12:08
10:23
Admin
Родната казарма, СТАТИИ
1 comment
 |
| (oт ляво на дясно): акад. Ангел Балевски, майор Георги Иванов, неизвестен генерал от ВВС, ген. Добри Джуров, ст. лейт. Александър Александров и ген. Кирил Косев |
В двора на Школата за запасни офицери в Плевен щъкат насам натам офицери с две контри на бузите и зачервени от служебна превъзбуда. Командири от цялата страна с по три тежки звезди на раменете тихичко коментират: за какво ни викат? Никой няма отговор на този страховит въпрос. Всеки върти лентата назад и се мъчи да си спомни къде и за какво е стъпил на криво. Коментират, а очите им все в портала. А там плавно влиза черна волга с червени номера. Леко изхриптяват спирачки, петдесет чифта очи се впиват в първата седалка. Вратата се отваря, подават се първо огнени лампази, проблясват сърмени пагони с три звезди. Другари, офицери!
Униформените другари замръзват,
защото пред тях е заместник - министърът на отбраната генерал –полковник Кирил Косев.
Горе-долу такава е била картината, която описва отдавна пенсионирания полковник Върбан Атанасов:
”Тогава бях все още напет майор и два дни преди срещата ме натовариха с отговорна задача – да подготвя залата, в която ще се състои срещата на генерал Косев с отговорни офицери от страната. Дадоха ми десетина школници и се започна търкане и миене. Всичко лъщеше, само дето не рендосахме наново дюшемето, припомня си пенсионерът. Какво им е говорил генералът, само те си знаят, но след това той провел с всеки среща на четири очи. От стаята му излизаха позачервени полковници и объркваха накъде да вървят.”
Първи при него влиза
генерал-майор Динчо Дупенов – партизанин, участник във войната, способен военачалник...и вуйчо на Иван Гарелов. Генерале, честито, казал му Косев, вие вече не сте Дупенов, а Велев! Така се говореше в Школата, уточнява нашият източник. А и още на първото партийно събрание накратко ни запознаха с височайшата визита на зам.-министъра: имало е нарочна заповед на Добри Джуров, естествено съгласувана със Секретариата на ЦК на БКП и лично с Тодор Живков, да се сменят офицерски фамилии, които предизвикват двусмислици и насмешка. С тази задача бил натоварен най-престижният от ръководството на министерството – генерал-полковник Кирил Косев, легендарен командир на Горнооряховския партизански отряд, командващ Трета армия, а сега и заместник по бойната подготовка на Добри Джуров. Решено било преименуването да започне от висшия състав – командири на дивизии, на полкове и поделения. Те пък от своя страна ще продължат покръстването на места.
Затова били събрани по спешност в школата, а генерал Косев
трябвало лично да говори с всеки.
Влиза един и рапортува: Другарю генерал, полковник Келешев се явява по ваша заповед! Косев го поглежда и пита: какво е бащиното ти име? Христов, другарю генерал! От днес сте вече полковник Христов! И така при него влизат полковници с фамилии Куртаков, Бърборков, Чутурков, Юрганчев, Колипатков, Катъров, Сланинков...А излизат Иванов, Георгиев, Асенов, Петров, Христов... Сигурно, като се прибрали по частите, е имало конфузии, ама с времето се свиква...Пък и те трябвало на място да проведат униформеният възродителен процес с младшите офицери и старшини. Тази история се разиграва в началото на 1969 г.
Преименуването на офицерите е било само една нежна увертюра към следващата възродителна кампания в армията. През юли 1970 година Секретариата на ЦК на БКП взема решение за националното осъзнаване и патриотичното възпитание на българите с мохамедански имена.
Кампанията започва в началото на 1971-а
и трае до края на 1972 г. Целта е „да се вземат всички мерки в непродължителен период от всички офицери, сержанти и волнонаемни служители, които произхождат от семейства с мохамеданска вяра, да приемат български имена. При уволнението всеки войник трябва да напусне казармата с българско име.” Толкова. Кампанията приключва успешно, според докладните записки, но взема 11 жертви. Как и при какви обстоятелства, а най-вероятно са самоубийства, може само да се гадае, защото всички документи са унищожени.
Преименуването в армията пряко са ръководи от Главно политическо управление, чийто началник вече е... генерал-полковник Кирил Косев. Той не е от лесните и често си е отпускал езика да критикува. Според негови признания са го пратили в девета глуха – политическото управление, защото така го лишават от пряка власт в армията. Като командващ армия мога да вдигна на крак 3 дивизии, а като шеф на ГПУ – нито един войник, признава Косев. Заради критики лично Тодор Живков го е викал три пъти на разговор, който е приключвал с обобщението: Косев, прекаляваш!
Чашата преляла напълно
през 1984 г. и Добри Джуров го уволнява: „За 30 минути да напуснеш министерството, иначе ще те арестувам”, отсякъл мустакатият министър. Тегобите на Кирил Косев не свършват. През 1992 година президентът Жельо Желев го разжалва на редник за „деяния, граничещи с престъпления”. „С Желев се запознах в дома на неговия тъст бай Иван Маринов – най-големия комунист в Бургаски окръг. Той е от с. Грозден, Сунгурларско. За неговата дъщеря Маринка бе женен Желю Желев. Всички я знаят като Мария, но в кръщелното е записана Маринка. В началото на 70-те години ходатайствах чрез акад. Тодор Павлов до Тодор Живков да назначат Желев в Комитета за култура при Людмила Живкова.”, разказва в късните си мемоари Кирил Косев.
Така е – животът е пъстър с парадокси.
Стефан СЕВЕРИН
Вестник „Златна възраст”
- 9:00
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Има българи, които и след смъртта си се помнят и уважават, заради оставената светла диря в своя съзидателен живот. Един от тези личности на страната ни е генерал лейтенант Митьо Кисьов. Съдбата ме срещна с него преди 26 години, месеци след така наречените промени у нас. Бях помолен да се включа в предизборната кампания на генерала, издигнат за кандидат за народен представител за Велико народно събрание.
Спомням си, че лятото на 1990 г. се позвъни у дома и пред мен застанаха в генералската си униформа г-н Кисьов и Никола Българенски (дългогодишен директор на Дирекция „Язовири и каскади”), който каза, че ще бъде негов застъпник в предизборната борба.
Виждах военоначалника за първи път,
но от майка си бях чувал за именития военен. Запознахме се, и още тогава пристъпихме към действие, за да може за краткото време, с което разполагахме, да се популяризира и покаже на хората кой е ген. Кисьов. Знаех, че е от най-титулованите ръководители в БНА, че е работохолик, честен и доблестен човек, но исках още да науча от неговата биография. Така се роди идеята да започна представянето му с едно интервю, което показваше личността на кандидата за депутат.
За тези, които нищо не знаят много за генерала ще кажа, че е роден през 1926 г. в с.Маноя, Дряновско. Завършва ВНВУ „Васил Лаевски” в старопрестолната столица. Усъвършенства своите знания във Военно-техническата академия в София, а после и висши командно-инженерни курсове в академия „Куйбишев” в Москва, както и Военно-транспортната академия в Ленинград.
Той извървява всички степени на военната йерархия –
от командир на взвод до бригаден командир. С указ ген. Кисьов е назначен за началник-щаб на Главното управление на строителни войски, а през 1974 г. за началник на войските на Министерството на транспорта, където се пенсионира през 1992 г.
Под негово ръководство строителните войски участват в изграждането на автомагистралите „Хемус” и „Тракия”, десетилетия преди днешния премиер Бойко Борисов да реже лентички по продълженията им. И сигурно километрите пътища, дело на генерала са повече от тези, които са построени днес. Кисьов участва в обновяването на железопътните линии и гари на Пловдив, Стара Загора, Карнобат, Горна Оряховица, Русе и други. Той има голям принос и в изграждането на много обекти и в Дряновската община. По негова инициатива в района на Дряновския манастир се построи почивната база за служителите от транспортни войски.
Удостоен бе със званието „Герой на социалистическия труд”,
получи ордените „Георги Димитров” и „Червено знаме на труда”. Бе председател на професионалния футболен клуб „Локомотив” – София, като има своя принос за развитие на спортното майсторство у нас. През целият си съзидателен живот генерал Митьо Кисьов работи за българския суверенитет и държавност, като и след пенсионирането си остана активен общественик. Той напусна този свят на 16 октомври 2011 г., но делата му ще живеят в полза на следващите поколения.
Любомир ДИМИТРОВ, Дряново Наборе.бг
Абонамент за:
Публикации (Atom)
