Заради концерт на Лепа Брена помислихме, че е започнала война

За рождения си ден на 6 февруари Иван Гарелов си подари нова книга: „Тук и сега”. Часът и мястото, където може да бъде видян прочутият му мустак днес, не са така известни, както в миналото, когато всяка събота вечер българите сядаха да гледат „Панорама”. След БНТ журналистът обходи Нова телевизия, Би Ти Ви и ТВ7. Сега прави интервюта за сайта си и пише книги. Не крие, че адреналинът на живото предаване му липсва: „Чувствам се зрял, помъдрял, опитен със сили и знания, които не искам да пропилявам. През годините повече съм наблюдавал и не винаги съм казвал. Сега искам да казвам. Трябва ми трибуна. Не се страхувам, че може да изпадна в старческа бъбривост. Пазя се. Стане ли така наистина ще спра”... Така мисли един мъж на 73.

- Г-н Гарелов, какво виждате в огледалото? - В огледалото виждам себе си в моменти, в които трябва да взема много важно решение. Спомням си какво съм мислил тогава и докъде я докарах сега. Виждам се в 1979 г. Тъкмо се бях върнал от Виетнам и Камбоджа. Работих в документалното кино на единствената тогава телевизия и бях много доволен. Имах някакви върхове, награди, ордени и тогава Иван Славков ме извика и каза: „Искаш ли да водиш „Панорама?” А аз и в съня си не съм си мислил, че мога да го правя.

-Защо?

- Защото там бяха суперзвезди – Тома Томов, Кольо Конакчиев. В телевизията ме покани Марко Семов. С Кеворк Кеворкян постъпихме в един и същи ден. Марко беше прочел мой пътепис от Света гора. Много го харесал. Извика ме във „Феята”. Пихме по една две ракии и той предложи да отидем до тях. По пътя спряхме да вземем домати. Имаше опашка. Аз казах нещо, хората се засмяха и успях да напазарувам бързо. Марко каза: „От теб ще стане журналист!”. У тях изпих 6-7 ракии, бях наред, и Марко допълни: „Ти ще станеш голям журналист!”. Аз съм пишещ човек. Хората в „Панорама” бяха лъскави, готини, ходеха по Америка. И когато Иван Славков ми предложи, аз не подскочих от радост. Казах на жена си: „Ако аз приема, това значи да се откажа от нещо, в което съм постигнал върхове: документалното кино от горещите точки. Ако отида в „Панорама”

Представям политиката на телевизията и държавата. Това не е същото. Губя свободата”. - Тогава защо се съгласихте? - Съблазънта беше, че все пак съществува някаква йерархия в телевизията. И в нея водещият на „Панорама” излиза от административната стълбица. Ти се подчиняваш директно на Иван Славков. В моите очи той беше либерален човек. Приех, но със съпротива. Това беше 1979 г. Какво имаше в първото предаване не помня. - „Недалече и неотдавна” се казва книгата ви, която бе отпечатана преди две години. Тя разказва за преживяванията, докато сте снимали военните си филми. „Тук и сега” излиза тези дни. Какво се случва в нея? - Книгата ми започва с 10 ноември 1989 г. Десетте години „Панорама” преди това ги забравям.

- Защо? Тодор Живков не е ли гостувал в предаването ви?

- Не. Те и министрите не идваха. Много рядко. Ако ме питаш какво е било, не помня. По време на гласността, работехме много с писма. Чували идваха. Правехме много добри репортажи. Поетът Борис Христов, например, сигнализира за милиционер, който набил един турчин. Тези материали вдигаха големи скандали. Един-два пъти Живков ни чукваше по главата. Произнася например някаква реч и между другото каже: „Тия от „Панорама” какво си позволяват?”. Това моментално идва до нашите шефове. Славков вече го нямаше и те ни привикваха. Това е сигнал, че сме минали границата и да си опичаме акъла. - Какво още си спомняте за Иван Славков? - За съжаление в последните години от живота му, хората се хващаха за това, че той е шегаджия. Вярно, той се подиграваше с всички, самоиронизираше се и другите не можаха да разберат, че това е дълбока болка. Той беше амбициозен човек и безкрайно съжаляваше за онази тъпа история (филма на ВВС, след който го изключиха от МОК, б.а.), в която се набута. Докато беше директор, много хора вярваха на слуховете , че телевизията е бардак че той само своите хора урежда и издига.

Вярно, че имаше много назначени по приятелска линия, но на екрана Иван Славков държеше да бъдат най-кадърните. Той си ръководеше нещата много добре. Имаше точна преценка, имаше и гръб, защитаваше хората си. За да отида в телевизията, аз трябваше да напусна БТА и тогава генералният директор на агенцията Лозан Стрелков, ядосан, не ме пусна. Иван отиде при него, подари му вратовръзка и шефът каза: „Добре, да отива!”. След три дни обаче ме уволни дисциплинарно за самоотлъчка и прати писмо да ми отнемат софийското жителство. Добре че Славков уреди въпроса. - Връщаме се към книгата ви. Защо „Тук и сега”... - Защото много от нещта, които тогава изживяхме, важат и днес. В книгата има един интересен епизод как за пръв път изпращам екип на „Новините” предварително да интервюира „Подкрепа”. Те искаха да обявяват стачка. Преди това всяка вечер идваха под прозорците на телевизията и викаха „Оставка”. Казвам стига са ни досаждали. Пратих екипа в апартамента, в който се подвизаваха, знаех го, защото бе на една от нашите монтажистки. Те отидоха, снимаха, монтираха. По едно време идва един от шефовете на синдиката Пламен Даракчиев: „Толкова ни изненадахте с идването си, че ние не знаехме какво да кажем. И сбъркахме. Може ли да презапишем?”. Казах им да седнат на канапето и да говорят. Дойде и Тренчев, нещата се успокоиха и се решаваха в движение. Имаше голяма съпротива. - За „Панорама” авторитети казват, че е институция, която спомогна да запазване гражданския мир в България. Имало ли е ситуация, в която да се пролее кръв в първите години на прехода? - Тогава телевизията беше една. Цяла България гледаше „Панорама”, защото можеха да се чуят различни мнения. Знаеше се, че опозицията винаги ще бъде представена.

Хората искаха да разберат накъде се накланят везните. От това зависеше дали на другия ден няма да започне гражданска война Час два преди предаването телефонът се нагряваше от двете централи: от едната Петър Младенов, от другата Желю Желев. Адреналинът беше много висок. Чувствах се като в клетка с животни. Никого не слушах. Носеше се мълва, че зад мен има мозъчен тръст, който ми казва кого да поканя. Знаеше се, че ако някой политик се появи в „Панорама”, това е гаранция, че тръгва нагоре. След предаването и от двете централи ми благодаряха. Имаше критични ситуации. Например, когато националистите дойдоха в София. Щабът им беше в днешния хотел „Радисън” . Лидерите им бяха перманентно пияни. И тъй като имаха симпатизанти сред военните и полицаите всеки момент можеха да вземат властта. Те нахлуваха в телевизията, разхождаха се по етажите. Пиян, водачът им Бранко Давидович крещеше: „Зад мен има 500 000 щика!”. Беше много страшно. Имаше един друг случай... Седим в стаичката, а навън напрежението е голямо. И изведнъж се чуват топовни гърмежи. Помислих си, че танковете наистина идват. Пращам Бойко Станкушев да види какво става. Той се връща и се смее - Лепа Брена има концерт на стадиона! Кацнала на терена с хеликоптер и оръдията гърмят. Това са две Българии. Ние треперим да не почне война, да не се пролее кръв, а там друг живот. Чалгата нахлува. - Вашата книга история на прехода ли е ? - Не, аз не съм историк. Не съм си поставял амбицията да кажа какво се е случило, макар че давам оценки на хората и събитията, президенти и премиери, особено тези, с които съм бил по-близък. Това е моята и на предаването история, на фона на това, което се случва в държавата. Две години мислих дали да напиша тази книга, защото имаше скандали с някои хора. Аз ги изолирах, макар че скандали пак има. Някои неща, които тогава съм премълчал, сега излизат на бял свят. Личните истории съм оставил настрана, въпреки това ще има много реакции на засегнати. - Докъде сте стигнали в откровението си? - Ако тогава съм се съобразявал, то сега не съм спестил нищо.

Някои хора смятаха, че съм забравил мръсотиите и интригите Не съм. Плюс това имам някои много интересни документи. В същото време давам добри оценки за хора, които лесно анатемосахме. Това е непочтено и глупаво. Кой министър-председател не е демонизиран от нас? Андрей Луканов ли? Филип Димитров, Царя?... Всички! Няма някой да не е оплют, освен този, който е в момента на власт. Тежко му обаче, когато вече няма да бъде. Всеки си има своите грешки, аз ги посочвам. Но всичките тези хора, благодарение на това, че са били начело на държавата, имат много ценен опит. Уважавай ги и ги използвай. Съветвай се с тях, а не ги отричай...

- Споменете някои от героите на прехода, за които пишете.

Повечето от тях вече не са живи. Сещам се за д-р Петър Дертлиев, например... Кой ви беше любимецът? - Президентът Желю Желев, Дертлиев, Стефан Савов също и Чавдар Кюранов. За мен това са политици, стара школа. Желю беше интелектуалец от много висока степен. За мен той остана неоценен. Гледахме външния му вид, а той в най-пълна степен изразяваше това, което е България. Изстрадала, но все пак с ума си. Защото той беше умен човек, честен и добронамерен, може би последният честен политик, който сме имали. Жан Виденов? Не казвам, че ми е бил любимец, но и той беше много честен човек. Последно пиша за Царя, защото според мен там преходът свърши. - Навремето искахте да поканите Пол Маккартни у нас. Защо не стана? - Това беше моя мечта. Да го извикаме не на концерт, а просто да дойде за три дни. Сред инициаторите бяха Йордан Радичков, Тончо Жечев, Вера Мутафчиева, Светлин Русев. Той бе символ на нещо, от което сме били лишени - свободата. Но така и не стана. Не можахме да стигнем до него. Не намерихме пътя. Писахме, но никой не ни отговори. Казаха, че нямал търговски интерес, но дали е така, не знам. - Съжалявате ли, че напуснахте държавната телевизия? - Не. Не съжалявам, че имах големи илюзии за частната. Представях си нещата много по-различно - че като си добър, ще си свободен, ще ти плащат и няма да ти се месят. Това обаче не стана. Гъркът (собственик на Нова тв - б. а. ), след като интересите му наложиха, ме предаде и удари нож в гърба.

- А какво се случи в ТВ7 и предаването ви „Оригиналът”?

- Телевизията вървеше възходящо. Даваха се пари. Имахме хубав екип с Елена Йончева и пълна свобода. Минусът беше, че в новините се прокарваше линията на Бареков, който хвърляше петно върху цялата телевизия. Защото когато работиш за един, няма значение дали Бареков е лош или не, не казвам това – но хората започват да се съмняват в обективността на тази телевизия. И настъпва застой. За 20 години в ДС агент Талев взел 1000 лв. „Никога не съм крил, че съм бил в разузнаването. Но поради някаква офицерска чест и защото съм дал дума, не можех да говоря открито. Какво съм правил? Когато научавах политическа информация, бързо отивах в посолството, написвах я, да дойде в България. При пътуванията си се срещах с хора на много високо равнище, задавах си въпросите и пишех: „Това правителство ще си запази добросъседските отношения с България или този министър е настроен дружелюбно към нас”.

Де факто това, което правят дипломатите. Готвех и прогноза за изборите - кой ще спечели, например. И от време на време информирах за някой човек, който беше интересен за нас. Това са нещата. Пари не съм получавал, но когато тръгнех за Гърция или Кипър, ми даваха 20-30 долара, ако пия с някой кафе, да мога да го платя. Водех се на отчет двадесет години. Но досието ми стана много скандално. Защо? Сложиха ни в един кюп с доносниците. Съзнателно или не две телевизии изопачиха истината. Казаха, че съм бил в Шесто управление, което е политическата полиция – доносничеството. Възразих, но не ми обърнаха внимание и писаха, че работя срещу пари. Разрових цялото си досие. Подписал съм документ, че ще работя безплатно. Ако събереш всичкото, което съм взел за 20 години, обърнато в български пари, ще се получи хиляда лева. Никога не съм искал услуга от службите, никога не са ме командировали те. Всичко съм вършил покрай журналистическата си работа, но тя винаги е била на първо място. Нямам причини да се бия в гърдите, с това което съм направил, работил съм според възможностите си. Последното, което искам да кажа, е: не се срамувам, но съм огорчен!”

Едно интервю на Исак ГОЗЕС /БЛИЦ/

Научете повече

Клаудия Кардинале снима филм в Петрич (Статия)

Клаудия Кардинале

През лятото на 1974 г. звездата на италианското и френско кино Клаудия Кардинале дошла за първи път у нас. Тогава тя заедно с актьора Оливър Рийд снимала в Петрич романтичната лента „Дни на ярост” (екранизация по руския класик Михаил Лермонтов).

Тогава красавицата цял месец отседналата в градския хотел на „Балкантурист” и била атракция за цялото население на градчето. Мъжката част от него неизменно запазвала маси в ресторанта, за да види как (и какво) звездата вечеря.

В предприятието „Кинефикация” дори успели да организират среща с актрисата в местното кино – салонът се пръскал по шевовете от публиката.

Преди време в петричкия музей постъпили цяло тесте фотоси на звездата за “петричкия й период”. Снимките с 40-годишна история били направени от тогавашния директор на местното предприятие „Кинефикация”.

Научете повече

Три незабравими филма от старото Българско Кино

Тримата от запаса (1971)
Режисьор : Зако Хеския
В ролите : Георги Парцалев, Никола Анастасов, Кирил Господинов, Стойчо Мазгалов, Белла Цонева, Вълчо Камарашев и др.
Година : 1971
Времетраене : 91 мин.
Резюме : 1945 г. Бойци от Първата българска армия водят тежки боеве за освобождаването на Унгария от хитлеристите. Към фронтовата линия пътуват трима войници от запаса - Иван, Спиро и Пейо. От цялото им комично поведение и външен вид личи, че са съвсем неподготвени за предстоящите битки. Командирът на ротата дори е готов да ги върне в България. Ще се справят ли тримата бойци с мисията?

Първият български филм, който се осмели да погледне на войната с очите на комедията. И трима велики комици в драматични роли.

Награда за сценарий, награда за мъжка роля на Кирил Господинов, награда на Министерствона народната отбрана на Георги Парцалев, Никола Анастасов и кирил Господинов на Фестивала на българския филм Варна '1971 г.

Оркестър без име (1981)

Велко(Велко Кънев), Филип(Филип Трифонов), Павел(Павел Поппандов) и Гошо(Георги Мамалев) имат различни професии, но са свързани от голямата си любов към музиката. Цяла година репетират за да пробият в Златни пясъци през лятото. Ръководителя на културния дом в които свирят е склонен да им даде уредбата ако вземат за певица неговата фаворитка Рени(Катерина Евро). Това е първият, но не и последния компромис които трябва да направят за музиката. Една от най-добрите български комедии. Блестящи типажи изиграни от най-добрите комици.

От нищо нещо (1979)

Резюме : Известен столичен журналист отива на гости на своя съученик Панчо в провинцията. Панчо е отишъл в града и съпругата му трябва сама да посрещне госта. Под любопитните погледи на съседите двамата очакват домакина пред трапезата...
Източник:Старото Кино

Научете повече

Филмовото чудо, наречено „Ало, ало!” – преди и сега

Най-добрият комедиен сериал, пресъздаващ живота във Франция по време на революцията и съпротивата, е жив и днес и забавлява милиони по света
Филмовото чудо, наречено „Ало, ало!” е сериал, който е оставил дълбоки следи в почитателите на комедийното кино по целия свят. Този уникален сериал, пресъздаващ живота във Франция по време на революцията и съпротивата, е жив и днес, пише actualno.com.Много са култовите фрази, които ни хрумват щом се спомним за героите на този уникален сериал. Сред тях са „Слушайте внимателно, няма да повтарям” на водачката на съпротивата Мишел, или „Това съм аз, Люклер”, които ни карат да се усмихнем с истинска наслада.
Тази година героите от това филмово чудо „Ало, ало!” гостуваха в България и поднесоха на българските си почитатели един огромен подарък. Актьорите, пресъздали условията на френската борба, дадоха специална пресконференция в столицата ни.Гостуваха лейтенант Грубер – Гай Сайнър, Хер Флик – Ричард Гибсън, прислужничката Ивет – Вики Мишел, полицай Крабтрий – Артър Бостром, чаровната Мими – Сю Ходж и сътрудничката на Хер Флик – Хелга, в ролята й Ким Хартман. С тях беше и мениджърът им Кийт Ричардс.
Ало, Ало!
„Ало, ало!“ – незабравими персонажи
Настроението и шегите не липсваха през цялата вечер. Героите със сладка тъга си припомниха много спомени от снимачните дни и култовите роли, които са се запечатали в нашето съзнание ни ярки и смешни.

Любимите герои споделиха и своите виждания за успеха на сериала „Ало, Ало!” за последните 10 години. Най-важната причина за успеха на сериала е, че всички са се забавлявали от сърце, докато са снимали.

Ало, Ало!
„Ало, ало!“ – бяха млади и красиви

„Ало, ало!“ – любимите и забавни актьори днес

Любимите и забавни актьори днес

Актьорите разкриха още, че сбирката им в София, която ги е срещнала с техните български нови приятели, са всъщност част от един необичаен проект. Ще бъде излъчена специална прожекция на непоказваните до този момент кадри на „Завръщането на „Ало, ало!”. Именно този филм събира всички актьори отново след 20 години и те се чувстват изключително щастливи.

Ало, Ало!
„Ало, ало!“ – любимите и забавни актьори днес
Този сериал завинаги се превърна в едно филмово чудо, което ни кара да се забавляваме и да се смеем на култовите реплики на героите му. Дори и непознати събития за нас, но пресъздадени по уникален начин и с неизменната усмивка, ни кара да чувстваме героите като близки наши приятели!
Старото Кино

Научете повече

Някога да на отидеш на кино беше уникално преживяване

Опашка за билети ....Това беше едно от развлеченията ни когато бяхме Млади.

Прожекциите обикновено бяха всеки ден от 10, 12,14,16,18,20...и късна прожекция от 22 часа.

Гледахме "Винету", Сбогом Гринго, Един пробит долар, филмите на Луи дьо Финес и мн. др. интересни филми.

Една лична история:

Учителката ни по история живееше на ъгъла на бул. Вл. Варненчик и бул. Съборни. От прозореца си виждаше двете кина - "Корабостроител" и "Култура". И когато ни види да отиваме на кино, на другия ден ни изпитваше. И ние се чудихме, как винаги ни уцелваше, когато не сме учили. Каза ни "ТАЙНАТА", когато завършихме,споделя в коментар Antonio Buhtiyarov от Варна.

А Вие кои незабравими филми помните и какви са спомените ви от атмосферата в кината от времето на соца в НРБ?

Научете повече

Как камерата на Димо Коларов открива Катя Паскалева (СТАТИЯ)

Синът на обущар от Попово стана най-добрият ни кинооператор

Казват, че в него били влюбени всички български кинозвезди. Или поне са му се възхищавали. Женил се е само веднъж. За актрисата Мария Русалиева, но, както тя твърди, никога не са преспивали като мъж и жена. Съпругът не си падал по тези работи. Ако се върнем към приказката за звездите, трябва да кажем, че между многото големи в киното той блестял най-силно. Въпреки че на улицата никой не го познавал. Дори във времето, когато в близо трите хиляди български киносалона рядко е оставало празно място. Защото този човек, подредил най-здравите камъни в темелите на родната филмова история, нито веднъж не е заставал пред камерата. Тя винаги е била в ръцете му. Така се родили „Козият рог” сериалът „Капитан Петко Войвода”, „Вълчицата”. С него са свързани първите филми на режисьорите Рангел Вълчанов, Методи Андонов”, Людмил Кирков и на актьорите Стефан Данаилов, Илка Зафирова, Катя Паскалева. Приживе го обявиха за най-големия оператор в българското кино. Днес неговата камера е в музея на родния му град Попово. И няма седмица, в която на екрана на някоя от многобройните ни телевизии да не се завърти заснет от него филм.
Димо Коларов си отиде на 23 февруари точно преди двадесет години. Беше на 73. Около две десетилетия преди смъртта му го бе споходила тежка болест, от която няма измъкване. Както пишело в учебниците за нея: Краят винаги е фатален.

„Значи пък ще се жениш”, разтълкувал написаното негов приятел.

През 1970, когато го срещнах, усмивката му беше вече някак си горчива. Акордеонът, с който никога не се бе разделял, стоеше в ъгъла на стаята прашасал. На пода на кухнята беше нахвърлил събрани от строежите парчета от мраморни плочи. Нямаше нито цимент, нито фуги. Играеха лудо при всяко стъпване, но това никак не притесняваше домакина. Той вече бе завещал жилището си на Съюза на артистите и чакаше края. Казваше, че е уморен, че не му се седи повече на земята и е време да си ходи. Животът му, една километрична лента, търкаляше  последните си кадри. Назад бе останал празникът, 26-те игрални филма и 3-те телевизионни сериала. Тези, за които споменах, че още продължаваме да гледаме с удоволствие.

„Баща ми беше обущар - разказваше тогава бай Димо. - Портмонето му бе винаги скъсано и празно.”

Това означава никакъв шанс да продължи учението си, факт, който не го е притеснявал много, защото според философията му: От човек, който харчи пари наготово, не става нищо. И за да избяга от подобна участ, мете киното и къса билетите преди поредната прожекция в поповския киносалон. Още е юноша, когато избуява първата му голяма житейска дилема: Какъв да стане? Общ работник в цирка или да се посвети на киното, в което е вече влюбен? А може и музикант, понеже доста добре се справя с цигулката и акордеона, дори припечелва по някой лев от бохемите в ресторанта.Доста интересен е пътят на бъдещия оператор до Прага. От продъненото си портмоне бащата, който вижда сина си като лекар, вади пари, които му стигат до Белград. Там попада в един вагон с пияни руски войници. Кондукторите са уплашени и до Будапеща не смеят да проверяват билетите. После бебето на една красавица толкова харесва българина, че спира да плаче, а тя му купува билет до Прага.

В столицата на тогавашна Чехословакия нашенците не оставят момчето на улицата, дори го включват в уличните си концерти. Идва изпитът за академията за изящни изкуства. Димо, разбира се, не знае нищо. Господ обаче отново го потупва по рамото: На изпита преводачката му казва: „Ти само говори, не мълчи, аз знам какво да превеждам”. В края изпитващият професор поръчва кафе и казва: Не съм виждал по-подготвен кандидат-студент.

При една от ваканциите Коларов помага на оператора Васил Халиолчев при снемането на филма „Калин орелът”. Той е окрилен от това, което прави. Накрая си тръгва с чисто нов кожух, който бързо продава. Докато следва, го изпращат да снеме филм за планинските спасители. Хижата, в която е настанен, е прекрасна, а красавицата, която се появява в разгара на вечерта, неземна фея. Още повече че решава да седне точно до българския камермен. Това е любов от пръв поглед. Лее се шампанско. В три часа в полунощ те са вече сгодени. Планират медения месец, но булката трябва за малко да прескочи до Италия, където живее, и след няколко дни се връща. И в този момент на неземно щастие зловещата ръка на оберкелнера натиква пред очите на годеника сметката. С парите, които са записани в нея, може да се купи лека кола. Тогава Димо Коларов светкавично тръгва да заснеме уникалните кадри на изгрева. Няма време. Ще изтърве слънцето. След това ще плати. Връща се чак след четири години, за да си вземе дипломата, на която пише „кино и телевизия”.

Началото е с Рангел Вълчанов и филма „Вълчицата”. С Методи Андонов се готвят за снимките на някакъв шпионски филм в чужбина. Тогава им казват: „Докато чакате, идете снемете „Козият рог”, за да се изпълни планът на кинематографията”.Така се раждат шедьоврите. Понякога случайно, но не от случайни хора. Катя Паскалева става звезда за една нощ. Димо Коларов получава награда в Карлови Вари, а професорите му се нахвърлят да го целуват. В Чикаго му дават “Сребърен Хюго” за черно-бяла операторска работа. Тя е толкова престижна, колкото днес е “Оскар”-ът.

Призът е придружен с 30-35 хиляди долара, които неизвестно как се изпаряват и в джоба на наградения не попада нито лев.

„Капитан Петко Войвода” е сензация. Екипът плува във всенародната любов. По градове, села и паланки ги посрещат като герои, кичат ги с цветя, гърми музика, пекат се агнета, които често са реквизит. Добре че след всеки дубъл се появяват нови.

 Накрая Димо Коларов живееше с мизерна пенсия, половината от която отиваше за лекарства. Заради завещания апартамент Съюзът на филмовите дейци му отпускаше месечно някаква сума. И въпреки тъжния край най-добрият български оператор не спираше да повтаря, че е живял прекрасен живот, в който никога не се е разделял с камерата, добрите приятели и акордеона.Режисьорът Рангел Вълчанов: Беше уникално свободен

Бате Димо имаше собствен портрет за света. Душата му кипеше и нямаше нищо общо с житейската проза. До края на живота му думата „пари“ не означаваше нищо, ама нищичко. Той имаше умопомрачителни търговски акции. Една от тях: купи си лека кола, след два месеца я продаде, питат го: „Колко пари струва?“, а той: „Пиленце, аз я взех за десет хиляди, дай четири хиляди, че си е изживяла вече времето“. Взе половин цена. За тези пари си купи мотоциклет. След два-три месеца го продаде на половин цена и накрая си взе от един магазин дванайсет чаршафа. И с това приключи работата. Само за да има веселие! Признавам си, че се опитвах да подражавам на бате Димо и ми беше много мъка, че не мога. Не мога! Той така се е родил... Притежаваше уникално чувство за свобода.

Исак ГОЗЕС Блиц.бг

Научете повече

"На всеки километър" - легендата от малкия екран.(Статия)

„На всеки километър“ не е просто сериал, той е легенда в българското телевизионно кино и може би най-хитовия български сериал до момента. Приключенската тв продукция на партизанска тематика се ражда от голямата любов между Българска телевизия и МВР. Главните инициатори са Леда Милева и писателят Костадин Кюлюмов, който е първият зам.-началник на прословутото Шесто управление на ДС. Кюлюмов, който е и един от петимата сценаристи на сериала измисля и името „На всеки километър“. Финансирането на продукцията идва от ЦК на БКП – със сериала е трябвало да бъде ознаменувана 25-годишнината от деветосептемврийската победа. Първте 13 серии, излъчени през 1969 г, имат невероятен зрителски успех и това кара създателите му да направят още 13, показани по БТ през 1971 г. Така сериалът се разделя в две художествени части – първата се развива преди 9 септември 1944, а другата – след това.
Снимките на сериала започват през 1969 г. Сценаристите на филма са Павел Вежинов, Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Костадин Кюлюмов и писателят-дисидент Георги Марков. Режисьори са Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев. Петимата сценаристи си разпределят 13-те епизода и всеки пише своя. Когато обаче накрая ги събират, се оказва, че един и същи герой говори по различен начин в зависимост от стила на автора си. Тогава Георги Марков-Джери влиза в ролята на диалогист и „рендосва“ репликите. На него принадлежи и последната литературно-художествена редакция на текста.

Ако Костадин Кюлюмов е основният двигател на проекта, Павел Вежинов е литературният тартор на групата. Заради безспорния си авторитет той има последната дума в творческите спорове при писането на сериите. Вежинов е „бащата“ на Никола Деянов. Главният герой на сериала с нелегалното име Сергей е събирателен образ на дейците на БКП през годините на нелегалната съпротива. В изграждането му са използвани най-много черти и факти от живота на парашутиста Цвятко Радойнов и подводничаря Съби Димитров, пристигнали нелегално в България, но заловени и убити от полицията. Той е убеден комунист, чийто баща е убит по време на Септемврийското въстание от 1923 г. По-късно става агент на съветското разузнаване, участва в Гражданската война в Испания и в партизанското движение в България. Той е емоционален, излъчва момчешки чар, на моменти се изявява като плейбой. Главната роля е поверена на 27 годишния Стефан Данаилов. С чара си и ненатрапчивия образ на “готино копеле”, младият красавец става всенароден любимец, а картичките му се продават по РЕП-овете редом до тези на Лили Иванова.

Двамата главни герои, които въплъщават противоположностите и се намират в постоянно противоборство, са майор Деянов и Богдан Велински. Георги Марков извайва образа на полицая Богдан Велински, като използва части от биографията на прочутия началник на отделение „Б“ в Дирекцията на полицията Никола Гешев. Той първо е млад и пробивен полицай, впоследствие се издига до началник на тайните служби на Царството, а след 9 септември 1944 става агент на американското разузнаване. Велински е пресметлив, с хладен и съобразителен ум. Вярва, че заровете му предсказват изхода от започнатото. Въздържа се от излишна жестокост спрямо комунистите. Ролята му се изпълнява от незабравимия Георги Черкелов, напуснал ни неотдавна.
Марков е особено ревнив към героя си и не дава да се промени дори и реплика без изричното му съгласие. Когато излъчват „На всеки километър“ по БТ през късното лято на 1969 г., Марков вече е избягал от България и затова го няма сред авторите на сериала. По нареждане на ЦК на БКП името му е свалено от надписите на филма и не е включено в Указа за удостояване на авторите с Димитровска награда.всеки българин трябва да види това
45 години "На всеки километър" - легендата от малкия екран.
Неделя, 20 Септември 2015

„На всеки километър“ не е просто сериал, той е легенда в българското телевизионно кино и може би най-хитовия български сериал до момента. Приключенската тв продукция на партизанска тематика се ражда от голямата любов между Българска телевизия и МВР. Главните инициатори са Леда Милева и писателят Костадин Кюлюмов, който е първият зам.-началник на прословутото Шесто управление на ДС. Кюлюмов, който е и един от петимата сценаристи на сериала измисля и името „На всеки километър“. Финансирането на продукцията идва от ЦК на БКП – със сериала е трябвало да бъде ознаменувана 25-годишнината от деветосептемврийската победа. Първте 13 серии, излъчени през 1969 г, имат невероятен зрителски успех и това кара създателите му да направят още 13, показани по БТ през 1971 г. Така сериалът се разделя в две художествени части – първата се развива преди 9 септември 1944, а другата – след това.
Снимките на сериала започват през 1969 г. Сценаристите на филма са Павел Вежинов, Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Костадин Кюлюмов и писателят-дисидент Георги Марков. Режисьори са Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев. Петимата сценаристи си разпределят 13-те епизода и всеки пише своя. Когато обаче накрая ги събират, се оказва, че един и същи герой говори по различен начин в зависимост от стила на автора си. Тогава Георги Марков-Джери влиза в ролята на диалогист и „рендосва“ репликите. На него принадлежи и последната литературно-художествена редакция на текста.
Ако Костадин Кюлюмов е основният двигател на проекта, Павел Вежинов е литературният тартор на групата. Заради безспорния си авторитет той има последната дума в творческите спорове при писането на сериите. Вежинов е „бащата“ на Никола Деянов. Главният герой на сериала с нелегалното име Сергей е събирателен образ на дейците на БКП през годините на нелегалната съпротива. В изграждането му са използвани най-много черти и факти от живота на парашутиста Цвятко Радойнов и подводничаря Съби Димитров, пристигнали нелегално в България, но заловени и убити от полицията. Той е убеден комунист, чийто баща е убит по време на Септемврийското въстание от 1923 г. По-късно става агент на съветското разузнаване, участва в Гражданската война в Испания и в партизанското движение в България. Той е емоционален, излъчва момчешки чар, на моменти се изявява като плейбой. Главната роля е поверена на 27 годишния Стефан Данаилов. С чара си и ненатрапчивия образ на “готино копеле”, младият красавец става всенароден любимец, а картичките му се продават по РЕП-овете редом до тези на Лили Иванова.

Двамата главни герои, които въплъщават противоположностите и се намират в постоянно противоборство, са майор Деянов и Богдан Велински. Георги Марков извайва образа на полицая Богдан Велински, като използва части от биографията на прочутия началник на отделение „Б“ в Дирекцията на полицията Никола Гешев. Той първо е млад и пробивен полицай, впоследствие се издига до началник на тайните служби на Царството, а след 9 септември 1944 става агент на американското разузнаване. Велински е пресметлив, с хладен и съобразителен ум. Вярва, че заровете му предсказват изхода от започнатото. Въздържа се от излишна жестокост спрямо комунистите. Ролята му се изпълнява от незабравимия Георги Черкелов, напуснал ни неотдавна.
Марков е особено ревнив към героя си и не дава да се промени дори и реплика без изричното му съгласие. Когато излъчват „На всеки километър“ по БТ през късното лято на 1969 г., Марков вече е избягал от България и затова го няма сред авторите на сериала. По нареждане на ЦК на БКП името му е свалено от надписите на филма и не е включено в Указа за удостояване на авторите с Димитровска награда.

Най-колоритният герой в сериала е Димитър Бомбов, известен повече като Митко Бомбата. Приятел на Серго от детството, негов верен съратник. Простодушен, но живописен характер. Той е рожба на единствената жена в екипа Свобода Бъчварова. Много от най-смешните реплики обаче актьорът Григор Вачков си измисля сам на снимачната площадка. Всъщност за ролята на Митко Бомбата е гласен Георги Калоянчев. По онова време никой не можел да му оспорва палмата на комедиен ас №1. Калата обаче се снима в ролята на Езоп в едноименния филм на Рангел Вълчанов и режисьорът Шарланджиев предлага Григор Вачков за негов заместник. Първоначално героят му е доста слабо разработен, цялата драматургична сила била хвърлена върху образа на Сергей. Когато обаче снимат епизода „Циганката“ с незабравимата Пепа Николова в ролята на Джалма, статистите и натрупалите се да гледат сеир селяни от Долни Пасарел умират от смях при изпълненията на Григор Вачков. Редакторът на филма Никола Петров споделя това със сценаристката Свобода Бъчварова и тя задълбочава образа на Бомбата.
Други запомнящи се образи във филма са:
  Майор Симеон Каназирев (Каназирчето) — с майор Деянов са съученици и донякъде приятели в детството, но по време на Септемврийското въстание бащите им застават от двете различни страни на барикадата, което слага край на приятелството им. Образът му е на садистичен и праволинеен военен. В ролята Петър Пенков.
  Войводата— стар и опитен комунист, участвал във всички нелегални борби на партията. Отличава се със стабилен характер и особеното достойнство на старейшина. В ролята Георги Георгиев – Гец.
  Алексей Вершинин — агент на съветските тайни служби, също отдавнашен съратник на майор Деянов. В ролята Любомир Кабакчиев.
  Гимназистът— появява се в малко серии, но става знаков образ. Въплъщава наивността и силната емоционалност на ремсистите (юношите от РМС) по време на нелегалната съпротива.„На всеки километър“ ще остане в историята и с един от най-големите гафове в киното ни. В девета серия е онзи кадър, с който започва всеки епизод: Ученика (в ролята е Коста Карагеоргиев) пада убит край един километричен камък, успявайки със сетни сили да извика: „Ние сме на всеки километър…“ В последната серия – „Първият ден“, в партизанската колона, която отива да завземе властта в София, отново виждаме Ученика с пушка на рамо.Появата на „На всеки километър“ по телевизията се превръща в истински празник за социалистическия труженик. Филмът има огромен успех, а героите му стават истински звезди. Хората над 55 годишна възраст и до днес си спомнят как улиците опустявали, когато почнел поредният епизод от „На всеки километър“. Топ сериалът е излъчван по всички социалистически телевизии, включително и в Китай, както и в някои западни страни. Най-високомерно е отношението към него в Съветския съюз, там не приемат, че някой друг може да направи по-добър сериал от техните „Щит и меч“, „17 мига от пролетта“ и др. Според редактора Никола Петров сериалът е гледан от над 400 милиона зрители. На БТ обаче не донася и един лев. Според тогавашната практика „братските телевизии“ си разменят на бартер филми, сериали и забавни програми.45 години след първото му излъчване от този свят си отидоха всички актьори, изиграли главните и някои от второстепенните роли в телевизионния сериал, без Ламбо, разбира се. Няма ги Григор Вачков, Любомир Кабакчиев, Петър Слабаков, Георги Георгиев-Гец, Коста Карагеоргиев, Петър Пенков, Евстати Стратев, Петър Чернев, Георги Попов, Васил Попилиев, Стефан Гецов, Коста Цонев, Андрей Чапразов, Богомил Симеонов, Невена Коканова, Пепа Николова…всеки българин трябва да види това
45 години "На всеки километър" - легендата от малкия екран.
Неделя, 20 Септември 2015

„На всеки километър“ не е просто сериал, той е легенда в българското телевизионно кино и може би най-хитовия български сериал до момента. Приключенската тв продукция на партизанска тематика се ражда от голямата любов между Българска телевизия и МВР. Главните инициатори са Леда Милева и писателят Костадин Кюлюмов, който е първият зам.-началник на прословутото Шесто управление на ДС. Кюлюмов, който е и един от петимата сценаристи на сериала измисля и името „На всеки километър“. Финансирането на продукцията идва от ЦК на БКП – със сериала е трябвало да бъде ознаменувана 25-годишнината от деветосептемврийската победа. Първте 13 серии, излъчени през 1969 г, имат невероятен зрителски успех и това кара създателите му да направят още 13, показани по БТ през 1971 г. Така сериалът се разделя в две художествени части – първата се развива преди 9 септември 1944, а другата – след това.
Снимките на сериала започват през 1969 г. Сценаристите на филма са Павел Вежинов, Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Костадин Кюлюмов и писателят-дисидент Георги Марков. Режисьори са Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев. Петимата сценаристи си разпределят 13-те епизода и всеки пише своя. Когато обаче накрая ги събират, се оказва, че един и същи герой говори по различен начин в зависимост от стила на автора си. Тогава Георги Марков-Джери влиза в ролята на диалогист и „рендосва“ репликите. На него принадлежи и последната литературно-художествена редакция на текста.
Ако Костадин Кюлюмов е основният двигател на проекта, Павел Вежинов е литературният тартор на групата. Заради безспорния си авторитет той има последната дума в творческите спорове при писането на сериите. Вежинов е „бащата“ на Никола Деянов. Главният герой на сериала с нелегалното име Сергей е събирателен образ на дейците на БКП през годините на нелегалната съпротива. В изграждането му са използвани най-много черти и факти от живота на парашутиста Цвятко Радойнов и подводничаря Съби Димитров, пристигнали нелегално в България, но заловени и убити от полицията. Той е убеден комунист, чийто баща е убит по време на Септемврийското въстание от 1923 г. По-късно става агент на съветското разузнаване, участва в Гражданската война в Испания и в партизанското движение в България. Той е емоционален, излъчва момчешки чар, на моменти се изявява като плейбой. Главната роля е поверена на 27 годишния Стефан Данаилов. С чара си и ненатрапчивия образ на “готино копеле”, младият красавец става всенароден любимец, а картичките му се продават по РЕП-овете редом до тези на Лили Иванова.
Двамата главни герои, които въплъщават противоположностите и се намират в постоянно противоборство, са майор Деянов и Богдан Велински. Георги Марков извайва образа на полицая Богдан Велински, като използва части от биографията на прочутия началник на отделение „Б“ в Дирекцията на полицията Никола Гешев. Той първо е млад и пробивен полицай, впоследствие се издига до началник на тайните служби на Царството, а след 9 септември 1944 става агент на американското разузнаване. Велински е пресметлив, с хладен и съобразителен ум. Вярва, че заровете му предсказват изхода от започнатото. Въздържа се от излишна жестокост спрямо комунистите. Ролята му се изпълнява от незабравимия Георги Черкелов, напуснал ни неотдавна.
Марков е особено ревнив към героя си и не дава да се промени дори и реплика без изричното му съгласие. Когато излъчват „На всеки километър“ по БТ през късното лято на 1969 г., Марков вече е избягал от България и затова го няма сред авторите на сериала. По нареждане на ЦК на БКП името му е свалено от надписите на филма и не е включено в Указа за удостояване на авторите с Димитровска награда.

Най-колоритният герой в сериала е Димитър Бомбов, известен повече като Митко Бомбата. Приятел на Серго от детството, негов верен съратник. Простодушен, но живописен характер. Той е рожба на единствената жена в екипа Свобода Бъчварова. Много от най-смешните реплики обаче актьорът Григор Вачков си измисля сам на снимачната площадка. Всъщност за ролята на Митко Бомбата е гласен Георги Калоянчев. По онова време никой не можел да му оспорва палмата на комедиен ас №1. Калата обаче се снима в ролята на Езоп в едноименния филм на Рангел Вълчанов и режисьорът Шарланджиев предлага Григор Вачков за негов заместник. Първоначално героят му е доста слабо разработен, цялата драматургична сила била хвърлена върху образа на Сергей. Когато обаче снимат епизода „Циганката“ с незабравимата Пепа Николова в ролята на Джалма, статистите и натрупалите се да гледат сеир селяни от Долни Пасарел умират от смях при изпълненията на Григор Вачков. Редакторът на филма Никола Петров споделя това със сценаристката Свобода Бъчварова и тя задълбочава образа на Бомбата.
Други запомнящи се образи във филма са:
  Майор Симеон Каназирев (Каназирчето) — с майор Деянов са съученици и донякъде приятели в детството, но по време на Септемврийското въстание бащите им застават от двете различни страни на барикадата, което слага край на приятелството им. Образът му е на садистичен и праволинеен военен. В ролята Петър Пенков.
  Войводата— стар и опитен комунист, участвал във всички нелегални борби на партията. Отличава се със стабилен характер и особеното достойнство на старейшина. В ролята Георги Георгиев – Гец.
  Алексей Вершинин — агент на съветските тайни служби, също отдавнашен съратник на майор Деянов. В ролята Любомир Кабакчиев.
  Гимназистът— появява се в малко серии, но става знаков образ. Въплъщава наивността и силната емоционалност на ремсистите (юношите от РМС) по време на нелегалната съпротива.
„На всеки километър“ ще остане в историята и с един от най-големите гафове в киното ни. В девета серия е онзи кадър, с който започва всеки епизод: Ученика (в ролята е Коста Карагеоргиев) пада убит край един километричен камък, успявайки със сетни сили да извика: „Ние сме на всеки километър…“ В последната серия – „Първият ден“, в партизанската колона, която отива да завземе властта в София, отново виждаме Ученика с пушка на рамо.
Появата на „На всеки километър“ по телевизията се превръща в истински празник за социалистическия труженик. Филмът има огромен успех, а героите му стават истински звезди. Хората над 55 годишна възраст и до днес си спомнят как улиците опустявали, когато почнел поредният епизод от „На всеки километър“. Топ сериалът е излъчван по всички социалистически телевизии, включително и в Китай, както и в някои западни страни. Най-високомерно е отношението към него в Съветския съюз, там не приемат, че някой друг може да направи по-добър сериал от техните „Щит и меч“, „17 мига от пролетта“ и др. Според редактора Никола Петров сериалът е гледан от над 400 милиона зрители. На БТ обаче не донася и един лев. Според тогавашната практика „братските телевизии“ си разменят на бартер филми, сериали и забавни програми.
45 години след първото му излъчване от този свят си отидоха всички актьори, изиграли главните и някои от второстепенните роли в телевизионния сериал, без Ламбо, разбира се. Няма ги Григор Вачков, Любомир Кабакчиев, Петър Слабаков, Георги Георгиев-Гец, Коста Карагеоргиев, Петър Пенков, Евстати Стратев, Петър Чернев, Георги Попов, Васил Попилиев, Стефан Гецов, Коста Цонев, Андрей Чапразов, Богомил Симеонов, Невена Коканова, Пепа Николова…
Отдавна не са сред нас двамата режисьори Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев, операторът Емил Вагенщайн, композиторът Петър Ступел, редакторът Никола Петров, художникът Петко Бончев. Няма я и бойната група от сценаристи.
Но е жив поетът Найден Вълчев, който написва текста към песента във филма:
Нас червеното знаме
роди ни,
нас не ще ни уплаши
смъртта
- ние сме на всеки километър
и така – до края на света…
Източник: socbg

Научете повече

Драматичната история по заснемането на филмът “Кит”

Вачков, Парцалев и Калоянчев в „Кит“

Филмът с най-драматична съдба. Негов сценарист е Христо Михов-Черемухин, режисьор – Петър Б. Василев, играе елитът на комедийното артистично братство – Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Григор Вачков, Стоянка Мутафова, Цвятко Николов и др.

“Кит” е е най-орязаният от цензурата български филм. Той е сниман през 1967 г., но излиза на екран в едно-единствено софийско кино чак през януари 1970 г. И то във вид, в който операторът Емил Вагенщайн едва го познава, а режисьорът Василев дори не знае за прожекцията.

В ЦК на БКП, разбира се, виждат, че “Кит” е жестока сатира на социалистическия икономически модел. Но този път тактиката е друга. Официално “Кит” не е забраняван, но ръководството на Кинематографията изпраща заповед до авторите на филма с точни указания кои епизоди да бъдат премахнати изцяло и кои – кастрирани частично.

12 на брой са тези указания:

1. Да се съкрати сцената с майката на капитан Меразчийски (Стоянка Мутафова) (Името на капитана е Герджиклийски – б.а.)
2. Да се премахне блеенето и мученето, което е крайно грубо и натуралистично.
3. Репликата за хан Аспарух да падне.
4. Вулгарната сцена в началническия кабинет да се съкрати.
5. Безвкусното показване на женска плът в телефонната кабина да се съкрати.
6. Репликите за Елисавета, Гагарин и всякакви намеци за антитеза “социализъм-капитализъм” да отпаднат.
7. Пародийното пеене на “Мила Родино” да се съкрати.
8. Репликата, която произнася началникът на рибната база (Димитър Панов) “аз империализъма събарям” да отпадне.
9. Да се съкрати до възможно най-големи размери образът на комсомолската секретарка.
10. Да се редактира основно финалната реч на Парушев (арт. Г. Калоянчев).
11. Да се съкрати речта на Парушев (акт. Калоянчев) по телевизията – (отнася се само за кадъра, в който главата на Калоянчев се вижда на телевизионния екран).
21. Да се съкрати цялата реч на Калчо Калчев (акт. Димитър Панов) пред портрета на Парушев (акт. Калоянчев).
От този филм остана и песента, която бодро пееше колективът на рибния комбинат. Звучи като истински химн на социализма:

Как весело и вещо

от нищо правим нещо ,

от нещо правим нищо

и веем знамена…

Научете повече

България бе Холивуд на соц-лагера

В днешно време световни кинозвезди могат спокойно да бъдат видени в България почти като по булевардите на Холивуд. Арнолд Шварценегер се разхожда из София, Джерард Бътлър осиновява куче от столичен приют, Антонио Бандерас разглежда минерални извори в Сапарева баня…
Страната ни е отворила широко врати за снимки на западни продукции, а заедно с известните актьори у нас влизат сериозни финансови средства и се отварят работни места. Холивудските асове, впечатлени от природните ни красоти, призовават и други да посетят страната ни. Всичко това, колкото и невероятно да звучи, е могло да се случи още преди 50 години, в разгара на социализма – у нас да снимат западни кинокомпании, а по улиците на София, Пловдив и Варна да се разхождат, може би, Ален Делон и София Лорен…

Уви, комунистическите спецслужби засичат преждевременно кроежите за съвместна дейност с капиталистическа Европа. Разтревожени от опасността у нас да нахлуят западно влияние и чужди шпиони, разбиват инициативата, преди да се реализира.
Аферата “Български Холивуд” се ражда в началото на 70-те години на миналия век в София, но разплитането й започва от столицата на Австрия. През май 1971 г. Държавна сигурност /ДС/ засича съмнителен превод на валута – 10 000 шилинга, от България към обявения за “враг на народа” емигрант Цветан Пенев във Виена. Кой плаща на “изменника на Родината” и какво трябва да свърши той?, настръхват тайните служби. Българските агенти в Австрия са вдигнати на крак, за да разберат кой стои зад опасните контакти между социалистическа България и капиталистическия Запад. “Пенев е натоварен от агенция “София прес” да обиколи филмови къщи на запад и да преговаря да снимат игрални филми в България. Бюрото на авиокомпания “Балкан” във Виена е инструктирано да снабди Пенев с безплатни билети за полети. Услугите ще се заплащат в чужда валута “, докладва източник на ДС във Второ главно управление (контраразузнаване). По хванатата вече нишка между Виена и София тайната служба започва разплитането на случая. В “София прес” – агенция създадена да пропагандира в чужбина живота, културата, политиката и туризма на социалистическа България, по онова време има доста сътрудници на ДС, но и хора с идеи далеч от догмите на комунистическата върхушка.

Начело на агенцията е Спас Русинов – бивш секретар на компартията в Михайловград (дн. Монтана), завеждащ отдел “Агитация и пропаганда” в Централния комитет на Българската комунистическа партия и не на последно място кумец на първия партиен и държавен  ръководител Тодор Живков. При тези обстоятелства е трудно дори да се предположи, че инициативата за сътрудничеството със западни кинокъщи не е съгласувана с когото трябва. Макар че мнозина, познавали Русинов, го определят като неудържим авантюрист с нестандартни идеи, осеяли с възходи и сривове кариерата му, но най-вече като човек с остър усет към бизнеса и печалбите. А идеята за кооперирането на “София прес” с европейски кинокомпании е мащабен бизнес план. За отпечатването и разпространението в чужбина на българска литература и трудовете на лидерите на компартията (сред които най-вече на Тодор Живков) на агенцията е необходима модерна печатарска техника на световно ниво, а валутата, с която да се купи, в социалистическа България е кът. Затова Русинов решава да покани западни кинокъщи да снимат у нас с осигурени статисти и впечатляващи локации и декори, за които чужденците ще плащат с марки, франкове и долари. Като допълнителна важна печалба се предвиждат рекламите, които европейските режисьори и актьори ще правят на страната ни.
Предвидил съпротивата срещу еретичната за времето идея, Русинов посвещава в него само най-приближените си. Само думите “бизнес” и “западни артисти” обаче изправят на нокти дебнещата за врагове и шпиони навсякъде ДС. Още повече, че преди да покани западните екипи, Спас Русинов вече е взел заем от капиталистическа банка, установяват тайните служби. И докладват на висшите ръководства: “София прес” е получила 2 млн. долара необезпечен кредит от лондонски филиал на американска банка за закупуване на печатарски машини. За първото погасяване на лихвите от 200 000 долара агенцията няма средства, затова предлага на западни кино къщи заснемане на филми. “На комерческа основа се съгласуват с чужди фирми условия, които засягат сигурността на нашия лагер!”, бесни са шефовете на ДС. Доносниците на режима се добират и до докладна записка до Русинов от зам. директора на “София прес” Трифон Трифонов, която осветява детайли от успешното вече развитие на инициативата. “Цветан Пенев е установил връзка с италиански и западно берлински продуценти в “Орбита”, Тарквиния филм , Сетанта филм, Ангри филм, Феличиони филм и Атлантика Чинематография в Италия, Грека филм и Фортуна филм в Париж, Дегето и Унифокст в ГФР и Нето филм – Виена. Повечето са проявили интерес към нашите предложения, а други са заявили, че непременно ще снимат в България”, докладва Трифонов.
Фигурата на посредника в преговорите поражда още по- силно безпокойство в комунистическото контраразузнаване. Син на стара фамилия от Лом, Цветан Пенев е талантлив журналист и една от авторитетните фигури в емигрантската организация Български национален комитет, поставила си за цел борба с комунистическата власт в България. Той е социалдемократ с доста контакти в политическите кръгове в Европа. През 1956 г. Пенев се връща в родината си и декларира желание да се включи в строителството на социализма, но година по-късно отново бяга на Запад и започва работа в германска кинокъща. Русинов и Пенев се познават още от младостта си в родния Северозапад. Появата в плановете за българо-европейско киносътрудничество на “изменника” Цветан Пенев, подозиран и за агент на чужди служби, обаче убеждава българското контра разузнаване, че снимането на западни филми може да стане параван за шпионски и идеологически атаки към България.
“Със съдействието на “София прес “ западногерманска телевизия вече е заснела филм в закрити за чужденци райони в СССР , а част от лентите вместо в Москва са изпратени за проявяване направо в ГФР”, предупреждават десарите. Със случая се заема и прословутото Шесто управление на ДС (политическата полиция). На мушката са взети и неудобни на властта журналисти и специалисти в агенция “София прес”, макар че повечето нямат нищо общо с плана. “На работа в “София прес” се съсредоточават вражески настроени, репресирани от народната власт елементи”, предупреждават идеологическите полицаи в секретна записка до държавното ръководство. Към документа прибавят и списък на лица, които, според тях, не са пригодни да работят в “София прес”. Сред тях са зам. директорът Трифон Трифонов, театроведката Павлина Войтецка и Анжел Вагенщейн.
За да докажат злостните замисли на “враговете” в агенцията, от ДС изреждат и техни прегрешения като случай, в който “в карта на света, издадена от “София прес”, границата между ГДР и ГФР е дадена само с пунктир”.
След масираната атака на Държавна сигурност на плана за “Български Холивуд” е сложен кръст. “Не зная нищо за преговори с европейски кинокъщи за снимане на игрални филми в България по онова време. Спас Русинов имаше много амбиции. Аз имах свой проект “Интерфилм” за документални ленти, който беше успешен. Не съм изненадан, че ДС ни е следяла, ние вършехме своята работа, те – тяхната!”, каза пред “Труд” Анжел Вагенщайн. Малко след спирането на проекта за заснемане на западни филми у нас Трифон Трифонов е уволнен, а няколко години по-късно и шефът на агенцията Спас Русинов е отстранен и осъден за злоупотреби. Цветан Пенев умира през 1973 г. в Австрия едва навършил 50 години. Близките му и досега се съмняват, че смъртта му е била естествена. Западни кинокомпании не стъпват в България почти до края на 20-ти век. От време на време у нас снимат чужди продукции, но от социалистически страни, които не застрашават устоите на режима. Може би някой ден историята на неслучилия се “Социалистически Холивуд” ще се превърне в кино трилър с участието на български и западни актьори. Макар че истинските шпионски истории рядко излизат на екран – в тях няма луда стрелба и шеметни каскади, а границата между “добри” и “лоши” не винаги е ясна.
Първата лястовица
Снимаме с италианци през 1969 г.
През 1969 г. – две години преди в “София прес” да започнат опити за привличане на западни кинокомпании в България, край Балчик се снима филма “Любовницата на Граминя”, копродукция с Италия. Режисьор е Карло Лидзани, продуцент – Дино де Лаурентис, а в ролите заедно с големия италиански актьор Джан Мария Волонте и изгряващата още звезда Стефания Сандрели играят родните актьори Емилия Радева, Петър Слабаков, Марин Янев, Стоянка Мутафова, Стойчо Мазгалов, Домна Ганева и др. Любовната драма със силен социален оттенък обаче остава за десетилетия единственият общ проект със западно кинопроизводство. По комунистическо време край морето у нас снима филми и източногерманската компания ДЕФА. Уестърните “Синовете на Великата мечка”, “Оцеола” , “Следите на Сокола” с индиански вождове, изиграни от актьора от сръбски произход Гойко Митич, стават любими на милиони в соцлагера.

Научете повече

Почина актрисата и певица Ана Карина

През 60-те години на миналия век актрисата с бледо лице и големи синьо-сиви очи се снима в седем филма на Годар, тогава неин партньор и в живота.

Карина е позната с ролите си в "Жената си е жена", "Клео от 5 до 7", "Да живееш живота си", "Алфавил", "Китайска рулетка", "Лудият Пиеро" с Жан-Пол Белмондо, допълват от БТА.

Френското кино осиротя. Отиде се една от неговите легенди", написа в Туитър френският министър на културата Франк Ристер.

Още ненавършила пълнолетие, родената в Дания Ана Карина, истинското име на която е Хане Карин Байер, се озовава в Париж с намерението да стане актриса. Псевдонимът, с който ще остане в историята на киното, й дава модната икона Коко Шанел.

Жан-Люк Годар вижда изявяващата се като манекенка бъдеща своя муза в реклама и й предлага малка роля във филма си "До последен дъх" с Джин Сибърг и Жан-Пол Белмондо, която тя отказва./dir.bg/

Научете повече

Най-интересните и куриозни моменти от снимките на „От нищо нещо“ и „Всичко е любов“(Статия)

„От нищо нещо“, 1979 Анета Сотирова играе полугола Филмът е заснет по действителна история, случила се с един от най-известните ни художници – Иван Стоилов-Бункера. Той често разсмива с този случай приятелските компании, от където я научава колегата му Петър Рашков. Рашков я разказва на писателя Николай Никифоров, който е автор на сценария. От този сценарий се помни една култова реплика – на ревнивия Панчо (Стефан Данаилов), „една биволица почне ли да яде ризи, режи и главата“. От пробните снимки Стефан Данаилов си спомня сцената, в която трябва да удари шамар на бъдещата Венетка. Никоя от актрисите не е предупредена за такъв шамар. След няколко дубъла, в които Ламбо нещо сбутва колежките си, актьор и режисьор си дават таен знак. За да стане всичко истинско Ламбовата левачка изплющява върху бузата на актрисата. Анета Сотирова издържа най-добре и този изпит. Не по-лесен е и изборът на биволицата Венетка. Режисьорът Рударов си има работа с диво добиче, което направо побеснява от насочените към него прожектори. Налага се да сменят три четири биволици. Най-труден е епизодът, в който Венетка трябва да дъвче ризата на журналиста. Понеже биволицата не яде найлон, екипът държи животното три дни гладно. После пъхат кочани царевица в ръкавите на ризата, и я подхвърлят на животното. Анета Сотирова си спомня как съпругът й Борислав Стоянов реагирал като разбрал, че трябва да се появи в кадър гола: „Като прочете сценария, мъжът ми каза: „А, това не, сцената е самоцелна. Нищо не помага на образа“. Родителите му бяха учители и също бяха против. В техния град ще се коментира с години, че снаха им се съблича гола. После свекърва ми казала: „Е, не е чак толкова страшно. Само едната гърда малко и се видя, какво толкова“.„
Всичко е любов“, 1980

Варосват карцера в ТВУ-то заради снимките Най-смешните снимачни моменти на филма са в ТВУ-то, което се намира в с. Славовица. Там освен истински възпитаници на трудово-възпитателно училище играят и млади актьори. Сред тях е и тогавашният студент във ВИТИЗ Огнян Купенов, който през 1990 г. стана известен със сватбата си с детето на демокрацията Лияна Панделиева. При огледа на терена режисьорът много харесва карцера на училището, откъдето по сценарий героят Радо трябва да направи последното си бягство заради бременната Албена. Стените и дори таванът на стаичката са събрали целия фолклор на живота в ТВУ-тата – псувни, цветисти изрази, рисунки. Докато хората от продукцията се върнат със снимачната техника, директорът на училището нарежда карцерът да бъде варосан и боядисан. И екипът намира луксозна малка килийка. Режисьорът Борислав Шаралиев нарежда художникът да я нашари пак, но никой вече не може да върне артистичната автентичност на карцера. Проблемите на „Всичко е любов“ започват още по време на монтажа. Най-върлите му противници са чиновниците от Министерството на просветата. Според тях показаните проблеми в ТВУ и детските педагогически стаи удрят не само по образователната система, но и по целия социалистически строй.
ОЩЕ ОТ СТАРОТО КИНО ТУК>>>

Научете повече

Луи дьо Фюнес-човекът с 40 лица..(статия)

Виктор Пиве, Леополд Сароян, комисар Жув или полицаят Крюшо – това са само някои от незабравимите роли на великия френски комик, който напусна този свят през януари 1983 година, но остава завинаги в историята с десетките филми, които милиони по цял свят обичат да гледат до днес, пише БГНЕС. На неговите образи да се превивали от смях и са го аплодирали около 120 милиона зрители. Нека споменем само една справка – филмът "Голямата разходка", в който Луи дьо Фюнес прави потресаващ комичен дует с Бурвил, в продължение на 42 години остава най-гледаният френски филм със 17,27 милиона зрители. Френски телевизии често излъчват филми на актьора, които събират пред екраните цели семейства. Луи дьо Фюнес продължава да е популярен, защото на неговите образи са се смели поколения киномани. Нисък, плешив, с игриви сини очи, с богата гама гримаси и тикове, Луи дьо Фюнес е символ на "средностатистическия французин". „Той е олицетворение на това, което хората у нас най-малко обичат, което те обичат да ненавиждат – тъпият полицейски началник, лошото ченге", пише Софи Адриансен, автор на книга за актьора, която е била едва на 6 месеца, когато 68-годишният комик умира. Тази огромна разлика във възрастта не й пречи да е влюбена в неговата кариера. Луи дьо Фюнес е роден на 31 юли 1914 г. в парижкото предградие Курбьовоа

в семейство на банкрутирал бижутер. След завършването на гимназия работи в различни професии – амбулантен търговец, помощник-счетоводител, железар. За кратко посещава курсове по актьорско майсторство, препитава се като пианист в бар и накрая играе в пиеса благодарение на актьора Даниел Желен. Дълго време играе третостепенни роли в театъра и киното и получава признание едва на около 40 години с филма "Преминаване през Париж" /1956 г./, в който си партнира с Бурвил и Жан Габен, радващи се тогава на голямо признание. Успехът му става все по-голям след "Фантомас" с Жан Маре през 1964 г., а през същата година и с "Полицаят от Сен Тропе", който се превръща в сериал, чийто последен епизод "Полицаят и полицайките" е и последен филм в кариерата на актьора. През 1975 г. преживява сърдечна криза, но продължава да играе и прави незабравимия филм "Крилце или кълка". Макар да е често охулван от критиката, медиите и интелектуалните среди, Луи дьо Финес запазва специално място в сърцата на французите, които и днес се смеят на шапката на "Равинът Жакоб" или перуката на диригента на оркестър в "Голямата разходка" – аксесоари, намерили място и в музей в бившия замък на актьора в Нант.
Старото Кино

Научете повече

Кино "Дружба" Видин

Научете повече

На дискотека през 80-те и как непълнолетните и алкохолът съжителствали с благословията на сервитьорите

За Пламен това е денят, който е чакал предишните шест дни, освен това — денят на заплатата. Валя моли майка си за „колкото ми дадеш“, а после ще измисля как да обяснява за какво ги е изхарчила.

Петър с ленив, обработен от навика жест ще протегне сьнена рька в късния предиобед към нощното шкафче — знае, че там го очаква всекидневната, безотказна петолевка.Илия се е подготвил да чуе познатите „Знаеш ли как се изкарват парите“ и до последния момент няма да знае дали ще получи някой лев.

Боби е спокоен — печели добре и сам разполага със спечеленото — дрехите и хpaната са от родителите.

Маня ще вземе полагащите й се за съботата два лева и ще прибави към тях спестените от закуска.

Владо е продал на съученик поредната касетка, ще може и да почерпи.

С тези (вече отдавна пораснали- бел. р.) момичета и момчета ще се срещнем тази вечер в бар-дансинга „Ритъм“ и в бар-вариете „Аквариум“. Те няма да са на една маса, не се познавaт, може и да не се запознаят — тук най-често се идва с група, а групите пазят периметъра си. Всички са дошли още в пет следобед, за да са сигурни, че ще получат дископорцията си.Децибелите изяждат думите ни още на прага на „Ритъм“. Червено-синьо-зелено-жълтите светлини се изправят като стена между нас и множеството сенки. Метал по тавана, протъркан до камьк линолеум, мрамор по масите, столчета-табуретки, полукръгли сепарета, огромно, разчупено пространство.

Който не е влизал тук, е влизал другаде, или е чувал, или е гледал на екрана, или поне е чел какво представляват дискотеките. Те са вид клубове, места за активна отмора – или поне това би трябвало да бъдат. В тях би трябвало да се реализира културно-идеологическа програма – музикална, танцова, информационна. Дискотеките у нас са две категории – в търговските заведения, програмите в които се осигуряват от ДО „Българска музика“ и в младежките домове и клубове – организирани от Димитровският комсомол.

Преобладаващата част от упреците, които отправяме, са за тези от първата група. „Публикациите за дискотеките станаха повече от самите дискотеки! – подхвърли един колега, любител на статистиките. „Но това не е решило проблемите им!“ – ще уточни отговорьт ни.Малко предистория. Когато преди две години (1983 г.- бел. р.) в подлеза на столичния булевард „България“ бе открит бар-дансинг „Ритъм“, желаещите да получат достъп там били толкова много, че се случвало да „влизат“ и през витрините. Куверт нямало. Сметките се надписвали безбожно, но никой не се оплаквал от страх да не го лишат от щастието следващата вечер отново да принадлежи към дискообществото. 

Непълнолетните и алкохолът съжителствали с благословията на сервитьорите. Проверките, наказанията и уволненията свършили добра работа. Сегашният управител е трети по ред. В студения пролетен ден ни посреща, облечен с кожух – температурата е с няколко градуса по-ниска от надземната, няма отопление, през лятото пък става като в сауна. (Да му мислят сервитьорките – униформите им не са съобразени с климатичните условия.) Управителят смята, че положението е овладяно – обслужващите са на равнише, обслужваните са убедени, че „Ритъм“ е място за културно забавление, а не за демонстрации на сила. Все пак понякога е принуден да търси майстори за ремонта. Скорошната подмяна на счупените витрини е струвала две хиляди лева…

Хоби или случайно преживяване?Двадесет часът и тридесет минути. Край на тричасовото видеоразвлечение. Дисководещият, притиснал уста и до микрофона се мъчи да разкаже нещо за модните състави и изпълнители. Ние използваме за „преводач” Петър, който през различните дни беше успявал да разгадае по малко и да го сглоби: „Но – успокои ни той – повечето не се интересуват от биографията на изпълнителите, нито от това, за което пеят, а от ритьма.“

Мнозинството посетители са между 16 и 22 години и „Ритъм“ е любимата им дискотека. Някои работят, но има и ученици, и младежи с неуставовено положение – не знаят по кой път да тргнат. Идват от близките квартали, от центьра, от „Люлин“ и „Младост“, но има и от Елин Пелин, Самоков, Перник, дори от Станке Димитров. За някои това е любимо развлечение в края на седмицата, за други-случайно преживяване, за трети…

– Къде другаде да отидем? — ни запитаха учудено група постоянни клиенти, щом ние се учудихме, че оставят тук, естествено на части, по-голямата част от заплатата си. Или сума, равна на толкова. Кувертът е 4 лева плюс 1 лев вход. – Можем да отидем на кино. Да плуваме няма къде, да играем тенис, волейбол, шах – също. Тези места са за професионалисти.Скоро дансингьт започва да се опразва. Причината? ..Какво му става тази вечер на дисководещия – възкликва седналият на нашата маса Пламен, – та ни пуска  „Диана експрес?“ Оказва се, че българската музика прозвучава по необходимост. Дисководещият знае задълженията си – една трета от програмата да е родна, всичко да е преминало през ситото на ДО „Музика“. Но знае и още нещо – всеки е заплатил за музиката и иска тя да е най-модната. И не може да бьде заблуден – на .,ти“ е със звездите, има страшна уредба и записи (поне приятелите му), или поне има радио. Конкуренцията е силна, така че не може да се рискува да се изгуби клиентелата.

Напускаме така наречения бар-дансинг „Ритьм“. Какво чудесно преживяване е допирът с чистия въздух и тишината! След изминалия час и половина ние сме уморени както след цял работен ден. (И сме уверени, че този факт е свързан не само с нашата неюношеска възраст.)

Реално предположение: в дискотеки от този вид вероятността от увреждане на организма се доближава до тази в голямо производствено хале, макар и да не се признава за трудова злополука. А някои редовно прекарват в тях време почти колкото един работен ден. Да не забравяме и практически задължителния алкохол.Може ли след всичко това „наелектризираният“ младеж да се прибере в къщи, да прочете, да помисли върху утрешния ден или да заспи спокойно? Не, той излиза от дискотеката с желание за още емоции. 

Понякога те избухват в сбивания със сериозни последици, в кражби с взлом, грабежи, изнасилвания, както показват наказателните дела. И в списаиието („Общество и право“ – бел. р.) сме писали за не едно и две престьпления. „родени“ в дискотеки. Причината? Нарушен е принципът на дискотеката. Главното взаимоотношение между стопанина и посетителя е финансовото. Консумацията. Не на духовни ценности. Забележете – в дискотеката се влиза с куверт като в бар, а не с билет – като в театър, кино или стадион. Тази грешка не е коригирана и до днес. Нещо повече, тя бе нормативно потвърдена: икономическите отношения между тьрговските заведения и ДО „Музика“, което осигурява дискотечните програми, са изградени на принципа на отчисленията от стокооборота. А в него главното перо е алкохолът. Следва ли да се питаме тогава защо дископубликата, която е на ръба на пгьлнолетието, пие? Тук забрани няма да помогнат. От посетителя в дискотеката се очаква да пие. Той трябва да пие, за да оправдае присъствието си. От това колко и какво ше изпие зависи в крайна сметка заплатата на сервитьора, на управителя, на дисководещия… На техните ръководители – също. Затова е трудно да ги виним за компромисите, които правят в името на плана.

Образец с нескрити пукнатини

През няколко трамвайни спирки е бар-вариете „Аквариум“. На входа стои великан с подходящи мустаци, който се вглежда проницателно в лицата на струпалите се в очакване да влязат. Пробиваме си път „с връзки“. Двама от опашката усещат привилегированото ни положение и решават  да влязат заедно с нас, проверяващите. Не става-току-що ги били изгонили заради това, че внесли бутилка водка. В „Аквариум“ режимът е сух.

Прически – сякаш правени от един и съши фрзьор: кичури, устремени нагоре и после клюмнали настрани, якета – сякаш от една колекция, задьжнтелните дънкн, маратонки и шотландски пуловери. Средна цена на екипа – над 300 лева. Средна възраст на „манекените“ – 16-17 години.За децибелите, дисководещия и програмата няма да кажем нищо ново – ползвайте информацията за „Ритъм“. Върху мраморните, почти празни маси – пепелници-чинии. Мокетът, за чийто цвят може да се спори, прилича на решето от изгасените по него фасове. Впечатляващото тук са креслата, заели по-голяма част от залата – огромни. Бежови, плюшени. Но ги използваме само ние, една влюбена двойка и две момчета, които ги превръщат за кратко време в тепих.

Тук срещаме Боби. По-точно – тук е невъзможно да не го срещнеш. Не е навършил 18 годинн, работи, дискохобито погльща цялата му заплата. Съжалява, че скоро трябва да промени временно навика си — счупил е витрина и очаква да му представят фактурата, за да я плати. (Първото нещо, което направил след белята, било да сьобщи на управителя за нея – може би от страх да не бъде отлъчен от любимото място)

Управителят Г. Димитров е натрупал опит в заведения с алкохол, достатъчен, за да го направят противник на алкохола, и тук работи с уловолствие. Знае около 40 от имената на редовните клиенти, биографиите им и какво може ла се очаква от тях.„Идват най-вече ученици, деца. Лудуват, понякога някой подгонва друг или се скарват по-шумно, или една група започва да наблюдава друга с внимание, по-голямо от обикновен интерес. Е, влизат, но рядко, и скандалджии, и такива, които внасят и контрабанда алкохол. За тях ми казват не само сервитьорите, но и децата, с които се познаваме. 

Проблеми с тях нямам. Проблемите са ми са стопански – планьт ми на вечер е 400 лв,  колкото  е броят на местата умножен по задължителния куверт от 3 лв. Отделно се плаща по лев за програмата. През седмицата дискотеката не винаги е пълна, децата бързо похарчват трите лева и не поръчват над тях. За да си изпълним плана и да си изкараме заплатите, откриваме сергии на улицата и продаваме … алкохол. Когато в „Аквариума“ някое предприятие провежда организирано младежко мероприятие, положението е още по-лошо – миналият вторник оборотът ни за една вечер беше 110 лв, а под масите намерихме 40 бутилки от концентрат.“Да не пропуснем още нещо всяка вечер „сервират“ поне по 50 – 60 чаши… вода. Ожадняват децата от танците, а вече са изпили трите коли или трите кафета, колкото им осигурява кувертът.

Танцуват всички. Почти непрекъснато. До края.

Тук затварят в 23 часа (а „Ритъм” – половин час по-късно). На някои от посетителите предстои още час, час и половина пътуване до къщи. А нали така нареченият вечерен час през учебната година е 20 часа и 30 минути?

„Да не би дискотеките да са само за ученици?“ – ще кажат тьрговците.

„А да не би да са само за безработни?!“ — е нашият въпрос. Министерството на народната просвета явно не е могло да се пребори с работното време на „Аквариума“, с пушенето там, със скъпия куверт! А това заведение ни се поднася като образец!

Колко струва ненужният лукс?

С мисълта, че Маня и следващата седмица ще се лишава от закуски, за да бъде в събота отново в „Аквариума“, отиваме в СД „Обществено хранене“ – София, собственик освен на двете заведения, за които ви разказваме (твьрди се, че са най-добрите), и на още шест or този вид. Половина са категория „лукс“, а останалите – „първа“ за храната и „екстра“ за напитките. Казват ни, че надценката в луксозните е 180 процента, но ако се раздели 80 стотинки (цената на колата) на 20 стотинки (цената й без надценка), обявеният процент не се получава… От Илия Несторов, главен директор на СД „Обществено хранене“, разбираме, че нито една от осемте дискотеки не е приспособена за тази цел, че в нормативен документ е казано всяка категория заведения какво обзавеждане трябва да има, че колкого категорията е по-ниска, толкова по-вероятно е младежкото заведение да се превьрне в сборище на кварталните пияници, че дискотеки откриват и други ведомства.

Комсомолът, профсъюзите, институти, учреждения. И във всички се сервира алкохол. „И тъй като ние сме специализирано стопанско предприятие, не можем да изоставаме с плана.“Крайно време е да не се заобикалят разпоредбите на нормативния документ за обзавеждане на младежките заведения. Дори те трябва да имат отделно ценообразуване, с което да се съобразяват и плановете за стокооборота. Децата ни съвсем нямат нужда от предлагания им вид лукс. Нещо повече-той е безмислен защото не се ползува. Но неплатежоспособните посетители са задължени (кувертът ги задължава) да го изплащат. Разбира се, никой не кара юношите и младежите да посещават тези заведения. Но те нямат възможност да избират, а да се откажат да идват не искат. Представете си семейство с две деца на тази възраст, които по веднъж на седмица отиват на дискотека. И ето ти 40 лв от семейния бюджет или една пета от средната работна заплата.

Не искаме да бъдем разбрани погрешно. И ние, както и ръководителите на търговските предприятия, смятаме, че в една столица трябва да има луксозни заведения, но те са върхът на пирамидата. А коя пирамида започва да се строи от върха. И може ли да съществува само чрез него. В пирамидата „дискотечно дело“ липсва основата – местата за евтино и контролирано прекарване на свободното време.

Наистина все още нямаме богат опит в организиране на свободното време на младежта. Но защо не се спрем на опита на другите социалистически страни, които преди повече от едно десетилетие са решили въпроса така: малки квартални дискотеки на самообслужване и с достатъчно място за танцуване, с елементарно обзавеждане, качествени и модерни записи, безалкохолни напитки, сандвичи. Микрофонът често „е ваш“, а работното време е до 22.00 ч. Всъщност това е, което искат младежите. А и родителите.

Обяснимата мимикрия

Напоследък общественото недоволство настоява за край на наложените пиянски забавления на младежта, за сериозни бариери пред безогледния интерес на търговците, за промени. През октомври 1983 г. с Наредба 9 на МНЗ се дадоха насоки кои места и обекти са подходящи за откриване на дискотеки, уточни се начинът на експлоатация на тези заведения и изискванията към тях, забрани се продажбата на алкохол и тютюнопушенето в дискотеките с изключение на тези, които са на „Интерхотели“ И „промените“ започнаха: дискотеките – имаме предвид тези, собственост на тьрговски предприятия, намаляха на половина. По-точно – бяха преименувани в „танц-барове“, „бар-вариетета“, „бар-кафета“, „кафе-аперитиви“. Или по-просто-пред наименованието  им няма никакво пояснение. Целта на маневрата – да се изплъзнат от изискванията на наредбата. И зад новия надпис всичко си продължава по старому- клиентите са същите, стокооборотът – същият, кувертът – същият…

А дискотеката си остава желана и все по-желана от младежта. Вече никой не задава въпроса „за“ или „против“ нея. Актуален е въпросът „как“.Как да се създават и организират дискотеките? Как да се принудят търговските организации да поддържат поне минимален брой безалкохолни дискотеки? Как изпълнението на плана да престане да бъде основната им задача? Как да се преодолее парадоксът, че не държавните предприятия и обществени организации, а граждани притежават най-новата и най-модерната звукозаписна, възпроизвеждаща и видеотехника?

Тези въпроси задаваме и ние, участниците в проверката – представители на Дирекция на Народната милиция – завеждащият отдел „Непълнолетни“, инспектори при детски педагогически стаи, инструктори в ЦК на Комсомола, редактори в списанията „Общество и право“ и „Обществено възпитание“.Не бива да се чакат дълго отговорите на тези въпроси. Защото на всички ни е ясно, че децата ни имат нужда да се събират и да танцуват, че дискотеките със сегашните си претенции са над техните финансови възможности, но те търсят и намират начини да се справят. Че не са им достатъчни сегашните дискотеки, че не всички са по вкуса им. И че ако ние не им създадем условия, ако не им харесват създадените от нас условия, те ще търсят и открият други възможности – празни апартамента, градинки, паркове… Където и алкохолът ще е повече, и надзорът – невъзможен. А случайността по-често ще се намесва в живота им.Вижте още:Как управител на ресторант „Златното пиле“ през 80-те е смятал "своя" ресторант за "кана без дъно", а печеното пиле за него е било златно

Сп. „Общество и право“ (1985) Автори на текста: Ангелина Дичева и Гергина Банкова

Научете повече

На 78-годишна възраст след дълго боледуване почина актрисата Клодин Оже,

Оже стартира като модел, представяйки Франция. Класира се като първа подгласница в Мис Свят 1958г.

Стартира кариерата си на актриса във филма от 1962 г. „Желязната маска”.

Няколко години по-късно през 1965 г. изиграва ролята на Домино в „Операция мълния“, четвъртият филм за Бонд.

Тя беше първата французойка, партньор на героя на Джеймс Бонд, известен като агент 007.

В началото героинята на Оже е трябвало да бъде италианка, но продуцентите пренаписват историята и Домино е французойка.

„Момичетата на Бонд“ рядко получават признание за актьорските си качества, защото акцентът на ролите им е върху красотата и телата им.

Но Оже се отличава от останалите актриси, защото навлиза в ролята и успява да я изиграе като професионалист.

След „Операция мълния“, Оже продължава да играе във френското и италианското кино.

Научете повече