18:51
13:44
Admin
ЛЮБОПИТНО, СТАТИИ, СТУДИО Х
No comments
Годината е 1987-ма. Случва се битово непредумишлено убийство при семеен скандал. Мъж убива жена си в Казанлък. Днес за такова убийство четем всеки ден във вестника. Този тип убийци днес се разхождат с голяма усмивка на лицето си между нас.
Но да убиеш тогава е значело почти винаги да бъдеш осъден на смърт. Да убиеш днес е развлечение и ежедневие. Това е жанрът демокрация. Но тогава, през 87-ма жанрът се нарича „развит социализъм” . Тогава Димитър удря жена си така, че тя не след дълго умира в болницата.
През 1987-ма Димитър е осъден заради непредумишленото убийство на жена си, която подозирал в изневяра. „Отечествен фронт” разказа неговата съдба (2008 г.), „появяването” му шест години след присъдата и вярата на неговите престарели родители, че синът им е още жив.
През 1987-ма Димитър е осъден заради непредумишленото убийство на жена си, която подозирал в изневяра. „Отечествен фронт” разказа неговата съдба (2008 г.), „появяването” му шест години след присъдата и вярата на неговите престарели родители, че синът им е още жив.
Това е история за надеждата ведно с ужасяващата истина за изпълнението на смъртните присъди в комунистическа България.
Тази история ни върна в годините на тихия соц – историята на един от хората, недочакали мораториума, наложен през 1989 г.
Съдбата на оживелия смъртник - от нея ще си спомните отдавна забравени неща – смъртната присъда, социалистическия затвор, безпощадната ръка на закона и тоталната липса на късмет за един човек, който ако беше убил жена си месеци по-късно, днес щеше да е на свобода - ни повече ни по-малко. Родителите на Димитър са основните действащи лица в този разказ и може би основните виновници за неговата съдба. В тях е покълнала една надежда - че синът им ги е забравил и може би все още е някъде - лежащ по затворите, но жив. Ние трябваше да потвърдим или да отречем тази надежда породена от врачки, гледачки и информации по медиите... Но най-страшното ни откритие докато разследвахме беше, че някъде между нас бродят бивши убийци. Някъде между нас са тези, които помнят целия ужас на изпълнението на смъртните присъди в комунистическа България. Някои са държали пистолета Макаров и са прострелвали в тила хора, които по днешните стандарти на правосъдието не биха лежали и една казарма време. Случаят на последния смъртник е синтез на уникалната история на една незабравима България и един неин гражданин без късмет. И цяла една епоха, пречупена през съдбите на едно семейство обикновени българи. Те силно вярваха, че синът им, осъден на смърт, е още жив някъде по затворите. Или на друго място. Понеже в една статия пишело, че синът на бай Димо, който се казва Димитър е жив в затвора в Белене, където всеки ден отново и отново с всяко потропване очаква да дойдат и да му изпълнят присъдата. Надеждата им беше подклаждана и от факта, че не разполагаха с дрехите и гроба на убитото си дете.
Издирвахме гроба на Димитър Димов Димитров. Ходихме и по затворническите гробища. Там също ни очакваше ужасна изненада – къде погребваха смъртниците на комунистическата правораздавателна система?!? Къде са гробовете на осъдените на смърт по времето на комунизма? Страшни неща научихме...
Ние разбрахме истината по случая Димитър Димов Димитров. Истината е злокобна и не засяга само семейството на Димитър. Истината по този случай засяга цяла една епоха. Историята на оживелият смъртник. Едни родители на осъден на смърт по времето на комунизма ни помолиха да разберем има ли шанс техния син да го е хванал мораториумът върху смъртните присъди през 1989-та. Ако няма шанс помолиха поне да намерим гроба му. Надеждата беше силна - ако присъдата е изпълнена в началото на годината 89-та то това означава, че Димитър е последният или един от последните хора без късмет застреляни от упор в тила от доброволец от управата на затвора. Но ако присъдата е изпълнена – тогава къде е гробът на Димитър? Сигурно е в някое затворническо социалистическо гробище?
След като от Министерство на правосъдието не пожелаха да ни съдействат за повече информация, твърдейки че присъдата е изпълнена на 17 януари 1989-та година ние тръгнахме да търсим гроба на Димитър. Но гроб нямаше. Отказаха ни всякакво съдействие за намиране на тленните останки на един човек, убит от държавата преди 1989-та. Нямали сме право на тази информация, защото в нея са „замесени трети лица”... Замесени трети лица – това означава, че екзекуторът на Димитър е някъде около нас и сигурно се радва на добра пенсия. Не обвиняваме в нищо този човек, но все пак тръпки ме побиват като знам, че това може да е седящият на пейката пред нас пенсионер. И коя новина може да е по-лоша за една майка от тази, че синът й най-вероятно е разстрелян – по-лошата новина за една майка е, че синът й няма гроб. Явно няма и да има. Такива бяха порядките на комунизма - осъдените на смърт са заравяни като кучета в някоя непристъпна местност.
Стотици присъди без гробове. Стотици майки – без място за оплакване на децата си...
Минаха 23 години от мораториума над смъртните присъди у нас. За тези години никой не пожела да каже къде са тайните гробища на режима. Оцелели затворници казват, че са на 20 минути път с камионетка от затворите. А може да са в изоставени мини. Може да са в ниви или лозя. Или може да са навсякъде. Някой ден тези кости ще изскочат и ще тормозят любителите на комунистическата идеология в съня им. А за онези , които мразят времената преди 89-та - заслужава си, най-малкото заради тези стотици заровени като кучета обикновени престъпници.
Последното право на майката и на осъденият на смърт не се е спазвало. Майката на Димитър Димов Димитров – леля Марийка Хърсева, въпреки смяната на режима и до днес не знае къде са костите на сина й. Четири години след разследването ни се оказа, че тя може би ще си отиде спокойна от този свят. Четири години по-късно и около 24 след разстрела на сина й, една майка спечели дело срещу държавата. Съдът отсъди, че тази жена има право на достъп до всякаква информация, свързана с присъдата на сина си. Сега остава да разберем как, къде и какво се е съхранило от студените досиета на кръвожадния комунизъм...
Вчера казахме на леля Марийка за тази малка нейна победа. А тя се просълзи и отговори: „Ами ако пише, че е жив!”
Източник:http://www.lentata.com/
Бате Гойко, както го зоват у нас, е част от митологията на социалистическото кино, а също и от постсоциалистическата култура. Снимал се е редом с българските актьори Искра Радева и Стефан Пейчев във филма „Оцеола“ ( 1971) на устието на Камчия. През 1998 г. „Хиподил“ пък изпяха „Бате Гойко ти си мъж/ Бате Гойко е веднъж“.
В България той изгря като вожда Токай-Ихто в „Синовете на Великата мечка“(1966). Излишно е да се подчертава, че днес филмите му трудно стават за гледане – мудни са, звучат старомодно, манихейски, далече са от класиката. Освен това замислете се – защо му е на ГДР да прави толкова много „индиански“ филми? Ами за да покаже колко са лоши „белите“, американците!Но навремето тези филми („Голямата змия“, „Оцеола“ “Улцана”, “Следите на Сокола”, „Текумзе“, „Апахи“, „Северино“, „Кръвни братя“) пълнеха салоните и детските глави. На практика никой не възприемаше „идеологията“, а – Америка! Дори фалшивата Америка беше по-привлекателна от реалния социалистически рай!
Гойко Митич бе най-известният “индианец” в страните от източния блок през 70-те години. Според статия от преди 8 години, през последните десетилетия той живее в стария берлински квартал “Кьопеник” в двустаен апартамент под наем. Получава малка пенсия и затова му се налага да играе в театъра на Мекленбург в пиесата „Полет над кукувиче гнездо“. (Познай коя роля?)
В късната си кариера Гойко Митич се опитва да излезе от сянката на славата си на “индианец” и прави роли в други филмови жанрове. На театралната сцена се превъплъщава като Спартак. Бил е и водещ на няколко ТВ шоу програми. Играл е още Д`Артанян, Наполеон Бонапарт и любовник на Мария Антоанета. До 2006 доброволно играе вожда Винету на фестивала „под открито небе“ в градчето Бад Зегелберг край Хамбург. Участва и в един от епизодите на тийнеджърската ТВ “сапунена опера” Schloss Einstein.
През 2010 Гойко Митич е награден със сръбския приз за цялостна актьорска кариера “Братя Карич”
Използвани са материали от :https://nglas.wordpress.com
Абонамент за:
Публикации (Atom)
