Лили Иванова:С първата си заплата като медицинска сестра в Кубрат купих радио

 

„Никога няма да ме видите в политиката! След случаите с баща ми, когото нарочиха за фашист, а преди 9 септември за комунист, това остана дълбока травма у мен. Затова се държах на дистанция от политиката. Така е и до днес“.

 

Това казва Лили Иванова в книгата „Лили“ на Георги Тошев. Певицата обаче е граждански активна и гласува на почти всички избори.

 

Въпреки успехите и у нея е останало едно тъжно чувство, свързано с баща ѝ Иван.

 

„Случката, която ме промени и накара да спра да споделям с приятели и да се затворя, бе страхът от изоставяне. Същият страх като по време на войната, когато баща ми замина на фронта и дълго време не знаехме дали ще се прибере. Слава на Бога, той се върна жив“, споделя певицата в книгата.

 

Ранният социализъм не прощава на предприемаческия дух на татко ѝ, който е пратен за два месеца в затвора веднага след като се връща от войната. Защото бил частник. След като го пускат на свобода, конфискуват камионите му. Става обикновен шофьор. Парите в семейството рязко намаляват, въпреки това настоява майка ѝ Мария да не работи, а да се грижи за Лили и сестра ѝ. Дните си минават и в един хубав ден баща ѝ се оказва затворен в участъка.

 

„Всяка вечер го чаках да се върне. Тайно плачех, защото не исках да разстройвам мама. Тя беше замислена, сякаш отнесена... Известно време не разбирах какво се случва, докато един ден мама не ми каза: „Ела да видиш къде е баща ти“. Хвана ме за ръка, трябва да съм била някъде 7-годишна. Отидохме в центъра на Кубрат. На гърба на участъка тя ми посочи мазе с решетки: „Там е татко ти“. Бяха го нарочили за фашист, защото имал симпатии към цар Борис. Бяха го били. Преди 9 септември пък го бяха нарочили за комунист. Нрави. Но това остави дълбока травма у мен“, казва Лили.

 

„Разчитам само на себе си. Не искам да се обвързвам, не обичам да обещавам, да се обяснявам. Когато изчерпя една връзка или ситуация, я прекратявам. Първа напускам! Научена съм от майка ми да не лъжа. Най-вече себе си. Не прощавам лъжата и на другите. Като взема решение, го следвам. Отговорността нося само аз“, казва Лили Иванова.

 

Непокорния си нрав и това да не ѝ пука какво говорят хората за нея певицата най-вероятно наследява от баща си. С първия си фиш като медицинска сестра тя си купува радио. С втория – телефон, един от първите частни номера в Кубрат. Изрядна в стила си, още тогава Лили провокира консервативните си съграждани със солиден маникюр и яркочервено карирано палто. Това не остава незабелязано от блюстителите на морала и бъдещата звезда на България е публично порицана по градската радиоточка. Медсестра Иванова се принуждава да пребоядиса палтото

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как Тодор Живков спасил Шкумбата от страховитата държавна сигурст ДС

Легендарният комик Димитър Туджаров-Шкумбата разкрива любопитни факти от житие-битието си. Малко известно е, че той е дипломиран инженер по автоматика, но пътят му започва като акордеонист, докато инцидент не чупи инструмента му на парчета.

Той си спомня и за сблъсъците си с цензурата по времето на социализма. По думите му трудните времена са най-добрата почва за сатирата.

Първата му професионална изява е на 8 декември 1974 г. в зала „Универсиада“, където дели една сцена с легенди като Тодор Колев и Кирил Маричков. „Тогава получих първия си хонорар, и то не малък – 60 лева, на онова време беше половин заплата“, разказва комикът. Печели уважението на гиганти като Тодор Колев и Петър Слабаков, след като ги имитира в барчето на Театър „София“, завършвайки вечерта на бира и коняк.

 

Шкумбата споделя случка от комедиен спектакъл, който прави в НДК. „Там споменах за кравите и се пошегувах, че една крава рекордьорка помолила, като я пускат за месо, да се пише месо от крава рекордьорка, а не телешко“, разказа той. Шегата била възприета като намек за предстоящо увеличение на цената на месото. След представлението при него дошъл „проверяващ“ от Комитета за култура, който му наредил: „Това го махнете!“. Според Шкумбата това, което го е спасило в онзи момент, е била среща със самия Тодор Живков. „Другарят Живков иска да говори с вас“, му казали от охраната. След като влязъл, първият въпрос на държавния глава бил: „Вярно ли е, че работите в „Кремиковци“, младеж?“. След като Туджаров потвърдил, че е инженер, Живков се пошегувал: „Ха! Отново се доказва, че в България никой си не гледа работата. Върви и ги весели!“.

„Това е било като нареждане – оставете го“, разказва Туджаров./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 88 години той излезе на сцената за 21-и и вероятно последен път

 

На 88 години той излезе на сцената за 21-и и вероятно последен път като Дон Жуан. Зрението му отслабва. Слухът също. Но когато завесата се вдигна, бастунът и очилата останаха в гримьорната. Васил Михайлов се поклони за последно. И каза на публиката думи, които разплакаха цялата зала.

„Благодаря ви от сърце! Ако здравето и силите ми позволят, ще продължа и през есента. Ако ли не – приемете това като моето последно сбогуване със сцената.“ С тези думи, произнесени с тиха усмивка и видимо вълнение, великият актьор се обърна към публиката, която трудно сдържаше емоциите си.

Ден по-рано той направи първата си поява за сезона и избра именно спектакъла „Завещанието на целомъдрения женкар“, за да отбележи един възможен край на дългия си творчески път. В постановката 88-годишният доайен на Театъра на българската армия се превъплъщава в Дон Жуан.

„За двадесет и първи и вероятно последен път се потопих в образа на мъжа, пленил сърцата на толкова много жени. Реших да се разделя със зрителите именно на сцената на Армията, защото това е моят дом в театъра вече близо пет десетилетия“, сподели Михайлов преди началото на представлението.

Макар колеги и почитатели да продължават да се удивляват на неговата жизненост и сценично присъствие, самият той гледа на нещата по-реалистично. „Зрението ми отслабва, слухът също. През този сезон почти не играх. Всъщност вчера беше първата ми поява на сцената за годината. И вероятно с нея ще поставя точка на сезона“, призна обичаният артист.

Едно остава безспорно – когато стъпи на сцената, прочутият актьор оставя настрана бастуна и специалните очила, които използва в ежедневието си заради очната катаракта, неподдаваща се на лечение. В тези моменти той не е болен старец. Той е Дон Жуан. Той е Капитан Петко войвода. Той е героят, когото публиката обича от десетилетия.

Въпреки че познава до съвършенство текста на ролята си, Васил Михайлов продължава да подхожда към работата си със завидна дисциплина. Преди всяко представление той отделя поне две седмици за усилени репетиции у дома, редом до своята любима спътница в живота – поетесата Гергана Михайлова. Тя му помага. Тя го подкрепя. Тя е неговият тих бряг, след като светлините на сцената угаснат.

Наскоро го попитали какво би искал да преживее отново. Отговорил без колебание: „Самият живот. Той отминава неусетно бързо. Не стига само да изградиш себе си и да възпиташ достойни деца. Нужно е човек да намери своя път и смело да върви по него.“

И на 88 години Васил Михайлов продължава да бъде най-възрастният действащ актьор на сцената. Когато разговорът се насочи към емблематичния сериал „Капитан Петко войвода“, лицето му озарява усмивка. „Изминали са вече 45 години, а образът продължава да вълнува и младите поколения. Спомням си с каква обич ме посрещаха хората и колко силно вярваха в героя. Хората често ме свързваха с него, защото в характера му живееше честта. Днес именно честта е едно от най-рядко срещаните качества. И сега, когато ме срещнат на улицата, мнозина продължават да ме наричат ‘Войводо’.“

Когато бастуните остават в гримьорната и очилата се свалят, когато светлините на рампата грейнат, Васил Михайлов престава да бъде 88-годишен актьор с отслабващо зрение. Той става Дон Жуан. Той става Петко войвода. За няколко часа на сцената времето спира. Болестите изчезват. Остава само магията.

И когато завесата падна, публиката не спираше да ръкопляска. Стоеше на крака. Сълзи, усмивки, благодарност. Васил Михайлов се поклони веднъж. Втори път. Трети. Знаеше, че може би е за последно.

След спектакъла, в гримьорната, той дълго мълчи. Сваля грима. Слага очилата. Отново е 88-годишен мъж, който трудно различава буквите в писмата на феновете. Съпругата му Гергана влиза, сяда до него. Не казват нищо. Не е нужно.

Тогава той я поглежда и казва нещо, което никой друг не чува.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Наричат го „Усмивката на Сатирата“.Той е сред най-обичаните комици в историята на българското изкуство

 

Повече от половин век неговият творчески път е тясно свързан със столичния Сатиричен театър „Алеко Константинов“.Това е големият български театрален и киноактьор Никола Анастасов.

Роден е в семейство на преселници от Македония. Родът му по бащина линия се преселва в София от Охрид.

Завършва актьорско майсторство при проф. Стефан Сърчаджиев във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1955 г.

Дебютира в ролята на Валер в „Скъперникът“ от Молиер на сцената на Драматичен театър – Враца. Играе в театрите във Враца (1955 – 1956) и Варна (1956 – 1957), както и в софийските Сатиричен театър, в театър „Трудов фронт“ и в Малък градски театър зад канала. Първата си значителна роля в Сатиричния театър играе през 1961 г. в комедията „Когато розите танцуват“ на Валери Петров. Участва също в „Римска баня“, „Сако от велур“, „Суматоха“. Участва и във филми – „Пагоните на дявола“, „На всеки километър“, както и „Нако, Дако и Цако“ – първият цветен български телевизионен сериал. Участва още в „Неочаквана ваканция“ и „Федерация на династронавтите“. Най-популярните му екранни превъплъщения са като Пейо в класическия филм на Зако Хеския – „Тримата от запаса“ и Димитраки в популярната постановка „Криворазбраната цивилизация“ (1974) на Българската национална телевизия по класическата пиеса на Добри Войников.

Има пано с неговите отпечатъци на Стената на славата пред Театър 199.

Стената на славата пред Театър 199 – пано с отпечатъци, послание и шарж на Никола Анастасов.

Никола Анастасов озвучава главния герой в култовата аудиодраматизация на „Мечо Пух“ от 80-те години на XX век.

Умира на 8 август 2016 г. в София след тежко боледуване. До смъртта си е женен за естрадната певица Мария Косева, заедно с която има двама синове.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-добрата певица сред баскетболистките и най-добрата баскетболистка сред певиците

 

Познахте ли я? Това е Поли Паскова, която започва да играе баскетбол в родния си град Банкя през 1973 година.

За мнозина обаче Поли Паскова е известна като една от най-добрите народни певици.

Тя представя българския фолклор в съвременен и атрактивен вид, пее авторска музика на фолклорна основа, изпълнява и автентични песни.

Феновете на баскетбола обаче я помнят и като изключително талантлива състезателка, известна навремето като Поли Найдова. Постът й е крило, център.

Очарователната Поли е родена през 1966 г. в град Банкя. Били две деца на семейството – тя и сестра й Калинка, която живее в Германия. Майка й произхожда от бедно семейство, а баща й е от знатен род. В училище лъчезарната Поли се откроявала от другите деца със своето ученолюбие и любознателност. Има две висши образования. Детската мечта й била да стане певица. Баба й по майчина линия пеела чудесно български народни песни. Поли играе баскетбол още от 1-ви клас. След сложна операция на коляното се разделя с баскетбола и се насочва към втората голяма дарба – музиката.

Среща любовта на своя живот Павлин Пасков от гр. Бургас. Между тях двамата пламва искрата на любовта. Павлин тренира академично гребане и бил национален състезател.

Поли и Павлин през 1988 г. създават здраво и непоклатимо семейство Паскови.

Слънчевата Поли и обаятелният Павлин свиват щастливо семейно гнездо. Вече почти 40 години са заедно. Плод на голямата им любов са трите умни, хубави и добри момчета, които Поли ражда – Михаил, Любен и Никола. Безкрайно ги обича. Любящата и грижовна мама Поли за тях казва: „Големият е моят най-добър приятел, средният – моята голяма гордост, а малкият – моята слабост. Освен това вече е и горда баба.

Отборите, в които се състезава са:

„Нефтохимик – Бургас“ (1997-1999)

„Черно море Соди – Варна“ (1995-1996)

„Марица – Пловдив“ (1994-1995)

„Нефтохимик – Бургас“ (1992-1994)

„Славия – София“ (1982-1992)

В родния си град Банкя (1973-1982)

Отборни постижения

Носител на купата на България с отбора на „Нефтохимик“ (1999)

Участие в турнира „Лиляна Ронкети“ с отбора на „Нефтохимик Бургас” (1998)

IV място на европейско първенство с националния отбор на България – Тел Авив (1991)

Носител на купата на България с отбора на „Славия“, няколко пъти вицешампион и няколко трети места (1984)

Участие за европейския турнир „Лиляна Ронкети” с отбора на „Славия” (1984)

Лични постижения

Най-добър реализатор на страната Най-силен мач – 1995 г. 45 точки при 83% стрелба. Включвана в десетте най-добри на България за: Реализатори, Завършващи подавания, Отнети топки и Наказателни удари. (1995)

Включена в 10-те най-добри спортисти на „Нефтохимик“ (1994)

Най-добър борец под кошовете на републиканско първенство за девойки старша възраст (1984)

Спортист No 1 на гр. Банкя (1980).

Ето какво сподели наскоро в личния си профил във фейсбук:

Тези дни намерих време да се разрия из архивите и да намеря тези статии от спортното ми минало. За тези от вас, които се интересуват от моята баскетболна кариера, могат да прочетат – моминско име “ Найдова“ или “ Паскова“. Преминах през отборите на “ Славия- София“, “ Нефтохимик Бургас“, “ Марица Пловдив“ ,“ Черно море соди Вн“и националния отбор на България, с който се класираме на 4 то място на европейско първенство в Израел 1992 г.

През 2000 г, след сложна операция на коляното се наложи да се разделя с голямата си Любов- Спорта, в най силните си години!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една от перлите на военната индустрия в България тъне в разруха

 

ХРОНОЛОГИЯТА НА ЕДНО СЪСИПВАНЕ

Почти 30 години след карикатурната приватизация  повечето от предприятията  у нас тънат в разруха, а натрупаните от собствениците им  дългове за милиони никога няма да бъдат погасени. Емблематичен пример за това е едно от най-големите предприятия на  разпродадения Военнопромишлен комплекс – „Бета“ – Червен бряг.

Преди въпросната приватизация  бившият комбинат „Девети май“ минаваше за една от перлите на Военнопромишления комплекс в България. Предприятието произвеждаше бронирана техника от типа МТЛБ и 122 мм „САУ Гвоздика“. В най-добрите му години – в началото на 80-те, в него работят около 8000 души. После разпадането на Варшавския договор и затварянето на пазарите за спецпродукция поставят индустриалния колос на колене.

Генерал-майор от резерва Петър Петров

Бойната техника, произведена в комбината „Девети май”, Червен бряг, още е на въоръжение в армията.

Девети май е Ден на победата над хитлерофашизма и Ден на Европа. Но това е и един позабравен празник на най-големия някога военен завод в България – машиностроителния комбинат „Девети май“. По долу е дадена кратка история на завода през погледа на баща ми, Петко Петков, който в продължение на 15 години беше началник на военното представителство към комбината и през 1989г се уволни от редовете на Българската армия със звание полковник.

През 1967 до гр Червен бряг в системата на ДСО „Металхим“ започна строителството на бъдещия голям машиностроителен завод за производство на военна техника. До 1969 г завърши строителството на основните цехове и инфраструктурата на бъдещия машиностроителен комбинат. Извисиха се огромните основни цехове: механичен, корпусен, монтажен, ковашко-пресов, бояджийски, сдатъчен и други цехове и още много помощни производствени сгради. Изградени и оборудвани бяха модерни лаборатории за изпитание на всички материали използвани за производството на основните изделия, като лаборатория за химични и механични изпитания на материалите, бюро за входящ контрол на всички видове материали, заготовки и комплектовки пристигащи от заводите съкооператори на комбината , централна измервателна лаборатория за контрол на мерителните прибори и инструменти и др.

Проектиран и изграден бе полигон за пробегови изпитания на машините. 

Успоредно със строителството предприятието произвеждаше механичната част на 120 мм мина за 120 мм минохвъргачка и механичната част на 100мм снаряд за 100 мм зенитно оръдие. През тези години вървеше и техническата подготовка за производството на основните изделия – многоцелеви лек верижен бронетранспортьор, известен под наименованието МТЛБ и 122мм самоходна гаубица „Гвоздика“( 2С1). 

След приключване на техническата обезпеченост ( чертежи, технологична документация), изграждане на цеховете и тяхното оборудване се започна усвояването на производството на изделията.

В началото заводът беше разположен на една площадка край гр Червен бряг. През годините след 1971г предприятието се разшири, като бяха построени нови цехове и заводи извън основната площадка.

Новите заводи бяха построени в гр Червен бряг, гр Койнаре и село Чомаковци, а модерни производствени цехове бяха открити в още четири села на Плевенски окръг. 

Създаден беше Институт за развойна дейност. В него работеха над 150 инженери, конструктори, технолози и други специалисти с висше образование. За нуждите от монтажни елементи и комплектовки заводът беше в кооперация с 43 завода от страната. 

През 1973г предприятието заслужено придоби статут на машиностроителен комбинат под името „Девети май“. По това време, работниците и служителите на комбината работеха на 3 смени. В най-натоварените производствени години след 1980г личният състав на комбината достигна около 13 хил. души. Попълването на Комбината със специалисти и работници ставаше от завършилите механотехникума, който беше в състава на предприятието.

В производството постепенно се внедряваха нови технологии, като лазерно рязане на метали, роботизиране на производството на някои сложни технологични процеси, модерна термообработка и закаляване на детайли. В Комбината работеше и четири хиляди тонна супер преса за щамповане на големи детайли, доставена от ФРГ. Създадени бяха всички технологични условия за масово производство на МТЛБ и 122мм самоходна гаубица „Гвоздика“.

Първите 5 бр МТЛБ бяха готови през 1973г. Сглобяването на тези машини се извърши с помоща на работници, командировани от Харковския тракторен завод. 

Първите петдесетина машини произведени в завода бяха сглобени с части доставени от Съветския съюз. Към края на 80-те години от Съветския съюз се доставяха само двигателите на машините, а всички останали части и механизми се произвеждаха в България. 

За 30 годишнината от 9 септември 1944г 40 бронетранспортьора МТЛБ произведени в комбината успешно преминаваха на парада в София. 

Първите 122 мм самоходни гаубици „Гвоздика“ бяха произведени през втората половина на 1981г и приети на въоръжение в БНА същата година. В началото двигателите и самата гаубица за установката се доставяха от Съветския съюз и Унгария. Впоследствие въоръжението за машината – 122мм гаубица бе усвоено от българската отбранителна промишленост – заводите в Казанлък и Радомир. Към края на осемдесетте години всички части за „Гвоздиката“ се произвеждаха в България с изключение на двигателите.

Освен произвежданите машини, Комбината произвеждаше корпуси за машини и ги изпращаше за оборудване в МРК „Хан Крум“ Търговище, МТЗ Карлово и ВМРЗ Ивайло – В Търново, където след съответното дооборудване се произвеждаха машината за радиационно и химическо разузнаване „Марица“, 120 мм самоходна минохвъргачка „Тунджа“ и командно-щабната машина „Делфин“.

В края на 1978г произведените от Комбината бронирани машини от всички модификации за годината бяха общо 1840. 

В края на 1988г комбината произвеждаше месечно около 200 машини.

Произвежданите машини се изнасяха в страните от Варшавския договор – СССР, ГДР, Унгария, Чехословакия, а по-късно и в Иран, Ирак и Либия, а в по-малки количества – и други африкански страни. Българската държава ежегодно печелеше милиони в твърда валута за нуждите на страната. 

Към края на 80 -те години българската отбранителна промишленост започна производство на бойна машина за пехотата – българска конструкция. За нейна ходова част бе използвана ходовата част на „Гвоздиката“, а куполът с 23 мм скорострелно оръдие беше дело на български конструктори. Тя постъпи на въоръжение под наименованието БМП- 1300, а в Сухопътни войски и досега тези машини са известни като БМП- 23.

И досега Сухопътните войски са въоръжени с бронирани машини различни модификации на базата на МТЛБ, БМП-23 и самоходни гаубици „Гвоздика“, произведени в България. В многото войскови учения тази техника е показала превъзходните си качества. 

Освен органите за контрол на качеството на Комбината, който както споменах беше в системата на Държавно стопанско обединение „Металхим“, в него функционираше и Военно представителство подчинено на Главното управление по въоръжение и техника на Министерството на народната отбрана. Тази независимост на Военното представителство от ръководството на Комбината създаваше условия за висока ефективност на контрола на качеството на произвежданата техника. Военното представителство наброяваше 140 души (27 офицери, 27 старшини и сержанти – механик водачи – изпитатели и 86 и цивилни инспектори по качеството с висше или средно специално образование).

След промените през 1989г съдбата на машиностроителен комбинат „Девети май“ не беше по-различна от съдбата на повечето големи индустриални предприятия в България. На 3май 2000г Военното представителство към Комбината беше закрито. Според публикации в медиите, под името Бета ЕАД през 2003г заводът остава без лиценз за търговия с оръжие след разкрита контрабанда за забранена от ЕС доставка на оръжие за Судан.

През 2009г заводът е обявен в несъстоятелност. Част от квалифицирания персонал заминава на работа в сродни предприятия на отбранителната индустрия на Чехия и Словакия. Останалите – попълват армията на безработните в Северозападна България или търсят препитание в чужбина. Огромния кадрови и технически потенциал натрупан през годините беше разпилян. 

Понастоящем целият огромен район, макар и охраняван е пустеещ. И макар и пустеещ, отдалече инфраструктура на завода изглежда внушително. 

Използват се частично само 3 от цеховете му – един от австрийската „Палфингер“, където се произвеждат елементи за подемни машини.

В два други от цеховете две фирми произвеждат различни машинни елементи. 

Работилите някога във Военното представителство се събираме всяка година на 9 май и си спомняме времето, когато България имаше развита отбранителна промишленост. А машините, произведени някога в комбинат „9 май“ намиращи се все още на въоръжение в Българската армия, вече са към изчерпване на ресурса си. Дано българската държава да съумее да организира производството на новата бронирана машина на българска територия. Защото като държава и нация на времето сме го правили, с което можем да се гордеем!

***

(Кратки биографични данни за полк. о.з. Петко Петков: роден 1932г , завършил Военното артилерийско училище в Шумен през 1954г със звание лейтенант, специалност артилерийско въоръжение и ВМЕИ – Габрово, специалност машинен инженер. Служил в базата за съхранение на боеприпаси – Костенец , ВРЗ „Ивайло“ – В Търново и МК „Девети май“ – Червен бряг, като военен представител от създаването на завода. В продължение на 15 години – началник на военното представителство. Пенсионирал се от редовете на БНА със звание полковник през 1989г. Понастоящем – пенсионер.)

Източник:otbrana.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ