Когато нямаше платени шезлонги и чадъри по морето и плажовете бяха безкрайни

Беше време, когато Черно море беше такова само по време на буря и силно вълнение.

Иначе водата му се менеше от синьо до изумрудено зелено. Времето на 60-те и 70-те години на соца, годините на нашето детство. Тогава Слънчев бряг и Златни пясъци бяха достъпни за всеки, имаше по един хотел за чужденци, един-два по-скъпи ресторанта, а всичко друго беше почивни бази и станции.

Плажовете и на двата курорта бяха безкрайни. Нямаше шезлонги и чадъри като днешните. Слагаш хавлиите направо на пясъка, забиваш четири кола и връзваш за тях бял чаршаф и така си правиш „шатра“. Това първобитно приспособление ни осигуряваше сянката, при положение че времето е тихо и няма вятър. Хората се настаняваха семейно, с компании и въпреки това и в най-активната част на сезона нямаше такова пренаселване, както е сега. Плажните забавления бяха разходка с моторна лодка в морето. 

Тя идваше на брега, товареше хората, откарваше ги на няколко километра навътре в морето и се връщаше. Помня, че за нея винаги имаше опашка. Не може да се пропусне и неизменната истинска камила на фотографа, която кротко си преживяше, докато на гърба ? се качвахме предрешени с чалми и бели чаршафи за снимка. Продаваше се сладолед и сок. Сокът се сипваше в една стъклена чаша, която се измиваше набързо с четка и вода пред очите ни и се даваше на следващия клиент. 

И никой не се заразяваше с нищо.Някъде в покрайнините на плажното пространство или по алеите пред плажа стоеше неизменното стрелбище, а до него задължителната мекичарница и будка за вестници. Горе-долу с това се изчерпваше развлекателната част на плажа. Организираха се еднодневни екскурзии до Несебър и Варна с допотопни автобуси, вероятно още отпреди войната. Днес вече нищо не е същото, не само двата курорта, но и почивката, за съжаление, е недостъпна за огромна част от трудещите се.

Асен Цветков, Плевен

Научете повече

3 неща които отдавна не съществуват в България

Полети Варна – Ст. Загора. Летял съм по този маршрут с Ан-24. Това през 1975-та и бе първият ми полет със самолет.

Същата година имах и друго вълнуващо пътуване от Варна до Бургас със свръх бързият кораб на подводни криле Комета.

И третото е, че си имахме каботажен флот с редовни рейсове лятно време на малки корабчета за около 100-тина пътника по маршрута Варна – Златни Пясъци – Албена – Балчик.

За последно се качвах на такова корабче през 1986-та. Долу имаше барче, където човек можеше да си поръча пържени картофи със сирене и да си вземе бира, примерно.Р.S. Допълнение: имало е няколко кораба от каботажния флот, които са били наричани хидробуси и са били за по 150-200 пътника, а не за 100 както написах по горе.

Научете повече

Знаете ли откъде идва прякорът „гларус” на морските свалячи от годините на социализма у нас...?

 

Слънчев бряг 1974 година-Български спасител и руска летовничка на плажа

Според варненския дългогодишен спасител Божидар Банков, който започва кариерата си през 1963 г. на Златни пясъци, истинските свалячи са били общите работници в курорта. 

„По цял ден се облизваха и вечер скачаха в леглото на някоя чужденка, макар да е забранено. Милицията обаче не спеше. Бяха пратили две момичета под прикритие в хотел “Гларус”. Че са агентки ни каза барманът. Общаците обаче не знаеха. И една августовска вечер през 1964 г. милицията хвана няколко нашенци на калъп с чехкинчета. На другия ден в. “Народно дело” написа, че в “Гларус” изловили “гларуси”. И така се роди новото име на свалячите на плажа”, разказва Божо.

В спомените му най-атрактивни остават чехкините и немкините. За рускините казва, че били най-непристъпни, понеже ходели по групи, а най-ниско ниво в рейтинга му от онези години са полякините, само будалите се били занимавали с тях, но иначе били добри търговци на парфюмчета “Бич може”, “Пани Валевска” и кремове „Нивеа” – изключително дефицитни продукти по времето на соца.Вижте още:Разходка в 22 снимки из някогашният Слънчев бряг потънал в зеленина

Из в-к „Труд”

Научете повече

Кога и къде отваря врати първият Кореком в България

Това става в началото на лятото през 1965 г. в курорта Златни пясъци, а до края на туристическия сезон,там са открити още няколко магазина, където се плаща с валута.

Идеята за тях идва от западногермански туроператори, които изтъкват оплакванията на своите туристи, че в България не могат да си купят плажни принадлежности, козметика и цигари. „Балкантурист“ и Министерството на туризма изготвят предложение, което е одобрено от Министерския съвет.

Зареждането на магазините се осъществява от 5 чужди фирми, повечето от които са от ФРГ. В началото те внасят единствено посочените стоки, но бързо разширяват асортимента и в Кореком започват да се продават бельо, дрехи, обувки, транзистори, магнетофони, часовници, фотоапарати, парфюмерия, бижутерия, очила.

Държавна сигурност следи изкъсо дейността на магазините, както и поведението на директорите и служителите на зареждащите фирми. Те прекарват много време в България и са подозирани, че изпълняват разузнавателни задачи. Самите магазини с чужди стоки службите определят като „удобна форма на идеологическа диверсия“, тъй като внесените количества очевидно не са предназначени за западните туристи, а за българите и летовниците от социалистическите страни.

„Едва ли ще се намери западен турист, който ще пристигне в нашата страна без часовник или риза. Това очевидно е ясно и на западните търговци, които вече не се занимават с кремове и масла, от които се печели по-малко. Някои от тези стоки, като например шушляците, вече нямат пазар в западните страни, защото не се носят. Внасяните стоки в повечето случаи са демоде, излезли от употреба, закупени от търговците на безценица, и затова те правят отстъпки на туристите“, пише в секретна справка на службите от 1967 г., изготвена от окръжния началник на ДС във Варна.

Анкета сред продавачките в магазините на „Златни пясъци“ разкрива, че само 10% от клиентите са западни туристи.

„Съвсем рядко немец купува някоя вещ за лична употреба, а англичанин или французин даже не се отбива в магазина, освен в случаите, когато е помолен да купи подарък на свой български приятел“, пише в същата справка. Според нея всеки втори клиент на Кореком е поляк. Гостите от социалистическата страна са особено изобретателни при снабдяването с валута и по време на почивката си въртят незаконна търговия. Те купуват стоки, които после препродават на българите с надценка. Така почивката им излизала безплатна, а някои дори се прибирали с печалба.

През първия туристически сезон стокооборотът на валутните магазини на „Златни пясъци“ е 330 000 валутни лева. 60% от сумата остават за фирмите доставчици, а останалата част прибира българската държава. Чистата печалба е преценена от ДС като незначителна, а службите сигнализират за негативния ефект върху приходите от обмен на валута. Неизпълнението на годишния план на държавното предприятие „Балкантурист“ за 1965 г. е 210 000 валутни лева, а посочените причини са възможността на чужденците да пазаруват с валута, както и уличният чейндж.

Западногерманските туристи имат изгода да обменят пари извън държавните бюра, а българите се стремят да се сдобият с валута и пазаруват в Кореком.

При отварянето на първите магазини през 1965 г. стоките се продават срещу валута без значение кой ги купува, тъй като се смята, че валута притежават само западните туристи. Тази практика обаче не просъществува дори до края на летния сезон. В МВР и ДС започват да валят сигнали за изключително голямо търсене на германски марки и щатски долари от страна на български граждани и на тях им е забранено да купуват от магазините.

За да се сдобие с валута, персоналът в курортните комплекси измисля всевъзможни схеми. „Сервитьори, бармани, служители в хотелите и др., на които е била предоставена възможност да събират валута от чужденците при плащане на консумации, не отчитаха валутата, а я възстановяваха в български пари, като същата ползваха за лични нужди. От друга страна, служители и граждани предлагаха на чужденци да купят от тях валута“, пише в секретна справка от 1965 г.

Научете повече

Как култовият филм „Оркестър без име“ прослави град Айтос

Чудили ли сте се кое е малкото провинциално градче от култовия филм „Оркестър без име“, в което се развива действието, преди героите да тръгнат за турнето си до „Златни пясъци“?

Режисьорът Людмил Кирков и операторът Виктор Чичов се спират на Айтос. На 30 км от Бургас по времето на соца той се вписва чудесно в идеята да се разкаже животът на музикантите от един оркестър, които имат желание за изява, а и е близо до морето. Тогава през далечната 1980 г. продукцията се снима по Южното Черноморие. Целият снимачен екип отскача периодично до Айтос за кадрите в началото на филма.

Айтозлии били горди, че е запечатана тяхната малка сладкарничка, лимонададжийницата, магазин за дрехи, дори и улицата, която води до Автогарата с магазин за плод и зеленчук. През годините колкото повече се върти филмът, толкова повече нараства самочувствието на местните жители, че са били част от родната киноиндустрия.

Айтозлии си спомнят, че идването на снимачния екип се е превръщало в една от местните атракции по онова време, когато студио „Бояна“ бе от ранга на Холивуд в представите на хората, а родните актьори бяха досущ като холивудски звезди.

На единия от участниците – статисти му се налагало няколко пъти да яде пасти и да пие модния по онова време битер лимон, докато се снима кадърът в сладкарничка „Роза“ срещу читалището, където героите на Георги Мамалев и Филип Трифонов прекарват следобеда си в обсъждане на бъдещото турне.

„Спомням си, че ме откриха пред киното заедно с моя приятел, аз съм момчето с жълтата блузка във филма. Направихме два дубъла, защото първият не се хареса на снимачния екип“, разказва пред общинския вестник Кирил Борисов. Тогава той е бил 15-годишен, в момента живее и работи в чужбина.

Местна жена е и управителката на сладкарницата. Това е Калудка Митева, която във филма продава лакомства на героите. „Това са наистина много мили спомени. Когато веднъж отново показваха филма, се върнах в онова време, а съпругът ми каза: „Ела, дават те пак по телевизията“, разказва жената./Ретро.бг/

Научете повече

През 1991 г. намират Милен Пенев на пейка в Докторската градина с видими следи от побой-издъхва без да дойде в съзнание

Катя Паскалева и Милен Пенев в Козият рог

Милен Пенев, роден на 13 април 1943 г., си отиде на 48 години при странни и неизяснени обстоятелства.

Намериха го на една пейка в Докторската градина в безпомощно състояние, с видими следи от побой, и издъхна без да дойде в съзнание. 1991-а беше такава година, че подобни неща едва ли не бяха поредната черна статистика и отшумяваха след ден-два, защото ги заместваха по-важни новини. Какво точно се е случило знае само Този, който записва всичко в тефтерите, до които ние нямаме достъп. 

Той е упокоил душата на актьора и режисьора, обичан и опровергаван, но незаличим като следа в театралното и филмовото ни изкуство.Милен Пенев има странна съдба. Беше красив, беше чаровен, беше земен, сърдечен и изключително харизматичен човек. Говоря от първо лице. Не сме си пили кафето и питието заедно всеки ден, но ми се е случвало. Всички го помнят в ролята му на овчаря, любимия на Мария във филма „Козият рог”. Някои може да се сетят и за превъплъщението му във Войводата Ботев в лентата „Свобода или смърт”, както и за доц. Милев в скандалния сериал „Завръщане от Рим”. Казвам някои, защото тези два филма са сред остро критикуваните – и от филмовата критика, и на държавно ниво. 

За „Завръщане от Рим” дори беше направен специален пленум на ЦК на БКП, където сериалът бе заклеймен като проводник на чуждопоклонничество, Иля Велчев – уволнен, а баща му Борис Велчев изключен от Политбюро. Спомням си предшестващата пленума убийствена статия във в. „Народна култура”, за съжаление не помня автора й, бях 21-годишна, гостувахме в Стара Загора група млади поети и вечерта ни бяха посрещнали изключително напоително в техния клуб на културните дейци. Всъщност по-добре е, че не помня този критик, дано се е успокоила съвестта му след този очевадно поръчков пасквил. Та – по същия начин „мина” филмът „Свобода или смърт”. Просто тихомълком го спряха от програмите на кината, разкритикуваха го, че не представя Ботев в светлината, която ореолно го обгръща. Да подчертая – тези ленти не бяха някакви експромти. 

Режисьор на „Свобода или смърт” е Никола Корабов.В актьорския състав, освен Милен Пенев, са Апостол Карамитев, Коста Цонев, Стефан Илиев, Кирил Господинов, Васил Михайлов, Антон Горчев, Жана Стоянович, Петко Карлуковски, музиката е на Красимир Кюркчийски, оператор е Константин Джидров… Слаб филм? Айде, ако обичате! Ако при „Завръщане от Рим”, чийто сценарий е на Антон Дончев, не на кого да е, по някакви партийни причини на мушката е виден държавен и партиен ръководител, който е неудобен към историческия момент, та го удрят чрез сина му, режисьора Иля Велчев, то за „Свобода или смърт” такива, поне външно видни причини няма. Явно не знам всичко. 

Но мога да се поставя на мястото на един актьор, на една изключително чувствителна душа, поставена между два подпоясни удара. За роли, в които си вложил сърцето, разума и таланта си. Няма как това да не се е отразило, да не е наляло отровата си. Не размишлявам по този въпрос за пръв път. Защото такива неща се случват и продължават да удрят високите дървета. Знаем го това за гръмотевиците, само че то някак не топли. Опожарява.Аз се запознах с Милен Пенев след „Свобода или смърт”. Отричаният от официозната критика филм го беше направил любимец на зрителите. Запознах се случайно, на плажа. 

Историята е неописуемо смешна и ще я споделя. Плажуваме с приятели през лятото на 1974 г. на една спирка от „Златни пясъци”. Така сме си уредили нещата, че спим в квартирата на бащата на двама братя от компанията, който е професор в Медицинския факултет и през лятото квартирата е свободна. А малкият му син и училищното ми гадже работят като спасители на този плаж и всички всяка сутрин ходим от Врана до там. Голяма компания се оформя около нас, към която се присъединява и Сирма. На Сирма й предстои дипломиране като лекар и затова кара стаж в медицнския пункт баш на „нашия” плаж. Един ден, както сме се разхвърляли по пясъка, играем карти и събираме слънце, до нас сядат Милен и Иля Велчев. Познават се с част от групата, която е витизчийска, а Илята е снимал с тях „Дубльорът”, чиято премиера предстои. 

Разговори, смях, в един момент Сирма, хващайки ръката на Милен, екзалтирано:

 „А Вие помните ли ме?”. Милен, красив, вежлив, явно като в небрано лозе, но с чаровна усмивка: „Припомнете ми подробности…” 

И Сирма на един дъх: „Като завърших гимназия, след абитуриентския бал отидохме на екскурзия по Дунава, а Вие снимахте тогава филма за Ботев и нашият кораб се размина с Вашия!” Всички се пъхаме под хавлиите, ровим се в пясъка, не може да се удържи такъв смях, докато Милен, хладнокръвно и наклонил глава към несъществуващия спомен: „О, да, разбира се, ама Вие сте се разхубавила още повече, затова не Ви познах веднага…” Нас ни няма, попиляни от едва сдържан или абсолютно несдържан смях, но Сирма не се усеща, а е на върха на щастието. След това, като обядваме в „Трифон Зарезан”, коментираме небивалицата, която не може да измисли и най-талантливият писач на небивалици, аз питам как не е умрял от смях като нас, а толкова сериозно е намерил сили да отговори. Той свива рамене: „Е, аз все пак съм актьор…”.

Да, той беше наистина актьор, а не просто завършил ВИТИЗ. Беше почтен. Беше достоен. Не беше високомерен, високопарен и шестващ над нещата. Не гола земна слава, струва ми се, искаше, а да направи това, към което се стреми душата му. Чист човек. Опожарен от гръмотевиците, стоварили се върху му. Заради любовта към киното, към хората и към живота. Неговият кораб се размина с този на казионната критика, но пък ролите му се запомниха от обикновения, най-точен в преценките си зрител. Голям купон ще има днес Горе, Милен Пенев ги умееше и тези неща. Помним.

Маргарита Петкова/AFISH.BG/

Научете повече

На „Колибите“ и в бар „Астория“ на Златни Пясъци през 70-те

Всички варненци сме посещавали през 70-те години на миналия век зиме и лете култовите дискотеки на Златни пясъци: „Гданск“, „Плиска“, „Велико Търново“ и „Шипка“! Даже и моите набори, които нямахме навършени 18 години.

Ще кажете как? Ами, имаше така наречените „детски“ дискотеки с вход – консумация от 1лев (без сервиране на алкохол) от 13 до 18 часа всяка събота и неделя с легендарните дисководещи Христо Христов и Валентин Христов. Ходехме също и на „Шведа“, и на големите дискотеки в Спортната зала.

Но когато през 1981 г. се направи основна реконструкция на бар „Астория“ в италиански стил със светещ отдолу дансинг и уникална цветомузика, почти нямаше варненец, който да не е бягал от спирката на хотел „Родина“ до „Астория“ да запази ред за куверт!

Същото се отнася в по-късни години – от 1985 до 1989-а за „Колибите“! Имаше денонощни автобуси на всеки час през летния сезон! Слизахме на „Дирекцията“ и оттам нагоре през гората на бегом (основно мъжете), за да вземем куверт – консумация 5 лева (2 водки „Борзой“ и две коли).

И на „Колибите“, и в „Астория“ ставаха големи джамбурета по онова време!

 Жоро Николов, Варна

Научете повече

Три неща които отдавна не съществуват в България

Полети Варна - Ст. Загора. Летял съм по този маршрут с Ан-24. Това през 1975-та и бе първият ми полет със самолет. 

Същата година имах и друго вълнуващо пътуване от Варна до Бургас със свръх бързият кораб на подводни криле Комета. 

И третото е, че си имахме каботажен флот с редовни рейсове лятно време на малки корабчета за около 100-тина пътника по маршрута Варна - Златни Пясъци - Албена - Балчик. 

За последно се качвах на такова корабче през 1986-та. Долу имаше барче, където човек можеше да си поръча пържени картофи със сирене и да си вземе бира, примерно. 

Социализмът бил лошо нещо, казват "демократите" ни. Направо като концлагер. А защо сега си нямаме такива демократични придобивки като през лошият социализъм?

Р.S. Допълнение: имало е няколко кораба от каботажния флот, които са били наричани хидробуси и са били за по 150-200 пътника, а не за 100 както написах по горе.

Научете повече

Цифри и факти: При социализма или демокрацията е по-добре

Ще трябва да минат поколения, за да се даде лишена от емоции и лична пристрастност трезва и реална оценка на тези два периода

Изминаха доста години преход от една еднопартийна система с планова икономика към многопартийна система и пазарна икономика, пише Антон Гицов в коментар за "Труд". Това е достатъчно време да се направи рекапитулация на този период, като се извърши сравнение на плюсовете и минусите на епохата преди 1989 г.- тази на социализма или „соца“, както е модерно да я наричат, с плюсовете и минусите на прехода, който условно може да определим като време на „демокрацията“. Такава рекапитулация е необходима, защото няма как да оценим плодовете на демокрацията, ако не я сравним с предшестващия я 45-годишен период. Ето моят опит за такава равносметка.

От 1944 до 1989 г. – 45 години Плюсове Курортът Златни пясъци през 1961 г. Развита тежка, лека, химическа и фармацевтична промишленост, металургия и корабостроене, има и нерентабилни предприятия, които работят на загуба, но не се закриват, за да не се съкращава работна ръка. България разполага с риболовен флот за улов в световните океани, български компании и специалисти участват в изграждането на крупни инфраструктурни проекти в развиващи се страни. Развито селско стопанство и преработвателна промишленост. България не само задоволява нуждите си от селскостопански продукти, но е и крупен техен износител. Хранителните продукти са качествени, защото се произвеждат по Български държавен стандарт (БДС).

Здравеопазването и образованието са напълно безплатни. Нивото на българското средно образование всепризнато, превъзхожда това в много развити западни страни. Много добри възможности за отдих. По профсъюзна линия са изградени достъпни и добре уредени почивни станции на черноморския бряг и в планинските курорти. За децата и учениците също са изградени лагери в черноморските и планински курорти. Прилични размери на пенсиите. Отоплението в градовете е на допустими цени, радиаторите не се изключват зимно време. Има достатъчно детски ясли и детски градини за всички деца. Държавата дава допълнително възнаграждение за трето дете, населението достига близо 9 милиона души. Няма безработица или липса на работна ръка. По улиците няма бездомни, просещи и ровещи по кофите за боклук. Няма и бездомни улични кучета. Няма престъпност, няма убийства, отвличания, наркомания и проституция, вратите по селата не се заключват, в градовете апартаментните (битовите) кражби са рядкост.

Ромите по селата имат работа в кооперативните стопанства, младите цигани с основно образование постъпват в трудовите войски, където се обучават на занаяти. В областта на изкуството, културата и спорта има забележителни постижения. България е известна по света със свои знаменити оперни изпълнители. Най-добрите български филми са създадени в периода до 1989 г. Същото се отнася и до произведенията на български писатели и поети. България се представя отлично на световни първенства и олимпиади, български спортисти са носители на многобройни световни и олимпийски рекорди. Минуси Тоталитарна, еднопартийна политическа система. Насаждана от Комунистическата партия илюзорна идеология, че един ден в страната ще бъде изграден комунизъм. България има силно ограничена самостоятелна външна политика, всичко се съгласува с Москва, страната ни е известна като най-верния съветски сателит. Липса на свобода на словото, има само два национални телевизионни канала и няколко ежедневника, които следват партийната линия.

Достъпът до информация за живота на Запад се контролира. Чужди радиостанции, предаващи на български език, се заглушават. Рок музиката и дори джазът не се поощряват. В киносалоните освен български се прожектират главно съветски филми и от киностудии на другите социалистически страни. Посещаването на западни страни е силно ограничено и е контролирано чрез издаване на изходни визи. Централизирана планова икономика, планираща производството и потреблението, водеща до недостиг на стоки и продукти, липса на конкуренция и материални стимули, които да обуславят производството на разнообразни и качествени стоки. Липса на внос на стоки от западните страни. Поради това, че българският лев е неконвертируем и вносът с валута на западни стоки е ограничен, липсват лекарствени препарати от световни фармацевтични компании, тропически плодове, маркови спиртни напитки, маркови дрехи.

Западни леки коли, телевизори, хладилници и електроника са достъпни само в магазини на Кореком срещу конвертируема валута. Ограничен брой ресторанти в градовете, с еднообразно стандартно меню. Уравниловка в заплащането на труда. Плаща се по щатни таблици, еднакво взимат и способният и некадърният, и работливият и мързеливият. Заплатите на висшистите са унизително ниски. Хронична жилищна криза, липса на свободен пазар на жилища, чакане с години за възможност да се закупи апартамент. Строят се еднотипни и грозни панелни блокове. Но най-големият минус на социализма е, че като обществено устройство на базата на централизирана планова икономика и недемократично еднопартийно управление, изграденият „социализъм“ като преход към „комунизъм“ беше обречен на неизбежен разпад, поради ред причини – икономически, политически и конюнктурни.

От 1989 до 2019 г. – 30 години 

Плюсове 

Многопартийна система, пазарна икономика, свобода на словото, макар и подлагана често на критика. Възможност за развитие на индивидуален частен бизнес. Свободно се пътува по света, възможност за работа в страните от Европейския съюз. Българските специалисти имат възможност да се реализират навсякъде по света. Студентите могат да следват в престижни европейски и световни университети. Българите имат възможност да почиват в курортите не само на съседните балкански страни, но и по цял свят. Българският лев може да бъде обменян за всякаква валута. Моловете и магазините предлагат изобилие от български и вносни стоки. Има изобилие на ресторанти и заведения, предлагащи разнообразно меню.

Няма уравниловка в заплащането на труда, можещите и знаещите получават повече. Богат и разнообразен културен живот в големите градове и в страната. В областта на изкуството талантливи български творци вече се изявяват и в световен мащаб. Жилищна криза няма, строят се красиви жилищни сгради, има свободен пазар на жилища. Има много строителни супермаркети, предлагащи всичко необходимо за индивидуално строителство. В много болници има най-модерно вносно медицинско оборудване, в аптеките се продават лекарства на утвърдени световни фармацевтични компании. В страната се изграждат важни за икономиката и туризма магистрали.

Минуси 

Опашка в София пред магазин за хляб през 1990 г. по време на т. нар. Луканова зима. 

В областта на външната политика сред обществото битува мнението, че държавата е заменила предишния „голям брат“ – Съветския съюз, с нов – САЩ. След 1989 г. много предприятия и комбинати попаднаха в ръцете на приватизатори, които нямаха опит в съответното производство и чиято едничка цел беше да ги източат, довеждайки ги до фалит. Носещи печалба предприятия попаднаха в ръцете на чужди компании и офшорки, зад които стояха скрити български собственици. Селското стопанство претърпя криза. Земята беше върната в реални граници, което доведе до нейното раздробяване.

В някои райони на страната латифундисти (хора, които обработват много големи площи земя) произвеждат изключително жито за износ, между дребния фермер и пазара често стоят прекупвачи. България вече не само не е в състояние да изнася месни продукти, плодове, зеленчуци и преработена селскостопанска продукция, но е и вносител за нуждите на изхранването на населението. Огромни площи земя остават необработваеми.

В местното производство на хранителни продукти престана да се спазва българския държавен стандарт, което води до употреба на нездравословна храна. Демокрацията нанесе тежък удар на българските пенсионери, които след 1989 г. се оказаха с некоригирани ниски пенсии, с които трудно могат да се издържат. Често се срещат възрастни хора, които просят милостиня. На много работници се доплаща на ръка и се осигуряват по минимална тарифа. Профсъюзите не успяват да защитават работниците там, където има очевидна експлоатация. Поради закриването на предприятия настъпи масова емиграция на хора от най-различна възраст в търсене на препитание в чужбина.

Това доведе и продължава да води до застрашително стопяване на нацията, която спадна до 7 милиона души. България продължава да е една от най-бедните страни в Европейския съюз и Европа. Из българските градове се срещат бездомници, окъсани хора, които ровят в кофите за боклук, търсещи отпадъци от храна или хартия, която да продадат на вторични суровини. Голяма част телевизионни канали предават вносни нискокачествени сериали или пошли български „риалити“ предавания. В популярната музика нахлу чалгата, с ориенталски мотиви и безвкусни, често вулгарни текстове. В киносалоните преобладават масово американски филми, собствениците се интересуват от касови ленти, рядко се показват качествени филми от други страни.

Забележим е упадъкът в спорта. В страната процъфтяват модерни частни болници, които изсмукват Здравната каса, като същевременно държавата няма средства да модернизира и поддържа държавните болници, закриват се болници в по-малки градове. Опазването на здравето вече струва пари. Нивото на средното образование в България спадна значително. Има проблеми с дисциплината в училищата, както и с прояви на агресия, свързана с ученици. Висшето образование вече не е безплатно. Нарасна броя на неграмотните, особено сред циганското население. Интересът към висшето образование спадна. С изключение на строящите се магистрали пътната мрежа в страната е в незавидно състояние. Коритата на реките не се почистват и се задръстват, което често води до наводнения на селища, и то с тежки последствия. Българските черноморски курорти загубиха своя чар и привлекателност, България придоби славата на страна, предлагаща евтин алкохолен туризъм. Появи се организирана престъпност, има убийства и отвличания, процъфтява бизнесът с проституция и с наркотици. Обирите на апартаменти в градовете са повсеместно явление, разрасна се циганската битова престъпност. България има сериозен проблем с правоохранителните органи и съдебната система, които през всичките три десетилетия на прехода не успяват да се справят с организираната престъпност и корупцията.

Изводите Не е възможно да бъде направен обобщаващ извод, който да се приеме от цялото общество. За умния и образован млад човек, който успешно се реализира в условията на демокрацията и има възможност да пътува по света, за предприемчивия човек, развил свой успешен бизнес и осигурил на семейството си висок стандарт на живот, за онези, на които бяха върнати конфискуваните след 9 септември 1944 г. имоти, за тези, чиито близки са лежали в лагери по политически причини, демокрацията няма алтернатива. Но онези, които преживяват под прага на бедността, за тези, чиито семейства са разделени, защото някои са емигрирали, за да осигурят за себе си и семействата си препитание, имат друго мнение. За тези, които не могат да плащат сметките си за отопление, за бедстващите пенсионери, за родителите на дъщери, които са отвлечени и принудени да проституират, за майките и бащите на наркомани и зависими от хазарта, които съсипват собствените им семейства, за болните, които не могат да си позволят скъпо лечение и лекарства, за старците по селата, които са жертва на грабежи и терор, носталгията по соца е естествена и разбираема. И с едните, и с другите спорът е безполезен и даже ненужен, защото той разделя обществото, разделя политици и даже семейства и приятели. Истината е, че не трябва да се отрича голословно всичко добро от миналото и същевременно да се оценява новото и хубавото, което е донесла демокрацията, като се води борба за премахването на съпътстващите я недостатъци и да се гледа в бъдещето./Блиц/

Научете повече

12 декември,1989г.Трагедията на гара Роман

Експрес „Златни пясъци“ навлиза с висока скорост в гара Роман и дерайлира, заради непреместена стрелка. В резултат вагоните падат в река Искър. Загиват 12 души, 32-ма са ранени.

По това време този влак е бил еталонен за БДЖ
Маршрутът на експреса е от София до Варна през гара Горна Оряховица. Разстоянието между столицата и "морския град" е 543 км и се изминавал от експресния влак за 7 часа.

Експрес "Златни пясъци" на гара Варна през 80-те

На 1 май 1969 година става соченият за най-кървав инцидент в историята на БДЖ.

Край плевенското село Чомаковци пътнически вагон дерайлира. Инцидентът убива намясто 27 души, други 38 са ранени. По-късно от травмите умират още хора, а някои остават инвалиди до живот.

Научете повече

Почина доайенът на „Балкантурист” и българския туризъм

Завършва немската езикова гимназия в гр. Бургас и след завършване на училище служи като кадет във Военно-въздушните сили.

Постъпва в системата на „Балкантурист” на 1 април 1949 г. ,назначен от първия директор на туризма у нас Рачо Кабаивански. След среща с министър-председателя Георги Димитров поема изпълнението на договора за обслужване на туристи от Чехословакия във Варна, като организира първата у нас верига от частни квартири към “Балкантурист”. Раздава чаршафи от военните запаси на наемодателите и превозва с камиони, оборудвани с пейки, туристите до местата за настаняване,пише radiovox.bg

По поръчение на премиера Антон Югов изгражда и става директор на плажен хотел „Роза” и хотел „Чайка” в курорт Варна – “Филиал Дружба”, („Св,св. Константин и Елена”).

Преминал буквално през всички професионални туристически нива – екскурзовод, технолог, барман, икономист, администратор, организатор и снабдител, хотелиер и директор, през 1956 г започва работа към ДСП „Балкантурист”- Златни пясъци като участва в изграждането на хотелската база на комплекса, организира подготовката на кадри за новите хотели и въвеждането им в експолоатация.

Петър Минчев Дойчев е роден на 19 септември 1924 г.

През 1962 година е назначен за н-к отдел „Екскурзоводско обслужване” към дейност „Туристическо обслужване”- на туристически комплекс Златни пясъци. От 1966 година работи в Главна дирекция Балкантурист – София, съвместно с първия председател – Петко Тодоров. Заема последователно длъжности по ръководството и отчета на дейността на туристическите предприятия в системата на “Балкантурист” страната.

От 1974 започва работа към преобразуваната дирекция в Комитет по туризъм към Министерския съвет с ръководител Иван Врачев, като началник отдел „Средства за подслон и хранене”, където участва активно в изграждане на хотелската база в град София.

Отдава цялото си време и професионално умение в изграждането на 21 нови и реконструкцията на съществуващата хотелска база, включително управлението на франчайзинговите договори на брандовете Новотел, Ню Отани и Шератон София Хотел Балкан.

За своята дейност по организация и управлението на дейностите по настаняване и хранене в София е награден с редица високи държавни отличия между които „Златен орден на труда” и „Червено знаме на труда”.

Петър Дойчев е разработва много от основните стандарти в туристическото обслужване в България и е обучил значителна част от кадрите в туризма за превръщане на страната ни в приветлива туристическа дестинация с високи международни стандарти на обслужване. Известен е като създател на технологията на придобилата известност марка „Шопска салата”.

Автор е на книги и многобройни статии в областта на туризма.

През 2017 година прави дарение на Университета по Библиотекознание и информационни технологии от над 10 000 печатни страници ценни документи и статии свързани с историята на туризма, почетни знаци и медали, литература и вещи за създаване на музейна сбирка и създаване на Музей на туризма, като експозицията е открита през 2018 г.. Университетът е именувал аудитория в катедра “Култура, историческо наследство и туризъм” на негово име.

С указ на Президента на Република България г-н Георги Първанов, Петър Дойчев е награден с орден Стара планина- първа степен през 2010 г. за големите му заслуги за изграждането и развитието на туризма в Република България.

Избран е за почетен гражданин на град Римини, Италия. На 21 септември 2014 получава почетен Знак на Несебър от Кмета на община Несебър.

На заседание от 5 август 2015 г., Общински съвет Варна е удостоен със званието „Почетен гражданин на Варна“.

На 6 декември 2018 е обявен за Почетен гражданин на Бургас.

През 94-годишния си живот се отнасяше с любов към хората, като изпълнителен гражданин, благ старец, добър съветник на по-младите.

Владееше немски и руски език и общуваше с много чужденци.

Поклон пред делото на доайена на българския турисъм Петър Дойчев!

И нека Бог всели душата му в селенията на правдените! Вечна да бъде паметта му!

Научете повече

Знаете ли къде е легендарният самолет, с който някога се возеше Тодор Живков? Няма да повярвате къде се намира!

Шест години след потапянето му правителственият самолет на Тодор Живков продължава да е водеща атракция на дъното на Черно море край Варна. Гмуркачи и водолази от различни страни идват, за да се пуснат до историческия аероплан, станал хит на световния дайвинг. Самолетът е в морето пред курорта “Св.св.Константин и Елена” на 800 м от брега и на 22 м дълбочина, припомня основният инициатор на акцията за запазването и потапянето му Орлин Цанев от дружество “Блек сий дайв Одесос”.

Според него соцвозилото се е превърнало в красив изкуствен риф, пълен с живот – обрасъл с миди, водорасли, а вътре го обитават риби, пише “Труд”. В корпуса е запазена пилотската машина, уредите за управление, но според изискванията е трябвало доста да бъде изтърбушен. Пълният му капацитет е 100 тона, но на дъното са легнали 30 тона, придържани от четири постоянни котви.
Дължината му е 49 м с 37 м разпереност на крилата и с височина 12.80 м. Водолазните центрове водят до него българи, гърци, румънци, англичани, дори и японци, като всички оставят знак, че са го видели. За подводен гид дотам тарифите са различни, но варират между 60-80 лв за групи и курсисти, като цената включва и брифинг за историята и техническите параметри.

Самолетът на Тато е свободно достъпен и за посещения до него не се изисква специално разрешително, което е задължително за военните обекти наоколо. Това са три потънали подводници -две руски и една немска, открита през 2010 г. от водолазите от “Блек сий дайв Одесос” на 15 мили югоизточно от Варна. Все още се проучва, но специалисти от Военноморския музей в града предполагат, че това може би е първата подводница на българския боен флот.

За достъп до трите военни обекта се искат разрешителни от ВМС, от ИА”Морска администрация” и от “Гранична полиция”, посочва Орлин Цанев. Много красива атракция е и корабът от Втората световна война “Кинг Карол”, товаропасажер, потопен от едната от трите подводници. Намира се на миля и половина източно от нос Галата. Този интересен кораб е пренасял мини и за това достъпът до него е забранен, за да не се разграбва, а и е опасно, казва Орлин.

Вандалщината отдавна не е чужда под водата заради ширещото се бракониерство, припомня той. Ние потапяме, правим изкуствени рифове, а подводните иманяри изтръгват колове, железа, каквото им попадне, да не говорим за артефактите на дъното, които отмъкват, казва водолазът. Той припомня случай преди две години, когато се помъчили да извадят уникалния кораб “Родина” по Южното Черноморие, но цялата гилдия се обединила и им се противопоставила.

Нашето море е бедно на такива изкуствени рифове, държавата трябва да застане зад такива организации, които ги създават, все пак сме туристическа държава, казва Орлин. Той дава пример с известния самолетоносач на Америка -”Орис Кане”, потопен умишлено в Мексиканския залив, като сумата е 6 млн. долара, но държавата стои зад проекта.
Уникалната операция по потапянето на ТУ 154 у нас на 25 май 2011 вкара Варна трайно в емисиите на CNN и Euronews. Последно самолетът беше собственост на “България еър”, като компанията се явява най-големият спонсор, защото го дарява безвъзмездно за осъществяване на каузата. Аеропланът е откарвал някога Тодор Живков при Чаушеску, Хонекер и Фидел Кастро. Произведен е през 1971 г. и е извършил последния си полет на 16 септември 1999 г. от София до Варна. 46 -годишният ТУ 154 е произведен през 1971 г. в Русия специално за правителствен самолет.

Аеропланът е поставил рекорд за модела си със 7 часов непрекъснат полет, което е с час повече от максимално допустимото. Това станало при спешното прибиране на правителствената делегация от Куба в София след убийството на Индира Ганди. Сред именитите пасажери, пътували на борда му са американският президент Ричард Никсън, Фидел Кастро, Михаил Горбачов и други.
Машината носи отличителния знак LZ BTJ, който беше разтълкувана от шефа на летище Варна Димитър Костадинов. Всяка от буквите има своето значение – LZ е международната сигнализация за българската принадлежност, В – за авиокомпания “Балкан” и TJ – инициалите на някогашния първи държавен ръководител Тодор Живков. Спускането под вода на уникалната световна дайвинг атракция стана с подкрепата на общината, много спонсори и с помощта на 100-тонния плаващкран “Антей”.
От първоначалната идея за превръщането му в изкуствен риф са изтекли 4 години на непрекъсната работа и преодоляване на бюрократични пречки. Първоначално е трябвало да бъде потопен в морето срещу Златни пясъци, но се оказало, че този рифще пречи на трафика на корабите. Второто предвидено място било край нос Галата, но там е военният полигон и няма как да стане и накрая институциите са посочили да бъде спуснат срещу “Св. св. Константин и Елена”.
Не е най-подходящото място, защото долу е тинесто и като има течения, това стресира водолазите, но трябваше там да го потопим, връща лентата назад авторът на мега идеята. На дъното самолетът е ориентиран в посока изток-запад, на повърхността има сини буйове, обозначаващи носа и опашката му. Доскоро той беше най-големият умишлено потопен самолет, но Турция поднови рекорда, като спусна под вода Еърбъс А300 край курорта Кушадасъ в Егейско море.

Самолетът е дълъг 54 м, а крилатата му се простират на 44 м. Той лежи на 23 м дълбочина. От “Блек сий дайв Одесос” са възнамерявали да разнообразят гамата на дънните атракции с потапяне на нов и също интересен обект – 140-метровия учебен кораб “Петър Берон”, който обаче беше продаден за старо желязо през 2014 г. и отплава за Турция, където беше нарязан. Така приключи 66-годишната му история. “Направихме запитване, но явно съдбата му е била решена”, каза Цанев.

Той и съмишлениците му не се отказват от идеята за други подводни атракции, като смятат, че има много бракувани плавателни съдове, които могат да се превърнат в такива. Дайвингът е хубаво и красиво хоби, вярно, че 2-3 бона трябват за професионално оборудване , но може да се вземе по-евтино под наем, а курсът от десет – петнадесет дни е най-малкият разход, казва Орлин Цанев.

Според него напоследък интересът ескалира, освен мъже се записват и много дами, за които кислородните бутилки от 32-33 кг на гърба тежат само до водата. Подводният свят е друг, различен, в него има тишина и мълчание-все едно влизаш в църква, казва професионалният гмуркач. Орлин Цанев е фотожурналист от четвърт век като най-дълго е работил в национален всекидневник.

Сега е шеф специалист в служба “Търсене и спасяване” към Главна дирекция “Гражданска въздухоплавателна администрация” във Варна.

Научете повече

Ето къде почиваше елитът на БКП

През 70-те и 80-те години на миналия век, през юли и август, социалистическият труженик масово ходеше на море. Това ставаше обикновено с карта от предприятието, в което работи, цената беше символична, а почивката - в станция на Китен или Приморско за 14 дни. Условията на летуване не бяха кой знае какви, но пък морето беше достъпно за всички.

За управляващата върхушка обаче нещата стояха другояче. Освен построената още по царско време резиденция в „Евксиновград“, където по времето на соца почиват обикновено членовете и кандидат-членовете на Политбюро, през 70-те комунистическият елит си построява луксозни бази за отдих край курортите Златни пясъци и „Дружба“.

През 90-те години базите на елита са приватизирани от новопоявилите се, незнайно откъде, бизнесмени. Те ги придобиват буквално за жълти стотинки, а днес са превърнати в луксозни ваканционни селища.

Бляскавият днес хотел „Империал“, част от ваканционния клуб „Ривиера“, някога е бил почивна база на правителството на НРБ Дом №7. Ваканционната постройка, приютяваща най-висшия ешелон на властта, е завършен през 1976 г. Там са почивали само големците от Министерския съвет и техните семейства. До 1989 г. достъпът до него е бил забранен за простосмъртни.

„Слънчев ден“ се намира в най-северната част на курорта „Св. св. Константин и Елена” (преди Дружба) и представлява затворен комплекс от 4 хотела (бивши почивни бази на ЦК на БКП). Най-големият от тях е „Палас“. През социализма се води Дом №6 и там са отсядали само членове на ЦК и чуждестранни гости на БКП.

Днешният хотел „Палас” в „Слънчев ден” по времето на социализма беше Дом №6, в който отсядаха само служители на ЦК на БКП

Научете повече

Вижте 28 от някогашните най-посещавани и хитови ханчета и ресторанти в България

Помните ли класическата мешана скара от едно време? А за питиета-ментета и храни с пълнители и консерванти никой не беше чувал. Вижте 28 от най-известните и посещавани ханчета и ресторанти по времето на социализма:

1. В ресторант „Крайморие“ (по-известен като „Кокошките“) в с. Крайморие, днес кв. на Бургас. Ресторантът се е намирал на брега на морето. Стопанисвал се е от ГТП “Здрава храна” и АПК „Крайморие“. Славел се е с агнешките си специалитети и веиколепния си оркестър.

2. В ресторанта на хотел „Хемус“ гр. Враца през 80-те. Най-представителният ресторант в града. Някога част от веригата „Балкантурист“. Почти всяка сватба или абитуриентски бал и до днес се провеждат в него.

Ресторант „Василико“ в центъра на Мичурин (днес Царево) през 80-те.

4. Ресторант „Бор“ в Благоевград, 70-те

5. Ресторант „Галатея“ – Варна (кв. Галата). Построен през 1968 г., „Галатея“ е бил най-живописният ресторант край Варна и несъмнено мястото с най-красив изглед към Варна и морето. През 1997 г. свлачище отнася долната тераса на ресторанта, а горната и сега стои счупена.

6. Ресторант „Трифон Зарезан“ по пътя Варна-Златни пясъци също остана в миналото. Романтичният ресторант край сп. „Журналист“ също бе засегнат от свлачището активизирало се в района преди десетина години. То затвори панорамния път между Варна и курорта Златни пясъци.

7. Ресторантът на Окръжния кооперативен съюз в Разград.

8. Ресторант „Панорама“ гр. Гоце Делчев в вдноименния парк през 80-те. Заведението отдавна не работи.

9. В ресторанта на хотел „Добруджа“ в Толбухин (днес Добрич) през 80-те. Един от най-луксозните а ла Балкантурист ресторанти в някогашния Толбухин.

10. Ресторантът в с. Филево (днес Върбица) общ. Димитровград през 80-те

11. Луксозният ресторант към Търговски комплекс „Загорка“ в Стара Загора през 80-те. Разположен в непосредствена близост с езерото и в съседство с бирената фабрика в града.

12. В ресторант „Ростов“ гр. Плевен през 80-те. Ресторантът, който е част от хотел „Ростов“ и до днес е най-големия ресторант в града.

13. В ресторант „Плевен“ към едноименния хотел в гр. Плевен през 80-те. Днес и хотелът, и ресторантът са само спомени за плевенчани.

14. В ресторант „Църногорово“ гр. Малко Търново през 80-те. Първият соцресторант в граничното градче отдавна е с заключен катинар.

15. В ресторанта към комплекс „Тихият кът“ на Витоша, славел се някога като място за прелюбодейци.

16. В култовия пловдивски „Бумбарник“ през 60-те. Официално наименуван като ресторант „Винарната“ към най-лъскавия пловдивски хотел „Тримонциум“, той става известен като „Бумбара“ заради едноименния пловдивски специалитет предлаган в него. Привечер тълпи от клиенти са чакали пред вратата, за да изпият по една каничка вино и хапнат от вкусния бумбар.

17. Един от символите на Казанлък – Бар-ресторант „Тюлбето“ през 70-те. През 90-те сградата остава безстопанствена и се саморазрушава. После на нейно място е изграден хотелски комплекс „Зорница“

18. Ресторан „Полски Боровец“ край Пазарджик през 70-те, днес е една руина.

19. Ресторант „Първи долап“ край едноименната местност в Търговище отдавна не съществува.

20. Ресторантът в с. Гергини, Габровско през 80-те

21. Ресторант с етно елементи в Девня през 80-те

22. Ресторант „Дружба“ в търговски комплекс „Будапеща“ в Плевен

23. Ресторант-механа „Банкя“ в гр. Банкя

24. Крайпътно заведение „Яворово“ на 20 км от Стара Загора, през 80-те

25. Ресторантът на РПК-Сунгурларе в гр. Сунгурларе през 80-те

26. Бар-ресторант „Нептун“ в ММЦ „Георги Димитров“ през 70-те

27. Ресторант „Москва“ в Лом през 80-те

28. Крайбрежният ресторант „Чайка“ в Лом от години е спомен за ломчани.

Научете повече

Разпадът на един град който е бил Образец преди 1990 година

И докато София се стяга с ремонти по булевардите за десетки милиони левове, за председателството на ЕС, в другия си край България се руши.
Всеки, който е преминавал през „Златна Добруджа“ се е взирал поне за миг в безкрайните изпъстрени в различни цветове полета. Живописните пътища обаче ни отвеждат до сърцето на този край на България – град Добрич. След като обаче подминете входната табела, с просто око може да се забележи контрастът, между добре подредените и обработени земеделски земи и състоянието на града.

Видът на улиците може да се сравни единствено с пейзажите на лунни кратери, които сме вижда по снимки от НАСА. Околовръстният път на града много трудно би могъл да бъде наречен път. Както се вижда от кадрите във видеото средната скорост, с която може лек автомобил да премине по него е не повече от 20-30 км./ч. В противен случай рискува след това да посети своя автомеханик. Именно лошото състояние на околовръстния път на града кара много то транзитно преминаващите автомобили и камиони да не го използват, а да минават през самия град. Това увеличава трафика, натоварването по улиците и разбира се увеличава рисковете от инциденти. Ако пък се реши човек все пак да мине през околовръстното на града, той трябва да бъде много внимателен, защото поради огромните дупки се налага да се шофира в насрещното движение, което пак създава предпоставки за ПТП. Както се вижда от клипчето общината е намерила решение на проблемът с дупките като просто е оградила по-сериозните с бели кръгове, за да се забелязват от шофьорите.

За състоянието на околовръстния път на град Добрич не еднократно са алармирани и националните медии, но реакция от държавата няма.
Чии са тези пътища?
Всъщност за състоянието на околовръстния път на града не е виновна общината, а държавата. След отправено запитване от блога Икономика и общество до Агенция пътна инфраструктура бе отговорено, че пътят всъщност не се води общински, а е част от Републиканската пътна мрежа и съгласно Закона за пътищата, отговорността за неговото поддържане и експлоатация носи Агенция пътна инфраструктура, респективно областно пътно управление – Добрич. Информация за това кога добричлии могат да очакват да се проведе спешен ремонт на пътя няма. Не се знае и дали изобщо ще има.

Околовръстният път на Добрич не е обаче единственият намиращ се в подобно окаяно състояние. Така изглеждат и поне половината от улиците и булевардите в града. Ремонтите им са толкова редки, че добричлии дори не си спомнят кога и къде е бил последният.

ВиК и след тях потоп

За разбитите пътища съществен принос имат и от местното ВиК. Авариите са ежедневие, а ремонтът им е … трагедия. Заради липса на средства от ВиК Добрич разкопават улиците и след като отстранят течовете, зариват дупките с камъни без да полагат асфалт. Многократни са случаите, в които само дни след като е приключил ремонт на дадена улица, тя е разкопана от ВиК поради авария.

Добричлии оглавяват негативната класация за най-скъпоструващ кубик вода в страната. Причините за това са две. От една страна в района няма голям водоизточник и водата преминава дълги разстояния докато стигне до мивките на хората и от друга остарелите тръбопроводи имат повече дупки от швейцарско сирене. Заради това загубите по преносната мрежа, които добричлии плащат са малко над 80%. Авариите са ежедневие, а режимът на водата и липсата на налягане вече почти не правят впечатление на никого. За радост на всички жители на града в края на 2016 г. бе подписан договора за финансиране на проекта за воден цикъл на град Добрич. Проектът е на стойност 114 901 132 лв., от които 86 227 183 лева е размерът на безвъзмездната финансова помощ по Оперативна програма „Околна среда 2014-2020“. Добрата новина е, че след завършването му загубите, които плащат хората в Добрич ще намалея чувствително, лошата е, че пътищата в града няма да се ремонтират още няколко години докато не приключи водният цикъл.

Икономика – дума табу

Местната икономика все повече се срива. Някогашните фабрики превърнали се в еталон за качество се разпадат под тежестта на времето, а прагът им не е прекрачван от десетки години. Една от най-емблематичните марки на родното производство олиото Калиакра, което се правеше в Добрич, вече може да се нарече родно. Новите собственици на завода изместиха цялото производство в съседна Румъния като оставиха само няколко пенсионера да стопанисват пустеещата фабрика в Добрич докато се намери купувач за нея. Така десетки хора в града останаха без работа, а ние си купуваме вносно олио Калиакра.
Земеделието винаги е било емблема за Добруджа. То обаче днес е концентрирано в по-едрите земеделски производители и арендатори, които все по-трудно успяват да преборят конкуренцията от съседна Гърция, Турция или Македония. Причината е, че в нашите съседки размерът на държавните субсидии за сектора е в пъти по-голям от този в България. Това им позволява да продават на нашия пазар продукцията си на цени значително по-ниски от себестойността на родното производство.
>Не малка част от жителите на Добрич се насочват към съседна Варна като най-голям икономически център в района тъй като градът предлага много повече възможности за работа и доходи. Друга част от добричлии търсят препитание в туристическия сектор поради близостта на града до черноморските ни курорти Албена, Балчик, Златни пясъци и др. Въпреки че работата е сезонна заплащането рядко достига до 600 лв. на месец, а изискванията са за няколко години опит и владеене на поне 2-3 чужди езика. Работното време пък надминава често 12 часа на ден и не рядко не включва почивни дни.
Именно ниските доходи и все повечето затварящи врати бизнеси в града мотивират все повече хора да търсят реализация и препитание в други краища на страната или извън нея. Ето защо не е изненадващо, че според данните на НСИ броят на жителите на града се е стопил от 130 149 души през 1992 г. до далеч по скромните 86 292 през 2015 г. Делът на българите като етническа група също видимо намалява. Обезлюдяването на града води и до затваряне на училища и закриване на паралелки.
За състоянието, в което се намира днес градът отговорност може да се търси от дългите години на бездействие от страна на няколко кметове. Действащ към момента кмет е Йордан Йорданов, който е и един от най-младите в страната. Той бе избран като своеобразна форма на желана промяна от страна на добричлии. На изборите преди 2 години след като изкара 3 последователни мандата като кмет Детелина Николова получи наказателен вот и на втори тур бе победена. Въпреки явното нежелание на жителите на Добрич, тя да участва в неговото управление от управляващите тогава я назначиха за областен управител.

Въпреки, че Николова ще бъде запомнена от добричлии с проекта за реконструкция и обновяване на парка на града, не могат да бъдат дадени отчетливи примери за развитието на неговата икономическа и бизнес среда.
Некачественият ремонт на центъра на града обаче ще остане като емблема за едно провалено управление. Преди 5-6 години бе направен основен ремонт на пешеходната зона в центъра на града. Броени седмици след като бяха положени новите плочи те започнаха да се чупят. Тогава Детелина Николова успокояваше нервните граждани за видимо некадърното изпълнение на проекта с некачествени материали, с това че има гаранция и фирмата ще го ремонтира за нейна сметка. Е да, но гаранцията изтича през 2018 г. и какво правим тогава?

В началото на 2017 г. общинска проверка установи, че между 70% и 80% от плочите са натрошени, а ремонт не им се прави. В същото време в крайните части на центъра ярко контрастират полаганите преди повече от 30 г. плочи, които са изтъркани от ходене, но почти не може да се види счупена. Кметът Йорданов, подготви психически своите съграждани, че ще се наложи нов ремонт на центъра, а парите не се знае от къде ще дойдат. Всички добричлии обаче са убедени, че пак те ще плащат масрафа. Въпреки това явно и нагло безобразие, този ремонт няма да бъде даден за разследване от прокуратурата.
За всеки по нещо, но за някои по повече
Един от паметниците на некачественото управление на града и тежките зависимости на предишния кмет е изграденото кръгово кръстовище на булевард „Трети март”. Всеобщото мнение на шофьорите в добруджанския град обаче е, че това е едно от най-големите недоразумения в транспортната схема от десетилетия насам. Защото то се пръкна на права отсечка на булеварда. И докато потокът от коли по главната пътна артерия си е значителен – особено в пиковите часове, то пресечната улица „Ген. Колев” е с почти нулев трафик. А сега, заради стесненият от кръга булевард, се образуват огромни задръствания.
Обяснения защо се налага поставянето на кръгово кръстовище точно на това място уж има в някакъв доклад от 27.09.2012 г. За пред местните медии г-жа Николова обясняваше, че там имало концентрация на ПТП-та. Но и след поставянето на кръговото кръстовище няма статистика по какъв начин то въздейства. Намалели ли са ПТП-тата и с колко? А увеличило ли се е шумовото замърсяване, както и изгорелите газове от образуващите се задръствания?
Изумлението на водачите на МПС в Добрич достигна своя връх, когато върху островчето на кръговото кръстовище се появи бетонна стена, висока около метър. Тя пък ограничава видимостта към отсрещното платно. Но според шефа на КАТ в Добрич Жулиян Минев, който е подписал съгласувателното писмо, в закона нямало изискване за видимост?!
За много от добричлии именно тази плоча обяснява присъствието на абсолютно ненужното кръгово кръстовище на това нелепо място. Върху нея стои реклама на хотелски комплекс „Изида”, който пък е собственост на бизнесмена Младен Матеев, който пък е за поредна година общински съветник.
Според разследване на местни медии се оказва, че масивният рекламен надпис в общинско кръстовище, който насочва гостите на Добрич към частния парк хотел „Изида“, не е реклама, а указателен елемент, дарен на града. Казано по-просто вместо общината да реализира приходи от реклама, за каквато се използва позицията, то тя има невероятната чест да получи рекламния монумент като подарък от частния бизнесмен.
Друга странна нередност, с която може да се сблъска човек в града е местната здравна система. За да влезете с автомобил в района на болницата, за да стигнете до сградата на спешното отделение, ще трябва да ви таксуват с 2 лв. за престой на територията на болницата. От бариерата до спешното отделение на болницата пък разстоянието е около 100 метра. Ако водите в колата си трудно подвижен или възрастен човек, няма те друг избор освен да заплатите таксата. Най-близкият паркинг до входа пък също се оказва, че е платен и не може граждани току-така да паркират свободно там. Луксът им струва по 1 лв. на час. Така малкото останали свободни места за паркиране се броят на пръсти и трябва да бъдат поделяни с такситата.
Наскоро пък от телевизионното предаване „Господари на ефира“ показаха как майки от Добрич биват принуждавани да плащат за ваксина, която е безплатна. Става дума за ваксината Анти D Гама глобулин, която се поставя на родилки с отрицателен резус фактор.
Въпреки че като здравноосигурени лица тези жени имат право на безплатни такива инжекции, те са принудени да ги купуват. Цената варира, но е от порядъка на 180 лева. В последствие самият директор на болницата в Добрич призна, че не бива да се плаща за тази ваксина.
Всичко изброено тук обаче е само една малка част водеща до обезлюдяването на един от водещите градове в страната. Дали очакваното ново начало, за което бе избран и кметът Йордан Йорданов, ще се превърне в поредната утопия и несбъднати мечти, предстои да видим. За сега обаче отговорни за състоянието на града и своеволията на различни длъжностни лица явно няма и няма признаци да бъде потърсена сметка от някого. Дори и всичко това да остане в миналото, то едва ли има някой който може да каже какво е бъдещето на града.
За това и жителите на града са решили сами да си помогнат, защото за разлика от институциите, на тях не им харесва това, в което виждат, че се превръща градът им. Така близо 70 души взеха участие в първия по рода си форум „Добрич в бъдеще време“, където бяха обменени ценни идеи за развитие на града. Събитието беше организирано от Гражданска инициатива „Глобален Добрич“, по идея на Пламен Пеев, добричлия, който живее в Талин, Естония. От идеите до реализирането им обаче предстои дълъг път, който неизбежно ще премине през местната и централна власт, а те както се вижда от текстът не са особено много загрижени от просперитета на града.

Източник:Личен блог на Христо Христов

Научете повече

Как се роди империята ТИМ в началото на 90-те

Може далеч да не е бил най-добрият град за живеене, за какъвто го ръкоположиха едно радио и един вестник в началото на 21 в., но със сигурност делниците в него носеха своята доза адреналин. Извън провинциалното самочувствие на крайморските „аборигени“, че живеят в лятната столица на държавата, повод за емоции бяха епизодичните престрелки по улиците, кражбите на автомобили, които гонеха броя на внесените в града, но все още незастраховани возила „секънд хенд“, и пъченето на мускули по кръчмите, което най-често завършваше с малко кръв и много мастило по първите страници на сутрешните вестници.
Основни медийни герои – както навсякъде в държавата, бяха емблематичните абревиатури СИК и ВИС.

Местните им шефове нямаха романтичния ореол на босовете от столичните си централи, но също като тях имаха амбициите да сложат ръка на лъвския пай от бизнеса край морето – независимо дали става въпрос за законна търговия с алкохол, цигари, зърно, за туризъм, международен транспорт и охрана, или за контрабанда на стоки, наркотици, женска плът и неприкрит рекет. Улисани в надпреварата да се надцакват, и едните, и другите сякаш пропуснаха да забележат, че някак тихомълком в периметъра им се намести една нова, абсолютно провинциална абревиатура. Без легендарен имидж и без софийски покровители – ТИМ.

Също като момчетата от ВИС и СИК, те излязоха на ринга, парадирайки със спортната си закваска. Е, нямаха чак борческата слава от ранга на „Олимпийски надежди“, но пък умееха да раздават шамари. С крака. И да носят – на бой, на студ, на глад, на оцеляване в екстремни ситуации. Най-просто казано, носеха школовката на секретното поделение „Тихина“.
За „Тихина“ преди 1989 г. се говореше само под сурдинка.

Воалът на секретността раждаше в общественото пространство цял куп митове, които никой не си правеше труда да опровергава. Факт е обаче, че обгърнатото в тайнственост поделение на Военноморските сили, създадено през 1970 г., нямаше аналог в България. В него пращаха само добре подготвени физически и устойчиви психически младежи. Казват, че още в новобранските центрове, преди разпределението, мнозина наборници тайничко си мечтаели да бъдат сред избраните. Митът за американските „тюлени“ – супермъжете, които дори по филмите, стигнали до екрана, изтъкан от социалистически реализъм, покоряваха наред чуждите държави и женските сърца, имаше своите почитатели и у нас. Особено в град като Варна. Въпреки това единици попадаха сред редиците на командосите заради специалната селекция и високите изисквания.

В „Тихина“ се подготвяха разузнавателни групи, предназначени за дейност в тила на противника.

Антитерористи или терористи, зависи от тълкуването – с оглед на историческата необходимост. Командосите, съвсем като щатските си побратими, бяха обучавани за изнурителни преходи по суша, за десант по въздух, по море и под вода. „Всички матроси, старшини и офицери минаваха през специална учебно-тренировъчна програма, която включваше детайлна леководолазна подготовка, скокове с парашут, огнева практика, стрелба по мишени „на сляпо“ и тренировки по бойни изкуства без оръжия. Родните „тюлени“ бяха калявани да преодоляват стотици килиметри почти на един дъх. Методично бяха подготвяни да оцеляват в екстремни условия през всички сезони на годината, при пълна липса на провизии“, твърдят не един и двама морски офицери. Напук на балканското ни чувство за малоценност спрямо великите нации обаче, според мнозина експерти, подготовката на BG-командосите е превъзхождала школовката на морските пехотинци в САЩ по редица критерии. „Черноморските акули“, както преди време наричаха бойците от „Тихина“, действаха тихо, незабележимо, но безотказно – с желязна хватка.
Е, точно тези момчета изгряха изневиделица на хоризонта във Варна, докато борческите бригади на СИК и ВИС кръстосваха юмруци и пищови по улиците на морската столица.
На прага на 1994 г. групировката на командосите стана факт и в съдебните регистри.
На 29 декември 1993 г. „ТИМ“ ООД получи „кръщелното си свидетелство“ като дружество, развиващо дейности, свързани с търговията, охраната и услугите. Напук на здравата логика и природните закони обаче, прощъпалникът на екипа бе изпреварил раждането. Още преди основаването на фирмата, ядрото на ТИМ бе успяло да стъпи на краката си.
Може би днес малцина си спомнят, но в самото начало на 90-те години, непосредствено след „избухването“ на демокрацията, мераклиите за бърза печалба край морето, които можеха да се държат над водата и им се беше случвало да се гмуркат, за да впечатлят поредното гадже на плажа, хукнаха да събират рапани. За разлика от кулинарния интерес към мидите, у нас тогава никой не мислеше, че хищният охлюв става за нещо друго, освен за залъгалка на туристите под формата на сувенири. Оказа се обаче, че японците са готови да плащат скъпо и прескъпо, за да го видят в чиниите си. Това изкуши стотици варненци да се отправят на лов за деликатесната мръвка. Сред тях бяха и част от командосите на „Тихина“.
„Тюлените“ зарязаха антитерористичната мисия и се впуснаха в нова.
Работата им пак беше под водата, на моменти дните им пак нямаха начало и край, но рапаните им даваха шанс не просто да оцелеят, а да натрупат пари. Всеки от водолазите се гмуркаше сам за себе си и сам калкулираше приходите си. След 2-3 усилни лета, успешен улов и късмет с изкупните цени на източния деликатес, те пак заедно решиха какво да правят с печалбата си.
„Спестиха си парите и ги похарчиха умно“,
коментира техен бивш колега от секретното поделение, докато си спомняше как, след като приключили с рапаните, тимаджии наели залата за фитнес в Медицинския университет, накупили модерни уреди и дали старт на бизнеса си. В гласа му имаше само признание, че са успели да се справят. Липсваше завист, че не е един от тях – нито в началото, когато са се наливали основите на силовата групировка, нито сега, когато икономическата империя бере плодовете на победата.
Лирическо отклонение за Чичко Гугъл
Ако потърсиш в интернет информация за ТИМ, ще те засипе порой от статии, журналистически „разследвания“ и емблематични „разкрития“. Авторите им са стотици, но и маститите пера, и редовите занаятчии си приличат в едно – тиражират под индиго. Някои залагат на творческата интерпретация, други не се церемонят много и действат на принципа copy-paste, но като краен резултат 90% от информацията се препокрива, барабар с грешките.
Според най-популярната търсачка – „Гугъл“, групировката ТИМ е конгломерат от фирми и контролира Варна, Добрич, Шумен и почти цяла Североизточна България. Името й е абревиатура от първите букви на нейните основатели Тихомир (Митев), Иво (Каменов) и Марин (Митев) – бивши военни от секретното поделение край Варна „Тихина“.
Всъщност кракът на Иво Каменов никога не е стъпвал в „Тихина“ –
поне в качеството на служещ в поделението. Там са карали казармата си, а после са останали на свръхсрочна служба, само другите двама от варненската триада – Марин и Тихомир. А по-добрият командос от двамата – Марин, е попаднал сред морските тюлени заради… дарбата си на художник. И бил включен в отбора на пехотинците случайно. По негови думи.
Разказът, който излиза от устата на Марин Митев –
в един есенен следобед, в офиса му в централата на ЦКБ във Варна, докато пием кафе, което сам е направил, звучи като приказка… За Пепеляшка на развития социализъм.
Винаги го е привличало рисуването. Като завършил 7 клас, кандидатствал в Худжествената гимназия в Казанлък. Докато заедно с другите деца се потял над скиците, се извила буря. Вятърът бил толкова силен, че потрошил прозорците на гимназията, а стъклата изпонарязали част от роднините на бъдещите художници, които чакали в двора края на изпита. „За компенсация шефовете на училището решиха да приемат с предимство тези, чиито близки бяха пострадали. Така аз останах извън класацията, а за да не губя годината, се записах в Корабостроенето“, твърди босът на ТИМ.
А после, като завършил СТУК-а – Средното техническо училище по корабостроене, и дошъл ред да влиза в казармата, го пратили в „Тихина“ – да поддържа нагледната агитация. За пръв път го включили в акция, когато негови колеги си начупили краката при парашутен скок и нямало кой да попълни групата. Малко по-късно вече бил сред титулярите. След това останал на свръхсрочна служба и влязъл в листата на командосите от най-висша класа.
И в Чичко Гугъл пише, и самият Марин Митев признава, че няколко пъти му се е случвало да не му се отвори парашутът и се е приземявал благодарение на резервния. Негови колеги от поделенето също не крият, че е бил пращан на най-опасните мисии. „Случвало се е със седмици да киснат под водата в Босфора“, споделят те лаконично.
И досега в кабинета на Марин Митев в ЦКБ висят архивни черно-бели снимки, запечатали екскомандоса с групата му и военния министър от ерата на Тодор Живков ген. Добри Джуров
– при обмяна на опит в Чехословакия или награждаване след мисия. В ъгъла под тях, небрежно са подпряни няколко саби и „самурайски“ мечове. „Остави ги – бутафория. Ама ми ги подаряват и какво да правя – ако не ги взема, ще се обидят“, подхвърля Марин, докато грижливо смъква от стената архивните снимки, с неподозирана нежност ги слага на бюрото и започва да ми разказва къде и по какъв повод са правени.
Господ има странно чувство за хумор…
Тънка червена линия…
Всъщност спортът не просто е един от темелите, върху които – тухла по тухла, ТИМ започва да гради „къщурката“ си. Той дори не е наследена инерция от войнишките години на бившите морски пехотинци, а своеобразна визитка, с която бащите на абревиатурата сякаш опитваха да разграничат хората си от класическия образ на „мутрата“. За разлика от залезлите спортни величия в другите силови структури, които тренираха мускулите си само докато прибираха рекета от поредния длъжник, тимаджии се поддържаха във форма не само по улиците, а и във фитнес залата, и на татамито. Факт е, че повечето от основателите на формацията са бивши състезатели по карате – и то участвали в националния отбор по киокушин кай, печелили не една и две титли в международни турнири. Логично е да се предположи, че от философията на източните бойни изкуства, съчетана с уменията от школата на „Тихина“, плюс каузата, в която са се клели, наречена най-шаблонно родина, би трябвало да се роди перфектният борец за справедливост – своеобразен колективен Батман на посттоталитарна България. Само че, както обикновено става у нас, добрите намерения твърде често кривват по пътя към ада.
Първоначалният замисъл ТИМ
да развива не само спортния клуб, а и учебен център, в който да се четат лекции, съчетани с практически курсове за обучение по фирмена сигурност, някакси остана в рамките на добрите намерения. Целта, с която бе регистрирана „ТИМ“ ООД – да продава охраната като ноу хау, постепенно бе размита от прозата на делниците. Някога, през Възраждането, на село, даскалите може да са били тачени и възвеличавани, но и тогава, както и днес, шансът им да свържат двата края е бил в ръцете и портфейлите на чорбаджиите.
За никого не е тайна, че край морето пъпът на чорбаджиите винаги е бил хвърлен в курортите – дори по Тодорживково време, когато всички хотели и ресторанти бяха държавни. А когато някой харчи пари на държавата, особено в мътилката на прохождащата демокрация, едва ли ще тръгне да купува ноу хау за фирмена сигурност, след като може да си наеме пазванти. Особено когато пазарът на охранители е пренаситен.
През 1994 г. във Варна основната битка за клиенти беше между „пазачите“ от местните поделения на СИК и ВИС – „Секюрити груп“ и „Марс 93“.
Тарторите им – взривеният през ноември 1996 г. в асансьора на кооперацията си Йордан Марков, и бившата „олимпийска надежда“ в борбата Христо Асенов-Бацата имаха легендарна слава. Бригадите им жужаха като пчелички между магазини и кръчми, кандърдисвайки собствениците им да ги „пазят от лошите“. Естествено, срещу добра месечна сума. Който не искаше, го отнасяше – той или имуществото му. Резултатът – търговските обекти в града, дори гаражите, превърнати в квартални минимаркети, бяха облепени със стикерите на „Марс“ и „Секюрити“, а кражбите и разбитите витрини подминаваха „белязаните“ като бързия влак.
Докато момците на Бацата и Данчо Марков шетаха из морската столица със самочувствието на шерифи, ТИМ „удари бингото“ малко по на север.
Никой не разбра как фирмата сключи договор да охранява държавния още курорт „Св. Константин“, и то чак до 2002 г. На фона на „жълтите стотинки“, събирани от дребните търговци в града, парите бяха фантастични. „Плащаше им се месечно възнаграждение, равняващо се на 31,8 полицейски заплати. На практика из курорта се разкарваха четирима души от групировката и – толкова“, беше обявил пред журналисти по онова време бившият шеф на Регионалното звено за борба с организираната престъпност полковник Стамо Стамов. Според него договорът за охранителна дейност с ТИМ е бил крайно неизгоден за курорта, но в онези години, „когато се наливаха основите“ на пазарната икономика, кой ще ти гледа интереса на някакво си държавно дружество, което трябваше да изпълни мисията си на дойна крава, изцедена докрай, преди да бъде хвърлена в кланицата на приватизацията. Пък и тогавашният шеф на „Св. Константин“ Иван Иванов, популярен сред медиите в града с прозвището Инч Хай, което идеално прилепваше на ниския му ръст и слабото му телосложение, бе останал изключително доволен от сделката…
Носталгично
Погледнати от камбанарията на днешната глобална криза, 90-те години на 20 век бяха безметежно време. Тогавашният кмет на Варна Христо Кирчев – първият местен управник, излъчен след реална изборна надпревара, громеше сърповете и чуковете в главите на съгражданите си, реституираше златни парцели в „Св. Константин“ и бленуваше за НАТО и Шести американски флот, които да превърнат града в Маями на Балканите. Нервираше се, че западните дипломати ни мислят за туземци, дето се радват, ако спастрят някой и друг лев, за да си купят препаска, с която да прикрият бедрата си. Тюхкаше се, че „българинът седи върху златна мина, а чака да падне кокосов орех върху главата му, за да се нахрани“. И гордо пърпореше по улиците със старичкия си „Трабант“. Частната инициатива беше на почит, алъш-веришът със стоки от Капълъ чарши – върхът на предприемачеството, а проектът „Красива България“ – начин да пребоядисаш на аванта фасадата на реституирания си имот на пъпа на Варна, благодарение на който си се уредил с мечтаната „професия“ рентиер.
Журналистическата гилдия също не бе подмината от ентусиазма на времето.
Умирахме да си врем носа навсякъде, надавахме уши щом някой покрай нас заговореше за далавери – без значение дали парите под масата отиваха към общински чиновници, партийни централи, национални агенции или блюстители на реда. Приватизацията беше във вихъра си, облагодетелстваните от сделките се брояха на пръсти, а прецаканите, като не можеха да загребат от меда с черпака, търсеха на кого да си изплачат мъката. Ама, ако може, хем да ревнат с пълно гърло срещу „мръсниците“, хем да не се споменава кой точно реве.
Познайте от един път за кого беше отредена странната роля на изповедника глашатай – на журналистите, разбира се. Само че вестникарските разкрития, дори и да бяха абсолютно достоверни, обикновено вървяха в комплект с писмени обяснения за материала, източниците и проверките на публикуваната информация в някое от РПУ-тата (тоест, районните полицейски управления) на Варна. В случая полицайчетата нямаха никаква вина – разпитваха ни, защото „засегнатата страна“ опитваше да заведе дело за клевета срещу автора, а в зависимост от „показанията“, прокуратурата трябваше да реши дали пишещият е „сгазил лука“, или не.
Отплеснах се. Всъщност исках да кажа само, че в един момент автоцензурата отново излезе на дневен ред, а всяко по-чепато писание трябваше да бъде с кристално прецизен изказ, за да си спестиш интервютата с Темида. В подобни случаи лично аз завиждах на колегите от радиа и телевизии. Не защото съм си въобразявала, че им е по-лесно, а заради мимолетността на ефира. Кой чул, кой гледал, кой запомнил – иди търси записи, че да покажеш на прокурора как са те омаскарили… Докато при вестника е друго – колкото щеш можеш да четеш, да препрочиташ, да тълкуваш и да търсиш скритите обиди. Дори и да си пропуснал да видиш материала, пак няма проблем – ей ти я библиотеката, не само ще ти дадат да го прочетеш, ами и копие ще ти направят…
Напук на поговорката, че на бодлива крава Бог рога не дава, през 1998 г., точно когато управлението на СДС бе започнало яко да се втвърдява, аз цъфнах в ефира на тимаджийската телевизия.
И то не сама, а в компанията на още две, по-устати и от мен, журналистки – споменатата вече Юлия Кунева и популярната напоследък Веселина Томова. Един час седмично, на живо, с помощта на водещата Петя Стефанова, трите трябваше да вадим на показ прикриваните проблеми на града и да слагаме пръст в раната. Без ограничения на темите, без чадър над когото и да било от управниците, без да сме задължени да назоваваме източниците си.
Експериментът на МСАТ бе наречен „Спешно отделение“.
Честно казано, и трите имахме резерви към името – покрай успешния сериал ни звучеше някак си претенциозно, пък и се притеснявахме да не стоим на екрана като пациенти на психиатрията. Любо Живков, който тогава го играеше пресаташе на ТИМ и бе „главният преговарящ“ с нас, обаче отсече, че Марин Митев харесал точно това име и се спрял на него. Пропуснах да кажа, че и идеята за „отделението“, и форматът на предаването, и кандидатурите ни като „медсестри“, били лично определени от Марин. Поне така твърдеше Любо…
В месеците, през които се вихрехме в „Спешно отделение“, постепенно усетих какво е да вкусиш блясъка на славата, дори да не си велик колкото Джон Бон Джоуви. Притесненията ни, че се впускаме в непредсказуема авантюра, че предаването няма да се хареса, че ще изглеждаме смешни на екрана, изчезнаха още на втората седмица. Варненци започнаха да чакат четвъртъците, за да чуят поредната порция новини, непроцедени другаде – за парите от боклука на Варна, превеждани в тайни сметки на СДС за предизборни или други цели, за скритите клаузи от договора за приватизация на „Златни пясъци“, за подслушваните линии, засечени в някои редакции (както казваше един мой професор – от Клеопатра до наши дни нищо ново)…
Странно, но чисто варненската тематика, тиражирана от местната кабеларка, намери отзвук и в доста други градове от страната. Мои познати, в това число дори от Пазарджик ?!?, ми звъняха да ме питат как са ни пуснали на екран, и как така още не са ни били… На моменти и ние се питахме същото, но се утешавахме, че докато зад нас стои ТИМ, бой няма да ядем.
Досега не съм признавала, но хонорарите от „Спешно отделение“ бяха най-лесно и най-приятно изкараните пари през живота ми досега. Факт е, че
за 4 часа в месеца получавахме по още една заплата, при това, като давахме воля на най-съкровеното си желание да казваме истината, само истината, цялата истина и нищо друго, освен истината…
Нека това не ви звучи надуто и патетично. Защото информацията, която журналистите кътат в мозъка, тефтерите и компютрите си, прилича на айсберг. По страниците на вестниците и в ефира излиза само надводната част. Онова, по-голямото, невидимото, дето може и „Титаник“ да прати към дъното, най-често не вижда бял свят. В „Спешно отделение“ за долната част на айсберга нямаше параван. Сигурно затова животът на предаването бе кратък.
Че привнесеният от София шеф на РДВР – Варна, полк. Иван Стефанов ни търсеше цаката, бе едно на ръка. Особено като отворихме дума, че толкова активно е задирял своя колежка в почивната станция на МВР на „Св. Константин“, та тя се жалвала на военна прокуратура от опит за изнасилване… Години, след като „отделението“ беше хлопнало кепенци, разбрах, че цялата „Криминална полиция“, дори ако не е на работа, била задължена да гледа предаването. И да докладва за всичко, казано от екрана. Как да не се почувстваш докоснат от Blaze Of Glory след всичко това…
Краят на „Спешно отделение“ дойде, като всички реформи, в навечерието на Нова година. Шефовете ни от „Труд“ в София изведнъж решиха, че по Закона за конкуренцията нямаме право да се радваме на доходи от друга медия, при това – „О, ужас, частна!“ (Сякаш вестникът ни, който вече имаше най-големия тираж в държавата, се издържаше от волни пожертвования.) ТИМ също даде отбой. Явно мисията беше изпълнена: конкуренцията в бизнеса бе овладяна, полицейските страсти – умиротворени, рекламните договори на МСАТ – вързани в кърпа, подписани и предплатени.
У нас остана горчивият привкус на нещо започнато и недовършено – хубаво, ама със срок на годност.
Дето го определя не качеството на продукта, а чорбаджията. Както впрочем повечето от нещата в България…
Да споделям ли колко мило ми стана близо 10 години, след като „Спешно отделение“ вече не беше част от ефира, когато мои познати ме запитаха: „Абе, какво става, скоро не сме ви виждали предаването. Да нямате проблеми?“ Мисля си, че проблемите, колкото и да са грандиозни, изчезват от хоризонта, ако някъде покрай тях си срещнал и светлите мигове на удовлетворението…
Марин Митев храни тигрови акули някъде в Индийския океан. Уникалната снимка е сред малкото фотоси в профила му във „Фейсбук“, запечатали лицето на „бащата“ на ТИМ.
„Ако някой все още изпитва вълнуващо удивление защо никога, никъде и по никое време не може да прочете повече за холдинга ТИМ, ще трябва да се сблъска с очевидното: групировката старателно се грижи името й да бъде употребявано като в гробищен парк – или за добро, или за нищо.“
Тези думи не са мои, макар че с чиста съвест бих се подписала под тях. Точната формулировка е направена в Скай форум. За съжаление, не мога да цитирам от кого, защото единствен ориентир е датата – 14/2/2003 г., 11:05 ч., и безадресното „анонимен автор 79“.
Информацията обаче е като водата –
изтървеш ли я, плъзва навсякъде, покрива неравностите, запълва кухините, докато не изравни пейзажа и не започне бавно да се разсейва в пространството. И дори когато се изпари, пак остават каверни, в които можеш да откриеш прелюбопини неща. Трябва обаче да знаеш къде да търсиш…
Още пазя една разпечатка от средата на 90-те години на миналия век за наблюдаваните от МВР структури, разработвани като рискови и потенциално опасни за нормалния живот в града. Оперативен работник ни я беше дал, след като му бяхме приплакали, че имаме да пишем материал за престъпността във Варна. Тя започваше с ТИМ-ООД.
Бяхме предупредени, че писаното няма доказателствена стойност, и че ако го публикуваме 1:1, не само ще си имаме неприятности, но и няма да се намери кой да потвърди информацията. Изкушавам се обаче да го цитирам:
„Дружеството е регистрирано на 29.12.1993 г. с цел развиване на дейности, свързани с търговията, охраната, услугите.
Дружеството има сключен договор за охрана на курортен комплекс „Св. Св. Константин и Елена“ до 2002 г., отделни питейни заведения в курортния комплекс; множество магазини и други търговски обекти на територията на гр. Варна, като охраната се осъществява чрез изградена собствена система на СОТ; експлоатират съвместно с „Мустанг видео“ – Обединена кабелна телевизия; охраняват паркинги, складови бази, държат под наем представителна сграда в кв. „Чайка“ – общинска собственост, предоставени им преференциално от кмета на гр. Варна. Чрез създадено съвместно дружество със съдържателите на риболовни таляни на цялата територия на региона имат монопол върху риболова и определянето на цените. По оперативни данни са под опеката на И.Д. главен прокурор на въоръжените сили, кметската управа на града. Имат лиценз за охранителна дейност.
Седалището на дружеството е гр. Варна, ул. „Марин Дринов“ 55 (адресът на Медицинския университет в града – б.а.). Като управители на дружеството се водят Марин Великов Митев ЕГН… и Тихомир Иванов Митев ЕГН… Силовата структура вътре в дружеството се ръководи от Иво Каменов Георгиев ЕГН…
31 юли 2004 г. – Иво Каменов (на заден план) и Марин Митев, пременени в бяло, се готвят да прережат лентата на новия хотел в курорта „Св. Константин“ – „Азалия“.

Структурният състав на ТИМ

в охранителната и силова структура се състои от около 50 млади мъже, подбрани най-вече от уволнения войнишки състав на под. 22580 гр. Варна (разузнавачи-десантчици), бивши полицаи от СПООР – Варна, неосъждани, активно поддържащи спортната си форма във фитнес центъра, където се намира офисът. Дисциплината е по подобие на тази в армията. Марин Митев и Тихомир Митев са служили като сержанти на свръхсрочна служба в горепосоченото военно поделение.

През последния месец отнеха бизнеса с проституцията от другите групировки
и настъпват във всички техни сфери на влияние. За бизнеса с проститутките отговарят Стоян Стефанов Лефеджиев ЕГН… и Владимир Корнеев Илиев ЕГН… На този етап представителите на ВИС и СИК в града не могат да окажат противодействие на ТИМ и вероятно в бъдеще е възможно да се стигне до сблъскване на интересите. Към ТИМ гравитират представителите на „Корона инс“, които нямат големи позиции в региона, „Секюрити глобъл – ЕООД“ гр. Пловдив.“

Край на цитата.

Всъщност, ако попитате някой варненец от средното поколение как ТИМ са започнали бизнеса си, той едва ли ще се ограничи само в рамките на проституцията, спомената в оперативната разработка. И ще бъде далеч по-словоохотлив в подробностите за „всички техни сфери на влияние“, отнети от „другите групировки“. Автоджамбазлъкът е само една от тях. И макар стотици жители на морската столица, станали по неволя пешеходци, да са убедени, че колите им са били задигнати от бригадите на ТИМ, никой от тях не се е добрал до доказателства за това. Собствениците на лъскави лимузини – изчезнали ненадейно и върнати обратно срещу тлъст откуп, също нямат черно на бяло, че покушението е дело на митичната абревиатура. Дори в случаи, когато заради авторекета е имало опасност да лумне международен скандал и полицията се захващала сериозно да издирва крадената кола, джамбазите от ТИМ пак са успявали да заметат следите си. Въпреки че преговорите се водели лично между хората на реда и бащите на групировката.
Това не е художествена измислица, а част от спомените на полк. Стамо Стамов – легендарният шеф на РЗБОП,

както наричаха накратко Регионалното звено за борба с организираната престъпност. Предавам ги така, както ми ги разказа близо 17 години след „застрахователните събития“.
„Бяха отработили канал за крадени коли – прекарваха ги през Румъния, Констанца. Прокурорът или шефът на МВР-то там беше в близки отношения с тях, плащаха му на него. На Лазар Анев от „Албион кар“ откраднаха 4-5 нови БМВ-та. Лазар ги продава на някого и след 2-3-4 дена изчезват. Информацията беше на 100%, че те ги крадат и ги изнасят в Констанца.
През април 1994 г. в хотел „Мусала“ отсядат две семейства руснаци, за една вечер. Всички бяха от „Мосфилм“. Жените – от старата московска буржоазия. Идват от Австрия с две БМВ-та, големи и нови. Понеже чули, че в България се краде, на паркинга ги слагат едно до друго. Двете жени и единият мъж се качват в хотела, вторият остава да спи в колите. Като се съмва сутринта, обаждат му се да се качи горе – да ползва тоалетна и да се измие, а след това да се приготвят да тръгват.

След половин час, или колкото там е стоял, слизат и виждат, че едното БМВ го няма.
За второто не са имали време да го задигнат. Или не са искали – най-вероятно… Багажниците на колите бяха пълни. В тази, която бе открадната, имаше резервен двигател и много скъпи кожуси, купени от Виена. Явно са ги следили цяла вечер…
Случая го пое Първо районно, което бе на по-малко от 100 метра от хотела. Единият от компанията имаше някакъв познат – руснак, който живееше до Спортна зала. Той остана за известно време – 4-5 дена, докато се намери колата, за да може да я върне в Русия, а другите си тръгнаха.

Двамата поддържаха връзка с оперативните в Първо РПУ. На третия-четвъртия ден някакъв българин им се обажда и им иска среща, като започва приказки за откуп. И тогава прехвърлиха случая към РЗБОП.
Понеже съм учил и горе-долу го знам руския, аз контактувах с колегите. Е, започна една игра, която продължи 2-3 дена, докато излезе на светло този, който иска парите. И дойде един строителен техник – здравословно не беше добре човекът.
Отначало го подхванахме: „Колата, като стойност, и туй, което има вътре, искаш откуп за тях. Твърдиш, че нямаш нищо общо с цялата тази работа – кой ще ти повярва?“ После извиках една от прокурорките от районна прокуратура да присъства на разговора, за да му обясни – ако не вярва на мене, на нея поне да повярва.

И тогава тоя човек каза:

– Аз съм само посредник. Тук едни момчета ме накараха, пък ще ми дадат някой лев, защото нямам пари за лекарства.
– Кои са тез момчета?
– Еди кои си.
Единия го каза. Момчето се оказва Иво Каменов. Аз Иво дотогава само бях го чувал, но не бях го виждал…
И за отрицателно време – значи това е било в сряда или четвъртък, в петък вече бяхме изяснили кръга кои са.
И в събота сутринта рано-рано ги прибрахме и ги закарахме във Второ районно управление – Тихомир, Иво и Марин.
И още един имаше, но го забравих кой е. Аз настоявах, исках да ги задържим, обаче прокуратурата…
Те въртяха-сукаха, въртяха-сукаха, не издадоха къде е колата. Отидохме на пазарлък – да кажат къде е БМВ-то, да го върнат, и ще ги пуснем. Казаха: „Колата ще ви я върнем, обаче няма да кажем къде е.“ „Няма значение, викам, поне я върнете. Този човек стои тука, чужденец е.“ И в един момент – вече стана към 5 часа следобед, прокурорите си грабнаха шапките и се прибраха. Не подписаха постановление за задържане…
Няма какво да правя – последният работен ден от седмицата, идва 18 ч., колегите трябва да си ходят, а тях трябва да ги пускаме. И като поеха ангажимент (да върнат колата), аз до последния момент не им казах, че ще излязат. Викам: „На нас ни свърши работното време, вашето място е там (в ареста), ние си отиваме вкъщи.“
Това ни беше и най-силното оръжие.

Казаха: „До два дни колата ще я докараме, пуснете ни.“

В неделя, спомням си, имаше някакво състезание по кикбокс в Пловдив. Викат: „Имаме двама-трима души, варненци, които се надяваме да вземат медали. Ние даваме там някой лев, пари, спонсорираме, трябва да сме там, моля ти се…“, пак почнаха да се молят. Аз използвах момента, че се молят, и им казах: „Добре, хайде, споразумяваме се – пускам ви на моя отговорност, отивате в Пловдив. Обаче колата искам да е тук.“
Колата не я върнаха в неделя, не я върнаха в понеделник, никой не се показа. Във вторник се обадих на Марин. Викам: „Марине, разбрахме се колата да я върнете. Утре, вдругиден чакайте пак да ви приберем…“
Същия ден се обадиха. По магистралата, срещу Провадия, до отклонението за Ветрино, онзи, провадийския – Данчо Ментеша, беше направил едно малко заведение с паркинг. Обадиха се колегите – намерили колата там на паркинга оставена. Обаче изпразнена, нищо няма в багажника – кожуси-можуси, двигател резервен няма, даже бяха изкарали и касетофона.
Провадийците бяха отишли и оцапали цялата работа. Никакви следи!
Качил се там един старшина – докато я запали, докато я закара в Провадия… Там експертът започнал да търси следи, вика: „Те са я окъкали отвсякъде.“ И те (тимаджии) не признаха, че те са я закарали там колата.
Колкото до откупа, вървеше приказката за около 10 000 долара…
След 1-2 месеца подхванаха „Дружба“ (по-младите го знаят като курорта „Св. Константин“). И се показаха на 2 коня качени. Обаче почнаха да пищят търговците от алеята към „Черноморец“, че ги рекетират да сключват договори за охрана. Викам: „Кои са тия?“ „Ами, една фирма, тук договори са сключили с директора, фирма ТИМ.“

Като ми казаха ТИМ, на мен ми се наостриха ушите.

„Каква фирма ТИМ, бе! Ведомствената полиция стоят. Държавата плаща на 20-30 души джандари да охраняват този район. На каква друга фирма ще плаща?“ Имах там възможност да получавам информация от стопанския сектор. Видях договора за какви пари е – Наско Рафайлов (директор на РДВР – Варна, от 1997 до 1998 г.) беше още в „Кадри“. Отидох при него и му викам: „Наско, тази сума колко полицаи подсигурява – продоволствие, дрехи, храна, заплати, санаториум, те имат там някакъв норматив?“ Той ги изчисли – за 33-34 полицая. „Как бе, 10-12 охранители има там и два коня.“ Чак по-късно през лятото се появиха с 3 джипа.
И започнаха едни приказки, че шефът на курорта ще им прехвърли 3-4 от малките хотелчета около Гранда, и т.н. Бяха подготвили скритата приватизация на тези хотели. Даже бяха изпратили предложението в София. Обадих се там и прекратиха работата…“
Скандалът с охраната на „Св. Константин“, макар и косвено, даде старт на една вендета, която преобърна живота на полк. Стамов, разби здравето му и го пресели в отвъдното едва на 66 г.
Спряганият за идеолог и покровител на ТИМ шеф на Прократурата на въоръжените сили полк. Николай Колев тогава го взе на мушка и не миряса, докато не отстрани полк. Стамов от пътя си.

Антимафиот №1 на Варна бе арестуван на 25 август 1995 г. В петък, в 17 ч. Постановлението за задържането му бе подписано лично от Николай Колев, още преди са бъде повдигнато обвинение срещу полицая-арестант. Нито абсурдността на основното обвинение срещу полк. Стамов – че е „баща“ на финансовите пирамиди, нито обостреният му диабет и високото му кръвно обаче успяха да го извадят от ареста. Той остана зад решетките 10 месеца, един от които – в Плевенския затвор. През януари 1998 г. обаче Военната колегия го оправда по всички обвинения, а полк. Стамов осъди държавата за незаконния си арест.

„Николай Колев беше консилиери на групировката с трите букви.

След задържането ми тя се стабилизира. Заради нея ме разпитваха в ареста копал ли съм гол до кръста градинките на ресторант „Българска сватба“, където, забележете, няма зеленина, а има балчишки камък. Заради тази групировка през 1997 г. Колев свика всички от подземния свят, за да ги уговаря да спрат престрелките, предизвикани от конкуренцията между отделните фирми.“

Година преди смъртта си Стамо Стамов ми разказа: „Николай Колев започна работа в Сливен като военен следовател. След 2-3, или 4 години го направиха военен прокурор на региона. Тогава Иво Каменов е служил в едно сливенско поделение – обикновен войник. Като конфликтна личност, скарал се с военния си командир, някакъв капитан, сбили се двамата, а Колев водел делото срещу Иво. И оттогава датират познанството и връзките им. Колев имаше това качество – да се прилепва към хора от контингента. Макар че това ни е била работата, на оперативните по криминална в БОП-а, в тези среди да се ровим цял живот. Николай Колев обаче се заиграваше много с тях…“
Арестът на Стамов наистина сякаш даде тласък на възхода на ТИМ.
Заедно с краха на ерата на варненските фараони. „През 1995 г. започнаха масово да гърмят финансовите пирамиди и да се строят новите кооперации. Те изкупиха тогава несъбираемите дългове.

Източник: uniconbg.com

Научете повече