1. "Защо вървя заднишком ли? Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска? Освен това ще ти кажа, че в Египет всички си вървят така и никой не го смята за странно.

Обиколила съм цялото земно кълбо и съм виждала много по-особени неща от хора, които вървят заднишком. Какво ли бихте казали, ако ме бяхте видели да ходя на ръце, както правят в Индокитай?" - "Пипи дългото чорапче"

2. "Прасчо забеляза, че въпреки че имаше Много Малко Сърце, то можеше да побере доста голямо количество Благодарност." - "Мечо Пух"

3. "Знам една планета с един червендалест господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил друго, освен сметки. Цял ден повтаря като теб: "Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!", и се надува от гордост. Но това не е човек, а гъба!". - "Малкият принц"

4. "Мъката не пречи на наказанието. Една от прелестите на Закона на Джунглата се състои в това, че след наказанието случаят е приключен. Никой не си позволява присмех или натякване." - "Маугли"

5. "Само ако някой човек те обикне тъй силно, че да му станеш по-мила от баща му и майка му,ако всичката обич и всичките мисли принадлежат само на теб и ако той обещае вечна вярност, само тогава неговата душа би могла да премине в твоето тяло и ти ще изпиташ човешкото блаженство." - "Малката русалка"

6. "Че съм умен - умен съм, но защо съм толкова красив?! Сигурно, защото съм скромен, а скромността краси човека." - "Карлсон, който живее на покрива"

7. "- О, колко глупави са хората! — каза той и поклати глава, а пък аз си помислих, че от косите му ще се разлетят снежинки. - Щастието в края на краищата не е някакъв пушен салам, от който да си отрязваш всеки ден по едно парче.

- Вярно е - казах аз, - щастието не може да бъде опушено. Въпреки че…

- Въпреки че?!

- Въпреки че тъкмо вие изглеждате, като че ли в комина на камината си вкъщи имате за опушване цял бут щастие.

- Аз съм изключение - каза той и отпи една глътка. - Аз съм изключението от правилото. Понеже съм човекът с едно неизпълнено желание." - "Приказка за щастието" на Ерих Кестнер

8. "Защо сега не можеш да летиш, мамо?– Защото съм възрастна, миличко. Когато хората пораснат, те забравят как се лети. – А защо забравят? – Защото вече не са весели, невинни и безсърдечни. Само веселите, невинните и сърдечните могат да летят." - "Питър Пан"

9. "Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!" - "Ние, врабчетата"

10. "- Как се пише любов? - попита Прасчо.

- Тя не се пише, тя се чувства... - отвърна Пух.

Ако някога дойде ден, в който не сме заедно, трябва да знаеш някои неща... Ти си по-смел, отколкото вярваш, по-силен, отколкото изглеждаш и по-умен, отколкото си мислиш. Но най-важното нещо е, че независимо дали сме разделени, аз винаги ще бъда там за теб и винаги ще те обичам!" - "Мечо Пух"

11. Често са ми казвали, че жълтъкът е полезен за косата. Ще видите, че косата ми ще започне да расте, та чак ще пращи. В Бразилия например всички се разхождат с размазани по косите яйца.

Но затова пък там няма плешиви хора. Имало веднъж някакъв чичко, който бил тъй неразумен, че ядял яйцата, вместо да си маже с тях косата. После действително оплешивял и когато излизал на улицата, настъпвал такъв смут, че ставало нужда да се намесва полицията." - "Пипи Дългото чорапче"

12."Човек просто не може да има такива уши. Поне у нас не. В Китай е по-друго. Веднъж в Шанхай видях един китаец с толкова големи уши, че ги използваше като наметка. Когато валеше, се свиваше под тях и му беше много топло и хубаво.

Е, разбира се, за самите уши не ще е било много приятно. А когато времето биваше особено лошо, той канеше приятелите си да се подслонят под ушите му. Те се настаняваха там и пееха своите тъжни песни, докато дъждът престанеше.

Всички много го обичаха заради ушите му. Този човек се наричаше Хай Шан. Да можехте само да го видите как тичаше сутрин рано на работа!

Хай Шан пристигаше винаги бегом в последната минута, защото обичаше да си поспива сутрин и не можете да си представите колко беше сладък, когато тичаше и ушите му се развяваха подир него като големи жълти корабни платна." - "Пипи Дългото чорапче"

13. "Човек никога не бива да води маймуни със себе си, когато отива някъде." - "Пипи дългото чорапче"

14. "... Джелсомино влязъл в магазина и поискал половин килограм хляб.

- Хляб ли? - побързал да отговори услужливият продавач. - Вие очевидно сте сгрешили! Хляб се продава хей там отсреща. Както виждате, ние продаваме само книжарски стоки.

И с широко разперени ръце той показал всички неща за ядене, които изпълвали магазина.

"Разбрах - заключил в себе си Джелсомино. - В тази страна трябва да говориш обратното на това, което мислиш. Ако наричаш хляба хляб, не те разбират."

- Дайте ми половин килограм мастило! - казал той. Продавачът му отмерил половин килограм хляб и му го подал опакован, както е редът ... " из "Джелсомино в страната на лъжците", Джани Родари

15. "Ние живеем, за да правим добро на другите хора. Аз например, живея само заради това. А другите хора, интересно те за какво живеят." - "Пипи Дългото чорапче"

16. "- Ти искаш да заболееш? - учуди се Дребосъчето.

- Разбира се. Всички хора искат! Искам да лежа в леглото си с висока-превисока температура. Ти ще дойдеш да разбереш как се чувствам и аз ще ти кажа, че съм най-тежко болният човек на света.

Тогава ти ще ме попиташ не искам ли нещо и аз ще ти отговоря, че щом съм толкова ужасно болен, от нищо не се нуждая. От нищо друго освен от една грамадна торта, от няколко коша сладки, от цяла планина шоколад и от голяма-преголяма торба бонбони!" - "Карлсон, който живееше на покрива"
Един разказ по повод статията  „10 причини да НЕ изпитвам носталгия по-НРБ”  Останах учудена от писанията на някого, който си позволява да плюе, съска и пише гнусотии за нашата родина.
Ще му кажа – ти, скъпоплатено мекере, може би си чел само „Винету”. Защото нямаш умствен заряд за класиката, за родните писатели и поети. Такива хора са готови да продадат миналото на България.

Не си ли си помисля въпросният автор, че има още живи свидетели на времето, което се опитва да черни. Къде беше ти, когато държавата се изправяше и отърсваше от последствията на войната и започваше нейното съграждане.  Всички малки и големи с ентусиазъм се включваха за изграждането на нашата държава. Нямало това и онова. Е, как ще има, като всичко беше опустошено. Изглежда си пропуснал важни моменти от новия живот, когато във всеки селски двор вече имаше по две леки коли, ама все нови, а не като сега само за скрап. Имаше работа за всички и човек за човека бе брат.

С конкурс бях приета да уча в образцовия механотехникум в София. Завърших и висше образование във ВМЕИ със специалност ДВГ (двигатели с вътрешно горене). После и педагогика. И всичко това безплатно. Целия си трудов живот съм била учител по ДВГ. Изучих децата на половин България по двигатели и автомобили. Имаше безплатно образование и медицинско обслужване. Завършваха умни, интелигентни, възпитани и ученолюбиви деца.
Къде е сега цветът на нацията? Няма ги в България. Платени клакьори от Запада кряскаха и подскачаха и прогониха децата извън родината. Навъдиха се убийци, крадци, мошеници, джебчии, наркомани, ислямисти и долни твари, които преди не вирееха. Нямаше безработни, нямаше гладни, които да ровят по кофите. Нямаше го този нравствен упадък и тази проституция. Филми с убийства заливат всички екрани – няма тема, няма възпитателна нишка. Агресия ни залива още от детските градини, училищата и всички сфери на живота на българина. Стига! Накъде сме тръгнали? Няма ли достойнство, гражданска отговорност и любов към родината…
Йорданка Иванова, София retro.bg
Снимка:www.lifebites.bg
„Не щем войни и битки нови, но щом врагът потегли в бой, ще го посрещнем ний готови и в тоя бой ще падне той!“

Така набивахме крак преди години в железния строй на Българската народна армия и пеехме марша на Варшавския договор. Знаехме, че „От Прага до Владивосток нас правда свята днес ни води“, но отвъд Прага в Берлин беше и дружеската Национална народна армия на тогавашната Германска демократична република. А зад всички ни стоеше могъщата Съветска армия, запечатила на знамената си Москва, Сталинград, Курск, Киев… На 23 февруари винаги чествахме празника на тази славна армия, прогонила със съюзниците си кафявата чума от Европа. На тоя ден бакарите в поделенията се облизваха апетитно, разливащи по масите празничното меню на „великия наш войник“.

Времена и спомени. За мъжкарството, за другарството на плаца, в учебните кабинети и в ученията в „бойна“ обстановка. Разбира се, трудностите се забравят, непорядите се прощават, в спомените остава хуморът, за да ни топли под бялата „покривка на главите ни“, над главите на бившите редници, натегачите ефрейтори и педантичните младши сержанти. Затова сега ще драсна няколко смешни редовце от баналните разкази на мъжете, които в женска компания започват така: „Когато бяхме войници…“

Това се случи в мразовития трети декември на 1967 г. На площада в Свищов целунахме знамето и по ботевски изревахме с безвъзвратно отиващия си гимназистки фалцет „Заклех се!“

Във вярност на Народна република България, дали тази клетва е още валидна, след като България вече не е „народна“?
Часове след тържественото ни вричане пред олтара на Родината пак се избръснахме, зашихме бели якички на куртките и навлякохме шинелите. Върху тях обрамчихме противогаз, паласка, каска и грабнахме зачисленото ни най-нискоквалифицирано въоръжение на Варшавския договор: карабините „Манлихер“. Нарушавайки военната тайна, ще кажа, че моята вярна пушчица беше инвентаризирана като ЛА 357.

Около три и половина следобед сигналистът ни строи с тромпета на плаца. Цялата школна рота буква „А“ на поделение 80750. Бяхме определени за първия си въоръжен наряд. Стояхме величествени на плаца, съзнавайки, че притежаваме в джоба смачкан пакет „БТ“, но в паласката пачка с цели 5 бойни патрона ни пееше на ушенце: „Изправи се, гора от стомана, насочете се, бойни дула, насочете се в гневна закана към врага, който носи война…“

Зайците новобранки отивахме на война! Мълчахме, може би всеки си представяше, че в идващия мрак точно на неговия пост ще почука диверсантът и ще опита да му нанесе коварна средна или тежка телесна повреда. След което необезпокояван ще открадне нафта от автогрейдерите на паркистите или кашкавал от артелната…

Вътрешно всеки от нас се измъчваше при мисълта дали да остане верен на военния правилник, или да го прати на майната. Дали като в тъмното пропука клечка, или вятърът задиша като мечка, да изпълниш точка първа от устава и да извикаш „Стой! Кой идва?“, после „Ще стрелям“ и накрая да стреляш във въздуха? Или, без да губиш време, да думнеш някой и друг патрон по посока на подозрителния шум, пък ако улучиш безшумните галоши на врага – добре, ако не уцелиш нищо – още по-добре, само дето ще отнесеш псувните на вдигнатия от твоето джепане по тревога караул…

За нас, зайците, в атмосферата, стратосферата и тропосферата висеше въпросът „Да гръмна ли?“. Но за старите кучета, старите войници де, нямаше никаква дилема пред единствената питанка „Защо пък мен да ме гръмнат?“. Знаейки, че новобранките застъпват в първия си въоръжен наряд и че пушките ще бъдат заредени с бойни патрони,

старите кучета подвиха страхливо опашки и се скатаха вдън земя

Никой не прескача през телта откъм пост № 2 – ГеСеЕм-а. Никой не идва с бутилка по пътеката покрай лазарета, която минава на два-три метра от пост номер три: АВе-то. Никой стар войник не се промъква покрай складовете за среща с ученичка от техникума по индустриална химия, защото там е трасето на пост № 4. В нощта на първия въоръжен наряд на зайците началникът на караула и разводачът не смеят да се шегуват. Обикновено когато нощем разводачът идва с другите войници за смяна и постовият викне „Стой, кой идва?“, разводачът кисело отговаря: „Баща ти с дамаджаната“. В същия стил постовият нарежда: „Дамаджаната при мен, останалите на място!“.

В първата ни тревожна нощ, когато си представяхме, че едва ли не по Дунава към нас ще се движат Шестият и Седмият американски флот, нямаше дамаджани. Цареше глуха тишина. Чуваше се само отчетливо тракане на желязо: от време на време зареждахме карабините, за да подскажем на невидимия враг, че не държим в ръцете си мотика…

В родната казарма имаше тежки моменти, но веселите ни зареждаха с полезна енергия. Сега през зимата с усмивка си спомням за първия въоръжен наряд, за ротните и батальонните учения. На такива учения една нощ изкопахме в земята за спане ров, дълбок около метър, дълъг шест-седем метра и широк метър и нещо. Покрихме го с клони, клечорляк, поръсихме отгоре буци замръзнала земя. И налягахме шестнайсет души „гъз до гъз“, въшка не можеше да се промуши! По някое време над нас нещо пропука, два крака ми стъпиха на главата, разнесоха се благословии по адрес на близки роднини. Някой бе тръгнал да пикае без азимут и беше пропаднал в „спалното“ ни помещение…

Цял ден се мотахме в акваторията на Янтра между селата Вардим и Новград, минирахме железния мост, мерихме профила на дъното, въобще скапахме се от умора и студ. Вечерта изгладнели, очаквахме камиона с баките пред селсъвета (общината) във Вардим, там трябваше да спим на пода. Иде камионът, в него двама бакари. Какво ще ядем, питаме, и ония ни радват:

Боб и компот от сини сливи! Любимото ястие на великия български войник, а най-омразното: ориз и грис

Хвърлят ни светкавично две баки и отпрашват. Канчетата и зъбите ни тракат, отваряме баките и… о, ужас: в тях плува мазна водица!
Лейтенант Петров дълбокомислено заключава: това е тактически ход на командването, изпитват ни в обстановка, близка до бойната. Гледаме взводния, чудим се дали на неговия акъл или на акъла на командването. После влизаме в Смес-мага и си купуваме „Народни вафли“, по 5 стотинки бройката. Това е вечерята.

А ония хубавци объркали баките. Свалили ни празни, взети от друго място. После разсипали нашия компот и боба из полето, дано поникне за следващия набор…

Такива ми ти заешки работи. Да можеше днес пак да ни пораснат… ушите де, па да си заредим пушкалата!

Ама ние сме вече старите кучета, а пушките, насочени към нас, ги държат зайци – чиновници от пенсионното…
Източник: blitz.bg
Тази шокираща история се случила някъде през средата на 1980-те г.
В столичния квартал „Дървеница имало множество стари къщи, които били съборени, за да се настанят впоследствие обитателите им в нови блокове. Съборили къщите, вдигнали блоковете, хората се населили и заживели – чиста работа.

Обаче по едно време новите съседи в един от блоковете били обезпокоени от непривични за жилищен вход миризми и шумове. По коридорите миришело на селскостопански двор, а из блока се чувало кудкудякане на кокошки и грухтене на прасета. Съседи писали до редакциите на няколко известни вестника, като напр. ,,Отечествен фронт“. Органите дошли на инспекция… И какво да видят – аграрната атмосфера в блока била причинена от кокошки, които някои семейства отглеждали на остъклената тераса, а в мазетата пък гледали прасета.

Антон Юруш
Сергей Станишев публикува онзи ден патетичен коментар във връзка с 10-годишнината на членството на България в ЕС, озаглавен: «Критикуваме ЕС? С ръка на сърцето – къде щяхме да бъдем, ако не бяхме в ЕС?!» Целта му е да покаже, че членството в ЕС ни е осигурило благоденствие и че ако не бяха ни приели там щяхме да живеем в дълбока мизерия.
Вярно ли е това?
Не е ли обидно, че председателят на ПЕС не вижда жестоките истини на нашето пребиваване в Европейския съюз? Или и в неговия случай се потвърждава една желязна житейска истина: битието определя съзнанието,пише сайтът pogled.info
Нека се обърнем към фактите. Защото, когато те заговорят и шефът на ПЕС е длъжен да се замисли и дори да се поклони пред тях!

Преди 10 години бях и сега все още съм за участие в ЕС, но не в настоящата пародия на интеграционна общност. Защото под прикритието на интеграция, от националните управленски институции на страните членки се отнемат почти всички важни и не особено важни управленски функции и се концентрират в централните органи на общността, и особено в Европейската комисия.

Така се създава една свръхдържава – Европейски съединени щати, която се превръща в институция, обслужваща все повече европейския и световния финансов капитал и все по-малко – народите на европейските държави. В тази институция най-важните решения се подготвят и вземат де факто от неизбрани, никому неизвестни и никому подотчетни високо платени чиновници, а не от демократично избраните национални парламенти, президенти и правителства. Дори не и от Европейския парламент, който е изборен орган, с всичките му условности. Националните институции се превръщат в административни области (подобни на нашите 29 области) – механични изпълнители на взетите в Брюксел решения от най-висшите чиновници. Сегашните ръководители на ЕС го тласкат точно в тази посока. И наричат това укрепване на интеграцията.

Ако им се позволи да продължат по този път какъв е смисълът в държавите членки да се провеждат избори за парламенти и президенти? Какъв е смисълът различни политически формации да се състезават с леви, десни или центристки програми за доверието на народа? От тях в бъдеще нищо няма да дависи. Всичко ще се решава от висшите администратори в Брюксел и националните институции ще бъдат само послушни изпълнители на техните решения. И сега демокрацията в ЕС е до голяма степен символична, но тогава и тази залъгалка ще изчезне. Това ли е светлото политическо бъдеще, което ни подготвят партийните вождове в Брюксел сега?

С ръка на сърцето мога да отговоря на г-н Станишев: Ако не бяхме член на ЕС в най-лошия случай щяхме да сме като Сърбия. Макар и бомбардирана от самолетите на НАТО и загубила една от своите провинции – Косово, отнета й от въоръжените сили на същия НАТО. От скромната информация с която разполагам, не мисля, че гражданите на Сърбия, макар и извън ЕС, сега живеят по-лошо от нас и пътуват по-малко от нас, въпреки бомбардировките, изолацията, масирания груб натиск, упражняван върху тази страна в продължение на години, Хагския съд и претърпените многобройни унижения и лишения, налагани на сръбския народ от санкциите на Запада.

А има и друг вариант, частично покриващ се със сръбския. Можехме да поддържаме нормални, нищо повече, освен нормални отношения с Русия, каквито имаха повечето страни от ЕС, преди да пристъпят към икономически и други санкции преди 2-3 години под натиска на САЩ. Тези страни имаха нормални търговско-икономически отношения с Русия, измервани със стотици милиарди евро. И ще продължат да ги имат и да ги разширяват.
На тази основа можехме да продължим да поддържаме активен търговско-икономически обмен с Русия след 1990 г. Щяхме да си доставяме от тях петрол, газ, въглища, други суровини, различни видове машини и съоръжения и т. н.

Ние пък щяхме да снабдяваме техния пазар със стотици хиляди тона земеделски хранителни стоки в прясно и преработено състояние, както правехме до 1989 г. В 1988 г. 63% от нашия износ беше за СССР. През онези години нашият общ износ на яйца е достигал до 365 млн. броя, на пресни зеленчуци до 158 хил. тона, на пресни плодове 164 хил. тона, на стерилизирани зеленчукови консерви 276 хил. т., на трапезни вина 211 млн. л. и т.н. По-голямата част от тях са били за Съветския съюз. Потенциалът за производството и износа на тези стоки у нас сега е унищожен по варварски начин.

Така щяхме да предотвратим разрухата на нашето селско стопанство, да осигурим заетост на стотици хиляди хора в производството, преработката, транспорта, съхраняването, експорта на пресни и преработени земеделски продукти. Щяхме да осигурим големи доходи и добро качество на живота на стотици хиляди хора, а също и големи приходи от преки и косвени данъци в бюджета и огромни валутни постъпления. Можехме да поддържаме балансиран бюджет и балансиран платежен баланс. Нямаше да се налага тези стотици хиляди хора сега отчаяно да търсят препитание в чужбина, поради замрялата българска икономика и липса на работа у нас.

Щяхме да запазим поне част от производственото коопериране между нашата и руската индустрия, а също и производството на голямо количество промишлени стоки за нормален износ. Общият износ на някои средно и умерено сложни продукти през онези години е достигал: за електромотори – до 1,3 млн. броя; електронни калкулатори – 102 хил. броя; електрокари – 45 хил. броя; мотокари 36 хил. бр.; телефонни апарати – 627 хил. броя; радиотелефони 121 хил. бр.; пишещи машини 151 хил. бр.; трактори 4678 бр.; калцинирана сода – 1,1 млн. т.; азотни торове – 421 хил. тона и т.н. Между 60 и 65% от този износ беше за СССР. На тази основа можехме да осигурим заетост за много десетки, а може би и стотици хиляди хора, доходи за тях и техните семейства, постъпления в бюджета и валутни приходи. Нямаше да се налага и тези стотици хиляди хора да търсят сега препитание в чужбина и да оставят децата си на 60-70 годишни немощни баби и дядовци, които не смогват да се грижат за тях. Изоставени и забравени по неволя от родителите си, те не могат да се учат пълноценно, а част от тях се превръщат в престъпници, когато порастнат. Потенциалът за производството и износа и на тези стоки у нас сега също е унищожен.

Щяхме да запазим от преждевременно закриване четирите ядрени блока в Козлодуй или поне третия и четвъртия с обща мощност 880 мегавата с всички благоприятни икономически и социални последствия. Щяхме вече да сме построили първия етап на АЕЦ Белене и да сме пред завършване на газопровода «Южен поток» с всички благоприятни текущи и бъдещи ефекти от производството, износа, транзитните такси, данъчни и валутни приходи, допълнителна заетост и т.н. Десетки хиляди хора щяха да участват в изграждането, поддържането и експлоатацията на тези обекти, вместо да търсят сега работа в чужбина. България щеше да стане наистина енергиен център на Балканите, а не да ни заобикалят всички магистрални енергийни далекопроводи, както е сега.

Вчера вечер ме беше срам да гледам по националната телевизия как бившият член на Европейския парламент Джефри ван Орден, бившият президент Първанов, бившият главен преговарящ по присъединяването Кунева ни обясняваха, че поне трети и четвърти блок на АЕЦ са могли да бъдат запазени, тъй като били в добро състояние. Спомената беше и достойната за съжаление ослужлива на Запада роля на Симеон Сакс Кобургготски. Браво че са се сетили да прозрат нещо, макар и с 10 годишно закъснение и без никакво чувство за виновност. А българската прокуратура продължава своя летаргичен сън и по това огромно престъпление. За такива престъпления у нас не пращат на съответното място зад решетките, а повишават в министерски и вице премиерски постове.

Щяхме да създадем допълнителна материална база за морски, планински, балнео, селски, културен и друг туризъм и да приемаме не половин милион, както е сега, а 1,5-2 и повече милиона руски туристи. Нужно ли е да обяснявам какви облаги би донесло това пряко от туризма, а също и по линия на свързаните с него отрасли и дейности, за заетостта, доходите, приходите в бюджета от данъци, валутните приходи. Особено при неспокойната за туризъм обстановка в повечето съседни ни туристически страни – наши конкуренти. И тук много десятки хиляди хора щяха да си намерят работа пряко в туризма и в свързаните с него отрасли и дейности, вместо да я търсят сега немили недраги в Гърция, Турция, Италия, Испания, Германия, Франция, Великобритания, Америка и други страни.

Десетки хиляди българи биха могли да се завърнат на работа по строителните обекти в Русия, както беше до 1989 г. с голямата българска строителна компания там – Сов Болгар Строй. Това също би създало допълнителна заетост, доходи, бюджетни приходи, валутни постъпления и т.н. Нашето място там сега е заето от турски строителни фирми и много хиляди турски работници и специалисти.

Цитираните по-горе данни за износа на България преди 1989 г., т.е. преди ощастливяването ни с евроатлантическите ценности, са от НСИ. Статистически справочник 1989, сс. 202-203. От себе си не съм добавил нито една цифра.
Мога да отида и в по-големи подробности за огромния потенциал за търговско-икономически обмен между двете страни в енергетиката, промишлеността, строителството, транспорта, земеделието, образованието, науката, културата, туризма и други сектори, но и казаното е достатъчно.

Повече или по-малко елементи на такива търговско-икономически отношения с Русия през последните 27 години, както споменах по-горе, имаха много европейски страни членки на ЕС и/или НАТО, като например: Германия, Франция, Великобритания, Италия, Испания, Полша, Финландия, Белгия, Холандия, Дания, Норвегия, Австрия, Унгария, Словакия, Чехия, Словения, Гърция, Кипър, Португалия, Турция, Македония. Да не говорим за активните отношения между Сърбия и Русия. Мащабите на тези отношения се измерват с много стотици милиарди евро. Смущения в тази търговия внесоха санкциите на ЕС срещу Русия през последните години, но те ще бъдат отменени наскоро. С васалното поведение на своите управници България беше най-ортодоксалната в резервираността си да търгува с Русия, а също и в сервилната си подкрепа на санкциите срещу нея и загуби големите си пазари на нейна територия.

Търговско-икономическите отношения, разбира се, предполагат и нормални политически и други отношения, а не политическа конфронтация срещу Русия, на която бяхме свидетели през по-голямата част от последния четвърт век и особено през 1990те и напоследък по времето на бившия комсомолски секретар от Гоце Делчев – най-големия антируски ястреб между високопоставените политици в Източна Европа.
Между ползите ни от членството в ЕС г.н Станишев споменава и подкрепата на Брюксел за нас, във връзка с миграционните потоци. Не зная каква подкрепа има той предвид, защото моите проучвания и публикации по тази тема показват, че ние само пострадахме от пълния провал на ръководството на Европейската комисия да се справи с този проблем.

Нима не му е известно, че нашите месечни разходи по издръжката на един мигрант, пребиваващ у нас са между 660 и 1200 лева, докато средната месечна пенсия на един български пенсионер е 330 лева. А нашите пенсионери са 2,18 млн. души. Нима не знае, че дадените ни от Европейската комисия през лятото и есента на 2016 г. около 160 млн. евро са главно за интегрирането на имигрантите в България, а не толкова за довършване на заграждението с Турция и за подобряване на неговото поддържане. С други думи – за превръщането на България през следващите години в огромен бежански лагер и за ограничаване на миграционните потоци от Турция през България към Централна и Западна Европа.

Очевидно г-н Станишев повече се е сближил не само битово, но и по мислене с хора като Мартин Шулц и други високопоставени функционери от различни партии в Брюксел и доста се е отдалечил от милионите бедстващи българи и жестоките български реалности в условията на членството ни в ЕС и НАТО, щом като ни задава такъв елементарен въпрос – къде щяхме да сме, ако не беше Европейският съюз?. Като че ли освен ЕС няма нищо друго под небето, като че ли ЕС е пъпът на света. Под равнището на средно интелигентен човек е да задава такъв примитивен въпрос.

След като се опитах да дам кратък отговор на неговия въпрос, бих искал да помоля г-н Станишев за коментар по моята вчерашна статия в Епицентър и особено по трите таблици за разгрома на българската икономика (производство и износ) и за мизерното потребление на българските домакинства.

И моля да ми отговори на въпроса: щеше ли да се случи този социално-икономически погром над България ако не бяхме в НАТО, ЕС СТО и други западни институции? Ако бяхме държава с по-достойна национално отговорна политика и истински държавници на нейното кормило!
Що се касае до описания по-горе алтернативен вариант – нормални двустранни отношения с Русия, а не непременно нов политически съюз или участие в Евроазийски или други интеграционни общности, с горните редове доказвам, че подобен разгром нямаше да се случи при наличието на по-мъдра политика на българските политици през изминалите 27 години. Вместо да се погрижат за запазване на нормални взаимно изгодни отношения с Русия, наред със сближаването със Запада, наши политици се заканваха от трибуната на Народното събрание да съдят Съветския съюз. За мъдрите политици поддържането на нормални междудържавни отношения едновременно с източни и западни страни не се изключват взаимно. За съжаление, България не е надарена с такива политици!

Аз съм съгласен с голяма част от казаното от г-н Станишев по непосредствените благоприятни битови и лични ефекти от членството ни в ЕС: свободни безвизови пътувания, възможности за учение, за работа, финансови помощи чрез еврофондовете и т.н. Той обаче не казва нищо в коментара си с ръка на сърцето, за далеч по-важните и трайни ефекти от присъединяването: за наложеното ни предсрочно закриване на 4 ядрени блока в АЕЦ Козлодуй; за наложената ни забрана да строим АЕЦ Белене; за блокирането на газопровода „Южен поток”; за тоталната разруха на производствения ни потенциал и свързаната с това пропиляна квалификация на стотици хиляди наши кадри с висше инженерно и средно специално и друго образование; за тоталния срив на експортния ни потенциал и загубените външни пазари; за огромната за нашите мащаби емиграция на около 1,5-2,0 млн. българи по света и произтичащите от това многобройни човешки трагедии; за мащабното демографско ограбване на около 1,0-1,5 млн. човека (чрез изтичане на стотици хиляди мозъци и необратима загуба на огромен генетичен потенциал), което задълбочава допълнително опасността от демографска катастрофа; за плащания ежегоден членски внос в ЕС, който за десетте години достигна около 8,0 млрд. лева.
Смята ли той за нормална огромната, унищожителна цена, която нашият народ е принуден да плаща за битовите добрини, които получихме с присъединяването? Трябваше ли да разрушим всичко създадено до 1989 г., за да можем сега да пътуваме без визи да учим и работим в Европа!

Ако трябва да направим обобщена равносметка за ползите и загубите (разходите) от присъединяването, поддаващи се на количествена оценка, изравняването между тях ще стане някъде към 2040-2050 година. Засега сме на голям минус от участието си в ЕС.
Ако в равносметката включим и трудно поддаващите се на количествена оценка изгоди (свободни пътувания, учение, работа, по-добро битово снабдяване, ускорено изграждане на инфраструктурни обекти и др.) и загуби (тотално разрушен производствен потенциал на средно развита промишлено-аграрна икономика, каквато бяхме ние; разрушен експортен потенциал и загубени разработени външни пазари; пропилян огромен човешки капитал (около 1 млн. кадри с висше и средно специално и хуманитарно образование); започнало в големи мащаби преди 27 години, продължаващо и сега огромно демографско ограбване (изтичане на мозъци и на генетичен потенциал за 1,0-1,5 млн. души), в преобладаващата си част млади хора, които ще раждат деца в чужди страни, голямата част от тях никога няма да се завърнат в България и с това ще изострят още повече и без това мащабната ни демографска криза и т.н., сме на още по-голям минус. Изравняването тук между ползи и загуби от присъединяването към ЕС се отлага за още по-далечното бъдеще. Ако изобщо някога се случи!

Чакам с интерес отговора на г-н Станишев, независимо дали е с ръка на сърцето или на друго място. Важното е да бъде искрен и сериозен.
Автор: Проф. д.и.н. Иван Ангелов
Източник:pogled.info
В Петербург болшевиките на Владимир Ленин и Лев Троцки свалят правителството на Александър Керенски.
Революцията довежда до създаването на Съветския съюз - първата комунистическа държава в света, както и първата от класическите тоталитарни системи на ХХ в.

На 16 март 1917 г. абдикира последният руски император Николай II. Властта в Русия е поета от временното правителство на Керенски. Малко след това в Петроград пристига Ленин. Той констатира, че има великолепна възможност малобройната, но дисциплинирана комунистическа партия да вземе властта.

Първият опит за въстание през юли 1917 г. се проваля

и вождът на революцията е принуден да се укрива. Но вторият опит през октомври 1917 г. вече е успешен. Начало на въоръжената акция дава залпът на крайцера „Аврора”. С щурм, въпреки липсата на съпротива, е превзет Зимният дворец и са арестувани членовете на Временното правителство. Начало на въоръжената акция дава залпът на крайцера „Аврора”. Ключова роля в болшевишкия преврат изиграва Лев Троцки, чието истинско име е Лейба Давидович Бронщейн.

В качеството си на председател на Петроградския съвет на работническите и войнишките депутати той е на практика военен ръководител на преврата. Именно по негови указания първо са атакувани ключови обекти като Централната поща, Държавната банката, гарите и др. Болшевиките бързат да сложат ръка и върху всички търговски и частни банки, бижутерийните магазини, сейфовете на големите търговски предприятия, частните взаимоспомагателни каси, банковите филиали в заводите.

Установена е „диктатура на пролетариата”, създадено е първото съветско правителство - Съвет на народните комисари начело с Ленин.

По негова заповед на 6 януари 1918 г. е разпуснато законно избраното чрез свободни и демократични избори Учредително събрание. Последица от октомврийския преврат е разрушителната гражданската война в Русия.

Създадената през октомври 1918 г. от Ленин първа в света Социалистическа държава на работниците и селяните всъщност представлява германски протекторат чак до разгрома на Германия, през ноември 1918 г. Немците осигуряват на новия режим военна и материална помощ. Финансовата подкрепа за болшевиките започва още от края на 1914 г. Според германските официални документи болшевиките са получили 72 млн. златни марки, като по-голямата част от сумата е връчена след 7 ноември 1917 година. Финансирането е прекратено през юли 1918 г., когато е убит германският посланик в Москва граф Мирбах.

Идеята, че революцията била организирана от световното еврейство, се появила малко по-късно, около 1918 г., когато Троцки поел военното министерство на новосъздадената Съветска държава. Сред комисарите и началниците на различни политически управления действително имало много евреи. Но този факт не бил свързан с митичния “световен заговор”, а с факта, че евреите в царска Русия били една от дискриминираните и преследвани нации. Протестните настроения в еврейските кръгове били по-популярни отколкото в руското общество. Но имало недоволни и сред другите малцинства в Русия – фини, латиши, литовци, естонци.

Историците в цял свят смятат тезата за “еврейската революция” в Русия

за нищо повече от мит. Според тях Великата октомврийска социалистическа революция е чисто руски феномен. На Запад дори не обособяват двете революции – Февруарската и Октомврийската, а обсъждат само една революция – от 1917 г. Историците посочват като причини за нея: социалните, класовите и икономическите проблеми в самата Русия. Обясняват природата на революцията с положението на работниците, с не докрай разрешените въпроси за собствеността на земята, с националните проблеми в отделните райони, плюс огромното натоварване на руското общество, свързано с участието на страната в Първата световна война. Русия била изтощена от загубите, от постоянните поражения; настроенията сред армейските части били крайно лоши; след три и повече години война Русия не искала повече да воюва.

Източник:fakti.bg
Колко нощи аз не спах,
колко друми извървях -
да се върна.
Колко песни аз изпях,
колко мъка изживях -
да се върна.
В мойта хубава страна
майка, татко и жена
да прегърна.
Там под родното небе
чака моето дете
да се върна.

Моя страна, моя България
Моя любов, моя България
Моя тъга, моя България
При теб ме връща вечно любовта.
ВИДЕО:


Даже нейде по света
неизвестен да умра
ще се върна.
В мойта хубава страна
и тревата и пръстта
да прегърна.
Нека стана стръкче цвят
нека вятъра познат
ме прегърне.
Нека родните поля
да ме срещнат с песента
щом се върна. 

Моя страна, моя България
Моя любов, моя България
Моя тъга, моя България
При теб ме връща вечно любовта.

Моя страна, моя България,
моя прекрасна страна,
ще се върна
„Минута е много“ беше най-излъчваната телевизионна игра в българския ефир. Тя е и едно от трите най-харесвани предавания на телевизията в цялата и 50-годишна история. “Минута е много” е на трето място след “Всяка неделя” и “Панорама”. Предаването спря изненадващо след 756-ия му брой, излъчен на 31 декември 2011 г.

Премиерата на “Минута е много” е на 22 февруари 1980 г., петък, от 19 ч. Генерален директор на БНТ тогава е Иван Славков. По ирония на съдбата той си отива завинаги в годината, когато състезанието е спряно.
Създател на предаването е проф. Лилия Райчева, а негов дългогодишен водещ Петър Вучков. Със своите многократни и забележителни победи в него,  Димо Падалски пък става неговата жива легенда.
Преди 36 години Лили Райчева започва да го прави по покана на Стефан Тодоров – главен редактор на студио “Младост”. Попитал Доктора – режисьора Младен Младенов, да му предложи някого и той препоръчва Райчева, която вече преподава във Факултета по журналистика. Още като студентка в 3-и курс тя сътрудничи на редакция “Телевизионно състезание”, междувременно е защитила и дисертация “Монтажът в екранната публицистика” в Москва и е напълно наясно какво иска да направи. И обявила: “Единственото, което искам, е да не ми се бъркате, играта да се излъчва по едно и също време и да работя с един и същи екип.”

Райчева измисля човечето още в началото, защото и трябва някакъв каш или пресечка, докато състезателят мисли, без зрителят да остане с впечатлението, че нещо е останало извън кадър. “Зрителите винаги са подозрителни”, казва професорката. Преди още да измисли предаването, имала навика да събира реклами и списания. Така видяла човечето в някакво западно порно списание. Изобразявало рубрика, наречена “Затваряйте си устата”.
На екрана направили така, че то наистина казва “Няма време”, а не само си отваря устата. Ефектът бил постигнат чрез анимационната азбука, която операторът Добрин Керестелиев имал. За гласа на човечето канят Борислав Бояджиев, говорител в радио “София”. После и Петър Вучков се записва за глас. “Всеки можеше да го прави. Казваш на каданс: “Няямаа вреемее”, после прожектираш на нормална скорост и става ефектът на Бърборино”, обяснява Райчева.


И точно от тази реплика 5 години след старта на “Минута е много” тръгва втора игра – “Няма време”. “Сама измислих новото състезание, защото нямаше конкуренция”, разказва авторката. В “Няма време” идеята е трикратният победител от “Минута е много” да се среща с някой напълно непознат. И именно новата игра показва за първи път на екрана някои типични за тв състезанието елементи, които днес присъстват във всички телевизии. Например в “Няма време” играят на шаради. Канят актьори, за да е по-разнообразно. Има рулетка, която след завъртане показва кой въпрос ти се пада. Подаръците за верен отговор са в кутии, в някои от които има шегичка – отваряш и вътре пише: “Опитай пак”.
Кутиите ги отваря Румяна Тонева – по онова време асистентка на Петър Вучков, а днес – един от най-известните фоторепортери на “24 часа”. За играта я избира Лили Райчева. “Не исках той да има само асистентка, а да избера интелигентно момиче. Тя ми направи впечатление. С Петьо отидохме в модна къща “Руен” в Горна баня. Там имаше сума ти момичета, все блондинки, а Руми седеше настрани. Хареса ми, имаше специфично излъчване, поведение. Предаването не ми е да се разхождат крака нагоре-надолу”, разказва Райчева.
След време тя кани и втори водещ – актьора Стефан Спасов. Причината е увеличената работа на екипа. Предаването се завърта всяка седмица, става външна продукция. А и Вучков има здравословни проблеми, макар че нито един зрител не разбира, че той изкарва два инфаркта. Предаването обаче му действа като афродизиак. 20 дни след като му поставят 4 байпаса, той пак е в студиото.

36 години след началото няма зрител, който да не знае кой е Петър Вучков. А ако работиш в телевизия и искаш да си успешен, най-важното е да бъдеш разпознаваем. Това е една от аксиомите за медията, които Лили Райчева обяснява на своите студенти и днес. Защото ако си разпознаваем, тогава предизвикваш доверието на хората.
Такава е и “Минута е много” – разпознаваема, некомерсиална, най-дълго просъществувалата тв игра, създадена по оригинална концепция. В нея са зададени най-много въпроси, част от тях издадени в 6 книги. И все още е единственото българско предаване със свой клуб, съставен от трикратните и годишните победители.

Източник: в-к „24часа“. Със съкращения.
Изпратен от стотици хиляди в последния си път

Цар Борис III умира неочаквано след кратко боледуване в 16:22 ч. следобед на 28 август 1943 г., скоро след като се връща от визита при Хитлер. Според дневника на германския аташе в София по това време, полк. фон Шьонебек, двамата германски доктори, които са се грижили за царя – Зайц и токсикологът Ханс Епингер, са вярвали, че Борис е починал от същата отрова, която д-р Епингер е намерил две години по-рано при аутопсията на гръцкия първи министър Йоанис Метаксас – действа след седмици и бавно причинява поява на петна по кожата.

ВИДЕО:

Според слухове за смъртта на Борис III, царят е отровен по нареждане на Хитлер, за когото се знае, че е бил бесен след последната си среща с българския владетел и отказа на последния да предаде българските евреи и да изпрати войски срещу СССР.
СНИМКИ:




СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 2

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623
www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Последвайте ни за да видите най-новите публикации първи👇

Архив 1

Най-четени публикации