Страшният четвъртък преди Великден на 16 април,1925 година

От ляво на дясно, седнали: Крум Луков, Йордан Милев, Аврам Стоянов. 

Прави: Асен Киселинчев, надзирател, Георги Чулев, Кръстен Раковски, Владимир Томов.

Кърджалийски околийски затвор.

Един разказ на Георги Милев (син на Йордан Милев):

— Денят, за който искам да разкажа, беше 16 април 1925 година, четвъртък, преди Великден. И аз като всички деца се събудих с радостно нетърпение: днес се боядисват яйцата. Сетнешните събития обаче нямаха нищо общо с моето момчешко вълнение.

Беше около три часът след обед. Децата от махалата се бяхме събрали на улицата пред дома на наше другарче. В един миг необикновено силен взрив разтърси всичко наоколо. Изплашихме се, но не бързахме да се прибираме. Настъпи необичайно оживление по улиците. Най-напред видях един млад комшия — не знаех името му, но го познавах по физиономия. Беше с окървавено лице и притискаше челото си с кърпа. (По-късно узнах, че този човек е художникът Александър Жендов) Минаваха уплашени, из прашени хора, някои с драскотини или рани, други — превързани с бинтове. Наблизо се намираше складът на търговците братя Паланкови. Забелягах,, че един младеж започна да лепи позиви върху дървената ограда. Дали беше налепил два-три, когато двама конни полицаи се доближиха с извадени шашки и буквално го притиснаха до оградата. Единият замахна и видяхме труп, разсечен на две. А те удряха и удряха. Насъбраха се хора, разпръсваха ги. След минути спря файтон. Свалиха торбата за зоб и напъхаха в нея насеченото тяло. Камшикът на кочияша изплюшя и файтонът изчезна по ул. „Цар Симеон“. Гледката беше страшна. И сега, след толкова години, тя е пред очите ми. Ужасен, побягнах да разкажа на мама. Никой не знаеше какво точно се е случило. След време татко се прибра — напуснал работа в печатницата. Каза, че е извършен атентат в църквата „ Св. Неделя“. Първото му предположение беше, че е провокация: „Сега ще обвинят комунистите и ще искат да се раз-
правят с нас. Положително ще ме арестуват.“ Мама го увещаваше да се укрие за няколко дни. Той решително отказваше: „Това означава, че се чувствувам виновен и че атентатът действително е дело на комунистите.“

Часовете минаваха бавно. Мълчаливо напрежение беше обхванало всички. Стояхме на тъмно. Изпратиха сестра ми и мен да си легнем, но сън не ни хващаше. Скоро тишината беше нарушена от стъпки на много хора по плочника.Скочихме. През перденцето, без да палим осветлението, видяхме, че  дворът е пълен с униформени и цивилни, а срещу прозореца е насочена картечница. Заблъскаха с приклади по вратата. Татко, привидно спокоен, отвори. Нахвърлиха се върху него. Ние заплакахме. Започна обиск. Извадиха и кюнците от печката. Книгите, без дори да ги поглеждат, пъхаха в един чувал. На масата беше „Клетниците“ — и тя отиде в чувала, който никога не се върна. Поведоха татко без всякакви обяснения. След два дни отведоха и брат му Славе, когото вече никога не видяхме. Страшни предчувствия се вселиха в дома ни. Научавахме за все нови и нови арести. Никой не знаеше къде са задържаните. Отпращаха ни от участък на участък с думите: „Тук няма такъв.“ Скоро се разбра, че по-голямата част от арестуваните са в "Обществена безопасност". Не допускаха до тях никого от близките. Събирахме се на отсрещната страна на реката по бул. „Сливница“. Взирахме се с надежда, че ще зърнем нечие познато лице зад решетките. Така — всеки ден, седмици наред. Дежурихме ту аз, ту майка ми, ту сестра ми, често и тримата. Случваше се, макар и рядко, някой от арестуваните да бъде освободен. Цялата тълпа се втурваше към него. Всеки питаше за „своя“ — жив ли е?

След около два месеца, през юни, бях „на пост“ и едва повярвах на очите си: на най-горния етаж, опрян на решетката, видях татко. Не мога да опиша какво ми стана. Помня, че изкрещях силно: „Татко-о-о“, и замахах с кърпа. Сред мно-
жеството той също ме видя и ми махна.

Учениците вече бяха във ваканция и нашето училище „Константин Фотинов“ беше превърнато в затвор. Той не беше така страшен — обикновено след него идваше освобождаване. Научихме, че татко е преместен тук. Сега можехме и по-често да го виждаме. Един ден чухме съседско момиче да вика: „Лельо Кико, чичо Йордан си идва!“

От разказите на татко след време научих какво се е случило. Започнали с разпит и инквизиции. След това го затворили в една стая, където арестуваните били наблъскани като хамсии в кутия. Прозорците нямали решетки, затова били обковани. Всички били нахвърляни върху голия под само с по едно одеяло. При физиологични нужди чукали продължително по вратата и дежурният полицай ги придружавал. Нощем, когато изгаряли трупове в пещите, парното пращяло, в стаите оставали без въздух. Лампите светели цяла нощ. Към един-два часа след полунощ се чувал зловещият вой на „черните камионетки“. В стаята влизали военни и цивилни, всички с домино на очите. Те почти не говорели, само с бича или сабята посочвали този, който трябва да ги последва. Това бил мигът на раздялата. Който излезел, не се връщал. Дошъл ред и на татко. Простил се с другарите си. Двама цивилни го повели. По стълбите към „мазето на смъртта“ срещу тях се задал някакъв полковник (татко разпознал пагоните), също с домино на очите. „Къде?“ Единият от агентите отговорил: „Там.“ Последвал зашеметяващ удар по лицето и кратко разпореждане: „Върнете това куче, искам лично да се разправя с него!“ Върнали го. Вече никой не го потърсил. Кой и защо е спасил татко по този начин — дълги години сме гадали. Явно, че е бил човек, който го е познавал, и то добре. Може би някой съгражданин. „Рано или късно ще разбера кой е. Той ще ме потърси, ще има нужда от мен“ — казваше татко. Но никой никога не го потърси. Може би спасителят му не е вече между живите. Но е спасил един живот.

Научете повече

Спомен за вкусният и топъл някогашен хляб от селската фурна

Някога в повечето села имаше фурни за хляб, откъдето късно вечер или рано сутрин се разнасяше невероятен аромат на току що изпечен хляб. Да, никога няма да забравим този хляб.

Помните ли вкусният и топъл хляб от селската фурна? Беше толкова хубав и ухаеше толкова приятно, че веднага след като попаднеше в ръцете ни, ароматът му ни караше да си отчупим от хрупкавата коричка от единия край и докато се приберем до вкъщи се оказваше, че неусетно сме го преполовили.
Днес да си купите такъв хляб е рядкост. Не само заради това, че ги няма вече старите майстори-хлебари, но и брашната вече не са като от едно време. Просто сортовете пшеница тогава бяха други, а днес за жалост повечето от нас ядем фуражен хляб.

Ето какво споделя един бивш производител на хляб:

Технологията за направа на хляба не е много по различна от тази преди години, но суровините са се променили. Днес основният продукт брашното е почти изкуствен със сух глутен и химии за отпускане при замесване, пшеницата в у нас масово е фуражна, защото е евтина. Добавят се в брашното заместители и така ядем боклуците, а хубавата пшеница заминава за износ, защото е изгодна, сортовете пшеница също са генно модифицирани или подобрени. Оттам идат и болестите – алергии, диабет и кръвно, така че не се заблуждавайте на много малко места може да се намери истинския хляб който го помним всички.

Научете повече

Етрополе в снимки от 80-те

Шепа керемиденочервено, пръснато в зеления скут на долината, заобиколена от могъщите плещи на Балкана — така изглежда от високото Етрополе. Долу, в ниското, градът добива своите реални очертания:

Тихи сенчести улици,спретнати двуетажни къщи,дворове, наметнати с пъстрата черга на есенните цветя,малък уютен площад с неизменната сграда на кметството и пощата, с кафенето си, с пейките за небързащите за никъде старци — гледки, които навяват ласкаво спокойствие и като че ли забавят хода на холеричното ни време.

На пръв поглед малкият град е лесен за „откриване“ — той не защищава тайните си с помощта на огромните мащаби на мегалополиса, с циклопическите си многоетажни постройки. От центъра до старинната часовникова кула се отива с броени крачки, а от там до последните къщи разстоянието е съвсем малко. И въпреки тази урбанистична яснота Етрополе може лесно да събуди у новодошлия тръпка на учудване или възхита — с прекрасната симетрия между дървото и камъка на една съхранена през вековете българска къща, с романтичната сянка на някой стар чардак, осветен от аленото сияние на цветята, с преданията за древни и бурни епохи. Защото в малкия планински град кръстосвали следи на траки и римляни, на гърци и саксонски рудничари, на славяни и прабългари. И в това няма нищо необикновено — Етрополе е един от най-старите миньорски и железодобивни центрове на Балканския полуостров, средище на занаяти и оживена търговия.

Научете повече

Машиностроителен завод "1 май"-Полски Тръмбеш,80-те

Произвежда до 1990 година:

МАШИНИ И СЪОРЪЖЕНИЯ

ЗА МЕХАНИЗАЦИЯ

НА ЖИВОТНОВЪДСТВОТО

И ДРУГИ СЕЛСКОСТОПАНСКИ

МАШИНИ:

•ТРАНСПОРТЬОР ЗА ОБОРСКИ ТОР •ЕДНОЩАНГОВ ТРАНСПОРТЬОР • ЗЪРНОСУШИЛНИ ЗСЛ-100 •САМОХРАНИЛКИ ЗА ПОДРАСТВАЩИ ПРАСЕТА •САМОХРАНИЛКИ ЗА УГОЯВАНЕ НА СВИНЕ •ВЕРИЖНО-ТРАНСПОРТНИ ХРАНИЛКИ ЗА ПТИЦИ.

Научете повече

Моделът и фотографът за историята на една снимка, направена преди повече от 40 години, и която...всички сме държали в ръце

Какво е Сухиндол без грозде, слънце и вино? Отколе, та до днес е така. И всичко започва от сухин-долската гъмза. На улицата с таково име живее Кина Гърбова. Убедена е — шансът променя живота на човека из основи. Вярвам й — срещала го е два пъти. Първо, родена е на 9 септември 1944 година. Второ, връстничката на свободата олицетворява свободния труд върху банкнотата от два лева, която края до 80-те години беше в обръщение

Девойката от двулевката разказва:

— Бях шестнадесетгодишна, ученичка в гимназия. Дойде фотографът Льчемир Чаръкчиев, избра мен и още три момичета. Беше по гроздобер, прави ни снимки в лозята. На следващата година през февруари се омъжих, а когато смениха парите през януари 1962 година, дъщеря ми беше на десетина дена. Върна се свекърът, носи няколко двулевки, хвърли ги в кошчето и вика: ..Вземи, да имаш майка си за спомен.“ Колкото го разбра малката, толкова и аз! Събра се целият род, гледат двулевката, гледат мене, гледат снимката на стената. Едните викат: „Бе тя ще да е“, другите не вярват: „А-а, не е.“ Пък то съм си аз, само дето снимката ретуширана. После научи целият град, даже и име ми измислиха „Кина— двата лева", някои пък завиждаха:

 „Че защо да е тя, друга няма ли?", но то без това не може. Всичко това щеше да си остане нашенска, сухиндолска история, но към 1975—1976 година градът взе да позамира, младите почнаха да бягат. По-рано гимназията — тясна за учениците, грозде — за износ, стотици хора из лозята по гроздобер. Сега гимназията я закриха, гроздето само за промишлени технологии, а между две преброявания градът намаля с 1000 души. Нашите хора решиха пак да се заговори за града, обадиха се тук-там и журналистите дойдоха. Тогава работех във Винпрома. За търговски сделки идваха французи, германци, англичани, американци. Като разбраха, че съм изобразена на банкнотата, много се чудиха. „При нас на парите политически личности и крале, а у вас — работничка!" Започнаха да прииждат писма от цяла България, някои не вярваха, други искаха срещи.

Цялата тази шумотевица нито ме е потискала, нито ме е издигала. Работих във Винпрома, в РПК, в детската градина. Знам едно — всичко се изменя, не съм вече на 16 години и внуци имам, животът си върви и трябва да го живееш достойно с труда си. Двата лева са само епизод, вярно, хубав, но със спомени не се живее.

В семейството, на работа, покрай внуците — така минават делниците  на момичето от двата лева.



След доста години години на Зарезан в Сухиндол отиушъл фотографът Любомир Чаръкчиев, видял Кина Гърбова и не можал да я познае. Посочили му я негови приятели. Той е автор на 26 изложби,неговата снимка „Златен дъжд" е отличена със златен медал през 1970 година в България, със сребърен в Гърция и Япония, участвува в Лондонския салон на фотографията. През 1967-а печели първа награда на фотоконкурса на вестник „Правда“. Има над 50 фотографски години зад гърба си. Вероятно затова смята снимката на гроздоберачката също за епизод и казва: „Снимка със снимка не си приличат.“

Фотографът:

— Аз съм доайен сред фотографите, които се свързаха със земята и селското стопанство. Когато постъпих в Държавния фотоархив, бях най-младият. Другите се определиха — кой към театър, кой към балет, кой към художествената фотография. За мен остана селското стопанство. И все тичах — къде има най-едри домати, коя е героинята на социалистическия труд, къде ще започне най-напред жътвата. Сухиндол го знаех отдавна, имах много приятели там, често съм бивал по Зарезан. Не е като сегашния! Тогава излизала по 600 души, всеки с бъклица заница, а отгоре печена кокошка, каруците се строяваха като на парад, всяко семейство изобразяваше някаква сцена от лозарския живот, после започваше ръченицата — от Върбака, та чак до града — шест километра. Запомних завинаги този празник и реших да направя снимка на „богинята на Сухиндол“. Помогна ми директорът на гимназията. Една сутрин в осем часа сред лозята докарахме ученичките от горните класове. Строихме ги като войници, над 200 човека. На първи преглед останаха 50, после 20, накрая 4. Сред тях беше и Кина. Чарът й е в усмивката и тези трапчкнки на бузите. После с тази снимка спечелих първо място на фотоизложбата в ГДР. На следващата година представителна комисия от Българската народна банка прегледа снимки от всички фото центрове в страната. Така моята снимка послужи за образ на двата лева — защо точно на тях? Открай време сухиндолчанинът е казвал: „Грозд, дето е два да стане, лев, дето е — на два да се обърне.“

Научете повече

Там, където почиваше елитът..

Бляскавият днес хотел „Империал“  част от ваканционния клуб „Ривиера“, някога е бил почивна база на правителството на НРБ „Дом № 7“. Ваканционната постройка приютяваща най-висшият ешелон на властта е завършен през 1976 г. Там са почивали само най-висшите служители на Министерския съвет и техните семейства, както и високопоставени чуждестранни гости на БКП. До 1989 г. достъпът до него е бил забранен за простосмъртни.

„Слънчев ден“ се намира в най-северната част на курорта Свети Константин /преди Дружба/ и представлява затворен комплекс от 4 хотела (бивши почивни бази на ЦК на БКП). Най-големият от тях е „Палас“(белият хотел вдясно на снимката). През социализма се води Дом № 6 и там са отсядали само членове на ЦК и чуждестранни гости на БКП. В останалите 3 почивни дома та,м са имали достъп всички служители на ЦК, вкл. готвачи, чистачи и шофьори. 

Научете повече

Спомен в снимки за втората българо-съветска космонавтска мисия

Екипажът на „Союз ТМ—5": от ляво на дясно българският космонавт-изследовател Александър Александров, командирът на кораба Анатолий Соловъов и борд-инженерът Виктор Савиних

Свидетели сме на втората българо-съветска космонавтска мисия през последното десетилетие. Любителите на статистиката ще отбележат още един факт: 18-ата космическа страна в списъка на ООН, шестата в света със свой космонавт и третата, която изработва храни за Космоса.България пета поред (след СССР, САЩ, Франция и ФРГ) изпрати в около-земното пространство своя втори представител. За ентусиастите от програмата ИНТЕРКОСМОС полетът на новия съвместен екипаж А. Соловьов, В. Савиних и А. Александров е не само поредният етап от осъществените през последните две десетилетия множество изследвания и експерименти на непило-тирани и пилотирани космически апарати.

Проектът „Шипка“  е и достоен пример за международно обединение на идеи, възможности и умения в мирното изследване и използване на космическото пространство, за решаването на отговорни задачи с общочовешко значение.Както вече знаем, комплексната, богата и разнообразна научно-техническа програма на полета предвижда изпълнението на 46 експеримента в областта на космическата физика, дистанционните методи за изследване на Земята от Космоса, космическото материа-лознание и космическата биология и медицина* За тяхното осъществяване са изработени 9 оригинални български апаратури. Дело на учени от академични институти и от висши учебни заведения, на специалисти от различни научни и практични области от цялата страна, тези уреди са и своеобразен залог за сегашните и бъдещите възможности на нашата съвременна електроника и машиностроене.

Научете повече