Една от най-известните еврейски жертви на Холокоста, Анне Франк спечели световна слава посмъртно. На тринадесетия си рожден ден, тя получава дневник, в който да документира опита си от Втората световна война. През 1945г. тя и сестра й умират в лагера от тиф, а майка им почива от глад. Някак бащата Ото Франк, успява да избяга от  концентрационния лагер и по-късно публикува дневника й през  1952г. като „Дневника на едно младо момиче”
Младият й живот е прекъснат, когато е само на 15 години - Ане Франк загива в концентрационен лагер. Оцелява нейният дневник - разтърсващо свидетелство за Холокоста и незаличимата следа на един необикновен талант."Този наглед обикновен дневник
на едно дете разкрива ужасния лик на фашизма много повече, отколкото всички протоколи от Нюрнбергските процеси", пише преди 60 години един нидерландски историк. Дневникът на Ане Франк е преведен междувременно на 70 езици и продаден в над 30 милиона екземпляра.Сред най-четените книги в света
Ако след края на Втората световна война баща й не беше публикувал нейния дневник, Ане Франк щеше да остане просто една от безбройните безименни жертви на нацизма. С публикацията младото момиче, загинало в концентрационния лагер Берген-Белзен, става известно в цял свят. На 12 юни се навършват 80 години от рождението на Ане Франк.
Публикуван за пръв път през 1945 година, дневникът е разтърсващо свидетелство за Холокоста. Той е преведен на десетки езици, по него е заснет и филм, отличен с наградата "Оскар"; върху основата на вълнуваща история на Ане Франк миналата година беше поставен и мюзикъл.
Родена в семейството на еврейски търговец, Ане Франк е едва на 11 години, когато след идването на националсоциализма на власт в Германия емигрира с родителите си в Амстердам. След нахлуването на Вермахта в Нидерландия и започналите депортации на евреи семейството се укрива в една задна пристройка на "Принсенграхт" 263. Ане Франк описва в дневника си събитията. Пише на холандски език. Скривалището бива издадено, укриващите се в него - арестувани и депортирани. Ане Франк и сестра й са откарани най-напред в концентрационния лагер Освиенцим, след това в Берген-Белзен. Единственият оцелял от семейството, бащата публикува след Втората световна война дневника на дъщеря си.Разтърсваща изповед
Бъди Елиас, братовчедът на Ане Франк дори и не подозира за писателските й умения. До 1933 година нейното семейство често гостува в Базел, където живеят родителите му. Ане и Бъди прекарват заедно ваканциите в Енгадин. Бъди мечтае да стане актьор, Ане с удоволствие гледа неговите "представления" - преоблечен в дрехите на баба си, той изпълнява малки сценки.
"Тя беше съвсем обикновено, весело, живо момиче. Разбирахме се чудесно и вършехме заедно много щуротии. Много хора мислят, че Ане е била дете-чудо. Не, тя беше обикновено дете. Големият й талант се развива едва по-късно, когато се укрива със семейството си. Пишеше, наистина, и преди това, но това бяха по-скоро обикновени писма, каквито всички деца пишат. Когато прочетох дневника й, просто не можех да повярвам какъв невероятен талант е имала Ане. Това не е книгата на дете, а разтърсваща изповед. Нещо много дълбоко, истинска литература."
dw.com

СОФИЯ Е ИМЕТО НА ПЪРВИЯ И ЕДИНСТВЕН БЪЛГАРСКИ СПОРТЕН АВТОМОБИЛ, ПРОЕКТИРАН ПРЕЗ 80-ТЕ ГОДИНИ ОТ ИНЖ. ВЕЛИЗАР АНДРЕЕВ.
Опитът на инж. Велизар Андреев да конструира и произвежда спортен автомобил в годините на социализма е откровено еретична проява, която предизвиква невиждана съпротива, простираща се от тесния кръг на професионалните среди до върховете на властта
Идеята за подобен проект занимава Велизар Андреев още от 1979 г., когато по негова инициатива е създаден НИПК Клуб “София”, в който свободно започват да се разискват идеи за разработката и производството на български спортен автомобил.
Още през 1962 г. Велизар Андреев завършва специалността “Автомобили, трактори и кари” в МЕИ и подготвя дипломната си работа, която съвсем естествено представлява не друго, а именно макет на автомобил. Своят първи автомобил обаче, той конструира още през 1960 г. Това е един интересен и най-важното действащ прототип с типично американски линии, който за съжаление не е запазен до днес. Макетът, представен пред комисията е с особено авангарден за времето си дизайн и отварящи се фарове, скрити под капаци, но такова предложение определено не се вписва в консервативните представи на достолепната комисия и дипломната работа е оценена с компромисна “четворка”.В края на 70-те години със съдействието на ученици от Механотехникума и няколко инженери от “6-ти септември” Велизар Андреев започва работата върху първия прототип на спортен автомобил тип “Бъги”. Завършеният модел е показан през октомври 1981 г. по време на ежегодната изложба на ТНТМ (съкращение от популярното в онези години движение за “техническо и научно творчество на младежта”) на територията на Пловдивския панаир. Атрактивният прототип е изработен от стъклопласт и е изцяло проектиран от Андреев, като механика и дизайн. Той е базиран на двигател и някои основни възли от ВАЗ 2101 “Жигули” и до голяма степен предрича формите на бъдещата спортна “София”. Основните разлики са, че “бъгито” е малко по-късо, няма покрив и врати (каросерията е с предпазен “ролбар” над главите на двамата пътници и напомня на “тарга”), а гумите са чувствително по-големи, според изискванията за такъв тип автомобил.
През есента на 1985 г. отново в Пловдив е показан и първият прототип на спортната “София”, боядисан във винено-червен металик. Той е изработен от учреденото през 1984 г. от Андреев и още няколко души, Инженерно-внедрителско стопанско дружество “Авангард”, чиято основна цел е максимално да ускорява внедряването в производство на всички стойностни продукти и изобретения, създадени по линия на ТНТМ . През 1986 г. на същия принцип е основано и дружеството “Авангард-Кар”, чиято основна дейност е свързана със серийното производство на спортните автомобили “София-Б”, като първоначално се е предвиждало техния тираж да достигне до 200 броя годишно.През 1989 г. отново в Пловдив е представен осъвременен вариант на “София”, боядисан в сив металик, за чието завършване Андреев получава подкрепа от “Балканкар” и Министерство на машиностроенето. Фаровете вече са открити и свалени в долната част на предницата, а дизайнът на задната част е радикално променен. Прототипът е показан без специфичните от предишните модели отварящи се нагоре врати, което обаче по никакъв начин не нарушава дизайнерската му цялост. Интериорът също е подолжен на множество корекции и подобрения.
През 1990 г., след тримесечна работа Андреев завършва и прототип на лек “джип” със стъклопластова каросерия, базиран на агрегати от “Лада”, който е наречен “София – С” . По това време той основава и собствената си частна фирма “Виликар”, която започва серийното производство на “джипа и изработва още няколко екземпляра от спортната “София”.
През 90-те години Велизар Андреев разширява дейността си, като паралелно с производството на “джипа” (от който са завършени общо около 60 екземпляра) неговата фирма предлага тунинг на леки автомобили и преработка на пътнически купета (предимно от ВАЗ) в лекотоварни. През 1997 година той предлага и собствен прототип на малък автобус, базиран върху шаси от Avia, който е представен на Пловдивския панаир.До смъртта си в началото на 2001 г., Велизар Андреев отстоява една немислима за мнозина идея – конструиране и серийно изработване на български спортен автомобил, а с течение на годините неговата работилница се оформя като първата и единствена до момента практическа школа за млади конструктори и проектанти на автомобили у нас.
Производство на “Авангардкар” и “Виликар”
София – Б (1985 – 2001) 12 броя
София – С (1990 – 2001) 60 броя

Друг разказ за същия модел: През 1985 г. инж. Андреев прави първия прототип – фарове, които изскачат от каросерията и врати, които се отварят нагоре са част от детайлите, които изглеждат извънземно през онези години, когато все още строим социализма. На следващата година вече има и работещ автомобил, София Б е боядисан в златиста боя и има леки промени във външния вид, спрямо предшественика си.

През 1989 г. моделът е осъвременен до версията, от която в крайна сметка ще се произведат няколко бройки. Фаровете вече са вградени в бронята, вратите са променени, както и задната част на автомобила. Двигателят е от Лада. Купето е от стъклопласт. Автомобилът събира погледите на софиянци на първото автомобилно изложение, състояло се на 1990 г в НДК.Какво се случва? След 89-та инж Андреев стартира частна фирма, която произвежда основно третата му модификация, София С (нещо средно между бъги и джип). Прави и няколко броя от спортните автомобили. След смъртта му през 2001 г. бизнеса продължава синът му Божидар. Тъй като се пазят оригиналните шаблони, изливането на нови купета от стъклопласт е лесно и се прави, когато има клиенти. Вътре се монтират двигатели от Лада, а понякога и от други марки. Това поне намираме като информация. Може би фирмата се е преместила на друг адрес, а проектът автомобил София изоставен, поради липса на интерес?
Източник:sandacite.bg

На 11 май 1962 г. в гората над сливенското село Чубра става нещо странно. Внезапно в небето се появили огнени комети, след секунда се разнесъл мощен гръм. Доста местни видели кометите, но комай никой не разбрал за какво става дума. Повечето помислили, че военните стрелят с нови катюши - реактивни системи за залпов огън. Тази дата всъщност е прощъпулникът на родните ракетни войски. Стреляли с тактическия ракетен комплекс "Луна", а мишените били на тридесетина километра - в района на днешния полигон "Ново село".4 месеца по-късно, на полигона Капустин яр в Съветския съюз, българските ракетчици извършват и първия боен пуск с оперативно-тактически ракети (ОТР) 8К11. Далекобойността им е 180 км. Стреля 56-а ракетна бригада, базирана в Марино поле край Карлово.Още същия ден - на 28 август 1962 г., радио Лондон съобщава за пуска и обявява, че България вече е ракетна сила. Радостта от успешния старт била помрачена. Веднага започва разследване кой е издал тайната. Бързо стигнахме до извода, че няма как от нас да е изтекла информацията, си спомня ген.-лейт. о.з. Димитър Тодоров, бащата на родните ракетни войски. Първо, пътуването до Капустин яр минало в абсолютна секретност. Дори близките на ракетчиците не знаели закъде заминават. Всички казали, че отиват на голямо учение далеч от гарнизона. Второ, всички средства за свръзка, както и екипажите им на полигона били съветски, било абсолютно забранено в ефира да се чува българска реч. Години по-късно военният ни елит получил сведения, че успешният пуск на българските ракети бил издаден не от някой друг, а от от британския шпионин Олег Пенковски. 3 месеца по-късно - на 22 октомври Пенковски е арестуван. Военен съд го осъжда на смърт и на 16 май 1963 г. е разстрелян. И до ден днешен информацията за полковник Пенковски е изключително оскъдна. Доскоро почти всички сведения бяха класифицирани като секретни. Счита се, че съветският офицер е започнал да сътрудничи на британското, а след това и на американското разузнаване през 1958 г. По специалност Пенковски е артилерист, войната завършва 26-годишен като командир на гвардейски артилерийски полк. Ако се вярва на западни публикации след негови разкрития са арестувани близо 600 съветски разузнавачи, като 50 от тях били офицери от ГРУ - Главно разузнавателно управление на Министерството на отбраната. След залавянето на Пенковски съветският Генерален щаб предприема колосална промяна на дислокацията на своите ракетни войски. Похарчени са милиони рубли само за преместване на стратегическите военни бази. На 28 юни 1968 г. български ракетчици проведоха първите бойни пускове на родна територия, си спомня ген. Тодоров. По това време той вече е назначен за първия командващ Ракетните войски и артилерията на Българската армия. Според генерала ракетните комплекси били разположени на позиции край бургаските села Ясна поляна и Веселие. За мишени избрали стари катери, закотвени в морето източно от Балчик. Замисълът бил по траекторията на ракетите да няма населени места и крупни промишлени обекти. 3 дни преди стрелбите бойни самолети от близкото летище Равнец изпълнявали доста странни наглед упражнения. Щом като приближили стартовите позиции рязко се вдигали нагоре, а след това обръщали право на север и летяли минимум 10-12 км по бъдещия маршрут на ракетите. Целта на занятието била ракетните стрелби да се замаскират като редовни полети на изтребители. В 6 ч. сутринта първо стреля стартовата батарея край Веселие, час по-късно следва групов пуск от 2 батареи край Ясна поляна. Според ген. Тодоров на позициите са били ракетни комплекси от типа Р-130. След обяд от района на Шкорпиловци в учението се включват и ВВС със зенитно-ракетен дивизион С-75 "Двина". Малко по-късно пробват мерника си и моряците с бреговия ракетен комплекс 4К87 "Сопка". Всички мишени бяха поразени с първия изстрел, си спомня ген. Тодоров. Според него значението на отличната стрелба се подсилва особено от факта, че ракетните пускове са проведени не на съветски полигон, а на българска територия. Всъщност това е единственият случай в историята на Варшавския договор, когато някой от съюзниците дръзва да организира ракетни стрелби на свой терен. Може да се спори какви са мотивите за това решение, защото вариантът - икономия на средства, отпада веднага, след като теглят чертата на разходите. Ракетните пускове у дома излизат по-скъпо. Съображението за секретност също отпада, защото по международното морско право сме били длъжни в едномесечен срок да оповестим координатите на района на насрочените стрелби. А трябвало да се стреля на море, защото територията на страната не предлага подходящ за полигон терен, който да има дълбочина около 300 км и по него да няма населени места и промишлени обекти. Надделява мнението, че ръководството на армията просто е искало да изпробва своите възможности. В средата на 80-те години Щабът на Обединените въоръжени сили /ЩОВС/ на Варшавския договор лансира идеята на територията на Белоруския военен окръг да се построи ракетен полигон за нуждите на всички съюзни армии, твърди ген. Тодоров. Планът бил всяка държава да участва във финасирането на обекта, а ракетчиците да пристигат без техника по предварително утвърден график. Подкрепихме това предложение, но по непонятни причини, то не се осъществи, коментира бившият ракетчик. С особена охота той обяснява защо българските ракетчици превъзхождали своите братя по оръжие. Докато чехи, унгарци и особено източните немци се стараели стриктно да спазват съветските правила за стрелба, българите търсели свои пътища за съкращаване на нормативите. Не бяхме коне с капаци, сред ракетчиците имаше невероятни умове, твърди генералът. Най-силни били новаторските умения на ракетчиците от тогавашната 56-а бригада. Още през далечната 1967 г. те разработили специални прибори за електронна подготовка на данните за пуска. Прескочили класическите методи, взети на въоръжение от Съветската армия, и в резултат съкратили нормативите с 50-80%!!! Нововъведението впечатлило не само София, но и Москва. И скоро било прието на въоръжение и при съветските ракетчици. 4 ракетни бригади плюс още толкова ракетни бази и 13 ракетни дивизиона имала Българската армия в онези години. С ОТР са извършени над 50 бойни пуска, а с тактически комплекси - над 120. За последно армията ни провежда ракетен пуск през октомври 1999 г. Стрелял ракетният дивизион на танковата бригада в Горна баня. Днес прочутата танкова бригада я няма. Наричат ген. Димитър Тодоров "папа на ракетните войски". Признанието той е заслужил не само с личния принос за утвърждаването на новия род войска, но и с дълголетието. Преди 2 месеца генералът закръгли 90 г. Началото е през 1960 г., когато държавното ръководство взема решение за създаване на ракетни войски. Първият командващ новия род въоръжени сили е ген. Мицо Гетовски, а полк. Димитър Тодоров - началник-щаб. 2 г. по-късно Тодоров поема командването, за да не го изпусне цели 15 г. От 1978 до 1987г. - още 10 г. пък е главен инспектор. Вече като пенсионер генералът преживява болезнено дълбоките реформи в БА, които засягат и ракетните войски. Автор е на уникалната книга "Ракетните войски на България", която по всеобщо признание бе приета с възторзи от военните среди. Днес ген. Тодоров е удивително жизнен. Ако облече униформата, едва ли някой ще съзре видима разлика с облика от преди 24 г. Преди 3 г. овдовя, но не е загубил дух. Ракетчикът е пълен въздържател, макар напоследък да си позволява по глътка качествена напитка. Добрата си форма обаче по-скоро обяснява със спорта. Дълги години редовно се е занимавал с тенис и туризъм.
ДИМИТЪР АТАНАСОВ 24chasa.bg


Септември бе и златна есен беше. Момиче пред казармата стой. В сълзи обляно своя мил изпраща, за сбогом нежни думи му реди. В сълзи обляно своя мил изпраща, за сбогом нежни думи му реди. Как тихичко си капеха листата. И вятъра ги носи на далеч.

 За сетен път сближихме си устата. С целувка кратка за последен път. За сетен път сближихме си устата. С целувка кратка за последен път. И ето вече мина се година. Редовно пишеш ми ти писма. И се кълнеш, че вечно ще си моя, че друг за тебе няма на света. И се кълнеш, че вечно ще си моя, че друг за тебе няма на света. Веднъж преди наряда да настъпи. Получи дългоочаквания плик.

Прости, прости, че се омъжих скъпи... прочете с болка стария войник. Прости, прости, че се омъжих скъпи... прочете с болка стария войник. Оставих плика, взех си автомата. И се загледах дълго в целта. Но се зарекох тази нощ да пазя, на младото семейство любовта. Но се зарекох тази нощ да пазя, на младото семейство любовта. Аз зная много дълго той ще страда. Писмото ми когато прочете.

 Но аз си имам вече друга радост, съпруга съм и имам си дете. Но аз си имам вече друга радост, съпруга съм и имам си дете. Пред твоя дом сигнала аз изсвирих. Излезна ти с детенце на ръце. Обърнах се и плахо си отидох, а ти извика с разплакано лице. Обърнах се и плахо си отидох, а ти извика с разплакано лице. Съдба, съдба защо си тъй жестока? Защо отне ми първата любов? Върни ми я тя трябва да е моя, върни ми я, върни ми любовта. Върни ми я тя трябва да е моя, върни ми я, върни ми любовта.

Октопод-La Piovra,(1984 г)
Резюме : “Октопод” проследява драмата на полицейския инспектор Корадо Катани (Микеле Плачидо). Катани е женен за германката Елзе (Никол Жаме), жена с бурно минало, която след брака им успешно се въплъщава в ролята на домакиня. Корадо и Елза имат дванадесетгодишна дъщеря – Паола. Още в началото на сериала връзката им се разпада. Катани не може да прости единствената изневяра на съпругата си от преди 13 години.
Той е преместен в Сицилия, където продължава работата си по изобличаването на сицилианската мафия. Инспекторът превръща борбата си с престъпните групировки от професионално задължение в лична мисия. Това го оставя без подкрепата на лесно корумпираните му колеги и без одобрението на лицемерните му шефове.

Октопод (на италиански La Piovra) е италианска телевизионна сага, състояща се от 10 сезона.Първият сезон е излъчен през 1984 г. Последният през 2003 г. Сериалът има световна популярност. Сюжетът му се върти около неуспешната борба на италианската полиция с
мафията. В него взимат участие плеяда от известни италиански актьори, като Микеле Плачидо, Ремо Джироне, Джулияна Де Сио, Виторио Медзоджорно, Раул Бова, Симона Кавалари, както и българският актьор Стефан Данаилов, френските актьори Патрисия Миярде и Франсоа Перие, бразилската звезда Флоринда Болкан, германският Ролф Хопе и много други. Музиката на сезон 1 е на Риц Ортолани, а на останалите сезони - на видния италиански композитор на филмова музика Енио Мориконе. В България е излъчен за първи път в края на 80-те години на 20-ти век. За втори път започва излъчване в началото на 2006 г.
Режисьор : Дамяно Дамяни
Сценарист : Никола Бадалуко, Лучио Батистрада
В ролите : Микеле Плачидо, Ремо Джироне, Джулиана де Сио, Виторио Медзоджорно, Раул Бова, Симона Кавалари, Флоринда Болкан и др.
Жанр : Драма, Екшън
Държава : Италия
Година : 1984
Източник:Старото Кино

Виктор Пиве, Леополд Сароян, комисар Жув или полицаят Крюшо – това са само някои от незабравимите роли на великия френски комик, който напусна този свят през януари 1983 година, но остава завинаги в историята с десетките филми, които милиони по цял свят обичат да гледат до днес, пише БГНЕС. На неговите образи да се превивали от смях и са го аплодирали около 120 милиона зрители. Нека споменем само една справка – филмът "Голямата разходка", в който Луи дьо Фюнес прави потресаващ комичен дует с Бурвил, в продължение на 42 години остава най-гледаният френски филм със 17,27 милиона зрители. Френски телевизии често излъчват филми на актьора, които събират пред екраните цели семейства. Луи дьо Фюнес продължава да е популярен, защото на неговите образи са се смели поколения киномани. Нисък, плешив, с игриви сини очи, с богата гама гримаси и тикове, Луи дьо Фюнес е символ на "средностатистическия французин". „Той е олицетворение на това, което хората у нас най-малко обичат, което те обичат да ненавиждат – тъпият полицейски началник, лошото ченге", пише Софи Адриансен, автор на книга за актьора, която е била едва на 6 месеца, когато 68-годишният комик умира. Тази огромна разлика във възрастта не й пречи да е влюбена в неговата кариера. Луи дьо Фюнес е роден на 31 юли 1914 г. в парижкото предградие Курбьовоа
в семейство на банкрутирал бижутер. След завършването на гимназия работи в различни професии – амбулантен търговец, помощник-счетоводител, железар. За кратко посещава курсове по актьорско майсторство, препитава се като пианист в бар и накрая играе в пиеса благодарение на актьора Даниел Желен. Дълго време играе третостепенни роли в театъра и киното и получава признание едва на около 40 години с филма "Преминаване през Париж" /1956 г./, в който си партнира с Бурвил и Жан Габен, радващи се тогава на голямо признание. Успехът му става все по-голям след "Фантомас" с Жан Маре през 1964 г., а през същата година и с "Полицаят от Сен Тропе", който се превръща в сериал, чийто последен епизод "Полицаят и полицайките" е и последен филм в кариерата на актьора. През 1975 г. преживява сърдечна криза, но продължава да играе и прави незабравимия филм "Крилце или кълка". Макар да е често охулван от критиката, медиите и интелектуалните среди, Луи дьо Финес запазва специално място в сърцата на французите, които и днес се смеят на шапката на "Равинът Жакоб" или перуката на диригента на оркестър в "Голямата разходка" – аксесоари, намерили място и в музей в бившия замък на актьора в Нант.
Старото Кино

Познахте ли ги? Звездите от хитовия сериал „Женени с деца“ са направо неузнаваеми към днешна дата, видя HotArena.net.. Просто няма да повярвате колко много са се променили Пеги, Ал, Кели и Бъд Бънди през годините.

Актьорът Ед О`Нийл сякаш най-малко се е променил. Той и до днес се изявява в различни ситкоми в епизодични роли. Последно феновете го видяха в "Модерно семейство" със София Вергара. И останаха доста изненадани от вида му.

За разлика от него актрисата Кейти Сийгъл е абсолютно неузнаваема. Актрисата през годините влиза в различни роли, но днес няма нищо общо с огнената Пеги. Въпреки че продължава да се радва на успехи на малкия екран.

Що се отнася до Кристина Апългейт, няма начин да познаете в днешната звезда празноглавата
блондинка Кели Бънди, пишат от kliuki.bg. Днес Кристина е по-зряла и със съвсем различен имидж и стайлинг.

38-годишния Дейвид Фустино, предизвика фурор с ролята си на тийнейджъра Бъд. След края на сериала обаче актьорът се появява предимно в епизодични роли. През 1998 година си партнира за кратко с Кристина Апългейт в ситкома „Джеси“. Но след спирането му се насочи предимно към озвучаване на анимационни филми.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив