На 16-ти септември 1976 година кариерата на един (Шаварш Карапетян - Арменец по произход) - 11-кратен световен рекордьор, 17-кратен световен шампион, 13 пъти европейски първенец по подводно плуване е била прекратена, защото този човек е извършил невиждан подвиг. 

Тролейбус с 92 пътника пада в студените води на Ереванското езеро на 10-метра дълбочина. В близост се оказва по време на тренировка Шаварш и веднага се гмурка в непрогледната, мръсна, ледена вода, и вади в течение на над 20 минути 20 обречени човека. 20 спасени живота на висока цена!

След като е разбил стъклото, тялото му търпи множество порязвания. Подвигът му коства двустранна бронхопневмония, усложнения от заразената кръв, тъй като в езерото са изхвърляли фекални води. Лекарите едва му спасили живота. Прекарал повече от месец в болницата и за спорт вече било немислимо.
Такива човеци и подвизи трябва да се дават за пример на всички хора по света!

Годината е 1916. Мери е затворена в цирк. Целият ѝ съзнателен живот е прекаран в цирка, където тя е малтретирана и принудена да свири на музикални инструменти, да подава бейсболни топки на публиката. След провокация на шествие в Тенеси на 12 септември, Мери побеснява и убива провокатора — един от хората отговорни за надзора на принудителния ѝ труд.

На следващия ден, 13 септември, многобройна тълпа от над 2500 се събира, за да наблюдава екзекуцията на Мери. Тя е обесена в 5 следобед.


Мери е слон и като безчет други животни, губи своя живот заради хора, които смятат, че животните са тук за наше забавление, за да се храним с техните тела, за да ни служат. Не е късно да преосмислите схващанията си.

16-годишна жп-митница, която не е работила и пет минути, тунел без релси - копан преди седем десетилетия. Това е налице от Коридор № 8, свързващ България, Македония и Албания, предава кореспондентът на БГНЕС за региона. 

Надеждите за построяването на европейския коридор се съживяват след подписването на Договора от Преспа между премиерите Борисов и Заев. Трасето ще бъде скоростно, наново ще се копаят тунели, но този под Осоговската планина ще се ползва, макар и прокопан наново. /БГНЕС

Георги Белчев пристигнал с 4$ в САЩ и основал земеделска колония

Освен столицата на България името София носи и едно селище в американския щат Ню Мексико. Селото вече е град призрак, тъй като в някога преуспяващата българска земеделска колония не живее почти никой.

Преди повече от век, един здравеняк с огромен отомански мустак стъпва на брега на остров Елис в Нюйоркския залив. Името му е Георги Белчев (1885-1980) и е родом от Попово (днешната Търговищка област). Абсолютно сам, без да познава жива душа, това с което разполагал било третокласното му образование, нулеви познания в английския език и само четири долара. Но той имал мечта, разказва историята на поселението публикация в списанието „Албакърки”. Белчев бил не особено висок, но физически изключително силен.

След пристигането си в САЩ,  мъжът работил в железниците, каменовъглените мини, заводите за стомана, спестявал пари и през 1908 г станал гражданин  на САЩ. В началото на 20-ти век щата Ню Мексико имал прекалено малко жители и прекалено много земя. В желанието си да привлекат повече емигранти местните сенатори гласували закон, който гласял, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра. Георги Белчев дочул, че свободни парцели в североизточно Ню Мексико, при обветрения край на високите равнини са предоставяни на заселници. Смелчагата тръгнал натам и когато пристигнал платил четиридесет долара за 160 акра земя (около 0,6 кв. км.), вдигнал каменна къща и засял шарен боб. Скоро се убедил, че сам няма да се справи.

За да привлече повече хора, той публикувал обяви в българоезични вестници в Чикаго и Сент Луис. Следващите две години започнали да пристигат други българи – Георги Коларов, Димитър и Иван Костадинови, Ганчо Белчев, Иван Стоянов, Ристо Наумов, Коста Димитров, Кольо Илиев, Цочеви, Дойчинови. Едно от семействата, Ристо и Спаса Наумов, заселници от Македония, дошли с тяхната млада дъщеря – Василка. Само четиринадесет годишна тя се омъжила за Георги Белчев, който бил тогава на двадесет и девет години. Скоро се родила дъщеря им Еванка (вероятно Иванка), а след нея още пет деца. Мъжът построил друга къща, с пет стаи. Миризмата на зелеви сърми и баница, изпълнила новия дом в прерията. След това звуците от смях и накрая английския език.

През 1912 година жителите на селището се събрали на общо събрание за да изберат име на новооснованото селище. След дълги дебати новооснованото градче било кръстено София, на името на столицата на България. Георги Белчев издълбал дървена крайпътна табела и я забил в земята близо до Магистрала  64, на 18 км. от къщите. Щатът Ню Мексико не харесал саморъчно направения знак, както и името, което било написано на него. Според официалните власти „София“ звучало като име на нечия приятелка. „Не, не! Не Со-ФИИ-Я. СОФ-ия. Много стар и велик град, Соф-ия!”, обяснявал на властите Белчев.

През 1914 година в Ню Мексико била построена и железопътна линия, която минавала край градчето София и го свързвала с окръжния център Гринвил. Тъй като новата София е разположена на важен кръстопът, щатските власти в Ню Мексико откриват там и пощенска станция. Така градчето София се разраства. Отворено било и училище, а след настояването на Георги Белчев, щата отпуснал пари за училищни автобуси. В училището освен на английски се учело и на български. През 1916 година осемте български семейства получават правото да владеят усвоените от тях площи. Това вече им позволява с колективни усилия да си построят и къщи за всяко семейство.

Към края на Първата световна война всяко семейство в колонията вече обработва от 120 до 150 акра земя. Натрупаният опит позволява на кооператорите да специализират производството си. Произвеждат се следните продукти, се казва в едно рекламно съобщение на колонията – жито, царевица, боб, просо, картофи, но най-много се сее боб, от който всеки обработва по 60 до 70 акра и който има много добра цена. Търсенето на селскостопанската продукция през годините на Първата световна война е голямо. Изкупуването на произведеното осигурява редовни доходи на колонистите. Така и те успяват да си купят 124 селскостопански машини. С тях българите започват да обработват по-добре и по-лесно стопанисваната земя от кооперацията. През 1920 година колонистите купуват земята.

Няколко души от тях продават дяловете си и през 20-те години се завръщат в България. Останалите продължават между двете световни войни като еднолични фермери. По време на Голямата депресия (1929-1933г.) землището на София е нападнато от скакалци, което опустошава почти цялата реколта. Много от заселниците напускат София и се връщат в Средния Запад. След Втората световна война селището запада. През 1963 г. е затворено училището. Постепенно останалите българските заселници и техните деца напускат София и се преселват в близкия град Клейтън и други градове на Ню Мексико и Тексас.

Двамата синове на Георги Белчев – Джордж и Стив разказват, че баща им смятал, че улиците на Америка са павирани със злато – ако си честен и работиш здраво. „Не можехме да орем нивите, защото праха политаше нагоре и ти засипваше лицето. През 30-те години, когато скакалци нападнаха София, небето стана черно. Татко приспособи като пръскачка за отрова една стара ос, която сложи зад камион и напръска земята, така оцеляхме”, разказва Джордж.

През 1969 г. Белчев и съпругата му Василка, наричана от всички Луси, отпътували за първи път обратно към България. Това трябвало да бъде тяхното сватбено пътешествие. България вече била част от Съветския блок и Белчев срещнал проблем да пътува свободно из страната, както и в столицата София. „Тайната полиция ги следвала навсякъде. Следвали ги, защото татко постоянно говорел колко велико било в Америка”, споделя Джордж. Двамата спрели в родния град на Георги Белчев – Попово, където по-голямата част от хората, включително и децата, работели на държавните полета.

„В САЩ ти можеш да притежаваш своя собствена земя“, разказвал на хората Белчев. „Както изглежда хората там убедили татко, че е най-добре да си затвори устата. След като си тръгна от България, той никога повече не се обърна назад“, спомня си Стив. През 1979 г. Белчев и жена му Люси напуснали София и се преместили да живеят в гр. Клейтън. Създателят на София починал в Клейтън през 1980 г., на 95 г. тогава той притежавал над 3600 акра земя (14,6 кв. км.). Много по-младата от него Люси живяла до 1996 г., когато починала на 98 г.

Снимката към материала е публикувана от внука на Георги Белчев, носещ същото име, във форума ghosttowns.com през 2010 г. Според него, към този момент няколко от наследниците на българските колонисти обработват земята и поддържат къщите. Снимката е от около 1918-1920 г.

Източник:trafficnews.bg

Изминаха доста години от терористичните атаки на 11 септември и „Ал Кайда“ като че ли е износена. Всъщност днес терористичната организация изглежда забележително различна от групата, която уби хиляди американски граждани на американска земя. Това се казва в анализ на Колин П. Кларк и Чарлз Листър за „Форин полиси“, цитиран от БГНЕС.

Интензивният антитерористичен натиск в Афганистан и Пакистан остави след себе си застаряващо и все по-разединено централно ръководство. Появата на „Ислямска държава“ като конкурент междувременно остави „Ал Кайда“ с етикет, че на моменти се бори в надпреварата за позицията на водеща сред джихадистите в света, се казва в анализа.

Доколкото лидерът на групата Айман ал Зауахири е в лошо здравословно състояние и е изолиран, най-вероятно някъде в Пакистан, и за Хамза бин Ладен, който може би е следващият в йерархията, наскоро беше съобщено, че е бил убит, най-отдадените членове на „Ал Кайда“ изглежда разбират, че най-добрият й шанс да остане актуален е чрез постоянното си присъствие в Сирия. За да се възползва от възможностите, които сирийската гражданска война предостави на „Ал Кайда“, през септември 2014 г. групата започна да изнася значителни активи от Афганистан и Пакистан в Ирак и Сирия. Това изместване в центъра на тежестта на групата представлява голяма промяна и последиците от нея все още не са напълно разбрани от служителите за борба с тероризма по целия свят.

След смъртта на основателя на групировката Осама бин Ладен през 2011 г. и началото на т. нар. въстания на Арабската пролет, „Ал Кайда“ започва да възприема променена стратегия. Изучаващите тероризма отбелязват, че „Ал Кайда“ започва да преследва по-ограничени стратегически цели с акцент върху локални действия и инкрементализма. Тази стратегическа промяна беше широко наречена „контролиран прагматизъм“ и „стратегическо търпение“. Изглежда „Ал Кайда“ „тихо и търпеливо възстановява“ себе си, докато умишлено оставя „Ислямска държава“ да носи основната тежест на антитерористичната кампания на Запада, пише в материала.

Тази прагматична стратегия за локализъм беше най-очевидна в начина, по който групата действа в Сирия. Там група, известна като Фронта Ан Нусра, , най-ефективно прилага подход към джихада, който показа известен успех в Йемен и Мали, но в крайна сметка все още не е успя. Чрез канализиране на енергията си на местно ниво, забранявайки наказателния кодекс, изграждайки съюзи в целия ислямистки и неислямистки спектър и избягвайки по-малко екстремни конкуренти за осигуряване на ефективно и некорумпирано управление, Фронтът Ан Нусра изгради ниво на популярност, което никой друг филиал на „Ал Кайда“ някога е доближавал. Накратко, Фронтът Ан Нусра остава напълно наясно с това как неговата марка се възприема от местните жители и действа в съответствие с това. Това, че той също така се оказа най-мощният военен актьор на бойното поле, беше просто допълнителен бонус, коментират Кларк и Листър.

Методът, който стои зад успеха на този фронт, имаше съществен страничен ефект: той отдалечи сирийското си крило от централното лидерство на „Ал Кайда“ в Южна Азия. Локалният подход изискваше ниво на гъвкавост и бързо вземане на решения, което се оказа невъзможно да се координира с одобрението на Зауахири, който в най-лошия случай беше изцяло некомуникативен или който в най-добрия случай би отнело два месеца, за да отговори.

Към 2016 г. също стана ясно, че за да се поддържа успехът на Фронта Ан Нусра и да се превърне доверието в популярност, популярността в подкрепа и подкрепата в лоялност, е необходимо да се справи с единственото си най-голямо препятствие за напредък:

Асоциациирането му с марката „Ал Кайда“, което носи само подозрение, параноя и недоверие. Чрез две последователни преименувания през юли 2016 г. и януари 2017 г. Фронтът Ан Нусра стана Джабхат Фатех ал Шам, а след това Хаят Тахрир ал Шам. Първото преименуване бе извършена мирно, а второто чрез военни атаки срещу ислямистки групи, които се считат за потенциални заплахи. Независимо дали първоначално е възнамерявал или не, по времето, когато Хаят Тахрир ал Шам беше обявен за света, той вече не се смяташе за лоялен член на семейство „Ал Кайда“. Благодарение на внезапните си атаки срещу съперници, той също така стана дълбоко непопулярна - за първи път в своето съществуване.

Очаквам от следствието да представи неоспорими факти. В противен случай ще остане съмнението, че български институции са употребени в режисиран вътрешнополитически сценарии, посочи той.

Обвиненията за шпионаж в полза на Русия са абсурдни и нелепи, здравият разум напуска българското политическото пространство, особено управляващите. Това каза в Пловдив президентът Румен Радев, цитиран от „Фокус“. „Това е изключително тежко обвинение. Очаквам от следствието да представи неоспорими факти. В противен случай ще остане съмнението, че български институции са употребени в режисиран вътрешнополитически сценарии,пише БЛИЦ

Очаквам наистина категорични доказателства, че българската външна политика не се е превърнала в заложник на вътрешнопартийни интереси и обслужваща интересите на управляващите“, коментира президентът. „Тезата за шпионаж в полза на Русия е толкова абсурдна и нелепа, че човек даже и не може да я коментира. Но аз съм избран с гласовете на 2 милиона българи и подобни твърдения и инсинуации са обида най-вече към всички тези хора.

Мисля, че безсилието на управляващите да се справят с тежките проблеми в страната и пълният провал на правителството в стратегически за европейското ни развитие приоритети се изражда в паническо търсене на враг така, че хората да се противопоставят непрекъснато един на друг и да не могат да се обединят в търсене на отговорност за проблемите и провалите днес“, каза Радев.


Атентатите от 11 септември 2001 година са поредица от 4 съгласувани самоубийствени атаки срещу САЩ, извършени на 11 септември 2001 година в Ню Йорк и Вашингтон.

Сутринта на този ден 19 терористи от ислямската военна групировка „Ал-Кайда“ отвличат 4 пътнически самолета.Похитителите умишлено разбиват 2 от тях в 2-те кули-близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк, при което за по-малко от 2 часа кулите се сриват до основи. Терористите разбиват третия самолет в Пентагона – седалището на Министерството на отбраната на САЩ, намиращо се в окръг Арлингтън, Вирджиния. Четвъртият самолет се разбива в открито поле в окръг Съмърсет, Пенсилвания, след като пътниците оказват съпротива преди самолетът да достигне целта си във Вашингтон. По официална статистика броят на загиналите при атентатите е 2974 души, без 19-те терористи . Никой от пътниците в отвлечените самолети не оцелява. Основната част от жертвите са цивилни лица от 90 държави. Загиват също така и полицаи, пожарникари и други спасителни работници.

Атентатите са едно от най-мащабните и трагични събития на 21 век, което повлиява силно в политически, психологически и икономически аспект не само САЩ, но и целия свят. Подозренията бързо падат на Ал-Кайда и през 2004 година лидерът на групировката Осама бин Ладен, който първоначално отрича всякакво участие, поема отговорността за атентатите.[4]. Като мотиви за атентатите Ал-Кайда и Бин Ладен посочват американската подкрепа за Израел, присъствието на американски военни сили в Саудитска Арабия и санкциите срещу Ирак. В отговор на атаките САЩ започват война срещу тероризма и нахлуват в Афганистан, за да свалят от власт талибаните, които прикриват Ал Кайда. Много държави по света засилват мерките за сигурност и въвеждат антитерористично законодателство. През май 2011 година Бин Ладен е открит и убит.

Разчистването на площадката на Световния търговски център приключва през май 2002 година. 

Възстановяването на Световния търговски център се оказва сложно, тъй като възникват противоречия относно вида на новите сгради и тяхната конструкция.На 11 септември 2011 година на мястото на кулите е открит Национален мемориал и музей на 11 септември. Непосредствено до мемориала през 2013 година е завършен Световният търговски център 1 (Кулата на свободата). Пентагонът е възстановен в рамките на една година и до сградата е изграден мемориал през 2008 година. На мястото на катастрофиралия четвърти самолет през 2009 година започва изграждане на постоянен мемориал.

Често идвахме в тази къща. Внасяхме глъч, детски смях, игри.

Нелината баба ни гощаваше със храна, прясно откъсната от градината и ласкаво ни се усмихваше…

Нелито бе красива девойка с кестеняви коси, хванати отзад на конска опашка, синеока и с устица, червени като черешка.

Носеше светли басмени рокли на цветя и бе по-красива от мен, за което тайно и завиждах.

Живееше нейде в Плевен ,в квартал ,,Сторогозия,,.

Сега Нелито я няма.

Бабата умря, къщата опустя и тревясва самотна и глуха….

През две къщи  е  къщата на баба ми Слава. На нея са ме кръстили, та съм Десислава.

Деспотична и сурова севернячка, с червени бузи и едрогърда, изправена снага, някога гледаше стадо овце, бели гъски, и каква ли не стока, копаеше царевица на полето неуморно, квасеше мляко, правеше сирене, въртеше и къщата…

А сега? Сега е една стара и грохнала бабичка, която очаква своя естествен край, заедно с последния си мъж, който е на 94 години…

Умре ли бабичката, умира и къщата.

Тая къща е отгледала няколко поколения Бърлатовци.

Има няколко версии за името на фамилията ни, но нито една не е доказана.

На територията на днешното село Якимово, Монтанско е имало голяма крепост и град, който турците обсаждат при настъплението си към Видин- 1393-4г. Българите се отбраняват умело и успешно, но не могат да устоят на настъпващите турски пълчища. Затова се взема решение военните да продължат отбраната, докато през нощта цивилното население да се изнесе тихомълком.  Няколко фамилии, водени от основателя на Бърлатовци, около 9 на брой,  по- късно основават съвременното село Мокреш  са от избягалите / Съществува и друга версия, че Фамилията е основана от римски легионер на Марк Лициний Крас, установил се в поселището, известно сега като с. Мокреш/ .

Други Бърлатовци по време на турското робство отиват да си търсят късмета в Русия, където се хващат на работа на река Волга като влекачи на кораби – руската дума за тази професия е “ Бурлаки“, откъдето се смята и че идва името на нашата фамилия.

Старият Бърлат, най-първия, за който ми е разказвал баща ми  е доживял до 100 години. Преселници са от нейде извън границите на сегашна България. Дошли са с каруци по турско от Бесарабия./ може би са онези, които са забегнали по руските земи/. Преминали са Дунава и са се разселили основно по Северна България, някои във Враца, а нашите в с. Медковец, където гостувам на старците сега….

Лежа на железния креват в дюкяна на хлад и гледам портрета на прадядя ми Цветан Бърлатов. Баща ми беше Цветан Бърлатов, па я съм Десислава Цветанова Бърлатова.



Красив и достолепен преселник, с впечатляващо палто, което сам си е ушил и филцова капела ми се усмихва от стената…

Внезапно влиза бабичката, превита о две и рука-

-Ето ви чаршафи, възглавки. Айде, легайте, че сте пътувале. Цела Сръбия сте обиколели, па и Румъния, нейсе… почивайте сега….

И изведнъж ни в клин, ни в ръкав изтърсва, сочейки към голямата маса в стаята, където сме полегнали на ладовинка-

– Те тука ще ми бъде ковчега, мале. Леля ти Сийка ще ти се обади да дойдеш…

Замръзвам. Нищо, че е август.

Стените тихо пукат в тишината, сякаш охкат, а  в тапетите се движат живинки. Миризмата на застоял въздух и старост дразни ноздрите ми.

И тавана, и стените са  се изкривили също като стопанката. Осъзнавам, че тя отиде ли си, отива си и къщата на Бърлатовците. Циганите ще я купят за една смешна сума, та кой живее в Северозападна България? Няма поминък, няма завод, няма работа.

Тая пуста паплач ще измъкне и керемидите, и дървата и всичко по-ценно ще се продаде, черчеветата на дограмата ще запалят, за да се стоплят тия лешояди…

Прадядо ми Цветан с филцовата капела  настойчиво ме следи от стената…

Знаеш ли, че е ходил едно време на аудиенция при Царя, за да иска разрешение да направят училище в селото. Бил е виден шивач и търговец, участвал е в построяването на училището. Какви хора са били, ей…какви сме сега…

Училището  си е на мястото, само дето почти няма деца. А тези, които учат в него слабо говорят български…

Осъзнавам, че и прадядовия ковчег, и на дядо ми Виктор, и на другите от рода са седяли на тая маса, в стаята, в която сме настанени, наречена ,,дюкян,, . Стаята за изпращане от единия в другия свят.

Тъмно и безшумно е в старата къща, а мъжът ми тихичко похърква на другия креват и нещо сънува.

Не мога да заспя. Страх ме е. Адски ме е страх, има толкова много умрели души покрай мен. Сякаш ни наблюдават отгоре всичките покойници с моята фамилия….

Викам мъжа ми и го придърпвам към мен. Неистово искам да се любим, да се роди от нас живот, живот , който да надвие толкова многото мъртви около нас.

Сетне се успокоявам, че съм направила най-правилната постъпка и заспивам…а в главата ми се ражда следната мисъл.

Някога си в часовете по география ни учеха, че най-голямото богатство на една държава са природните и богатства. Залежи от златна и желязна руда, нефт, гори, плодородната земя, а едва сега разбрах, че най-големия капитал на България всъщност са хората.

източник: desilosha.blog.bg

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623

Архив на сайта

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ