19:04
14:03
Admin
1945-1989 ГОДИНА, Плевен, СТАТИИ
No comments
 |
| Григор Вачков първият прав в ляво |
- 12:47
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
За съжаление преждевременната є смърт е плод на това, което мнозина смятат за най-характерна черта на българите - завистта. Но преди да стигне до фаталния ден, в който изпива пълна шепа с хапчета, бъдещето на Петя е повече от многообещаващо. Стиховете на едва 9-годишната ученичка през 1971 г. сапосрещнати възторжено от Христо Фотев.През следващите години тя получава много дипломи и награди."Петя обаче никога не парадираше с таланта си - разказва уредникът на музея Димо Карабелов. - Тя бе много скромна, дори не пазеше стиховете си, които често пъти пишеше на салфетки, когато нямаше лист под ръка. Ако не бяха родителите є да събират творбите є, някои от тях нямаше да бъдат запазени".Уредникът, който познавал лично Петя, твърди, че тя - като всички истински талантливи хора - е избягвала да се хвали с постиженията си. "Бе много непринудена и откровена, каквото є бе на сърцето, това є бе на устата". Изненада за някои от невръстните посетители е ученическият є бележник, пълен изцяло със шестици. Във витрините са подредени и тетрадките, в които с акуратен почерк е отразила първите си поетични метафори. За младите хора, които нямат представа за ежедневието по времето на социализма, интерес представлява и ученическата є престилка, която - разбира се - няма нищо общо с модерните тоалети във всички цветове на дъгата.
Скромна изтъркана чанта и ръкавициот времето, когато е свирила на фанфари в оркестъра на Английската гимназия, допълват материалния спомен за нея. Но отвъд него има друг, свързан с амбицията й да бъде добра. Днес мнозина посетители разглеждат с интерес градинката пред дома, където преди повече от 30 години Петя е събирала своите приятели "на театър". Със същата страст е организирала и своебразна тимуровска команда, с която помагала на възрастните хора в квартала. Днес мисълта да носят хляб на пенсионерите изглежда странна на повечето ученици. Не така обаче е било в младостта на поетесата, когато тя е посвещавала времето си на две основни неща - музика и поезия. Затова и родителите є са съхранили любимата є китара, която стои в ъгъла на тясната є стаичка. Посетителите не пропускат да видят и предпочитаните є книги, подредени по лавиците - стихове на Дора Габе, романи на Емилиян Станев, изследвания по етика и философия.Няколко витрини в останалите стаи не могат да съберат всичките є посмъртни дипломи и награди. Нито един посетител не пропуска да разлисти англоезичната антология от 2001 г., подбрала най-добрите европейски поети.Заедно с майстори като Шекспир,в книгата е включено и стихотворението "Настроение" от Петя Дубарова. Музеят представя и издания на руски, гръцки, унгарски и дори есперанто, както и първата є стихосбирка "Аз и морето", съставена 2 г. след смъртта є от Георги Константинов.Гостите обаче, които искат да отгърнат страниците на личния є дневник, ще останат разочаровани. Той не е представен в експозицията, тъй като в него поетесата е споделяла прекалено лични неща. Затова пък Веселин Андреев включва части от него в книгата си "Най-синьото вълшебство", издадена през 1985 г. Това не е първата му творба за нея - през 1981 г. той издава "Соната за Петя Дубарова", в която анализира творчеството є. Любопитството на някои посетители стига дотам, че държат на всяка цена да разберат как точно е умряла поетесата. За да се разбере мотива є да вземе крайното решение, трябва да се познава добре атмосферата, в която е живяла. Задължителни униформи, строга дисциплина, наказания и за най-малкото провинение - училищата не са най-доброто място за свободолюбивите натури. Задължителни са и бригадите, в които минава голяма част от лятото. Така в 10-и клас, през 1979 г., Петя и съучениците са изпратени в Бирената фабрика в Бургас. Там поетесата трябва да следи брояча на контейнера, през който минават бутилките. Той обаче се поврежда. Естествено, Петя няма нужните технически познания, за да прецени какво точно да направи. "Сега не знаем колко точно бутилки са излезли от производство", сърдят се някои от учителите - онези, които не я долюбват заради таланта и откровеността є. Зле прикрита, завистта на някои преподаватели се подхранва и от факта, че
Петя ще учи литература в Москва,след като завърши гимназия. Пътят към това обаче ще бъде прекъснат, ако няма нужното поведение. Затова една учителка пише докладна до директора с предложение да намалят поведението на Петя заради "престъплението", че не е видяла повредата на брояча. Абсурдно, но факт - учителският съвет взема решение да є намали поведението с една единица, въпреки че не са спазени стъпките преди това - за първоначална забележка, мъмрене и едва след това тази крайна мярка. Тя е взета само с един глас повече сред учителите. Този глас решава съдбата є. Потресена от несправедливостта, Петя се връща вкъщи на обед след часовете, изпраща родителите си, които са втора смяна на работа, отива до аптеката и си купува диазепам. Когато майка є и баща є се прибират вечерта, я виждат в предсмъртна агония, с пяна на уста. Викат Бърза помощ и цяла нощ лекарите правят промивки. Те обаче се оказват напразни. Сутринта на 4 декември 1979 г. Петя умира. Нечия завист, че е по-талантлива, по-красива и по-умна, я изпраща преждевременно в гроба.
Източник: Монитор
- 10:57
- Admin
- 1945-1989 ГОДИНА, СТАТИИ
- No comments
„А ти носила ли си синя връзка, когато си била малка?”… Винаги ще се намери някой, който да ме попита това, когато стане въпрос за учениците по време на стария, комунистически строй, когато всички бяхме в униформи, правехме сутрешна физзарядка в училищния двор и имаше пионерски лагери. Да, носила съм и синя, и червена връзка. И бях безкрайно горда от този факт.
Помня добре първия учебен ден. Дните преди това бяха изпълнени с много вълнение. Тръгнах на училище на 6 години – по-рано от другите деца. Бяха ми взели черно-бялата униформа и връзката – светло синя, много красива. Майка ми и баба ми усилено се опитваха да ме научат как се връзва, но уви… Какво може да разбере едно 6-годишно първолаче. Бях запленена от идеята, че ще тръгна на училище, ще видя „другарката”, ще имам Букварче. Първата ми синя връзка изгоря – буквално. Толкова лесно изгаряха под горещата ютия тези връзки, че и до сега споменът ми за тях се свързва с обгорените им краища. Последва втора, трета… У дома ми се караха, защото да имаш синя връзка беше отговорност и трябваше да се пази.
Приемът в редиците на чардарчетата ставаше в присъствието на цялото семейство – майки, татковци, баби, дядовци… Горди, горди с насълзени очи. Била съм толкова малка, когато това се е случило, че почти не помня чавдарската клетва, която идваше със синята връзка: “Приемам знамето на четата чисто и неопетнено. Обещавам да го пазя като зеницата на очите си”! Още след първите дни в училище получихме и малка книжка, която всяко първолаче имаше и трябваше да научи. Основните правила за поведение, които трябва да спазва:
Чавдарчето е весело дете – играе, пее, учи се, чете.
Малките чавдарчета са добри другарчета.
Чавдарчето е примерно в къщи и в клас, то помни: „Пионер ще стана аз!“.
Чавдарчето учтиво поздравява, то възрастните хора уважава.
Чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича.
Чавдарчето родината свободна обича – като своя майка родна.
Без съмнение да носиш синя връзка беше голяма гордост, но си спомням, че безкрайно завиждах на по-големите, които носеха червената. Без добре за разбирам защо. По мое време всички чавдарчета ставаха пионерчета и нямаше специален ритуал или прием на „избраните”. Трябваше само да изчакам да порасна достатъчно. Червената връзка беше символ на това, че ставам голяма, че отговорностите в училище се увеличават. Учеха ни на поздрава:– Бъди готов!
– Винаги готов!
и
- Рапорт даден!
- Рапорт приет!
Тайно козирувах, но често изяждах и по някой шамар, защото не винаги успявах да се справя така, както трябва. У дома ми се смееха на ентусиазма, но в училища всичко се приемаше много сериозно.
С преминаването от един клас в следващ получих желаната червена връзка, станах пионерче и дори на следващото лято ни заведоха на пионерски лагер. Тогава вече бях разбрала, че носенето на връзката не е чак такава привилегия, може би 6-годишното първолаче беше започнало да се осъзнава. Уви, бях пионерче съвсем за кратко.
Година по-късно всичко се промени. Връзките вече не бяха важни, нямаше чавдарчета и пионерчета… Оказах се едно от децата на прехода, които можеха да се обличат, както си поискат, за да отидат на училище. Връзките с изгорените краища изчезнаха, прибрани някъде в гардероба като символ на едно забравено време.
Източник: Ретро
Абонамент за:
Публикации (Atom)
