Тази история от 1918 г., чието начало не е никак славно, ни връща в годините на Първата световна война. Въпреки героичния отпор, даден от български войници, Солунският фронт е пробит при Добро поле, а това поставя края на участието на България в световния конфликт. Следва унизителното Солунско примирие, подписано на 29 септември 1918 между царството и Антантата. Победоносните български войски трябва да напуснат позициите, за които са проляли кръвта си, и вместо като победители да си тръгнат като победени. Примирието задължава страната ни да приеме едно тежко условие – да остави в плен 100 000 войници, намиращи се на запад от меридиана на Скопие. Една от войсковите части, попаднала в ръцете на противника, е 19-и пехотен Шуменски полк. Неговата численост е от 3500 воини, а командир е подполковник Марин Куцаров – герой на настоящия разказ. В следващите редове ще прочетете за неговия подвиг, сътворен с една-единствена цел – на всяка цена да бъде спасена светинята на полка – бойното знаме, а по този начин и честта на неговите воини.

Антантата изисква цялото въоръжение, включително и бойното знаме, да бъдат предадени. И докато за подполковник Куцаров лишаването от оръжията няма сантиментална стойност, то съхранявания лично от него символ на полка, не трябва да бъде предаван във вражески ръце. На 6 октомври 1918 г. подполковникът събира състава  19-и пехотен Шуменски полк и благодари на бойните си другари за подвизите, извършени от тях. Пред смълчаните им погледи, той заръчва на знаменосеца да му предаде знамето. Сетне споделя на подчинените си какво ще предприеме: „Аз реших знамето да бъде изгорено. Изгорено на тази огнена клада пред вас. Изгорено, но неопетнено…“ Със сълзи на очите, полковата светиня е предадена на командира. Той се приближава до кладата, коленичи и поставя знамето в буйния огън. Сетне войниците отдават почест за последен път на своя боен символ. На 8 октомври полкът преминава под френско командване, на гръцка територия. Тази история щеше да завърши трагично, ако няколко дни по-рано подполк. Куцаров не беше решил да направи нещо, за което никой не е подозирал.

На 5 октомври, ден преди строяването на частите и предаването на знамето, подполк. Куцаров остава сам в палатката си. Той сваля знамето от дръжката му, а на негово място увива парчета от стари дрехи, върху които поставя оригиналния калъф. Знамето пък старателно сгъва и поставя под хастара на куртката си. По-късно пък изработва скривалище в куфара си, където „за всеки случай“ скрива знамето. През следващите 9 месеца, докато е в плен, командирът е нащрек, винаги спи сам, не общува с други хора. Нито един негов съратник не подозира за конспирацията. Негова първостепенна задача е да запази бойното знаме невредимо. И успява! Знамето „преминава“ през военнопленническите лагери в Прилеп, гара Лерин, Суровичево и Малък Караборун, без никой да подозира за съществуването му. През май 1919 г. Куцаров се завръща в България. Пристига в Разград, където е мирновременният гарнизон на полка. Офицерите го очакват. Вместо да го посрещнат възторжено обаче, те не са очаровани от пристигането му. Един от тях заявява, че не желае в бъдеще подполк. Куцаров да бъде в редиците на частта. Причината за това е ясна – военните се чувстват омерзени от постъпката на другаря си, който според тях се е подиграл със символа им. Питат го дори защо не е решил да сложи край на живота си след този позор.

В този момент подполк. Куцаров безмълвно започва да разкопчава куртката си и след миг бойното знаме е поставено на едно от офицерските бюра. Настава невъобразима еуфория, разнесла се дори извън стените на щаба. Не след дълго, тълпи от хора се стичат, за да се срещнат с Куцаров и лично да му благодарят за извършения подвиг. Благодарността се превръща в празнично шествие из улиците. Пред общината героят държи слово пред събралото се множество, което го боготвори. Героизмът на подполк. Куцаров не остава подминат. Той е награден с орден „За храброст“, а през 1924 г. – и със специалния знак „За спасяване на знаме“. Куцаров продължава военната си кариера, като през 1928 г. вече е генерал-майор. Последните години от живота му сякаш са доказателство за израза „няма ненаказано добро“. След 1944 г. о.з. ген. Марин Куцаров е репресиран от комунистическата власт за това, че е бил царски офицер. Попада в затвора на 70-годишна възраст. Разболява се и е освободен предсрочно. Умира в родния си Шумен през 1949 г. Ако в наши дни спрете няколко случайни минувачи по улицата и ги запитате за факт от българската история, който ги прави горди, мнозина от тях ще ви отговарят, че Българската армия няма нито едно пленено бойно знаме. И действително, днес в експозицията на нито един музей по света не ще откриете трофейно българско знаме. Заслуга за това имат българските воини и техните неимоверни усилия. Сред тях е и Марин Куцаров – един забравен, но достоен герой, чиято история си струва да познаваме и разказваме.

Източник:bulmedia.net
Голямата любов на екзотичната участничка в „Биг брадър ол старс” не е нито един от двамата й съпрузи! С първия, с когото бракът й продължава цели 12 години – шведския благородник, имат дъщеря, която в момента учи в католически колеж в Холандия. С втория – холандски собственик на месокомбинати във Франция, Германия и Холандия, съюзът им просъществува едва 2 години. Очевидно причината за брачните й катастрофи се крие в това, че когато е на 25 години, среща перфектния мъж. Малцина знаят за него, защото, въпреки, че е много откровена, тя не обича да споменава за този специален за нея мъж и дори най-близките й не са запознати с неговото съществуване. Той е 12 години по-възрастен от нея, успешен индустриалец от Мексико и любовта им е както в романите – от пръв поглед.

Мариела е на посещение при семейството си в Куба, когато в бара на хотела среща мексиканския красавец. Той тъкмо се е разделил със съпруга си, пред развод е и е дошъл, както хиляди други свои събратя до Хавана, да разпусне за седмица. Плановете му обаче се променят, когато среща пламенната фурия. Тя му поръчва питие и на въпроса му какво ще прави по-късно, отговаря „каквото и ти, след като намерих перфектния за мен мъж, не смятам да го изпускам“. След завръщането си в Мексико баровецът купува жилище на нейно име в един от най-елегантните квартали на Мексико сити и заживява заедно с Мариела, докато разводът му се финализира.

За съжаление идилията им не продължава дълго, защото след няколко месеца приятел от Чикаго пристига до Акапулко с частния си джет и кани кубинската чаровница да заформят луд купон из нощните клубове на курорта. Тя не чака втора покана и това отключва традиционната мачовска ревност на мексиканския й годеник. Когато се прибира, заварва латино пистолерото подивял от безсилие, събира си багажа и заминава за седмица при семейството си в Куба, докато на мексиканеца му се охладят страстите. Той не може да преглътне непокорството на вироглавата готвачка и връзката им приключва.

Поне официално. Въпреки всичко не успяват да стоят дълго време разделени и отново започват да се виждат по няколко пъти годишно. След четири години разбират, че те са един за друг, че са предопределени от съдбата. Вече доста поумняла и поукротена Мариела разбира, че няма смисъл повече да се самозалъгва и приема за втори път предложението му да се омъжи за него, като този път наистина го мисли на сериозно. Правят планове да започнат отначало, да заминат за Канада. Той започва да организира да разпродаде всичко в Мексико, когато на пътя им се изпречва злата орисница. Нелеп инцидент, като един от многото, които се случват всеки ден в Мексико и влизат в ежедневната черна хроника. Толкова банално – обир и няколко изстрела в сърцето.

Може би това е причината, поради която Мариела избягва да говори за голямата си любов. Може би това е причината, поради която продължава да я търси в лицето на силни мъже. В Швеция не признават юридическото й образование Въпреки че широката публика познава звездата от „Биг брадър“ главно с кулинарните й изяви, готвенето за Мариела Нордел е само хоби. Винаги е признавала, че няма амбиции в тази област. Самата тя е била 1 година съдържателка на ресторант и според думите й, това е огромен стрес, липса на свободно време и не е нещо, с което би желала да се занимава. В средата на 90-те Мариела записва „Право” в Софийския университет, но след като се мести в Швеция, нашето юридическо образование не й е признато. Скандинавците са много прагматично ориентирани и там никой не учи нещо, защото така искат майка му и баща му или защото е модерно…

Преди да се вземе решение за бъдещето, всеки млад човек провежда дълги събеседвания с професионален консултант, психолог, „ловци на таланти“. Те предлагат на Мариела, вместо да държи отново всички юридически изпити, да опита с нещо ново – ПР. Тогава ПР тепърва е навлизал в професионалния живот, а не, както сега – всеки втори се има за такъв… Мариела приема предизвикателството, но открива, че има липси в знанията си и й липсват познания по икономика, финанси, за това решава първо да следва „Маркетинг“. Тя е едната от 14 дипломирали се, като взима 2 години за 1. Съпругът й е бил много против жена му да прави кариера, но нашенката успява да се наложи и обещава, че и ПР ще взима 2 за 1 години. И резултатите не закъсняват.

Фирмата, която регистрира в Швеция, става първата, която подписва договор с шведските военни. В продължение на 30 години кралството разработва за 500 милиона секретна технология, която позволява бойните корвети да станат неоткриваеми на радарите и сателитите. Чудодейният материал се нарича „Композит“, производството и „рецептата“ му се пазят в строга тайна, която дори и американците не успяват да разгадаят. Фирмата на Мариела успява да убеди военните, че е време този материал да започне да радва обикновените хора – притежава изключителна издръжливост, не остарява, не се поддава на разрушение и намалява енергийните сметки със 70%.

Източник: БЛИЦ
Доброволните отряди на трудещите се – хората с червени ленти, се са създадени на 9. III.1960 г., когато се дава живот на една непозната досега форма на непосредствена борба на самите граждани с нарушителите на обществения ред – пише сп. „Общество и право” през 1987 г. Ето какво разказва статията за прословутите доброволни отряди:
„Днес присъствието на доброволните отряди в нашето всекидневие е утвърдено и привично. Във всеки квартал хората с червени ленти отделят от свободното си време, за да се поддържа спокойствието по улиците и парковете, по време на манифестации или големи спортни събития.
С какви нарушения на обществения ред се сблъскват отрядниците? Има ли достатъчно кандидати за отрядници? Тези въпроси изпълват мислите ни, докато се придвижваме към Щаба на доброволните отряди в квартал „Бенковски“ на столицата.Първият ни въпрос към Милка Денкова – командир на отряда, не я изненадва. Питаме я откъде идват основните им грижи.
– От 1979 г. насам населението се увеличи значително. Дойдоха различни хора… Не искам да кажа, че кореняците са по-добри от новодошлите, но когато човек живее дълго време на едно място, когато тук са живели и родителите, и дедите му, той повече внимава да не посрами името на рода си, отколкото пришълецът, заселил се отскоро.
Свечерява се, наближава часът, в който днешният наряд ще започне своята обиколка. Влизат и излизат хора, през отворените врати се чуват гласове. В едно от затишията при нас идва един от отрядниците – Асен Пеев. Има малко напрегнат вид и ние го питаме какво го тревожи.

– Есенни проблеми – отговаря той. – По това време се грижим за опазването на царевицата и фуража. Преди два часа по сигнал на наш отрядник беше направена проверка на една ськварталка и в двора й беше намерена 250 килограма открадната царевица. Това е третият подобен случай през сезона.
При нас влиза и заместник-командирът на отряда Александър Петров, вече инструктирал и изпратил днешния наряд:
– По време на жътвата следяхме уплътняването на каросериите, да не изтича житото от колите. За да не изчезва част от зърното в нечии частни складове, въведохме система, която да не допуска отклоняване на камионите от курса. Успяхме да опазим и сеното, и сламата от кражби – една от мерките беше да се проверяват багажниците на леките автомобили, които се движат през нощта. Когато отрядникът е дежурил нощем, на следващия ден е освободен от работа. Само за месец юли във връзка с жътвата наряд са дали 60 отрядници.

В блока зад супермаркета живее Георги Георгиев. Той има грижата да предпазва не особено добросъвестните граждани от изкушения. Цялата задна част на магазина, където стои амбалажът и откъдето може да се направи опит за влизане, е пред очите му. И други отрядници са ангажирани по този начин.
Дейността на ДОТ включва наблюдение на търговските и питейните заведения, на стопанския двор и на други „привлекателни“ обекти, проверки по магистралите. Но особено важна част от работата е надзорът над криминално проявените от квартала.
Отрядниците – има ги във всеки квартал, във всяко село. Отминаваме ги с припряността на безгрижието, когато забързани към домовете си, ги зърнем пътьом или от трамвая. На манифестации и при интересни мачове те отново са сред нас част от общото настроение и едновременно респектиращи със своето присъствие.

Източник:РЕТРО
Точно преди 25 години в обсадено Сараево пред очите на света се разигра трагедия, която показа грозното лице на войната и в същото време разкри красотата и могъщата сила на една любов, пренебрегнала религия, вяра и произход.

Историята на 24-годишния Бошко и 25-годишната Адмира – православен сърбин и бошнячка мюсюлманка – се превърна в символ на мира, на безсмислието на братоубийствената война и етническа омраза в Босна и Херцеговина.
Нарекоха ги „Ромео и Жулиета от Сараево“, макар сравнението да не е точно. Защото не семействата им станаха причина за тяхната смърт,пише сайтът dnes.dir.bg

Любовта на Бошко Бркич и Адмира Исмич започва с една новогодишна целувка. Двамата са ученици в Сараево и посрещат с компания новата 1984 година. Година, през която столицата на Босна и Херцеговина е домакин на Зимните олимпийски игри. Градът, в който мирно съжителстват бошняци, сърби и хървати, посреща хиляди спортисти, а олимпийският дух завладява всички.Тогава Бошко и Адмира са на 16 години. Тя е родена на 13 май 1968 г., той – на 11 август 1968 г. Лудо влюбени, мечтаещи за бъдещето и безгрижни. Нито родителите на Бошко – Дражен и Радмила, които живеят в Сараево от 1970 г., нито родителите на Адмира – Недрета и Зия Исмич, имат нещо против връзката им. В Титова Югославия смесените връзки и бракове не са нещо необичайно.

„Разбрах случайно. Извика ме учителката на Бошко в училище, защото избягал от час. Докато вървях по коридора видях една жена. Тя ми каза – „Мен ме извикаха заради дъщеря ми“. Беше майката на Адмира. Оказа се, че двамата отишли на кино. “, разказва майката на Бошко Радмила Бркич.

Влюбените не се разделят нито за миг. Всеки ден двамата изминават по няколко пъти разстоянието от около десетина километра между домовете си.ира
„Бяха на училище до 13 часа. След това идваха у дома и обядваха. Когато хората видеха единия сам по улицата, се чудеха къде е другият. Толкова бяха свикнали да ги виждат заедно. Адмира беше много добро дете, много я обичах“, допълва майката на Бошко.
След като завършват гимназия, Бошко получава повиквателна за казармата. 11-те месеца, през които младият сърбин отбива военната си служба, са единственото време, в което влюбените са разделени. Всеки ден обаче Бошко и Адмира си пишат писма, а когато той се връща в Сараево, двамата се записват пак заедно в университета. Тя учи химия, той – туризъм. За всички вече е ясно, че любовта им не е младежко увлечение.

Бошко и Адмира обаче не подозират, че на пътя им ще се появи пречка, с която няма как да се справят – войната. През есента на 1991 г. Босна и Херцеговина обявява своя суверенитет, а в края на февруари 1992 г. се провежда и референдум за независимост, бойкотиран от сърбите. На 6 април 1992 година, Европейският съюз признава независимостта на Босна и Херцеговина и това слага начало на гражданската война между етнически сърби, хървати и мюсюлмани.
В Сараево сръбски снайперисти на Радован Караджич откриват огън срещу мирен протест на демонстранти с югославски знамена и портрети на Тито. Убити са две жени.На 2 май 1992 г. артилерията на тогавашния командир на босненската сръбска армия Ратко Младич обстрелва железопътни и трамвайни линии, а 13 000 въоръжени сърби обкръжават града, заемайки стратегически позиции в сръбския квартал на Сараево – „Гърбавица“.
„Вечерта на 15 март 1992 г. по-големият ми син Бранислав се прибра и ми каза – ти си спиш, а започва война. Помислих си, че говори глупости. На сутринта обаче той ми каза, че заминава за Крушевац. Бошко обаче отказа да тръгне с него. Аз напуснах Сараево на 21 август 1992 г. Бошко ме накара. Последният път, когато го видях, бе в двора на родителите на Адмира. Тогава й казах – „Адмира, пази моя Бошко“, през сълзи си спомня Радмила.
Обстрелът на Сараево е денонощен. В същото време в обсадения град мюсюлманите избиват етническите сърби. Животът на Бошко и Адмира се превръща в постоянен страх, а пред Бошко стои абсурдната дилема – да се присъедини към сърбите и да стреля по любимата си и нейните близки или да остане с нея и да воюва срещу своите.

Така минават 14 месеца, през които сърбите все повече затягат обръча около Сараево. Навсякъде по улиците има знаци с надпис Pazite, Snajper! („Внимание, снайпер!“). През септември 1992 г. Адмира се премества при Бошко – в апартамент в центъра на града. Изтощени от постоянните бомбардировки, страха от снайперистите и престъпниците, които нападат цивилни граждани всяка нощ, единственият изход пред двамата влюбени остава бягството. Те искат да избягат от Сараево и да стигнат до Белград, където да се оженят.Бошко успява да се свърже с Исмет Байрамович, по прякор Кело – рецидивист, който в онзи момент контролира голяма част от обсадено Сараево. Срещу 18 000 марки Кело обещава на младия сърбин, че ще осигури коридор през моста Връбаня над река Миляцка, която разделя мюсюлманските от сръбските позиции. Парите били за подкуп на снайперистите.
Така вечерта на 18 май 1993 година Бошко и Адмира тръгват към свободата. Двамата вървят по моста Връбаня, когато проехтяват изстрели. Бошко умира на място. Адмира е тежко ранена. Младата жена обаче успява със сетни сили да пропълзи до любимия си, прегръща го и след минути издъхва.Телата на двамата обаче остават на моста цели шест дни. Никой не може да стигне до тях заради непрестанния снайперистки обстрел.

„Научихме за смъртта им два дни по-късно. Свързаха се с нас по радиостанция, за да ни кажат, че са чули слухове, че Бошко и Адмира са убити“, разказва 70-годишната Недрета Исмич, която и до днес живее в Сараево и оплаква безсмислената загуба на дъщеря си и нейния любим.Майката на Бошко – Радмила, пък научава зловещата новина още същата вечер.
„Потърси ме комшията – „Радо, търсят те по телефона“. Обаждаше се съученик на Бранислав от Сараево. Пита ме: „Къде е Бане?“. После чух, че синът ми попита: „Най-лошото ли е? И нямаше нужда да слушам повече“, допълва възрастната жена.

Бащата на Адмира - Зия се обръща към умиротворителните сили на ООН, които вече са разположени в града – ЮНПРОФОР, за съдействие да приберат труповете. От ЮНПРОФОР обаче отказват с претекста, че бронираните им коли са уязвими от бронебойни снаряди.
На 24 май 1993 г. телата на Бошко и Адмира са издърпани от сръбската страна. Първоначално сръбски командир заявява, че негови войници са успели с риск за живота си да се промъкнат само на метри от мюсюлманските позиции. По-късно обаче става ясно, че сърбите са вързали с въжета босненски пленници, които са издърпали труповете.
Бошко и Адмира са погребани в общ гроб в гробището Вранеш в Лукавица. На погребението им присъства само майката на Бошко. Родителите на Адмира няма как да напуснат обсаденото Сараево.

„Един френски журналист стоеше до мен, не знам как се казва. Той ми каза: „Възхищавам ви се как се държите“. А аз от шока не можех да реагирам. Стоях като статуя, не можех да повярвам, че това се случва. И тогава попът каза, че нейното име няма да го споменава, защото е мюсюлманка и не е кръстена. А аз му казах – щом няма да опееш нея, няма да опяваш и него“, споделя  78-годишната Радмила.Три години по-късно – през 1996 година, телата на Бошко и Адмира са пренесени в Сараево и препогребани отново в общ гроб.
„Съгласих се да ги ексхумират. Никога не бих позволила да ги разделят. Това щеше да е още едно престъпление“, допълва майката на Бошко.
Разследване за убийството на Бошко и Адмира не е провеждано. Убиецът им и до ден днешен не е известен.

„По време на процеса срещу Радован Караджич свидетел обяви, че децата ни са убити от член на паравоенната формация „Шева“. Но убиецът едва ли е жив още, а животите ни бяха разрушени“, заключва Радмила Бркич.

ВИДЕО:


Източник:dir.bg
Какво беше.. какво стана..?  
Ако сметнем производството от 1988г. по СЕГАШНИТЕ ЦЕНИ... какво се получава ?

Leonid Georgiev
През 1986г. отново в БДЖ за първи път у нас на гара Тулово е внедрена проверка на знанията по охрана на труда чрез компютър.

От старта на серийното производство на компютрите „Правец“ минаха повече от три десетилетия. Българският компютър промени бъдещите поколения, а наследството му е все още живо.

Само  няколко години след производството му, „Правец” успя да постави България сред първите в света. Машината бързо зае своето място на един от най-качествените и успешни технологични продукти в Източния блок. Беше създадена индустрия с над 170 000 работни места, обслужваща 40% от нуждите на социалистическите страни.

Компютрите веднага бяха внедрени в системата на образованието, а в България започна да расте поколение с един напълно различен светоглед.

Използвана е снимкка от ФБ-групата "БДЖ - Ретро снимки / BDZ - Retro photos"
Когато се жени за принц Чарлз, Даяна Спенсър е на 20 г., дете на разведени родители, нещо недопустимо за бъдеща принцеса според консервативна Англия по онова време. Каква цена плати Даяна Спенсър, за да живее живота на принцесата на народа – Лейди Ди? Джон Конуей е комик и драматург, но и разследващ журналист. Той успява да се добере до един от петимата души в света, които разполагат с транскрипт на пълната документация от разследването на катастрофата в Париж, който сега е на сигурно място. Конуей и екипът му изчитат над 27 000 страници преди драматургът да напише пиесата, която разтърси Англия:


"Истини. Лъжи. Даяна." Журито не е обърнало внимание на повече от 500 документа, 85 свидетели не са били разпитани, съобщава bTV. – Кой е въпросът, който са ви задавали най-често? – "Какво всъщност се случи с Даяна?". И изводът, до който стигнахме, беше, че всичко до момента на инцидента си изглежда като инцидент, а всичко, което се случва след това, прилича на потулване на случая... Потулване на случая. Никога няма да забравя тези думи. Тръпки ме побиха.

– Един от моите приятели, всъщност моят агент, казва, че това е най-дългата самоубийствена бележка, която някога е била писана – два часа и половина пиеса. И застраховката беше, че ако аз кажа тези неща и след това нещо ми се случи, то това би изглеждало нелепо. Онова, което остана след Даяна, беше опетнено. За мнозина тя беше светица, но институцията и медиите по незнайно каква причина, целяха да я изметат от историята.

– Защо е имало толкова нередности около аутопсията и патологичнитедоклади? – Ние разполагахме със списъка с направените обаждания от Балморал, където се е намирала кралицата час след смъртта на Даяна. И от кралския двор всъщност са разпоредили извършването на аутопсия и са уредили връщането на тялото й в Англия в рамките на този един час след смъртта й. Ако е било просто един инцидент, бихте ли направили това? Но и още повече, защо ще балсамирате тялото й, след като знаете, че то може да пристигне в Англия в рамките на четири часа. И така те са пратили нещо като английски кралски гробари, които да извършат процедурата. Когато са пристигнали там, французите вече са били приключили с балсамирането. Кой взе това решение?

Един от най-показателните факти е свързан с Хенри Пол – шофьорът, който беше нарочен, че е бил пиян, а пък ние показахме автентични кадри, на които той се движи нормално, разговаря с медиите, с другите хора от охраната, връзва си връзките на обувките. И ако вярваме на кръвните тестове за наличие на алкохол в кръвта – те показват, че показателите му са били 7 пъти над допустимите.

– Защо е отнело толкова много време да се транспортира тялото на принцесата до болницата? – Французите казват, че са направили нещо уникално, като са опитали и са извършили спешна медицинска помощ на мястото на инцидента, което до известна степен е така. Но им е отнело час и четиридесет минути, което прави средна скорост от 17 км в час. Искам всеки, който гледа това, да се опита да кара с 11 мили в час за час и четиридесет минути, почти невъзможно е.

Ясно е, че превозното средство е спирало на няколко пъти по маршрута, има трима свидетели, които са го видели да спира на 450 метра от болницата. Защо за Бога ще спирате на такова малко разстояние от вратите на болницата? Информацията, която е била изпратена на болницата, е, че тя е била напълно здрава и колкото и да е странно, че тя няма никакви гръдни наранявания. – Първоначалната информация е била за счупена ръка. – Да, да. Леко сътресение и счупена ръка, а това е лечимо...

– Мислите ли, че принцесата е била бременна по това време? – Не съм бил там, това, което знам, след като говорих с гинеколог от болницата, като той отказа да признае кой е и дали въобще някога е работил в Pitié-Salpêtrière Hospital. Но когато му казах, че това го има на уебсайта му и в момента го разглеждам, реакцията му беше: "Ок, тогава.". По това време той каза, че тя е била бременна. Друг доктор, жена на име Лио, също потвърди този факт по това време. И двамата мистериозно се оттеглиха от обществения живот. Единият доктор работи за кралското семейство на Йордания, а пък жената изчезна и аз не знам къде е тя сега. – Защо според вас хората все още се удивляват и спекулират около евентуалното му бащинство на Принц Хари? – Без съмнение, заради външната прилика между Джеймс и Хари. Честно казано, Джеймс Хюит никога не е признавал, че той е бащата. Това, което той ми каза, което беше и ексклузивното, бе, че той е познавал Даяна от повече от година преди Хари да се роди. Той го нарича "неудобната истина". И вестниците не искат да признаят, че той е бащата, но пък искат да пуснат история, ако все пак се окаже, че е той. Джеймс от своя страна никога не е казвал, че той е бащата, но обществеността вижда външната прилика и личностните черти, които ги няма в Чарлз, но се проявяват при Хари.

– Хари е бил и сериозно повлиян от г-н Хюит в ранното си детство. – Истината е, че Даяна е имала връзка в продължение на почти 10 години с Джеймс Хюит. Последните 2-3 години Джеймс е бил на служба, било то в Германия, или в Ирак. Но момчетата са били напълно наясно, че за първите 7 години от живота на Хари и 9 от този на Уилиям, Джеймс Хюит и Пол Бъръл вероятно са оказали по-голямо влияние в живота им в сравнение с Чарлз.

Джеймс е бил като втори баща и колкото и да хулят Джеймс Хюит, мисля, че е честно да се каже, че Хари се оказа изключителен млад човек, с когото се гордее не само неговата страна, но и целият свят. Това не доказва, че той е бащата, но със сигурност е бил като втори баща.

Източник:БЛИЦ
СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 1

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623
www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.