Това се случи на 2 май 1963 г. След първомайската манифестация в моето родно село Волово всички ние – 7-8 момчета на възраст от 15 до 17 години, се качихме на влака за Русе, за да се приберем по квартирите си и да се подготвим за училище. Единствено аз, тогава на 19 години, вече студент първи курс във ВХТИ-София, бях издържал с отличен изпита си по висша математика и карах 6-месечната си трудова практика като работник в леярния цех на завода „Г. Димитров”.
Във влака Пенчо засвири с акордеона и ние се разпяхме и разтропахме. Пеехме това, което сме чували по радиото. В репертоара ни беше песен на Емил Димитров, известните ни от забавите „Марина, Марина”, „Тинтарела ди луна” и др.
След час пътуване приближихме гарата в Русе. Малко преди влакът да спре, в нашето купе, където бяхме аз и още 2 момчета, влезе един старшина от Народната милиция, застана на вратата и каза никъде да не мърдаме. Когато Стефан, на 16 години, се изправи да си вземе чантата, пазителят на народната власт, с изваден срещу нас пистолет, изрева: „Стой тук, че като те прасна с туй черясло по главата!”. След като влакът спря, милиционерът ни подкара към една странична стая на жп гарата. Оттам позвъниха по телефона и ни вкараха в една закрита камионетка. Рапортът на проявилия смелост и бдителност милиционер беше: „Пеят американски песни”. Това беше страшно престъпление.
И така, вече по тъмно, ние стояхме изправени пред двама висши офицери на всемогъщата ДС – един полковник и всяващия страх и ужас с вида си, небезизвестния тогава кап. Вангел Кръстев. Прибраха ни личните паспорти. След като аз се осмелих да попитам: „Извинете, ние държавни престъпници ли сме, че да ни арестувате?”, отговор не последва. Когато зададох втори въпрос, ни изкряскаха грубо: „Я елате тук бе, чукани!”.
Веднага след това бях отведен от страшилището кап. Кръстев в тъмна стая. Предвиждах за какво съм тук и си казах мислено: „Баща ми никога не ме е бил през живота ми и ако ти, гад, ме унижиш и ми удариш дори плесница, ще се нахвърля върху теб, ще ти взема пистолета и ще те убия като куче, макар да знам, че жив няма да изляза оттук”. Стиснах юмруци, напрегнах коремните си мускули и, разбира се, удар последва. Но той удари на твърдо, аз не паднах и не молех за пощада. Палачът се обърна, отвори бързо вратата и излезе. Вечерта се прибрахме по домовете си живи и здрави. Но имаше заплахи, че ще ме изключат от института и ще ме уволнят от работа.
Завърших висшето си образование и заминах на работа по разпределение в МЗ „Възход”, Попово. Благодарение на отличната си диплома бях назначен като началник в леярен цех. Един ден ме извикаха при партийния секретар. Той излезе от стаята, а един непознат човек се ръкува с мен и се представи – майор Петров от Държавна сигурност. Попита ме какво е станало, когато съм бил на стаж преди 10 години в Русе. Разказах му цялата история, която му е била известна, предполагам, защото досието ми в ДС ме е следвало навсякъде. Той каза: „Нашите хора малко са се изложили”.
След месец ме потърси в дома, където вече имах семейство с жена и дете, друг служител на ДС. Той каза, че ме вербува като агент. И тъй, инженер Георгиев беше също агент Димитров.
Инструктира ме как да действам и да им представям донесения – лично написани от мен. Моето първо и единствено „донесение” беше, че като началник-цех съм наложил дисциплинарно наказание на работник за умишлено повреждане на леярска екипировка. Това беше известно на всички, защото тези факти лично изнесох на открито производствено събрание. Изглежда, от ДС са преценили, че певецът на „американски” песни не става за таен „певец” на службите и с това дейността на агент Димитров приключи.
Когато след години научих истината за зловещите лагери на смъртта и гледах филми за погубени човешки съдби, си дадох сметка какво е можело да се случи с мен през далечната 1963 г.
Източник: retro.bg Георги Георгиев, Русе
20:29
