Страхът от истината ражда чудовища Лъжата, че Втората световна война е започнала с нападението на Хитлер срещу СССР на 22 юни 1941г., е може би сред тези с най-тежки последици за бъдещето на демократичната общност. Това дори не е лъжа, а налагана догма, защото истината е била известна не само на западния свят, но и в комунистическия лагер. Още повече че Полша е част от него. А поляците доказаха, че имат памет за злото.

Истината е известна. На 1 септември 1939 г. първо Германия, а на 17 септември и СССР нахлуват в Полша. На 18 септември 1939 г. Германия и СССР излизат със съвместна декларация, подписана от Рибентроп, Сталин и Молотов, която гласи: „Правителството на Райха и на СССР чрез подписания днес договор, като уреждат границите между двете държави, вследствие разпадането на Полската държава и създавайки по този начин сигурна основа за продължителен мир в Източна Европа, единодушно изказват своето гледище, че е в интерес на всички народи да приключат положението на война, което съществува между Германия, от една страна, и Франция и Англия, от друга. Двете правителства, прочее, ще направят общи усилия да се постигне тази цел колкото е възможно по-скоро. В случай, че това не се достигне, ще се докаже, че Англия и Франция са отговорни за войната.“ Войната приключва и започва Великата световна манипулация. Поразени от лъжата са поколения, а както ще стане ясно по-долу, основна жертва са бившите съветски граждани. От същински съюзници на Хитлер и подпалвачи на война Съветите седнаха до победителите, по-точно – на главите им. Когато Хитлер напада СССР и Сталин е принуден по неволя да се превърне от враг на Запада в негов съюзник, е заложено най-отровното семе на злото. Може да се поспори кое е по-голямото зло, сторено от Хитлер – концентрационните лагери или соц лагера. За живелите в него няма съмнение.

И оттук започва възходът на половинвековно зло – комунизмът, който така и не бе осъден. Не говорим за формалните декларации, прокламации и други документи. Не бе осъден в главите и душите на много хора по света. Макар и с отвращение след ВСВ комунизмът бе приет от демократичния свят за просто различен строй – вярно, малко градобитен, недоразвит икономически, леко диктаторски и грозноват, но иначе миролюбив и, най-важното, изнесъл войната на плещите си. Мнозина историци впрочем се съмняват, че без помощта на европейските му съюзници и САЩ, СССР щеше да победи Хитклер. Последствията са неизбежни – СССР става ядрена държава (тя и без съгласието на Запада щеше да стане, както го направи диктаторчето от Северна Корея). През 90-те години се появява книгата на Виктор Суворов „Ледоразбивачът“, в която чрез публична и неоспорима информация се доказва, че ако Хитлер не бе нападнал СССР през 1941г., то СССР се е готвел да нападне Западна Европа през юли същата година. А това намества една важна част от пъзела на ВСВ – защо Хитлер ще тръгне на толкова рискована операция, нападайки СССР. Може би защото много западни правителства са използвали (или са си затворили очите) пред намеренията на Хитлер да отклони или да забави Сталин от подготвения поход срещу Запада. Заради ”Ледоразбивачът“ Виктор Суворов бяга на Запад. Книгата е международен бестселър, преведен на всички основни езици. Само в Русия тя е издадена в четири милиона екземпляра, но публично е заклеймена от Горбачов, Елцин, Черномирдин, генералите Грачов и Волкогонов. Тя става повод за публикуването на стотици критически статии и три отделни книги срещу нея, заснемането на два филма и свикването на три международни конференции, опровергаващи твърденията и изводите на автора. За ”Ледоразбивачът“ Виктор Суворов е удостоен с почетното звание Професор хонорис кауза на Варшавския университет в Полша. И за да стане още по-ясно как публични и доказуеми факти не могат да се преборят с последиците от многогодишни манипулации, предлагаме пълния текст на обръщението на Виктор Суворов към руските си читатели на книгата му „Ледоразбивачът“.

Към руските ми читатели Простете ми. Ако не сте готови да прощавате, недейте чете по-нататък тези редове, проклинайте ме и мен, и книгата ми — без да я четете. Така правят мнозина. Аз посегнах на най-святото, което има нашият народ, посегнах на едничката светиня, която му е останала — на паметта за Войната, за така наречената „велика отечествена война“. Аз това понятие го заграждам с кавички и изписвам с малка буква. Простете ми. Втората световна война е терминът, който комунистите ни приучиха да пишем с малка буква. А аз пиша този термин с главна буква и доказвам, че Съветският съюз е главният виновник за нея и главният и инициатор. Съветският съюз е участник във Втората световна война от 1939 година, още от първия й ден. Комунистите съчиниха легендата, че ни били нападнали и че от този момент била започнала „великата отечествена война“. Аз изритвам тази легенда изпод краката им, както палачът изритва столчето, на което е стъпил осъденият на обесване. Човек трябва да има жестоко сърце или изобщо да го няма, за да стане палач, още повече — палач, който убива националните светини на един велик народ. На собствения си народ. На този свят най-страшното е да си палач. Аз доброволно се нагърбих с тази роля. И тя ме докара до самоубийство. Знам, че в милиони наши къщи и жилища по стените висят снимки на хора, които не са се завърнали от войната. Такива снимки висят и в моята къща. Не искам да оскърбявам паметта на милионите загинали, но като смъквам ореола на светостта от войната, с чието разпалване комунистите ни навлякоха безброй беди, аз все едно че неволно оскърбявам паметта на онези, които не са се завърнали от войната. Простете ми. Русия вече се отърва от насилствено натрапваната й идеология и затова паметта за справедливата война остана сякаш едничката опора на обществото. Аз я разрушавам. Простете ми и нека потърсим друга опора. Но недейте мисли, че в разрушаването и поругаването на светините аз намирам удовлетворение. „Ледоразбивачът“ не ми донесе радост. Наопаки. Работата над тази книга ме опустоши. Душата ми е празна, а мозъкът ми е препълнен с номера на дивизии. Не можех дълго да нося в мозъка си такава книга, ТРЯБВАШЕ да я напиша. Но за целта трябваше да забягна от страната. За целта трябваше да стана предател. Станах такъв.

Тази книга донесе толкова мъка в моя дом! Баща ми – Богдан Василиевич Резун – е изкарал цялата война по фронтовете, от първия до последния й ден, бил е раняван няколко пъти, и то тежко, почти смъртоносно. Аз го направих баща на предател. Какво ли му е? Не знам – не ми достига смелост да си представя… На всичко отгоре разруших представата му за войната като за война велика, освободителна, отечествена. Моят баща стана първата ми жертва. Молих го за прошка. Той не ми прости.

И пак моля за прошка баща си. Пред цяла Русия. На колене. Тази книга донесе мъка на всички около мен. За да напиша „Ледоразбивачът“ пожертвах всичко, което имах: заради книгата на моя живот, която не ми носи нищо освен безсънни нощи и яростни нападки от страна на критиката. Сега „Ледоразбивачът“ е признат в много страни. Но не винаги беше така… Аз напълно съм заслужил присъдите си. Не искам прошка за предателството си и не искам то да ми бъде простено. Простете ми за книгата. Моите смъртни присъди са справедливи до последната точка. И нека не си създават главоболия онези, на които им е заповядано да ги приведат в изпълнение: аз сам ще се накажа. Не ме е страх от смъртта. Страхувах се да не умра, преди да съм написал тази книга, преди да изрека всичко, което съм проумял. Достраша ме, когато всички издатели на руски книги на Запад ми отказаха грубо или учтиво. Книгата вече е издадена на единайсет езика. В Германия издържа осем издания, в Полша — три само през май 1992 година. Но на руски език нито един издател от 1980 година насам не посмя да публикува пълния й текст. Ето това беше страшното. Сега вече първият от трите тома излезе най-сетне и на руски и мен от нищо повече не ме е страх. Ругайте книгата, ругайте ме и мен. Проклинайте ме

Но — както ме проклинате — опитайте се да ме разберете и да ми простите. Моята дръзка книга, моето предизвикателство към обществото ми простиха мнозина. Сред издателите на руски книги в чужбина храбреци не се намериха, но глави от „Ледоразбивачът“ се поместваха в свободните руски вестници и списания. Веднага и докрай ме подкрепиха правозащитниците Владимир Буковски, Едуард Кузнецов, Ирина Ратушинская, Игор Герашченко, Арина и Александър Гинзбург, Ирина Алексеевна Иловайская — главният редактор на вестник „Русская мысль“, който в продължение на седем години публикуваше глави от книгата ми, славният триумвират от руската редакция на Би Би Си в състав Леонид Владимиров, Всеволод Новгородцев и Алексей Леонидов. Много хора са ме подкрепяли през тия трудни години от живота ми и аз съм благодарен на всеки от тях. Как ли само не ми се е налагало да пробутвам „Ледоразбивачът“, да доказвам и да настоявам, да хабя времето и нервите на мнозина. Станеше ли нужда да браня идеята си, започвах да се зъбя и да засягам, да оскърбявам противниците и опонентите си, а понякога — да изскубвам гръцмули. Всички, които неволно съм засегнал, още веднъж моля: Простете ми. Аз съм предател, изменник… За такива прошка няма, но аз все едно ви моля: ПРОСТЕТЕ МИ. Виктор Суворов  12 октомври 1992 година Бристол.

Виктор Суворов  12 октомври 1992 година Бристол Източник: Транс Медия, Автор Рени Нешкова 
Тази вечер на 72 години ни напусна проф. Божидар Димитров, съобщава „Фокус“, позовавайки се на близки на семейството.

Проф. Божидар Димитров е бивш дългогодишен директор на Националния исторически музей, голям българин и патриот, автор на десетки книги, посветени на българската история.
Надяваме се, че духът му е отишъл на по-добро място, където той със сигурност ще бъде оценен.
Поклон пред паметта му.

Източник:offnews.bg
Като Войник в Плевен през 1952 година

Бившият секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов е основният критик на Тодор Живков преди 10 ноември 1989 г. Той е един от създателите на родната социология.

Роден е в село Скравена, Софийско, на 6 октомври 1930 г. Завършил е философия в СУ "Св. Климент Охридски". По-късно е асистент по философия във ВИИ "Карл Маркс", сътрудник е на Института по философия. От 1968 г. работи в Института по социология на БАН. Директор му е от 1973 до 1976 г.

Създател и бивш главен редактор на сп. "Социологически проблеми". Професор в БАН, професор в СУ "Св. Климент Охридски", член-кореспондент на БАН.

Баща е на кандидатиралия се за кмет на София проф. Михаил Мирчев и дядо на депутата от БСП Стоян Мирчев.

- Проф. Михайлов, как селянчето от Скравена се оказа създател на науката социология в България? Какво ви формира - времето, семейната среда?

- Всъщност създател на модерната социология в България е проф. Живко Ошавков. Той беше участник в двата световни конгреса по социология – през 1956 и 1959 г. Създаването на социологията у нас стана възможно след смъртта на Сталин през 1953 г. и ХХ конгрес на КПСС в началото на 1956 г. Там, на закрито заседание, Хрушчов направи сериозна, макар и не цялостна критика на Сталин. У нас беше проведен същата година Априлският пленум, който измени обществените условия.
Така се създаде възможност за възникването на социологията у нас като самостоятелна наука. През 1959 г. по инициатива и под ръководството на проф. Ошавков беше образувано Българското социологическо дружество. В началото за председател на това дружество беше избран проф. Сава Гановски, а Ошавков стана отговорен секретар.
След конкурс в средата на 1956 г. аз преминах на работа в секцията по исторически материализъм, ръководена от проф. Ошавков, в Института по философия. Оттогава съм неговият най-близък сътрудник. С негова препоръка аз бях избран за секретар-касиер на новообразуваното социологическо дружество.
По същото време проф. Ошавков беше написал книгата си „Историческият материализъм и социологията“, в която теоретично обосноваваше необходимостта от самостоятелно съществуване на социологията. Тази книга с новата концепция след известни сериозни затруднения излезе от печат през 1958 г.
Що се отнася до моето развитие, от семейството ми не съм получавал никакви пречки, нито конкретни насоки. Бях напълно самостоятелен. Родителите ми имаха основно образование и не можеха да ми окажат конкретно влияние. Аз избрах да следвам философия, защото смятах, че чрез нея мога да влияя на хората, макар че можех да запиша без особени трудности и други специалности. Завърших с отличен успех и бях назначен за асистент по философия през есента на 1952 г. в Икономическия институт, а през 1956 г. кандидатствах успешно за научен сътрудник по исторически материализъм в Института по философия.

- Ако до смъртта на Сталин на социологията се гледа като на буржоазна лъженаука, как успяхте да обърнете тази идеологическа догма?

- Обществените условия за това бяха създадени след смъртта на Сталин от ХХ конгрес на КПСС и от Априлския пленум на Централния комитет на БКП. Дотогава проблемите на социологията се разглеждаха в трудовете по исторически материализъм. Нужно беше да се разбие Сталиновата трактовка на социологията като буржоазна наука, както и на други науки, за което се създадоха социално-политически условия след 1956 г.
Разбира се, в Централния комитет на БКП, както и сред преподавателите по обществени науки, имаше сектанти, които бяха верни на Сталиновите схващания и ги отстояваха било със статии в печата, било с изложения до Централния комитет на БКП.
Но всичко това постепенно беше преодоляно.

- През 1962 г. провеждате изследване за религиозността и се оказва, че над 33 процента от пълнолетните българи са религиозни. Как реагираха в Централния комитет, не се ли опитваха да манипулират данните ви?

- Това беше оригинално изследване сред над 40 000 души. В международен мащаб и досега няма такова проучване. Проф. Ошавков публикува две статии с данните във френски списания.
Аз изнесох доклад за един от методите на изследването на VI световен конгрес по социология в Евиан, Франция (1966 г.). Този мой доклад след изнасянето му на конгреса беше изискан от мен от главния редактор проф. Хансен на холандското социологическо списание Mens on maatschappij („Хора и общество”) и публикуван в него в края на 1966 г. Това социологическо списание продължава да излиза и сега.
В Централния комитет бяха изненадани от резултатите. Там се смяташе, че религиозните у нас са много по-малко. Имахме доста спорове с тях. Но постепенно те престанаха да спорят с нас и така резултатите от изследването се наложиха като истинска картина на положението по този въпрос.

- Открехване на Желязната завеса ли беше организираният през 1970 г. Седми световен конгрес по социология – около 1500 от 3200-те делегати са учени от западните страни, които тогава за първи път посещават социалистическа страна?

- Конгресът се проведе във Варна през втората половина на септември. Това наистина беше „открехване на Желязната завеса“. Нужно е да подчертая, че никой не преглеждаше предварително изказванията. Ръководители на повечето от секциите на конгреса бяха от несоциалистически страни. С тях нямаше нито един конфликт. Изнесеният от българска страна в началото на конгреса концерт на народна музика и танци беше възприет с огромно задоволство и бурни ръкопляскания. Словото на Тодор Живков, почетен гост на конгреса, беше изслушано с внимание и изпратено с ръкопляскания. Заседанията протичаха с интерес и активно участие на социолозите. Много добре премина приемът, който даде Тодор Живков на по-голямата част от участниците в конгреса. През вечерите конгресистите посещаваха многобройните заведения, в които като правило имаше музикална програма, най-често от народна музика. След конгреса българският организационен комитет получи множество благодарствени телеграми и писма.

- Сблъсък с ценностите и постулатите на комунизма ли беше пиенето на кока-кола?

- Като питие кока-колата беше въведена у нас през 1966-1967 г. от шефа на разраснало се предприятие Георги Найденов. Нейното въвеждане се прие благосклонно. Нямаше никакви възражения. Друг е въпросът какво стана с Георги Найденов по-късно.
Да се смята, че кока-колата влиза в сблъсък с ценностите и постулатите на комунизма, е изкривен възглед на сталинисткия тоталитаризъм.

- Кога и как всъщност разбрахте, че сталинисткото тоталитарно общество няма нищо общо с характеристиките на социализма от трудовете на Маркс и Енгелс?

- Това беше един продължителен процес, при който слабостите на нашето общество се натрупваха, за да се стигне до окончателния извод, че това общество под формата на живковизма не е социалистическо, а сталинистко-тоталитарно. Осъзнаването на тази истина не можеше да стане отведнъж, тук бяха необходими натрупвания.
Какви бяха по-важните факти в това отношение? Беше ми възложено да направя доклад за политиката на БКП към българските турци във връзка с образуването на турска република в Кипър. Това е 1974 г. аз, с помощта на няколко дейци от партията, от МВР и други, подготвих материал от около 40 страници. В него се описваха мероприятията, които трябваше да се проведат с българските турци за тяхното правилно възпитание в социалистически дух. Те бяха български граждани и като такива трябваше да се възпитават в социалистически дух, както всички други граждани на страната, като се спре тяхното изселване в Турция, както предлагаше Пенчо Кубадински и както се правеше дотогава. Освен това беше подготвена от мен с известна помощ от моя заместник в отдела Цветан Николов докладна записка, в която се описваха какви да бъдат характерните черти на партийната политика по този въпрос. Тези документи трябваше да се внесат за обсъждане и решение в Политбюро. Пет пъти те бяха преработвани и внасяни при Тодор Живков (1975-1980 г.). Но той не ги внесе в Политбюро, нито даде какъвто и да е отговор на мен лично.
Вместо това Тодор Живков предприе известното преименуване на българските турци в края на 1984 и началото на 1985 г. Това беше крупно престъпление от негова страна. В резултат се роди партията на Ахмед Доган, която с известни изменения съществува и сега. През цялото време тя продължава да играе съществена роля в нашия политически живот.

- Защо редица ваши идеи и предложения не бяха взимани под внимание от висшето партийно и държавно ръководство?

-Например през 1986 г. почина председателят на Съюза на артистите Любомир Кабакчиев. Аз направих предложение за нов председател. Това беше добре работещата заместничка на председателя на съюза Цветана Манева – една от най-добрите ни артистки тогава, и Стефан Данаилов – също великолепен артист и партиен секретар в Народния театър. Моето предложение направих чрез члена на Политбюро Йордан Йотов, който стоеше над мен в партийната йерархия, и кандидат-члена на Политбюро и заместник-председател на Министерския съвет по въпросите на културата Георги Йорданов. Дали те са внесли моето предложение, както му беше редът, аз не зная. Но то изобщо не беше взето предвид и за председател на Съюза на артистите беше избрана Ванча Дойчева, която играеше само в Народния театър и там беше член на партийното бюро.
Освен това аз имах редица съществени резерви към основни документи на Централния комитет, които идваха от името на Тодор Живков. Такова беше моето мнение и за Юлската концепция от 1987 г.
Неслучайно Тодор Живков нарежда на МВР да се организира следене на поведението на Стоян Михайлов, което започва от началото на 1987 г. Тук искам да отбележа, че в продължение на 25 години преди това нито един член на висшето ръководство на партията не е бил следен от МВР.
И накрая се стигна до изваждането на Стоян Михайлов от Секретариата на ЦК. Нито един от членовете на Политбюро, кандидат-членовете на Политбюро и секретарите на ЦК не се е изказал или гласувал против това изключване.

- Това не ви ли накара да слезете от черната служебна волга? Кога всъщност преодоляхте естествения за всеки човек страх и започнахте да говорите открито за дефектите на системата?

- Докато Тодор Живков беше на власт, аз се пазех да говоря за неговата политика и за качествата на обществото, в което живеехме. Тогава още не знаех, че съм следен от органите на МВР. Това ми стана известно по-късно.
След отстраняването на Живков от властта можеше да се говори за негови недъзи, но тогава възникна друга трудност. Петър Младенов и Андрей Луканов не позволяваха да се говори за слабости на предишното Политбюро, с изключение на двама-трима души. Ето защо аз влязох в остър конфликт с новото ръководство. Защото не бях съгласен, че членовете на Политбюро по-рано нямат вина за решенията и провежданата тогава политика.

- Критиката на Юлската концепция от 1987 г. ли беше най-острият ви сблъсък с Тодор Живков? Вярно ли е, че Първия е позеленял от яд от думите ви?

- Не е най-острият сблъсък, но един от решаващите. Аз направих обстойна критика на документа. Тодор Живков се опитваше с този документ да покаже, че е на прав път да се откаже от минали грешки и да очертае нова програма за работа. Но това не беше сполучливо. Наред с правилни постановки, в документа имаше неправилни неща, които не позволяваха този документ да ни извади от тежкото положение. За съжаление, само аз имах критично отношение. Всички останали, както обикновено, одобряваха внесения от Тодор Живков документ. А чрез него той искаше да се представи като ръководител на „социалистическа“ страна от нов тип. Но това не можеше да стане. Самият той по-късно се обяви против този документ и измисли други недъгави документи.
А това, че Тодор Живков е позеленял от яд от думите ми, аз не забелязах, защото гледах в записките си, които четях. Това ми каза по-късно Продан Стоянов, който ръководеше отдел „Деловодство“ в Централния комитет.

- Имахте ли се за дисидент, как ви изхвърлиха от властта, докато вие спасявахте филмите на Николай Волев? Защо ви повярва Александър Лилов?

- Аз нямам никакво участие в необоснованата критика на нито един филм. Това беше дело на Тодор Живков, изпълнено от проверени негови дейци. Аз проявих обичайното си отношение и към филмите на Николай Волев, но не само към него.
А Александър Лилов ми имаше доверие, защото ме познаваше още от Х конгрес на партията. За съжаление, той не прие моето несъгласие да отида на работа в Централния комитет и изкара решение за моето назначаване в ЦК, без да ме пита. Така започна нова линия в моето лично обществено развитие.

- Говорите за два пътя за развитие на тоталитарния социализъм – перестроечният на Горбачов и китайският модел на Дън Сяопин. Как ги оценявате от дистанцията на времето?

- Пътят на социализма на Горбачов е предателски. Той не разбра правилно нито състоянието на „социализма“, който той наследи и който трябваше коренно да се промени, нито имаше правилни възгледи как да го променя. И така той стана буквален предател на социализма – вместо истинско преустройство той го вкара в релсите на капитализма.
Що се отнася до Дън Сяопин, той е според мен най-внушителният държавен ръководител от края на ХХ в. Благодарение на него Китай се освободи от сковаващите догми на Мао Дзедун и пое правилен път към социализма. Само за 40 години от тогава до сега Китай преодоля вековната си изостаналост и чертае нов път на развитие. Китай вече е високоразвита страна. Той изпревари най-напредналата капиталистическа страна в лицето на САЩ и чертае бързото по-нататъшно развитие на своята страна. Китай стои начело на нова линия в международните отношения, която ще изведе човечеството на нова висота – без опасност от война и без въоръжени сили, за мирно сътрудничество на държавите, при пълно равноправие, за премахване на ограниченията и пороците на личността – престъпност, наркомания, порнография, при буйно развитие на науката и изкуството, на спорта за всички хора, при високо развитие на образованието на всички деца и граждани.

- Можеше ли България да не тръгне по плана на Ричард Ран, каква беше ролята на Андрей Луканов?

- Андрей Луканов, Петър Младенов и Георги Атанасов ориентираха България към капитализма. Независимо от промените в правителството тази линия на развитието на нашето общество се запази. Капитализмът, който се изгради у нас, е от най-лошия вид. Този капитализъм прокуди от България повече от два милиона души. Намаляването на населението продължава. Голяма част от най-добрите ни ученици напускат България, стават студенти на Запад и след това започват работа там. Ако тази мрачна тенденция не се прекъсне и не започне провеждането на нова, истински патриотична линия, България след няколко десетилетия ще изчезне като самостоятелна държава.

- Защо отказахте да сте член на БСП?

- Аз напуснах партията през 1990 г., когато тя, променяйки името си, престана да се бори за изграждането на истински социализъм и след това комунизъм. Тя стана по същество предателска партия по подобие на социалистическите партии в западните страни.
От 2014 г. БСП има ново ръководство начело с Корнелия Нинова. Това ръководство провежда нова политика. То предложи и беше избран с огромно болшинство сегашният ни президент Румен Радев, който е ново явление в нашето развитие. БСП провежда друга линия на развитие на страната. Победата на тази линия е единственият шанс България да тръгне по принципно нов път на изграждане на действително социалистическо общество.
Но ще видим как ще се развият нещата по-нататък.

- Не сбъркаха ли синът ви – проф. Михаил Мирчев, и внукът ви Стоян Мирчев – депутат от БСП, че се захванаха с политика?

- Синът ми и внукът ми не станаха бизнесмени експлоататори, макар че имаха възможност за това. Тяхното включване в политиката има за цел да се промени съществено линията на развитие на страната. Да се спре заплашителното намаляване на населението – досега с повече от два милиона души, което продължава, да се осигури вътрешно развитие на производството с предприятия със съвременни технологии, да се премахнат множеството паразитни звена в държавата и обществото, да се осигури пълноценно развитие на българската наука и образование, да се издигне на съвременно ниво жизненото равнище на населението, да се ликвидира батакът и антинародният характер на държавата.
Дали всичко това ще стане, за да се спаси българската държава и българският народ, ще видим.

- Как си почивате, с какво се занимавате, в какво вярвате днес?

- Моята работоспособност е намаляла значително, но съобразно възможностите си продължавам да изследвам сегашното развитие и факти. Завърших нова книга, която наскоро ще дам за печат. В нея излагам моето марксистко виждане на сегашната действителност. От една страна, човечеството постепенно се очиства и ще се очисти докрай от капитализма, който води непрестанни войни, предизвиква вътрешни безредици и граждански битки в редица страни, опустошава личността с разпространението и на най-нови отвратителни явления. От друга страна, разглеждам развитието на нашата държава. Ако не се спре сегашната политика на държавата, която е гибелна за българския народ, той в близките десетилетия ще изчезне като самостоятелна държава.
Аз продължавам да вярвам в прогреса на човечеството, но той не изключва отмирането на отделни народи. Ето защо смятам за спасител на народа сегашната политика на БСП, ако тя продължи и се развие като марксистка политика.

Източник:РЕТРО
Подземията, останали на мястото на съборения мавзолей на Георги Димитров, стават музей за съвременно изкуство. На три нива под земята ще се създаде и хранилище за паметници, предназначени за външно поставяне. Това реши комисията по култура на Столична община. Предстои да се обяви конкурс за идеен проект за пространството – под и над земята, като част от Градската градина. На площадката над подземията ще се появи Бронзовата къща, която пристига от Австрия в края на февруари, обясни Малина Едрева, шеф на комисията. Подземията стават филиал на Софийската градска художествена галерия. На първото ниво под земята се е намирала стаята за разкрасяване на тялото на балсамирания Димитров.

Това е помещението, в което на експоната са му правили макиажа. Сваляли са го долу с асансьор, за да го разкрасят“, обясни Тодор Чобанов, зам.-кмет по култура и образование. Именно там ще се разположи музея, а на долните нива ще е хранилището, допълни Чобанов. Идеята е бункерната атмосфера да се запази, допълни той.

Подземията на мавзолея вече са общинска собственост на София. До 2016 г. те не съществуваха в правния мир, нямаше ги нито в кадастъра, нито в който е да е държавен документ. След съгласуване с държавните институция Столична община е станала собственик, обясни Чобанов. По думите му проектът за музей е възможен и след съгласуване с НСО, заради бункерите и лабиринтите, свързани със сигурността в района.

Лидерът на БСП-София се въздържа при гласуването и поиска съветниците да видят преписката с НСО.

За строително-монтажни работи ще са необходими до 100 000 лева с ДДС за да може площадката на мястото на мавзолея да бъде приведена в готовност за изпълнението на проекти, пише още в доклада на Чобанов, който предстои да бъде гласуван от Столичния общински съвет.

Източник:offnews.bg
Известните имена на селището в писаната история са следните: Василико (XII век), Василикос (1352 г.), Василико – до 1934 г., Царево – до 1950 г., Мичурин – до 1991 г.


Има 2 версии за произхода на името на Василико. Според една от тях името идва от унищоженото от турците българско село Босилково в Айтоския дял на Източна Стара планина. Част от жителите му, които се спасяват от потурчване, се преселват тук.

Впоследствие те се погърчват след натиск на ахтополския владика. Според друга версия поризходът на името Василико е от гръцки – „базилевс“ (βασιλιάς), което в превод на български значи цар. Според привържениците на тази версия тълкуванието идва от турския пътешественик Евлия Челеби, който посочва, че завладяната от Муса Челеби крепост Василикоз била построена от княз Васил – един от внуците на византийския император Константин.
Днес БДЖ е синоним на разруха: изпочупени влакове, мръсни купета, вагони от нашето детство, дългове, рушащи се гари, закрити линии, смрад, мизерия. Сега го наричат транспорт за бедни. Ама и те са хора и всеки човек има право да пътува в прилични условия, все пак сме 21. век и сме членове на ЕС. Но с родното БДЖ положението изглежда неспасяемо. И все още разстоянието от София до Варна се пътува за осем часа – все едно сме миналият век. А и да платиш близо 30 лв. за първа класа при царящата във вагоните отблъскваща мръсотия, никак не е евтино.

При обругавания социализъм влаковете бяха чисти, приветливи, пътувахме с удоволствие. Дори бяхме сред модерните страни в железопътното и вагонно строителство.
Спомням си шестместните първокласни и второкласни купета, в които имаше радио. Да не говорим за вагон-ресторанта с перденца и масичка. Там убивахме скуката от пътя, завързвахме приятелства с непознати, бистрехме политиката на по ледена бира и вкусни кебапчета. Така пътуването минаваше неусетно. Сега вагон-ресторантът е само мил далечен спомен и немислим лукс за БДЖ по време на сполетялата ни демокрация.

В „Янтра-експрес” например имаше влакови стюардеси, които разнасяха закуски, топли и разхладителни напитки. А много от пътниците предпочитаха удобните сепарета на вагон-ресторанта.

През 1985 г. към култовия „Янтра-експрес” е закачен киновагон. Новата атракция за пътниците е направена в чест на XIII конгрес на БКП. За целта е преустроен второкласен вагон на БДЖ. В неговата пълна промяна се включват специалисти от Вагонното депо в железничарския град и експерти от „Окръжно управление „Кинефикация” – Велико Търново. Вагонът разполага с 42 места, поставени амфитеатрално. Прожектират се игрални и късометражни филми. Интересът бе голям, местата не достигаха.

 
М. Михалев
Днес левчето не стига почти за нищо. Навремето ни даваха по 20 стотинки за закуска, с които спокойно си купувахме баничка, боза и нещо сладко за десерт.

Това са някои от нещата, които можеше да си купиш с левче:

За левче:

– Обикновени вафли „Чайка“ – 0.12 лв.

– Кутия цигари „Арда“ – 0.60 лв.

– Кутия цигари „Арда“ – 0.60 лв.

– Баничка – 0.18 лв.
– Боза – 0.10 лв.

Общо: 1 лев

За два лева:

– Билет за трамвая – 0.06 лв.

– Осморка с боза – 0.20 лв.

– Цигари „Слънце“ – 0.32 лв.

– Кибрит – 0.06 лв.
– Обяд в стола – 1 лв.
– Билет за кино – 0.35 лв.

Източник: zajenata.bg
СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 1

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623
www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.