Рали Златни Пясъци 1974 в 4 снимки

Снимки  от архива на Христо Бабачев  публикувани в сп. Автокласика

Научете повече

Из страниците на вестник "Народен съд"

Те са ония злобни изпълнители на заповедите на своите началници, които безцеремонно, без каквато и да гримаса на лицето отсичаха главите на партизаните с топор или мотика и ги поставяха в конските торби като веществено доказателство за получаване на възнаграждението.
Те са ония, които инквизираха в полицейските участъци и казарми, които биеха с юмруци, дърво, гума, желязо, боксови ръкавици, с каквото свърнат и където свърнат, които скачаха по голите гърди на жертвите си с подковани ботуши и пр., и пр.
Те са, които забиваха кибритени клечки под ноктите на жертвите и ги палеха, обесваха ги с главата надолу, бъркаха с тояги в половите им органи, наливаха им терпентин в устата, даваха им солена вода да пият, гориха ги с нажежено желязо, слагаха ги на електрически ток, вадеха им очите, рязаха им ушите, краката, носовете, заравяха ги живи, изгаряха ги живи, изнасилваха жените пред мъжете им или дъщерите пред бащите и какви ли не още други мъчения и жестокости, които до днес не са още познати и описани.


Те са ония „мамини синчета“, за бъдещето на които мислеха родителите им. Те са ония прости момчета, доведени от колиби и села и възпитани само в духа на омразата, които караха жените си с по две, три деца да орат каменливите ниви с по едно магаре и една стара крава и да ги поддържат с колети, а те да се любят в града с доведените селски момичета като домашни помощнички и да ги правят нещастни.
Ето това са вулгарните убийци. Вие ги виждате по снимките, фотографирани с жертвите си. Някъде са горди от пребогатия „лов“, някъде смутени, защото акцията им не е намерила очаквания прием в душата на народа.


Четете сега самопризнанията им, как открито, ясно си разправят „подвизите“, като че ли това нищо не е, като че ли разправят приказки за лов на зайци.
Чувате ли? Такава жестокост от 50 години насам в България не се е чувала, не се е писала. Дойдоха немците да ни научат да колим. Кого? Братята си, съселяните си, познатите си. Най-добрите, най-издигнатите люде в селото или града. И защо? За чия политика? Разбира се, за немците и за тяхната политика, която винаги е слагала голото тяло на България върху жаравата.


Тия, които убиваха и които насърчаваха убийствата срещу „предателите“, бяха позлатени за предателската си дейност. Те, германофилите, за които държавните и народни интереси бяха нещо като сурогати за износ — така, както се изнасяха и произведенията на земеделския и работническия труд — бяха закитени с етикета на родолюбието.
Какво струваше за тях един човешки живот? Те, които всичко оценяваха в пари? Особено животът на един „прост“ селянин или „груб“ работник? Само едно удоволствие, един натиснат спусък на пистолета, за да се провери точността му, та в зависимост от това да се направи реклама на завода — който за зла съдба е пак германски.


Това бяха те, това бе и тяхната политика, която личи по черните забрадки. Политика, осъдена от народа и отречена веднъж завинаги. Защото няма и не може да има човешка душа, непотресена от жестокостите, издевателствата, безправието, безотговорността на тая зловеща, мракобесническа, противонародна политика. Да! Това е истина, както е истина, че изминалият ден не се връща.


Вулгарни убийци! Жертвите ви поздравляват. Те умряха, за да живеят вечно в душите и сърцата на своя народ, вие живеете още, за да умрете веднъж завинаги, изпратени с народното проклятие. Вие убивахте систематично в продължение на много години, за да свършите в един миг. Вашата присъда е написана в душата на всеки честномислещ. Кръвта, която проляхте на най-първите синове на народа — негова чест и негова гордост — иска възмездие! Друга присъда не може и да има.

ПОДСЪДИМИТЕ:

Именувам се майор Иван Юрданов Стоянов, 38 г., българин, православен, разведен, грамотен, неосъждан, родом от гр. Плевен и живущ в София, на ул. „Шипка“ № 27: Оставих в Белопопци пор. Христов с 16—17 души нелегални, като му казах, че трябва да изпълни заповедта на ген. Кочо Стоянов и си отидох в Новоселци. Като се върнах, пор. Христов ми донесе писмено, че нелегалните са убити при опит за бягство, което и аз донесох в щаба на I армия, в щаба на дивиз. област и в Столичното военно комендантство. От последното получих нареждане (от съдебния офицер при коменданството — кап. Д. Радев) труповете да се погребат. Не след дълго получих от щаба на войската служебно писмо, подписано от полковник Недев, с което за проявената дейност ми се изказваше особена благодарност и ми се пожелаваше и занапред да водя частта си с успех срещу враговете на отечеството.


Два дни след случая в Белопопци отидох лично в Министерството на войната, където в коридора, пред главното стълбище, срещнах министъра Дочо Христов. Той ме попита за подробности по случая и ми каза, че това е единственият начин да се справи държавата с нелегалните. Добави, че той има специални кредити, от които се давали награди за унищожени нелегални, и веднага ще изпрати един милион лева за раздаване на участвувалите. Парите трябваше да се разпределят от окол. управител и мен. Аз взех за отделението 160 000 лв. — „собствени на частта пари“, които се изразходват и отчитат, от ковчежника за подобрение бита на войниците. Научих, че полиц. началник Ценов взел известна сума лично за себе си, което ми направи лошо впечатление, но не исках да се намесвам в разпределението, което бяха направили той и Трифонов …


Именувам се подпоручик Здравко Веселинов Стефанов Парашкевов, 22-годишен от гр. София, ул. „Тракия“ № 24, офицер, женен, българин, неосъждан, казвам: На 30 април 1944 г. по повод партизанското нападение и ограбване на кооперацията в Ботунец генерал Кочо Стоянов — командир на сборния отряд, заповядал блокада на с. Ботунец. Там заварих да гори една къща, а друга войници разрушаваха. В зимника на училището имаше задържани около 16—17 души мъже и жени. Разпитът се произвеждаше от Христо Бураджиев и „Дедо“ — Коце Михайлов, и двамата разузнавачи от Р.О.2. От време на време влизаха майор Ченков, подпор. Георги Константинов, Захов, ген. Кочо Стоянов и аз. Всички арестувани бяха малтретирани. Горе, в училищния двор, бе събрано цялото мъжко население на Ботунец, пред което ген. К. Стоянов и майор Ченков произнесоха заплашителни речи, поканвайки населението да преследва партизаните и близките им и заплашвайки ги с разстрели, интернирания и палежи.


Във връзка с убийството на инж. Фратев и Младен Пенев: Фратев разбра къде го водиме и замоли за пощада, твърдейки че е невинен, че има жена и деца, В този момент Христо Бураджиев изкомандува „Хайде!“ и аз с един изстрел в ухото (дясното), както ме бе научил, го убих. Впоследствие Бураджиев ми даде дрехите на убития, а именно: сако, жилетка, панталон балтон … После Бураджиев застреля по същия начин и Младен Пенев.Трайко Пандов, полиц. агент в гр. Хасково (досега е признал, че е извършил осемдесет убийства на комунисти и антифашисти): …Взех активно участие в побоищата и инквизициите над арестуваните по следния начин: качване на тавана, връзване с въже, като телата им лежат на пода, а краката им — издигнати половин метър височина от пода. Устата им завързана с червена кърпа и започваме да бием по краката с дървета, гуми и палки, докато изгубят съзнание…
Натискът с електрическа машинка прилагахме по следния начин: връзвахме ръцете, между ръцете и коленете слагахме — по нямане на тояга — една стара пушка. Един слагаше гривната на електрическата машинка на челото или врата, а друг въртеше и даваше ток. Останалите биехме…


За убийството на Жак Бенбасат: От нанесения бой по краката му се появиха мехурни рани и въпреки това боят продължаваше до пукване на мехурите и получаване на тежки рани, вследствие на които почина в Държавна болница. След смъртта му по заповед на коменданта Овчаров и полковник Маринов беше наредено да му се определи диагноза„двойна пневмония“.
За убийството на Станил Филев от с. Брестово: … биене с гума, газене с краката … Определи се диагнозата „скоротечна туберкулоза“ …


Подофицер Димо Цветков Димов от с. Българен, Харманлийско, на 30 години, казвам следното: …Декември 1943 година Арнаудов каза: „Има осем души шумкари и трябва да ги убиете, да не се плашите.“ Ние казахме: „Какво ще се плашим, ние сме свикнали …“
Именувам се Колю Димитров Колев от с. Тулово, Казанлъшко, 30-годишен: През месец ноември 1943 г. бях мобилизиран във втора ловна дружина в град Казанлък. Скоро се наложи да конвоирам дванадесет арестанти. Излязохме от селото и спряхме на една поляна. Ротният фелдфебел Маньо Петров им каза, че тук ще бъдат разстреляни, и ги запита каква смърт искат — лека или тежка …Именувам се Желязко Стефанов Чобанов, родом от град Карнобат, на 21 години: …

През месец март 1944 г. бях задължен да се явя на служба в жандармерията… Бях научил войниците си да упражняват тормоз над населението, за да се сплаши и да не смее да помага на партизаните, поради което войниците ми безразборно биеха срещнатите по полето хора. Бил съм и аз лично с пистолета си, като на някои съм го слагал в устата… В деня на блокадата аз бих около 50 души … Една вечер арестувах едно евакуирано момиче… Накарах го да легне по гръб и да си вдигне краката и му пъхнах тоягата, с която го биех, в половия орган. Това стана в присъствието на други хора …
Именувам се Георги Тошев Ерменков от с. Литаково, на 24 години: … На 13 май 1944 г., след вечеря, полковник Дяковски заповяда да отида при камиона, където видях шест души, вързани един за друг… На около 200 метра след с. Стрезимировци единият избяга, а след километър спряхме… Подофицерът каза: „Стреляй право в тила!“ Аз се прицелих добре, като държах пистолета на около 30 сантиметра от тила на първия, теглих спусъка и той падна в канавката, така стана и с втория, и с третия. Останалите двама, преславският кмет и Любомир Баръмов, ги уби мотористът Зояков.
Именувам се Георги Христов Сомов от гр. Казанлък, 32-годишен: … Бях полицейски началник в град Казанлък, след това — ротен командир … Областният полицейски началник Димитров ми нареди трупа на Михаил Захариев да не предавам на близките му, за да го погребат, а да накарам някой от селото да го насече на парчета и тези парчета да бъдат разхвърляни на различни места, за да не ги намерят другарите му и да не ги издигнат като светиня .. . Извиках трима души, седнали пред общината, за караул и им дадох брадвата. Единият каза, че му е лошо, и избяга. Вторият без роптане взе брадвата и отсече главата и ръцете и каза, че повече не може. Третият без никакво роптане отсече краката. Кметският наместник с вила започна да слага в чувала отсечените части. Краката бяха дълги и не можаха да се съберат, той взе брадвата и ги пресече на две…
Вълчо Желязков: Вълчо, отрежи им главите — ми заповяда поручик Арнаудов. — Аз отказах, но той ми каза: „Хайде, почвай.“ Аз се усмихнах и отрязах на тримата главите, а на останалите двама — Слави Ненев.

СВИДЕТЕЛИТЕ:

Живко Иванов Стоянов: „… Поисках вода,а ми дадоха гъст разтвор от сол…
На петия ден се схванах съвсем… На седмия ден на някои арестувани дадоха храна. На мен ми дадоха на десетия, но аз не можех да ям… Поручик Риманов заповяда да не превързват раните ми и те започнаха да вонят… Майор Иванов нагло заявяваше в съда, че съм бил в такова състояние, защото съм имал някаква екзема и над всички ни било употребено само психическо въздействие. Ние, всички тридесет и пет подсъдими по военните конспирации през четиридесет и втора година, бяхме подложени на въздействие като това, което описах.  … Аз бях осъден на смърт.“
Баба Кула Маринова Найденова: „… Те ме вързаха в мазата, където ме държаха двадесет дена и дванадесет пъти ме биха… После той донесе една чаша вода и ми сипа в устата само две капчици, а аз му се молих да ми даде всичката вода… Когато си дойдох в селото, мъжът ми и децата ми бяха убити. Свалили ги в селото и жандармерията пеела … Една жена метнала риза на капитан Стоянов и му дала букет, че убил мъжа и децата ми…“
*Препечатано от сп. „Общество и право“, 1984 г. socbg

Научете повече

Румен Радев - биография

Снимка:pan.bg

Румен Радев е роден на 18 юни 1963 г. в град Димитровград.

Образование:
1982 г. - Математическа гимназия - гр. Хасково
1982 - 1987 г. - Висше военновъздушно училище - Долна Митрополия
1992 г. - Ескадрилен офицерски курс, „Максуел", САЩ
1994 - 1996 г. - Командно-щабна академия - ВА - „Г. С. Раковски"
2000 г. - Доктор на военните науки, област - усъвършенстване на тактическата подготовка на летателния състав и симулиране на въздушния бой
2002 - 2003 г. - Военновъздушен колеж „Максуел", САЩ

Военна кариера:

1987 - 1988 г. - младши пилот в 15 изтребителен авиационен полк - Равнец;
1989 - 1990 г. - заместник-командир на звено в 15 изтребителен авиационен полк -
Равнец;
1990 - 1994 г. - командир на звено в 15 изтребителен авиационен полк - Равнец; 1994 - 1996 г. - слушател във ВА „Г.С. Раковски";
1996 - 1998 г. - командир на ескадрила МиГ-29 в 5 иаб - Равнец;
1998 - 1999 г. - заместник-командир по летателната подготовка на 5 иаб - Равнец;
1999 - 2000 г. - заместник-командир по летателната подготовка на 3 иаб - Граф
Игнатиево;
2000 - 2002 г. - началник щаб на 3 иаб - Граф Игнатиево;
2002 - 2003 г. - слушател във Военновъздушен колеж „Максуел", Алабама, САЩ;
2003 - 2005 г. - началник щаб на 3 иаб - Граф Игнатиево;
2005 - 2009 г. - командир на 3 иаб - Граф Игнатиево;
2009 - 2011 г. - заместник-началник на ВВС;
2011 г. - заместник-командир на ВВС.

Летателна информация:

Летец-пилот 1 клас
Лети на L-29; L-39, МиГ-15; МиГ-17, МиГ-21; МиГ-29; Пролетени над 1 400 часа.

Произвеждане в звания:

1987 г. - лейтенант
1990 г. - старши лейтенант
1994 г. - капитан
1997 г. - майор
2000 г. - подполковник
2003 г. - полковник
2007 г. - бригаден генерал

Ордени и награди:

Награден знак „За вярна служба под знамената" - III степен; медали и предметни награди
Владее английски, немски и руски език

Семеен, с две деца.

Научете повече

Паста за зъби "Мери" и детската "Мечо" в 3 снимки

Научете повече

Три незабравими филма от старото Българско Кино

Тримата от запаса (1971)
Режисьор : Зако Хеския
В ролите : Георги Парцалев, Никола Анастасов, Кирил Господинов, Стойчо Мазгалов, Белла Цонева, Вълчо Камарашев и др.
Година : 1971
Времетраене : 91 мин.
Резюме : 1945 г. Бойци от Първата българска армия водят тежки боеве за освобождаването на Унгария от хитлеристите. Към фронтовата линия пътуват трима войници от запаса - Иван, Спиро и Пейо. От цялото им комично поведение и външен вид личи, че са съвсем неподготвени за предстоящите битки. Командирът на ротата дори е готов да ги върне в България. Ще се справят ли тримата бойци с мисията?

Първият български филм, който се осмели да погледне на войната с очите на комедията. И трима велики комици в драматични роли.

Награда за сценарий, награда за мъжка роля на Кирил Господинов, награда на Министерствона народната отбрана на Георги Парцалев, Никола Анастасов и кирил Господинов на Фестивала на българския филм Варна '1971 г.

Оркестър без име (1981)

Велко(Велко Кънев), Филип(Филип Трифонов), Павел(Павел Поппандов) и Гошо(Георги Мамалев) имат различни професии, но са свързани от голямата си любов към музиката. Цяла година репетират за да пробият в Златни пясъци през лятото. Ръководителя на културния дом в които свирят е склонен да им даде уредбата ако вземат за певица неговата фаворитка Рени(Катерина Евро). Това е първият, но не и последния компромис които трябва да направят за музиката. Една от най-добрите български комедии. Блестящи типажи изиграни от най-добрите комици.

От нищо нещо (1979)

Резюме : Известен столичен журналист отива на гости на своя съученик Панчо в провинцията. Панчо е отишъл в града и съпругата му трябва сама да посрещне госта. Под любопитните погледи на съседите двамата очакват домакина пред трапезата...
Източник:Старото Кино

Научете повече

Как дворецът на културата замести ... двореца на алкохола

Строежа на НДК

НДК навремето бе построен на мястото на столичния изтрезвител
       
Някога живеех близо до днешния Национален дворец на културата (тогава още „народен”). Мястото му преди години се наричаше „Баба Неделя”. Бе пазарно място, заселваха го зеленчукови сергии. Наоколо се извисяваха полуразрушени от бомбардировките къщи, устроена бе неголяма лятна естрада,  в общи линии теренът пустееше. Единствената по-стабилна постройка започваше от сегашните пилони на НДК и завършваше до паркинг бариерата. Бе дълга, едноетажна, с олющена бежова мазилка, малки прозорчета и единствен вход. Тук през Царство България се е помещавала военна комендатура, нататък неизвестен умник решил да я префасонира на изтрезвител. Вместо да го скрие вдън земя - цопнал го в центъра.
       
Дом на разбитите сърца

Като репортер често посещавах въпросния „Дом на разбитите сърца”, но уточнявам – без да съм му бил „пациент”. Дългото помещение бе „обзаведено” като концлагерна барака. Край стените се редяха нарове заковани за пода и застлани с мушама. Апликирани бяха с цинкови кофи, известно за какво. На входа биваха приемани и „хоризонтирани” алкохолните герои.      
           И така - влизам в стайчето „рецепция”, сядам до старшината приемчик и, едва понасящ миризмата на ботуши и белина, вадя бележника. И чакам. Двама униформени извеждат /по-точно изваждат/ от газката и вкарват, нежно гушнали /по-точно носещи/, поредния визитар. Турят го да седне и му изпразват джобовете от вещи и пари, оставят ги на нещо като шубер. Приемчикът ги описва, добавя името /ако собственикът му няма силата да го разчлени - научава го от личната карта, ако разбира се, намери такава. Получава се нещо като протокол с подписа на „доставчиците”- и  „досието” отива в чекмеджето при другите.
       
Махмурлии - протестъри
       
Веднъж отидох рано заранта да видя махмурлиите на излизане /тогава те са много атрактивни/ - и наблюдавах следното: „изписва” се поредният, старшината му подава плика. Той го преравя и проплаква: „Ама снощи имах 50 лева,  тук са само пет!”. Отвръща му се добре натренирано: „Другарче, ако преди черпавката беше минал оттук да ми оставиш паричките, щях да ти ги запазя и сега щеше да са ги имаш всичките.” Спомням си и за смешен диалог между пияница и приемчик: Къде съм попаднал? В изтрезвителното? За какво? За пиенето. Ами налейте ми тогава, де!
На квартируващите се удържаше такса, ако, разбира се, можеше да бъде взета отнейде, повечето бяха клошари без пари и документи. А условието да влезеш тук е да те намерят лежащ на публично място; прав, макар нестабилен, „не подлежиш” на прибиране. Макар че, в интерес на истината, класическото пиянде лесно може да бъде побутнато-повалено… и преджобено от ченгетата - ако преди това някой „загрижен” гражданин не е свършил това. По правило, на алкохолиците не се хваща вяра, това те си го знаят и си тръгват кротко и без възражения. Спомням си за твърде странна възпитателна мярка: на постоянните клиенти се връчваше /срещу троен депозит/ маркирано шише  ракия, което те трябваше да носят цял ден из града и вечерта да го върнат без да са го докоснали. Не научих автора на въпросната „профилактика”, в нея  садизмът надделява над превъзпитанието, а ефектът й е дори противопоказен.
       
Между РПУ-то и „Пирогов”  

От няколко години институцията изтрезвител не съществува. В столицата за последно тя се намираше в кв. Павлово. Еднодневното или еднонощното пребиваване струваше 35 лв. Понастоящем легналите пияници биват прибирани в районите управления, където биват „обслужвани” както дойде - оставят ги по коридори, фоайета и арестантски стаички. Тежко отровените ги карат в  токсикологията на „Пирогов”. Странно е, че за такива казуси няма регламент; разсъждава се, навярно, че „хоризонталните” случаи вече са малко. Интересно е, че в европейски държави с по-тежка и масова „клиника”, изтрезвители няма. Закрихме ги и ние, навярно по ЕС-инструкция, май са останали само в Русия.
          Но ако в градовете такива са анахронизъм, в големите курорти са нужни. В края на май хотелиери от Слънчев бряг по искаха в комплекса да бъде устроен изтрезвител. Правилно - нужни са специални хора, не бива с препилите да се занимават охранителни полицаи и медицински служби.

Автор:Наско Мандаджиев nabore.bg

Научете повече