Легендарната българската експедиция до Еверест през 1984 г (Статия)

Кънчо Долапчиев е един от доайените на ски алпинизма у нас. Доцент е в НСА, където преподава спортно катерене и туризъм. Участвал е в легендарната българската експедиция до Еверест през 1984 г., при която загива Христо Проданов. Години  години след фаталното изкачване, потърсихме Долапчиев, за да разкаже подробности от последните минути от живота на Христо.

Г-н Долапчиев, 30 години минаха от фаталния поход към Еверест, където завинаги остана първият българин, стъпил на върха -Христо Проданов. Как ви се струва днес - подвиг или авантюризъм е неговото изкачване?

За нас, участниците в тази експедиция, тези 30 години минаха като миг, спомените са ни много живи, точни и ясни. Според мен си струва да отдадеш живота си, ако спасяваш друг живот - един камион или автобус с деца, например. Но да платиш с живота си, за да забиеш знамето, което иначе всички почитаме и обичаме - цената е твърде висока. До известна степен, това е неоправдано.

Едва ли има българин, който да не изтръпне от разговора между радиста Стефан Калоянов и Христо Проданов в последните минути от живота на Проданов. Когато му казва: „Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ок, към теб тичат хора. Моля те, не заспивай!!!".

На 20 април, Проданов достигна върха малко след 18 часа местно непалско време. Каза ни, че е на върха, че намира бутилки от руснаците, остави 8-милиметровата камера горе. После допълни, че започва да слиза по Западния гребен, тъй като по класическия маршрут лагерите на индийците още не бяха готови. След това се обади към 21 часа и каза: „Повече не мога да слизам". Тогава се разрази буря, температурите паднаха рязко, до минус 30 градуса. И затова Христо ни каза: „Ще се пребия, ще остана да пренощувам!". Обади се на другия ден, рано сутринта, но вече едва говореше. За нас беше ясно, че той не може да тръгне от мястото, явно краката и ръцете му вече са били замръзнали. Спасители тръгнаха към него, но бяха далеч. Най-близо се оказа Людмил Янков, който пое към него със спален чувал, кислороден апарат и термос с чай и е успя да достигне твърде близо. Но бурята нависоко така засипва, снегът така бързо уплътнява, че Людмил е можело да мине на метър от Христо и да не го види. И затова не успя да го намери. Знаете, че след това бяха ампутирани четирите му пръста.

Г-н Долапчиев, дали в последния ви разговор с Христо по радиостанцията, той съзнаваше, че ще умре?

Вероятно го е осъзнавал. Това за нас е голямата трагедия, чувахме го до последния му дъх, но не можехме да достигнем до него.

Кое е най-страшното по този Западен гребен, за да го нарекат Жестокия път?

Трудността на терена - трябва да се катериш. На другите два класически маршрута - Тензинг и Хилъри имаш повече от 50 % ходене. Но можеш да ходиш с щеки в ръцете, докато тук можеш да ходиш около 100-200 м. - другото е катерене по един ронлив ръб, който трябва да се обезопасява с парапети. Сложили сме 12 км парапети.

И вие, българските алпинисти трябваше да слагате парапетите, защото нямаше?

Да, нямаше кой да работи. С нас действаха и 5-6 души високопланински носачи от базовия лагер нагоре, но това бяхме - 16 души и те 6 - 22-ма. Това е много трудна работа.

Г-н Долапчиев, и до днес мнозина упрекват Проданов, че е тръгнал по-рано на своя глава към върха, без да ви се обади. Че го е тласкала манията той да е първият и единственият българин, стъпил на върха. Сърдите ли му се за това?

Не, никой не му се е сърдил. Решението беше моята група да излезе първа, да направи лагер 4 на 7500 метра, на другия ден групата на Джамбазов, която се движи след нас, да направи лагер на 8100 метра и едва тогава Христо да атакува върха. За да не се товари с палатки, гориво, вода и т.н. и да бъде с пресни сили. Именно това изграждане на 5-ти лагер от него и от шерпа му взе силите и той затова излиза толкова късно на върха. Ние решихме каквото трябваше, а нека ръководството да поеме отговорността, че му е разрешило да тръгне по-рано. А Христо бе амбициозен човек. Пък и ако не си амбициозен, какво правиш под Еверест? Да си амбициозен няма лошо, никой не се сърди на Христо.

Събирате ли се с колегите ви алпинисти от тази експедиция?

Разбира се, ние сме приятели. На 24 април, от 16 часа в Министерството на спорта, ще се съберем всички участници от тази експедиция. Ние от алпийската гилдия сме малко в България и се виждаме често. Някои като Иван Вълчев и Кирил Досков са през повечето време в чужбина. Шестима от нас вече са починали - двама при алпинизъм, двама при катастрофи, двама от болести. Намаляваме.

Тези, за които великото занимание да изкачваш висините е непознато, ви наричат безумци. Макар че и те имат известно основание - щом тръгваш, без гаранция, че ще се върнеш.

Не, не е точно така. Когато човек се подготви, отдалечава премерения риск на значително разстояние. Иначе да, рискът съществува.

Еверест продължава да бъде единственият, но смъртоносен покрив на света. Толкова хора намериха смъртта си около него, но продължава да притегля като магнит нови алпинисти.

Да, жертвите са приближават 200. За съжаление там загинаха трима българи - през 2004 година при Еверест оставихме Христо Христов, Марияна Масларова. За толкова малко българи, които са се качили на върха, трима да останат завинаги там, е цифра.

Зловещо е, че телата на много алпинисти остават по склоновете, замръзнали. Както и самият Христо, който остана завинаги горе, около Сивата скала.

Някои остават, други ги свалят. Зависи колко бързо ги затрупва снегът. Понякога вятърът затрупва загиналите бързо, а на следващата година същият вихър, само че от другата страна ги отравя наново. Някои от алпинистите се натъкват на ужасяващи гледки - стърчи крак, оголва се рамо, ръка. Христо Проданов, Марияна, Христо Христов не са намерени. Американците преди 13-ина години намериха Мелъри, който загина през 1924 г. там, и то след 70 години. Но няма кой да ги откопава, това е дълъг процес. И да го свалиш долу, трупът веднага ще се разложи. Трябват специални съоръжения. Така че повечето не ги търсят. Имам предвид загинали на над 8000 метра.

И все пак, защо младите алпинисти не се плашат от смъртта и Еверест все така ги привлича?

Младите алпинисти се готвят сериозно и имат сериозни постижения. Мога да ви дам пример с Николай Петков, който беше 24-годишен, когато се качи на Еверест заедно с Кирил Досков. За мен той е феномен в световния алпинизъм. 30 години след това качва не само върхове, а ужасно трудни стени - Матерхорн, прави изкачвания в Пакистан.

Питах и ваши колеги - наистина ли над 7000 метра адреналинът е толкова висок и процесите, настъпващи в организма, подтикват към безумни решения алпинистите?

Да, наистина. Една нервна клетка се нуждае от 22 пъти повече кислород, отколкото от една мускулна. И се забавят реакциите, няма я точната преценка. Най-напред височината те удря в главата.

Но не ставаш по-страхлив, а обратното.

Не ставаш по-смел, но по-безразсъден. Реалната преценка я няма, не преценяваш риска от опасност. Но ние сме запознати с тези неща. На експедиции ходят хора, които са наясно с този проблем. Дори Джон Хънт, който е ръководител на експедицията на Тензинг и Хилъри през 1953 г., казва: „Не ме карайте да взимам важни решения на височина над 7000 м., защото височината ми пречи да мисля разумно." Има го този момент. Но от цялата тази експедиция у нас остава привкуса от загубата на Христо. Иначе държавата се нуждаеше от това - герои, шумотевица, за да оправдаем парите. Но у нас остава горчивината, че наш приятел го оставихме там.

А какво се случва с дъщерята на Проданов Марияна, тя отказа ли се от катеренето?

Тя не се е занимавала сериозно с алпинизъм. Марияна живее в Италия, женена е за свой колега италианец и има 10-месечно бебе.

Източник:http://www.vsekiden.com/

Научете повече

Брацигово,1970 г

Научете повече

Родната къща,вилата и лобното място на Александър Стамболийски (3 снимки)

Научете повече

Новостроящия се обувен комбинат в Пещера

Научете повече

Какво имаше в хладилника ни през 80-те ?

Научете повече

Бачковския манастир,1981 г

Научете повече

Софийския държавен цирк,70-те

Научете повече

Слънчев бряг-Някогашния курорт потънал в зеленината на редки растителни видове (Статия)

Слънчев бряг – перлата в короната на Балкантурист и визитна картичка на НР България. С началото на изграждането му от края на 50-те той става най-посещавания роден курорт, мечтано място за почивка и забавления за всеки нашенец. Но както днес, така и тогава той е бил ориентиран предимно към чуждите туристи. И докато за тях е имало пакети – разходка, вечеря в някой от десетината ресторанта и дискотека до зори, (нещо като сегашните бар кроул турове, но доста по-културно), то родните туристи сами са си правели „маршрутите“. А те най-често са включвали покупка от корекома на „Камелия“, вечеря в „Чучура“ и купон до зори в култовата „Златна ябълка“. Комбинацията е можело да бъде и друга – 12 пистовият боулинг, „Магурата“ и „Русалка“.Курорт потънал в зеленината на редки растителни видове
Строеният край широка и дълга над 8 км плажна ивица, Слънчев бряг е бил курорт с малко

под 30 000 легла разпределени в малко над 100 хотела, пръснати в просторни паркове и зелени площи. Първоначалният план е бил да бъде изграден малък курорт с 1500 места, но архитектурните решения стават грандиозни за времето си – леглата постепенно стават 2 600, 5 000, 10 000, за да стигнат през 80-те 28 000. Проектирането на комплекса започва през 1957 год., когато работен екип оглавяван от арх. Никола Николов разработва проектите и схемите за хотелите и ресторантите. Проектантският колектив е сформиран от неизвестни, но талантливи и амбициозни специалисти. Постановлението, с което се поставя началото на изграждането на курорта е дадено от МС на 30 юни 1958 г., а първата копка е направена на обект № 4, превърнал се по-късно в ресторант “Оазис”. Историята сочи, че заедно с изграждането на комплекса започва и проектирането на лесопарка. За да стане той реалност са били пренесени 550 000 куб.м плодородна пръст и засадени стотици хиляди дървета, храсти и цветя, като инвестиците надхвърляли тогавашните 150 млн. лв.Изграждането на курорта се осъществява на няколко етапа, като в средата на 80-те се приема, че възможностите за по-нататъшното му застрояване са окончателно изчерпани. Строителството на нови хотели спира, защото капацитетът на плажа се е смятал за изчерпан. По това време Слънчев бряг е сред най-добрите морски курорти в Европа по комфорт на плажуващите. По действащите нормативи броят на леглата се изчислява спрямо плажната ивица, която позволява в комплекса да има място за 30 000 летуващи. При тази цифра в онези години на един турист са се полагали по 8 кв.м. пясък край брега. Освен с първокласни хотели, курорта е разполагал и с 4 къмпинга с 8000 места, от които най-просторните са били „Емона” и „Слънчев бряг”.Изграденият облик на курортния комплекс е изразявал най-новите достижения на архитектурата, урбанизма и ландшафното строителство по това време. Всеки хотел или отделна група хотели са били проектирани така, че да имат характерен стил, а основната цел пред архитектите е била, хотелската база да бъде с максимална видимост към морето и потънала в зеленината на редки растителни видове. Пред хотелите на първа линия са се виждали дюните, а тревата, дърветата и алеите, са свършвали в тях. Алеите в комплекса са се миели всяка утрин, а по зелените площи са прибягвали катерички.

По времето на социализма Слънчев бряг е бил от скъпите курорти, насочен предимно за чужденци и по-малко достъпен за обикновения соцтруженик. Който обаче е имал желание и възможност да почива там, винаги е намирал начини за това. Резервациите са ставали чрез отдел „Настаняване“. Разбира се с предимство са били чуждите туристи, особено западняците, понеже са били източник на така скъпоценната за страната ни валута. Затова приоритетно леглата в комплекса са се разпределяли по предварително предплатени резервации за чужденците. Останалите свободни са се пускали за свободна продажба на всеки, който е желаел и е можел да си позволи почивка там. Според сухите цифри на статистиката, през периода 1959-1988 в Слънчев бряг са почивали почти 8 млн. души, от които над 5 млн. чуждестранни туристи и над 2.5 млн. български граждани.От 1 септември 1958 до юли 1959 г. в “Слънчев бряг” се пускат в експлоатация първите 30 хотела и 4 хижи с 2 655 легла, 5 ресторанта с 4 102 стола, а преминалите туристи са 18 099. Първият построен хотел се е казвал „Калина”, който преди 55 години посреща и първия турист гражданин на Чехословакия. Сред първите изградени хотели там са „Жерави”, пред него се е намирал и първия ролбан в комплекса, хотел „Тинтява”, „Хризантема” и разбира се характерния с начупената си козирка хотел „Чайка”, където на първия етаж се е намирал и внушителния президентски апартамент на Тодор Живков. Пред хотела е била сложена и първата палма в курорта, подарък на Първия от някакъв държавник от топлите страни. Освен Живков в него са отсядали и най-нашумелите за времето си певци, тъй като е бил в близост до Летния театър. После се появява и луксозния хотел „Глобус”, пред който туристите са се снимали с камилите за разходка - атракция, която днес липсва. През 70-те врати отваря и 20 етажния символ на курорта „Кубан”, чийто нощен бар е предлагал страхотно вариететно шоу.Слънчев бряг са били и другите многоетажни хотели „Бургас”, „Витоша”, „Рила”, „Пирин”, „Европа”. А по подобие на възрожденските манастирски комплекси са били изградени хотелите „Созопол”, „Несебър” и „Континентал”. Последният е бил и най-големия хотелски комплекс с 1500 легла, а най-малкият  “Акация”- 20 легла.
От „Кубан” да отидеш до „Европа” си е било почти екскурзионно летуване. Имало е влакче и файтони с чифт коне, а от тази транспортна услуга са се възползвали предимно западняците. Извън сезона, целогодишно са били отворени хотелите „Кубан”, „Глобус”, „Поморие”, „Плиска”, „Бургас” и „Диамант”, както и дискотеките „Русалка”, „Лазур” и „Мелодия”, които са били и част от съзряването на поколения бургазлии. Години наред извън активния туристически сезон, курорта се е ползвал и за спортен лагер на шведски футболни отбори.
При проектирането на курорта, местата за забавление в Слънчев бряг също са били вписани в общата концепция за ваканционното селище. Това е място за цялото семейство. За комфорта на почиващите, курорта е разполагал с магазини, базари, курортна поликлиника, поща, морска спортна база, различни спортни съоръжения – яхт клуб, стадион, тенис кортове, спортни площадки, лунапарк и др. И ако днес паркирането там е трудно, то по това време туристите са оставяли колите си на трите обособени за това места: северен, централен и южен паркинг, които са били в близост до трите големи плажа в курорта.Развлеченията които са се осигурявали на чужденците тогава са били чужди за работническата класа у нас. Релаксирало се е с мини голф, стрелба с лък, колоездене, сърфинг, водни ски, парапланери, конна езда, каране на сърф и др. „Робинзон Крузо“ пък е било забавление на туристите от 70-те и 80-те, което е включвало пътешествие по море с лодка и акостиране на „безлюден остров“. Пред първия ресторант в курорта “Нептун” се е провеждал и конкурса “Мис Слънчев бряг”. Първите туристи в новоизградения курорт са предпочитали конякът “Плиска”, цигарите “Слънце”, от плодовете – ягоди и праскови, а от зеленчуците – доматите и краставиците.
Замислен като курорт за семеен туризъм, който да привлече у нас туристи от средноевропейската класа, Слънчев бряг изпълнява успешно тази си задача през социализма. После започват да го харесват повече хората от третата възраст като уютно и евтино място. През последните години коренно променен, стана една от основните парти дестинации за тийнейджъри и студенти от цяла Европа.
Как западната преса отразява нашето черноморие през 70-те >>>>>

Научете повече