ЗАЕТОСТТА НА КОМСОМОЛЕЦА И КАЧЕСТВОТО НА ОРГАНИЗАЦИЯТА

Известно е,че голяма част от комсомолската дейност се е изграждала върху свободното време на младежта. В една от посетените заводски комсомолски организации — ДИП "Фазан" — Русе, проверихме средната заетост и а след работното време на комсомолеца през седмицата. Бюджетът на тази средна заетост, особено през зимния период, не е малък:

1) понеделник — ангажимент във формите на СУГ и партийната учебна година. 

2) вторник — ангажимент в занятията по гражданска отбрана

3) сряда — ангажимент в мероприятията на  дружината 

4) четвъртък — ангажимент в учебните звена по руски език. 

5) петък — ден за провеждане на общозаводски (профсъюзни) мероприятия. 

6) събота — понякога се провеждат провалените през седмицата мероприятия.

7) неделя —  провеждат се спортни мероприятия.

Има работници от ОК и ГК на ДКМС, които извън пряката си работа са заети на 3—4... до 7 места. Това обстоятелство не остава без отражения върху организацията и качеството на комсомолската работа.

Типичен пример в това отношение е инцидентът при провеждането на "Пролетна вечер" в с. Червена вода (Русенски окръг). Тържеството е определено за вечерта на 7-ми април. Всичко е организирано. Салонът на читалището — украсен. Младежите се събират. Непосредствено преди запояването на тържеството те трябва да се преместят в друг салон, защото лозарската бригада на стопанството ще провежда в „украсения салон“ свое мероприятие ... Всеки може да си представи отражението на това събитие върху настроението и начина на мислене на комсомолците. В последна сметка това е въпрос за обществения авторитет на Комсомола, това е въпрос за съдбата на този авторитет в очите на самите комсомолци.

Цялата сложност и цялата дълбочина на тези  и на много други проблеми е поставена реално пред теорията, особено — практиката на Комсомола. Чрез максималното внедряване на научен подход към тези проблеми ще се осигури възможността за тяхното бързо и успешно решаване, ще се изградят солидни предпоставки за научна организация на комсомолската работа.

Това е била една от основните и актуални задачи на  Комсомола.
Списание "Младеж",1968 година

Лили Иванова е родена на 24 април 1939 г. в гр. Кубрат. Тя е кръстена на починалата си по-голяма сестра Лиляна. В кръщелното свидетелство е записана като Лиляна Иванова Петрова.

Родители на Лили Иванова са Мария Петрова Дамянова и Иван Петров Дамянов (р. 1904 г.). Майка ѝ е от с. Тетово, до Кубрат. Баща ѝ е чиновник в полицията и кметството в периода преди 9 септември 1944 г., което става причина впоследствие да бъде арестуван за повече от 3 месеца. По време на Втората световна война започва да се занимава с отдаване на автомобили под наем, а след това става шофьор. Майка ѝ по принцип не е работила, но при финансови трудности е ставала сервитьорка. Семейството има четири деца, всички от които са момичета, две от тях умират от скарлатина.

Родът на Лили Иванова по бащина линия се нарича Чокоите. Прабаба ѝ и прадядо ѝ са заможни българи, отглеждащи и търгуващи с коне, които първоначално живеят на територията на днешна Румъния, в Северна Добруджа. Впоследствие се преместват в русенското село Нисово. Баба ѝ и дядо ѝ са Мария и Петър. След брака си те заживяват в Кубрат, като ги наричали „нисовлиите“ – прозвище, с които са наричали по-късно както родителите, така и самата Лили Иванова. Те имат 12 деца. Собственици са на кръчма, където младата бъдеща изпълнителка понякога пее песни на посетителите. В тяхната къща живее по-късно и семейството на Лили Иванова. Баба ѝ и дядо ѝ по майчина линия са Марина и Петър.

Семейството на Лили Иванова обича музиката. Дядо ѝ и вуйчо ѝ – по майчина линия – свирят на цигулка много добре. Майка ѝ обича да пее популярни за времето си песни, макар и само вкъщи, а баща ѝ – руски песни.

Когато Лили е 7 – 8 – годишна, родителите ѝ и още няколко роднини събират пари, за да ѝ купят акордеон. Обаче, тъй като няма кой да я обучава, тя се опитва да се научи сама. В 4 – 5 – и клас тя проявява интерес към това да се научи да свири на пиано. Единственият пианист в Кубрат е другарят Чернев, който е на преклонна възраст. Лили тръгва на уроци при него, но успява да вземе само два урока, тъй като учителят ѝ умира. Малко по-късно тя започва да пее в училищния хор, където пеят всички деца. Въпреки хубавия си глас, тя счита това просто за част от обучението и не се замисля да се занимава с музика. Наред с това, още от първо отделение, тя тренира художествена гимнастика, като дори печели златен медал на Републиканското първенство в Русе през 1952 г. Световната музика, която има възможност да слуша, е предимно руска и италианска – тази, която се пуска по радиоточките или радиото.

През 1956 г. Лили Иванова започва да учи в Медицинския техникум за медицински сестри и акушерки в гр. Сталин (както тогава се нарича Варна) за медицинска сестра – престижна за времето си професия, а и техникумът е недалеч от Кубрат. Тя живее в квартира, намираща се на ул. „Шипка“, срещу тогавашното кино „Република“, а не в общежитие. В това кино има концерти популярната певица Ирина Чмихова, по чиято музика младата ученичка се увлича, но бъдещата изпълнителка не може да си позволи билет, а я вижда на живо едва по-късно в Кубрат. Първите данни за изяви пред публика на Лили Иванова са от 1956 – 57 г., когато тя изпълнява популярни песни на организираните в техникума „вътрешни фестивали“, за което свиделства Жени Стоилова, класната ѝ ръководителка. Под ръководството на учителя по музика Христо Иванджиков[2] Лили Иванова също участва с пеене и свирене на акордеон в малки непрофесионални състави, т. нар. „агитки“, които изпълняват руски песни пред моряци, в други училища и при различни тържества, като така си спечелва известността на местна певица. Сред песните, които тя слуша от турски радиостанции (тъй като не се излъчват в България), са „Ganz Paris träumt von der Liebe“ на Катерина Валенте и „Arrivederci Roma“, които пее на училищни прояви.

След завършване разпределението ѝ за работа е за психиатричната болница в гр. Бяла, но с ходатайството на баща си, около 1959 г., младата медицинска сестра започва работа в болницата в гр. Кубрат. В града има читалищен хор, в който тя се изявява, а и колегите ѝ също знаят, че тя обича да се занимава с музика. От спомените на нейния началник д-р Иван Кирчев става ясно, че тя е записвала текстове на български, сръбски, немски, италиански и испански песни, а дори и че е запявала на възрастни пациенти.

Насочване към професионалното пеене
Лили Иванова твърди, че поредица от малки знаци са я подтикнали към това да пожелае да се занимава сериозно с пеене. Единият е случайно дочут разговор между бъдещия ѝ съпруг и негов колега, че тя има талант и би могла да добие известност и пари от музика. Друг знак е окуражаващо предсказание на ръка от възрастна циганка. Трети знак е силното впечатление от изпълнението на песента „Камино“ от певицата Ирина Чмихова на концерт в читалището в Кубрат. Лили Иванова моли певицата да ѝ даде текста на песента, тя ѝ казва, че ще го направи, когато се прибере в София, но така и забравя да го направи. Текстът бива свален от нейни приятели, които са направили любителски магнитофонен запис на концерта и така тя разучава песента.

Изпълнителката научава, че за да може да се занимава сериозно с музика, ѝ е нужна т. нар. „категория“ (документ, удостоверяващ изпълнителски умения), поради което започва за около две седмици да пее в цигански оркестър, свирещ в ресторант в Кубрат, а след това, на прослушване от комисия в Русе, получава „трета категория“ за певица. По това време тя осъзнава, че има глас за сцена, което ѝ дава увереност да потърси професионално развитие в София. Родителите ѝ са против, поради лошото мнение за артистите, но тя е решена да отстоява целта си.

През 1960 г., докато все още работи като медицинска сестра, Лили Иванова пътува два пъти до София, за да опознае какви възможности за реализация би имала. За второто посещение си взема два дни отпуск и посещава бюро „Естрада“ (да не се бърка със сектор „Естрада“ на Концертна дирекция) с желание за изява, но не знае, че тази институция отговаря само за назначенията в ресторантите. Оттам ѝ предлагат да пее в ресторант „Сините камъни“ в Сливен, но тя отказва.[5] Така и не се свързват с нея до следващия ден и поради липса на друго предложение, тя се прибира обратно в Кубрат. Впоследствие трупа пътуващи музиканти чуват за таланта ѝ и предлагат да се присъедини към тях. Те обикалят читалища и театри, за да изнасят безплатни концерти пред работници. Длъжността ѝ е държавна с хонорар по 5 или 8 лв. на концерт. Певицата обаче не е удовлетворена от нивото и напуска както групата, така и работата в болницата.

Точно в този период Лили Иванова се запознава и омъжва за първия си съпруг – Георги Павлов[6], който е бил разпределен в с. Завет, недалеч от Кубрат. Сватбата е в изключително тесен кръг – присъстват едва четирима души. Тъй като разпределението му изтича, техният съвместен живот започва в къщата на родителите му в Перник, но бракът им не просъществува дълго, поради битови трудности и неразбирателства със свекърва ѝ, която не одобрява певческата ѝ кариера. По време на брака си и живота в Перник тя по-често има възможност да пътува до София и да проучи възможностите за по-нататъшно певческо развитие. Поради неуредиците в брака си, не след дълго тя решава повече да не се връща в Перник, а по-късно (около 1964 г.) иска и развод.

Начало на кариерата в София
През 1961 г. певицата решава окончателно да се премести в София. Чрез Лидия Станчева, завеждаща сектор „Естрада“ на Концертна дирекция, урежда прослушване при пианиста на Ирина Чмихова Евгени Комаров. Той предлага помощта си в избора на репертоар и тя започва уроци при него, но бързо ги прекратява, тъй като той ѝ преподава руски романси, в които тя не желае да се развива. През този период за около 4 години живее в хотел „Родопи“, тъй като не разполага с квартира. За да осигури престоя ѝ в София, пари ѝ праща първият ѝ съпруг, а получава подкрепа и от Лидия Станчева.

От Концертна дирекция включват певицата в турне, наречено „Естрада за всички“, в което участват фолклорни изпълнители с ръководител на оркестъра Стефан Демирев, трио „Устни хармоники Олимпия“ и др. Обичайна практика от този период е Концертна дирекция да ангажира изпълнителите в множество сборни участия, в които различни певци участват с по една или няколко песни в рамките на представления от типа на вариететна програма, в което се включват и фокусници и танцьори. През 1962 г. певицата е включена в концерт на Вили Казасян и неговия състав „Студио В“ в концертна зала „България“. Основните ѝ участия през този период са като подгряваща певица в участията на оркестър „Мелодии“, в които утвърдените имена са Емил Димитров и Мария Косева. Те пеят в сградата на БИАД и из страната. Първото турне на певицата извън България е в Румъния заедно с този състав. Тя обаче е силно огорчена от атмосферата, тъй като има някои личности напрежения, недооценяване и неприятности в групата, което води и до разделянето ѝ с тези музиканти.

Лили Иванова продължава работа с групата на Здравко Радоев и продължава обиколките из страната с певицата Грета Ганчева, фокусника Орфи, имитатора Христо Минчев (Пилето), народните певци Борис Машалов и Йонка Кипчева. Здравко Радоев, като син на композитор, вижда заложбите на певицата, напътства я професионално и я насочва да слуша песните на Кони Франсис (Connie Francis), Рита Павоне, Доменико Модуньо, Ела Фицджералд, Далида, Шърли Беси и др. По това време Лили Иванова има връзка с музиканта и живее с него около 3 – 4 години. В този период певицата на два пъти по време на нейни турнета из страната се сблъсква със сериозни здравословни проблеми, които налагат две операции, които не ѝ позволяват да има деца в бъдеще.

През 1964 г. в зала Универсиада има концерт шведската рок-певица Джейн Сверт и групата „Северните тигри". Лили Иванова пее в първата част на концерта, за първи път пред такава голяма публика. Първата вечер обърква текста (който не е репетирала с оркестъра), което я разстройва и тя напуска сцената. На втората вечер изпълнява песента „Лунни лъчи“ на Йосиф Цанков от репертоара на Мими Николова и една бърза румънска песен. Публиката я приема изключително радушно, което допринася за първи път по-сериозно да се заговори за изпълнителката и тя да добие по-широка известност.

Първи записи и популярност
Успехът в зала Универсиада дава възможност на Лили Иванова да започне работа със собствена група и нейната музика да стане по-централна част при участията. В репертоара ѝ вече влизат български песни, първата от които, написана специално за нея, е „Витоша“ по музика и текст на Емануил Манолов. Тя пее и „Морското момиче Варна“ на Димитър Вълчев. Също така изпълнява песни на италиански език, както и песни на Ела Фицджералд.

През 1964 г. следва второ турне в Румъния. Ангажиментите ѝ са основно в ресторанта на хотел „Амбасадор“ и бар „Мелодия“, с оркестър, ръководен от Здравко Радоев. В Букурещ бързо добива популярност сред публиката, като същевременно е забелязана от видни румънски музиканти (например композитора Хория Мокулеску, пианиста Колан, басиста Джони Радикано), което ѝ осигурява покана да запише грамофонна плоча. Преговорите имат плодотворен завършек и звукозаписната компания „Electrecord“ издава първата плоча на певицата (това е и първата дългосвиреща плоча на български изпълнител, тъй като тогава тази технология не била позната в България). Плочата е дългосвиреща, казва се „Lili Ivanova – Recital“, съдържа 8 песни, две от които на български език, и е първата дългосвиреща плоча на български изпълнител. След издаването на записите, с цел популяризиране на албума, изпълнителката има изяви в театър „Константин Танасе“ с голям оркестър, където преди това Леа Иванова с песента „Лалето“ вече е пожънала успех. Кавър версията на Лили Иванова също се приема много добре. Периодът, за който певицата остава в Румъния, е половин година. През това време тя е очарована от отношението на музиканти и публика към нея.

Следва покана от оркестър „Балкантон“ за концерт, който да бъде излъчен по югославската телевизия. В Белград Лили и музикантите са посрещнати от български оркестър, начело с потомствения музикант, пианиста Иван Пеев. Между певицата и пианиста бързо пламва любов, започват връзка и той ѝ предлага брак. След като Хачо Бояджиев става директор на Концертна дирекция, той нарежда на оркестъра да се върне в България за турне в България, в което участва и Лили Иванова. Малко по-късно, на 15 март 1965 г., двамата сключват брак (втори за изпълнителката). На тържеството присъстват само трима души, най-близки приятели. В биографията си от 2009 г. певицата нарича Иван Пеев „единствената (ми) любов“. След сватбата си те заминават на турне в СССР.

В този период е издадена наредба, която задължава певците да пеят на български език. Това поставя Лили Иванова в неблагоприятна ситуация, тъй като тя все още няма богат български репертоар. Решава да помоли Йосиф Цанков да ѝ напише песен. Той композира „Събота вечер“ (1965), но тъй като Лили Иванова все още е неутвърдено име, композиторът за първи път лично отива в радиото да провери как се получава звукозаписът на неговата песен. Харесва изпълнението и двамата се сприятеляват. След като Лили Иванова се връща от турнето си в Съветския съюз, песента вече е хит.

Популярността на Лили Иванова се разраства след средата на 60-те години благодарение и на навлизащата тогава в дома на българина телевизия. Лили Иванова и Емил Димитров са най-често сниманите от телевизията български певци. През 1964 г. Хачо Бояджиев снима във Видин 3 нейни песни. Особено популярно става заснетото видео към песента „Събота вечер“, в което певицата управлява валяк, докаран от Перник на собствен ход за една седмица. С тях е фотографът Иво Хаджимишев, който заснима фотосесия, от която е избрана снимката за обложката на първата ѝ българска плоча.

През 1965 г. певицата се снима в игралния филм „Неспокоен дом“ на режисьора Рангел Вълчанов, в който в кабаре изпълнява песента „Cuore (Сърце)“ на Рита Павоне.

Първо международно отличие. Кариера до края на 60-те години
През 1966 г. в Братислава, Чехословакия Лили Иванова се явява на първия си международен конкурс. Песента, с която участва, е „Адажио“ по музика на Ангел Заберски и аранжимент на съпруга ѝ. Фаворитът на журито е Карел Гот и въпреки претенциите на чешката страна за първо място на техния изпълнител, българската певица има повече точки, което ѝ печели и трите награди „Златен ключ“ – за най-добър изпълнител, за най-добра мелодия и текст. Конкурсът се предава на живо по телевизията, което ѝ носи признанието и уважението на международната публика. След конкурса от унгарската телевизия се свързват с водещия на българската делегация с молба още на следващия ден Лили Иванова да пее по унгарската телевизия. Действително на другия ден изпълнителката е в Будапеща и представя и там песента си. Победителката на следващата сутрин се връща в България, за да пее на провеждащия се през това време конкурс „Златният Орфей“ в Слънчев бряг. Там обаче е забранено да се съобщава и коментира за спечелената награда, което огорчава изпълнителката.

През 1966 г. Хачо Бояджиев снима около 30-минутен телевизионен „портрет“ на певицата, в който тя изпълнява своя музика. По-късно същият режисьор снима българо-румънската програма „Ало, София, тук Букурещ“.

През 1967 г. Балкантон издава втората дългосвиреща плоча на Лили Иванова – „Уличката малка“. Следва турне в Куба, като с нея пътуват и група оперни певци, сред които Юлия Винер-Ченишева и Павел Герджиков. Там Лили Иванова пее на редица концерти, включително и в хаванския театър „Амедео Роланд“.

През 1968 г. певицата за пореден път има голямо турне в СССР, обикаляйки Москва, Ленинград, Киев, Рига, Алма Ата, Новосибирск. На „Златния Орфей“ през същата година Лили Иванова представя „Лунната соната“ на Ангел Заберски. Участва и в IX Световен фестивал на младежта и студентите, както и на фестивал в Барселона с Бисер Киров, където печели отличия.

През 1969 г. се явява на третото издание на фестивала за грамофонни плочи и музикални издания с над 1 милион копия, където печели „Трофея на Мидем“. Същата година излиза албумът ѝ „Камино“.

Кариера през 70-те години
През 1970 г. Лили Иванова отново се конкурира с чеха Карел Гот на фестивала в Атина, а сред другите силни изпълнители е германецът Бен Крамер (Ben Cramer). Със състезателната песен „Звезда“ на Ал. Йосифов тя печели златната плоча. На фестивала в Атина присъства директорът на международния фестивал на естрадната песен в Рио де Жанейро. Той кани българската изпълнителка, като пожелава преди певицата да потегли към Бразилия, да снима филм с 12 песни в Лисабон, което тя прави. В Рио тя пее на стадион „Мара Казиньо“, побиращ около 30 000 души. Публиката яде, пие и е крайно невъздържана (включително има сбивания), но въпреки това тя утихва, когато певицата запява песента „Реквием“ на Ал. Йосифов. Впоследствие е отличена и с награда.

За изложението в Осака Експо-70 японската страна харесва песента „Панаири“, но желае да пее Йорданка Христова. Лили Иванова обаче не разрешава друг да пее песента ѝ, в резултат на което Тончо Русев и директорът на „Златният Орфей“ Генко Генчев уреждат Лили Иванова да отиде. В делегацията е и Борис Гуджунов. На изложението те три пъти дневно дават малки представяния. Японският импресарио, виждайки възможностите на българите, кани певицата на участия в нощни клубове и открити летни театри, а впоследствие – и на осем големи концерта в Токио, Осака, Нагасаки и Хирошима.

В началото на 70-те години Лили Иванова прави редица концерти в Турция заедно с нейния колега Борис Гуджунов и оркестъра на Иван Пеев. Имат редица изпълнения в Истанбул и страната. Поради успеха им турски импресарио ги кани за бъдещи участия. Почти през цялото им пътуване техни спътници са популярните в родината си певци Фюсун Йонал (Füsun Önal), Танжу Окан (Tanju Okan), Аджа Пекан (Ajda Pekkan), с която се познава от съвместно участие в Барселона, и актьорът Йостюрк Серенгил (Öztürk Serengil). Групата е под постоянния интерес на пресата, която често публикува репортажи за тях.

През 1970 г. Лили записва албумът „Този свят е тъй прекрасен“, на следващата година – двете ѝ дългосвирещи плочи „Обичам те“, а през 1973 г. – „Вечност“ и „Панаири“.

След известно прекъсване, след 1971 г., изпълнителката отново става честа участничка в телевизионни постановки и програми на Хачо Бояджиев. Българската национална телевизия осъществява няколко филма за изпълнителката, като първият е „Аз съм Лили“ от 1974 г.

През 1973 г. Лили Иванова, заедно с Тончо Русев, посещават фестивал в Чили, Виня дел Мар. Тя пее на 24-хиляден стадион. Първата вечер публиката се опитва да прогони певицата с викове „Вън, комунистическа кучко“. Троен кордон разделя изпълнители и почетни гости от гневната публика. Изпълнителката, придобила опит от Рио де Жанейро, не помръдва от мястото си, запява и в силната част на песента си успява да накара публиката да утихне, а на финала я аплодирана бурно. Там с „Панаири“, „Обичам те“ (преведена от Хулио Алегриа, тогавашен посланик на Чили в София) и „Камино“ печели голямата награда за изпълнение.

Същата година посещава Париж за Втория международен конкурс за поп песни и изпълнители „Гран при“, откъдето също се прибира с награда. На „Златният Орфей“ през същата година Лили Иванова се запознава с гостуващия Хулио Иглесиас, а на следващата 1974 г. печели „Голямата награда за изпълнител“.

Третият съпруг на Лили Иванова е Янчо Таков, син на партийния функционер от управлението на Тодор Живков Пеко Таков. Кумове са им Людмила Живкова и съпругът ѝ Иван Славков. Бракът не просъществува дълго. След развода (около 1975 г.) на изпълнителката са създадени проблеми с намирането на участия.

През 1975 г. е издадена първата биографична книга за певицата – „Нашата Лили“, съставена от Ивайла Вълкова и Марин Бончев, съдържаща множество фрагменти – спомени на нейни колеги, приятели и почитатели.

В средата на 70-те години Здравко Радоев ръководи оркестър „Маковете“, с който пее Лили Иванова. В оркестъра се включва като допълнителен китарист и певец Асен Гаргов, с когото певицата започва лична и професионална връзка, която продължава 16 години.[19] Поради неразбирателства се сформира нова група, водена от Гаргов, но тъй като през този период певицата се развежда с третия си съпруг (който има влияние), тя половин година има трудности да си намери нови участия. След молба за съдействие пред високопоставения генерал Илия Кашев, тя и оркестърът отново биват ангажирани. С Асен Гаргов се правят турнета в СССР и Израел.

През 1975 г. се записва албумът „Танго“, на следващата година – „Стари мой приятелю“, а на по-следващата година – „Гълъбът“ и „Песни от Александър Йосифов“. През 1978 г. записва дуетния албум с Асен Гаргов „Животът ни събира, животът ни разделя“. През 1979 г. се появява двойният албум „Моят град“.

Кариера през 80-те години
През 80-е години Лили Иванова има множество участия в Източна и Западна Германия. През 1981 г. участва в развлекателното предаване „Вечер в светлината на прожекторите (Abends im Rampenlicht)“ на германската телевизия DFF, където се представя заедно с Дорит Геблер, Ролф Херихт и Хелена Вондрачкова.[20] В средата на 80-те години театралният режисьор Фолкмар Нойман кани Лили Иванова за изяви в берлинския „Фридрихщадтпаласт" (Friedrichstadt-Palast). Тъй като в репертоара ѝ липсват подходящи песни, за кратък период от време тя подготвя англоезични песни, както и песни от българския ѝ репертоар, но преработени на немски език. За нея пишат песни авторите Клаус Мунро, Ралф Арни, Арнолд Фритцш, Герхард Зийбхолц, Хорст Крюгер, Михаел Хансен и Дитер Шнайдер. Певицата постоянно пътува между двете държави, и в периода 1986 – 1991 г. разчита основно на ангажименти в Германия. Там тя се изявява на много места, включително и в шоу-програми като „Шареното котле“, и в нощни клубове, като от 1984 до 1990 г. има повече от 1600 участия на живо в ГДР. През 1987 г. певицата е официалният културен посланик на България по време на честванията на 750-годинината на Берлин. След настъпването на икономически трудности в Германия и намаляването на ангажиментите, изпълнителката се връща окончателно в България.

През 1981 г. излиза албумът „Предупреждение“ и немскоезичният „Kein Film War Schoner“, на следващата година – „Щурче“, а през 1983 г. – дуетният албум с Асен Гаргов „Сърцето те избра“. През 1984 г. се появява двойният албум „Искам те“. През 1986 г. се появява албумът „Лили 86“, на следващата година – „Ти ме повика“, а през 1989 г. – „Тежка сватба“. Последните песни, написани от Асен Гаргов за Лили Иванова – „Необяснимо е“ и „Студ“, са записани в албума „Тежка сватба“. Впоследствие Асен Гаргов забранява на Лили Иванова да изпълнява всичките му песни, написани за нея.
/Използван е текст от Уикипедия/
Днес сред децата и младежите (и не само) са много популярни военните и екшън компютърни и PlayStation игри. По времето на моето социалистическо детство бяха популярни едни малко по-други „екшън“ и „военни“ игри. Те не се водеха с мишка и джойстик във виртуалното пространство, а в реалната действителност - сред блокове, градинки, строежи, улици, коли и т.н. Някои от тях носеха дори съвсем реален риск за здравето. Но пък бяха заредени с толкова ENERGY & FUN, че просто не можехме да им устоим! Ще ви споделя моето ТОП3 на екшън игрите от СОЦ детството ми. 

На ПЪРВО МЯСТО, без никакво съмнение, поставям играта на фунийки, или „фишки“, на жаргон. Тя много прилича на днешния пейнтбол, с тая разлика, че я играехме абсолютно навсякъде в квартала, а не в контролирана, затворена среда и добре защитени със специална екипировка. Най-интересно ни беше да я играем по строежите. Макар това я правеше двойно по-опасна. Необходимите „оръжия“ и „амуниции“ за играта бяха железните, алуминиеви, медни тръби, с които се изстрелваха хартиените фунийки. „Хартиени фунийки“ звучи доста безобидно. Но това нещо, изстреляно от 70-100 сантиметрова дълга и тънка тръба, дори без да е със слепен с лепило връх, летеше като куршум и ако те удареше по голите баджаци, ръка, или не дай боже, в шията или лицето – доста болеше (някои садистчета дори слагаха карфици на върха, но не за игра помежду ни – имахме си джентълменски етикет, а за да тормозят врабци, гълъби, кучета, котки или мрежата на прозореца на кварталния гадняр, Бай Фильо). За съжаление, понякога се случваха и трагични инциденти с уцелени лошо очи. Тогава трудно се намираха защитни очила (някои ползваха слънчеви), но болшинството играехме без абсолютно никаква защита. Стрелбата от врата нагоре беше забранена, но не всички бяха знаменити стрелци.
Някои тръби бяха истинско произведение на изкуството. Много популярни бяха прикладите направени с форма на пушка – парче дърво изрязано или издялано в съответната форма със залепена отгоре, обикновено с изолирбанд, тръба. Имаше и двуцевки, че дори и трицевки. Дървото се украсяваше с дърворезба, с прогаряне, лепенки – имаше наистина много яки „пушки“.


Да си намериш готина тръба обаче въобще не беше лесна задача. Трябваше да имаш връзки за тая работа – човек, който работи в завод за производство на тръби, полилеи, лаборатории и др. подобни, където се правеха или използваха подобни тънки и прави тръби. Един приятел съсипа скъпия семеен полилей за да си направи тръба, за което отнесе сериозен бой от баща си, а после и от майка си. „Патрондашите“ си ги правехме от срещуположно залепени лентички лекопласт или от прецизно изрязани парчета картон с изолация – забивахме фунийки в улеите и дупките на изолацията. Зад ушите, а по-къдрокосите – в косата, също бяха много популярни места за държане на бързи куршуми. Самите фунийки бяха втората много-много важна част от играта. Тогава списанията с лъскави и гладки странички бяха липсващ деликатес. Повечето печатни издания бяха вестници с едни много тънки и грапави страници, или списания – с още по-дебели и грапави. Но имаше едно списание, което беше абсолютният връх на сладоледа и неговото име беше… и нейното име беше… „Жената днес“! Това списание предлагаше перфектния изстрел. Страничките му бяха като на западните списания и дори  в някои отношения, по-добри. Бяха гладки, тънки и много леки. В същото време фунийките ставаха здрави и летяха с огромна скорост и точност (разбира се, ако знаеш и как да ги правиш добре – за което също се изискваше доза умение). Затова беше много важно ако не майка ти, то поне някоя баба, леля или съседка да е абонирана за това култово по онова време списание. Така получаваш постоянен достъп до най-добрите амуниции. Защото по РЕП-овете или бързо свършваха или въобще ги нямаше. Другият вариант бяха западните списания, които още по-трудно се намираха, а и родителите си ги пазеха и слагаха под масички и по специални поставки за да се фукат с тях на гостите си. Т.е. пазеха ги като зениците на очите си и ако гепиш някое – е, спомнете си за приятеля ми, оня с полилея… Самата игра си беше нещо средно между чист екшън с много тичане, скачане, стрелба и тактика. Разделяхме се на 2 отбора, избирахме района на игра и започвахме. Както казах вече, района можеше да бъде навсякъде, но най-ценни за игра бяха междублоковите пространства със самите блокове, входове, мазетата, градинки и паркинги с коли отпред и пр. препятствия, и скривалища. Но строежите, които около нас по това време изобилстваха – строяха се непрекъснато нови панелки, бяха „супер терена“ за игра на фишки! Беше си бая опасно, защото не бяха обезопасени за подобни мероприятия, но може би именно тая тръпка ни привличаше толкова към тях. Спомням си как един приятел за една бройка да полети от шестия етаж, защото залитна на един чакъл и само намесата на друг приятел, който го хвана буквално на ръба, го спаси  от падане върху панели и бетонни блокове. Но пък, мамка му, толкова забавно беше! Самата подготовка за играта, нарязването на страничките от „Жената днес“ на тънки лентички, правенето на фунийките, зареждането на пушките и тръбите, съставянето на тактика за боя… абсолютната №1 екшън игра от соц детството!


На второ място поставям една стратегическа екшън игра: „Стражари и апаши“. Както се подразбира от името – имаше два отбора: апашите бягаха, а стражарите гонеха. Победителите избираха какво да играят следващата игра. За район на действие се определяше, обикновено, целия квартал. На апашите се даваше някаква преднина. Но имаше много важно задължително условие: апашите трябваше да оставят, на определено, предварително договорено разстояние, знаци с тебешир или пастел. Тези знаци бяха във вид на стрелки с определен минимален размер, с които насочваха стражарите в каква посока се движат. Стрелките можеха да бъдат изрисувани на земята, по стените на блокове и къщи, по трафопостове, коли, дървета дори – общо взето навсякъде, където тебешира или пастела можеха да хванат. Проблем на стражарите беше да ги видят! Т.е. хич не беше лесно да намериш апашите, чиято главна цел в играта беше, да останат незаловени за определен, предварително зададен, период от време. Ако за това време стражарите не успееха да ги догонят – апашите печелеха. Една много динамична игра, която освен здрави крака, изискваше и стратегическо мислене. Много важно беше какъв маршрут ще избереш и къде ще оставяш стрелките за да затрудниш възможно най-много стражарите. Ако обаче се окажеше, че апашите са пропуснали да оставят стрелка след определеното разстояние – биваха служебно отупани.

Затова не можеше да се мами на дребно.
ТОП3 на екшън игрите от соц детството ми се завършва от „Водните войни“. Това си беше PURE FUN! Лято е, навън дърво и камък се пукат от жега. Коя е най-подходящата игра за изтормозените от адската августовска жега деца? Естествено, водните войни. Всички се включваха с огромно желание. Нямаше възрастови или полови ограничения. Всеки участваше, с каквото оръжие намери. По малките павилиончета „за всичко“, някогашния мини-вариант на „Всичко по 1 лев“,  продаваха и водни пистолети. Основно бяха два вида: „барабанлии“ и „автоматични“. Барабанлиите бяха по-качествените, с по-добрата струя. Но пък автоматичните имаха по-голям резервоар. Друго оръжие за МВП - масово водно поразяване, бяха пробитите бутилки от Веро. Това бяха зелени и грозни, но силно ефективни пръскачки. Буквално можеха да те окъпят от глава до пети. Използваха се и големи пластмасови спринцовки, които пък вадеха най-мощната струя. За тях трябваха медицински или ветеринарни връзки. Някои деца пък използваха латексови ръкавици и презервативи. От време на време се появяваше и някое дете с така популярните днес водни пушки-помпа. Това обикновено бяха деца, чиито родители работеха или пътуваха в чужбина, защото в България не се продаваха. Безпощадно се използваха и водни бомби във вид на напълнени с вода пликове. Те обикновено се хвърляха от високо по целта, но можеше и директно да я замериш очи в очи. Въобще купона беше пълен и много-много мокър! Едновременно се забавлявахме и освежавахме в летните жеги.

Ето това е моят избор за ТОП3 на най-яките екшън и „военни“ игри от соц детството ми. Игри извън виртуалното пространство… Ще ми е много-много интересно да чуя и вашия ТОП3!?...
Авторски текст:www.bgspomen.com
-  Пожалуйста, товарищ Брежнев.
   - ...Спасибо, голубчик… А-а, „Стюардеса”- знаю, у нас очень много курят вот эти...  Как тебя  зовут ? 
   -  Атанас. 
   - Атанас, да... И зажигалка не имею... А, ест у тебя... О-ох, хорошие... Ну, молодец ты, всего доброго.
Това е истински диалог между мен, скромния репортер от БТА и вожда на СССР Леонид Брежнев. Но кой през социализма можеше да се доближи до божествената му личност, а на всичко отгоре да го почерпи с цигара ? Но, ето че това се случи.
Беше есента на 1973-та. По това време Брежнев си идваше у нас като у дома и повече неофициално: в Банкя за белодробно възстановяване (пушеше по две кутии) и в ловните резервати (за да отстреля някой прекаран му сръндак). Водеше го Живков, който го бе превзел за приятел, в паузите го разкарваше по разни събития - честване на 9 септември, конгрес на БКП, награждаване (Брежнев, маниак по ордените, стана три (!) пъти „Герой на НРБ”) - и, разбира се, в паузите между банкетите му

изкрънкваше някой и друг танкер нефт.

 Та, във въпросната есен генсекът му беше долетял на гости. Наближаващ седемдесетте, с прогресираща сенилност, бе се оставил да го разкарват като мечка и да му пробутват речи, чиито смисъл почти не схващаше. И така, след като му организира в любимия резерват „Воден” отстрел на елен, разбира се, с рекордни рога, Живков го достави в София, закачи му дрънкулката и за да придаде официалност  го   уреди да поднесе венец „в името на вечната и нерушима българо-съветска дружба”. Такива венци биваха поднасяни на много култови места. В конкретния случай бе избрана Братската могила в  Парка на свободата, днешната Борисова градина. Редакторът на БТА, където работех тогава, ме изпрати „да отразя събитието”. Агенцията се намира току срещу Братската могила, тъй че отидох до нея за пет минути. Заварих завършена разстановка - тв камерите бяха инсталирани, местата за репортерите бяха оградени с дебели плюшени шнурове, към паметника бе опъната червена пътека, в един край бяха подпрени венците.

Хората на УБО и протокола шетаха като обезумели.

В един момент шеметът стихна, появиха се първите ЗИЛ-ове - с Брежнев, вторите с Живков. Притичалият сътрудник отвори вратата на генсека, той излезе трудно, сътрудникът затвори вратата като за миг застана с гръб към него  - и се създаде минивакуум, в който Брежнев се засуети и се заопипва по костюма. Знаех, че като страстен пушач използва всяка пауза за да запали - и разбрах, че си търси цигарите. Бях на първия ред репортери зад ограничителния шнур и се оказах на няколко метра от Брежнев. Инстинктивно извадих кутията си „Стюардеса” и я задържах пред гърдите. Той се заоглежда за сътрудниците си (какво ли наказание са понесли - да го оставят без цигари!) - и погледът му попадна на мен. Протегнах  кутията - и той се заклати към мен. Помогнах на треперещата му ръка да извади цигара, нямаше и запалка, запалих му с моята. И тогава именно си обменихме „как на фронте” споменатите по-горе реплики. Ето какъв подвиг извърших - и сигурно съм един ственият редови журналист, „който си пуши цигарата с Брежнев”.
         ... А в БТА ме скъсаха от майтап. Много гъст стана със другаря Брежнев, рекоха, да го черпиш като в казармата, май вече си получил покана за някоя московска резиденция... Смяха се колегите, а един се приближи и ми пошепна: „Ами ако вместо той да тръгне към теб - ти бе тръгнал към него, какво щеше да ти се случи? Зяпнах.

Не бях помислил за това.

Тоест, ако бях по-невнимателен, с крачка или жест, ако, подавайки цигара и запалка с другата ръка си бях бръкнал в джоба, как щяха да постъпят железните охранници на Брежнев ? И къде щях да бъда сега? По-точно… дали щях да бъда?.. И съвет към днешните репортери: ако ви се случи да черпите президенти с цигара - внимавайте!              

Наско МАНДАДЖИЕВ        
Вестник „Златна възраст”
Роденият в Лондон – Едим Епрейм и роденият в Ямайка – Денис Фюлър, загинаха при автомобилна катастрофа в Алпите на 21-ви януари 1996 година. 

Заедно с тях тогава намери смъртта си и съпругата на Епрейм – Бетина. За кратката си 9 годишна музикална кариера London Boys издадоха точно 5 албума и вкараха още толкова сингъли в европейските класации. "London Nights" и "Requiem", успяха да влязат дори в Топ 5 на реномирания британски хит-парад, точно преди 20 години, но един от най-популярните хитове на дуото си остана "Harlem Desire".
ВИДЕО:

 Феновете на 80-те със сигурност никога няма да забравят тези симпатяги!
Средата на 80-те на миналия век. Бяхме се събрали здрава компания за това пътуване, момчета и момичета, повечето бяхме съученици. Решихме да отидем на гости на наша позната в Пловдив, хем да разгледаме града, хем да си направим купона и густото. 

По това време основният транспорт на обикновения българин, ученици и студенти, беше БДЖ. Но това не беше днешното БДЖ – въобще не може да става дума за някаква аналогия. БДЖ беше силна организация на мощна държавна издръжка, огромна инфраструктура, която покриваше цялата страна и много влакове. Е, не бяха последна дума на техниката, но бяха сравнително добре поддържани. Наливаха се много пари, но и много се крадеше. БДЖ беше основен доставчик на евтино гориво за много хора по онова време. Всички служители на БДЖ пътуваха безплатно, както в България така и в чужбина, а заплатите на машинистите бяха едни от най-големите в цялата държава.

Пътуването до Пловдив мина нормално. Спомням си, че едно от момчетата баща му работеше в БДЖ и пътува безплатно с една червена легитимация. Още загрявахме, както се казва. Имаше пийване, игрички и закачки с момичетата. Пристигнахме по живо по здраво при нашата позната. Разгледахме стария Пловдив, тепетата, обиколихме някое и друго заведение. Пловдив е един от най-красивите български градове, но тогава ни вълнуваха други неща, знаете как е – хормоните играят на тази възраст. Нашата позната се прояви като примерна домакиня и ни организира хубаво парти. Толкова добро, че някои от нас на сутринта нямаха спомени от него. Толкова ни беше хубаво заедно, че не искахме пътуването ни да приключва и затова взехме решение да продължим към друга наша позната, която живееше в Димитровград. Хем да разгледаме града, хем да си направим купона и готиното…

С леко махмурлийски глави, но с все така приповдигнато настроение пристигнахме на гарата. Купихме си билетите и се насочихме към нашия влак. Купето ни беше в последния вагон – перфектно, щяхме да си вдигаме шум, колкото искаме, без да пречим. Водеше ни момчето с връзки БДЖ. Качихме се и се настанихме на местата си. Знаете как е, клин-клин избива. Носехме си някоя и друга бутилчица домашна ракия, подарък от любезната ни домакиня. Пийнахме по малко и защо да чакаме до Димитровград, нека купона да започне! На мен в главата ми беше само една от съученичките, която много харесвах, а и тя ми даваше положителни сигнали по време на цялото пътуване. Любовта е всичко през този период от живота на човека, поглъща целия ти свят безусловно… Усетихме някакво разтърсване на вагона и решихме, че потегляме. Нададохме одобрителни възгласи и ударихме по още един гълток. Хубаво беше! Викахме, пеехме, закачахме се с момичетата. Бяхме Царете на света!... Ето така, неусетно, измина половин…. един час…. и отгоре…. преди едно от момичетата да отбележи, че всъщност не се движим. Онова разтърсване и алкохола в кръвта ни бяха заблудили. Започнахме да се оглеждаме леко обезпокоени наоколо. Оказа се, че сме само ние във вагона… тук безпокойството ни нарасна. Тогава един от приятелите ми се показа почти целия през прозореца за да види по-хубаво какво става.
- Другари и другарки… влака го няма… или по-точно: ние сме влака! – каза той и се изкиска полуистерично.

Оказа се, че разтърсването, което бяхме усетили, е било от разкачването на един вагон от влака. Нашият вагон! Повече от един час бяхме киснали в този декомпозиран, леко вмирисан вагон на гарата в Пловдив без дори да разберем за това. Беше доста конфузно и смешно. Момчетата малко се позасрамихме, че сме такива шамандурковци. Не е гот да се излагаш пред момичетата, особено ако харесваш някое от тях. Но бързо ни мина. Все пак още имахме от хубавата домашна ракийка, готините момичета още бяха с нас и купона тепърва започваше. Предстоеше ни пътуване до Димитровград. Хукнахме да си подновим билетите. БДЖ средата на 80-те, един сладък спомен.

Тихомир Тенев
80-те години на миналия век ММЦ в Приморско беше голяма работа. За онези от вас, които не знаят значението на абревиатурата „ММЦ“, ще поясня: Международен Младежки Център. Любимо място за почивка на социалистическата младеж от страните на Варшавския договор. Имаше страхотни комплекси с готини бунгала. Там бяха и най-яките дискотеки по българското Черноморие, най-яките спасителни постове, които по онова време си бяха отвсякъде.

„Спасители на плажа“; зали с електронни игри, каквито нямаше никъде в България и разбира се… леснодостъпни чехкини, полякини, рускини… Въпросната вечер ударих джакпота с една дашна рускиня. В лице се ядваше горе-долу, но в тяло – леле! Срещали ли сте рускиня с малки цици? Аз – никога. На тази й бяха и големи, и хубави! А дупето й – направо ме побъркваше от трепети всеки път щом го раздвижеше. Ябълковидно и нахално навирено! Естествено, беше руса и със сини очи.

След дискотеката исках възможно най-бързо да я „изплющя“. Заведението се намираше близо до малък пристан и най-логичният избор изглеждаше една от рибарските лодки. Имаше няколко много удобни, които бяха завързани с въжета на вода. Романтика отвсякъде. Изгарях от желание. Както и тя, междудругото. Награбихме се като невидели, както се казва. Оставихме ги там – нямаше кой да ги вземе по това време – и  скочихме голи на лодката. Нямам достатъчно думи да опиша интензитета на страстта, която ни беше завладяла. Имах чувството, че целият съм се превърнал в един огромен, потръпващ фалос! Тя цялата беше мокра, нежна и искаща!... И се започна,на макс, до дупка, с мръсна газ – както искате го наричайте. Беше много яко! Толкова яко и всепоглъщащо, че не забелязвахме абсолютно нищо от това, което се случваше около нас. Имахме значение само ние двамата, нашите прекрасни, млади, голи тела и пулса, който замъгляваше главите ни и диктуваше бясното темпо на любовта! Освен рускиня с малки цици, не съм срещал и такава, която да не е много опитна в леглото. Не, че аз нещо съм се изложил, но тая Наташка направо ми скри топката… От сериозното ни „клатене“ никак не усещахме другото клатене – онова на лодката. Просто не ни интересуваше или притесняваше по никакъв начин… До един момент, когато…

- ЧЕРТ ВОЗМИ! СТАВАЙ! Где мы? – рязко започна да движи изпотената си, руса глава моята секс партньорка от Русия.
Скоро и моята чернокоса българска тиква се оказа до нейната. И замръзнах ужасен! Докато се бяхме плющели с всички сили, лодката се беше отвързала от въжето си на пристана и сега се носеше свободно в морето!!! Нощта беше ясна и звездите, и луната светеха ярко. Трескаво се заозъртах за брега. Надявах се да е наблизо и да успеем да…. О, Боже, в лодката нямаше гребла! И брегът не се виждаше никъде! Не можехме нито да гребем, нито да плуваме, защото нямахме представа накъде! На всичкото отгоре бяхме чисто голи, а започваше да захладнява… Ужасът бе изписан върху лицето на моята рускиня. Затова се опитах да се взема в ръце и да я успокоя, въпреки че вътрешно бях обзет от безумен страх. Някак успях да намеря точните думи на развален руско-български (по това време всички ученици изучаваха руски език в училищата) и да поуспокоя момичето. Уверих я, че няма нищо страшно, че прилива ще ни държи близо до брега. На сутринта щяхме да го видим къде се намира и да намерим начин да стигнем до него…

Оставаха само няколко часа до развиделяване. Но тези няколко часа ми се видяха като цяла вечност. Беше студено, тъмно и страшно. С рускинята се бяхме гушнали за да се топлим взаимно, но вече не ни минаваха похотливи помисли…
Най-сетне съм позадрямал за малко. Събуди ме трескавото разтърсване на рускинята.
- Ставай! Ну, ставааай… !

Разтърках очи и се огледах. Вече беше светло. А срещу нас летеше… „Комета“! Кометите бяха много популярен морски превоз на въздушна възглавница. Бяха бели и с формата на ракета – но на вода. Голяма атракция. Не бях виждал по-прекрасна гледка в живота си до момента! С рускинята започнахме да махаме на екипажа и пътниците от кометата. Щяха да минат достатъчно близо за да ни видят… А ние бяхме голи! Едва сега си дадох сметка за това. Но срам-не-срам, това беше положението: по-добре гол и спасен, отколкото достойно облечен, но насред морето.

Около час по-късно дойде катер на бреговата охрана и ни взе на буксир. Екипажа му от две омазани с масло морячета не спря да се подхилква доволно докато зяпаше страхотното тяло на рускинята. Аз не се чувствах особено комфортно, въпреки че се опитвах да го прикрия с шеги и закачки. Но най-големият срам предстоеше. Катерчето ни извади на брега баш на централния плаж на Приморско. А вече беше към 10-10,30 сутринта и беше фул с хора. Рускинята се беше изчервила цялата от смущение, а на фона на млечнобялата й кожа, това яко й личеше – руменината стигаше чак до гърдите й. Голите й, масивни, прекрасни гърди!… Умрях от срам докато ни сваляха от лодката и прекарваха между хората!... Въпреки че някъде дълбоко в съзнанието ми, моята балканска мачо-същност, изпитваше и известна доза изчанчена гордост, че толкова много мъже ме виждаха с това изкусително, русо, голо парче!… Срамът все пак преобладаваше. Не бях изпадал никога в толкова конфузна и комична ситуация!

Тихомир Тенев-www.bgspomen.com 
Кръщелното име на Елин Пелин е Димитър Иванов Стоянов. Роден е на 18 юли 1877 г., който е едно от единадесетте деца в семейството на Йото Варджията и Стоянка Иванова. 

Другите техни деца са: Стоян (роден 1859), Пена (родена 1862), Велко (роден 1865), Христо (роден 1869), Захари (роден 1873) и Мария (родена 1885). Между тях е имало и други, които починали – Йордан, Александър, Параскева и едно, на което името не се помни. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар.

В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия, страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.

Учител е в Байлово (1895 – 1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми.
През 1915 г. със заповед на кмета Станчо Савов е приет единен „Ценоразпис за ресторантите, гостилниците, бирариите, хотелите и кафенетата в гр. Варна“, според който кафето и чаят се продавали с 50% по-скъпо от 100 г ракия

Колкото и да спорят днес историците дали и колко национални катастрофи е имало в България, истината е, че след Междусъюзническата война през 1913 г. страната ни изпада в тежко положение. По времето на Балканските войни стопанството на страната е почти изцяло разрушено. По-голямата част от мъжете в активна трудова възраст са мобилизирани, а хиляди загиват по фронтовете, с което се нарушава балансът на основни за икономическото развитие на страната фактори - работната сила и пазара. По политически причини е нарушена и външната търговия, а инфлацията и гладът достигат огромни размери. Варна усеща още по-силно кризата, защото е загубила след войните своя естествен хинтерланд Южна Добруджа. (Хинтерланд е термин от немския език, означаващ "земята отзад". В по-широк смисъл хинтерландът е селската територия, която има икономически връзки с градската система на по-големите градове или агломерации. Големината на хинтерланда зависи от географски фактори, но също и от лекотата, скоростта и цената за транспорта между пристанището и хинтерланда. Според употребата в превозите хинтерландът на пристанището е територията, за която то се грижи, както за вноса, така и за износа. Южна Добруджа по това време е естествен хинтерланд за Варна.)

Това е изключително труден период за морския град, който довежда до смяна на модела на мислене в общинската икономика и управата на града насочва усилията си да развие града като национален и международен курортен и лечебен център. 


Въпреки кризата са предприети редица мерки за благоустрояването на града
Общинският съвет приема и поредица от наредби, целта на които била да се научат варненци да пазят града си чист. Но на дневен ред продължавал да стои един много важен и сериозен въпрос, решението на който не търпяло отлагане, за да може да бъдат привлечени повече туристи в града. Това бил въпросът за цените в ресторантите, бюфетите, кафетата и изобщо всички обществени места, в които гостите на града имали възможност да се хранят.

През 1914 г. е приет „Закон за определяне продажната цена на съестните и други предмети от първа необходимост през време на кризи и бедствия“, който имал за цел да ограничи възможностите за спекулация със стоки от първа необходимост и най-вече с храни по време на кризата, който обаче дълго време след публикуването му в “Държавен вестник” не се прилагал, защото, както разяснява в бр. 46 от същата година редакторът на вестник „Свободен глас“, нямало обявена от правителството „Обществена криза“: „Съгласно чл.7 от закона за съестните продукти и за да може последният да се приложи в изпълнение, правителството трябва със специален указ да обяви страната в обществена криза или бедствие, въз основа на която да се дава право на общинските и държавни органи да установяват и контролират цените при които трябва да се продават съестните продукти в царството“. Но дори и след подписването на този указ цените в заведенията за обществено хранене останали извън обхвата на закона и съответно без контрол.

Назначената от варненския Общински съвет комисия за определяне на продажните цени на „брашното, хляба, захарта, газта, дървеното масло, солта, оризът и др. стоки“ установява, че съдържателите на заведения за хранене масово спекулират с цените на хранителните продукти и дава препоръка на общинските съветници и кмета Александър Василев да предприемат мерки за контрол върху тях. Макар че кметът Василев бил изключително прогресивен човек, който през мандата си направил много не само за електрификацията и благоустрояването на града, но и предложил сериозни социални реформи (Настоявал пред Министерството на железниците да се разреши на безработните да пътуват безплатно до населеното място, където се търсят работници. Убеждавал индустриалците и занаятчиите да обсъдят въпроса за въвеждане на двусменен режим на работа, за да се ангажират повече хора. Предложил да се сключи заем от 500 000 лв., който да се използва за откриване на нови работни места. Той е и инициатор за създаване на Бюро на безработните, като такива бюра да се открият и в "съседните по-големи градове", с обмен на информация за работните места.), едва през 1916 г. неговият наследник на кметския стол Станчо Савов успява да се справи с този проблем. Причината за забавянето била не в липсата на желание у управниците на града, а в една промяна в „Закона за градските общини“, приемането на която им дала право да бъде изготвена и да влезе в сила „Заповед“, с която да се задължат собствениците на заведения в града да работят по единен ценоразпис.
/ЗАПОВЕДТА Е ПУБЛИКУВАНА в бр. 1, 28.І.1916 г., на „Варненски общински вестник“./

„Ценоразпис за ресторантите, гостилниците, бирариите, хотелите и кафенетата в гр. Варна“
Според въпросната „Заповед №71“ всяка порция, „съдържаща най-малко 200 грама месо, говеждо, телешко или овнешко, сготвено с картофи, боб, зеле, целина и други зарзавати, сливи и пр.“, трябвало да бъде предлагана на клиента на цена от 60 ст., със свинско месо за 70 ст., а от „пиле, гъска, мисирка, юрдечка“ за 80 ст. На същата цена трябвало да се предлагат и готвените ястия от дивеч и риба. Постният боб вървял  между 50 и 40 ст. в зависимост от това дали е приготвен с дървено масло (зехтин), или без него, а едно карначе (най-евтината храна в менюто) се предлагало за 10 ст. Десет стотинки стрували стограмките от всички видове ракия - „джибровица, сливовица, амер, мастика, ликьор“, както и местния коняк. С 50% по-скъпо вървели кафето и чаят – те се предлагали за цели 15 ст. чашката, а чай с две кифли вървял за 25 ст.

Това били фиксираните цени за заведенията от І категория, за „ІІ-ро разредните“ цените трябвало да бъдат намалени с 30%, а за тези от ІІІ категория с 50% за ястията и 10% за бирата. Така по-непретенциозните клиенти имали възможност да хапнат постна супа на цената на едно кафе или печено прасенце на цената на постната боб яхния в луксозните заведения. Карначето в такива гостилници било 5 ст., колкото струвала и стограмка джибровица.

Според наредбата било задължително още всеки „съдържател на ресторант и гостилница да си напечата на български и немски листове на ястията си и напитките, които се консумират в заведението му, и всеки ден преди яденето да поставя срещу всяко готвено ястие цената“.

В заповедта изрично се подчертавало, че храната трябва да се приготвя от най-качествените продукти, предлагани на пазара, „порциите да са пълни и да се поднасят в чисти съдини.

Прислугата да е бърза, внимателна и вежлива“
За ресторантите от І и ІІ категория имало изискване поне един от келнерите да знае немски език. Те трябвало да са „чисто облечени и при получаване на бакшиши вежливо да благодарят“.

Собствениците на заведения били длъжни да разполагат винаги с дребни монети, за да могат да връщат точно ресто, както и да се „укаже и курса на австрийските и германски книжни и звонкови пари“.

За неизпълнение на заповедта били предвидени глоби, а за нейното изпълнение освен общинските агенти трябвало да следят и агенти на „доброволческия спомагателен комитет за обществена предвидливост“.

Така Станчо Савов, виден варненски адвокат, обществен и стопански деец, който почти двадесет години непрекъснато е избиран за общински съветник, още в първите дни на кметуването си поема инициативата за издигане на обслужването в заведенията за обществено хранене във Варна на европейско ниво.

Освен с важния въпрос за контрола на цените на хранителните продукти и стоките от първа необходимост в годините на Първата световна война Савов и общинските съветници трябвало да осигурят помощи на нуждаещите се граждани, както и да предприемат строги мерки за подобряване хигиената в града с цел да се предпази войската от заразни болести.

За втори път Станчо Савов заема кметския стол след преврата на 19 май 1934 г. И през двата си мандата той има амбицията да направи всичко възможно за по-нататъшното издигане на Варна в стопанско, курортно, културно-просветно и здравно отношение. Оказва активно съдействие за изграждането на Аспаруховия парк и влиза в комитета, който поема инициативата за изграждане на Парк-мавзолея "Владислав Варненчик". През 1935 г. по решение на общинските съветници за първи път се обявява конкурс за построяването на модерен хотел във втората част на Морската градина, на който се поканват за участие чужди фирми. Конкурсът се печели от чехословашка фирма, но поради политическата обстановка в Европа проектът не се осъществява.

МАРИЦА  ГЪРДЕВА Източник:chernomore.bg

Старото Кино

СЕНЗАЦИИ

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg
За допълнителна информация тел +359897650670

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 2

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ:

Посетители гледат в момента

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359897650670