През 1895 г. лекарите в Бостън са изумени – голяма рядкост е някой студент, завършил медицина, да откаже изгодните предложения за работа там. Но ето че един чужденец загърбва солидната заплата, за да се върне в родината си. Учудването на колегите му е още по-голямо, когато разбират, че става дума за българин - т.е. човек, идващ (според представите им) от бедна и изтерзана страна. Но нищо не може да разколебае Петър Дънов в неговите амбиции, които не са свързани с лукса на Запада. Учителя, от чието рождение на 11 юли се навършват 150 г., още като млад е убеден, че водеща цел в живота трябва да е не материалното, а духовното богатство. Тази нагласа е развита от неговия баща – Константин Дъновски, който е свещеник и му разкрива принципите на християнството. Той е основател на църквата „Св. Архангел Михаил” във Варна (1865 г.). Бъдещият основател на Бялото братство учи първоначално в родното си село Хадърча (дн. Николаевка, обл. Варна), а после в Американското методистко училище в Свищов. Отличната му диплома не е достатъчна за него и той иска да продължи образованието си в чужбина. За да си купи билет, работи като учител в русенското село Хотанца. Живеейки крайно пестеливо, успява да събере пари и да замине за САЩ, където завършва семинарията в гр. Медисън и по-късно - Тео-логическия факултет на Университета в Бостън. Но дипломите, които получава, отново не слагат рамки на мечтите му. Дънов иска да попие още знания и се записва в курсовете по медицина. Едва след тяхното приключване се връща в България – решение, което учудва тамошните му познати, не можещи да разберат с какво една дива балканска страна е по-привлекателна от блясъка на САЩ. Това е един от многото моменти, в които Дънов предизвиква противоречиви реакции. До края на живота му неговата личност и идеи срещат разнопосочни мнения: за едни е кумир, за други – мистик. Оригиналният му характер провокира хората и не оставя никого безразличен. Превратният ден в съдбата му е 7 март 1897 г. Тогава той е отседнал в един хан в с. Тетово, Русенско, заедно с баща си, който по-късно разказва за необикновено явление - стаята е озарена от ярка светлина, от която изплува образът на Христос, който казва за младия богослов: „Ще го направя канара моя непоколебима, върху която ще иззидам царството си.” Дали това е истина или легенда? Днес няма как да се разбере, но е безспорно, че след този случай Дънов приема името Беинса Дуно и започва да обикаля България. Посвещава всекидневието си на една цел - да помогне за духовното усъвършенстване на хората, за прилагането на християнските принципи на любов, човечност и смирение. Той изнася стотици беседи, посветени на нуждата от доброта, отзивчивост и щедрост; обяснява на хиляди хора пътищата, чрез които могат да се преодолеят конфликтите в отношенията, завистта и злобата. Често припомня: „Вяра е нужна на хората, а не суеверие!” Дънов отделя внимание на най-големите паразити на мисълта – лошите мисли: „Ако не можете да ги премахнете от себе си, те ще ви осакатят. Който иска да се освободи от лошите мисли, нека се заеме с четене и изучаване на Библията от любов, а не по задължение” (1934 г.). Проучвайки трудовете на древните философи, Дънов става привърженик на максимата „Здрав дух в здраво тяло”. Затова разработва система за природосъобразен начин на живот, който изключва консумацията на месо и многократно е доказал ползите си. Учителя отделя важно значение и на музиката (самият той композира над 160 творби), както и на паневритмията, която хармонизира тялото и балансира енергията. Изпълнени за първи път през 1934 г. в Рила, упражненията и до днес се прилагат от хиляди последователи на Дънов. Обществото около него бързо става популярно под името Бялото братство. Но освен в духовността неговият основател има влияние и в политиката. Той е приятел с царския съветник Любомир Лулчев. Именно чрез него увещава цар Борис III и министъра на вътрешните работи Петър Габровски да отменят указа за екстрадирането на българските евреи в Германия. Дневникът на Лулчев (издаден едва през 1992 г.) разкрива, че Учителя е предвиждал избухването на Втората световна война. В разговор на 18 януари 1939 г. той казва: „Сегашното положение е такова, че на косъм виси всичко...” По повод на евентуалните съюзи с други държави Дънов е категоричен: „Царят трябва да бъде умен да ги изслушва, но да не взема страна.” Заедно с това предсказва и опасността от насилствена смърт: „Намекни му да се пази от отравяне...” Заради тези „буржоазни” връзки на Дънов не се гледа благосклонно след 9 септември 1944 г. Но той не доживява да види репресиите върху своите следовници, тъй като умира на 27 декември същата година. Днес е полезно да си припомним думите му, казани на една беседа в София на 30 януари 1927 г.: „Търпение трябва на света! При сегашните страдания хората от целия свят трябва да си подадат взаимно ръка, да отправят едни към други обща мисъл за организиране.” А особено актуално звучи съветът му от 4 март 1928 г.: „Какво виждаме ние в България? Тя е потънала в дългове, навсякъде се вършат насилия, тук и там чувате, че се извършили убийства. Така е в България, така е и в целия свят. Но казвам: това не е правият път! Така не може да се живее. Това не е новото в света. Новото седи в Божественото. То изисква между хората да се създадат искрени отношения, които да почиват на истината, а не на лъжата. Престъпление е да живееш с човека, а да поддържаш в ума си мисълта да го ухапеш някъде или да смутиш духа му.”
Людмила ГАБРОВСКА, в. "Монитор"
8:03
