Днес сред децата и младежите (и не само) са много популярни военните и екшън компютърни и PlayStation игри. По времето на моето социалистическо детство бяха популярни едни малко по-други „екшън“ и „военни“ игри. Те не се водеха с мишка и джойстик във виртуалното пространство, а в реалната действителност - сред блокове, градинки, строежи, улици, коли и т.н. Някои от тях носеха дори съвсем реален риск за здравето. Но пък бяха заредени с толкова ENERGY & FUN, че просто не можехме да им устоим! Ще ви споделя моето ТОП3 на екшън игрите от СОЦ детството ми. 

На ПЪРВО МЯСТО, без никакво съмнение, поставям играта на фунийки, или „фишки“, на жаргон. Тя много прилича на днешния пейнтбол, с тая разлика, че я играехме абсолютно навсякъде в квартала, а не в контролирана, затворена среда и добре защитени със специална екипировка. Най-интересно ни беше да я играем по строежите. Макар това я правеше двойно по-опасна. Необходимите „оръжия“ и „амуниции“ за играта бяха железните, алуминиеви, медни тръби, с които се изстрелваха хартиените фунийки. „Хартиени фунийки“ звучи доста безобидно. Но това нещо, изстреляно от 70-100 сантиметрова дълга и тънка тръба, дори без да е със слепен с лепило връх, летеше като куршум и ако те удареше по голите баджаци, ръка, или не дай боже, в шията или лицето – доста болеше (някои садистчета дори слагаха карфици на върха, но не за игра помежду ни – имахме си джентълменски етикет, а за да тормозят врабци, гълъби, кучета, котки или мрежата на прозореца на кварталния гадняр, Бай Фильо). За съжаление, понякога се случваха и трагични инциденти с уцелени лошо очи. Тогава трудно се намираха защитни очила (някои ползваха слънчеви), но болшинството играехме без абсолютно никаква защита. Стрелбата от врата нагоре беше забранена, но не всички бяха знаменити стрелци.
Някои тръби бяха истинско произведение на изкуството. Много популярни бяха прикладите направени с форма на пушка – парче дърво изрязано или издялано в съответната форма със залепена отгоре, обикновено с изолирбанд, тръба. Имаше и двуцевки, че дори и трицевки. Дървото се украсяваше с дърворезба, с прогаряне, лепенки – имаше наистина много яки „пушки“.


Да си намериш готина тръба обаче въобще не беше лесна задача. Трябваше да имаш връзки за тая работа – човек, който работи в завод за производство на тръби, полилеи, лаборатории и др. подобни, където се правеха или използваха подобни тънки и прави тръби. Един приятел съсипа скъпия семеен полилей за да си направи тръба, за което отнесе сериозен бой от баща си, а после и от майка си. „Патрондашите“ си ги правехме от срещуположно залепени лентички лекопласт или от прецизно изрязани парчета картон с изолация – забивахме фунийки в улеите и дупките на изолацията. Зад ушите, а по-къдрокосите – в косата, също бяха много популярни места за държане на бързи куршуми. Самите фунийки бяха втората много-много важна част от играта. Тогава списанията с лъскави и гладки странички бяха липсващ деликатес. Повечето печатни издания бяха вестници с едни много тънки и грапави страници, или списания – с още по-дебели и грапави. Но имаше едно списание, което беше абсолютният връх на сладоледа и неговото име беше… и нейното име беше… „Жената днес“! Това списание предлагаше перфектния изстрел. Страничките му бяха като на западните списания и дори  в някои отношения, по-добри. Бяха гладки, тънки и много леки. В същото време фунийките ставаха здрави и летяха с огромна скорост и точност (разбира се, ако знаеш и как да ги правиш добре – за което също се изискваше доза умение). Затова беше много важно ако не майка ти, то поне някоя баба, леля или съседка да е абонирана за това култово по онова време списание. Така получаваш постоянен достъп до най-добрите амуниции. Защото по РЕП-овете или бързо свършваха или въобще ги нямаше. Другият вариант бяха западните списания, които още по-трудно се намираха, а и родителите си ги пазеха и слагаха под масички и по специални поставки за да се фукат с тях на гостите си. Т.е. пазеха ги като зениците на очите си и ако гепиш някое – е, спомнете си за приятеля ми, оня с полилея… Самата игра си беше нещо средно между чист екшън с много тичане, скачане, стрелба и тактика. Разделяхме се на 2 отбора, избирахме района на игра и започвахме. Както казах вече, района можеше да бъде навсякъде, но най-ценни за игра бяха междублоковите пространства със самите блокове, входове, мазетата, градинки и паркинги с коли отпред и пр. препятствия, и скривалища. Но строежите, които около нас по това време изобилстваха – строяха се непрекъснато нови панелки, бяха „супер терена“ за игра на фишки! Беше си бая опасно, защото не бяха обезопасени за подобни мероприятия, но може би именно тая тръпка ни привличаше толкова към тях. Спомням си как един приятел за една бройка да полети от шестия етаж, защото залитна на един чакъл и само намесата на друг приятел, който го хвана буквално на ръба, го спаси  от падане върху панели и бетонни блокове. Но пък, мамка му, толкова забавно беше! Самата подготовка за играта, нарязването на страничките от „Жената днес“ на тънки лентички, правенето на фунийките, зареждането на пушките и тръбите, съставянето на тактика за боя… абсолютната №1 екшън игра от соц детството!


На второ място поставям една стратегическа екшън игра: „Стражари и апаши“. Както се подразбира от името – имаше два отбора: апашите бягаха, а стражарите гонеха. Победителите избираха какво да играят следващата игра. За район на действие се определяше, обикновено, целия квартал. На апашите се даваше някаква преднина. Но имаше много важно задължително условие: апашите трябваше да оставят, на определено, предварително договорено разстояние, знаци с тебешир или пастел. Тези знаци бяха във вид на стрелки с определен минимален размер, с които насочваха стражарите в каква посока се движат. Стрелките можеха да бъдат изрисувани на земята, по стените на блокове и къщи, по трафопостове, коли, дървета дори – общо взето навсякъде, където тебешира или пастела можеха да хванат. Проблем на стражарите беше да ги видят! Т.е. хич не беше лесно да намериш апашите, чиято главна цел в играта беше, да останат незаловени за определен, предварително зададен, период от време. Ако за това време стражарите не успееха да ги догонят – апашите печелеха. Една много динамична игра, която освен здрави крака, изискваше и стратегическо мислене. Много важно беше какъв маршрут ще избереш и къде ще оставяш стрелките за да затрудниш възможно най-много стражарите. Ако обаче се окажеше, че апашите са пропуснали да оставят стрелка след определеното разстояние – биваха служебно отупани.

Затова не можеше да се мами на дребно.
ТОП3 на екшън игрите от соц детството ми се завършва от „Водните войни“. Това си беше PURE FUN! Лято е, навън дърво и камък се пукат от жега. Коя е най-подходящата игра за изтормозените от адската августовска жега деца? Естествено, водните войни. Всички се включваха с огромно желание. Нямаше възрастови или полови ограничения. Всеки участваше, с каквото оръжие намери. По малките павилиончета „за всичко“, някогашния мини-вариант на „Всичко по 1 лев“,  продаваха и водни пистолети. Основно бяха два вида: „барабанлии“ и „автоматични“. Барабанлиите бяха по-качествените, с по-добрата струя. Но пък автоматичните имаха по-голям резервоар. Друго оръжие за МВП - масово водно поразяване, бяха пробитите бутилки от Веро. Това бяха зелени и грозни, но силно ефективни пръскачки. Буквално можеха да те окъпят от глава до пети. Използваха се и големи пластмасови спринцовки, които пък вадеха най-мощната струя. За тях трябваха медицински или ветеринарни връзки. Някои деца пък използваха латексови ръкавици и презервативи. От време на време се появяваше и някое дете с така популярните днес водни пушки-помпа. Това обикновено бяха деца, чиито родители работеха или пътуваха в чужбина, защото в България не се продаваха. Безпощадно се използваха и водни бомби във вид на напълнени с вода пликове. Те обикновено се хвърляха от високо по целта, но можеше и директно да я замериш очи в очи. Въобще купона беше пълен и много-много мокър! Едновременно се забавлявахме и освежавахме в летните жеги.

Ето това е моят избор за ТОП3 на най-яките екшън и „военни“ игри от соц детството ми. Игри извън виртуалното пространство… Ще ми е много-много интересно да чуя и вашия ТОП3!?...
Авторски текст:www.bgspomen.com

-  Пожалуйста, товарищ Брежнев.
   - ...Спасибо, голубчик… А-а, „Стюардеса”- знаю, у нас очень много курят вот эти...  Как тебя  зовут ? 
   -  Атанас. 
   - Атанас, да... И зажигалка не имею... А, ест у тебя... О-ох, хорошие... Ну, молодец ты, всего доброго.
Това е истински диалог между мен, скромния репортер от БТА и вожда на СССР Леонид Брежнев. Но кой през социализма можеше да се доближи до божествената му личност, а на всичко отгоре да го почерпи с цигара ? Но, ето че това се случи.
Беше есента на 1973-та. По това време Брежнев си идваше у нас като у дома и повече неофициално: в Банкя за белодробно възстановяване (пушеше по две кутии) и в ловните резервати (за да отстреля някой прекаран му сръндак). Водеше го Живков, който го бе превзел за приятел, в паузите го разкарваше по разни събития - честване на 9 септември, конгрес на БКП, награждаване (Брежнев, маниак по ордените, стана три (!) пъти „Герой на НРБ”) - и, разбира се, в паузите между банкетите му

изкрънкваше някой и друг танкер нефт.

 Та, във въпросната есен генсекът му беше долетял на гости. Наближаващ седемдесетте, с прогресираща сенилност, бе се оставил да го разкарват като мечка и да му пробутват речи, чиито смисъл почти не схващаше. И така, след като му организира в любимия резерват „Воден” отстрел на елен, разбира се, с рекордни рога, Живков го достави в София, закачи му дрънкулката и за да придаде официалност  го   уреди да поднесе венец „в името на вечната и нерушима българо-съветска дружба”. Такива венци биваха поднасяни на много култови места. В конкретния случай бе избрана Братската могила в  Парка на свободата, днешната Борисова градина. Редакторът на БТА, където работех тогава, ме изпрати „да отразя събитието”. Агенцията се намира току срещу Братската могила, тъй че отидох до нея за пет минути. Заварих завършена разстановка - тв камерите бяха инсталирани, местата за репортерите бяха оградени с дебели плюшени шнурове, към паметника бе опъната червена пътека, в един край бяха подпрени венците.

Хората на УБО и протокола шетаха като обезумели.

В един момент шеметът стихна, появиха се първите ЗИЛ-ове - с Брежнев, вторите с Живков. Притичалият сътрудник отвори вратата на генсека, той излезе трудно, сътрудникът затвори вратата като за миг застана с гръб към него  - и се създаде минивакуум, в който Брежнев се засуети и се заопипва по костюма. Знаех, че като страстен пушач използва всяка пауза за да запали - и разбрах, че си търси цигарите. Бях на първия ред репортери зад ограничителния шнур и се оказах на няколко метра от Брежнев. Инстинктивно извадих кутията си „Стюардеса” и я задържах пред гърдите. Той се заоглежда за сътрудниците си (какво ли наказание са понесли - да го оставят без цигари!) - и погледът му попадна на мен. Протегнах  кутията - и той се заклати към мен. Помогнах на треперещата му ръка да извади цигара, нямаше и запалка, запалих му с моята. И тогава именно си обменихме „как на фронте” споменатите по-горе реплики. Ето какъв подвиг извърших - и сигурно съм един ственият редови журналист, „който си пуши цигарата с Брежнев”.
         ... А в БТА ме скъсаха от майтап. Много гъст стана със другаря Брежнев, рекоха, да го черпиш като в казармата, май вече си получил покана за някоя московска резиденция... Смяха се колегите, а един се приближи и ми пошепна: „Ами ако вместо той да тръгне към теб - ти бе тръгнал към него, какво щеше да ти се случи? Зяпнах.

Не бях помислил за това.

Тоест, ако бях по-невнимателен, с крачка или жест, ако, подавайки цигара и запалка с другата ръка си бях бръкнал в джоба, как щяха да постъпят железните охранници на Брежнев ? И къде щях да бъда сега? По-точно… дали щях да бъда?.. И съвет към днешните репортери: ако ви се случи да черпите президенти с цигара - внимавайте!              

Наско МАНДАДЖИЕВ        
Вестник „Златна възраст”

Роденият в Лондон – Едим Епрейм и роденият в Ямайка – Денис Фюлър, загинаха при автомобилна катастрофа в Алпите на 21-ви януари 1996 година. 

Заедно с тях тогава намери смъртта си и съпругата на Епрейм – Бетина. За кратката си 9 годишна музикална кариера London Boys издадоха точно 5 албума и вкараха още толкова сингъли в европейските класации. "London Nights" и "Requiem", успяха да влязат дори в Топ 5 на реномирания британски хит-парад, точно преди 20 години, но един от най-популярните хитове на дуото си остана "Harlem Desire".
ВИДЕО:

 Феновете на 80-те със сигурност никога няма да забравят тези симпатяги!

Средата на 80-те на миналия век. Бяхме се събрали здрава компания за това пътуване, момчета и момичета, повечето бяхме съученици. Решихме да отидем на гости на наша позната в Бургас, хем да разгледаме града, хем да си направим купона и густото. 

По това време основният транспорт на обикновения българин, ученици и студенти, беше БДЖ. Но това не беше днешното БДЖ – въобще не може да става дума за някаква аналогия. БДЖ беше силна организация на мощна държавна издръжка, огромна инфраструктура, която покриваше цялата страна и много влакове. Е, не бяха последна дума на техниката, но бяха сравнително добре поддържани. Наливаха се много пари, но и много се крадеше. БДЖ беше основен доставчик на евтино гориво за много хора по онова време. Всички служители на БДЖ пътуваха безплатно, както в България така и в чужбина, а заплатите на машинистите бяха едни от най-големите в цялата държава.

Пътуването до Бургас мина нормално. Спомням си, че едно от момчетата баща му работеше в БДЖ и пътува безплатно с една червена легитимация. Още загрявахме, както се казва. Имаше пийване, игрички и закачки с момичетата. Пристигнахме по живо по здраво при нашата позната. Разгледахме стария Пловдив, тепетата, обиколихме някое и друго заведение. Бургас е един от най-красивите български градове, но тогава ни вълнуваха други неща, знаете как е – хормоните играят на тази възраст. Нашата позната се прояви като примерна домакиня и ни организира хубаво парти. Толкова добро, че някои от нас на сутринта нямаха спомени от него. Толкова ни беше хубаво заедно, че не искахме пътуването ни да приключва и затова взехме решение да продължим към друга наша позната, която живееше в Димитровград. Хем да разгледаме града, хем да си направим купона и готиното…

С леко махмурлийски глави, но с все така приповдигнато настроение пристигнахме на гарата. Купихме си билетите и се насочихме към нашия влак. Купето ни беше в последния вагон – перфектно, щяхме да си вдигаме шум, колкото искаме, без да пречим. Водеше ни момчето с връзки БДЖ. Качихме се и се настанихме на местата си. Знаете как е, клин-клин избива. Носехме си някоя и друга бутилчица домашна ракия, подарък от любезната ни домакиня. Пийнахме по малко и защо да чакаме до Димитровград, нека купона да започне! На мен в главата ми беше само една от съученичките, която много харесвах, а и тя ми даваше положителни сигнали по време на цялото пътуване. Любовта е всичко през този период от живота на човека, поглъща целия ти свят безусловно… Усетихме някакво разтърсване на вагона и решихме, че потегляме. Нададохме одобрителни възгласи и ударихме по още един гълток. Хубаво беше! Викахме, пеехме, закачахме се с момичетата. Бяхме Царете на света!... Ето така, неусетно, измина половин…. един час…. и отгоре…. преди едно от момичетата да отбележи, че всъщност не се движим. Онова разтърсване и алкохола в кръвта ни бяха заблудили. Започнахме да се оглеждаме леко обезпокоени наоколо. Оказа се, че сме само ние във вагона… тук безпокойството ни нарасна. Тогава един от приятелите ми се показа почти целия през прозореца за да види по-хубаво какво става.
- Другари и другарки… влака го няма… или по-точно: ние сме влака! – каза той и се изкиска полуистерично.

Оказа се, че разтърсването, което бяхме усетили, е било от разкачването на един вагон от влака. Нашият вагон! Повече от един час бяхме киснали в този декомпозиран, леко вмирисан вагон на гарата в Бургас без дори да разберем за това. Беше доста конфузно и смешно. Момчетата малко се позасрамихме, че сме такива шамандурковци. Не е гот да се излагаш пред момичетата, особено ако харесваш някое от тях. Но бързо ни мина. Все пак още имахме от хубавата домашна ракийка, готините момичета още бяха с нас и купона тепърва започваше. Предстоеше ни пътуване до Димитровград. Хукнахме да си подновим билетите. БДЖ средата на 80-те, един сладък спомен.

Тихомир Тенев

Кръщелното име на Елин Пелин е Димитър Иванов Стоянов. Роден е на 18 юли 1877 г., който е едно от единадесетте деца в семейството на Йото Варджията и Стоянка Иванова. 

Другите техни деца са: Стоян (роден 1859), Пена (родена 1862), Велко (роден 1865), Христо (роден 1869), Захари (роден 1873) и Мария (родена 1885). Между тях е имало и други, които починали – Йордан, Александър, Параскева и едно, на което името не се помни. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар.

В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия, страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.

Учител е в Байлово (1895 – 1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми.

През 1915 г. със заповед на кмета Станчо Савов е приет единен „Ценоразпис за ресторантите, гостилниците, бирариите, хотелите и кафенетата в гр. Варна“, според който кафето и чаят се продавали с 50% по-скъпо от 100 г ракия

Колкото и да спорят днес историците дали и колко национални катастрофи е имало в България, истината е, че след Междусъюзническата война през 1913 г. страната ни изпада в тежко положение. По времето на Балканските войни стопанството на страната е почти изцяло разрушено. По-голямата част от мъжете в активна трудова възраст са мобилизирани, а хиляди загиват по фронтовете, с което се нарушава балансът на основни за икономическото развитие на страната фактори - работната сила и пазара. По политически причини е нарушена и външната търговия, а инфлацията и гладът достигат огромни размери. Варна усеща още по-силно кризата, защото е загубила след войните своя естествен хинтерланд Южна Добруджа. (Хинтерланд е термин от немския език, означаващ "земята отзад". В по-широк смисъл хинтерландът е селската територия, която има икономически връзки с градската система на по-големите градове или агломерации. Големината на хинтерланда зависи от географски фактори, но също и от лекотата, скоростта и цената за транспорта между пристанището и хинтерланда. Според употребата в превозите хинтерландът на пристанището е територията, за която то се грижи, както за вноса, така и за износа. Южна Добруджа по това време е естествен хинтерланд за Варна.)

Това е изключително труден период за морския град, който довежда до смяна на модела на мислене в общинската икономика и управата на града насочва усилията си да развие града като национален и международен курортен и лечебен център. 


Въпреки кризата са предприети редица мерки за благоустрояването на града
Общинският съвет приема и поредица от наредби, целта на които била да се научат варненци да пазят града си чист. Но на дневен ред продължавал да стои един много важен и сериозен въпрос, решението на който не търпяло отлагане, за да може да бъдат привлечени повече туристи в града. Това бил въпросът за цените в ресторантите, бюфетите, кафетата и изобщо всички обществени места, в които гостите на града имали възможност да се хранят.

През 1914 г. е приет „Закон за определяне продажната цена на съестните и други предмети от първа необходимост през време на кризи и бедствия“, който имал за цел да ограничи възможностите за спекулация със стоки от първа необходимост и най-вече с храни по време на кризата, който обаче дълго време след публикуването му в “Държавен вестник” не се прилагал, защото, както разяснява в бр. 46 от същата година редакторът на вестник „Свободен глас“, нямало обявена от правителството „Обществена криза“: „Съгласно чл.7 от закона за съестните продукти и за да може последният да се приложи в изпълнение, правителството трябва със специален указ да обяви страната в обществена криза или бедствие, въз основа на която да се дава право на общинските и държавни органи да установяват и контролират цените при които трябва да се продават съестните продукти в царството“. Но дори и след подписването на този указ цените в заведенията за обществено хранене останали извън обхвата на закона и съответно без контрол.

Назначената от варненския Общински съвет комисия за определяне на продажните цени на „брашното, хляба, захарта, газта, дървеното масло, солта, оризът и др. стоки“ установява, че съдържателите на заведения за хранене масово спекулират с цените на хранителните продукти и дава препоръка на общинските съветници и кмета Александър Василев да предприемат мерки за контрол върху тях. Макар че кметът Василев бил изключително прогресивен човек, който през мандата си направил много не само за електрификацията и благоустрояването на града, но и предложил сериозни социални реформи (Настоявал пред Министерството на железниците да се разреши на безработните да пътуват безплатно до населеното място, където се търсят работници. Убеждавал индустриалците и занаятчиите да обсъдят въпроса за въвеждане на двусменен режим на работа, за да се ангажират повече хора. Предложил да се сключи заем от 500 000 лв., който да се използва за откриване на нови работни места. Той е и инициатор за създаване на Бюро на безработните, като такива бюра да се открият и в "съседните по-големи градове", с обмен на информация за работните места.), едва през 1916 г. неговият наследник на кметския стол Станчо Савов успява да се справи с този проблем. Причината за забавянето била не в липсата на желание у управниците на града, а в една промяна в „Закона за градските общини“, приемането на която им дала право да бъде изготвена и да влезе в сила „Заповед“, с която да се задължат собствениците на заведения в града да работят по единен ценоразпис.
/ЗАПОВЕДТА Е ПУБЛИКУВАНА в бр. 1, 28.І.1916 г., на „Варненски общински вестник“./

„Ценоразпис за ресторантите, гостилниците, бирариите, хотелите и кафенетата в гр. Варна“
Според въпросната „Заповед №71“ всяка порция, „съдържаща най-малко 200 грама месо, говеждо, телешко или овнешко, сготвено с картофи, боб, зеле, целина и други зарзавати, сливи и пр.“, трябвало да бъде предлагана на клиента на цена от 60 ст., със свинско месо за 70 ст., а от „пиле, гъска, мисирка, юрдечка“ за 80 ст. На същата цена трябвало да се предлагат и готвените ястия от дивеч и риба. Постният боб вървял  между 50 и 40 ст. в зависимост от това дали е приготвен с дървено масло (зехтин), или без него, а едно карначе (най-евтината храна в менюто) се предлагало за 10 ст. Десет стотинки стрували стограмките от всички видове ракия - „джибровица, сливовица, амер, мастика, ликьор“, както и местния коняк. С 50% по-скъпо вървели кафето и чаят – те се предлагали за цели 15 ст. чашката, а чай с две кифли вървял за 25 ст.

Това били фиксираните цени за заведенията от І категория, за „ІІ-ро разредните“ цените трябвало да бъдат намалени с 30%, а за тези от ІІІ категория с 50% за ястията и 10% за бирата. Така по-непретенциозните клиенти имали възможност да хапнат постна супа на цената на едно кафе или печено прасенце на цената на постната боб яхния в луксозните заведения. Карначето в такива гостилници било 5 ст., колкото струвала и стограмка джибровица.

Според наредбата било задължително още всеки „съдържател на ресторант и гостилница да си напечата на български и немски листове на ястията си и напитките, които се консумират в заведението му, и всеки ден преди яденето да поставя срещу всяко готвено ястие цената“.

В заповедта изрично се подчертавало, че храната трябва да се приготвя от най-качествените продукти, предлагани на пазара, „порциите да са пълни и да се поднасят в чисти съдини.

Прислугата да е бърза, внимателна и вежлива“
За ресторантите от І и ІІ категория имало изискване поне един от келнерите да знае немски език. Те трябвало да са „чисто облечени и при получаване на бакшиши вежливо да благодарят“.

Собствениците на заведения били длъжни да разполагат винаги с дребни монети, за да могат да връщат точно ресто, както и да се „укаже и курса на австрийските и германски книжни и звонкови пари“.

За неизпълнение на заповедта били предвидени глоби, а за нейното изпълнение освен общинските агенти трябвало да следят и агенти на „доброволческия спомагателен комитет за обществена предвидливост“.

Така Станчо Савов, виден варненски адвокат, обществен и стопански деец, който почти двадесет години непрекъснато е избиран за общински съветник, още в първите дни на кметуването си поема инициативата за издигане на обслужването в заведенията за обществено хранене във Варна на европейско ниво.

Освен с важния въпрос за контрола на цените на хранителните продукти и стоките от първа необходимост в годините на Първата световна война Савов и общинските съветници трябвало да осигурят помощи на нуждаещите се граждани, както и да предприемат строги мерки за подобряване хигиената в града с цел да се предпази войската от заразни болести.

За втори път Станчо Савов заема кметския стол след преврата на 19 май 1934 г. И през двата си мандата той има амбицията да направи всичко възможно за по-нататъшното издигане на Варна в стопанско, курортно, културно-просветно и здравно отношение. Оказва активно съдействие за изграждането на Аспаруховия парк и влиза в комитета, който поема инициативата за изграждане на Парк-мавзолея "Владислав Варненчик". През 1935 г. по решение на общинските съветници за първи път се обявява конкурс за построяването на модерен хотел във втората част на Морската градина, на който се поканват за участие чужди фирми. Конкурсът се печели от чехословашка фирма, но поради политическата обстановка в Европа проектът не се осъществява.

МАРИЦА  ГЪРДЕВА Източник:chernomore.bg

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив