16:26
15:11
Admin
СТАТИИ
No comments
Феодор Китанов, по онова време дежурен следовател във Великотърновското окръжно управление на МВР, никога няма да забрави първия оглед: Докато пътувахме към Горна Оряховица, ни изпреварваха линейки. Бяхме на местопроизшествието около 20 минути след взрива. На площада имаше вече над хиляда души. Експлозията беше станала в колетното. Двете служителки там бяха тежко ранени и откарани в болницата. Над летището се снижаваше да кацне самолет и някой ми каза, че е от санитарната авиация – идвал да пренесе ранените в София. Влязохме в колетното. Беше страшна картина. Имаше един труп – мъж на 20-30 години, но с почти откъсната глава. Лицето го нямаше, мозъкът му беше по тавана.
След няколко часа умира служителката в колетното – Стефка Бижева (33). Близо две седмици лекарите в София се борят за живота на другата тежко ранена – Петя Тодорова (32) от отдел “Разпространение на печата”, която в този момент случайно влязла в същото помещение. На 19 април издъхва и тя. Равносметката е трима убити и девет ранени – най-тежкият атентат в България от много години.
Само два часа след експлозията в Горна Оряховица се събира цялото окръжно ръководство на МВР. Министърът Димитър Стоянов на няколко пъти се обажда за информация. Данните за атентата обаче са оскъдни – никой от свидетелите не оцелява, за да разкаже какво е станало. Убитият мъж е без документи. Ясно е само, че ако се съди по миризмата, експлозивът е бил тротил.
След огледа местопроизшествието е внимателно изметено и всички отломки са отнесени за допълнително изследване в Търново. Междувременно на милицията е разпоредено да провери до един автомобилите, паркирани наоколо. Това дава резултат – към 15.30 часа катаджията Марин Бонев от Горна Оряховица разговаря с Кольо Генков, закупчик от Севлиево, който чака до един спрял микробус на площада, и го отвежда при следствено-оперативната група. Оказва се, че Генков пристигнал в града заедно с шофьора Васил Василев и двамата си определили среща при буса, но Василев не се появил. Завеждат Генков в колетното и по дрехите той разпознава в трупа своя спътник. Така е направено първото откритие в разследването – коя е третата жертва. Бай Кольо е задържан като заподозрян, но не може да каже нещо повече – не знае дори защо Василев е отишъл в пощата.
На милиционерите е наредено да обиколят всички жители в блока над пощата и да ги разпитат. До вечерта откриват втора полезна свидетелка – Жечка Минкова (69). От балкона си тя видяла микробуса да паркира. След това шофьорът слязъл, извадил от кабината пакет с размерите на кутия за обувки и влязъл в пощата. Няколко минути по-късно избухва взривът. На стоманобетонния плот в колетното има дупка с диаметър около 25 сантиметра. От всичко това криминалистите заключават, че убитият Василев е носел колет-бомба.
Същия ден разследването открива и други ценни свидетели. Пощальонът Христо Христов и служителката Веселина Гасерова чуват как убитата Бижева настоявала Василев да отвори колета. (След подобен инцидент в София, където колет-бомба ранява двама души, Министерството на съобщенията нарежда съдържанието на пощенските пратки да се проверява.) Експлозията унищожава както колета, така и бланката с имената на изпращача и получателя, но по пътя на логиката следствието прави извода, че Василев също не е знаел за експлозива в кутията, иначе не би се съгласил да я отвори. Така центърът на разследването се премества в Севлиево и се съсредоточава около близките и приятелите на убития шофьор, за да установи кой и защо му е дал експлозива.
Васил Василев е 22-годишен, току-що уволнил се от казармата. Той също се оказва без късмет – на фаталния ден Кольо Генков бил заминал за Горна Оряховица с друга кола, но по пътя тя се повредила. Тогава изпращат Василев да вземе закупчика и да го закара, защото предприятието трябва спешно да се снабди с животинска мас. На 7 април криминалистите от Севлиево откриват нов свидетел – приятеля на Василев Пламен Пенчев (22). Двамата са служили заедно в шофьорската школа в казармата и са колеги в автостопанството в Севлиево. Преди три седмици обаче една вечер Пенчев е заловен да кара пиян колата на баща си и книжката му е взета, затова е преназначен за автомонтьор.
В разследването е ангажиран целият апарат на милицията и на Държавна сигурност в Севлиево, Габрово и Търново. На помощ са изпратени специалисти от софийското Главно следствено управление. Разследват се всички конфликти около приятелите на Василев, за да се установи евентуално мотивът за пращането на смъртоносния колет. Историята с шофьорската книжка на Пламен Пенчев е разнищена най-внимателно. Разпитват го още два пъти в следващите четири дни. Поставен е под наблюдение, телефонът му се подслушва. Установяват, че е звънял на сестра си в Търново вечерта на 6 април, разтревожен от закъснението на Васил. От нея Пенчев научил, че в Горна Оряховица е избухнала бомба и пътищата в окръга са затворени.
Освен това Пламен вече е осъждан веднъж условно за кражба на автомобилни части, което го прави още по-подозрителен. Откриват, че е завършил курс по радиотехника и дори е кандидатствал такава специалност в един техникум след излизането си от казармата. В поделението, където е служил, са изчезнали няколко шашки тротил. Криминалистите стигат до заключението, че съществува голяма вероятност атентаторът да е именно Пламен Пенчев. На 19 април, деня, в който Петя Тодорова умира в София, той е арестуван и веднага признава, че е участвал в подготовката на атентата: ... имах големи угризения, не спях нощно време, измъчвах се, не можех да се храня, изнервих се от мисли, тъй като аз съм фактически причината да стане това голямо нещастие в пощата...
Оказва се, че на 17 март на връщане от дискотека Пенчев попада на проверка на КАТ и се опитва да избяга, но е настигнат и заловен от старшина Ангел Маринов, който му взема книжката. Бащата на младежа, пенсиониран милиционер, отива да ходатайства за него пред катаджията, но безуспешно. Маринов наказва и Василев – праща го на неделно училище. Тогава Пенчев решава да се отмъсти, като му прати колет с експлозив. Отначало арестуваният твърди, че приятелят му Василев е дал идеята и тротила, тъй като служил в химически войски. На 20 април обаче е задържан техният общ приятел Сюлейман Асанов (23). Двамата с Пенчев прекарали заедно вечерта след атентата. Тогава, вече разбрал за случилото се с Василев, Пенчев му казва какво е направил и го моли да скрият останалия у него тротил. Асанов го заравя под едно дърво, а капсул-детонаторите Пенчев изхвърля в река Росица. Чак на 11 май, преместен вече в ареста на Главно следствено управление, Пламен Пенчев признава всичко.
Идеята му идва от колета-бомба в София, за който чува по време на военната си служба. На 29 март отива в пощата в Севлиево да види как се приемат пратките. Разбира, че подателят трябва да представи паспорта си, затова решава да прати колета чрез друг човек и от друг град. Спира се на своя приятел Васил Василев, който често пътува. За нещастие и на двамата в севлиевската поща не спазват така стриктно правилата и Пенчев не разбира, че при приемането колетът може да бъде отворен.
Да изработи примитивно взривно устройство за него не е било проблем. По-късно на следствения експеримент той показва как е приготвил експлозива. Тротил и капсул-детонатори е откраднал още като войник от един военен склад, за да лови риба. На 2 април купува останалите части от магазин “Млад техник” в Севлиево. Бомбата приготвя на 3 април в дома на Васил, от който има ключ, докато приятелят му е на работа. Взривът и детонаторите поставя в тоалетен несесер, чийто капак притиска електрически ключ. Всичко е направено така, че бомбата да избухне при отварянето на кутията. На 4 април Пламен разузнава къде живее Ангел Маринов и на следващия ден моли Васил да прати колета от другаде. Без да подозира, Васил се съгласява.
У Пламен нечовешката отмъстителност е съчетана с невероятна наивност. Ако взривът беше стигнал до получателя, при всички случаи щяхме да открием по-бързо атентатора – казва Христо Гацов, по онова време началник на криминалната милиция във Великотърновското окръжно управление на МВР. Но този атентат е забележителен и с друго – трагичното стечение на обстоятелствата е резултат от изключителна акуратност на двама от убитите. Когато го пращат ненадейно в Горна Оряховица, Василев си спомня за обещанието си, връща се вкъщи, взима бомбата и се отбива при Пламен, за да му даде адреса на получателя. За свое нещастие Бижева също е много стриктна в работата и когато разбира, че изпращачът е без паспорт и не знае какво има в колета, настоява Василев да го отвори. Това им струва живота.
Делото срещу Пенчев е гледано от Върховния съд, но в Горна Оряховица, за да се осигури максимална, необичайна за времето си публичност. По време на процеса възниква любопитен правен казус. Защитата настоява, че тъй като колетът е предназначен за друг, става дума за престъпление по непредпазливост, което се наказва сравнително леко. Но прокурорът иска смъртно наказание, защото цялата подготовка говори за хладнокръвно подготвен и замислен атентат. Фактът, че жертвите не са набелязаните, е трагична случайност. На 4 юли 1984 г. Пламен Пенчев е осъден на смърт. Държавният съвет отхвърля молбата му за помилване и на 25 септември присъдата е изпълнена.
И до днес обаче в Горна Оряховица броди един слух. Стари пощаджии твърдят, че бланката, която Васил Василев попълнил за колата-бомба, била зелена, т. е. за чужбина. Същото казват и някои от свидетелите на делото. Подозрението е, че експлозивът е бил предназначен за Съветския съюз. По онова време обаче било немислимо да се признае публично, че един българин, дори да е някакъв неуравновесен младеж, може да прати бомба в “братската страна”. Дали цялата история с катаджията не е била съчинена умишлено? Възможно ли е Пенчев – разобличен и без шанс да се спаси – да е направил последна услуга на следствието, поддържайки версията за лична вендета? В подкрепа на този слух липсват всякакви доказателства, но нека не забравяме, че историята с отмъщението за шофьорската книжка също се крепи единствено на самопризнанието. Взривът е унищожил всички доказателства.
Независимо от адресата експлозията в горнооряховската поща е най-тежкият атентат от подобен род в българската история. Заради жертвите той е поставен преди аферата с библиите, макар там конспирацията да има международен характер и набелязаните жертви да са били видни българи.
Източник:http://www.krumblagov.com
- 9:10
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Милиционерите наоколо идват веднага на мястото на взрива. Един от тях е въоръжен с автомат. Не стреляйте! – викат децата от колата. Мъжът от предната седалка на ладата изхвърля три паспорта и няколко листовки, написани на ръка. Те гласят:
Пътят ни е: Турция или смърт.
Не сме убивали и никога няма да убиваме.
Само от вас зависи дали ще станете убийци на заложниците.
Става ясно, че децата са взети за заложници. Момчетата са братовчеди от град Толбухин (сега Добрич) – Дарин Христов (12) и Николай Петков (15). Два часа по-рано те са се разхождали из родния си град. Ладата спира край тях и мъжете вътре ги молят да им покажат пътя до бензиностанцията. Момчетата се качват. Наливат бензин, после им предлагат да ги разходят до морето. Децата наивно се съгласяват. По пътя тримата им обясняват, че са от Държавна сигурност и отиват да проверят как колегите им действат в критични ситуации. Искат ли момчетата да играят ролята на заложници? Те са във възторг. Разрешават да им вържат ръцете, после шофьорът заключва задните врати и сваля лостчетата, с които се отключват. Децата вече не могат да излязат без чужда помощ. Чак когато избухват гранатите, те разбират, че всичко е наистина.
От изхвърлените паспорти става ясно, че похитителите са български турци: ветеринарният лекар Никола Николов (48) от Дулово, синът му Орлин (21) и Невен Асенов (24) от село Боил, Силистренско. Тримата искат свободен път до Турция през Малко Търново, в противен случай заплашват да се взривят. Твърдят, че в колата имат още 40 гранати и 10 килограма тротил.
Скоро на мястото на инцидента пристигат първият заместник-министър на вътрешните работи
 |
| Григор Шопов |
„Кортежът” пътува цяла нощ. От МВР се стремят да бъдат колкото може по-дискретни, за да не паникьосат туристите. На няколко пъти спират и опитват разубедят терористите, но безуспешно. На сутринта колите отбиват по пътя за Каблешково, встрани от главния туристически поток, и отново започват преговори. Довеждат съпругата на Никола Николов заедно с другия им син. И те напразно ги молят да освободи децата. Тримата са непреклонни. Вече са уморени, изнервени и ... непредсказуеми. На няколко пъти в пристъп на гняв хвърлят гранати. За щастие никой не е засегнат.
При едно от спиранията участниците в операцията успяват да сложат подслушвателно устройство в ладата на похитителите. Снайперистите обаче са безсилни. Третият терорист седи отзад заедно с децата и за да не вижда милицията какво става вътре, задното и страничните стъкла на колата са покрити с брезент.
От Каблешково ладата тръгва към Бургас и заедно с ескорта от коли на МВР спира в центъра, зад окръжния комитет на БКП. Около тях бързо се събира тълпа. След дълги увещания да напуснат града похитителите най-после се съгласяват и потеглят към Созопол. Зад волана е Невен, който настъпва ладата така, че бурканите едва го следват. Всички – и преследвачи, и преследвани, и заложници – са вече капнали от умора. Децата молят да ги пуснат по нужда, но терористите не им разрешават.
Преди град Мичурин (днес Царево) става ясно, че и похитителите вече нямат морални сили да продължат. Бащата и синът са склонни да се предадат, но племенникът ги спира. Той държи с едната ръка волана, а с другата готова за взривяване граната. До него е бащата. Синът с други две гранати седи отзад между децата. В това време щабът на операцията в Бургас обсъжда възможните варианти за действие. Въпросът е политически, защото недоволството на турците идва от смяната на мюсюлманските им имена с български по време на т. нар. „възродителен процес”. От две години насам техни нелегални групи извършват серия терористични акции и още не са разкрити .
Всяко отвличане поставя една морална дилема: да се спасят невинните или да се хванат терористите? В демократичните страни това многократно е било предмет на политическо обсъждане, а решенията на властите почти винаги са подлагани на обществена критика. В тоталитарна България инцидентът се пази в пълна тайна. Може би щеше да бъде другояче, ако заложниците бяха чужденци. Тогава Държавна сигурност трябваше да се съобразява в действията си ако не с международното обществено мнение, то поне със становището на родината на заложниците. Тук те са българи и няма кой да се застъпи за тях. Над хуманните доводи надделяват съображенията на държавната сигурност – в никакъв случай похитителите да не се пускат в Турция, защото това ще поощри и други български турци да вземат заложници. Но как да се неутрализират терористите при минимален риск за децата? Едно от предложенията е те да бъдат парализирани с газови пистолети. Други предлагат да се изгради фиктивна граница и след като терористите я минат и пуснат децата, снайперистите да ги застрелят.
9 юли е, 15 часът. Времето е горещо. Вече 24 часа похитители, заложници и милиционери са подложени на върховно морално и физическо напрежение. Предлагат на терористите да изчакат до 18 часа, преди да продължат. Те се съгласяват. В уречения час Невен дава газ и се опитва да се промъкне покрай задницата на бронетранспортьора. Процепът обаче е блокиран от друга милиционерска кола. Случайно или нарочно, ладата се блъска в нея. Невен изпуска гранатата, която стиска. Като вижда, че експлозията е неизбежна, Орлин извиква: Да свършва всичко по-бързо! И захвърля двете гранати, които държи в предната част на ладата.
Първият взрив убива Никола и Невен на място и счупва стъклата на колата. Николай, по-голямото от двете момчета, изпълзява през левия заден прозорец. Дарин се измъква през задното стъкло. Вторият и третият взрив изхвърлят Орлин от колата. Той е ранен, но е в съзнание. Вика: Предавам се!
При огледа в ладата на терористите не намират тротил. Страшното сандъче, което похитителите на няколко пъти показват отдалеч на милиционерите, е пълно с тухли. Оставали са им обаче още осем гранати. Откриват също локум с отрова, приготвен от Никола Николов, за да се самоубият в случай на неуспех. Освен него бащата е приготвил и смъртоносни инжекции.
Информационната завеса над този атентат се вдига чак след няколко години. След приключването му БТА съобщава съвсем накратко за инцидента. Следствието е светкавично. Орлин Николов е разпитан за първи път още същия ден. Оказва се, че тримата отдавна готвят бягството си в Турция. „Възродителният” процес заварва Орлин войник в елховското село Болярово. Отначало той охотно се съгласява да си смени името и си избира Оскар – много харесвал певеца Оскар Бентън. Баща му обаче го записва като Орлин. Старият Николов е дълбоко засегнат от смяната на имената. Недоволството му се предава на големия син. Той предлага на родителите си да избягат с негова помощ. Майка му, баща му и брат му идват на свиждане. Орлин се е приготвил да открадне един бронетранспортьор. Въоръжил се е и със сандъче, пълно с 20 ръчни гранати. Майката обаче се противопоставя и планът е изоставен. Орлин връща гранатите.
През 1986 г. той се уволнява и се връща в Дулово. Двамата с баща му решават да откраднат гранати от Болярово, да вземат заложници и да поискат да ги пуснат в Турция. Посвещават в плана си и други свои съграждани, недоволни от насилственото преименуване. Не ги издават, но и никой не намира смелост да ги последва. Чак през пролетта на 1987 г. Орлин се запознава с човек, който има достатъчно кураж и решителност за такава акция. Това е Невен Асенов. Двамата с него на няколко пъти отиват до Болярово на разузнаване. При едно от тези пътувания през нощта Орлин се вмъква в поделението и задига сандъче с 20 ръчни гранати. На връщане към Дулово пътуват край морето. Качват на автостоп две млади германки и за малко не се изкушават да ги вземат за заложнички. Това обаче значи да изоставят стария Николов, който е мозъкът на операцията.Най-сетне на 8 юли решават да приведат плана си в действие. Николов има „Трабант”, който не е удобен за целта им. Затова бащата взема ладата на свой подчинен. Казват му, че отиват на море. По пътя качват децата. Останалото вече е известно.
На 21 юли 1987 г. следствието е завършено, на 27-и делото е внесено във Върховния съд, а на 31-и е прочетена присъдата. Политиците искат да е смъртна. Това създава доста проблеми на съда, защото за отвличане и раняване на заложници тогавашният закон не предвижда такова наказание. Затова на Орлин е приписана вината за смъртта на двамата му съучастници. Това е доста спорно, защото не се знае чия граната е избухнала първа и ги е убила. По-вероятно е гранатата да е на Невен. С тази обосновка Орлин Николов е осъден на смърт и екзекутиран.
А заложниците? Дарин Христов е ранен от гранатата в левия крак и сега е инвалид за цял живот. Два пръста от ръката на братовчед му Николай Петков остават свити.
Източник:http://www.krumblagov.com
Абонамент за:
Публикации (Atom)
