Правителството на Беров очевидно не се справя добре. Но едно момче и едно момиче не се интересуват от политиката. Имат си по-належащи проблеми.
В малкия, стар родителски апартамент е жега, а момичето е бременно и момчето няма работа, и те не могат да се изнесат. Момчето наскоро се е уволнило от казарма. Всеки божи ден отива до спирката и си купува вестник с обяви и двамата с момичето сядат и внимателно го прочитат от край до край, като заграждат с химикалка всичко, което им се вижда обещаващо,пише сайтът
mamaninja
Но повечето обяви са „продавам, продавам, продавам“. Някои продават жилища, други точки за жилища (това трудно може да се обясни на съвременните младежи), трети продават стари коли, а четвърти – себе си. Всичко има в тези вестници, но работа почти няма. Държавата е замряла. Масовата приватизация все още е само пламъче в очите на опортюнистите, но няма и бизнеси, които да търсят млади момчета, бъдещи татковци, току-що излезли от казармата, здрави и силни, умни и почтени, чиито родители не са били нито партийни секретари, нито директори, нито поне охрана на директори.
Много от тези млади момчета бягат с първата вълна емигранти и стигат чак до Канада, където твърдят, че са дисиденти, само и само за да им позволят да останат. А в известен смисъл те наистина са дисиденти. Тоталитарната система уж вече я няма, но грозните й последици са навсякъде – в нарастващата престъпност, ужасяващата корупция и пълната безперспективност, които вече са убили първоначалния ентусиазъм от промяната. Ще трябва да минат години, преди в дъното на тунела да проблесне светлинка. Но да не се отклоняваме. В Канада е и големият брат на нашето момче, доскорошно войниче, и макар че той самият все още се чуди къде се намира, всяка седмица звъни по телефона и вика брат си да захвърли всичко и да бяга при него. Даже и каналите ще му каже – Дания, лагера за емигранти, фалшивия паспорт, а после доброволното предаване на властите, веднага щом кацнеш. Но нашето момче упорито отказва. Неговото момиче с теменужените очи, неговото неродено дете (дано е момче, за да ритаме заедно, аз така и не станах футболист, мама нямаше пари да ме прати на лагер и напуснах отбора, но той може би, за него може би…) не са просто воденичен камък. Те са целият му живот.
И точно затова толкова го боли, че вече трети месец не може да намери нищичко, ама съвсем нищичко, за да издържа семейството си. Момичето работи, тя знае езици, намира си преводи и печата ли, печата на машината, и уроци дава, но докога? Защото коремът расте, месеците отлитат и бебето ще дойде, и ще иска дрешки, и тензухени пеленки (кой може да си позволи еднократни в онези времена), и шишенца, и креватче, и количка, и всичко. А тя вярва в него, но дали той вярва в себе си? И дали, за миг съмнението се прокрадва в него, дали някой ден тя няма да се разочарова и теменужените очи да се напълнят със сълзи или още по-зле, да станат сиви и мрачни, и вече да го няма в тях онова пламъче, което ги озарява, всеки път щом вдигне поглед към него? Как би живял без онова пламъче, с което толкова е свикнал, че сякаш не гори в очите й, ами направо в сърцето му?
И когато излиза от поредното интервю, където му отказват, защото няма специални умения, (освен, че е умен, и честен, и работлив, но това не го пише на челото на човек, нито в биографията му), когато излиза от малкия офис на задна уличка в центъра, и тръгва с оклюмал нос към главната, пеш, за да не дава излишни пари за билети, към дома си, сърцето му се свива от мъка и сякаш прескача, и той бърза, бърза към нея, за да се стопли пак в пламъчето, нищо, че е жега. И нажеженият въздух по павираните тесни улички трепти, и в маранята той вижда мургав циганин, (тогава още никой не ги нарича роми), който кани минувачите да играят на „тука има, тука нема“, а точно когато се кани да го подмине, един съвсем случаен човек се спира и се пробва, и ти да видиш, печели. И първия път печели, и втория, а циганинът се смущава от несръчността си и му предлага пак да опита, пък случайният човек печели и си утроява още веднъж парите. И нашето момче вече се е спряло, като заковано на място, така го блазни да опита и той, има в джоба 7 лева, знае точно колко са, защото са му последните. Утре неговото момиче ще има урок, и ще изкара още пет лева, но днес, днес това са парите на семейството, с които ще купи на връщане хляб и сирене, и малко плодове, тя сега трябва да яде много плодове. А циганинът е млад и очевидно глуповат, и неловък, сега се учи на занаята, защо пък да не му вземе парите, не е кражба все пак, той сам предлага. И той вади само два от седемте си лева и ги залага, и очите му следват топчето неотклонно, не го изпускат за миг, защото той е умен, и млад, и мисълта му е бърза, и ето, печели, левчетата стават четири. Хората около него се смеят окуражително. Един старец му казва: Върви си, момче, спечели, стига ти толкова, но той просто завижда. А циганинът му се сопва и старецът въздъхва примирено и си тръгва, но нашето момче не ги вижда тези работи. – Бате, пробвай пак, да видим, моли му се циганинът и той залага четирите си лева, два негови, два спечелени и ги губи. А хората пак се смеят, но вече не го тупат по рамото, а той се ядосва, затова вади и другите пет и залага и тях. Очите му са вперени в топчето, не го изпускат, а чашите летят върху него, тука има, тука нема и той е сигурен, напълно сигурен, че топчето е по средата, но то не е и петте лева отиват на сигурно място, при другите му два и при двата, които уж бяха спечелени. Но той вече не е на себе си от гняв и си ги иска обратно, а циганинът клати глава: Еее, бате, честна игра, ти изгуби, ако искаш, пробвай пак, късмет. И нашето момче, което вече няма пари, залага часовника си, онзи, който получи на абитуриентската, с парите, спестени от майка му от вдовишката пенсия. Хубав часовник, стабилен, не толкова скъп, но точен и някак представителен. Мислеше си как някой ден ще го подари на сина си, както правят в старите филми. Трябва да спечели този път, няма начин, Господ няма да позволи да изгуби часовника, който трябва да подари на неродения си син. Обаче Господ в този миг гледа някъде другаде, може би на някой друг край на света други хора играят на тука има, тука нема, може би те залагат по-ценни неща от някакъв часовник, макар и хубав, точен и някак представителен. И преди да осъзнае какво върши, нашето момче, вцепенено от ужас, сякаш се наблюдава отстрани как сваля и халката си. Брачната халка, която с такава гордост носи, защото само един мъж този на свят може да се похвали, че е съпруг на момичето с теменужените очи и това е той, и иска целият свят да го знае. Но халката безславно отива при седемте лева и часовника и той стои безмълвен и изгубен, а хората вече не се смеят и някак тъжни се разотиват, сякаш те са изгубили халката си или може би надеждата в доброто. Пък циганинът набързо си грабва такъмите и изчезва, и когато момчето се събира в ръце и извиква: Чакай, ти ме измами, само черните му лъснати обувки се мяркат в далечината, зад ъгъла, и момчето хуква след него, но вече е късно, няма циганин, топче, бели чаши, пари, часовник и халка. Няма и работа.
А момчето се влачи по горещите улици, вече не бърза, защото толкова го е срам, и не само го е срам, ами и страх, че все някога трябва да се прибере, в малкия, също толкова горещ и тесен апартамент, и момичето ще го погледне, и ще види, че няма хляб, нито сирене, нито праскови, тя толкова обича праскови. И ще го попита да не е забравил, и ще се усмихне, нищо, не се тревожи, ще идем да купим заедно, и ще го хване за ръката и ще види, че часовникът го няма, и халката я няма. И пред очите му пламъчето ще угасне завинаги и той знае, че в този миг сърцето му просто ще спре. Затова се влачи по улицата, бавно, като пребито куче, отлага мига, в който всичко ще свърши. Но най-после се прибира и тя отваря вратата с озарено лице, защото е сигурна, че щом толкова се е забавил, значи са го взели на работа и може би дори вече е започнал, още днес, което е чудесно. Но го вижда, пребледнял въпреки ужасната жега, с изопнато страшно лице, как не смее да я погледне, и вдига ръце към него, прегръща го през врата, какво ти е, Ванка, лошо ли ти е, кажи ми, моля те, обидиха ли те онези тъпаци, какво стана, само ми кажи, моля те, не мълчи, ще ми се пръсне сърцето. А на него му е толкова зле, че не може да говори и една смешна мисъл му минава през главата, тя дори не попита за прасковите, значи все пак ме обича. Но няма сили да й отговори, и просто отива и ляга на леглото тек и половина, в детската й стая, която сега е префасонирана набързо, за да побере дори и бебешкото креватче, което тя е избрала, не скъпо, но качествено, първото, което ще купят, само той да започне работа. Ляга на чаршафите, направо с обувките, без никаква мисъл в главата, без идея как да й каже, така че тя да не го намрази завинаги.
А тя застава до него, изправена и очите вече са пълни със сълзи, и го хваща за ръцете и го тегли, стани, моля те, кажи ми какво ти е, не ме плаши така. – Не виждаш ли?, я пита той, а тя отваря очи широко, широко и трескаво опипва лицето му, тялото му. Какво се случи? Някой нападна ли те? Направиха ли ти нещо? Какво да видя? Нищо не виждам! Не си ранен.
И тогава той вдига ръката си, бавно, едва-едва, сякаш е парализирана. Погледни! А тя гледа и пак не разбира. Но какво ти е? Боли ли те някъде? Не! Не ме боли, обраха ме! А тя почва да хлипа и се вкопчва в него, косата й е мокра, от жегата, но той вкарва пръсти в нея и също му се иска да плаче, но не може, защото мъжете не плачат. Добре ли си, биха ли те, какво стана, разкажи ми, да отидем на лекар! И той се отприщва и всичко й разказва, а тя го слуша занемяла, с огромни теменужени очи, и той най-после млъква и тя го гледа, а очите й стават все по-големи и изведнъж прихва в смях, и отмята глава назад и се смее толкова дълго, че накрая започва да хълца, защото няма въздух и го прегръща, и малко плаче, а после пак се смее и накрая изтърсва ни в клин, ни в ръкав. Ох, аз направо помислих, че са те изнасилили! Така страшно изглеждаше, пък ти за един тъп часовник, и някаква халка, ахахахаххахаха, ох, лошо ми е, ще умра от смях, Иване, къде те намерих такъв образ! И после се смеят и двамата, много, много дълго, а после спират да се смеят и изведнъж стават сериозни и първо ръцете им се вплитат, после устните, а ние отклоняваме поглед встрани, защото някои неща не могат да бъдат споделени пред публика, те се делят само от двама, там, в жегата, която толкова лесно се забравя и никому не пречи, когато пламъчето в сърцата е достатъчно силно.
А днес, след 24 години, навън е все същата жега, и момчето и момичето пак се смеят, защото си спомнят онази случка. На безименните пръсти няма халки, те са грижливо прибрани в кутийка, защото момчето и момичето вече не са толкова млади и ръцете им се подуват в топлото, но в къщата е прохладно, а за четиримата сина един часовник нямаше да стигне така или иначе, затова ще им купим нови, техни си, а може би те ще ги пазят някой ден за своите синове.
Важното е, че пламъчето още грее и не се плаши нито от жегата, нито от годините, по-трайно излезе от халки и часовници. Те, тези пламъчета, в очите и в сърцето, най-трудно се гасят, така ми каза веднъж една циганка, може и да е била баба на онзи хитрец с лъскавите, черни обувки. Халал да му е печалбата, аз си имам моето момче и никаква жега не ме плаши, докато още мога да се смея, и да плача с него.
/В статията е използвана илюстративна снимка от Стара Загора,1993 г./
Автор: Мария Пеева
Източник:
mamaninja.bg
17:53
