Ботьо Ботев е бивш директор на отдел „Убийства“. През 2002 г. е удостоен със специалната награда „Полицай на годината“. Ботев е единственият офицер от българската полиция, който е отличен с орден Стара Планина, връчен му от президента Георги Първанов по повод неговата 60-годишнина. В интервю пред БЛИЦ Ботев говори за разстрелите на Илия Павлов, Емил Кюлев, Бай Миле, босовете на ВИС-2 Васил и Георги Илиеви.


– Г-н Ботев, какво е Вашето професионално мнение за убийството на Милчо Бонев-Бай Миле, който беше направен на решето заедно с петима от гардовете му от преоблечени като полицаи килъри в градината на ресторант „Славия“?
– По убийството на Бай Миле имаше конкретни обвиняеми.
– Да, но те бяха оправдани от съдебните инстанции?
– Оправдани от съда, да. Може би доказателствата не бяха достатъчни за пред съда, но аз бих казал нещо друго – ако в една нормална държава с материалите, които имаше по делото, смятам че нямаше да има този резултат и това убийство щеше да се отчете като разкрито.
– Като човек с богат криминален опит, смятате ли, че някога ше бъде разкрито убийството на Илия Павлов?
– Трудно е да се правят такива прогнози. Трудно! Ако се работи целенасочено и така както трябва, дори понякога след години излизат престъпления. Едно от първите убийства, които ми възложиха в моята практика бе разкрито на шестата година, а аз го поех на третата година от извършването му.
– Кое е това убийство?
– Това е обикновено убийство, но на знакова фигура от онова време, което беше извършено в „Люлин“.

– Как гледате на твърдението, че над големите поръчкови убийства е разтворен чадър, за да не се разкрият?
– Не считам, че такова твърдение има основание. Това са приказки, които се говорят от гледна точка на някакви интереси. Но мисля, че когато се касае за деяния от подобен род за поръчкови убийства, свързани пряко с престъпните среди, няма основание да се смята, че има такъв чадър. В някои моменти след разкриване на определени престъпления може да се оказва влияние чрез адвокати и различни среди. В тази посока аз винаги съм цитирал делото за убийството на Андрей Луканов.
– Какво е мнението Ви за подсъдимите по това дело, които бяха оправдани от съда?
– Това дело е престъпление срещу съдебната система и срещу държавността на България.
– По време на разследването на убийството на Луканов се роди легендата за “къщата на ужасите“ в Копривщица, където са били измъчвани заподозрените за престъплението. Вие имате картина на тази къща в кабинета си. Потвърдиха ли се митовете за „къщата на ужасите“?
– Това е един мит, който бе създаден от журналисти. Това мога да кажа.
– Какво си спомняте от екзекуцията на Емил Кюлев – единственият банкер, който бе сполетян от такава жестока участ?
– Аз лично не съм работил по този случай, но мога да изразя едно свое виждане, че килърът е действал твърде неразумно. Представете си така както е извършено убийството, знаете каква беше ситуацията, ако зад колата, от която се стреля, съм бил аз, някой военен или човек, който е имал официално разрешително за ползване на оръжие. Изваждам пистолета и го застрелвам. Това нещо предвидил ли го е убиецът? Явно не. Разбирате ме за какво говоря. Самото престъпление не е било обмислено както трябва от гледна точка на безопасността на килъра. В практиката почти няма такъв случай. Има подобни, но със средства, които позволяват на извършителите веднага да се измъкнат от местопрестъплението.

– По времето, в което Цветанов беше вътрешен министър, каза, че МВР е близко до разкриването на убийството на Кюлев. Смятате ли, че това може да се случи с по-късна дата?
– Не мога да кажа, но би трябвало! Но не трябва да се процедира както при делото, което се води в Бургас срещу Кела. Той е бил задържан на базата на издирване с червената бюлетина на Интерпол в Германия. През цялото време той е скитал в Европа с фалшиви паспорти. Това е доказано. И се връща в България, когато го екстрадират от Германия. Как той казва, че не е знаел, че срещу него се води дело, когато баща му беше конституиран като адвокат по делото.
– Това е скандално. Защо толкова много се говори за съдебна реформа, а тя все не се случва?
– Не искам да взимам становище по този въпрос. Налице са редица парадокси. Приема се, че дело, по което има издадена задочно присъда, може да се възобнови при определени условия. Но аз питам дали тези условия са налице в случая с Кела? Категорично не!
– Вие казвате, че едно убийство може да бъде разгадано дори няколко години след извършването му, когато се появят нови факти, доказателства и обстоятелства.
– Да, разбира се.

– Едно от тези убийства е на Георги Илиев. По този случай 10 години след разстрела на боса на ВИС-2 от МВР заявиха, че физическият му убиец е Райко Кръвта, който го е прострелял смъртоносно със снайпер. Споделяте ли това мнение?
– Не мога да споделям мнение там където не съм запознат в детайли. В началото съм работил по този случай, но впоследствие не съм имал отношение по това, което е установено по него, въпреки че имам свое мнение по въпроса.
– Може ли да вземете отношение по убийството на брата на Георги Илиев – Васил Илиев, който беше разстрелян през 1995 г.?
– Сложен въпрос! Може би много може да се говори, но специално по този случай аз имам едно становище, че тогава от висшите ръководители на министерството този случай беше предаден на ЦС БОП (днешен ГД БОП) – аз познавах началниците на този отдел, които никога не са работели по убийства. Случаят се даде на работа при тях. Криминалните служби ги оставиха да работят само по местопроизшествието. Впоследствие някои хора съжаляваха за това решение, защото много конкретна информация се събра, свързана с цялата тази история, но реалната работа по убийството на Васил Илиев остана скрита в бумагите на тогавашната ЦС БОП. Аз определено знам как и какво са работили.
– Случайно ли разследването на убийството на Васил Илиев беше дадено в ръцете на хора, които никога не са разследвали убийства?
– Не искам да взимам становище. Казвам само факти!

Източник: БЛИЦ

Политическите промени в България не само отхвърлиха предишната социално-икономическа система, но пренаредиха и обичаи, вярвания и празници. Сега младите поколения не знаят как са посрещали новите години техните майки и бащи, баби и дядовци в последните десетилетия на миналия век. Тогава Коледа не беше официален празник, не се и празнуваше, за нея напомняха само кукерите от фолклорните ансамбли по телевизията.

На Бъдни вечер се знаеше обаче, че се яде постно. Центърът на празниците бе Нова година. Тогава идваше Дядо Мраз с червените ботушки и с чувала с подаръците! Вярно, тогава го нямаше днешното изобилие от задморски лакомства, имаше опашки за банани, но домашната трапеза във всички семейства бе претрупана, от печеното прасенце и пуйката до баклавата и печените ябълки - бедни хора просто нямаше.

Навсякъде в заводи и ведомства имаше новогодишни тържества за децата на работещите, където Дядо Мраз раздаваше подаръците, купени тайно от родителите преди това - на мода бяха кукли, които казваха "ма-ма"; книжки; червени пожарни коли; чанти "Чичо Доктор"; сервизчета и колички. На тържествата в детски градини и училища пък имаше маскарад: живи зайци, мечета, снежинки. Децата получаваха от Дядо Мраз в училище прозрачни торбички с лакомства - портокал, шоколад, шоколадова вафла, бонбони "Снежинки". По училищните дискотеки тийнейджърите си връзваха гирлянди по косите или ги увиваха около вратовете си. Звучеше любимата музика на "АББА" и "Бони М".

Вкъщи пък дългоочакваният старец оставяше тайно под елхата нови подаръци, а понякога идваше във вид на съседа, маскиран с подръчни средства. Задължително си имаше за спътница Снежанка. Вратите не се заключваха, децата вилнеехме от къща в къща и от апартамент в апартамент, защото навсякъде майките даваха лакомства, особено на първи януари. Татковците лепяха от кибритени клечки и шишарки чудесни зимни къщички и ги подреждаха до елхата. Тя миришеше силно на бор и цялата къща потъваше в чудното новогодишно ухание. Играчките бяха лъскави и само стъклени, трябваше да се внимава да не се счупят. На елхата се слагаха топчета памук, имитиращи сняг. Бенгалският огън се държеше надалеч. Клонките се украсяваха с истински свещички, не с електрически.

Децата получаваха и приятното задължение да надписват новогодишните картички до близките. Интернет нямаше, хората общуваха човешки, не като машини. Новата година се посрещаше семейно, с роднини, с приятели. Най-дългоочакваното събитие бяха новогодишните празнични програми на БНТ. Тези истински спектакли гледаха всички - мюзикхоли, пера, българска естрада с тогавашните й прими Лили Иванова, Ирина Чмихова, Богдана Карадочева, Йорданка Христова, Маргрет Николова, незабравимите Паша Христова и Стефан Воронов. Хората с дни обсъждаха след празника хумореските на Георги Парцалев и Енчо Мутафов, на Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Григор Вачков и Никола Анастасов. Новите години на Хачо Бояджиев бяха цял спектакъл. Точно преди полунощ, минути преди да пристигне Новата година, на синия екран се разполагаше бай Тошо, както народът наричаше Тодор Живков, който след дежурното слово с постиженията през годината, завършваше с простонародното "ха, да ни е честита хиляда деветстотин седемдесет и... година". Тогава нямаше бомбички, пиратки и всевъзможни ракети, от балконите хвърчеше само бенгалски огън, фойерверките бяха малко.


Децата се радваха на легендарните тв епизоди на анимационния "Ну, погоди", обичаха и анимационните "Бременски музиканти" и "Синдбад мореплавателя", радваха се и на българския детски телевизионен театър - "Студеното сърце" по Вилхелм Хауф, на чешките екранизирани приказки като "Златовласка" и "Пепеляшка". А за по-големите беше новогодишната програма на ГДР - "Шарено котле". За празниците по БНТ имаше много музика, включително западни изпълнители като Енгелбърт Хъмпердинг, Том Джоунс, Адамо, Мирей Матийо, Шарл Азнавур, Луис Армстронг и Ела Фицджералд. Да не пропуснем и невероятните комедии на "Мосфилм" - "Ирония на съдбата" и "Иван Василиевич сменя професията си". Филмите на Чарли Чаплин. И на актьори като Константин Кисимов, Апостол Карамитев, Петър Слабаков, Любомир Кабакчиев, Невена Коканова, Стефан Данаилов, без които празник не минаваше.

Автор:Галя Кларк duma.bg

Родена съм преди Втората световна война. На синора, там, където са се раждали и умирали моите предци. Бях като всички деца на селските труженици – босоноги с изподрани до кръв крака от стърнища и тръни. Цял ден след животните – в пек, бури и градушки – много тежък беше животът на земеделеца.

В селото имаше хора, които живеят и друг живот. Говореше се, че имали пари. Купували на децата си шекер на бучки. А ние купувахме само сол, мас и яйца.
Те, богаташите, носеха купешки дрехи. Не като нас – с домашно предени и тъкани шаяци и аби през всички сезони. Обувки имахме само за снега. Говореше се, че богатите имали магазини, фабрики, банки. Баща ми нямаше и лев да купи катран за осите на волската кола. Тези нови хора в селото бяха много горделиви. Не разговаряха с простите селяци. А издокараните им деца не идваха да играят с нас и в училище ни презираха.


Близо до нас обаче имаше едно семейство, което се отличаваше с нещо много по-различно. Те също носеха дрехи от фабрични платове, но не се големееха. Бяха обикновени. Чичкото бил писар. Колчем го срещнех, го заобикалях. Хубавият му вид ме респектираше. А той – добър и усмихнат, все нещичко ще ми каже. Съпругата му Кица все си мислех, че е някаква светица. Много скромни дрехи носеше, макар от купешки платове. Какви благи обноски имаше тази наша съседка. Поздравяваше хората плахо, с поклон. Това семейство също живееше в малка къщичка, не като на новобогаташите. Отстояваха патриархалния морал и традиции.

След години се изненадах много, когато видях баба Кица да копае в зеленчуковата градина. Разбрах, че съпругът й отдавна го няма, синовете са я изоставили. На един обяд, след като се бяхме нахранили, тя направи изповед като пред Бога – стара, самотна, забравена. Сподели ни как е страдала години наред от това, че синовете й не се обаждали. Тя решила да посети поне малкия в столицата. Приготвила подаръци каквито той обича. На гарата обаче синът й я посрещнал с въпроса: Ти пък сега защо дойде? Аз, сине, само дотук, да те видя, казала му тя. И се върнала светицата майка обратно с влака. Всички плакахме.

Рада Владимирова,Казанлък

Стоим пред блока с дядо ти Тихомир и се радваме на последните слънчеви лъчи, като котараци вирим опашките и зяпаме. Няма какво да направим, празник е, всички тичат наоколо, торби, покупки, елхи, само ние старците стоим и си гледаме. Всичко ни е уредено, постно, защото за това имаме пари, телевизора и в 20 часа си лягаме да гледаме телевизия. Делникът ни е празник, така погледнато.

-Ох, как ми се е дояло една луканка на скара, помниш ли как набързо я объщахме на скарата и я режехме, топла, топла. Ама бяхме млади и имахме пари, на всяка тераса имаше луканки на съхнат - подхвана я дядо ти Тихомир. По инерция вдигнахме очи да огледаме блока. Какво да му гледаш,  блок като блок, много от познатите от онези години вече ги няма, а които ги има, я болест ги е налегнала, я си стоят само у дома и не излизат. Няма ги усмихнатите лица от балконите, с бъчвичките, от които налеят винце, отрежат една луканка от простира, па подвикват и ни поканят. Няма ги...
Нямаше как да не забележим обаче, че на осмия етаж имаше една тераса, отрупана с луканки. Само тя, единствена. При това - от двата вида, късите, за скарата и по-дългите, за голяма трапеза. Стоят и се сушат.
-Ох, наборе, как ми се дояде - казвам му аз на дядо ти Тихомир.
Там живее една наборка, баба Надя, ти помниш ли мъжа и, военен беше. Явно взимат голяма пенсия и са си наредили луканките, както по онова време...

Стоим и нещо ни се върти в гърлата, оня вкус на топла мръвка, удавена в студено винце, с хлебче, с малко мазничко от скарата. Плюем на кардиолозите, на лекарствата, тази луканка ни оживя в сърцата. И в стомасите. И само сменяме едни очила, че наборът се пери с едни от китайския, а аз моите ги счупих и не съм ги правил.
Дадох му ръка на дядо ти Тихомир, викам му - Ставай, тръгваме.
Той се сепна - Къде, ще ни заемат местата на скамейката?
- Тръгвай и не питай, отговарям му смело.

В асансьора взе да ми се губи смелостта. Как да и поискаме една луканка на Надето, да и се помолим, да си я пекнем някъде и да се усетим млади. Качва се нагоре, старецът асансьор, пуфти, все едно ние се качваме по стълбите. С всеки етаж все по-неудобно ми става, че и дядо ти Тишо набутах.
Цялата ми смелост се изпари. Но няма как, звъним и се моля да я няма у дома. Но тя отваря, бучи телевизора, мъжът и не дочува. Но няма път назад...

- Наде, ти ще ни разбереш, молим ти се, за една луканка само, от малките ни дай, до пенсия, ще си я платим. Много ни се дояде! - подхванах аз.
Надето стои и ме гледа изненадана.
- Но какви луканки, наборе???
- Как нямате, цялата ви тераса е в луканки, два вида, малки и големи, искаме една от малките, молим ти се, подхвана дядо Тихомир

- Луканки ли? изненадано каза баба ти Надя и самата тя се обърна към широко-отворената врата на кухнята, през която се виждаше терасата. През прозореца се виждаха добре наредените формени сиви чорапи на мъжа и, бившия военен, къси летни и дълги зимни, които тя беше изпрала и използваше топлото слънце, за да изсъхнат по-бързо.
Обърнахме се и тръгнахме. Нямаше какво да кажем.
Дъще, моля те, ако ще ми подаряваш нещо за Нова година, нека да са нови очила и една луканка, да си я пекнем с дядо ти Тишо, че на сърце ни оживя.

За wwww.bgspomen.com Ивайло Тончев

Едва 16-годишна остава полусирак, защото майка й си отива от скоротечна болест. Мечтата й тогава е да стане балерина, но татко й не успява да задели достатъчно пари, за да плаща месечната такса в местната школа. Когато завършва средното си образование, за няколко месеца,започва работа в градската оръжейница.

Работници от нейното поколение разказват, че навремето бъдещата Мадам „Мулти“ се подвизава като обща работничка в цех, където се сглобяват част от изделията, съставляващи автомата. Междувременно се включва и в самодейни театрални състави, а ролите, които й се падат, са все или на леки жени, или на манекенки. Само след няколко месеца Дарина успява да спести достатъчно и заминава за столицата, защото вече е приета във ВИТИЗ. Връща се в родния си град само за да изпрати баща си от света на живите, като в последните му мигове ангажира три помощнички да се грижат за него.
На морска ваканция с трите им деца – Венцислава, Паула и Илия-младши.

В навечерието на 54-тия си рожден ден Дарина Павлова намира място в списъка на най-богатите българки. Детските години и младостта на милионершата обаче минават под знака на бедността. Вдовицата на Илия Павлов е родена в Казанлък, а когато проговаря, разбира, че е осиновена. Нейните небиологични родители – Калчо и Донка, са обикновени работници в оръжейната фабрика „Арсенал“, а истинските си родители Дарина не пожелава да потърси никога.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив