Крадат кожуха на известен съветски политически анализатор в търновско капанче дни преди нова година през 80-те

"У нас нас пипат здраво"...казва дежурния милиционер
Известният политически анализатор на „Литературная газета” Леонид Почивалов*  ме помоли да не го намесвам в случая             
… Социалистическо време, дни преди Нова година. Седим си с Льоня в търновско капанче на печен суджучец и червено от Джулюница. И изведнъж виждам как - на метри от нас! -  някакъв взема кожуха ми от закачалката и тръгва да си излиза. Това е екшънът в резюме. Ето го в подробности: през соца имаше практика наши и съветски журналисти да си разменяме гостувания - ние в СССР, те у нас - с цел „подготовка на  репортажи за крепката и нерушима българо-съветска дружба”. При един такъв „обмен” ми се падна честта да придружавам Леонид Почивалов, световноизвестния писател, полиглот, коментатор от най-авторитетния тогава в СССР седмичник „Литературная газета”, и да му съдействам. Трябваше да подготви той репортаж „В братска България преди Нова година”. Долетя Леонид в края на декември, посрещнах го на летището и веднага с кола отпрашихме закъм Търново, крайната ни цел. Посрещна ни инструкторка от местното БКП,

партията бе предупредена за високото посещение.

За първата вечер, рече жената, съм ви запазила маса в представителен ресторант. Предадох му това, а той: „Моля те, Наско, нека да е в обикновена кръчмица, да усетя истински страната ви”. Тя като чу, се втрещи: „Но как, да се излагаме, ще ме уволнят!” Ала що да стори, прие. Така се озовахме в пиратско кръчме на безименна тъмна уличка. И той веднага: „Чуваш ли какво си говорят ония двама на съседната маса”? Аз: „Онзи е излязъл от затвора и ще си надстроява къщата”. „А онзи на другата маса ?” „Ами … жена му изневерявала с някакъв и го търсел да го набие”. „Ето, ухили се Леонид, точно като при нас … а как, Наско, щях да чуя такива истории в официално заведение ?” 

И тук започна историята с кожуха. Мъж на средна възраст, слаб, прилично облечен, се запъти бавно към закачалката за дрехи, откачи кожуха ми /беше нов, три четвърти, бежов/ и тръгна да излиза. Скочих, с два скока го настигнах - и тъкмо да го хвана за яката, една ръка ме спря. Беше сервитьорът. Оставете го на мен, рече. Хвана го под ръка и го заведе в служебната стаичка, заключи го, а междувременно управителят взе да звъни на милицията. „А тоя наш герой го знаем отдавна, рече, клептоман е, редовно ги прави тия работи, вкарат го за два дни в следствието и го пуснат, до следващия път”. А мен ме изненада бързата реакция на заведението. /По-късно си помислих - дали не са го предизвестили че ще го посети съветски журналист и да действат твърдо при произшествие./ За нула време пристигнаха две /?/ милиционерски коли, едната ни взе с Леонид, другата качи крадеца. Тук интересна подробност - същия ден бе открита новата сграда на градското МВР и се оказа че сме неговите първи посетители. Прие ни следовател /Леонид отказа да присъства на дознанието/...

Следователят ми разказа накратко за престъпника

/бил свестен човек, живеел с дъщеря си студентка, не го вземали на работа/, после отвори пауза и рече: „Оставям на вас какво да правим с тоя познайник - да го затворим, да му простим …както решите”. /След време си сетих че е побързал да съобщи на дежурния в партията и той му е наредил да ни предложи ние да изберем наказанието/. Вдигнах рамене - що за практика, другарю следовател, човекът отговаря пред мен, но повече пред закона? Ако нямате нещо против ще го извикам, каза следовятелят и звънна. След малко се появи моят „кожухопохитител” - и какво мислите стори? Хвърли се на пода, допълзя до мен… и взе да ми целува обувките!.. Дръпнах се, станах - накажете го - успях да река. Повиках Леонид и си тръгнахме закъм хотела. А по пътя той ми рече: ”Моля те, не казвай никому. Аз също.

При нас пипат здраво.

Дори да съм само свидетел, това ще ми струва най-малко лишаване от задгранични командировки”.

…Та ето как представих родината си пред големия съветски журналист. /Не че и той не можеше да ми осигури подобно преживяване, в неговата страна ги има в изобилие…/ След месец излезе репортажът му. Мил и приятен, както се казва – новогодишно позитивен. И, разбира се, без нито ред за трагикомедията. Приятелю Леонид, прощавай че, макар след толкова години, я изваждам на бял свят. Но съм сигурен че няма да пострадаш.  Нали, казват, действа  някаква давност!

Наско МАНДАДЖИЕВ
Наборе.бг
-------------       
Леонид Викторович Почивалов (1924—2008) e руски и съветски писател и журналист. Работил е като собствен кореспондент на вестник «Комсомольская правда» по страните на Югоизточна Азия, собствен корреспондентом «Правды» в няколко африкански страни, и специален корреспондент на «Литературная газета». Работил е и като моряк, няколко пъти е пътувал с кораба „Витязь” по всички морета и океани. Като журналист е участвал в първия арктически авиопреход Москва-Мирный през 1962 година.

Научете повече

Легендата Емил Димитров едва не умира на концерт в Дряново през 70-те

Беше лятото  на 1975 г.  В Дряново гостуваше с концерти именитият естраден певец и композитор Емил Димитров. Като отговорен редактор в градския радиовъзел се запътих към читалището за да да взема интервю от естрадната звезда. С помощта на неговия неизменен спътник, приятел  и  инпресарио Васил Андреев успях да уредя разговора в почивката между дневния и вечерен концерт. Реших да изгледам музикалната изява на Емил на сцената и така отблизо да наблюдавам всичките му изпълнения.  Концертът отиваше към своя край, а Емил Димитров пееше една от новите си песни „Грозде не набрах..“.  Още в началото на песента, забелязах, че лицето на певеца стана бяло като платно, едри капки пот избиха по него и той инстинктивно се хвана за сърцето и го разтриваше. Ръководителят на „Синьо-белите“ /ако не ме лъже паметта - Никола Чалашканов/ даде знак оркестърът да спре. Отиде до певеца и му каза тихо: „Емиле, какво става, да не те стяга сърцето?“ Веднага намериха стол и той седна, като едва промълви: „Имам остри болки  и в сърдечната област и в гърдите, както онзи ден!“

Веднага спуснаха завесата и публиката не зашумя, а притихна, разбрала, че нещо става с Емил Димитров. Извикаха лекар от „Бърза помощ“ - начаса пристигна д-р Пейчо Златев, заедно с медсестрата Райна Мутафчиева. Наблюдавам всичко, което уважавания и днес дряновски лекар извърши на именития си пациент. Беше направена електрокардиограма на място, измерено кръвното налягане, както и пулса на болния. Заключението на д-р Златев бе, че Емил Димитров има сърдечни отклонения и, че трябва да спре концерта и да почива. Певецът първоначално упорстваше, защото дряновци очакваха да чуят песните му на живо, но после се съгласи със съветите на доктора.

След лекарствата, Емил се съвзе и видимо беше вече по-добре. Искаше непременно да се извини на почитателите си от дневния концерт, а и на останалите, които щяха да влязат за вечерното представление. Не му позволиха, а Васил Андреев съобщи пред завеса за причината по спирането на концерта. Емил се успокои, аз му пожелах скорошно оздравяване.

- А, не, вече съм добре, щом съм обещал интервюто – ще ви го дам! Тръгвате с нас за Дряновския манастир, там  ще вечеряме, - каза Емил.

-Но, др. Димитров, трябва да си почивате, както заръча д-р Златев, – казах смутено.

-Както си почивам, ще разговаряме – отсече популярната естрадна звезда, а импресариото му не посмя да му се противопостави. След  като вечеряхме и Емил Димитгров изпи любимата си „кока-кола“ включих магнетофона и разговорът започна.  Беше добър разказвач – разведе ме през целия си живот. Любопитен бе споменът му за запознанството му с Шарл Азнавур, станал кум на певеца, за изявите му на митичната зала „Олимпия“ в Париж. Разказа и за баща си – факира Мити, който при гостуването си в Дряново винаги се е отбивал на раздумка при дряновския поет Атанас Смирнов. По-късно с моя колежка от София решихме да се обадим на Емил по телефона и ако е възможно да ни приеме в дома си. Както винаги усмихнат и сърдечен, но зависим от болестта, певецът ни посрещна. Припомним му за случая в Дряново. „Не съм забравил  за станалото във вашия град - след него спрях да пея за известно време.  Поздравете доктора, който ми помогна тогава, много съм му благодарен!“
                                                 
Любомир  ДИМИТРОВ, Дряново
/Наборе.бг/

Научете повече

Най-великият български цигулар, умира като клошар в един жп вагон в Мюнхен

Геният, на когото родината не прости!

Ако в България се е родил гений, то това е станало на 14 януари 1926 година в София в дома на известния цигулар Никола Абаджиев и пианистката Лала Пиперкова. Детето чудо се казва Васко. На четири години, без никой да го кара, той застана до студентите на баща си и започва да свири заедно с тях. На девет той вече е в Консерваторията с диплома за завършено средно образование. На дванадест на конкурса „Франц Крайслер“ във Франция, съветският виртуоз Давид Ойстрах печели първа награда, а на българчето е дадена специална, не може по-голяма- той е още дете. Дете, но чудо и това виждат не само родината му, но и целият музикален свят. И този щедро надарен от бога талант завърша живота си почти като клошар след инфаркт в един железопътен вагон на Хамбург.

Дали тази трагична съдба или политическата конюнктура в онзи период от историята на България е причина тя да се отрече от него. Да,  но от началото на демокрацията минаха тридесет години, а сънародниците ни малко знаят за този великан. Настина има един прекрасен филм на режисьорката Моника Якимова, има и няколко книги, посветени на живота му. Отскоро една малка уличка в Студентския град в София носи името „Васко Абаджиев“, но при толкова паметници, някои от тях на съвсем незначими „герои“ , липсата поне на един бюст на най-големия български цигулар не говори добре за националната ни памет. През 1942 година Васко е вече на четиринадесет, когато семейството се место  в Берлин. Някои го сравняват с Паганини, други с Моцарт, но и едните, и другите са прави. Времето обаче е лошо - война. Въпреки това българинът изнася концерти, приемат го навсякъде възторжено, обявяват го за извънземен . Ликът му е върху огромните афиши, закачени по фасадите на сградите. В оцелелите още зали свири с големи оркестри, а популярността му се простира върху цяла Германия.   След края на войната, през 1945 г.,  се заговаря за връщане на фамилията в България, но явно притеснен от съветската окупация тук, бащата решава да останат.  Отказва и предложението синът му да бъде назначен за концертмайстор в берлинската филхармония. Всичко, което става наоколо, разрухата след войната, силно разочароват Никола Абаджиев и през 1947 година, след мозъчен удар той почива. 
Виртуозът и майка му заминават за Швеция, но след няколко концерта става ясно, че и там оцеляването ще е трудно. Нямат пари, живеят в нищета. Тогава, през 1950 година, двамата се връщат в България. И тук отново той си припомня вкуса на голямата слава. Защото негов покровител става не друг, а министърът на културата Вълко Червенков. Дават му влогова книжка, от която може да тегли, колкото си иска. Друг такъв случай няма. Хонорарите му ,са много, много далеч от това, което получават колегите му. Има, разбира се, защо. От концертите му държавата печели доста добре, освен това е истинска гордост и реклама за страната ни. Търсят му цигулка по целия свят. Получават се 16 оферти. Изборът пада нае една „Страдивариус”, но в крайна сметка инструментът, с който ще свири е направен от лютиера Л. Калоферов.  Разказите на хората, които го познават, в споменатия филм, напомнят, че препълнените салони са го аплодирали по тридесет минути без прекъсване. Пред зала „България“, където има концерт, са изнесени говорители и околните улици са препълнени със слушатели. Конна милиция се грижи за реда. И нека припомним, не става въпрос за футболен мач, а за цигулков концерт. А желаещите да присъстват се нареждат на опашка за билети от шест часа сутринта. Васко Абаджиев е идол. Следват го тълпи почитатели, искат да го докоснат. Тръгват за концертите часове преди началото и търпеливо чакат. Шест-седем биса са неизбежни, преди да се обяви краят.   Държавата обсипва Васил Абаджиев с пари, но като човек, който няма отношение към тях, той винаги е без стотинка. Доста му помага в харченето и неговата майка Лала. Тя парира отдалеч и всичките му опити да се свърже с някое момиче. Иска да е само неин, което е гаранция за разкошния й живот. А и детето в сина й още не е пораснало и се връща към неизживяното детство. Диригентът Руслан Райчев разказва, че за концерт в Пловдив той дошъл освен с цигулка и с футболна топка и настоял преди началото да поиграят футбол в градинката . Така и станало въпреки че маестрото бил облечен в смокинг и лачени обувки.

Васко Абаджиев свири главно в България. Разрешават му да гастролира най-много в Унгария, СССР, ГДР и останалите социалистически страни. Вратата на Запад е затворена.  Този факт, болестта му, с която не може да се справи и може би влиянието на майка му са причина през 1956 година след едно пътуване в Чехия и Унгария той да продължи за Хамбург да остане там. Но в Германия сякаш са го забравили, виждат друг човек.  В очите на немците той  вече не е виртуозът, детето чудо, Паганини или Моцарт.  Няма пари.  Живее с благословията на социалните служби и няколко добри приятели. Настанен е в пансион, свири тук-там за малки хонорари. България се опитва да го върне. Приема, ако му организират концерт във Виена и Москва. Иска двеста долара , за да си плати наема и купи костюм. В крайна сметка до завръщане не се стига и най-великият  български цигулар е обявен за невъзвращенец, с други думи враг на народа. Това не му пречи той да продължава да говори с любов за родината си. Да я обича и да не харесва страната, в  която е избрал да живее. Смъртта на майка му е тежък удар за несвикналия да се оправя сам в живота мъж. Обществото продължава да не го приема. Виждат го да свири Бах в мизерните пристанищни кръчми в Хамбург. Дават му халба бира и чаша вино, които той не пие, но за сметка на това пуши достатъчно. Живее мизерно . Богат меломан го чува случайно, наема му жилище, осигурява му храна и му организира концерти в църкви и катедрали. Публиката е малобройна, но има верни почитатели, които го следват навсякъде. Но преживяното, мизерията, славата, талантът, изтощението -  всичко това като че ли му идва в повече. Докато идва този момент, в който издъхва във влака само на 52 години. Това е  краят.  Но не съвсем. От днешните хора, от  факторите в родината му ще зависи колко още  Васко Абаджиев ще живее. А той заслужава много.

Подготвил Исак ГОЗЕС
Източник: БЛИЦ

Научете повече

Разказ на един пилот: Как с два изтребителя пазехме денонощно и София

Кацал съм с МиГ-23 на летище “Балбек” в Крим
Като пилот във ВВС се уволних през 1989 г. Завърших Висшето военновъздушно училище в Долна Митрополия през 1961 г.

Този випуск е единственият у нас без авиационна жертва. Ние не оставихме майки с черни забрадки, жени вдовици и деца сираци.

Летял съм на всички типове изтребители, без МиГ-29, които бяха на въоръжение. За времето си всички бяха добри и много надеждни самолети. След 10 ноември, когато започна съкращението на армията и на ВВС, първо посегнаха на изтребителите МиГ-23. Защо ги ликвидираха, нямам обяснение, но бяха много добри бойни самолети. Пет години съм летял на тях. Те имаха система за автоматично управление. Това означава, че полетът може да се програмира и самолетът,пише epicenter.bg

да изпълни сам заход за кацане

Ние съкратихме сериозно армията си, докато Турция и Гърция не махнаха нито един войник. Сега се твърди, че политиците, а не военните, ще опре­делят какъв нов изтребител ще купим. Навярно защото те прогнозират армията в какви мисии ще участва. Моето мнение е, че войската ни трябва да се учи да брани Родината, а не да ходи на мисии зад граница и да воюва срещу чужди народи. 18-и изтребителен авиационен полк, който командвах, бе базиран на летищата в Доброславци и Габровница.

Полкът бе въоръжен с МиГ-23. Тогава имахме 36 бойни самолета и осем учебни. Неговата главна задача бе заедно с Първа зенитноракетна бригада и Първа радиотехническа бригада (локаторите - б.а.) да предпазва и да не допуска разузнаване и удари от въздуха по обекти на територията на страната и на войските, западно от линията Русе - Свиленград. Тоест, охранявахме две трети от територията на страната. Това бе нашата зона за отговорност с особено внимание към София, Перник и Кремиковци. Разбираемо е, защото това са едни от най-важните стратегически обекти на държавата. София - като столица, Кремиковци - тогава бе най-големият металургичен комбинат на Балканите, Перник - заради металургичния завод, рудниците и топлоцентралата. Така че основната ни задача бе да предотвратяваме удари на противника със самолети и ракети.

През 1986 г. нашият авиополк участва в дивизионно тактическо учение с предислоциране в нов район извън страната - на полигона „Ашолука“ в СССР, до гр. Астрахан. Тогава за първи път наши пилоти участваха в стрелби на полигон зад граница с родни МиГ-23. С изтребителите прелетяхме до Астрахан. Това са 2250 км в едната посока. От България излитахме през пет минути по двойки, общо 12 изтребителя. Наложи се да кацнем междинно на летище „Балбек“, до Севастопол в Крим, за дозареждане с гориво. Самото летище е на брега на Черно море. След като заредихме изтребителите, се отправихме към Астрахан. Там на полигона в пустинята ни бяха планирали да свалим четири мишени на малки, средни и стратосферни височини в насрещен курс с бойни ракети. Като казвам стратосферни височини, имам предвид над 12 000 метра. Дотогава такива задачи не бяха изпълнявани от нашата авиация. Справихме се блестящо и руснаците ни

поставиха оценка „отличен“

Астрахан е разположен до р. Волга, а летището е на десния бряг на реката. Полигонът пък бе доста далече в пустинята. Руснаците се отнасяха много добре с нас, приятелски, като братя. Не мога да се оплача от битовите условия и от храната, които ни предложиха. С шефа на центъра полк. Меляхов дори летяхме заедно за разузнаване на времето.

По линия на Варшавския договор руснаците често ни пускаха самолет „нарушител“ за проверка на дежурните сили и средства (сега същото го правят и от НАТО - б.а.). Искаха да видят дали навреме ще се вдиг­нат изтребителите и дали ще прехванат „нарушителя“. А ние го прехващахме с учебни пускове. Има си специална фотоапаратура, която фиксира действията на пилота - самия захват и пуска. После данните се снемат, дешифрират и анализират. В командния пункт на полка се изобразява целият полет на „нарушителя“ и на дежурните изтребители. Ако има отклонения от страна на пилотите, се правеше разбор. Посочваше се какви са грешките и какви биха били последствията, ако ситуацията е реална. Руснаците

въобще не ги интересуваше какво е времето

- сняг, дъжд, студ или пек. Това нямаше никакво значение. Пускаха „нарушители“ и ние трябваше да се справяме. При бойно дежурство сме излитали при всякакви условия, защото така ще бъде в една реална война. Ако времето не позволяваше обратно кацане в Доброславци, приземявахме се на летищата в Габровница или в Граф Игнатиево. Постоянно имахме два дежурни изтребителя - в Габровница или в Доброславци. Това означава, че София се пазеше денонощно от два бойни самолета (сега са два в Граф Игнатиево за цялата страна - б.а.). Особеното бе, че сутрин дежурните изтребители се сменяха на изгрев-слънце, а тези, които трябваше да застъпят в нощно дежурство, се сменяха 30 минути преди залеза. Това бе необходимо, за да могат да се подготвят за нощта. Отделно дежурни самолети имаше и в Узунджово, Равнец, Балчик, Граф Игнатиево.

Бойните дежурства и ученията бяха изключително важна и отговорна задача. Но от особено значение бе работата с хората. Военната професия е рискова и затова командирът трябва да притежава умения да ръководи колектив. Като началник съм се сблъсквал с какви ли не съдби и случаи. Командният пункт (КП) на полка бе на Ломски форт на околовръстното шосе на София. Една късна есен там се запали спалното помещение на войниците, изгоря целият втори етаж. Добре, че бяха успели навреме да изнесат автоматите.

Един войник палил печката в спалното, но за по-бързо разгаряне исползвал керосин. Разлял неволно от горивото по пода и когато печката лумнала, пламнал и керосинът. Той се уплашил и избягал. Аз отидох, когато пожарната вече бе угасила огъня и един огнеборец пишеше протокола за произшествието. Извиках началника на КП, бе един майор, и го попитах къде е войникът. Той ми отговори, че е в ареста. Наредих му да го доведе. Беше много мило и симпатично войниче и трепереше от страх.

Разказа ми, че е от София, близките му също били от столицата. Никога не е бил на село и не е виждал такава печка. Попитах го дали някой от поделението му е обяснил как се пали такава печка и се оказа, че никой не му е рязяснявал нищо. Наредих отново на майора да върне момчето в ареста и да се яви при мен. Думите ми към него бяха следните: „Ако искаш пиши, ако искаш помни. От този момент броиш 30 денонощия, след което ми докладваш, че всичко е наред, за да дойда да проверя дали спалното е възстановено, както е било. Утре изваждаш боеца от ареста и му разписваш книжката за пет дни награда домашен отпуск от мен. След това отиваш с него до спирката, лично го качваш на автобуса, стоиш, докато рейсът не тръгне, след което си свободен. Трябва да видиш, че той си е заминал за дома.“ Всичко стана, както заповядах. На 30-ия ден спалното на войниците блестеше като образцово. А боецът се върна жив и здрав. Защо го пуснах, след като бе направил такава жестока беля? Макар че момчето трепереше от страх,

в ареста бе защитено

Там нищо не можеше да му се случи. Но след като излезе, можеше да посегне на живота си и да се гръмне с автомата, ако проговори съвестта му, защото се чувстваше много виновно. Ето това бе страшното. Предвидих и този вариант и не биваше да допусна да се случи. Затова го наградих с домашна отпуска - да отиде при близките, да се успокои. А на майора наредих лично да го качи на рейса, защото от поделението до спирката също можеше да направи белята, ако реши. А след като вече е в рейса, в случай на фатален край всякаква отговорност отпадаше от нас. Но така или иначе тази драма приключи благополучно. Винаги в подобни ситуации е необходим индивидуален подход. Няма универсална рецепта как трябва да подходи командирът. Той трябва да решава според обстоятелствата.Вижте още:Спомен за Българската Армия в снимки от 80-те

Автор:
Евгени Генов (ПРЕСА)
Източник:epicenter.bg

Научете повече

Любопитно за шоумен номер едно на България

Отраства в строго семейство, където майката има основна роля и държи много на образованието.Той и сестра му са отличници. В най-ранна възраст става отряден председател на класа. В началното училище той е по-затворен, често тормозен от връстниците си и участва в много сбивания. Обича да прекарва повечето време в четене на книги.
Това е Слави Трифонов

Приет е в музикалната гимназия в Плевен. Партийното ръководство го предлага за комсомолски секретар и в края на първата учебна година го пращат на пионерски лагер в Кайлъка. Въпреки че се чувства неловко и не на място си там, той решава да участва във т.нар. „вечер на таланта“, където се представят различните отряди. Слави казва няколко смешки, научени наизуст от апокрифна аудиокасета на Шкумбата, записана на ролка и въртяна многократно на магнетофон Юпитер от самия него. Трифонов е изненадан от положителната реакция на лагерниците и дори го извикват на бис. Това той определя като превратна точка в живота си, която го отваря към живота и хората.

Първата му поява в телевизионното предаване Ку-ку е в един скеч, пародия на хеви метъл група, сниман в Студио 4 на БНТ през 1992 година. Довежда го Влади Въргала, който е прекъснал срещата му с тогавашната му приятелка в кафенето на Сатиричния театър. Трифонов си спомня, че го окичват с топузи и едно казанче от тоалетна чиния на гърба. Той свири на виола и дори има една реплика: „Мразя Росица Кирилова!“. Нужни са само две години, за да добие достатъчна популярност, за да се ориентира изцяло към шоубизнеса в България.

На 1 април 1995 година от зала 12 на НДК на живо по Канал 1 стартира „Каналето“ (приемано като продължението на „Ку-Ку“). От лятото на 1996 година Трифонов е и копродуцент с Камен Воденичаров и Любен Дилов-син чрез тяхната обща компания „ТриВоДи“ ЕООД. През 1997 г. в предаването „Каналето“ участва активно в протестите срещу управлението на Жан Виденов. Пред 1998 година при преподписване на договора за предаването с БНТ Камен Воденичаров се опитва да направи това не от името на „ТриВоДи“ ЕООД, а от едноличната си фирма „Камен Во.Студио“ ЕООД, което води окончателно до разпада на екипа на предаването.

Използвани са  материали  от wikipedia

Научете повече

Вижте каква е била характеристиката от БНА на войник служил в армията през 70-те

В редовете на БНА е от 30.IX.19… година. Още от началото на службата се изяви като дисциплиниран и скромен военнослужащ.
Всички заповеди и разпореждания, които му се поставят, ги изпълнява точно и в срок. За проявена отлична дисциплина е награден от командването на поделението с домашен отпуск.

През време на службата си досега се изяви като тих, скромен, вежлив и се ползва с голям авторитет сред своите другари от поделението. Много е трудолюбив и инициативен, има положителни навици към физическия труд.Със своя личен пример и организаторски талант съумява винаги да поведе целия личен състав след себе си.

Склонност към употреба на алкохол няма. Има правилно изграден политически мироглед, не се поддава на идеологическата пропаганда и западното влияние.

/соц.бг/

Научете повече

През 70-те години Държавният съвет обявява амнистия - емигрантите ни /тогава ги наричаха „невъзвръщенци/ да могат да се завръщат без да бъдат съдени

Акцията трябваше да бъде популяризирана, за да се види „милостта” на народната  власт, която „разбира и прощава”..  На вестниците бе поръчано да пишат за „разкаяли се" и завърнали се сънародници.               Падна ми се лекарка идваща от Канада. Посетих я в столичния квартал Бъкстон, посрещна ме тя заедно със сина си в прашна и  наблъскана с вехти мебели стая. Настани ме на изтърбушен диван, наля кафе и занарежда: Мъжът й заминал на работа в Куба,

там се залюбил с някаква и поискал развод.

Съпругата му пожелала да го посети за да се разберат и потеглила със сина си за Острова на свободата. На канадското летище Гандер зачакали прекачване за Хавана. В един момент рекла на сина си, че са изпуснали самолета и остават. Той се разярил - какво ще правят тук, пропада му студенството - ала накрая, що да стори, приел. Заживели в Монреал, в клошарско общежитие, сред наркомани и проститутки. Свършили парите, взели да се хранят с изхвърлени зеленчуци от пазарищата. На нея не й признали дипломата и едва я приели за болнична санитарка. Било й обидно - лекарка, а мие подлоги. Синът й /студент по скулптура/ също страдал. Все пак намерил връзка с нашенка, скулпторката Мерион Кантароф /Мария Кантарова/. Взела го тя да й помага, слугувал й, бъркал гипс, ковял макети,  режел стиропори, а му плащала мизерни центове. Сърцераздирателен  разказ. Публикувах репортажа, в който разкритикувах работодателката експлоататорка.     Дотук добре,

но нататък събитията се развиха другояче.

Повика ме главният редактор. Какво си написал, рече, в ЦК ме съдраха, тичай по службите да се оправяш.                     Явих се в Комитета за българите в чужбина при другаря Керванбашев, беловлас чичо, от чавдарците на Живков. В интерес на истината - прие ме добросърдечно. „Абе, момче, каза, защо не донесе статийката да я видим, всички така правят, виж сега как „настъпи котето”. А трябваше да разбереш че въпросната госпожа Кантарова е приятелка на другарката Живкова, гостувала й е в Евксиноград, изложба е правила, а ти я изкара кожодерка, надявай се да не са ти прочели материалчето”…               Треперих седмица. За радост, не ме извикаха, не ме заключиха.

Успокоих се и забравих.

А  след месец мой човек от службите ми се обади да се поинтересувам за лекарката, щяло да ми стане интересно. И ето що научих: задграничните ни резиденти се заели да изпълняват указа за амнистията като примамват с облаги неуспелите да се приспособят наши сънародници. Така и въпросната докторка е изтъргувала своето завръщане. Още факти около нея: в Канада съвсем не била санитарка, а след изпит по френски заработила като лекарка. Не е живяла във вертеп, а в добра квартира. Синът й не е слугувал, а е стажувал, и то при  световноизвестната авангардистка Кантарова, която е била сравнявана с Хенри Мур. И която не го е експлоатирала, а напротив -  плащала му е богато и дори му е възлагала проекти... А стаята на нашата среща в „Бъкстон” била аранжирана „специално за пред журналиста” квартира - мизерно жилище на още неустроили се имигранти... Научих и друго - че след като е изчакала публикацията „бедната емигрантка” е побързала да си купи скъпа западна кола,

назначили я в централна болница и й дали апартамент.

Ето така аз, наивникът репортер, клъвнах на въдицата на ДС. Но кой простосмъртен, па макар журналист, отбираше от въпросните конспиративни сценарии. За тях бяха запознати само главните редактори и партийните секретари. Пък да ме бяха светнали малко повече… Но навярно това мое свещено невежество ме спаси. И другарката Людмила Живкова, по-точно нейните съветници /в случай че съм им попаднал в полезрението/, са ме  съжалили и пожалили.

Наско МАНДАДЖИЕВ
Наборе.бг

Научете повече