Спомен за българският актьор Георги Кишкилов!(11 март 1932 г.21 юни 1999 г)

Георги Кишкилов е български актьор. Роден е на 11 март 1932 г. в град София. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност актьорско майсторство през 1958 г. при проф. Николай Масалитинов.

След това работи в Драматичен театър „Стефан Киров“ Сливен (1958 – 1960 г.), Драматичен театър „Владимир Трендафилов“ във Видин (1960 – 1964), Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ 

Плевен (1964 – 1965 г.), Сатиричен театър „Алеко Константинов“ (1965 – 1966, 1976 – 1985, 1988 до 1990), театър „Сълза и смях“ (1966 – 1976 г.), Драматичен театър Търговище (1985 – 1987 и 1991 – 1992 г.), Свободен театър „Народна сцена“ (1994 – 1995 г.).Играе в различни театрални постановки като „Самодива“, „Светът е малък“, „Скакалци“, „Рейс“, „За честта на пагона“.

Известни филми с участието на Георги Кишкилов са: “ На всеки километър“, „Следователят и гората“, „Матриархат“, „Баш майсторът н-к!“, „Сами сред вълци“ и други.Член на САБ (1958).

Георги Кишкилов почива на 21 юни 1999 г. в София.Поклон!

Научете повече

През 1980 г. започва най-излъчваната телевизионна игра в българския ефир “Минута е много”

Премиерата на “Минута е много” е на 22 февруари 1980 г., петък, от 19 ч. Генерален директор на БНТ тогава е Иван Славков. По ирония на съдбата той си отива завинаги в годината, когато състезанието е спряно.

Създател на предаването е проф. Лилия Райчева, а негов дългогодишен водещ Петър Вучков. Със своите многократни и забележителни победи в него,  Димо Падалски пък става неговата жива легенда.Преди 36 години Лили Райчева започва да го прави по покана на Стефан Тодоров – главен редактор на студио “Младост”. Попитал Доктора – режисьора Младен Младенов, да му предложи някого и той препоръчва Райчева, която вече преподава във Факултета по журналистика. 

Още като студентка в 3-и курс тя сътрудничи на редакция “Телевизионно състезание”, междувременно е защитила и дисертация “Монтажът в екранната публицистика” в Москва и е напълно наясно какво иска да направи. И обявила: “Единственото, което искам, е да не ми се бъркате, играта да се излъчва по едно и също време и да работя с един и същи екип.”Райчева измисля човечето още в началото, защото и? трябва някакъв каш или пресечка, докато състезателят мисли, без зрителят да остане с впечатлението, че нещо е останало извън кадър. “Зрителите винаги са подозрителни”, казва професорката. Преди още да измисли предаването, имала навика да събира реклами и списания. Така видяла човечето в някакво западно порно списание. Изобразявало рубрика, наречена “Затваряйте си устата”.

На екрана направили така, че то наистина казва “Няма време”, а не само си отваря устата. Ефектът бил постигнат чрез анимационната азбука, която операторът Добрин Керестелиев имал. За гласа на човечето канят Борислав Бояджиев, говорител в радио “София”. После и Петър Вучков се записва за глас. “Всеки можеше да го прави. Казваш на каданс: “Няямаа вреемее”, после прожектираш на нормална скорост и става ефектът на Бърборино”, обяснява Райчева.И точно от тази реплика 5 години след старта на “Минута е много” тръгва втора игра – “Няма време”. “Сама измислих новото състезание, защото нямаше конкуренция”, разказва авторката. В “Няма време” идеята е трикратният победител от “Минута е много” да се среща с някой напълно непознат. И именно новата игра показва за първи път на екрана някои типични за тв състезанието елементи, които днес присъстват във всички телевизии. Например в “Няма време” играят на шаради. Канят актьори, за да е по-разнообразно. Има рулетка, която след завъртане показва кой въпрос ти се пада. Подаръците за верен отговор са в кутии, в някои от които има шегичка – отваряш и вътре пише: “Опитай пак”.

Кутиите ги отваря Румяна Тонева – по онова време асистентка на Петър Вучков, а днес – един от най-известните фоторепортери на “24 часа”. За играта я избира Лили Райчева. “Не исках той да има само асистентка, а да избера интелигентно момиче. Тя ми направи впечатление. С Петьо отидохме в модна къща “Руен” в Горна баня. Там имаше сума ти момичета, все блондинки, а Руми седеше настрани. Хареса ми, имаше специфично излъчване, поведение. Предаването не ми е да се разхождат крака нагоре-надолу”, разказва Райчева.

След време тя кани и втори водещ – актьора Стефан Спасов. Причината е увеличената работа на екипа. Предаването се завърта всяка седмица, става външна продукция. А и Вучков има здравословни проблеми, макар че нито един зрител не разбира, че той изкарва два инфаркта. Предаването обаче му действа като афродизиак. 20 дни след като му поставят 4 байпаса, той пак е в студиото.36 години след началото няма зрител, който да не знае кой е Петър Вучков. А ако работиш в телевизия и искаш да си успешен, най-важното е да бъдеш разпознаваем. Това е една от аксиомите за медията, които Лили Райчева обяснява на своите студенти и днес. Защото ако си разпознаваем, тогава предизвикваш доверието на хората.

Такава е и “Минута е много” – разпознаваема, некомерсиална, най-дълго просъществувалата тв игра, създадена по оригинална концепция. В нея са зададени най-много въпроси, част от тях издадени в 6 книги. И все още е единственото българско предаване със свой клуб, съставен от трикратните и годишните победители.

Източник: в-к „24часа“. Със съкращения.

Научете повече

Два култови соц-автомобила които останаха в историята

Легендарният ЗАЗ

От 1966 до 1994 година в Запорожкия автомобилен завод се правят моделите ЗАЗ-966В, ЗАЗ-966, ЗАЗ-968, ЗАЗ-968А и ЗАЗ-968М, които също са популярни в България. При всички тях моторът е отзад, а багажникът, със символичен обем, е отпред. Интересно решение е отоплението на салона да става с бензинова печка, която харчи около 850 милилитра бензин на час. Към момента в България все още има регистрирани 969 запорожеца.

"Трабант“, тук във версията си 601, е сред колите, за които се чака най-малко, а е и сред най-достъпните като цена. С купето си от „дуропласт“ (специална смола и памучни фибри) колата е лека (тежи около 600 килограма) и двутактовият двуцилиндров двигателят, с мощност 26 конски сили, не се затруднява да я задвижва. Друго предимство на автомобила, произведен в Германската демократична република, е елементарната и надежда техника. Технически грамотните собственици на трабанти не без основание се хвалят, че ако имат нужните части, могат да направят основен ремонт на двигателя дори на път при полеви условия. Отличителна черта на трабантите, както и варбурзите е пушекът зад тях, който се получава заради изграрянето на смес от бензин и масло в двигателя. Това е повод и за вица, че това е най-дългата кола в света – три метра каросерия и пет метра пушек. С минимални промени версията 601 се произвежда до 1991 година.

Научете повече

През социализма оставяхме ключа под изтривалката а престъпноста бе символична

Всички помнят кога се появиха решетките по първите етажи, още в началото на демокрацията.  За няколко години всички се орешетиха, вървиш по улицата, вляво вдясно решетки като в затвор, автоаларми, блиндирани врати, видеонаблюдение, охранителни системи, железните врати на входовете, охраняеми комплекси, охрана в училищата с пазачи и видеокамери, оръжейни магазини  откъдето можеш да си купиш индивидуални средства за самозащита - електрошок, спрей, травматичен пистолет ... , 

Когато пишете че нямало банани, в НРБ нямаше и страх, по улиците нямаше бандити, те бяха на друго място, нямаше СОД и СОТ, охранителните фирми бяха още далеко в бъдещето. Жените не носеха спрейове в чантите си, в НРБ  младо момиче се прибира вкъщи късно през нощта, върви по пустите улици, ходила на купон и се кефи на живота, никой не смее да я пипне с пръст , нямаше трафик на жени и на деца. Децата играеха до полунощ и майките им не се страхуваха за детето че ще стане плячка на педофил, наркодилър или че детето просто може да изчезне за органи, майка казваше - Когато огладнее ще се прибере. 

В НРБ децата не изчезваха, най-много да се изгуби, играе играе и се отдалечава на два километра от дома, не може да се прибере и реве на ъгъла, минава някой, разбира какво е станало и води детето в милицията, след един час кварталния милиционер  връчва детето на майка му.  

Средата в която живеехме беше безопасна за всички, освен за престъпниците.  Ходихме сами на училище, без придружител, и пак сами се връщахме вкъщи. Сами играехме навън без надзор, и територията на игрите ни обхващаше километри далеч от дома, цялата Морска градина дълга 5 километра беше пространство за изследване и за игри. Сами ходихме до магазина, с написана бележка и паричките в ръка, сами ходихме на плаж, бяхме самостоятелни и можехме да вземаме решения и да носим отговорност за постъпките си.  

През социализма не си заключвахме вратите, а сега излизаш заключваш, връщаш се пак се заключваш, страхуваш се даже да заспиш ако не си заключен. 

Огнян Алексиев.

Научете повече

Градът с най-висока средна работна заплата преди 1989 г.

През годините на социализма  е построен 100 % от обществения жилищен фонд и всички обществени сгради в града. Коритата на реките са облицовани, пътищата – асфалтирани. Построена и пусната е най-голямата болница в района МБАЛ „Проф. д-р Константин Чилов“, двете средни училища и всички промишлени предприятия.През 1989 г. общината си има над 26 000 жители. 

През периода на социализма, Мадан е градът с най-висока средна работна заплата в страната. 

Над 6000 са заети в оловно-цинковото производство, всичко си върви по мед и масло – наплив на народ от цяла България с мерак да става миньор – заплати като на министър, пенсиониране на 45-годишна възраст и естествено градът си е малкият рай – ако приемем, че големият е София. 

При последното преброяване се установява, че населението на общината е намаляло драстично- жителите са малко над 5 000. Земята около града прилича на сирене ементал – отляво и отдясно зеят запуснати входове на рудници – над 50 са експлоатираните само в годините на соца. 

Официална статистика за средната заплата на Смолянска област сочи- малко над 700 лева или двойно по-малко, отколкото в София.

Научете повече

Младите не знаят, а старите не помнят....Дали е така?

Ех, 10 ноември – денят, в който дядовците ви напомнят колко е било хубаво в епохата на социализма. Днес няма да споря. Ще кажа само – да, дядо, беше много яко в соца. Нека бъда по-конкретен.

Беше много яко да забавим малко темпото и да обърнем внимание на другите хора, докато се редим на километрични опашки за банани. Да, бананите бяха изгнили, но никой не беше там заради тях. Ние се социализирахме, дядо.Говорихме си, клюкарствахме си, интригантствахме. Какво е направил Иван, какво е казал, смешно ли е било? Бай Тошо бил ли е в смешката? Опашките бяха интервю за издигане в партията. А да станеш доносник, дядо, това беше гордост! Ти знаеш. Освен това в един дом живееха пет семейства. Е, нямат право на гражданство, но правата са надценени, нали дядо?

Беше много яко и че нямахме почти нищо. Все пак тежкият материализъм само ни съсипва. Социализмът се грижеше да нямаме избор, за да не се разсейваме с глупости. Такава мъка е днес в супермаркета, когато трябва да избираш между цели три вида оцет. А тогава имаше само един вид оцет. Всъщност нямаше нищо друго освен оцет, олио и  хляб.

Друго си е партията да ти каже какво е добре за теб. Партията се грижеше за нас, дядо. Ти знаеш. Тя ни избираше работа, тя избираше къде да живеем, тя избираше как да живеем. А пък ако вземем някакво решение, държавата не се сърдеше. Даже ни пращаше на лагер да си починем. Съвсем безплатно. Но и ти си ходил там, знаеш за какво говоря.

За нас оставаше всичкото време на света, в което можехме да се разхождаме, защото до работа си ходехме пеш. Все пак за кола се чакаше 15 години. Пазихме природата чиста!

По времето на соца дори децата по площадките не се караха. Просто защото имаха еднакви играчки. Виж колко просто решение на тежък социален проблем, нали дядо?

Модата също беше практична. Тези западни „нечитави“ дънки рядко влизаха у нас. Вместо това имахме „Рила“, от дочен плат. За какво са ни сауни, като така хубаво ни се потяха краката.

Дядо, помниш ли как всеки петък вечер се забавлявахме както подобава за млади хора – гледахме съветска телевизия. Да, много от нас не знаеха руски, но ни беше срам да си признаем, че никога не знаеш как ще спечелиш билет за яките, да ги наречем екскурзии.

Изобщо, дядо, наистина има много поводи за гордост от изминалото време – пионерчета, чавдарчета, корекомски яйца, чушкопека – символ на технологичния прогрес!

Така че дядо, напълно съм съгласен с теб. По времето на соца беше яко! Знам, че и ти си бил там и си преживял същото, но явно си позабравил, защото твърде много си си почивал в лагерите.

www.novinite.bg

Научете повече