Трайчо Костов (в средата) крачи до Георги Димитров. Вдясно е Антон Югов.

На бесилката палачът дърпал за краката осъдения партиен функционер – за да „не се мъчи много”
Бил толкова слаб и олекнал от глад, от денонощните мъчения и ужасите си,че просто се “изхлузвал” от въжето.

Трайчо Костов е екзекутирант в 2.30 часа в нощта на 16 срещу 17 декември 1949 година в Централния софийски затвор в присъствието на прокурора Тодор Цаков, служителя на Върховния съд Петър Петков и служители на затвора – директора Георги Тасев, поддиректора Нисим Пинкас и лекаря Димитър Раев.

Трайчо Костов е роден на 17 юни 1897 г. в град София в многодетно семейство на огняр от локомотивно депо. Негови съученици в училище са бъдещият секретар на цар Борис III – Станислав Балан и бъдещият известен полицейски началник Никола Гешев. Завършва гимназия с отличие.

Постъпва в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и започва да учи право, но прекъсва учението във връзка с началото на Първата световна война. Завършва школа за запасни офицери и след 1916 г. участва във войната. Изпратен е на фронта, където командва взвод.

След войната работи като стенограф в Народното събрание и възобновява учението в университета. От 1920 г. участва в дейността на БРП (т.с.). По време на режима на Александър Цанков през 1924 г. е арестуван и осъден на 8 години затвор за участие в издаването на „Работнически вестник“ и разпространение на комунистически печат.

През 1929 г. е амнистиран от правителството на Андрей Ляпчев и заминава за Съветския съюз, където става член на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) и работи в апарата на Коминтерна. Преминава курс на лечение в кримски санаториум. Продължително време се счита за втория човек в партията след Георги Димитров. Завръща се тайно в България за кратко през 1931-1932 и 1935-1936 с партийни мисии, а през 1938 — окончателно.

Между 1931-1945 г. е член на ЦК на БРП (т.с.). От 1937 г. е секретар на ЦК на БРП (т.с.). Редактира партийните издания „Работническо-селско знаме“, „Работнически вестник“ (в последствие „Работническо дело“).

По време на войната е опасен терорист. През 1942 г. след провала на ЦК е арестуван и осъден на доживотен затвор, като ръководител на БРП (т.с.). Според неговия съученик Станислав Балан (тогава секретар на цар Борис III), той не получава смъртна присъда заради неговото застъпничество пред монарха. При Балан отиват близки на подсъдимия Трайчо Костов и го молят за това. Той разказва за него на държавния глава по време на екскурзия до връх Мусала след като царят пръв изразява притеснение за многото смъртни присъди, които се искат на процеса. Същия ден Борис III казва: „Между другото, човекът няма да бъде осъден на смърт. Ще получи присъда, но войната скоро ще свърши и той ще излезе…“. Освободен е след като идва на власт прокомунистическото правителство на Отечествения фронт на 9 септември 1944 г.

След 9 септември 1944 г., в отсъствието на Георги Димитров, Костов е основната политическа фигура на БРП (к.) като неин политически секретар. Член е и на ПБ на ЦК на БРП (к.) от 27 февруари 1945 г.

През март 1946 година Трайчо Костов е отстранен от ключовия си пост на политически секретар на ЦК на БКП и става подпредседател на Министерския съвет, министър на електрификацията и председател на Съвета на стопанските министерства.

Скоро след това машината на терора, в която той участва лично, се задейства и срещу него. През 1948–1949 г. влиза в конфликт със съветското правителство във връзка с предаването на информация, която е държавна тайна и със Съветско-българското стопанско споразумение. Въпреки заявленията му, че „от някои държави ние нямаме тайни“, съветските власти и лично Йосиф Сталин смятат, че той укрива от тях информация за цените, по които България изнася стоки за трети страни. Поради това на международна среща в Москва, на която се обсъждат въпроси за федерацията, Костов прекъсва обсъждането и изразява на Й. В. Сталин съжаление по повод на неравните, вредни за неговата страна пунктове на българо-съветския икономически договор. Опитва се да вземе мерки за отстояване на икономическите интереси на България. Сталин му казва в лицето: „Жулик!“ (Мошеник!). С това съдбата му е предрешена.

В хода на предприетата от СССР кампания против югославските комунисти и „титовисти» Пленумът на ЦК на БКП от 27.3.1949 г. обвинява Трайчо Костов в антисъветска дейност (макар че той винаги е бил убеден сталинист и последователен противник на Йосип Броз Тито) и взима решение да бъде отстранен от състава на Политбюро на ЦК и от правителството. Костов е снет от постовете, които заема (заместник-председател на Министерския съвет и председател на Комитета по стопански и финансови въпроси) и е назначен за директор на Народната библиотека „Кирил и Методий“. На 10 юни е арестуван, а на 11 юни с.г. е изключен от ЦК на БКП. Заедно с него са арестувани около 200 души, от които са избрани подсъдими за фалшифициран показен процес. На 7 декември 1949 г. във Военния клуб (ЦДНА) започва съдебният процес срещу него, изцяло скалъпен в Москва, по заповед на Сталин и Берия. Обвинението ръководи министърът на правосъдието Минчо Нейчев и министърът на вътрешните работи Руси Христозов. За помощ в организацията на процеса от СССР в България са насочени видните функционери на МГБ полковник Михаил Тимофеевич Лихачов и полковник Лев Леонидович Шварцман[8]. Един от главните свидетели на обвинението е Андрей Праматаров, бивш ръководител на разузнаването и контрразузнаването в царска България, сподвижник на Никола Гешев.

Свидетели на процеса са Титко Черноколев, Йордан Катранджиев, Георги Мадолев, Христо Калайджиев и Дончо Лисийски. Трайчо Костов е обвинен в антипартийна дейност, заговорничество с Тито, шпионаж в полза на британското разузнаване и атентурна дейност за „капиталистически държави" с оглед на това, че през 1942 г. от 6 подсъдими трима получават смъртни присъди, а той не, без да се отчита застъпничеството за това пред царя на неговия съученик Станислав Балан, който въпреки настояването на обвиняемия не е призован като свидетел. За всичко това Костов набързо е осъден на смърт. При произнасянето на присъдата той отрича вината си и изтръгнатите с мъчения самопризнания, а накрая е насилствено изведен от залата, докато пледира своята невинност.

След смъртта на Сталин в началото на управлението на Тодор Живков започва процес на десталинизация и реабилитация на репресираните от сталинизма. След Априлския пленум на ЦК на БКП през 1956 г. Станислав Балан е призован пред Политбюро и разказва истината за своя съученик и причината, поради която той не е осъден на смърт през 1942 г. Дава показанията седем години по-късно, почти пред същите хора, които някога го обявяват за най-злия враг на комунистическата партия, а сега прилежно се грижат за неговата реабилитация. Седем години след обесването му Трайчо Костов е реабилитиран и награден посмъртно с орден „Герой на социалистическия труд“ през януари 1963 година.

През декември 1989 г., след отстраняването на Живков, „реформаторското" ръководство на БКП реабилитира Костова не само юридически, но и политически. Обвиненията в заговор и шпионаж са снети.

Трудно е да се каже, през коя далечна година е направена снимката. Многолюдна опашка пред дверите на книжарница – дошла е интересна и очаквана книга и десетки читатели искат да я купят. Със сигурност опашката не е за тетрадки или канцеларски материали. На табелата вдясно се четат красноречивите надписи: „Тук предлагаме богат избор от следната литература: правна, марксическа, обществено политическа, художествена, детска, пиеси, поезия...”   

Във фотографията има и достатъчно физическо напрежение – може би всеки миг ще тръгне скандалът и дори ръкопашен бой за дефицитната книга. А хората наредели се за такава стока, не ще и дума - са достатъчно интелигентни.

Минало незабравимо...

Днес книги се продават под път и над път. Читателите ги няма никакви – заради цените на книгите, заради интернет, заради растящата неграмотност. А да се види днес подобна опашка пред вратата на книжарница е направо мираж...

Наборе.бг
В продължение на една година неизвестни убийци държат в страх и ужас пловдивските сарафи. Маскирани, въоръжени до зъби мъже нападнаха 3 обменни бюра в центъра на града. Двамата сарафи са разстреляни, а друг тежко ранен. Месеци наред полицаите търсят убийците фантоми. Проверени са стотици криминално проявени лица. Групата е разкрита обаче едва когато членовете є започват да се избиват помежду си. Тогава криминалистите разбират, че кошмарът е дело на седмина младежи, които доскоро са ходели на училище. Тартор на бандата е студент по българска филология. Останалите са изпълнявали безпрекословно заповедите му. Кварталът, в който са израснали седмината, дава името на най-жестоката банда, вилняла някога под тепетата - Коматевската.

Коматевският убиец отнесе всичките си тайни в гроба

Студент в трети курс българска филология е намерен мъртъв в 7,30 часа на 8 септември 1996 г. в леглото му в пловдивската Първа градска болница. Според официално съобщение на следствието каратистът Христо Бекирски, известен още като коматевския убиец, издъхва след операция, предизвикана от силни болки в корема.
„Истината за смъртта на сина ми никога няма да излезе наяве” – казва майката на 24-годишния младеж, прочул се като тартор на т. нар. кървава седморка.
Докато погребват коматевския убиец заедно с ужасните му тайни, двама от неговата банда – Георги Гаджев и Красимир Делипетров, вече гният под земята в ковчези. Според криминалисти и двамата са умъртвени от техния лидер с присъщата за него сила и жестокост.
В хода на разследването Бекирски, неговите жертви Гаджев и Делипетров и съучастниците им Костадин Танев, Йордан Урумов, Виолин Вачуров и Димитър Ковачев са уличени в убийствата на сарафите от чейнджбюрата „Типо” и „Скиптър”. Гаджев и Делипетров са ликвидирани на 7 май 1996 г. по подозрение, че доносничат на полицията за злодеянията.
Роднините на Бекирски днес са убедени, че арестантите Танев, Урумов, Вачуров и Ковачев са пратили в небитието своя водач, за да му припишат всички „мокри” престъпления.
И петимата са арестувани на 14 май 1996 г. – 7 дни след насилствената смърт на техните двама авери. При разпитите обаче четиримата неохотно говорят, а тарторът им непреклонно мълчи. „Той ни подведе и е автор на всички убийства” – твърдят разговорливите по адрес на мълчаливеца.
„Бекирски е роден лидер, със забележителен интелект, висока степен на комбинативност и бързина в мисловния процес” – преценяват психолози след прегледи на злия гений.
„Злобно извънземно се е вселило в мен. Коварно същество от непознати светове се е вселило в мен от ранно детство”, разказва убиецът от пловдивския квартал „Коматево” приживе, опитвайки да симулира лудост в килията. Извънземното изсмуквало положителната му енергия и командвало неговата деятелност в престъпна посока.
Задържаният няма истински симптоми на психично разстройство и твърденията му са обосновани от напълно адекватното намерение да се представи за болен, отсичат психиатри след тестовете. Според лекарите краен егоизъм и силен стремеж към изява доминирали в характера на Бекирски, в темперамента му се разпознавали смесени черти на сангвиник и холерик.
Малко преди да умре в болнична пижама, арестантът Бекирски прави един от най-драстичните опити за бягство в правоохранителната ни история.
Към 19 часа на 30 август 1996 г. сержантите Георги Гочев и Сребрин Георгиев от охраната на окръжния следствен арест невъоръжени тръгват с баките да разнасят вечеря на задържаните. Сребрин влиза в единичната килия на Бекирски и се навежда да сипе храната в чинията му. В този момент заострената дървена лъжица раздира левия клепач и лицето му. Изкрещявайки неистово от силната болка, 23-годишният полицай пада окървавен. По-възрастният му колега се притичва на помощ, но шишът, движен от ръката на Бекирски, се забива в лявото му око. „Дай ключовете от килиите, ако ти е мил животът! – крясва арестантът на ослепения и го използва за щит, когато на шестия етаж пристигат по тревога трима униформени. Ако стреляте, ще го убия!” – заявява терористът по адрес на заложника, осигурявайки си нужния за бягството му коридор.
От страх за живота си пленникът събира неочаквано сили и избива острието от ръката на своя похитител. Макар и майстор по бойни изкуства, Бекирски е надвит в двубоя и вързан с белезници с намесата на подкрепление от ІV РПУ.
По тялото му остават синини от битката, определени по-късно от негови близки като „следи от жесток побой над вързан и безпомощен човек”.
Часове след опита за бягство екзекуторът на сарафите от „Типо” и „Скиптър” е прегледан от съдебен лекар. По-късно е наблюдаван ежедневно от фелдшерката на ареста. Оплаквания от неразположения обвиняемият няма. Добро здраве демонстрира и пред окръжния прокурор.
За първите болки в стомаха Бекирски съобщава два дни след покушението над охраната. Няма разкъсвания на вътрешните органи, установяват хирурзи след резекция и зашиват отново корема му. Пациентът обаче издъхва неочаквано, преди да свалят конците от операцията. Тройна съдебномедицинска експертиза документира причините за леталния изход. Поставен под подробни наблюдения на патоанатоми, трупът е погребан едва на 4 октомври.
Кончината на основния свидетел неизбежно ще предизвика промяна в хода на следствието, коментират единодушно юристи. Близките на покойния килър вероятно ще търсят съдебно възмездие. Без самопризнанията на Бекирски съдебните заседатели едва ли ще приемат безусловно тезата, че само неговите ръце са оцапани с кръв. Пострадали сарафи са готови да платят и за гибелта на останалите живи от седморката, гласи упорита мълва.

Как кървавата седморка праща чейнчаджии в гроба?
Двама братя сарафи са покосени от куршуми на автомат „Калашников” в 8,20 часа на 14 септември 1995 г. пред чейнджбюро „Типо” на пловдивската улица „Преслав” № 40. На място е убит и 39-годишния собственик на бюрото Георги Караджов. По-големият му брат Димитър е откаран спешно във ВМИ. Хирурзи спасяват живота му, изваждайки куршум, проникнал в коремната кухина и разкъсал червата.
Братя Караджови пристигат пред офиса си около 8,00 часа с мерцедес. Те прекосяват улицата и отключват неохраняваното бюро. Измитат и сядат на масичката на тротоара в очакване на трития си брат Ангел. Той обаче закъснява, а междувременно Георги и Митко са обсипани с дъжд от куршуми от четирима маскирани стрелци. Според очевидци екзекуторите стрелят от движеща се с около 40 км/ч бяла лада комби. Други свидетели твърдят, че убийците излизат от колата и тогава натискат спусъците.
Според полк. Благовест Гюлев от РДВР изстрелите са около 15 и са произведени от автомат „Калашников” 7,62 мм и 9-милиметров пистолет със заглушител. Той и колегите му са убедени, че разследват не показен разстрел, а смъртоносен опит за грабеж. По време на престъплението касата на братята сарафи, известни с прозвището Щъркелите, съдържала 4,5 милиона лева.
Три месеца след погребението на Георги Караджов при въоръжен грабеж в Пловдив загива и 50-годишният дилър Вълко Челев. Той е нападнат около 19,50 часа на 11 декември до касата в чейнджбюро „Скиптър” на бул. „Руски” 96. Три попадения от куршуми на пистолет са открити в гърлото му при аутопсията. Осем милиона лева са задигнати от касата му.
В разстрела на Челев криминалисти разчитат почерка на покушението в „Типо” и нападението над чейнджбюро „Каре”, което се намира също на бул. „Руски”. Оттам около 13,40 часа на 17 август 1995 г. двама маскирани задигат 2 милиона лева във валута. Прийомите на разбойниците напомнят и се свързват по-късно с инсценираната катастрофа между пощенска уазка и краден бордови военен ЗИЛ на 16 ноември 1995 г. По пътя между селата Строево и Труд тогава въоръжени с „Калашников” бандити отмъкват чували с 2 милиона лева, предназначени за пенсии.
Възелът от престъпления започва да се разплита след Гергьовден следващата година. На 12 май в пловдивското му жилище е намерен мъртъв след разстрел от упор Георги Гаджев от град Раковски. Четири попадения на 9-милиметрови куршуми от „Макаров” откриват в сърцето му експерти по съдебна медицина.
По полицейски данни 25-годишният мъж е свързан с регионален трафик на крадени автомобили и е обявен за полицейско издирване през януари заради влязла в сила присъда за грабеж. Трупът му е открит в неделя на първия етаж в квартира на ул. „Братя Бъкстон” № 95 в квартал „Кючук Париж”, увит в окървавен килим. Престъплението вероятно е станало във вторник, след като Гаджев отпразнувал именния си ден с шумен купон. Глухи гърмежи чува към полунощ будна съседка, но смята, че гуляйджиите трошат мебели в пияно състояние. Оттогава шумовете в жилището рязко секват, а след няколко дни през вратата започва да се процежда тежка воня.
Междувременно става ясно, че съквартирантът на убития – Красимир Делипетров – Йозо, е изчезнал безследно седмица по-рано с обявен за издирване краден фолксваген. По версията, че Гаджев е ликвидиран от съжителя си, се работи само 48 часа.
На 14 май сутринта 21-годишният Делипетров е намерен бездиханен в дере край родопското село Лилково. Той е прострелян и разкъсан от вързана за врата му тротилова шашка, става ясно при огледа. Под дъжда наблизо се валя и туба бензин, предназначена вероятно за заличаване на следите.
В хода на разследването примката около студентската банда се затяга неудържимо. Във връзка с образуваното заради смъртта на Гаджев и Делипетров дело прибират зад решетките Бекирски, Урумов, Вачуров и Ковачев.
Полицаи наблюдават шайката от около месец по подозрение, че е замесена в сарафските „мокри” дела, се разбра в последствие. Гаджев и Делипетров „пропели” пред полицията и платили за това с живота си.
От снетите подробни показания се изяснява, че Бекирски е „мозъкът” на разбойниците. Той е роден в Пловдив на 29 април 1972 г. Завършва техникума по механотехника „Калини” с отличен 5,79. Записва да учи славянски филологии, но във втори курс се прехвърля при българистите. Майка му Катя е бивша работничка в завод „Елпром”, а бащата Петър (който по-късно е привлечен като съучастник по делото) е бивш моряк от „Океански риболов”. Семейството е заможно, самият Христо управлява собствен фиат. Пред близките си той не издава нелегалните си занятия. От квартирата му на ул. „Драговец” 22 А в кв. „Коматево” е иззета видеокасета с части от екшъни, ползвана като пособие за грабежи и разстрели.
Заедно с родителите си на същата улица живее Урумов, съученик на Бекирски от техникума. Приятелят им Танев пък е възпитаник на английската гимназия в града.
Бандата е действала в продължение на две години – самостоятелно, без методическа помощ от чужбина и без връзки с „борчески” формирования, уверяват от РДВР. В разрез с такова заключение обаче е супермодерното оръжие на бандитите, намерено в тайници и в подмолите на Марица. В арсенала влизат над 50 кг 400-грамови пресовки тротил с възможност да вдигнат във въздуха цял квартал, куфари с патрони, автомати „Калашников” с гилзоуловители, пушки помпи, пистолети „Макаров” със заглушители, арбалети, бронежилетки, полицейски униформи, шокови палки и дори противотанков гранатомет.
Версията, че коматевските убийци са самотна глутница вълци, не издържа – произходът на пушкалата остава неизвестен и необяснен.
Съучастниците на Бекирски твърдят като един, че оръжието е било доставяно от него. Погребаният вече коматевски тартор няма никога да отговори на въпроса, откъде го е взел.

ТАРТОРЪТ
Не се признавам за виновен по предявеното ми обвинение. Така започва всеки от разпитите на Христо Бекирски. Не познавам лицето Иван Казанмъшев, нито съм правил грабежи с Костадин и Йордан. Не зная къде се намира бюро “Каре” , не съм извършил грабеж на работещите в него. Сещам се къде е бюро “Типо”, но не съм го нападал и никого не съм убивал. Не зная къде е бюро “Скиптър”, не зная кой го е ограбил. Така Бекирски отговаря на следователя по време на дългите разпити в ОСС. Срещу неговите думи обаче са самопризнанията на останалите членове на бандата. Според мен моите приятели са ме наклеветили, защото ме мразят. Йордан Урумов ме мрази, завижда ми и иска да ме очерни, защото Здравка Желязкова ми е приятелка и не може да ходи с нея. Освен това той живее при по-лоши условия от мен, нашата къща е завършена и обзаведена, докато тяхната не. Димитър ме мрази органически поради това, че си губи времето, отбивайки редовната си военна служба, докато аз бях в чужбина и печелех пари, а той никога не е разполагал с пари. Костадин ме мрази, че имам кола “Фиат Уно”, а неговият баща не му дава да кара дори москвича. Виолин пък ми завижда за телосложението и духа, който притежавам като личност. Завижда ми за умението да шофирам и техническите познания, които имам за автомобилите. Георги Гаджев ме познава малко и не знам дали ми завижда. Братовчед му обаче ­ Максим Телкийски, също ми завижда за колата и затова, че съм въздържател и не употребявам алкохол. С никого от тях не съм се карал. Просто в контактите ми с тях усещах тези негативни черти от характерите им по отношение на моята личност. Ето защо тези момчета ми приписват престъпления, които е правил някой друг.

Още по-странни са обясненията на убиеца за оръжието, което притежава. Арбалета си купих от магазин в Стария град. Не съм го давал на никого, държах го вкъщи като сувенир. (Арбалетът е използван при грабежа на Иван Казанмъшев). Бухалката я имам от доста време, правих си я като ученик, за да имам сигурност, ако някой ни нападне вкъщи. Двете електрошокови палки купих от магазин до Мебелна къща, за да дразня едно куче в махалата.
Самурайския меч го имам като сувенир още от училище. Нунджакото го купих от спортен магазин, тъй като тренирах джудо. Четирите гумени маски съм ги използвал като маскировка на кукерските празници.

СЪУЧАСТНИЦИТЕ
Костадин ТАНЕВ, дясната ръка на Бекирски
С Бекирски и Урумов се познаваме от години живеем в една махала. Виждахме се често и с Вачуров, Ковачев и Гаджев. веднъж Христо сподели, че търси начин да си купи пистолет. След това ни се похвали, че си е намерил. Беше газов барабанлия, но пригоден за боен. Един ден Христо и Йордан ме поканиха да следя с тях някакво беемве. Обясниха ми, че собственикът му има заложна къща и всеки ден носи със себе си големи суми. Следихме колата в продължение на две седмици. Един ден беемвето спря на някаква спирка в ЖР “Тракия” да чака някого, а Христо слезе и се качи при него през дясната врата. След това потеглиха, ние тръгнахме след тях. Настигнахме ги над Храбрино. Христо беше изкарал Иван навън, претърсваше го, а в едната си ръка държеше револвера. Заплашваше го, че ако не му даде 10 000 марки, ще му вземе беемвето. Иван се свърза с брат си.
След като взехме парите, се прибрахме в Коматево. Христо даде на всеки от нас по 1000 марки и по 5000 лева, а останалите пари остави у себе си. Заяви, че това ще е капитал за бъдещите разходи на групата и за оръжие. На първо време Христо купи от Виолин два пистолета “Макаров” за 40-50 хиляди лева и един автомат “Калашников”. Автоматът беше чисто нов, със сгъваем приклад. След това към групата се присъедини Димитър Ковачев. Христо предложи да обикаляме по чейнчбюрата, да следим как са укрепени, движение около тях, работно време, за да набележим най-удобното за оглед бюро. Обиколихме много бюра, като за прикритие обменяхме дребни суми. Накрая Христо предложи да оберем “Каре” на бул. “Руски”. В уречения ден аз и Йордан отидохме дотам с моята кола, а Христо и Димитър с ладата на Бекирски. Двамата носеха пистолетите си в плътни найлонови торбички. Аз и Йордан трябваше да останем отвън и да следим някой да не влезе. Христо носеше радиостанция, аз също. Двамата влязоха в бюрото и затвориха вратата. Не се бавиха много, излязоха след минути. Качихме се в ладата, но тя не можа да запали. Йордан остана при ладата, а ние се качихме на едно такси и отидохме у Димитър. Преброихме парите. Христо даде на всички по 17 500, а останалите прибра. След това той
купи още един автомат “Калашников” от Виолин. Христо купуваше оръжията без заглушители, а след това ги оборудваше. След удара в “Каре” купихме бяла “Тойота” комби с пазарджишка регистрация. Наехме апартамент в “Смирненски”, където държахме оръжията. С тойотата направихме нападението в чейчбюро “Типо”. Христо насрочи удара за сутринта, тъй като нямало много клиенти. Преди това облепихме стъклата с фолио, а с лепенки залепихме всички надписи и емблеми по колата. Сменихме и регистрационния номер на колата. Предишния ден ние отидохме до “Типо”, но се отказахме, тъй като имаше много хора. След това отидохме до църквата над Икономическия техникум да запалим по една свещ за успех на обира. В колата носехме плетени качулки с дупки за очите за четиримата. На следващия ден отново отидохме. Всички бяхме с бронежилетки и гумени ръкавици. Изчакахме собствениците да отворят. Сложихме си качулките и спряхме пред бюрото. Насочих пистолета към този, който беше застанал на вратата, и му казах да влиза вътре и да ляга на пода. Той обаче не се подчини. Христо започна да стреля с автомата по мъжа. Той политна напред и падна на плочките. Не видях какво стана с другия, но започна стрелба с автомат и по него. Не очаквахме нещата да се развият по този начин, мислехме, че сарафите ще се подчинят, както направиха в първото бюро. Аз не стрелях изобщо, предполагам, че Димитър и Виолин са стреляли, тъй като от техните пълнители липсваха патрони. Христо беше много недоволен от провала, аз казах, че повече не искам да участвам в такива обири.
Костадин Танев е този, който помага на Бекирски да се отърве от трупа на Георги Гаджев.

В деня след Гергьовден Христо дойде вкъщи с фиата и ми каза, че е застрелял Жоро и Красьо. Поиска да му помогна да изнесем труповете. Отидохме на “Братя Бъкстон” . Двамата изнесохме тялото на Красимир и го оставихме на задната седалка. Над Храбрино свалихме трупа на земята. Христо завърза една тротилова шашка към главата на Красимир, а към гърба му прикрепи пластмасова туба, пълна с бензин. После запали фитила и бутна трупа в пропастта. Чу се доста силен гръм. По пътя Христо ме убеждаваше да вдигнем и трупа на Жоро, но аз отказах, защото ме беше страх. На другия ден пак дойде да ме уговаря да изнесем Жоро, но аз казах, че ми е лошо. Не съм го питал как е убил Жоро и Красьо, сигурно с пистолет. Христо е споделял пред мен, че Жоро е боклук, лайнар и други подобни. На следващия ден разбрах, че от полицията са ме търсили и бащата на Христо ­ Петър Бекирски, ми помогна да махна от къщи оръжието, което съхранявах. Взе сака и каза, че ще го хвърли в Марица. После откара от гаража и крадено “Пежо 106”.

Йордан УРУМОВ
Христо проявяваше голям интерес към различните видове оръжия. Той основно купуваше различно оръжие ­ пистолети, арбалета, автомати. Когато планирахме обира на “Каре”, Христо каза, че ако персоналът окаже съпротива, трябва да се застреля. Аз се уплаших и не исках да участвам в такива работи. Съгласих се да ги чакам в колата и да ги извозя. Когато трябваше да потегля обаче, ладата отказа да запали. заключих я и се прибрах с автобуса. След убийството в “Типо” аз окончателно се оттеглих от групата, защото бях възмутен. После разни хора от групата са ми предлагали пари да се върна, но аз не исках да имам нищо общо с тях.

Димитър КОВАЧЕВ
След обира в “Типо” Христо каза на мен и на Коцето, че сме некадърници, защото не сме взели парите. Аз го попитах защо е стрелял, а той отговори: “Нямаше друг начин”. Ковачев първоначално се опитва да отрича за участието си в нападенията в “Каре” и “Скиптър”, но след като е разпознат при една от очните ставки, той се разприказва. След обира на “Скиптър” Христо ме извика в “Скай бар”. Каза ми, че съм шубе, защото съм напуснал поста си, и нищо няма да взема от плячката. На другия ден разбрах, че има убит сарафин. След време Христо започна да негодува срещу Жоро, че харчел много пари. Гаджев си беше купил “Фолксваген Джета” и “Фолксваген Голф”. Купуваше си скъпи дрехи и харчеше много пари по заведения. Случвало се е в заведения Жоро да плаща сметки 10-15 хиляди лева. Гаджев не обръщаше внимание на съветите на Христо и той много се вбесяваше. Жоро ми е споделял, че го е страх да остава насаме с Христо, защото мисли, че ще го застреля. Според мен Христо го уби от яд, защото не му се подчиняваше. Христо споделяше, че ще направи още един удар и ще напусне страната. Три дни след Гергьовден при мен дойде братовчедът на Георги ­ Максим, и ни каза, че са трупове. Попитах го кои, а той ми отговори. “Жоро, Красьо, а може и още хора да има”. Няколко дни след това не се прибрах вкъщи от страх да не ме задържат. Предадох се чак като хванаха всички от групата.

Виолин ВАЧУРОВ,
оръжейният доставчик
Запознахме с Христо миналата година, много пъти ми е поправял колата. Веднъж той ми каза, че му трябва пистолет. От един старшина от Свързочния полк купих “Макаров” и му го продадох за 55 000 лева. После купих още три пистолета без фабрични номера и автомат “Калашников”. Участвал съм само в нападението в “Типо”.След това се уплаших. Отказах да взема пари от плячката, когато разбрах, че има убит и ранен. Продължих да продавам на Христо оръжие, боеприпаси и взривове. Не съм го питал за какво са му, той не обичаше и аз гледах да не го ядосвам.

Петър БЕКИРСКИ,
баща на тартора
Бащата на тартора на коматевските убийци е твърд не по-малко от сина си. Той не се признава за виновен. Когато арестуваха Христо, попитах Костадин дали имат някакво оръжие. Той ми донесе един сак. Беше много тежък и се усъмних, че в него има оръжие. Затова реших да го хвърля в Марица. На брега го отворих и видях, че вътре има пистолети и автомат. Имаше и бомби. Изхвърлих ги във водата. След това заведох полковник Ямаков на мястото, където ги бях хвърлил, и му го показах.



СМЪРТНАТА ПРИСЪДА
На 8 септември Христо Бекирски умира в Първа общинска болница.
Причина за смъртта е остра дихателна и сърдечна недостатъчност. Седмица по-рано той е пострадал при опит да избяга от следствения арест на ул. “Петко Д. Петков”. При отварянето на вратата на килията му той ослепява надзирателя Георги Гочев със заострена лъжица. Гочев и колегата му Сребрин Георгиев са единствените, които охраняват 40-те арестанти в следствието същата нощ. Двамата тръгват да разнасят с количка по етажа яденото на задържаните. Стигат до килията на Бекирски. Сребрин отключва вратата и се навежда да сипе храната. Внезапен удар с дръжката на лъжицата му разпорва веждата. Георги се вцепенява и Бекирски забива лъжицата в окото му.
Сребрин успява да ритне арестанта и хуква по стълбите, като вика за помощ. Полицаят успява да затвори междинната желязна врата, преди бандитът да го догони. Сребрин взема два пистолета и с още няколко ченгета от конвоя се връща. В същото време коматевският терминатор е взел Георги за заложник. Бекирски крещи, че ще го убие, ако не го пуснат към стълбището. Докато говори, Георги успява да му извие ръката и отклонява лъжицата от гърлото си. Полицаите влизат и го обезвреждат. Ранените полицаи са откарани в хирургиите.
По-късно Бекирски се оплаква от силни болки в корема и е откаран в дежурната хирургия към Първа градска болница.
Той е опериран, но лекарите не откриват никакви вътрешни кръвоизливи. Два дни по-късно той мистериозно умира.

ПРИЯТЕЛКАТА
С Христо се познаваме от години, от 1995-а сме по-близки. През последните месеци живеехме заедно. Той е изключително толерантен, затова съм с него. Не пие, не пуши, не обича да ходи по заведения, домошар е. Зная, че Христо дружеше с другите задържани момчета, но с какво точно са се занимавали не знам. Не вярвам, че може да са извършили такива неща. Виждала съм у Христо самурайски меч, разни ножове, газов пистолет, железни звездички и други неща, към които имат слабост момчетата. Тя не може да потвърди алибито на Христо за 7 май. Спя дълбоко, може да е излизал от къщи, без да го чуя, казва тя. Христо ми е дал пари веднъж, за един курс по английски.

ОРЪЖИЕТО
С оръжията, открити в река Марица и в домовете на бандата, спокойно може да бъде въоръжен армейски взвод. Полицаите откриват два автомата “Калашников”, пушка -помпа, три пистолета “Макаров”, револвер, гранатомет, заглушители, огромни количества боеприпаси и взривни вещества. Намерени са също части от полицейска униформа, радиостанции и противогаз.

ОБВИНЕНИЕТО
Костадин Танев е обвинен за въоръжените грабежи в обменни бюра “Каре”, “Типо” и “Скиптър” и на бизнесмена Иван Казанмъшев. Срещу Урумов е повдигнато обвинение за участие в същите престъпления, с изключение на “Скиптър”. Димитър Ковачев е обвинен за опита за убийство на Димитър Караджов Виолин Вачуров отговаря за нападението в “Типо” и търговията с оръжие и боеприпаси. Прокурорът Георги Пенев пледира за смъртно наказание за Танев и Ковачев.

ПРИСЪДИТЕ
Общо 76 години затвор получиха коматевските убийци. Разширен състав на Пловдивския окръжен съд с председател Николай Дърмонски признава всички обвиняеми за виновни. Най-тежката присъда - 22 години, получава Костадин Танев, Димитър Ковачев е осъден на 20 години. Виолин Вачуров ще прекара зад решетките 16 години, Йордан Урумов - 18.
Бащата на тартора - Петър Бекирски, е осъден на 7 месеца.

Прокурорът по делото Георги Пенев, както и защитата на семействата на пострадалите протестират и искат по-големи наказания. Те искат произнасяне на две смъртни присъди - на Костадин Танев и Димитър Ковачев. Протестът им обаче не е уважен.


Европейският съд в Страсбург е осъдил България да плати рекордните 80 000 евро обезщетение на семейството на Христо Бекирски от Пловдив, загинал при опит за бягство от следствения арест през септември 1996 г. Държавата ще трябва да даде и 11 000 евро за разноски по делото, съобщиха от Българския Хелзинкски комитет. Родителите ще получат парите 14 години след смъртта на младежа.

Делото е заведено от семейството на Бекирски, който бе задържан през май 1996 г. като тартор на прочутата Коматевска банда, замесена в поредица от обири и убийства на чейнчаджии и бизнесмени от Пловдив. Съратниците на тартора Костадин Танев, Димитър Ковачев, Йордан Урумов и Виолин Вачуров вече са излежали присъдите си. Виолин дори успя да се сблъска още веднъж със закона и получи нова присъда за цигари без бандерол. Бекирски обаче не успя да се изправи пред съда, защото почина по време на разследването.

Коматевската банда вилнееше под тепетата от есента на 1995 г. до май 1996 г. Членовете й действаха нагло, брутално и без да допуснат гаф, в продължение на месеци. Стреляха от упор срещу сарафи, грабеха пари и злато и бягаха, като прикриваха майсторски следите си. С един техен съучастник  -  Георги Гаджев, влизат в спор за плячката. Христо го застрелва, а трупът е изхвърлен в урва над Храбрино, след като е взривил туба с бензин, залепена с тиксо за врата му. Екип на Планинска служба го извади при опасна акция, но се оказа, че трупът е обезглавен, но цял, тъй като тубата не е избухнала.

Христо Бекирски е арестуван и на 30 август 1996 г. прави опит да избяга. Охранителите го хващат и е окован с белезници. На 6 септември същата година пак тръгва да напуска ареста по стълбите, но един от охранителите Георги Гочев го пресреща. Бекирски го намушква с дървена лъжица в окото, напада и друг полицай. За да го спрат, започва схватка по стълбите с няколко полицаи. Гочев, на когото остават няколко месеца до пенсии, ослепява. Бекирски е повален от полицаите и откаран в болницата. Два дни по-късно издъхва от остра сърдечносъдова недостатъчност.

 Европейският съд приема, че при задържането са нарушени два члена от Европейската конвенция - правото на живот, както и забраната за изтезания и нечовешко и унизително третиране. Според Евросъда разследването срещу полицейските служители е неколкократно прекъсвано. Прекратено е със становище, че офицерите са действали при самоотбрана, а раните по тялото и главата на Бекирски са следствие от опита му за бягство.

Решението по делото Бекирски срещу България е първото, в което магистратите не само намират нарушения по чл. 3 от конвенцията, но и го квалифицират изрично като изтезание. 

Източник:mishenabg
До 10 ноември 1989 г. съществуването на командосите е забулено в мъгла и секретност. Много дълго време се тиражира слуха, че българските антитерористи от сержанта до командира били подбрани до един от домове за изоставени деца. Командосите минали специална подготовка по „озверяване” и трепели наред по заповед. Голяма част от тези слухове, са ги пускали самите милиционерски кадровици, чули недочули нещо за обвитото в мистика поделение във Враня.

Колкото и парадоксално да изглежда, създаването на най-сериозното подразделение на българските тайни служби започва с един виц. На 14 декември 1979 г. Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи, разказва на Тодор Живков следния анекдот: „Самолет излита от летище София и само след две минути в пилотската кабина влиза мъж с два револвера в ръцете: „Курс – Москва!“ – казва той. „Че ние летим за Москва“ – отвръща главният пилот. „Така е – отговаря похитителят, – но аз вече три пъти се качвам на самолета за Москва и все в Истанбул кацам!“ След добре познатото „Ха-ха-ха“ на генсека, следва сериозното: „Какво разрешение си дошъл да изкопчиш от мене?“ Отговорът на министъра е: „Време е да се създаде специално поделение за борба с тероризма!“ Живков отвръща по войнишки: „Действай!“

И Димитър Стоянов действа.
Димитър Стоянов в средата

Специалното оперативно милиционерско поделение /СОМП/  е учредено със заповед от декември 1979 г. Официално специалната служба ще бъде сформирана през юли 1980 г. На майтап Димитър Стоянов казва, че в работата ще се използва опита на американската легенда Чарлз Бекуит. Доста смело за онова време. Защото в СССР от пет години вече има група за специални действия АЛФА. Полковник Чарлз Бекуит, военен със световна слава, легенда във войната във Виетнам, е трябвало две години да води битки с чиновниците на Пентагона и Белия дом, за да получи разрешението за легендарните „Делта форс”, което нашият човек изпросва за минути с един виц.

На новосформираното поделение партийното и държавно ръководство на НРБ възлага големи надежди за неутрализиране на терористични заплахи макар страната ни да е подмината дотогава от проявите на тероризма. „Абе, тероризъм… Глупости. Видяха, че има такова нещо в Съюза и…“ – пренебрежително кривят джуки всички. Отговорните другари обаче си дават сметка, че това няма да продължи дълго и вземат съответните мерки. В интерес на истината освен в СССР, това правят и ГДР, ЧССР и Полша. В тези държави започват да се създават сили за бързо реагиране в рамиките на службите за сигурност или на вътрешните министерства на тези соц държави.
Тогавашният министър на вътрешните работи генерал – полковник Димитър Стоянов, при обявяването на решението на Държавния съвет за създаване на първото балгарско антитерористично поделение, заявява:  „Бойците от това поделение трябва да могат да преминават през огън и вода. Те трябва да побеждават навсякъде – по самолети, кораби и влакове. Да скачат с парашут, да плуват като риби, да се катерят по стени. Един да струва колкото сто обикновени бойци. „

За първи командир на поделението е назначен подполковник Нено Ганчев. Поделението първоначално е подчинено на началника на Софийското градско управление /СГУ/ на МВР, който хич не се очарова, че му струпват допълнителни ядове и грижи. За бъдещето антерористично поделение е определен част от казармения район на полка на УБО в София. Преди 9 септември 1944 г. там са били казармите на царската гвардия. Едва през март 1980 г. в определената за целта казарма на УБО във Враня се появяват първите офицери. Кадровиците потриват ръце – такава възможност се отваря да „оправят“ свои хора! Е, че имало изисквания – да са до 28 години, да не са по-ниски от 175 см и да покриват от раз теста на Купър – кой ще ти ги гледа… Малко ли критерии сме омачквали. Когато на 6 юни 1980 г. подполковник Ганчев най-после успява да събере 199 човека, както е по щата, косата му се изправя – и куцо има, и сакато.
Но за корекция на шуробаджанащината няма време. Шефът на СГУ се отърва елегантно от грижите по СОМП като го преподчинява на командира софийското мотоохранително поделение. Той потрива доволно ръце и ги включва в графика за дежурствата… Подполковник Ганчев прави единствено разумното в тази ситуация – влиза при министър Стоянов и му казва:
– Вие заповядахте да създам поделение, в което да служат бойци, преминаващи през огън и вода. И да побеждават навсякъде – по самолети, кораби и влакове. Да скачат с парашут, да плуват като риби, да се катерят по стени. Един да струва колкото сто обикновени бойци. Е, няма да стане…
И му разказва какво всъщност се е случило.

Димитър Стоянов реагира веднага. Личният състав е събран отново във Враня, където остава до 16 юли. Започва подготовката на бойците, групирани в три роти, свързочен взвод и домакинска група по двайсет и осем специалности – снайперисти, парашутисти, сапьори, специалисти по бойно-приложни дисциплини и други. След два месеца започват да „капят“ първите, които са се надявали, че тук ги чака лека служба и върбова сянка.
За съжаление министърът е и високо, и далеко – след известно време нещата пак се връщат както шефът на СГУ каже. Занятията минават на заден план – важни са нарядите. Въпреки нуждата от специално облекло, момчетата си ходят с неудобните милиционерски униформи, в които приличат по-скоро на фикуси, отколкото на командоси. Трябваше да кацне отвлеченият турски самолет през 1981 г. в Бургас, за да се види, че на МВР трябват друг тип служители и че с такова отношение такива във Враня не могат да се създадат. Слава богу ръководството на МВР  не си затваря очи за крещящото разминаване между желаното и действителността. На шефа на СГУ му опъват ушите и командирът на поделението получава значителна самостоятелност.

Започва оборудването на казармите. Ясно става, че това, което е идеално за обикновения войник, за командоса е мизерия. Построено е стрелбище, зала по карате, специализирана полоса, кабинет за специална подготовка.
Въоръжението е стандартното за българската армия – АК-47, АК-74, пистолет „Макаров“, снайперна карабина „Драгунов“. По-късно са доставени картечни пистолети „Щаер“, пистолети „ЧЗ“ и „Марголин“, револвери „Таурус“ и „Ерма“.

Изкристализират и задачите на поделението – в мирно време то трябва да се бори с терористични групи и масови безредици, а във военно – във взаимодействие с армията и други милиционерски формирования да унищожава диверсионни групи. Най-ценното през този период е, че се води редовен учебен процес като се набляга на стрелбата, оперативното джудо-карате и управлението на моторни средства – от обикновена жигула до голям камион. Ако трябва да оттренират освобождаване на заложник от самолет, отиват на летище. Запознават се със самолетите, особености на инфраструктурата и други подробности. Ако отработват въпроса на кораб – отиват в пристанище. Или на гара и прочие. Е, все още се случва началството горе да си позволява да запушва дупки с тях, но всичко е все пак в поносими граници…

В края на 1984 година идва времето на червените барети. През декември в Кърджалийско стартира т. н. възродителен процес. Възникват ситуации, на които редовите милиционери не могат да реагират адекватно. Просто те, обикновено сложени на този пост, за да получават заплата и хранят семейство, не са обучавани никога. Или още по-лошо – нямат характер и воля да се наложат. А във Враня новият командир на баретите Васил Велков вече от една година подготвя точно такива мъже. И те влизат с гръм и трясък в действие. Стават легендарни. Стига се дотам, че е достатъчно да облекат в маскировъчни дрехи някой по-бабанка милиционер и го пуснат с червена барета в някоя паланка или градче и бабаитите започват да гледат кротко и смирено като агънца…

Виждайки разликата в ефективността, за СОМП се отделят повече грижи и средства. Построени са общежитие, културен дом, закрити гаражи. Има и друг ефект: вече никой и не си помисля да ги използва като обикновени милиционери. Подготовката им се съсредоточава главно за борба с тероризма. Основната задача на командосите е предотвратяването на терористични актове и освобождаването на заложници.  Разработени са планове и проведени практически занятия за изнасянето на командосите във всяка точка на страната с помоща на вертолети.
През май 1986 г. министърът на вътрешните работи издава дълголелеяната заповед, за която са мечтали всички барети – поделението се изважда от състава на СГУ и се предава към направление „Терор“ на Шесто управление на Държавна сигурност с началник генерал Сава Джендов. Тогава се променя и името – командосите вече служат в „Специално поделение за борба с тероризма“. Освен козметичната, извършва се и основна реорганизация. Ротите и взводовете се реформират в четири оперативно-бойни отряда. Те имат по три специални отделения, всяко едно от тях има в състава си дванайсет антитерористи. Всеки отряд носи 24-часово дежурство, след това почива два дни и един води занятие.

В отряда много се държи на стрелбата с всякакво оръжие – пистолет, пушка, автомат. Всеки трябва да може да стреля с всичко. Отделно по няколко човека от група се обучават да боравят със снайперски пушки. Бойците са превъоръжени с ново оръжие – револвери „Смит и Уесън“, пистолети „Зиг-Зауер“, пушки-помпи „Мозберг“ и „Ремигтън“. Тотално са подменени свързочните средства.
Променя се и методиката на обучение. Отчетен е опитът на подобни чужди формирования. Занятията се диференцират по специалности. Вече се лее и определено повече пот в тренировките – от само себе си се разбира, че който иска да оцелее и победи в двубоя с престъпника, трябва да е повече от майстор.


До края на “социалистическата епоха“, българските антитерористи провеждат 11 крупни операции. Сред тях са освобождаването на похитен турски самолет на летище Бургас на 24 май 1981 г.Две години по-късно, български похитители отвличат наш самолет, летящ от София за Варна. Заповядват на екипажа да лети за Виена. Властите във Варна, за да заблудят похитителите гасят осветлението на морския град. След приземяването на самолета, баретите го щурмуват. Един от похитителите. опитал се да нарани стюардесата, е застрелян. Другите операции на баретите са свързани със задържането на няколко западногермански терористи от групата “Баадер-Майнхов“ на различни места в страната.
През 1986 г. антитерористите от Враня излитат на единствената си задгранична мисия свързана с освобождаването на похитен от  ирански пътници български самолет на източноберлинското летище Шьонефелд.  Червените барети участват в спасяването на децата заложници при последната проява на тероризъм от страна на българските турци на 7 юли 1987 г. По време на възродителния процес, антитерористите от Враня провеждат редица контратерористични операции, за които се знае съвсем малко.


Днес специализираният отряд за борба с тероризма се смята за поделението с най-висока бойна готовност у нас. Антитерорист обаче не се става лесно. От 100 кандидати обикновено се класират не повече от двама-трима. Бъдещите барети се подбират основно измежду служителите на МВР, войниците от специални поделения към МО (парашутисти, разузнавачи и т.н.) и изявените спортисти. Кандидатът за антитерорист трябва да премине през седем изпитания, преди да бъде одобрен. Първият кръг е интервю с комисията. На него се проверява дали кандидатът отговаря на кадровите и психологическите изисквания, за да е барета.  След това той е подложен на функционален тест за физическа годност в националния спортен център “Дианабад”. Едва след него започват физическите изпитания. Първото от тях е така нареченият тест на Купър – 3.2 км крос за 12.5 мин, 60 м спринт – за 7.8 сек, 16 набирания, 12 коремни на висилка, 45 лицеви опори, 6 секунди катерене по върлина и скок от място на разстояние от 2.60 м.

Следващото препятствие пред бъдещия щурмовак е психомоторният тест. През него преминават само между 5 и 10 на сто от хората. Инструкторът показва 10 различни елемента (като бягане по греда, катерене по въже или прескачане на препятствие), които трябва да се запомнят и изпълнят от изпитвания. Ако и това не сломи кандидата, той отива на проверка в психолабораторията на МВР. След като се докаже, че човекът е със здрави нерви, той отива за втори път на медицински преглед – този път в болницата на МВР. Ако и медиците с пагони кажат, че е годен за командос, той достига последния кръг – разговор с шефовете на поделението. Там той трябва да убеди своите бъдещи командири, че наистина има дух на барета.
Обучението на всеки командос започва с теоретичен и практически курс по превземане на сграда, автомобил, автобус, влак, самолет и кораб. Тренировките по щурмуване на превозни средства се правят в самото поделение на баретите. Служителите от СОБТ разполагат дори със стар вагон, където изпробват своите тактики срещу похитители на влакове. Симулациите по обезвреждане на авиопохитители пък се отработват на софийското летище на бракуван Ту-154 и от време на време – на действащи машини. Освен тренировки по комбат-стрелба (огън по подвижни цели от прикритие, в движение и т.н.), антитерористите минават и спецкурс по ръкопашен бой. Бойните техники са разработени на базата на карате, кикбокс и джу-джутцу. На всеки три месеца и новобранците, и “старите” минават на периодични изпити по физическа и психическа годност. Ако не покрият норматива, те се пренасочват към други служби на МВР.

Източници: http://anika.hit.bg/; www.blitz.bg; www.desant.net; www.temanews.com
Първите си крачки на капиталовите пазари прави още по времето на масовата приватизация, едва 18-годишен насочва боновите си книжки в нефтената рафинерия

Да нямаш шеф, да работиш когато си искаш и колкото си искаш, и да управляваш активи за милиони – това е мечтата на мнозина. И докато за някои е мечта, за други като бургазлията Стамо Димитров е начин на живот. Вълнуващата му история, достойна за бестселър или касов холивудски филм разказа сайтът svilengrad24.infо

Стамо от няколко години е свил своето семейно гнездо в Свиленград. В спокойния южен град той живее заедно със съпругата си Десислава и трите си деца – 4-годишния Божидар и близнаците Виктория и Александър. Издържа семейството си като брокер на капиталовия пазар и смело може да се каже, че участва активно в икономическия и финансов живот на страната. Избягва да говори за парите, които печели, но твърди, че ако иска може и да не работи.

Стамо е роден през 1979 година в Бургас. Той е крайно необичайно хлапе. Още от ученическите си години започва да следи иконочмическите процеси в държавата. Сътворява чудото – като същински вундеркинд още на 18 години прави своя прощъпалник на капиталовите пазари.

„Имах сериозен интерес към акциите и облигациите. Събрах боновите книжи, книжките на майка ми, баща ми, на двете баби и дядовци. Получи се един сериозен портфейл. С него купих и първите си акции. Това бяха акции на Лукойл Нефтохим - по учебник няма рафинерия, която да работи на загуба“, разказва Стамо Димитров. Ходовете му доказват колко предприемчив е бил още от най-ранна възраст. И действително –

цената на акциите, които 18-годишният тогава бургазлия купува расте главоломно.

В един момент Стамо вижда, че започва да печели изключително сериозно, но не реагира първосигнално – не започва да живее живот, за който не е готов. Заделя нещо за себе си, но инвестира огромната част от спестяванията си в нови и нови акции.

"Просто нещата потръгнаха. Периодът 2003-2007 г. беше добър период за фондовата борса. Тогава се правеха и най-добрите печалби. Имаше си причини – приемането ни в НАТО през 2004 г., приемането ни в ЕС през 2007 г.. Много чужди мениджъри решиха, че ще дойдат в България, ще инвестират по няколко стотин милиона и ще изкарат бърза печалба. Е, някои успяха, други – не. Но тогава се наляха много пари. В рамките само на една година се правеха по 100-200% доходност. Именно тогава успях да натрупам по-сериозен капитал, за да може през 2007 година да реша, че няма да работя. Имало е случай, когато инвестирам 8 хил. в едно предприятие – Енергоремонт Холдинг. Само след 3 години парите бяха станали 420 хил. Нещо, което много малко хора го вярват, но тези, с които се срещам и си спомняме за тези хубави времена, знаят че беше така.“, допълва Стамо Димитров.

Тогава той решава, че е готов да стъпи и на международните пазари. Започва много добре – проучва внимателно компаниите, доказвайки, че определено има усет. Натрупва сериозна печалба, но само вирутална. В онзи момент настъпва кризата...

През август 2008 г. за няколко часа губи милиони.

Все пак успява да спести част от парите си и получава най-тежкия урок в живота си. Но за добро, както днес мисли. Според него човек трябва да вярва, че нещата ще се оправят. Защото няма вечен спад и вечен връх. И да не се отказва, ако вярва в това, което прави.  „Бил съм милионер и пак ще бъде“, категоричен е той.

Стамо Димитров става по-умерен, променя политиката си на работа и се ориентира към друг тим акции – тези, които раздава дивидент. Крачка по крачка бургазлията започва да постига своята мечта. Днес е възстановил огромната част от спестяванията, загубени през 2008 година. Твърди, че ако иска може и да не работи. Посветил се е на семейството си – той е мъж и баща за пример.

Следи внимателно и случващото се на капиталовите пазари. По 7-8 часа на ден анализира отчетите на компаниите от своя портфейл, следи и за нови перспективни, където може да насочи част от средствата си. Още от сега се готви да даде най-доброто възпитание и образование за децата си.

Източник:petel.bg
За “Тихина” преди 1989 г. се говореше само под сурдинка. Воалът на секретността раждаше цял куп митове, които никой не си правеше труда да опровергава.

Поделението е създадено през 1970г. на брега на Варненското езеро край Джанавара – 65-и морски специален разузнавателен отряд (65 МСРО) или накратко Тихина- българският вариант на „Тюлените“ от флота на САЩ – морски пехотинци. В „Тихина“ се подготвяха разузнавателни групи, предназначени за дейност в тила на противника.

Обгърнатото в тайнственост поделение на Военноморските сили, нямаше аналог в България. В него пращаха само добре подготвени физически и устойчиви психически младежи. Казват, че още в новобранските центрове, преди разпределението, мнозина наборници тайничко си мечтаели да бъдат сред избраните.

В “Тихина” се подготвяха разузнавателни групи, предназначени за дейност в тила на противника. Антитерористи или терористи, зависи от тълкуването – с оглед на историческата необходимост. Подготовката на всички матроси, старшини и офицери минава през специална учебно-тренировъчна програма, която включва основно леководолазна подготовка, скокове с парашут, огнева подготовка и тренировки по бойни изкуства без оръжия. Командосите, съвсем като щатските си побратими, бяха обучавани за изнурителни преходи по суша, за десант по въздух, по море и под вода. Те са тренирани и за преодоляване на големи разстояния по суша. Става въпрос за преходи от порядъка на стотици килoметри. Подготвени са и за оцеляване в екстремни условия през всички сезони на годината и при пълна липса на провизии.

Митът за американските “тюлени” – супермъжете, които дори по филмите, стигнали до екрана, изтъкан от социалистически реализъм, покоряваха наред чуждите държави и женските сърца, имаше своите почитатели и у нас. Особено в град като Варна. Въпреки това единици попадаха сред редиците на командосите заради специалната селекция и високите изисквания.

Напук на балканското ни чувство за малоценност спрямо великите нации обаче, според мнозина експерти, подготовката на BG-командосите е превъзхождала школовката на морските пехотинци в САЩ по редица критерии. “Черноморските акули”, както преди време наричаха бойците от “Тихина”, действаха тихо, незабележимо, но безотказно – с желязна хватка.

Всъщност началото е поставено много преди 1970-та година. Във ВМФ на България още през периода 1958 – 1959 г. се обсъжда възможността и се отработват отделни задачи, които през 1961 година влизат във функциите на специализирано поделение, което започва организирана парашутна и водолазна подготовка. Основано официално десетина години по-късно, за бойните ни плувци и днес се знае твърде малко. Те са десанчици и парашутисти, умеещи да се потапят под вода с различни типове водолазни апарати със сгъстен въздух, кислород и газови смеси, да скачат с парашути във вода, умеещи да работят с взривни вещества под вода и след това да излизат на сушата Специфична особеност на техните действия е обстоятелството, че се вземат необходимите мерки за запазване на живота на бойните плувци. Подводните бойци се използват за водене на разузнаване за крайбрежието при стоварване на десанти и за диверсионни действия срещу пристанищни съоръжения и кораби, намиращи се в пристанища или на рейдовете пред тях.

Подготовката на командосите е насочена за решаване на диверсионно-разузнавателни задачи в тила на противника. Застъпена е парашутна, водолазна, топографска, минно-подривна подготовка, както и умения по оцеляване и специализиран ръкопашен бой (СРБ).
Варненско поделение за обучение на подводни плувци изминава сложен и дълъг път. Овладяват и се сменят райони на разположението му, тъй като е със статут на режимно поделение. Създават и се актуализират учебни програми и пособия, провежда се активна бойна подготовка, включително и в други поделения от армията и на място. Кандидатите за подводни диверсанти трябва да отговарят на повишени изисквания към здравословното състояние и физическа пригодност, които се проверяват чрез изпити, включващи крос, спринт, плуване над и под вода и медицински прегледи.
Норматив: 

––––––– 
За един ден:
10 км бягане – 50мин 
Тестът на купър представлява кросов пробег на разстояние 3,2 км. за време 12,5 мин. Същия тоя изпит сега е 1000м за 3.20 мисля за отл и 4.10 удов.

15 набирания 
Лицеви опори и коремни преси за 2 мин; Коремни преси и лицеви опори се правят за 1мин над 60 общо

100м плуване свободен стил – под 2 мин 
25 м под вода 
1 км – под 30 мин плуване.

Постепенно се усъвършенства организацията на службата, като се разширява кръгът от изпълняваните задачи. Поделението дава все по-голям принос в бойната готовност на флота и по професионализъм и майсторство съперничи на сродните подразделения със специално предназначение. Командосите изпълняват проникване в тила и бойния ред на противника от кораб, подводница, самолет и хеликоптери. Основна цел е своевременното добиване и изпращане на разузнавателна информация за флота на противника. На въоръжение са стандартните в Българската армия оръжия и парашути. Отличителният знак е черна барета и емблеми, характерни за това поделение. При полеви занятия и демонстрации се използва камуфлажната униформа на парашутистите-разузнавачи.
През 1961 г. се провеждат първите учебно-тренировъчни парашутни скокове. През 1962 г. поделението заема III място в Общоармейския парашутен многобой. Съществуването на отряда е прекъснато за около 7 години, като през 1970 г. поделението се възражда отново. Въздушно-десантната подготовка е подновена с помощта на специалисти от Пловдив. На летище Калиманци са извършени първите парашутни скокове от вертолет Ми-4. Оттогава до ден-днешен между небето и морето израстват професионално десетки парашутисти-водолази.

Разбира се, като всяка една биография на бойна част и тази е написана с много пот, а за съжаление и с кръв. Поделението е дало 3 свидни жертви по време на подготовката, които не са забравени и до ден днешен. Днес парашутите ПД-47 и УД-2 вертолетът Ми-4 и тежките преносими радиостанции са останали за историята и музеите. Учението „Родина ’72“ е първият професионален връх, превзет от морските командоси след две годишен труд. След това учение те вече са признати за поделение с висока професионална подготовка, способно да изпълнява сложни задачи. Бойните плувци проявяват героизъм при спасителните операции при наводнението в Провадия и при обръщането на понтонния мост на канала до Месокомбинат „Родопа“. Спасени са много хора. Участват в залавянето на наборни матроси с тежки отклонения от военната служба. Командосите провеждат учения с органите на Народната милиция.
През учебната 1980 г. поделението е обявено за първенец на ВМС, постигнало високи резултати в бойната подготовка, обявено е за „Брегово поделение първенец във флота“. Черноморските акули провеждат учения с чужди специални части (САЩ, Русия, Италия, Румъния, Гърция и др.). От 1987 г. то се включва ежегодно с отбор в общоармейските състезания по парашутен многобой наречен „Българското Рамбо”, като завоюва едно I-во място, две II-ри, две III-ти, едно V-то и едно VI-то, мерейки майсторство в последните години и с представителните отбори на други държави. Морските командоси са с най-точен мерник на общофлотските шампионати по военен трибой. Вземат участие и в други спортни състезания провеждани във флота и армията.
ВИДЕО:

Ежегодно се провеждат планински, водолазни и парашутни лагери. В последните години залягат и занятия за борба с тероризма и освобождаване на заложници. Поделението участва във всички крупни национални, двустранни и многонационални военноморски учения: „Галатея“, „Есен“, „Черноморски страж“, „Кооператив партнър“, „Блексий партнършип“, “Морски командос”, „Бриз“, „Тъмна сянка“ и др. На някои от ученията подводните диверсанти на практика са демонстрирали някои от новите методи , отработени съвместно с колегите от МВР-СОБТ, НСБОП и Жандармерия. За транспорт при учения командосите използват много често десантни надуваеми лодки тип „Зодиак” , катери на ВМС и вертолетите от база „Чайка” Ми-14ПЛ . Представители на флотските специални части вземат участие в задграничните мисии на БА в Ирак и в Косово, както и в още редица международни изяви на нашите ВМС.
Поделението за подготовка на подводни диверсанти е единственото по рода си и до днес. В него служат офицери, старшини и войници от всички родове войски на БА. Бойните плувци са и сред редиците на ВМС по паради и почетни мероприятия. Поделението е възпитало множество наборни войници. Черноморските акули отбелязват основаването си на 30 септември всяка година, като се демонстрират уменията на личния състав и материална част.
Днес флотските парашутисти са готови да действат в сложна обстановка по цялото Черноморие. На дневен ред са ембарговите действия и борбата с тероризма, хуманитарните и мироопазващите операции.

Източници: http://ntotkov.blogspot.bg/; „Тихина“ Морски Специален Разузнавателен Отряд | Facebook; e-vestnik.bg
Носталгията по „старите“ новогодишни програми и 75-годишния юбилей на Стефан Данаилов, който той отбеляза на 9 декември 2017 г., ни накара в празничните дни да потърсим една френска актриса, която през 1984 г. дори не подозира с колко голяма родна звезда е била на една сцена. Вероник Жано участва в празнична програма със Стефан Данаилов. Ето какво си спомни тя за това изживяване 33 години по-късно:

Кой се свърза с Вас през 1984 година?

Толкова беше отдавна, че не помня точно. Някой от продуцентската ми къща ме попита дали ще искам да отскоча до България, за да изпея песента „Comment ca va“ с един от най-големите ви актьори – господин Стефан Данаилов, за телевизионно предаване. Идеята много ми хареса и приех. Тогава още не бях чувала за Стефан Данаилов. Обясниха ми колко уважаван актьор е в България. Не бях запозната и със страната ви, но реших да отида, именно за да я видя. Не бях сама – отидохме заедно с майка ми. Разходихме се из София и много ни хареса. По много топъл начин ни посрещнаха хората там.

Какви очаквания имахте преди да дойдете?

Никакви. Чудих се как ли е животът зад Желязната завеса. Любопитно ми беше да разбера, да се запозная с хората… За жалост, не успях да видя много от София, нито от хората, защото беше много студено и беше много безлюдно. Напазарувахме си разни дрехи от магазините, но бяхме там само два дни. Едната вечер все пак ни поканиха на ресторант, където имаше музика, танци, фолклор, много беше приятно. Там бяхме всички, които работихме по предаването.

Имахте ли проблеми с комуникацията?

Доколкото помня, разговаряхме на английски. Помня, че имаше един мъж, който през цялото време ни придружаваше – предполагам, че беше от партията. Поради това не се чувствах много свободна, но поне и не се притеснявахме, защото така или иначе не знаехме къде се намираме.
Паснахте ли си добре със Стефан Данаилов, когато се запознахте? Докато сте на сцената, изглежда, че много добре се сработвате.

Много беше симпатичен, нямаше ни най-малкия проблем в отношенията ни. Разбира се, бяха ми превели песента, така че да знам какво се пее в нея. „Comment ca va“ е една весела песничка, която с удоволствие изпяхме.
Вие сте се снимала в няколко филма със знаменития Ален Делон. Бяха ли Ви казали, че Стефан Данаилов е считан за българския Ален Делон – не само като актьор, а също така и в обществото? Считали са го дори за плейбой по онова време…
Да, казаха ми. Но не съм някое наивно момиченце, че това да бъде някакъв проблем. А и господин Данаилов беше изключителен джентълмен – възхитителен, очарователен… Изобщо, много приятно си прекарахме.

Запазихте ли връзка с някой тук, след като си отидохте във Франция?

Не, това беше просто едно бързо „отваряне на скоби“ в моята кариера. Но за сметка на това, съвсем наскоро бях в Страсбург, където ме видя един човек и направо дойде при мен и ми каза – „Страхотно беше, когато се снимахте в България преди години!“ Представлението ми в София беше толкова отдавна, че аз съвсем го бях забравила и си казах: „Кога пък съм снимала филм в България?!“ И те ми казаха: „Когато пяхте със Стефан Данаилов!“ Стана ми забавно, че ми припомниха. Сега пък Вие ми се обаждате и ме връщате назад към същото. Странно е как от две места почти едновременно ми се припомня за това мое пътуване!

Обсъдихте ли някакви проекти, например да снимате филм тук?

Не, което е много жалко, защото аз обожавам да снимам филми в чужбина.
Защо именно с Вас се свързаха, за да дойдете в България?
Предполагам, че именно, защото съм се снимала с Ален Делон и следователно са искали да се направи съпоставка с друг именит актьор.

Дадоха ли Ви записа, преди да си заминете за Франция?

Не. Всъщност аз никога не бях гледала този запис, докато Вие не ми изпратихте линка във Вашия имейл. Много се зарадвах, когато го видях.

Казвате, че не сте поддържала връзка с никой в България – вероятно значи не знаете, че Стефан Данаилов беше министър на културата?
ВИДЕО:

Не, не знаех! Щеше да ме зарадва да участвам в някой фестивал на културата по негово време. Аз обожавам да снимам филми в чужбина и с голямо удоволствие бих снимала някой филм в България. Моля, предайте специално поздрави на господин Данаилов. Дано и той се сеща за това наше представление!

Източник:dariknews.bg

Бомбата е поставена в чакалнята, тогава пълна с хора. Ранени са 26 души, най-тежко пострадалата - 50 годишната Добра Послиева от Кърджали, умира от раните си. Без око остава 13 годишният Мустафа Шентюрк от Пловдив.
Още петима от ранените са пловдивчани, останалите са от всички краища на страната. Бомбата унищожава металния покрив и няколко стени на чакалнята на гарата. На мястото, където е избухнала, е поставена паметна плоча.
Атентатът в Пловдив е част от поредица актове през 1984 година. Сред тях има и успешни, и неуспешни. Пет месеца преди взрива на гарата, пак в Пловдив в близката автогара "Юг" е открит от бдителна продавачка куфар с позив и увита във вестник спирателна обувка, която може да дерайлира влак, ако бъде поставена на релсите.

В деня, в който избухва бомбата на Централна жп гара в Пловдив, само половин час по-късно избухва взривно устройство на паркинга на летище Варна. Ранени са две жени от морския град. По- късно разследването ще установи, че целта на атентаторите е било фойето на летището, където биха пострадали много повече хора.
От деня на взрива в Пловдив до 1 ноември на следващата година в Пловдивското мюфтийство има 11 анонимни обаждания за нови терористични акции.

Серията продължава. Без жертви по някаква случайност се разминава атентатът в църквата "Св. Дух" в кърджалийското село Бенковски. Той става на 22 ноември 1984 година, нанесени са щети на сградата.
Най-жестокият и кървав атентат е на 9 март 1985 година на гара Буново. При навлизане в района на гарата на бързия влак Бургас - София в 21.32 минути избухва взривно устройство във вагона за майки с деца. Жертвите са седем, сред тях две глухонеми деца. Бомбата е трябвало да избухне в тунела, който започва непосредствено след гарата на път за София. Тогава жертвите щяха да бъдат десетки. Заради маневра на гара Златица, влакът закъснява с две минути и това предотвратява още по- голямата трагедия. В същия ден в 22.03 ч избухва взривно устройство в кафе-сладкарницата на хотел "Сливен" в едноименния град. Ранени са 23 души, предимно младежи. Нанесени са щети за 60 000 лева.
На 26 декември 1985 година в шахта за питейна вода в Карнобат са изсипани отровни пестициди. На 31 юли следващата година на плажа в курорта "Дружба" край Варна е открит взрив в гюм за мляко, поставен в изоставен куфар. Не избухва по случайност.

Трима терористи от турски произход са арестувани по оперативната разработка "Мерзавците", водена от Шесто управление на Държавна сигурност. Това са Емин Мехмедали, който по това време е с българско име Елин Маджаров. Разкрити са още Абдула Чакъров (Алцек) и Саафет Реджеб (Сава Георгиев).
Няколко месеца по- късно те са осъдени на смърт, присъдите им са изпълнени. По случая е задържан и помагач, който получава 6 години затвор, но лежи само две, защото е помилван от президента Жельо Желев. Той е брат на един от терористите и по- късно се издига до лидер на ДПС в Бургас. Тогава той издига чешма в памет на тримата осъдени, която е премахната шест години по късно по разпореждане на окръжния прокурор на Бургас. Година по- късно е възстановена, за да бъде разбита този път от група младежи. В крайна сметка теренът окончателно е заравнен.

Източник:bgnes
Има хора, които целият народ може да обича за малко. Други – част от народа обича завинаги. Но няма такъв, който всички да обичат безкрай. Перифразираме тази древна мъдрост, защото тези дни тя приляга на един юбиляр, почитан с тържествата, непознати от времето на Тодор Живков. На млади години Стефан Данаилов искал да е от първите – обичан от всички. Дори докато наперено вървял по „Раковски“, прегърнал най-красивата софиянка Мария, си мислел, че го е постигнал . Чул обаче как зад гърба му някой да подхвърля: „Този пък за какъв се смята”, станало му криво, но и се примирил с факта, че такова понятие всенароден любимец няма. И все пак. За 75 години под слънцето Стефан Данаилов си остава една от безспорните фигури, родени на българска земя. Дори онези, които заради политиката и цвета дори не ядат лютеница, потискат негативизма си стане ли дума за Професора. А той, като един истински лъв през зимата, се опитва да загърби болестите, проблемите със зрението, краката, тъгата, самотата и дори и да не препуска в галоп, да остане стъпил на стремето и все още качен на коня.

Да кажем, че Стефан Данаилов  се е пръкнал под щастлива звезда, ще бъде много, много неточно. Той  е роден  директно  в скута на Господа.  А той преди да го пусне да си троши главата, не просто го потупал по рамото, а направо го е целунал по челото. На 12 години Владимир Янчев го избрал за  „Следите остават“. Според какичката  му обаче, актрисата Росица Данаилова, това станало не без нейната решаваща роля. Тя отишла при режисьора и му казала, че има гениален брат, който единствен може да изиграе главната роля във филма му. Така и станало. После може би вече без ходатайство се появил в още един-два филма, но това ни най-малко не намалило мерака му да стане моряк. Желанието на вече покойната му майка пък било да бъде оперен певец или гинеколог, а на баща му – полковник, преподавател по политически науки, юрист или историк. В общи  линии спектърът  на бъдещите му професии бил доста голям, за разлика от желанието му да учи. Все пак се ориентирал към историята и правото.

Тръгнал на съответните уроци за подготовка. Какво са го учили там не е ясно, но на кандидатстудентския изпит написал нещо, за което оценката 2,25 е най-малкото наказание. А именно, че Ботев е по-велик от Ленин и дори от Карл Маркс. Месец преди това обаче неговият зет, съпруг на сестра му и велик актьор Иван Кондов му подхвърлил идеята да кандидидатства във ВИТИЗ. Попаднал в класа на професор Стефан Сърчаджиев, а след неговата смърт продължил при Методи Андонов. Казва, че се учил добре, въпреки че според свидетелствата на тогавашния ректор Васил Колевски, бил заплашен от изключване, заради многото си отсъствия. Но какво да се прави, киното вече го е било открило. Ролята на Иван Загубански от „Последният куриер“ му отворила вратата, след която следвали стълбите нагоре. По този повод неговият състудент, колега и приятел от детинство Добромир Манев казва: „Ако я бяха дали на мен, аз щях да съм майор Деянов”.

И ето, че стигнахме до този безспорен супермен на родното социалистическо кино. Той трасира целия живот на Стефан Данаилов от мига, в който първите кадри на фирма „На всеки километър“ грейнаха на телевизионните екрани, та до днес. Е, няма да стигнем дотам, да твърдим, че точно въпросният Деянов – с партизанско име Сергей, го е направил депутат и министър. Известно е, че това сториха Георги Първанов и Сергей Станишев, но майорът положително им е и помогнал. Самият Тодор Живков наричал Данаилов м-р Деянов и го черпел с коняче.
Доверим ли се на киноразказа, ще стигнем до извода, че ако Сергей не беше филмов герой, а реален участник в антифашистката борба, не е било необходимо Червената армия да идва и ни освобождава. Той сам щеше да  свърши тази работа. Така щяхме и да си спестим скандала със спасяването на евреите и говорителката на руското външно министерство, за която специалисти по темата  твърдят, че нямала цици.
Но не стана така. Майор Деянов започна своята битка с хитлеристите около седемнадесет години след като те вече бяха разгромени. На негова страна бе елитът на българското кино: Григор Вачков, Любомир Кабакчиев, Георги Георгиев-Гец, а срещу него на първа линия Георги Черкелов. В интерес на истината, когато получил поканата за тази роля, Данаилов доста се колебал. По същото време за Рафе Клинче в „Иконостасът“ го желаели големите майстори Христо Христов и Тодор Динов . Господ и този път му подсказал верния ход, защото дни след излизането си „Километрите“ се превърнали във феномен не само в България. Заради тях Стефан Данаилов бил обявен за най-популярния актьор на Чехословакия за 1976 година. Да не говорим какво ставало във Виетнам. По него време програмата на телевизията била шест часа на денонощие. Сериалът е излъчван пет пъти. Освен това веднъж в месеца някое от кината прожектирал 2-3 серии. Пет пъти Данаилов е канен във Виетнам. Два от тях на най-високо ниво – космонавт, но заради страха си от летенето със самолет не отива.

При срещите със зрителите у нас, които се превръщат в митинги, всички деца се  трупат около Сергей и Митко Бомбата /Григор Вачков/. Само веднъж едно момченце отишло при Черкелов и му казало: „Аз съм от теб”. Това се  изтълкувало много лошо, защото все пак актьорът играел суперполицая Гешев.
Ето какво още разказваше Стефан Данаилов за онова време в интервю, взето през 1994 година: „ Километрите“ вече се излъчваха. Услушвах се по улиците и все чаках някой да каже: „Ама това не е ли  онова момче?”. В „Руския клуб“ минавах покрай масите да видя дали някой няма да ме познае.  Спирах на светлото, за да ме видят по-добре и…нищо. Само сервитьорките се  интересуваха от мен, но не като артист, а като клиент.
Тече вече десетата серия и във влака за Бургас забелязвам, че  всички ме  гледат и повтарят името ми. През целия път аз се разхождах от първия до последния вагон и обратно и се перчех.  Може да се кажа, че изминах разстоянието пеш”.
След „Километрите” идват още много филми, за да станат общо осемдесет. За ролята на Пантера от филма „Черните ангели“ освен на него пробни снимки правят и на самия Георги Аспарухов. В последния момент обаче Гунди се отказва.

Мария умира, след като той оздравява

Стефан Данаилов е студент първи курс, когато се жени за доста по-голямата от него бивша съпруга на режисьора Вили Цанков Мария. Тя е майка на син Росен, учи история и е елитна манекенка и красавица. Снимките й са на кориците на най-престижните модни списания в страната. Малко не достига на  двамата да навършат петдесет години съвместен живот. Мария си отиде веднага след  като Стефан се пребори с тежкия рак. Това го съсипа.  Походвах си, казва родният Ален Делон за прегрешенията си на младини. Той винаги е признавал изневерите и това съпругата му посрещала с горчиво мълчание. Без скандали.  Две години след раждането на Владимир, сина на Стефан Данаилов от актрисата Ирен Кривошиева, Мария научава. Какво й коства това, само тя си знае. Стефан Данаилов признава, че голямата му грешка, която е допуснал, е, че не е информирал   законната си съпруга, че дава своето име на шестнадесетгодишния си син.  Участието на Ирен и Владо в едно телевизионно риалити силно  разстройва семейство Данаилови. Днес  нещата са други, но Мария вече я няма.

Исак ГОЗЕС
Източник: Blitz.bg
По време на Студената война, социалистическа България сериозно укрепва границата с Турция.Българските граничари вкопали в земята старите немски танкове, които навремето били докарани от СССР като трофеи и впоследствие били предадени на балканските социалистически страни, пише руското издание Хаборка.ру.

Така  на границата с Турция възниква цяла мрежа от добре укрепени огневи точки под формата на неподвижни метални грамади.

Постепенно в Европа и на Балканите ситуацията се променила. Една след друга бившите социалистически страни излизали от Варшавския договор, а старите немски танкове от 1990-те изгубили своето стратегическо значение заедно със значението на държавната граница между България и Турция, продължава изданието.

Немските танкове събирали ръжда почти 20 години, понякога границата била атакувана от ловци на метали, а понякога вандали с помощта на газови резачки изрязвали от немските танкове голямо количество метал. Впрочем, от трофеите на Вермахта все още има цели ходови части, които са останали недостъпни и до днес, заради голямото количество почва върху тях. За окончателното разграбване на вкопаните бронирани машини пречело и залесяването.
ВИДЕО:

През 2004 г. България сама влиза в НАТО. След като военните колекционери от цяла Европа разбират за новият танков арсенал, който си останал в България недокоснат толкова много години, започва истинското разграбване. Българите започнали да разравят вкопаните на границата танкове и да ги продават на военни колекционери. Различни части от немските танкове дълго време ще се появяват в различни военно-исторически шоу-програми като „оживели“ експонати, продължава изданието.

Вероятно старите немски танкове, изровени от земята на България ще срутят цените на бронетехниката от времената на Втората световна война, която техника и до момента се смята за много рядка и ценна.
Събитието е описано подробно от свидетели, които твърдят, че това се е случило действително. Не липсват, разбира се, и полемики и сериозни съмнения за достоверността на снимката.

Въпреки това, историята остава. В един слънчев ден през юни 1965 година пилотът Валентин Привалов прави акробатични маневри, а в района се събират много цивилни, както и военно от близкото поделение в Новосибирск.

Те с интерес наблюдават полета и аплодират уменията на летеца. Всички са удивени, тъй като до момента не са виждали някой да лети по подобен начин. Твърди се, че Привалов прави авиошоуто по собствена инициатива, а не по нареждане. За слава и изпробване на уменията.

Изведнъж, за невероятно учудване на публиката, самолетът МиГ-17 се насочва директно към моста със 700 км/ч. Привалов успява да мине под моста, на който разстоянието между подпорите е 120 метра, а височината на свода – 30 м.


Тълпата ръкопляска, но началниците му не са особено щастливи. Той е заплашен от военен трибунал, но лично Родион Малиновски се застъпва за пилота и го запазва в строя. Скоро мълвата за постижението му се разпространява в целия Съветски съюз и той става легенда.

Валентин Привалов е изпратен в елитна ескадрила в Москва, където продължава кариерата си. Подробности за личния му живот не са известни. Не се знае и дали е още жив.

Снимката обикаля интернет през последните години. Споровете са ожесточени, защото произходът на снимката е спорен. Твърди се, че тя само изобразява подвига на съветския пилот, а не е реален кадър от 1965 година. Очевидци са убедени, че МиГ-17 е минал под моста и са видели всичко с очите си.

Източник:www.warhistoryonline.com

Топ-публикация

ММЦ-Приморско в 8 снимки от 70-те

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 2

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623
www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив 1

Най-четени публикации