От години насам ставаме свидетели на презастрояването на българското Черноморие, където бетона е станал повече от зеленината и е започнал бавно, но упорито да превзема и дюните наоколо. На къмпингите завещани ни от социализма изникнаха мастодонтски почивни комплекси, без никакъв план и мисъл в застрояването им. Оказва се обаче, че още през 60-те години на миналия век, когато започва ускореното развитие на стопанския туризъм у нас и наред със строителството на големите курорти познати ни днес, са разработени проекти за няколко курортни комплекси основно на юг от Бургас. Те са били част от мащабния замисъл на Балкантурист за строителството на т. нар. Южен черноморски комплекс. Тези устройствени проекти така и не се осъществяват (някои се реализират само частично), а обособеният за тях терен е бил обхванат основно от мрежата на къмпинги.

Идейните градоустройствени планове разработени от авторските колективи на ИПП „Главпроект“ и до днес съществуват на хартия, която ние изтупахме от прахта и решихме да споделим с вас.

Kурортен комплекс „Каваците“ е трябвало да бъде разположен на 4 км южно от Созопол край обширен плаж носещ името на голямата група мощни дървета-каваци, разположени в северния край. В района зад плажа и дюните теренът е бил засаден с лозя и смокинови дървета. Плажът заедно с дюните заема 29.80 ха, а само пясъчната ивица край морето без дюните – 6.72 ха.

Курортният комплекс проектиран в средата на 60-те е трябвало да разполага с 12 000 легла, от които 9000 са настанени в масивни 3-6 етажни хотели, а 3000 легла в къмпинг обособен в южната част на терена. Хотелските сгради е трябвало да бъдат разположени върху две малки възвишения в южната част на терена и да са с поглед към морето. Застрояването се е предвиждало да бъде с големи и дълги сгради, с които се образуват тесни дворни и улични пространства.Авторският колектив, като се е ръководил от идеята да се запазят непокътнати природните дадености – плажът и дюните – и осигури спокойствие на летуващите, е развил плановата композиция в 4 отделно обособени групи, като двете южни групи са изтеглени на значително разстояние от морския бряг. По този начин те са искали да ограничат съсредоточаването на много хора на едно място, да се осигури по-голямо спокойствие на обитателите и да се разпредели по равномерно насищането на плажа. За да не бъде пуста крайбрежната част вечер, заради изтегленото застрояване на запад от брега, в пространството покрай плажа е трябвало да бъдат разположени подходящи увеселителни и обслужващи заведения, като задължително е подчертано да не се увреждат характерните природни дадености.

Комуникационната мрежа е трябвало да бъде разгърната в 3 категории пътища: външен транзитен път, вътрешна артерия свързваща отделните хотелски групи и вътрешни улици. Предвиждало се е още голям паркинг непосредствено преди комплекса, спортни площадки и малко яхтено пристанище.

Местността предвидена за курортен комплекс „Алепу“ е оградена от нос Агалина, Аркутинската могила и Змийския остров, а далеч на запад от силно залесени горски масиви. Дължината на плажа е 4 км. Там се е предвиждало да се изгради най-големият курортен комплекс по крайбрежието южно от Созопол. Бил е проектиран за 20 000 легла, от които 16 000 в масивни многоетажни хотели, а 4000 легла в къмпинги с интензивно озеленяване около тях. Съществуващите блата развъдници на комари и мухи е трябвало да се превърнат в солено езеро, свързано с морето посредством канал, а около него да бъдат разположени част от хотелите, увеселителните и атракционните заведения.

Най-голямо застрояване се е предвиждало в северната група, разположена на южния скат на нос Агалина. Така в близост да най-хубавия и защитен от ветровете плаж в комплекса е трябвало да има 7500 легла, намиращи се в хотели застроени върху амфитеатрален терен с простор към морето. В центъра са се предвиждали 5000 легла, а в близост до дюните на плажа още 3500 легла. Всички хотели е трябвало да бъдат с поглед към морето и езерото.

Съобщителната мрежа е проектирана както в Каваците. Предвиждали са се още 5 големи паркинга, като и ограничен брой паркоместа пред хотелите и заведенията.

През 1987 г. на част от проектирания за комплекса терен с помощта на австрийска фирма е построено ваканционно селище Дюни.

Плажът на Аркутино

Курортен комплекс „Аркутино“ е трябвало да бъде разположен върху едно от най-интересните и живописни места по българското Черноморие, непосредствено до устието на р. Ропотамо.

Проектираният с капацитет 3000 легла курорт разполага с дълъг, широк и удобен плаж и обширни пясъчни дюни. Там се намира и най-високата в Европа пясъчна дюна. Морето там е чисто и удобно за къпане, а природната среда представлява естествен природен парк предлагащ прекрасни възможности за отдих и почивка.

Предвиждало се е 2-3 етажно терасовидно застрояване върху залесения скат на Аркутинската могила с открит поглед от стаите и терасите към плажа и морето. Строежът на хотелите е можело да се разшири по скалата на Аркутинската могила на север, успорено на пътя, който води към Алепу. Съществуващият къмпинг с мотела се е смятало да се запази и евентуално в бъдеще да се застрои с високи хотели, като по този начин бъде завършен целия градоустройствен ансамбъл. Заведенията и търговските обекти е трябвало да бъдат в района на дюните, северно от съществуващия бар.

В началото на 80-те под егидата на Людмила Живкова в Аркутино започва строежа на селище за даровити деца. След смъртта й проекта е замразен, като недовършените постройки могат да се видят и до днес.
ропотамо

Устието на Ропотамо

Курортен комплекс „Устие Ропотамо“ е бил предвиден за 2500 легла и е трябвало да бъде разположен върху северния бряг на Маслен нос, до устието на р. Ропотамо. Според проекта е съставен от две отделни хотелски групи – едната покрай самото устие на реката, а другата по на югоизток. Проблемът е бил липсата на хубав плаж за летуващите.

Курортен комплекс „Стомоплу“ е бил проектиран край обширен плаж на терен в непосредствена близост до Приморско и тогавашния къмпинг Перла, където по-късно е построена резиденцията на Тодор Живков. Разработеният през 1969 г. проект е предвиждал 12 000 легла, от които 3000 къмпинг.

Съществуващото блато е трябвало да се свърже с морето и да се превърне в солено езеро. Строителството на хотели е трябвало да бъде високо и ниско (3-4 етажа) съобразно природните дадености. Проектът предвиждал по-голямата част от хотелите да бъдат разположени успоредно на плажа покрай езерото. Освен атракционните, увеселителните заведения и търговските площи се е предвиждал и открит театър. Обърнато е внимание и на транспортната мрежа, както и на построяването на няколко малки паркинга, разположени в близост, но извън хотелските групи.
елените



Курортен комплекс „Козлука“ е единственият проектиран северно от Бургас, на 5 км от с. Влас и на 10 км от Слънчев бряг. Проектиран е в естествен парк, който опира почти до плажа. Плажът не е голям, но е удобен за плажуване. Югозападният е дълъг 700 м и широк 10 м, а югоизточният 800 м и средна ширина 35 м.

Курортният комплекс е замислен да бъде изграден като затворено ваканционно селище. Автор на идейно-застроителния градоустройствен план е арх. Иван Касъров. Той е предвиждал една част с компактно блоково застрояване на хотели, затварящи се с различни по големина правоъгълни дворове и свързани помежду си, и с морето. Капацитетът на тази по-компактна част е плануван за 1300 легла. Вътрешните пространства е щяло да бъдат оформени декоративно с подходящите тревни и водни площи. В общия ансамбъл са включени и всички обслужващи заведения. Комплексът се е целил в по-висока категория летовници.

Източната част на комплекса е предвидена за 800 легла с терасовидно застрояване на 1-2 етажа. Между тях се е намирал естествен парк, в който е трябвало да се изгради голяма спортна база, хранителни и увеселителни заведения. Предвиждал се е и мостик, където да акустират леки плавателни съдове, а западно от съществуващата тогава риболовна база – малък пристан и хелинг за спортни плавателни съдове и лодки. Предвиден е бил и открит плувен басейн.

През курортния комплекс не се допуска транзитно движение, като почти цялата територия е трябвало да бъде предоставена на пешеходеца. Връзката на комплекса с пътната мрежа е трябвало да се осъществява по съществуващия път за с. Влас, като достига до комплекса, без да преминава транзитно през него. На няколко места са планирани площадки за паркиране, но твърде пестеливо.

Над комплекса проектантът е предвиждал и прокарването на панорамен път, който да не безпокои летуващите и откъдето ще се откриват интересни панорамни гледки към комплекса и морето.

През 1985 г. в района започва изграждането на вилно селище Елените, който заедно с в.с. Дюни, построено две години по-късно, са последните курортни селища изградени по времето на социализма и спечелили международно признание.

Е, не ни остава нищо друго освен да кажем, че като цяло терените предвидени за застрояване преди 50 години, днес са не само застроени, а на места и презастроени. Разбира се по проекти, които нямат нищо общо с показаните от нас. Дали, ако тези терени край морето бяха построени по тези архитектурни планове днес щяха да представляват по-добра гледка за окото от настоящата реалност, остава само да гадаем.

Източник:periscop
Интересно какво ли щяхме да правим сега, ако още имахме петролната концесия в Либия? От една страна, трябваше да правим мили очи на диктатора Кадафи, ако беше още жив, а от друга – да сме солидарни с партньорите ни от ЕС.  Добре че нямаме подобна дилема.

Нефтените мечти на България са стари колкото комунистическия режим. Още от национализацията през 1947 г. икономиката зацикля и властта започва да търси някакъв чудодеен лек за решаване на стопанските проблеми. Една от възможностите е откриването на полезни изкопаеми и най-вече на петролни залежи. С тази цел режимът предприема няколко авантюри, една от които е разораването на либийките нефтени полета.

zx450gy250_1183192От 18 и 25 април 1979 г. министърът на металургията и минералните ресурси Стамен Стаменов посещава Либия и Мароко. След връщането си той рапортува на Тодор Живков, че е осигурил нужните на България три милиона тона нефт годишно, които руснаците вече отказват да ни доставят.

Нещо повече – проблемът е решен за десетилетия напред, защото е уговорено България и Либия да сключат договор за проучване, добив и продажба на петрол за срок от 25 г.„Предложението е много изгодно за нашата страна и ще даде възможност за получаване на солидни валутни приходи“ твърди министърът. Политиците ни толкова бързат да не изпуснат добрата сделка, че действат светкавично. На 10 май валутната комисия при Политбюро на ЦК на БКП под председателството на Гриша Филипов приема предложението. На 1 октомври взема решение споразумението да се подпише от българска страна от ДСО „Булгаргеомин“, а на 25 декември 1979 г. правителството одобрява договора – още преди Националната нефтена компания на Либия да го е подписала.

На „Булгаргеомин“ се отпускат за оборудване 104 млн. долара, 3 млн. рубли и 14 млн. лв. от държавния бюджет. По-късно са дадени още 50,2 млн. валутни лева (валутният лев струвал 1,23 долара).

За тези осем месеца никой не си прави труда да отиде или да прати някого да огледа мястото на бъдещата концесия. Всъщност Муамар Кадафи надхитря „приятеля си“ Живков, като му предлага крайно неизгодни условия. На 2 април 1980 г. Георги Димов е изпратен като генерален директор на Българската нефтена компания в Либия и за първи път вижда договора.

Клаузите му са ужасяващи за България.

pic_1314_bgСтраната ни трябва изцяло да финансира проучването на територия от около 25 000 квадратни километра в пустинята Сахара за добив на нефт и газ в две концесии – НС-100 в Гадамес и НС-101 в Мурзук, като направи минимум 18 сондажа. Всяко откритие трябва да се докаже от още два.

В случай че се открие промишлено количество нефт, инвестициите за добива, транспортирането и преработката му се делят поравно. Не и петролът обаче – 82% от него остава за Либия и само 18% за България.

Но и това не е всичко. Около 9000 кв. км от територията на концесията в Сахара е недостъпна и сондажите се ограничават само на останалата площ.

Две години по-късно американецът Арманд Хамър успява да договори подобна концесия у нас срещу 42 на сто от евентуалния бъдещ добив. Нашите политици вадят наивния аргумент: „Ама ние получаваме в Либия само 18 процента.“ Отговорът е – защо сте се съгласили?

22-Untitled-3 -1Въпреки трудните условия през следващите седем години са направени общо 69 сондажа и са открити 20 находища на нефт и 5 на газ. Запасите в тях се оценяват на 30-40 млн. т петрол, от които на България по договор се падат 18%.

Излиза, че нашият дял ще покрие дефицита в енергийния ни баланс от 3 млн. т годишно само за две-три години. Още през 1984 г. в България някои специалисти предупреждават, че концесията е неизгодна за нас, но въпреки това през януари 1985 г. правителството на Гриша Филипов решава „да се продължават нефтените проучвателни работи и да се осигурят средства за 1985 г.“

Големият проблем е, че за да се получи това гориво, трябва да се изградят тръбопроводи – 420 км от крайбрежието до Гадамес и 1000 км до Мурзук, за които България трябва да поеме половината разходи. Те се оценяват на около 400 млн. долара, които страната просто няма.

През 1987 г. сондажите са прекратени. За тези седем години България похарчва около 140 млн. долара за оборудване и 20 млн. за труд. А Муамар Кадафи протака. Либийците трябва да одобрят оценката на запасите, но докладът на българските специалисти е връщан четири пъти за преработка.

Така идва 10 ноември 1989 г. и Тодор Живков е свален от власт. Андрей Луканов обявява концесията за негова авантюра, въпреки че и през 1979, и през 1985 г. самият Луканов е участвал във вземането на решенията…

С общи усилия няколко правителства успяват да заровят 160 млн. долара в пясъците на Сахара. Което е последната българска петролна авантюра. Засега.
Предпочетохме нищо вместо малко

tato-6Oт 1989 г. започват да се търсят възможности да си възстановим поне част от разходите. Няколко петролни компании се интересуват от българската концесия, но сделката трябва да се одобри от либийците.

В края на 1989 г. „Ласмо“ успява да спечели съгласието на Кадафи и предлага да купи правата ни за 200 млн. долара плюс 5% от добива на нефт. Договорът е много изгоден за България, но правителството не упълномощава човек, който да го подпише.

След „Ласмо“ започват преговори с „Репсол“, които също имат концесия за проучване в Либия. Компанията се отказва, когато договорът е съгласуван и се чака да дойде тяхна делегация за подписването му.

„Либия е несигурна страна и няколко концесии там ще бъдат голям риск за нас“ – обясняват от „Репсол“.

Появяват се нови кандидати, но всяка следваща оферта става по-неизгодна. По време на управлението на Любен Беров и Жан Виденов искат да купят либийската ни концесия канадци – отначало „Хъски“, а после „Канадиън оксидентъл“, но никой вече не предлага да ни възстанови изцяло направените разходи. През 2005 г. срокът на концесията изтече.

В Сахара остава и купеното оборудване:

„Не беше възможно да получим парите, които бяха вложени дотогава – казва Кольо Тонев, по онова време главен секретар на Комитета по геология. – И трите правителства отказаха да продадат правата ни, защото се бояха да не ги обвинят, че са сключили неизгодна сделка.“

Така политиците ни предпочетоха да не вземем нищо, вместо малко, и да хвърлят вината върху своите предшественици.

КРУМ БЛАГОВ
Източник:periscop
„Когато бях на 12, ходех на уроци по пиано. Един ден Ани, с която свирехме на четири ръце Унгарските танци на Брамс, не дойде. Намерили й въшки. На следващата седмица очаквах да я видя подстригана. Тя обаче си седеше пред пианото с дългата си пухкава коса. Историята се беше преобърнала. Ани си признала, че в училищната столова отказала да изяде целия компот от сливи, и леличката, след няколко закани, й го изсипала на главата. В детския си ужас от внушителната фигура в оцапана престилка, тя пазила тайната достатъчно дълго, че сиропът да кристализира в косата й. Отнело известно време и докато майка й стигне до истината.

Стихче: „Сутринта настъпи хлад./ Наш Гъбарко сети глад,/ влезе в ресторант голям./ Викна: „Дайте ми да ям!“/ Тук безплатна е храната / за работници в гората./ Никой теб не те познава…“

Една социална институция може да бъде най-ясно разпозната като такава, когато започне да прелива във фикция. Тя навлиза в ежедневните разкази на хората, в смешките им и в езика им, после си проправя път към легендите на епохата и призракът й често се оказва по-устойчив от нейното физическо съществуване. В този смисъл столовата от времето на соца си е 100% обществена институция.

Изразът „като на стол“, употребяван най-често пейоративно, още служи да описва лоша, примитивно сготвена храна, твърде семпло меню, неприятна миризма във въздуха, кошмарно обслужване или потискаща обстановка. Понякога, много рядко – сготвена, почти домашна храна.

Но освен езиково призракът на социалистическата столова продължава да живее и по един по-неприятен начин: чрез свои само леко подобрени подобия. „Кантината“ щастливо и мирно съжителства с гурме културата и в най-развитите кулинарно дъжави, но в България устойчивите представи от някогашната соц реалност пречат на много днешни заведения от този тип да станат нормални места за хранене. В тях личат и устойчивите лоши практики, и възпитаната у хората непретенциозност към храната.Историческата реалност, в която те се коренят, е обект на неизличим колективен спомен. Чудно монолитен в някои свои части, и радикално разнопосочен в други, обобщен, той звучи горе-долу така:

Обстановката

Първо, още преди да си отворил вратата, те удря миризмата – тежка смесица от дезинфектант, евтин сапун, пържен лук, прегорена риба и наситените аромати на сготвени чушки и домати. Нещо уютно и нещо грозно, нещо умиляващо и нещо брутално. Миризма, противоречива като мътните реки на живота.

С разтварянето на вратата идва вторият елемент – шумът. Специфичен звук от тракане на метални прибори в метални чинии, на метални чинии върху голи маси, на голи маси върху гол под, на метални крака на столове върху цимент, на пластмасови табли и крака в груби обувки, бученето на горещия въздух от сешоарите за ръце – всичките тези неуютни тонове, умножени от ехото в подобната на тунел зала. И бъбренето – на няколко десетки до няколко стотин усти, крясъците на „лелките“ иззад отворите в стената.

Понякога – и музика. Но рядко. По онова време партията има проблем с музиката. „Основните положения“, които приема през 1982 г., препоръчват „да се подобри масовата интонационна среда, като се даде предимство на мелодии и ритми, които отговарят на народния вкус и социалистическия начин на живот. Българските естрадни артисти да изпълняват песни на чужди автори само в превод на български език. Да се подберат народни, възрожденски, революционни, лирически, детски и други песни, както и хора и ръченици за изпълнение по радиото и телевизията, в заведенията за обществено хранене, при народни тържества и веселия, на семейни празници и в приятелски кръгове“.

За да не газят из опасни територии, учрежденски, университетски, работнически, ученически столове предпочитат да не замъгляват тракането на алпаката с ненужни мелодии.

След звука идва третият елемент – гледката. Отваряш вратата и пред теб се разкрива голямо, полуиндустриално помещение с циментова мозайка и голи прозорци, отвъд които като че винаги е зима и винаги духа студен вятър. Сивеещо неоново осветление – неизменно неоново, като че в обикновените лампи има нещо несъвместимо, дори оскърбително за духа на социализма. И опашка от хора. Те стискат в ръка малки листчета с небрежно отпечатани цифри и букви – купоните, които са

а. купили,

б.разменили,

в. измолили,

г. уредили с връзки – или иначе казано, придобили чрез която и да е от малобройните форми на търговски отношения от онази епоха.

Сивотата, неуютът и студът са норма в социалистическия стол. Те са стандарт. В отделни периоди, на отделни места се случва те да се натъкнат на не съвсем осъзнатата съпротива на „лелките“. Водени от някакво майчино чувство на грижа и нужда да внесат поне малко човещина, те понякога окачват по прозорците силонови завеси, закриват масите с покивки или заселват первазите с прораснали от обилно поливане мушката и кактуси. Съвсем мимолетни, тези усилия са и абсурдни – като рози в устата на космат звяр, предметите от нормалния човешки бит само подчертават колко немислим и невъзможен е всякакъв уют в социалистическата столова.

Менюто

Да си спомниш едно типично меню на соц стола 25 години по-късно не е някакво особено предизвикателство – онези, които са се хранили в столова в продължение на години, трябва да са яли стотици пъти дузината ястия, които се въртят най-често в нея: пилешка супа с дребна юфка, водниста боб чорба, яко застроена супа топчета за начало. Лятото – и редичък таратор, който се случва да е от прекалено кисело кисело мляко, с леко ферментирали краставици. След това – пиле с картофи или със зеле, гювеч, руло „Стефани“, шницел (по виенски!). Веднъж в седмицата – деликатесната днес печена скумрия, в отговор на идеите за здравословно редуване на храните. Десерти: малеби (розово, обикновено пукнато, и с попил в пукнатината сироп), крем карамел и сутляш (мляко с ориз, поръсено с канела).

И ако менюто е повече от унифицирано, мненията за качества на храната варират диаметрално. От „винаги беше евтино и вкусно“, до „толкова беше гадно, че едва издържах седмица и се отказах“.Интересно е, че в спомените на хората тази храна някак се идентифицира с домашно готвене, много от тях имат представата, че „лелите“, както са наричани тогава готвачите, обикновено от женски пол, приготвят каквото си знаят от вкъщи. Истината е различна – тези „лели“ не са като „лионските майки“ – автори на талантлива, автентична кухня и матриарси на изкуството на готвенето, ами соц столовете готвят по общ рецептурник. Един от тях е издаден през 1960 г. – „Сборник готварски рецепти за заведенията за обществено хранене“ на Стефан Бояджиев, Захари Захариев и Георги Шишков. По-късно, от 1972 г. нататък това е „Единен сборник рецепти за заведенията за обществено хранене“ на по-голям колектив автори.

Рецептите, които тези книги съдържат, всъщност са доста прецизна класическа кухня. Тя е  описана достатъчно прескриптивно, за да не поощрява някакви излишни усилия на фантазията, но не е лоша сама по себе си – точно обратното, точното следване на рецептите осигурява съвсем прилично сготвена храна. Подходът, от една страна, е леко индустриализиран (говори се например за „порционни“ парчета, месото е „от труп“). От друга, теглото на продуктите е с нюанси от по 2-3 грама и доматите в гювеча се белят. Онова, което повечето преживели социализма са поглъщали в столовите, изглежда, е било следствие от един нетворчески, затова пък доста либерален откъм спестяване на усилия и продукти прочит на рецептурника.

Въпрос на престиж

Една от най-любопитните страни по време на соца са разнопосочните сигнали, които яденето на стол подава за статута на хората. В столова се хранят хора от различни социални прослойки и това носи най-различна информация за тях.

От една страна, да ядеш на стол може да изразява отсъствие на време за домашна кухня или изобщо на домашна кухня. Учениците, които ядат в стол например, често остават и в занималня, което по онова време е тълкувано донякъде като липса на добра майчина грижа – поради непопулярния тогава развод например.

За други обаче храненето на стол е даже престижно. Така е често за студентите, които идват от провинцията в забранената по онова време София. Социализмът ограничава свободната миграция дори в рамките на държавата и когато човек благополучно се оказва приет в университет и по този начин получава своята така желана „виза“ за столицата, столовите на университетите са мястото, където той я демонстрира и й се радва, показва я на обществото. Отделно, столовете на учебните заведения са привиждани в йерархия на престижност, която съответства на тази на самите учебни заведения по онова време. Най-желан сред всички е Софийският университет, заедно с него – и столовата му. Която освен всичко друго е и сравнително шик, в красивата стара сграда с високи тавани.

Освен това столовите варират в качеството си. Като всичко друго, което демонстрира макар и малко предимства, те стават обект на лека нелегална търговия (т.е. купоните им), или пък на упражняване на връзки и по този начин – на демонстриране на статут.

Следите остават

Всяка столова има свой статут в сложна йерархия с останалите. Храненето в нея носи различна информация за статута на хората. Но най-трайният отпечатък, който социалистическата столова като институция оставя след себе си, е идеята за „българско сготвено“ заедно с неговия контекст, с цялостната представа какво е нормално, когато става дума за храна.

И днес, повече от двайсет и пет години по-късно, нейните ниски стандарти правят българите едни от най-непретенциозните клиенти в ресторант в Европа. Те осигуряват роенето на копия на соц столовите в днешни условия и още по-лошо – обричат на мъчително съществуване всеки ресторант, който дръзне да се стреми към високо ниво.


Текст Албена Шкодрова
Източник:bacchus
След като наскоро бързият влак от Бургас за София отпътува от гара Вакарел без началника си и се наложи отговорникът за жп композицията г-жа Димитрова да го гони с лека кола, сега се оказа, че билетоиздаващата система на националния превозвач печата билети за несъществуващи влакове.

За това алармираха служители на самата жп компания в една от професионалните фейсбук групи за жп транспорт, съобщава "Марица".

На 17 октомври за влак 8682 с час на тръгване 14,45 ч е издаден билет по направлението Първомай-Поповица. Влак с такъв номер наистина има и той пътува до Пловдив, но през гара Поповица композицията минава транзитно, без да спира. Така единственият вариант да се слезе там е пътниците да скочат в движение.

Актрисата ще бъде запомнена със самородния си талант и незабравими лафове пред камерата

"Артисти като Надя Тодорова не се раждат всеки ден. Тя беше самобитен талант", споделя актьорът Георги Мамалев пред в. “168 часа” минути след като разбра, че “голямата актриса на малките роли” вече не е между живите.

В болница в Прага след продължително боледуване на 90 години почина Надя Тодорова, а тъжната вест съобщи дъщеря й Антоанета Теменугова. Актрисата, която е родена в Асеновград, от години живееше при нея в Чехия. Участва в над 30 филма, между които са "Записки по българските въстания", "Снаха", "Господин за един ден", "Куче в чекмедже" и др. Ще бъде запомнена с култови реплики от филмите "Дами канят", "Двойникът", "Опасен чар", "Адио, Рио" и много други. “Освен суперлативи, друго за Надя не мога и да кажа. Първата ми среща с нея бе във филма "Самодивско хоро" на Иван Андонов през далечната 1975 г.

Още с появата й на терена бяхме много приятно сюрпризирани от това, че тя освен, че беше научила текста, предложи нещо, което остана във филма - стихотворението "Родна стряха" на Ран Босилек. По-късно, когато са снимали "Опасен чар", Иван ми разказа, че култувата реплика "роднина-милиционер, роднина-милиционер" е нейно предложение.", спомня си актьорът Павел Поппандов. "Освен че беше изключително сърдечен човек, излъчващ позитивна енергия, Надя беше и прекрасна актриса. Доказа го във всичките си филми независимо от това, че не е играла главни роли. Надя с нищо не е отстъпвала на по-популярните български актриси. Напротив, в много отношения ги е превъзхождала, но в нашата професия така се случва, че невинаги талантливият намира широко поле за изява.

Жалко, че един по един си отиват хора, които са оставили трайна следа в българското кино и театър", разказва за обичаната от всички актриса Поппандов. Неговият колега Георги Мамалев обяснява, че е бил изключително щастлив от съвместната си работа с Тодорова в “Клуб НЛО” и в “Адио, Рио”. „Спомням си за един скеч, в който тя участваше заедно с Георги Калоянчев. Радвам се, че тогава ги поканихме в нашето предаване, защото е важно да има приемственост между поколенията”, споделя Мамалев. Обичаната от българските зрители актриса Надя Тодорова прекара последните си години на инвалиден стол в Чехия, обгрижвана от дъщеря си Тони Теменугова. Двете живeeха в дома на Тони в Прага, където дъщерята реставрираше икони, а майката рисуваше картички с позитивни пожелания, които после подаряваше.

Дъщерята на слънчевата актриса е световно признат реставратор на икони, а нейни произведения се купуват от холандски и английски колекционери. Работи предимно вкъщи и така успяваше да се грижи и за майка си. Денят на Тони започваше с приготвяне на закуска за мама и раздвижване. Връзката майка - дъщеря при двете бе толкова силна, че дори когато веднъж се налага да приемат Тони в болница за рехабилитация, Надя прекарва дните там, при дъщеря си. Успяха да съхранят и връзката с родния Асеновград, като ежедневно говореха по скайп с близки и приятели. Надя не се оплакваше от живота в Чехия, дори призна, че там е много подредено и има откъде да си купи лютеница и кисело мляко, стига човек да поиска. А дали и там хората бързат да купят чушки? “Пуснаха чушки, до обяд щяха да свършат…”, казва героинята й Кулишева при влизане със закъснение на научния съвет в “Двойникът”… Шегите на Надя и култовите й реплики обаче никога не закъсняваха. Тя ще остане в спомените като “голямата актриса на малките роли”, която с вродения си актьорски талант разсмиваше зрители и режисьори.

Източник: "168 часа"

Бългapcĸитe фepмepи тaзи гoдинa ca пpoизвeли peĸopднo ĸoличecтвo зъpнo  – нaй-дoбpaтa peĸoлтa oт пшeницa зa пocлeднитe 20 гoдини.
Toвa cъoбщи в Πлeвeн пpeдceдaтeлят нa Acoциaциятa нa зeмeдeлcĸитe пpoизвoдитeли Beнциcлaв Bъpбaнoв, цитиpaн oт БTA.

Toй yтoчни, чe в cтpaнaтa e пpoизвeдeнa нaд 5 милиoнa и пoлoвинa тoнa xлeбнa пшeницa.  Това са нива от времената на управлението на Тодор Живков, преди 1989 година.Cпopeд нeгo вepoятнo щe бъдe изнeceнo нaд 3 милиoнa тoнa зъpнo.

„Πpoблeм зaceгa e, чe пpи дoбpoтo пpoизвoдcтвo, цeнитe ca ниcĸи, нo тe нe зaвиcят oт пoлитичecĸитe peшeния в Бългapия. Πaзapът e cвoбoдeн – вcичĸo зaвиcи oт мeждyнapoднaтa тъpгoвия и цeнитe нa бopcитe“, ĸoмeнтиpa Bъpбaнoв.

Πo дyмитe мy ocвeн peĸopднo ĸoличecтвo, зъpнoтo e c мнoгo пo-дoбpo ĸaчecтвo, в cpaвнeниe c пpeдишни гoдини. Cпopeд нeгo тoвa e тaĸa, зaщoтo нe caмo гoдинaтa e билa дoбpa, нo зeмeдeлcĸи пpoизвoдитeли ca пoвишили ĸyлтypaтa нa oтглeждaнe нa зeмeдeлcĸaтa пpoдyĸция.

„Дo мoмeнтa Бългapия бe нeглижиpaнa ĸaтo ĸaчecтвo нa зъpнoтo – изнacяшe c мнoгo, нo тo ce ĸyпyвaшe глaвнo ĸaтo фypaжнo. Ceгa вeчe имa зaявĸи и cдeлĸи зa xлeбнo зъpнo oт Бългapия“, дoпълни пpeдceдaтeлят нa бpaншoвaтa opгaнизaция.

Toй oтбeлязa, чe зa бългapcĸитe пpoизвoдитeли ce oтpaзявa и лoшaтa peĸoлтa във Фpaнция, зaщoтo тя e тpaдициoннo гoлям пpoизвoдитeл нa ĸaчecтвeнo зъpнo и зaдoвoлявa нe caмo cвoя пaзap, нo и тoзи нa Итaлия и Иcпaния. Tъй ĸaтo зъpнoтo във Фpaнция нe e нa тoвa нивo и ĸaчecтвo,имa интepec ĸъм бългapcĸoтo зъpнo oт тъpгoвци oт Итaлия и Иcпaния – имa и пoдпиcaни cдeлĸи – изнacя ce и в тaзи пocoĸa, пoяcни Bъpбaнoв.

Дpyгaтa дecтинaция, в ĸoятo ce иcĸa бългapcĸo зъpнo, тoвa e тpaдициoннo Гъpция. Ocвeн фypaжнo, тaм ce пpoдaвa и xлeбнo бългapcĸo зъpнo.

„Xлeбнoтo зъpнo вeчe e c пo-дoбpa цeнa. Cпopeд мeн тeндeнциятa e, чe цeнaтa щe ce пoвишaвa зa ĸaчecтвeнoтo зъpнo“, yбeдeн e тoй.

Haй-xyбaвoтo зъpнo ceгa ce изĸyпyвa oт бългapcĸитe пpepaбoтвaтeли – мeлничapи, зaтoвa нa пaзapa ĸaтo ĸaчecтвo би тpябвaлo xлябът ни дa e c нaй-дoбpoтo ĸaчecтвo, пpoгнoзиpa Beнциcлaв Bъpбaнoв.
Всеки българин, независимо дали е дете, пенсионер или в активна трудова възраст дължи по близо 5000 евро външен дълг, показват последните данни на БНБ.При това като население се взима посочената от статистиката цифра на населението на България от 7.1 милиона души.
За сравнение-в началото на промените през 1990 година всеки българин дължеше по 1220 долара външен дълг. Но тогава дългът бе 11 милиарда долара, а хората в страната-почти 9 милиона.

Сега според публикуваните данни в края на юни 2017 година брутният външен дълг на България е в размер  на 34,6154 млрд. евро (70% от прогнозния БВП).

БНБ отчита и незначително намаляване на дълга с 27 млн. евро (понижение  с 0,1%) спрямо края на предходната година, когато дългът беше в размер на  34,6425 млрд. евро (73,1% от БВП). Спрямо същия месец на миналата година  обаче външният дълг на нашата страна се увеличава слабо с 4,1 млн. евро (повишение с  0,01%).

Дългосрочните задължения в края на юни са в размер на 26,2455 млрд.  евро (53,1% от БВП и 75,8% от брутния външен дълг), като намаляват с 409,7 млн.  евро (понижение с 1,5%) спрямо края на 2016 година, когато дългосрочните задължения  бяха в размер на 26,6552 млрд. евро.Краткосрочните задължения на България възлизат през юни на 8,370 млрд.  евро (16,9% от БВП и 24,2% от брутния външен дълг), нараствайки с цели 382,7  млн. евро (повишение с 4,8%) спрямо края на миналата година, когато  краткосрочните задължения бяха в размер на 7,9872 млрд. евро.

През първите шест месеца на текущата година извършените плащания по  обслужването на брутния външен дълг са в размер на 2,39777 млрд. евро (4,8% от  БВП на страната) при плащания за 2,9542 млрд. евро (6,2% от БВП) година.

Източник:periscop
СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ В МОМЕНТА:

Архив 1

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623
www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ