.

През 1981 г. излиза албумът „Предупреждение“ и немскоезичният „Kein Film War Schoner“, на следващата година – „Щурче“, а през 1983 г. – дуетният албум с Асен Гаргов „Сърцето те избра“. През 1984 г. се появява двойният албум „Искам те“. През 1986 г. се появява албумът „Лили 86“, на следващата година – „Ти ме повика“, а през 1989 г. – „Тежка сватба“. Последните песни, написани от Асен Гаргов за Лили Иванова – „Необяснимо е“ и „Студ“, са записани в албума „Тежка сватба“. Впоследствие Асен Гаргов забранява на Лили Иванова да изпълнява всичките му песни, написани за нея.
/Използван е текст от Уикипедия/
Днес сред децата и младежите (и не само) са много популярни военните и екшън компютърни и PlayStation игри. По времето на моето социалистическо детство бяха популярни едни малко по-други „екшън“ и „военни“ игри. Те не се водеха с мишка и джойстик във виртуалното пространство, а в реалната действителност - сред блокове, градинки, строежи, улици, коли и т.н. Някои от тях носеха дори съвсем реален риск за здравето. Но пък бяха заредени с толкова ENERGY & FUN, че просто не можехме да им устоим! Ще ви споделя моето ТОП3 на екшън игрите от СОЦ детството ми. 

На ПЪРВО МЯСТО, без никакво съмнение, поставям играта на фунийки, или „фишки“, на жаргон. Тя много прилича на днешния пейнтбол, с тая разлика, че я играехме абсолютно навсякъде в квартала, а не в контролирана, затворена среда и добре защитени със специална екипировка. Най-интересно ни беше да я играем по строежите. Макар това я правеше двойно по-опасна. Необходимите „оръжия“ и „амуниции“ за играта бяха железните, алуминиеви, медни тръби, с които се изстрелваха хартиените фунийки. „Хартиени фунийки“ звучи доста безобидно. Но това нещо, изстреляно от 70-100 сантиметрова дълга и тънка тръба, дори без да е със слепен с лепило връх, летеше като куршум и ако те удареше по голите баджаци, ръка, или не дай боже, в шията или лицето – доста болеше (някои садистчета дори слагаха карфици на върха, но не за игра помежду ни – имахме си джентълменски етикет, а за да тормозят врабци, гълъби, кучета, котки или мрежата на прозореца на кварталния гадняр, Бай Фильо). За съжаление, понякога се случваха и трагични инциденти с уцелени лошо очи. Тогава трудно се намираха защитни очила (някои ползваха слънчеви), но болшинството играехме без абсолютно никаква защита. Стрелбата от врата нагоре беше забранена, но не всички бяха знаменити стрелци.
Някои тръби бяха истинско произведение на изкуството. Много популярни бяха прикладите направени с форма на пушка – парче дърво изрязано или издялано в съответната форма със залепена отгоре, обикновено с изолирбанд, тръба. Имаше и двуцевки, че дори и трицевки. Дървото се украсяваше с дърворезба, с прогаряне, лепенки – имаше наистина много яки „пушки“.


Да си намериш готина тръба обаче въобще не беше лесна задача. Трябваше да имаш връзки за тая работа – човек, който работи в завод за производство на тръби, полилеи, лаборатории и др. подобни, където се правеха или използваха подобни тънки и прави тръби. Един приятел съсипа скъпия семеен полилей за да си направи тръба, за което отнесе сериозен бой от баща си, а после и от майка си. „Патрондашите“ си ги правехме от срещуположно залепени лентички лекопласт или от прецизно изрязани парчета картон с изолация – забивахме фунийки в улеите и дупките на изолацията. Зад ушите, а по-къдрокосите – в косата, също бяха много популярни места за държане на бързи куршуми. Самите фунийки бяха втората много-много важна част от играта. Тогава списанията с лъскави и гладки странички бяха липсващ деликатес. Повечето печатни издания бяха вестници с едни много тънки и грапави страници, или списания – с още по-дебели и грапави. Но имаше едно списание, което беше абсолютният връх на сладоледа и неговото име беше… и нейното име беше… „Жената днес“! Това списание предлагаше перфектния изстрел. Страничките му бяха като на западните списания и дори  в някои отношения, по-добри. Бяха гладки, тънки и много леки. В същото време фунийките ставаха здрави и летяха с огромна скорост и точност (разбира се, ако знаеш и как да ги правиш добре – за което също се изискваше доза умение). Затова беше много важно ако не майка ти, то поне някоя баба, леля или съседка да е абонирана за това култово по онова време списание. Така получаваш постоянен достъп до най-добрите амуниции. Защото по РЕП-овете или бързо свършваха или въобще ги нямаше. Другият вариант бяха западните списания, които още по-трудно се намираха, а и родителите си ги пазеха и слагаха под масички и по специални поставки за да се фукат с тях на гостите си. Т.е. пазеха ги като зениците на очите си и ако гепиш някое – е, спомнете си за приятеля ми, оня с полилея… Самата игра си беше нещо средно между чист екшън с много тичане, скачане, стрелба и тактика. Разделяхме се на 2 отбора, избирахме района на игра и започвахме. Както казах вече, района можеше да бъде навсякъде, но най-ценни за игра бяха междублоковите пространства със самите блокове, входове, мазетата, градинки и паркинги с коли отпред и пр. препятствия, и скривалища. Но строежите, които около нас по това време изобилстваха – строяха се непрекъснато нови панелки, бяха „супер терена“ за игра на фишки! Беше си бая опасно, защото не бяха обезопасени за подобни мероприятия, но може би именно тая тръпка ни привличаше толкова към тях. Спомням си как един приятел за една бройка да полети от шестия етаж, защото залитна на един чакъл и само намесата на друг приятел, който го хвана буквално на ръба, го спаси  от падане върху панели и бетонни блокове. Но пък, мамка му, толкова забавно беше! Самата подготовка за играта, нарязването на страничките от „Жената днес“ на тънки лентички, правенето на фунийките, зареждането на пушките и тръбите, съставянето на тактика за боя… абсолютната №1 екшън игра от соц детството!


На второ място поставям една стратегическа екшън игра: „Стражари и апаши“. Както се подразбира от името – имаше два отбора: апашите бягаха, а стражарите гонеха. Победителите избираха какво да играят следващата игра. За район на действие се определяше, обикновено, целия квартал. На апашите се даваше някаква преднина. Но имаше много важно задължително условие: апашите трябваше да оставят, на определено, предварително договорено разстояние, знаци с тебешир или пастел. Тези знаци бяха във вид на стрелки с определен минимален размер, с които насочваха стражарите в каква посока се движат. Стрелките можеха да бъдат изрисувани на земята, по стените на блокове и къщи, по трафопостове, коли, дървета дори – общо взето навсякъде, където тебешира или пастела можеха да хванат. Проблем на стражарите беше да ги видят! Т.е. хич не беше лесно да намериш апашите, чиято главна цел в играта беше, да останат незаловени за определен, предварително зададен, период от време. Ако за това време стражарите не успееха да ги догонят – апашите печелеха. Една много динамична игра, която освен здрави крака, изискваше и стратегическо мислене. Много важно беше какъв маршрут ще избереш и къде ще оставяш стрелките за да затрудниш възможно най-много стражарите. Ако обаче се окажеше, че апашите са пропуснали да оставят стрелка след определеното разстояние – биваха служебно отупани.

Затова не можеше да се мами на дребно.
ТОП3 на екшън игрите от соц детството ми се завършва от „Водните войни“. Това си беше PURE FUN! Лято е, навън дърво и камък се пукат от жега. Коя е най-подходящата игра за изтормозените от адската августовска жега деца? Естествено, водните войни. Всички се включваха с огромно желание. Нямаше възрастови или полови ограничения. Всеки участваше, с каквото оръжие намери. По малките павилиончета „за всичко“, някогашния мини-вариант на „Всичко по 1 лев“,  продаваха и водни пистолети. Основно бяха два вида: „барабанлии“ и „автоматични“. Барабанлиите бяха по-качествените, с по-добрата струя. Но пък автоматичните имаха по-голям резервоар. Друго оръжие за МВП - масово водно поразяване, бяха пробитите бутилки от Веро. Това бяха зелени и грозни, но силно ефективни пръскачки. Буквално можеха да те окъпят от глава до пети. Използваха се и големи пластмасови спринцовки, които пък вадеха най-мощната струя. За тях трябваха медицински или ветеринарни връзки. Някои деца пък използваха латексови ръкавици и презервативи. От време на време се появяваше и някое дете с така популярните днес водни пушки-помпа. Това обикновено бяха деца, чиито родители работеха или пътуваха в чужбина, защото в България не се продаваха. Безпощадно се използваха и водни бомби във вид на напълнени с вода пликове. Те обикновено се хвърляха от високо по целта, но можеше и директно да я замериш очи в очи. Въобще купона беше пълен и много-много мокър! Едновременно се забавлявахме и освежавахме в летните жеги.

Ето това е моят избор за ТОП3 на най-яките екшън и „военни“ игри от соц детството ми. Игри извън виртуалното пространство… Ще ми е много-много интересно да чуя и вашия ТОП3!?...
Авторски текст:www.bgspomen.com
-  Пожалуйста, товарищ Брежнев.
   - ...Спасибо, голубчик… А-а, „Стюардеса”- знаю, у нас очень много курят вот эти...  Как тебя  зовут ? 
   -  Атанас. 
   - Атанас, да... И зажигалка не имею... А, ест у тебя... О-ох, хорошие... Ну, молодец ты, всего доброго.
Това е истински диалог между мен, скромния репортер от БТА и вожда на СССР Леонид Брежнев. Но кой през социализма можеше да се доближи до божествената му личност, а на всичко отгоре да го почерпи с цигара ? Но, ето че това се случи.
Беше есента на 1973-та. По това време Брежнев си идваше у нас като у дома и повече неофициално: в Банкя за белодробно възстановяване (пушеше по две кутии) и в ловните резервати (за да отстреля някой прекаран му сръндак). Водеше го Живков, който го бе превзел за приятел, в паузите го разкарваше по разни събития - честване на 9 септември, конгрес на БКП, награждаване (Брежнев, маниак по ордените, стана три (!) пъти „Герой на НРБ”) - и, разбира се, в паузите между банкетите му

изкрънкваше някой и друг танкер нефт.

 Та, във въпросната есен генсекът му беше долетял на гости. Наближаващ седемдесетте, с прогресираща сенилност, бе се оставил да го разкарват като мечка и да му пробутват речи, чиито смисъл почти не схващаше. И така, след като му организира в любимия резерват „Воден” отстрел на елен, разбира се, с рекордни рога, Живков го достави в София, закачи му дрънкулката и за да придаде официалност  го   уреди да поднесе венец „в името на вечната и нерушима българо-съветска дружба”. Такива венци биваха поднасяни на много култови места. В конкретния случай бе избрана Братската могила в  Парка на свободата, днешната Борисова градина. Редакторът на БТА, където работех тогава, ме изпрати „да отразя събитието”. Агенцията се намира току срещу Братската могила, тъй че отидох до нея за пет минути. Заварих завършена разстановка - тв камерите бяха инсталирани, местата за репортерите бяха оградени с дебели плюшени шнурове, към паметника бе опъната червена пътека, в един край бяха подпрени венците.

Хората на УБО и протокола шетаха като обезумели.

В един момент шеметът стихна, появиха се първите ЗИЛ-ове - с Брежнев, вторите с Живков. Притичалият сътрудник отвори вратата на генсека, той излезе трудно, сътрудникът затвори вратата като за миг застана с гръб към него  - и се създаде минивакуум, в който Брежнев се засуети и се заопипва по костюма. Знаех, че като страстен пушач използва всяка пауза за да запали - и разбрах, че си търси цигарите. Бях на първия ред репортери зад ограничителния шнур и се оказах на няколко метра от Брежнев. Инстинктивно извадих кутията си „Стюардеса” и я задържах пред гърдите. Той се заоглежда за сътрудниците си (какво ли наказание са понесли - да го оставят без цигари!) - и погледът му попадна на мен. Протегнах  кутията - и той се заклати към мен. Помогнах на треперещата му ръка да извади цигара, нямаше и запалка, запалих му с моята. И тогава именно си обменихме „как на фронте” споменатите по-горе реплики. Ето какъв подвиг извърших - и сигурно съм един ственият редови журналист, „който си пуши цигарата с Брежнев”.
         ... А в БТА ме скъсаха от майтап. Много гъст стана със другаря Брежнев, рекоха, да го черпиш като в казармата, май вече си получил покана за някоя московска резиденция... Смяха се колегите, а един се приближи и ми пошепна: „Ами ако вместо той да тръгне към теб - ти бе тръгнал към него, какво щеше да ти се случи? Зяпнах.

Не бях помислил за това.

Тоест, ако бях по-невнимателен, с крачка или жест, ако, подавайки цигара и запалка с другата ръка си бях бръкнал в джоба, как щяха да постъпят железните охранници на Брежнев ? И къде щях да бъда сега? По-точно… дали щях да бъда?.. И съвет към днешните репортери: ако ви се случи да черпите президенти с цигара - внимавайте!              

Наско МАНДАДЖИЕВ        
Вестник „Златна възраст”
СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

Най-четени публикации

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359897650670