14:43
7:43
Admin
СТАТИИ, СТУДИО Х
No comments
Сред най-интересните случаи, засекретени в бюлетините на МВР, е гаврата с гроба на Людмила Живкова през 1984 г., която след бърз съдебен процес приключва със смърт за нейният извършител.
Хронологията на един разстрел…
На 27 юни 1984 г., след полунощ, е нападнат постовият войник Милчо Милев, охраняващ сградата на Противопожарната охрана на ул. „Екзарх Йосиф“ в столицата. Нападателят го подминава, обръща се рязко и го удря по главата. При удара Милев пада, изпуска служебния си автомат „Калашников“, зареден с пълнител с халосни патрони, непознатият го грабва и побягва. Войникът е откаран в „Пирогов“ със счупен череп и само навременната намеса на лекарския екип успява да спаси живота му. Дръзкото нападение шокира органите на реда, вдига се цялата Народна милиция. По случая се работи усилено с месеци, но без резултат – извършителят сякаш е потънал вдън земя.По-рано същата вечер, в квартал „Хаджи Димитър“, е нападнат милиционерът Веселин Веселинов. Изневиделица някой му нанася силен удар в дясното рамо, след това в лявото. Изненадан и уплашен, той побягва и посяга към кобура си да извади пистолета. Нападателят се стряска и хуква да бяга. И този случай е отразен в служебния бюлетин и е поставен на вниманието на всички служби на МВР.
Междувременно в секретните бюлетини на МВР е отразено, че на 26.06.1984 г. е извършено дръзко нападение на гроба на покойната Людмила Живкова. Деянието е квалифицирано като „кощунство“. След покушението гробът е заграден, забранено е на гражданите да минават оттам и месеци наред бдят секретни постове.
Лично Тодор Живков изисква от службите да види този, който се е подиграл с паметта на покойната му дъщеря. За залавянето на злосторника са впрегнати всички сили на ДС и милицията.Дали по случайност, или по ирония на съдбата, точно на петия месец след гореспоменатите случаи, милицията арестува 24-годишния Тодор Петров Дечев. Привечер младежът е спрян в подлеза на НДК за документна проверка. Когато вижда приближаващите се към него служители на реда, той тръгва да бяга. Следва кратка схватка, Дечев оказва яростна съпротива, но накрая е обезвреден, задържан и предаден на следствените органи. У него е намерен, скрит под шлифера му, автомат „Калашников“, зареден с бойни патрони. От тук нататък събитията се развиват в съвсем неочаквана насока.
По време на разпитите Дечев признава, че именно той е нападнал войника на 27 юни. Работел като шофьор в АП „Малашевци“, парите не му стигали, имал купища неплатени сметки. Току-що сгоден за голямата си любов Цветанка, Дечев е воден от идеята да извърши голям удар, да ограби някоя каса или банка и да оправи положението си. За целта обаче му е необходимо оръжие. След нападението, снабден с надеждния „Калашников“, Тодор преработва халосните патрони в бойни. За сигурност и самочувствие отива в гората над Драгалевци и изстрелва два от патроните в едно буково дърво – опитът е сполучлив, оръжието действа.Когато на 18 ноември се ражда синът му, Дечев решава, че моментът е дошъл. Осем дни по-късно, след почерпка с приятели, добил кураж от изпития алкохол, той се приготвя да извърши грабежа. Изважда скрития автомат „Калашников“ и го зарежда. Екипира се със скиорска шапка, премята през врата си предварително направената от бикините на жена му черна маска и се запътва към кафе „Еспресо“ в подлеза за НДК. Надява се, че оборотът е голям. Именно там е и заловен от органите на реда.
Веднага щом излиза от кома, нападнатият през лятото войник Милев дава подробни показания пред следствието. По време на разпитите той разказва, че нападателят му прилича на главния герой от известния по онова време филм „Комбина“ – актьора Иван Иванов
По време на разпитите Дечев споменава, че в деня на нападението е минал и през гробищата. Какво е правил там, не уточнява. Впоследствие следователят се сеща, че именно в този ден е извършено и кощунството на гроба на Людмила Живкова.
Междувременно при обиск в квартирата на Дечев е намерен личният му дневник, в който е записано: „Остарях твърде млад. Всичко загуби смисъл. Не вярвам в никой и в нищо… Всичко е лъжа и измама. Как искам да съм дете, вярващо в живота, в прогреса, в държавата, във всичко. Кажи какво да направя, о, природо! Положението ми е безизходно. Не умирам от глад, а така страшно ме боли тук, отвътре, не издържам повече. Аз се чувствам роб на човеците, наречени „комунисти“, с провиснали шкембенца, но с авторитетни муцуни. Това са един вид мошеници, дупедавци, педерасти, които не заслужават нищо друго освен огън, бавна, изгаряща смърт…“.Интуицията на следователя му подсказва – от ненавистта към политическия строй, през нападението над войника, до съвпадението в датите – и историята започва да се разплита.
Дечев разказва как във въпросния ден отива на Централни гробища, там изпива бутилка коняк „Слънчев бряг“ за смелост. В един момент забелязва, че седи върху гроба на някакъв турчин. „Де да знам какво ми стана. Обзе ме ярост към тоя Юсуф. Скочих и ритнах паметната плоча… след това отидох при друга плоча, при трета, при четвърта… Аз мразя турците“, обяснява той пред следователя.
В крайна сметка Дечев признава, че се е озовал на гроба на Людмила Живкова:
Опитах се да го бутна с крак, но не успях. След това се опитах да вдигна една мраморна ваза, много тежка… Изпуснах я и тя се претърколи… Исках с тая ваза да ударя бюста на Людмила Живкова, но не можах да я вдигна… Тогава взех една тротоарна плоча и ударих бюста по главата. Плочата се счупи… Докато удрях барелефа на Людмила Живкова… в злобата си виках (не много силно): „Престъпници сте всички, мошеници сте всички!“. Имах предвид Людмила Живкова, разни партийни секретари, разни партийци“, развълнувано продължава разказа си Дечев. „С това си подписах смъртната присъда, нали?“, отронва след кратка пауза. Съвършено правилно…
Между ходенето на гробищата и нападението на войника след полунощ, в обясненията на Дечев все още се губят няколко часа. При един от поредните разпити той признава и друго – нападението на милиционера Веселин Веселинов също е негово дело. В хода на разследването по делото се събират и доказателства за още едно провинение пред закона – валутно престъпление.Обвинителната реч на прокурора пред съда гласи следното: „Без каквото и да било основание, Тодор Дечев, явно под влияние на буржоазната идеология, е приел само някои отрицателни страни от живота в нашата страна. Своите декадентски настроения, идеи и чувства не споделя с никого, а отразява в своя бележник. У него не е имало място за никакви ценности – материални и морални… Житейската му карта е ясна – живее на квартира под наем, получава нормално трудово възнаграждение.. Така, както десетки хиляди хора се задоволяват с подобно положение… Така е трябвало да постъпи и той… За мен, макар учудващо, той се е оформил като човек с човеконенавистни чувства. Подсъдимият, изпълнен с егоизъм, признава само себе си – заслужава ли да живее? Кой може да гарантира, че след 15, след 20 години няма да извърши същото…“.Кое е „същото“, от речта не става ясно. За извършеното престъпление спрямо войника (грабеж, придружен с опит за убийство), Наказателният кодекс предвижда 20 години лишаване от свобода или смъртна присъда. От друга страна, следствието квалифицира т. нар. „кощунство“ на гроба на Людмила Живкова като „хулиганство, отличаващо се с изключителен цинизъм или дързост“. За ДС обаче този акт е „противодържавна агитация и пропаганда“. А държавата не прощава подобно нещо, още повече ако става въпрос за дъщерята на Първия… На 15 март 1985 г. съдията Димитър Попов произнася присъдата „смърт чрез разстрел“. Върховният съд я потвърждава и въпреки надеждите на близките Държавният съвет също отказва да помилва осъдения.
През това време никой не дава информация на майката на Дечев, Живка. Отчаяна, тя отива при следователя с молба да разбере какво се е случило със сина й, подозира, че е най-страшното. От неведението до истината разстоянието е едно телефонно обаждане… Разбирайки майчината тревога пред неизвестността, следователят вдига телефона и набира някакъв номер… говори кратко, затваря, мълчи… Самият той е изненадан, защото му е казано: „Заличен от списъците по гражданско състояние“. Майката разбира без думи, че наложената смъртна присъда е изпълнена. Синът й вече е мъртъв…
Близки на разстреляното момче и до днес твърдят, че обвиненията за нападенията над войника и милиционера са скалъпени от ченгетата, за да може той да получи най-суровото наказание.Съдията Димитър Попов 5 години по-късно, на 5 април 1990 г., прави изявление : „Категорично заявявам, че процесът беше публичен, не беше политически. В дългогодишната си практика на съдия не съм поемал нито един политически процес“. Въпреки това същото дело №2 от 1985 г. е засекретено в архивите на поделение 72110 на МВР… Загадъчен е и фактът, че в съда не са призовани и разпитани като свидетели най-близките хора на „похитителя“ – майка му и съпругата му…
„Аз бях като човека с восъчни криле, който иска да достигне слънцето… Исках да имам къща с двор… Виждах младо добро семейство. Мечтаех да направя щастлива жената, която обичам и която ме обича… Исках да й правя подаръци, да се почувствам мъж. А парите не стигаха. Гладувахме, като капак съдийката ни изгони от квартирата. Заложих всичко на карта – или щях да изгубя живота си, или щях да спечеля пари. Не ги обичам тия гадни пари, но исках да прекрача бариерата на тази мизерия“. Това са едни от последните думи на Тодор Дечев преди разстрела.
Смятал комунистите за мошеници.
Тодор Дечев разказва за себе си пред следователя: „Роден съм през 1960 г. в с. Караманово, Русенско. Помня, че като малък все ходехме с майка ми и баща ми из цяла България да търсим жилище и работа. Живеехме в дупки. В Челопечене, в Бухово, в Ботунец. Най-накрая отидохме в Кремиковци, гордостта на социализма, заради жителство и работа, разбира се. Още от малък голямата ми мечта беше да имам собствено жилище и да виждам слънце. Имах силното желание да се уча. Всяка сутрин отивах от Ботунец до София. Аз вярвах в комунизма, вярвах, че ще преобрази хората, но това беше едно от моите разочарования. Аз видях как живеят хората в София и как се мъчим ние, като животни, като черни роби. Започнах постепенно да разбирам, че трябва да има промяна, трябва нещо да стане. Така повече не може да се живее. Трябва, трябва нещо да се направи, за да се смени тази система. Всички комунисти са мошеници с тлъсти и оядени шкембета и въобще не се интересуват от съдбата на хората. Смятат ги за роби, а пък и хората толкова търпят, че просто да им се чудиш…“.
Днес майката на убития живее в родното си село Караманово и забравена от всички чака сина си да се върне. 30 годишния син на Георги учи и работи в САЩ.
Източник: в-к Монитор 28.04.2014.
Производствата, които не са били унищожени веднага след 1989 г., се доликвидират с асоциирането ни към ЕС в 1995 г. и с присъединяването ни към ЕС в 2007 г., когато се извършва престъпната приватизация и не по-малко престъпното концесиониране, приключва въвеждането на пълна либерализация на външната търговия и на капиталовите потоци и се отменят протекциите на местното производство. По-конкурентоспособните производства на най-развитите страни смазват нашите все още недостатъчно конкурентни и оставени без защита местни индустриални и земеделски производства.Всеобщата разруха протича с различни нюанси. Едни производства, съпротивлявайки се срещу външната конкуренция, се свиват постепенно, без да изчезват, като разчитат главно на вътрешния пазар. Други също намаляват и почти изчезват или остават със символични обеми, които статистиката не винаги отчита.
Тоталният разгром на производството породи голяма безработица, емиграция на многохиляден квалифициран персонал в чужбина, масова деквалификация и деградация на работна сила, рязко намаление на доходите, семейни и лични трагедии, убийства и самоубийства, изоставени невръстни деца, които израстват като бъдещи бандити, намаляване обхвата на децата в училище, ново повишение на неграмотността, особено сред циганското население.Появи се дори понятието „обезкуражени безработни“ – трайно безработни в продължение на 3-4 и повече години, професионално деквалифицирани и деградирали, загубили надежда, че ще си намерят работа. Статистиката и досега отчита техния брой (188,7 хил. души в края на 2014 г.), без обаче да ги включва в официално отчитаната безработица. Официалната безработица сега е около 10,5-11,5%, а с включването на обезкуражените – около 18-20%. Ако не бяха отворени границите за емиграция на около 1,5-2,0 млн. души, повечето от
Размерът на пораженията за България от този тотален разгром на икономиката е огромен. Той не подлежи дори на приблизителна количествена оценка. Като вземем предвид пораженията върху физическия, човешкия и интелектуалния капитал и пропуснатите в резултат на това бъдещи ползи, може да се предполага, че загубите на България са в порядъка на много десетки, а може би и на няколкостотин милиарда щатски долара през изминалите 25 години. Те ще се чувстват още много дълго. Представете си само какво означава изхвърлянето на улицата на стотици хиляди квалифицирани специалисти с висше и средно техническо, агрономическо и друго образование. България е икономически опустошена държава.Радикални промени настъпиха и във външноикономическите отношения и особено във външнотърговския стокообмен. До саморазпускането на СИВ на 27 юни 1991 г. България беше член на тази интеграционна общност. През 1988 г. 84,5% от нашия износ беше към страните от СИВ, а само със Съветския съюз 62,8%. През същата година 76,7% от вноса ни беше от страните членки на СИВ, а 53,7% – само от Съветския съюз.
Главен механизъм за функциониране на СИВ беше координираното разпределение на производството и търговията между страните членки, т.е. тяхната производствена
Индустрията и земеделието бяха тясно специализирани в рамките на СИВ и преобладаващата част от продукцията на най-важните сравнително сложни продукти са продавани в страните членки, а остатъкът извън тях. Без тази производствена специализация, техническа помощ от по-развитите страни членки и огромния пазар на СИВ не би било възможно рентабилното масово производство на сравнително сложни машини и съоръжения в малка страна като нашата.
Производството и износът се сриват тотално след 1989-1990 г. Много от произвежданите и изнасяни по-рано продукти изчезват от експортната ни листа, а заедно с тях изчезват стотици хиляди български работни места и многомилиардни доходи на българските домакинства. При пълната либерализация на вноса и липсата на защита на местното все още неконкурентоспособно производство, преустановеното вътрешно производство се заменя с
Външният пазар и особено пазарът на СИВ е бил силно чувствителен на деструктивните политически и икономически процеси у нас след края на 1989 г. Спадът на производството се чувства още от началото, но той протича с известна инерционност, може би, защото част от производството е било за вътрешния пазар. Сривът на износа е незабавен и рязък, особено след саморазпускането на СИВ през 1991 г. Цялата производствена и експортна система, изграждана в продължение на години, рухва веднага.
Загубените веднъж пазари трудно ще се възстановят. Преобладаващата част от тях са загубени завинаги. Бедата за България е в това, че при настоящия механизъм на функциониране на Общия европейски пазар, на който се реализира преобладаващата част от нашия износ, нямаме шансове в обозримото бъдеще да възстановим производството и експорта на такова качествено и количествено равнище, каквото имахме до 1988 г. Не бихме могли дори да се приближим до него, защото не сме конкурентоспособни. А за постигането на сравнима конкурентоспособност с тази на развитите страни, при идеални условия са нужни поне 15-20, а може би и повече години.
Автор: Иван Ангелов
Абонамент за:
Публикации (Atom)
