Името на френския актьор, режисьор, сценарист, продуцент и певец е анаграма на “le don” (дарбата) и често се смята, че е негов псевдоним. Това обаче е рождената фамилия на секссимвола на 60-те.


През 1958 г. при снимането на филма „Кристина“ Делон се запознава с австрийската актриса Роми Шнайдер, а от 20 март 1959 г. двамата са сгодени. По време на тяхната връзка Ален има любовна афера с немската певица и фотомодел Нико, която на 11 август 1962 г. ражда син на име Кристиан Аарон Булон.Делон е опровергал своето бащинство, но Нико продължава да твърди, че той е бащата. През декември 1963 г. след близо 5-годишен годеж Делон и Шнайдер приключват връзката си.


На 13 август 1964 г. Ален се жени за Натали Бартелеми, родена на 1 август 1941 г. в Мароко - известната френска актриса и модел, позната като Натали Делон. 


Един месец след това им се ражда син Антони. На 25 август 1968 г. Ален и Натали се разделят и от 14 февруари 1969 г. са разведени.Интимни приятелки на Делон са били актрисите Мирей Дарк и Ан Парийо. След това на 51 години той се жени за холандската манекенка Розали ван Бреемен и е с нея почти 15 години (1987 - 2001). По това време е удостоен с най-високите награди в кариерата си.


През последните години Ален Делон е известен не само като великолепен актьор, но и като успешен бизнесмен. Под неговата търговска марка "AD" се произвеждат много стоки като парфюми и цигари. Той управлява и собствена авиолиния. Почитателите на произведения на изкуството високо оценяват колекцията на Делон. В частност, през 2007 г. актьорът е продал част от своята колекция от картини за около 9 милиона евро.Той неведнъж е споделял, че вярва в джентълментството, че обожава жените, но е искал да даде цялата си любов само на една-единствена. Животът обаче има други планове за този мъж и той преживява доста в своя житейски път.


Днес ще ви запознаем с някои от най-мъдрите и истински мисли на актьора за живота, които със сигурност ще ви трогнат.


„Обичам да ме обичат така, както аз се обичам“ е един от любимите ни цитати от великия актьор.



Светата обител е доказал чудодейната сила, която се крие зад неговите стени и променя съдби. Това е неоспорим факт , а доказателствата са безброй, твърдят духовници и миряни, изпитали чудото на гърба си


Известен е като като Черепишкия. Живописната света обител се намира в красивото Искърско дефиле, в близост до село Зверино.С горещи молитви към Бог и силна вяра в сърцето пристигнал жител от град Мездра, болен от рак на гърлото.Къде ли не ходил болния мъж, какви ли не светила го преглеждали, но всички лекари и знахари само вдигали рамене. Той чул за чудесата на манастира и като „удавник за сламка“ решил да пробва и това.


Зад дебелите манастирски порти той престоял седмица. После от болестта нямало и помен. Лекари не вярвали на чудото, че това наистина се случило. Тази невероятна история разказвали монасите, а и миряните, видели с очите си изцелението.


Свидетелствата за излекуване от тежки заболявания са безброй, но местните помнят още един ярък пример за Божието чудо, и за силната християнска вяра.Те дават за пример човек, който търсил потърсил изцеление от зависимостта си в Черепишкия манастир. Мъжът бил алкохолик.


Загубил работата си, семейството, приятелите си, бил на прага на мизерията. Останал сам и без перспектива, той се обърнал към Бог и той чул молитвата му. След кратък престой в светата обител си тръгнал като чисто нов.


След няколко години се завърнал, за да разкаже какво се променило в живота му. Бил пристигнал със супер скъпа кола. Оказало се, че започнал престижна и скъпо платена работа. В чужбина свил ново семейно гнездо, забогатял и сега бил много щастлив.Пред манастирските порти пристигнала и жена с високи стойности на захарния диабет. С молитви и здравословно хранене духовниците я смъкнали и тя се подложила на животоспасяващата операция, която преди била невъзможна.


В същия манастир близки довели и старец, почти обездвижен. Само след няколко дни престой и молитви към Господ, той се изправил на крака, захвърлил бастун и патерици.


Зъл затворник също получил помощ свише. Той имал няколко присъди за убийства, грабежи и изнасилване. След 40-дневен престой и постене, човека получил причастие и си тръгнал прероден, като агне.



Малко след Втората световна война войник получи отпуск, позволяващ му да се върне в дома. Щом стигна улицата близо до дома си, видя паркиран военен камион, натоварен с трупове и знаеше, че врагът е бомбардирал града му, а камионът превозва десетки мъртви тела и се готви да ги транспортира до масов гроб. 

Войникът застана пред натрупаните трупове, за да ги погледне за последен път и забеляза, че една обувка на дама прилича на обувка, която преди това е купил за жена си, така че се насочи бързо към дома, за да провери. След шока, след като не намери съпругата си у дома, войникът не искаше тя да бъде погребана в масов гроб, а както повеляват традициите. 

По време на прехвърлянето и обаче става ясно, че тя все още диша, макар и бавно и с трудности, така че той я закара веднага в болница, където й се оказва необходимата помощ и тя се връща към живот отново. Години след този инцидент съпругата, която беше почти погребана жива, забременява с момче на име Владимир Путин, който е настоящият президент на Русия.

Кратка биография

Завършва Юридическия факултет на Ленинградския държавен университет (ЛГУ). От 1977 г. работи в следствения отдел на Дирекцията на КГБ на СССР за Ленинград и Ленинградска област. От 1985 до 1990 г. служи в резидентурата на съветското външно разузнаване в ГДР. След завръщането си в Ленинград работи като помощник на ректора на Ленинградския държавен университет, а след това като съветник на Анатолий Собчак, председател на Ленинградския градски съвет. 

След като подава оставка от КГБ на 20 август 1991 г., той продължава да работи в кметството на Санкт Петербург. След поражението на Собчак на губернаторските избори през 1996 г., той се премества в Москва, където е назначен за заместник-ръководител на делата на президента на Руската федерация. След кратък мандат начело на Федералната служба за сигурност на Руската федерация и като секретар на Съвета за сигурност, през август 1999 г. оглавява Руското правителство.

Той става първият човек в държавата на 31 декември 1999 г., когато след оставката на руския президент Борис Елцин е назначен за временно изпълняващ длъжността. За първи път е избран за президент на Русия на 26 март 2000 г., а след това е преизбиран през 2004 г. През 2008 г. е сменен от Дмитрий Медведев на президентския пост и е назначен за министър-председател на Русия. Преди изборите през 2012 г. президентският мандат в страната е удължен от 4 на 6 години. 

През 2012 г. отново печели президентските избори. През 2018 г. е преизбран за четвърти мандат. След приемането на промените в Конституцията на Руската федерация (през 2020 г.), той получава правото да се кандидатира на президентските избори през 2024 г. През последните 20 години разделът на конституцията на Руската федерация, ограничаващ продължителността и броя на мандатите на президента и неговите правомощия, е променян неколкократно, като в тази връзка с искане за тълкуването му е сезиран и Руския конституционен съд.



Годината беше 1970-та. Председателят на ТКЗС-то ме повика и ми съобщи, че в България пристига съветски авиоотряд от селскостопански самолети. Те ще бъдат в помощ на селското стопанство. Един от тях ще кацне в нашето село - Горно Абланово.

Имахме определена мера, където и друг път бяха кацали наши самолети. Председателят на ТКЗС нареди на шофьора на джипа, че след като се приземят да вземе екипажа и ги закара в селото, където им беше оборудвана стая за нощуване. Казах на шофьора, че ще отида на поляната с моя мотоциклет. Бях много развълнуван, че на мен се падна честта да посрещна съветските летци на наша земя. Час преди определеното време бях вече на импровизираното летище. Дойде и джипът. Други хора от село не знаеха. В уречения час се чу бръмченето на машината. Приземи се и кацна. Сигурно пилотът беше много опитен и приземи самолета сякаш познаваше обстановката отлично. Такива кацания бях виждал само във военните филми от Втората световна война. Пилотът беше избрал място и за стоянка на самолета. След като се убеди, че всичко е наред изгаси двигателя. Аз се запътих към самолета и с голямо вълнение очаквах срещата със съветските летци. Предварително бях решил, че ще им говоря на български, защото ще объркам падежите.

Пръв от самолета слезе командирът - висок и строен руснак на средна възраст с когото по-късно се опознах добре. Здрависахме се. Аз само му казах „Добре дошли“. Слязоха и останалите трима от екипажа. Казах им да си вземат личните вещи, джипът ги чака и ще ги отведе на определеното място. Те послушно изпълниха това, което им казах. Явно добре ме разбираха. Нямаше смисъл да се правя, че разбирам руски. Случи се нещо, което и сега не мога да си спомня. Екипажът сложи стоманени обтяжки на крилата. Подпряха колелетата. Командирът нещо се засуети - влиза, излиза от самолета. Стана така, че тримата се качиха в джипа и заминаха за селото. В един момент пилотът дойде при мен и ми каза това, което не беше предвидено. Поиска да му доведа човек, който да охранява самолета. В противен случай пилотът не можел да остави самолета без надзор. Беше неумолим, искаше лично той да инструктира охраната.

Изпаднах в много сложна ситуация.  Едва ли щях да намеря в този момент председателя на ТКЗС. При всички случаи щях да опера пешкира. Измислих нещо и казах на командира на самолета, че ще му доведа пазач на самолета. Сетих се за такъв човек. В стопанския двор в близост до площадката имаше кантар. Вече не го ползваха, но имаше пазач - бай Стефан. Много окумуш човек. Казах на бай Стефан, че председателят е наредил да охранява самолета. Бай Стефан се зарадва много и послушно се качи на мотоциклета. Повече от 30 минути командирът го инструктира. Бай Стефан не всичко разбираше, но уклончиво кимаше с глава.

След като приключи с инструктажа командирът ме попита къде е джипът. Казах му, че с мотоциклета ще се приберем. Категорично отказа. Явно не се беше качвал на мотоциклет.  Доста тежък ми се виждаше - почти двойно по-едър от мен. Щеше да ме олюлява. Теренът беше леко разкалян от падналия предния ден дъжд. Казах му, че друг избор нямаме, нито аз нито той. Нямаше как да го оставя да върви пеша три километра. Председателят щеше да ме натика в миша дупка, че съм се изложил. Командирът беше непреклонен. Най-накрая го ударих на молба и започнах да го убеждавам. Казах му, че както той владее самолета, така и аз си владея мотоциклета. Не бива да се страхува, защото сме на земята. Не сме във въздуха. Тогава командирът почна да ме убеждава, че самолетът е много по сигурен от това возило на две колела. Най–накрая след молби и увещания успях да го убедя. Качихме на мотоциклета. Първите стотина метра едва удържах возилото. След това сякаш посвикна да пази равновесие. Благополучно стигнахме до шосето и си отдъхнах. Спокойно вече го возех. Стигнахме до канцеларията. Пилотът слезе от мотоциклета и ме похвали за успешното ми приземяване, каза ми, че и той ще ме повози. Засмях се и му казах, че на дърво без корен няма да се кача.

През цялото време докато бяха на село неотлъчно бях при съветските гости. Невероятни хора. Командирът и заместникът му бяха с по десетина години по-възрастни от мен. Вторият механик беше само с три-четири години по-възрастен. Него го возех постоянно на мотоциклета. Беше долу-горе на моите килограми. Отначало и той упорстваше не само да се качи на мотоциклета, а отказваше да дойде на гости у дома. Него по-лесно го убедих, като му казах, че сме братски народи. Казах му го така, защото ме разбра.

Определените им дни минаха много бързо. Много хора отидохме да ги изпратим. Когато самолетът се издигна направи няколко кръга над селото. След това се върна при нас - изпращачите. Спусна се ниско и размаха криле за довиждане. Набра височина. Ние дълго гледахме самолета чак докато  изчезна в небето. Бях сякаш най-много доволен, че се справих добре и не се изложих пред руснаците.

*в статията е ползвана илюстративна снимка от интернет

Пенчо ЦАНЕВ, с.Горно АБЛАНОВО, Русенско/наборе.бг/



Предлагаме ви любопитен разговор със Стефан Данаилов на тема качествата на съвременните мъже, публикуван през 1974 г. в периодичния печат. Той е направен по повод читателско писмо.

В редакцията пристигна писмо от група осмокласнички от Асеновград,пише retro.bg. „Ние сме 14-годишни, но ни безпокои държанието на нашите съученици. Те изобщо не разговарят сериозно с нас, а си служат само с ритници. Приказват вулгарности и цинизми, които ни е неудобно да напишем. Отсега сме разочаровани от мъжете. Кажете ни, всички мъже ли са такива?“. В никакъв случай! – искаше ни се да извикаме и да изредим различни техни достойнства, та да върнем на момичетата така рано загубената вяра. Но после си помислихме: а не е ли по-добре мъжете сами да защищават (и когато трябва, да упрекват) себе си? И да се опитат косвено да отговорят на въпроса: „Грубостта, вулгарното отношение, цинизмът прояви ли са на мъжество?“Поместваме разговор с нашия популярен киноартист Стефан Данаилов, пресъздал образите на десетки смели, силни, решителни мъже.

 - Обаянието на повечето герои, които пресъздавате, се дължи на това, че те притежават едно ярко изразено качество – мъжественост. Какво според вас се съдържа в тази дума?

- Сега се снимам във филма „Началото на деня“. Изпълнявам ролята на инж. Стойчев, 28-29-годишен, амбициозен, предприемчив, той респектира околните със силния си характер. В мината, където работи, става нещастие — загива човек, за което и той има вина. В момента, когато комисията трябва да разследва произшествието, Стойчев получава от жена си телеграма, с която тя го вика. И той рискува своето собствено положение, за да остане верен на дълга към жена си.Трябва да спомена и Джупунов от филма „Иван Кондарев“. Той е без образование, не може с думи да завладее момичето, което харесва. Но е природно интелигентен, естествен, всеотдаен, готов на всичко. Това също се съдържа в понятието мъжественост.

Физическата сила и предприемчивостта, храбростта и хладнокръвието са едната страна на понятието мъжественост. Другата е силата на характера, нравствената устойчивост, неща, които се проявяват и в отношението към жената.

- Смятате ли, че грубостта, вулгарното отношение, цинизмът са прояви на мъжественост?

- Опитвам се да си спомня нещо от моите ученически години. Бях харесвано момче, но невинаги момичетата, които аз харесвах, харесваха мен. Не зная как е сега, но в нашите взаимоотношения в гимназията грубости нямаше. Ех, колкото за закачки… Бях в X клас и много ми се нравеше едно момиче. Веднъж, за да ѝ направя впечатление, издрасках каучуковите подметки на обувките ѝ с химикалка. Химикалът после не може да се изтрие. И право да си кажа, не ѝ направих голямо впечатление, само трябваше да се извинявам.Мисля обаче, че понякога тон за лошото държане на момчетата дават и момичетата. Не знам, но не е изключено ученичките, които пишат писмото, до са подразнили с нещо своите съученици. Та мисля, че в един откровен разговор и тяхната вина не бива да се премълчава…

Наскоро ще привърши снимането но филма, в който сега участвувам. Той носи условното заглавие „Сашо убива вълк“. Сашо (моят герой) е студент по архитектура, жив, предприемчив, способен, той е, тъй да се каже, „сладурът“ на компанията. Още от пръв поглед прави впечатление на жените. Случайно в компанията му попада момиче, което не привлича с външността си, но е с характер, по-различен от на другите. Една нощ, която са прекарали заедно, довежда Сашо и нея до брак. И става нещо необикновено – този истински мъж, от когото са очаквали да ръководи семейството, постепенно се загубва. Под влиянието на една амбициозна и упорита жена, заета да гради своето положение, той загубва своето. Накрая на филма ние упрекваме и тази жена, която толкова бързо „помага“ на мъжа си да се провали…

Тъй като говорех за женската вина, искам да споделя и друго. Седна например в ресторант и дочувам момичета от съседна маса да говорят на висок глас. Едната казва: „Я виж, Стефан Данаилов“. Другата грубо отсича: „Остави го тоя...“. Сякаш съм стар познат с тези момичета и току-що за нещо съм се скарал с тях. Аз също бих могъл да ги нагрубя, и то сполучливо, че да изпаднат в още по-неудобно положение. Но винаги съм се придържал към правилото: мъжете не бива да бъдат дребнави, дори и когато са оскърбени, те трябва да намерят сили да се издигнат над обидата, особено когато тя е на безпринципна основа.

Самият аз ненавиждам грубостта, насилието. Скоро в един град, чието име няма да назова, бях свидетел на срамна сцена: видях на улицата момче, което биеше момиче. Отидох веднага, за да прекратя недостойната разправа. Като ме видя, младежът започна да се оправдава – изневерявала му... Независимо от мотивите аз отричам физическото насилие като средство за отстояване на мъжкото достойнство.

- А какво ще кажете за кавалерството, за вежливостта?

- Страстен поклонник съм на рицарските романи. Чел съм ги като дете, чета ги и сега, когото вече съм на 32 години. Разбира се, никой не знае дали точно така блестящо и толерантно, както пише в книгите, тогавашните мъже са се отнасяли към жените. Но поне е приятно да си представяш тази атмосфера, в която има толкова проява на благородство и истински мъжка сила.Лично аз често си задавам въпроса: достатъчно ли съм вежлив, коректен, внимателен към моите познати, към моите колежки? По природа обичам хубавото, обичам добре облечените хора. Не мога да мина край някоя позната жена, без да кажа как ѝ стои новата дреха, хубавата блузка или прическа. Да забележиш човека, да го оживиш с някоя приятна дума, да му подхвърлиш весела закачка или шега – това радва, подобрява настроението му. Своеобразен егоизъм у някои хора е да не забелязват нищо и никого освен себе си и по този начин да оскърбяват другите.

Моята известност като актьор ме задължава да бъда още по-вежлив и към хората, които не познавам. Много пъти нито нервите ми са били в ред, нито личните ми ангажименти са ме предразполагали към усмивка или непрекъснато ръкостискане. И все пак правя всичко възможно да не огорчавам, да не разочаровам хората.

- Не смятате ли, че отношението към приятелката и любимата, към съпругата и майката се възпитават от най-ранна възраст?

- Разбира се. Много сериозен момент е възпитанието – преди всичко в семейството. Аз например никога не съм чул майка ми и баща ми да разговарят пред мен за пари, за битови неуредици. Сигурен съм, че за толкова години съпружески живот те са имали и сериозни недоразумения, и конфликти. Но никога не съм почувствувал това. Родителите ми дадоха най-важното – представата за идеални отношения между мъжа и жената. И аз съм им безкрайно благодарен за това.

Източник:retro.bg



Денят на убийството на Ленън не остава безпаметен и за младите хора в комунистическа България. На 8 декември 1986 г. група ученици от столичното 31-во Средно училище за чужди езици и мениджмънт „Иван Вазов“, по-известно като Бастилията, окупират ул.“Граф Игнатиев“ и на стената на бившия Софийски нотариат дръзват да поставят цветя в памет на легендарния бийтълс. Пред очите на тоталитарната власт оставят и своите послания, написани на английски език:

„Джон, ние сме с теб! Джон, обичаме те!, 

превръщайки Стената в негласен паметник на свободата. 

Проявявайки смелостта да изразят открито отношението си към своя кумир, въпреки наложените идеологически норми, тези момчета и момичета се превръщат в родоначалници на традицията да отдаваме почит на свободния човешки дух, в чийто символ се бе превърнал Джон Ленън. 30 години след убийството на душата на „Бийтълс”, през 2010 година, по инициатива на български рок музиканти, начело с блус-легендата Васко Кръпката на Стената на Джон Ленън поставят и негов барелеф.

Днес може би малцина си спомнят историята на бунтарите от Бастилията. Памет за нея пази Маргарита Цонева* - бивш директор на училището, чиито възпитаници са същите тези джонленънци. За тях тя си спомня с огромно умиление и гордост, но и с много болка и обида.

Съдбата я среща с умни, будни и увлечени по музиката на Бийтълс деветокласници. Ливърпулската четворка е станала техен кумир, вдъхновила младежите да направят състав, който всеки ден в голямото междучасие изнася петнадесетминутен концерт с музиката на "Бийтълс". В онова време на табута за всичко западно тези техни плахи пориви за свобода, желание за изява на младежкия им дух, вместо да будят възторг и подкрепа, се сблъскват с репресивните партийни и държавни органи в България. А постъпката им на 8 декември, обявен за ден на Софийския университет и празник на студентите, за хората от властта е нещо осъдително и позорно. За тях тези тийнейджъри са на най-големите нарушители на реда и законността, бунтовници срещу социалистическата идеология.

Попаднали в полезрението на репресивната машина, 15-годишните момчета и момичета  са подложени на неимоверни репресивни мерки. 

Принудени са всеки ден да ходят в милицията да се разписват. Родителите им са порицани и наказани да заплатят една значителна сума, за да бъдат заличени „позорните им послания“, изписани върху стената на нотариата, която е „социалистическа собственост“. Унижени и омерзени, родителите им остават безмълвни, с наведени глави, но не от срам заради постъпката на децата им, а от страх, че един младежки порив за свобода може да сложи „черен печат върху бъдещето им“.

Репресивната машина на тоталитарния режим не спира до тук. Случката все повече придобива идеологически характер. От Комсомола настояват за изключването на „нарушителите“ и да получат най-строги наказания за противозаконно държание от Педагогическия съвет. Но както във всяка приказка за доброто и злото, и тази история има своята щастлива развръзка. Бунтарите от 9-ти клас получават подкрепата на своите приятели и съученици. Убедени в тяхната невинност, зад тях застават повече от техните учители. А директорката на училището води истинска битка с тесногръди чиновници и надъхани идеолози на партията. Със стихосбирка на Джон Ленън в ръка тя пламенно защитава своите джонленънци, опитвайки се да докаже, че всеки човек има право да бъде себе си и отстоява своите идеи и ценности.

Свидетели на този „хулигански“ диспут тогава случайно стават журналистите Екатерина Генова и Еми Барух. Изненадани, но и истински въодушевени от случилото се те стават истински съмишленици на бунтарите от Бастилията. Вълнуващият разказ става повод за обществена дискусия във в. “Поглед“, в която отзивите са повече от положителни. След това влиза неофициално в афиша на театър „Народна армия“. Там в продължение на месеци всяко представление започва с увертюра – артистът Ицко Финци разказва, на фона на подходяща музика, ученическата история на бунтарите от Бастилията. И няма как тя да не е докоснала сърцата на тези, които са провидели в тези толкова чисти и искрени момичета и момчета надеждата да променят порочния и измислен свят, в който трябваше да живеят милиони българи.

Ехото от бунтарския им дух стига и до музикантите на станалата вече много популярна българска банда „Щурците“. Сам Кирил Маричков се среща с тези смели и жадни за познание млади хора, за да си говорят за трудния, изпълнен с изпитания и разочарования път на Бийтълс, за трагичната съдба на Джон Ленън.

Финален акорд в трогателната история за джонленънците от Бастилията поставя документалният филм на Искра Йосифова „Стената“, видял бял свят през 1989 година. Разказана правдиво и искрено, към нея не остават безразлични хиляди свободомислещи и търсещи промяна хора в България. А героите на филма – отварят нова страница в най-новата история на България.

На 8 декември 1986 година смели възпитаници на Бастилията в София правят своя избор – вдъхновени от музиката на „Бийтълс“, с един изстрел убиват „страха от един мракобесен режим“, изричайки безмълвно: „Искаме да бъдем свободни хора!“ ...вдъхвайки нов живот на своя кумир от Ливърпул.

*Есето на Маргарита Цонева може да прочетете в авторската й книга „Чуто, видяно и преживяно“ на изд. „Пропелер“.

Източник:"Фактор"



В Тълковния речник на българския език срещу непригодност пише: Човек, който не притежава качества, за да се справи успешно с някаква работа. През 1994 г. “по непригодност” от Младежкия театър е уволнен един от най-обичаните актьори – Владимир Смирнов. Заповедта е кратка, без подробности за причините.

Нямам нищо общо с това, ще се оправдават по-късно авторите на скверното дело. По-късно съдът ще прецени, че има нарушение на закона, и ще върне обратно актьора в театъра. Но нищо вече няма да е същото. Раната се оказва твърде дълбока, за да може да заздравее… Намесва се алкохолът, инсултът и човекът, когото смятаха за преродения Владимир Висоцки, пое пътя към своя идол. 

Дори агенция ВВС не подмина с безразличие този тъжен факт. Това се случи на 10 август 2000 г. Точно преди шестнадесет години.Филмът “Сбогом, приятели” на режисьора Борислав Шаралиев е една от емблемите на родното кино. Той се появява на екрана през 1970 г. Тогава българските зрители виждат за първи път едно непознато, но без съмнение много красиво лице. Подобно на учениците от филма, ипубликата се влюбва в учителя Боев.

Твърде бързо популярността на Владимир Смирнов, актьорът, изиграл тази роля, надскача театъра, в който играе. По-любопитните, сред които повечето са жени, искат да знаят всичко за него. По това време Народният театър за младежта е в зенита си. Дълги опашки се проточват към касата му, за да видят “Тримата мускетари”, “Сезонът на големите дъждове”, “Оливър Туист”.

“В мюзикъла по Чарлз Дикенс с Владимир Смирнов се дублирахме в ролята на лошия бияч Бил Сайкс – спомня си колегата му Добромир Манев. – Бяхме си конкуренти, но той си оставаше все така приятелски настроен, леко дистанциран, като че ли не можеше да преодолее някакво притеснение. Когато вземеше китарата обаче, ставаше друг”.

В безсмъртния роман на Дикенс се разказва историята на Оливър, момчето, което не познава родителите си. Далеч преди да играе в него,

Владимир Смирнов ще изживее ролята на главния герой.

Той е роден в разгара на Втората световна война на 22 юни 1942 г. в Черногорск, Сибир. (Има твърдения, че рождената му година е 1941-ва). Бащата, военен летец, изчезва по време на боен полет някъде около Сталинград. Синът му още не се е появил на бял свят. Майката е актриса, изпълнителка на цигански романси. На 21 години тя оставя току-що роденото си дете на бабата по бащина линия Клавдия и се изгубва по артистичните си пътища. (Двамата ще се срещнат отново след много години, благодарение на упоритото желание и издирване от страна на сина.)

 Но преди това, в детството му, в мизерните фронтови години, старата жена няма възможност да го издържа с вдовишката си пенсия и го дава в Суворовско училище, където повечето деца нямат родители. Там израства бъдещият възпитаник на Ленинградския театрален институт и актьор в “Театъра на комсомола”. Но въпреки успешното начало,на Владимир Смирнов не му е писано да стане звезда на съветското кино и театър.

И то не поради липса на талант, а защото среща младата и красива студентка от софийския ВИТИЗ Силвия Спасова. Тя и колегите й, възпитаници на проф. Филип Филипов, са в града край Нева по линия на обмена, имат участие и в телевизията. Между двамата прескача не искра, а пламва огън. Във всички посоки хвърчат писма, а няколко месеца по-късно Володя е вече при любовта си в София. Без никакво колебание и жал по погубената в родината му кариера.При пристигането “ руснакът бил облечен в немислим за онези години червен, доста зле скроен костюм, чиито панталони силно го стягали. Косата му била боядисана почти в бяло заради някакъв филм. Странното присъствие объркало махалата, разочаровало тъста, адвокат и аристократ, и предизвикало силно възхищение у тъщата, която определила бъдещия си зет като северен принц.

Артистичното семейство играе в Шумен и Враца. А през 1969 г. руснакът дебютира като Володя Улянов в пиесата “Моят син Володя” в Младежкия театър. Това е началото.

Идват успехите и с тях завистта

Натякват му за акцента, въпреки че той с адски усилия се опитва да го преодолее. Дошъл от чужбина да ни взима ролите, скачат недоволните му колеги.

На всичкото отгоре и сънародниците му го обвиняват в предателство към родината. Това вече му идва в повече. Мечтае за сцената, а режисьорите все повече го пренебрегват. Принудителното бездействие е пагубно. Алкохолът и в този случай се оказва най-достъпният лек. Когато любимата му щерка навършва осемнадесет години, той напуща семейството си и отива при жената, която ще му се посвети до края му – Богдана.

Уволнението е чисто политически акт

Володя е червен в най-синьото време. Следва унижението да преживява от социални помощи. Отивам да дам автограф на служителките, казва на шега, но само той си знае как се чувства.

Инсултът го поразява през 1997 г. Богдана е човекът до него. Тя търси скъпите лекарства, грижи се за рехабилитацията, дава му надежда, че ще проговори отново и ще се качи на сцената. Телефоните отдавна са млъкнали, няма ги нито приятелите, нито почитателките. Някои ще дойдат три години по-късно, за да го изпратят. Смирнов тогава е на 58 и никога не е казал, че съжалява, че е дошъл в България.Владимир Смирнов си отиде на 58 години

Стига сте ни връщали в пещерата!

… Не ми е приятно да излизам сега по улицата. Не ми е приятно да гледам хората, които гледат долу в земята… Когато аз дойдох в България 66 – 67 година, аз се чудех – непознати хора ми казваха “Добър ден” и аз казвах “Добър ден”. Аз от там почнах да се уча. … Сега? Кой носи мрежите, пазарските, кой гледа в мрежата къде какво е купил, за колко е купил, питат от къде е хлябът. Чакайте бе! Стига! Стига сте ни връщали в пещерата. В природата – да! В пещерата – не! И затова не ми е приятно да ходя по улиците. Да гледам безразлични погледи. Няма “Добър ден!”. Е, тук-таме някой познат… някой приятел – “Как си?”, ама така, от единия тротоар до другия. Просто не можеш да се събереш, защото хвърчат мерцедесите, мобифоните и т.н. Защото ти си притиснат на едно тротоарче, където вече и колите са паркирани и ти няма откъде да минеш. Не ми е приятно… Мили хора, които сте в парламента, които сте в правителството, съберете се и помислете за културата. В най-трудните години за България. Това, което знам, което съм чул аз – в най-трудните години, когато свистяха ятаганите, културата е останала, културата се е запазила. И ние сега се чудим как се е запазила тази нация. Не футбол е спасил нацията, а културата, църквата, книгата, писмото, буквата, т.е. културата. И сега да седят там случайни хора, които да отговарят за културата?! Не мога да проумея как могат да търпят такива хора там?! …

Изповедта е пред Българското национално радио, юни 1996 г.,когато Владимир Смирнов навършва 55 години.

Източник:www.blitz.bg/снимка:artday.bg


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: