Актьорът, който никога не забрави откъде е тръгнал

Велко Христов Кънев е роден на 31 юли 1948 година в малкия град Елхово. Родителите му — майка му Кера и баща му Христо — са обикновени хора: тя работи като реквизитор в Театралната трупа към военния културен дом, а баща му е шивач във военното поделение в Елхово. Животът в това скромно семейство, далеч от столичния блясък, оформя в него скромност, трудолюбие и усещане за реалността — качества, които впоследствие ще се отразят и в актьорската му игра.

Още от ученическите си години Велко показва интерес към изкуството — свири на акордеон и на йоника и участва в постановки на читалищната сцена в Елхово. Тези първи изяви — далеч от прожекторите, но близо до хората — дават началото на нещо много по-голямо.

След средното си образование отбива задължителната си военна служба, а после е приет във ВИТИЗ, където през 1973 г. завършва актьорско майсторство в класа на доц. Апостол Карамитев. Сред състудентите му се откроявят имената на Искра Радева, Богдан Глишев, Юрий Ангелов. Дипломната постановка на неговия випуск — „Женско царство“ — се превръща в събитие за театралния сезон и даже е представена във Франция със значителен успех.

След дипломирането му през 1973 г., кариерата на Велко Кънев започва в регионалния театър — първо в Драматичен театър „Стефан Киров“ – Сливен, където играе от 1973 до 1976 г. В него изпъква ролята му в постановката „Милионерът“.

След Сливен идва поканата за Сатиричен театър „Алеко Константинов“ в София — там играе три сезона (1976–1979).

През 1979 година Велко Кънев става част от трупата на Народен театър „Иван Вазов“ — сцена, с която ще свърже най-голяма част от творческия си път. Там създава множество впечатляващи роли — класически и съвременни — и се утвърждава като актьор с изключителен диапазон и дълбочина.

От началото на 1970-те година започва и кариерата му в киното — участията са постепенно, но пробивът идва през 1982 г. с филма Оркестър без име, който го прави звезда и носи широка популярност сред зрителите. След това се снимат редица филми, които се превръщат в любими на поколения — сред тях „Матриархат“, „Мъжки времена“, „Бон шанс, инспекторе!“, „Да обичаш на инат“, „Бой последен“ и други.

Но не само кино: през 1981 г., след успеха на „Оркестър без име“, Велко — заедно с колегите си Георги Мамалев и Павел Поппандов — основават музикално?комедийна формация, която по?късно се превръща в култовото телевизионно шоу Клуб НЛО. С това Кънев добавя към репертоара си и сатиричен хумор — ново измерение на този, вече зрял артист.

Общият му сценичен и филмов път включва над 40 роли в театъра. Сред най-запомнящите се е ролята му на поп Кръстьо Никифоров в постановката „Великденско вино“ от Константин Илиев, за която получава наградата Аскеер за водеща мъжка роля през 1994 г. През 2008 г. на сцената на Народния театър тържествено отбелязва 60-годишнината си с моноспектакъла „12 разгневени монолога“.

Освен с таланта си, актьорът е запомнен и като деликатен, човечен, скромен човек — колеги и приятели често го описват като такъв. Той остава свързан с корените си: въпреки славата не забравя Елхово и простия бит, от който тръгва.

През последните години от живота си Велко Кънев води тежка битка с рак на гласните струни. Въпреки болестта, се стреми да продължи работата си на сцена и в проекти — доколкото здравословното му състояние го позволява.

На 11 декември 2011 година, на 63-годишна възраст, Велко Кънев умира в София. Смъртта му е загуба за българското театрално и филмово изкуство, но името му и харизмата, които оставя, продължават да живеят — чрез филмите, постановките и спомените на хората.

Наследството на Велко Кънев е многопластово: той не е просто актьор, а емблема на българската комедия, драма и сатира — артист, който със себе си носи съпричастност към човека, уважение към корените и искреност в изкуството.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя открива огън в претъпкана съдебна зала и постига целта си – застрелва на място убиецът на 7-годишната й дъщеря

 Веднага след инцидента те прави уличаващо я изявление

През март 1981 г. Мариане Бахмайер открива огън в претъпкана съдебна зала и постига целта си – заличава Клаус Грабовски от лицето на земята. Той е убиецът на 7-годишната й дъщеря. 

Повече от 40 години този случай се помни и обсъжда: 

Оправдано ли е отмъщението на почернената майка? Германската информационна агенция NDR го определя като „най-фрапантният случай на линч в следвоенна Германия“.

Преди да се стигне до трагичния завършек, Мариане Бахмайер е самотна майка и успешен предприемач. Собственик е на кръчма в Любек (град в тогавашна Западна Германия). Тя живее с третото си дете Анна. Двете й по-големи са били дадени за осиновяване. Анна е описвана като щастливо дете, но на 5 май 1980 г. се случва трагедия: тя е намерена мъртва.

Както се оказва по-късно, в онзи съдбоносен ден седемгодишното момиче пропуска училище след спор с майка си и по неведоми пътища се озовава в ръцете на 35-годишен съсед, местен месар на име Клаус Грабовски, който вече има криминално досие за блудство с дете. По-късно той скрива тялото й в кашон и я захвърля в близкия канал.

Грабовски е арестуван същата вечер, по сигнал на годеницата му. Мъжът признава за престъплението, но отрича да е малтретирал детето. Той убеждавал следователите, че се е отървал от Анна, след като тя се е опитала да го изнудва. Според него Анна се опитала да го съблазни и заплашила, че ще каже на майка си, че той я тормози, ако не й даде пари. Той повтаря своята версия и в съдебната зала.

„Майката на отмъщението“

Адвокатите на Грабовски твърдят, че действията му са предизвикани от хормонален дисбаланс в резултат на хормонална терапия, на която бил подложен, след като сам се подложил на вазектомия. По това време в Германия престъпници, извършвали блудства с деца, често са били подлагани на тази процедура, за да се предотврати рецидив на зверствата им. В този случай обаче стерилизацията не помогнала.

На третия ден от процеса в Окръжния съд в Любек Мариан вади от чантата си пистолет Beretta калибър 22 и натиска спусъка осем пъти. Шест изстрела уцелват Грабовски. Той умира още в съдебната зала.

Свидетели твърдят, че веднага след инцидента Бахмайер прави уличаващо я изявление, че е искала да убие подсъдимия и го нарекла свиня. Скоро съсипаната майка се озовава на съд за отмъщението си...

Възмездие за престъпление

Немското седмично списание Stern публикува поредица от статии за живота на Бахмайер. Тя е била самотна майка с тежък живот. Жената продава биографията си за приблизително 160 000 долара, за да покрие съдебните разходи по време на процеса. Публикациите за Мариане получават огромен отзвук от читателите. Дали тя е обезумяла майка, която просто е искала да отмъсти за детето си, или простъпката й е престъпление, което не бива да бъде оправдано? Мнозина едновременно й съчувстват и осъждат действията й.

В крайна сметка съдът признава Бахмайер за виновна в предумишлено убийство и я осъжда на шест години затвор.

През юни 1985 г. Мариане Бахмайер е освободена, след като е излежала само половината от присъдата си. Тя се мести в Нигерия, където се омъжва и остава там до 90-те години. След известно време се развежда със съпруга си и се преселва в Сицилия. После е диагностицирана с рак и се връща във вече обединена Германия. Умира на 17 септември 1996 г. на 46 години. Тя е погребана до дъщеря си Анна.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 30 години пребори рака! Дано Господ е с него и сега…

Любо Пенев го е закъсал лошо. Именитият голмайстор и треньор замина спешно за Германия, след като лекарите му откриха рак на бъбреците и черния дроб. Лечението в специализираната клиника, близо до Дрезден, е започнало във вторник, 2 декември. Положението въобще не е добро, тъй като туморът е открит в напреднала фаза и с разсейки.

Но 59-годишният Любо веднъж вече пребори подобно тежко заболяване и всички се надяват, че ще се справи и сега, колкото и да е трудно. По информация от близките му, цялото лечение ще излезе повече от половин милион евро. Те вече откриха дарителска кампания, а от бившия му отбор „Валенсия” обявиха, че ще съберат спешно поне 300 000 евро на първо време.

Ракът буквално е изял за един месец славния голмайстор, научи „Уикенд”. Заради заболяването 192-сантиметровият исполин Любо се стопил с 30 кг през ноември, по кило на ден, и в момента тежал критичните 62 кила, което е изключително малко за ръста му.„Зловеща гледка е, няма да го познаете – изпит е напълно”, казва през сълзи негов близък.

Заради критично ниското му тегло лекарите се страхуват да го подложат на химиотерапия – организма му трудно би се справил. А в края на октомври играл мач на малки врати с приятели и по нищо не му личало, че е болен. Нито бил отслабнал, нито нищо. След това почнал да изпитва болки, но се надявал да минат. Отначало дори не искал да отиде на лекар, въпреки че видимо почнал рязко да отслабва.

Жена му Кристина успяла да го убеди, че трябва незабавно да мине през скенера в онкологията. Там безпощадната новина за заболяването го връхлетяла като леден вятър.

След диагнозата Любо първоначално не казал на никого, че е болен. Обадил се само на най-близките си приятели, за да им каже, че отива в чужбина и ще отсъства известно време. Веднага заминал на лечение в Германия. Междувременно състоянието му се влошило още повече. Пенев престанал да се храни, а в момента бил съсухрен като скелет. Огромният мъж, който изглеждаше пращящ от здраве съвсем до скоро, отслабнал за нищо време с около 30 кг.

В онкологията до Дрезден лекарите са констатирали още веднъж, че заболяването е в напреднала фаза. Първата фаза на лечение, която са почнали да прилагат от вторник, е с имунотерапия. При нея се извличат клетки, които се имунизират и след това се връщат в тялото, за да се борят с тумора. Първите вливки са били направени във вторник. Преди това медиците успели да захранят изнемощялото му тяло, за да пристъпят към процедурата. В клиниката при Любо са жена му Кристина и двамата му синове Никълас и Любослав – младши. От София кураж по телефона му дава чичото Димитър Пенев.

Втората му съпруга Кристина обяви дарителска кампания, тъй като лечението е на стойност 550 000 евро. Сред първите отзовали се бил Христо Стоичков. Ицата се беше разсърдил на Любо за това, че не дойде на юбилейния му мач по случай 50-ата му годишнина през 2016 г. Почти цяло десетилетие двамата не си говореха. Но сега Христо превел веднага 5000 долара в сметката за лечение.

Именно Стоичков беше един от хората, които помогнаха на Любо да се пребори с рака преди повече от 30 години. В края на януари 1994 г., по време на тренировка във „Валенсия”, нападателят беше ударен с топката в слабините. Почувства болки, след което го пратиха на уролог. Там откриха, за щастие в сравнително ранна фаза, че българският голмайстор има тестикуларен рак. Привържениците на „Валенсия”, както и всички останали запалянковци в Испания и България, бяха потресени от новината. В началото на февруари същата година Любо постъпи за лечение и операция в клиниката „Пуигверт” в Барселона.

На влизане го придружаваха Христо Стоичков, директорът на „Валенсия” Алберто де Мигел и лекарят на отбора Хосе Оро. А с него в болничната стая беше Хуанхо Родри, неговият мениджър. Последният свидетелства, че в отчаянието си Любо ударил един юмрук в стената. Но последвалите 50 сеанса химиотерапия дават резултат.

В крайна сметка Любо прескача трапа и в края на 1994 г. отново е на терена. За да се възстанови, българският голмайстор купува зала за фитнес, в която тренира, за да се върне към играта. И до днес на онкологичните симпозиуми неговото лечение се дава за пример.

Във „Валенсия”, където днес събират пари за лечението му, тогава постъпват гадно. Кроят планове как да се отърват от болния футболист. Докато българинът се бори с рака, новият президент на клуба Пако Ройг и хората му цинично почват да го подпитват дали не е склонен да си преподпише договора. Само че срещу по-ниска заплата. На езика на футболната дипломация това е намек, че трябва да си ходи. Занимават го с комисиони, такси и всякакви простотии точно в най-трудния момент от живота му.

Любо отначало стиска зъби, но след това избухва. В средата на 1995 г. обявява, че се маха от „Валенсия”. Обвинява за напускането си Ройг и се извинява на запалянковците, че е принуден да си тръгне. Отива при прочутия президент Хесус Хил в „Атлетико” (Мадрид), а с него отборът печели шампионската титла и Кралската купа.

Пенев е обявен за играч №1 на „Атлетико”, след като за 42 мача вкарва 22 гола.

Животът на Любо Пенев хич не е лесен, въпреки че е играл в елитни отбори на Испания като „Валенсия”, „Селта” и „Компостела”. Когато почва в ЦСКА, всички казват, че е връзкар, тъй като треньор е чичо му Димитър Пенев. Но след 80 гола с червения екип, нападателят на ЦСКА е продаден в Испания за 1 милион долара през есента на 1989 г., още преди промените. Става един от най-изявените голмайстори в тамошната Първа лига, ползва се с огромно уважение.

В кариерата си в Испания и у нас е изиграл 432 мача и има над 200 гола. Остава в историята на ЦСКА като единственият, който е бил футболист, старши-треньор и президент на клуба. Като наставник е водил още пловдивските „Ботев” и „Локомотив”, „Литекс”, „Царско село”, „Хебър” и националния отбор на България. Видна фигура от Пеневата чета, заради рака Любо пропуска САЩ-94, но по решение на целия отбор също получава медал за заслуги. След Евро-96 е наказан с временно изваждане от националния отбор заради фразата си „Който ме уважава – уважава, който не – да духа супата!”

Той е син на Младен Пенев, по-големият брат на чичо му Димитър Пенев. Младен също почва в „Локомотив” (Сф), по късно носи екипа на „Добруджа”. Умира едва на 66 години.

Любо е поредният от героите от Пеневата чета, който се бори за живота си с тежко заболяване. Славният №5 Петър Хубчев още се лекува от рак в Германия. По-рано миналия месец капитанът на героите от САЩ-94 и бивш шеф на БФС Борислав Михайлов влезе с болница с цироза и инсулт, като все още е в изкуствена кома.

Народ / чрез „Уикенд“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1989 г. тя бе ученичката, която взриви цяла България

Дебютирала на 16 години в „Маргарит и Маргарита”, актрисата още пази оригиналния сценарий на скандалната за времето си лента на Николай Волев

Ирини Антониос Жамбонас е българска актриса, дъщеря на състезателката по тенис на маса Елпиники Жамбон. Родена е на 12 ноември 1969 година. Родителите й напускат родината си през 1944 година, бягайки от хитлеристкия режим, и се установяват в България.

Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в клас на професор Здравко Митков в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1994 г. След това започва работа в „Малък градски театър“ „Зад канала“. Играе и на сцената на „Театър 199“. Първият филм, в който участва, е станалият култов и скандален „Маргарит и Маргарита“.

Има един син от връзката си с Емил Емилов.

През далечната 1989 година Ирини Жамбонас е ученичката, която взриви България. В момичето със странна хубост режисьора Николай Волев вижда главната героиня на топ лентата „Маргарит и Маргарита“. Ролята сякаш е създадена за нея. Тя е огнена и пламенна, а една от сцените все още разбунва духовете. Едва на 16 е, когато се снима, така че сцената с изнасилването на нейната героиня от Васил Михайлов, няма как да не остави отпечатък в съзнанието ни с прословутата реплика на изнасилвача „За да получиш, трябва да дадеш“

За себе си в минало време разказва:

„Завършила съм Вечерно училище. По това време се снимаше „Маргарит и Маргарита“. Имаше предложение да повторя 10 клас, но нещата се промениха, след като разбрах, че по този начин няма да ми се даде възможност да имам по-добри оценки заради намалено поведение. Но аз не се намирам за чешит. Мисленето, характерът и поведението ми създават трудности на хората са с мен и ме обичат. Но те твърдят, че имам мек и топъл характер. Много хора, които за първи път са работили с мен, са се кръстили, че ще работят с мен. Но това се случва само с тези, които нямат болно его“, споделя Ирини Жамбонас и разкрива, че не е понесла добре славата като дете. „Казах си, че ако някога избера тази професия, ще бягам от популярността и от това да те разпознават на улицата. Това не ми харесваше. Затвори ме и ме накара да се почувствам несвободна.

Не обича да дава интервюта, предпочита тишината, уединението, защото когато си насаме със себе си, откриваш новите пътища. Далеч от суетата, славата никога не я е блазнила, но пък върши работата си упорито, прецизно и забележително, за което свидетелстват многото й награди.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си поетът Найден Вълчев, автор на песента „Една българска роза“

Съюзът на българските писатели го нарича доайенът на поетите днес.

На 98 години почина поетът Найден Вълчев, съобщи неговият внук Филип Вълчев. 

Найден Вълчев е автор на популярната през 70-те години на 20-и век песен „Една българска роза, информира БТА.

Съюзът на българските писатели го нарича доайенът на поетите днес. 

Българският поет, писател и преводач Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 г. в с. Брестница, община Ябланица, в семейство на учител. Основното си образование завършва в родното си село, а средното – в  Плевенската мъжка гимназия, където прави и първите си поетически опити. През 1951 г. завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но не практикува професията си, защото се отдава на литературата. 

За първи път публикува свои творби във в. „Лост“  през 1946 г. По време на следването си е член на литературния кръжок „Васил Воденичарски“. Докато е в казармата пише стихове, посветени на войнишкото всекидневие, които издава в първата си стихосбирка „На южната граница“, която излиза през 1953 г. 

През периода 1954 – 1955 г. работи като редактор в сп. „Български воин“ и  в. „Народна армия“, от 1956 г. до 1983 г. – в сп. „Септември“, от 1983 г. до 1988 г. – в сп. „Съвременник“, а от 1988 г. до 1989 г.  е главен редактор на сп. „Дарители“. От 1996 г. до 1997 г. е културно аташе в посолството на България в Минск, Беларус. Найден Вълчев е бил член на Съюза на българските писатели, а през 1983 г. е избран за председател на секция „Поезия“ на съюза. 

Найден Вълчев е автор на стихосбирките „На южната граница“ (1953), „Тиха победа“ (1954), „Малка повест“ (1956), „Пъстра палитра“ (1960), „Химни и повести“ (1964), „Люлякова вечер“ (1968), „Лунапарк“ (1970), „Синьо цвете, влак, жена“ (1975), „Златен август“ (1977), „Северна светлина“ (1965), „Зърна за посев“ (1976), „Златен август“ (1977), „Две снежинки“ (1980), „Написано кленов лист“ (1984), „Гигантски слалом“ (1986), Избрани произведения в 2 тома (1987), „Младата луна и старата луна“ (2001), „Рай за грешни“ (2003), „През три води преплавено“ (2004), „Една българска роза“ (Избрани стихотворения, 2013). В пет книги, наречени „Попътни срещи“, издадени между 2007 г.  и 2016 г., Найден Вълчев разказва в есеистично биографични четива за Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Панчо Владигеров, Христо Радевски, Валери Петров, Станка Пенчева, Веселин Ханчев, Иван Радоев, Лиана Даскалова, Светослав Обретенов, Любомир Пипков, Тодор Попов, Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Димитър Талев, Елиас Канети, Николай Лилиев и др. През 2007 г. е публикувана „Литературна анкета“ на Панко Анчев с писателя. През 2022 г. по повод 95-ата му годишнина е издадена стихосбирката му „Лебед“. За нея Найден Вълчев казва: „Така се казва последното ми стихотворение от 2022 г. То не е посветено на никого, но инвенцията води към лебедова песен. Включено е и първото ми стихотворение от 1952 г. „На границата щъркели прелитат“ от войнишките ми стихове. Това са 70 години стихове.“

Част от поетичното творчество на Найден Вълчев е посветено на децата, като пише под псевдонима Чик Чирик. Това са стихосбирките „Българска земя“ (1963), „Звъни звънче“ (1968), „Фото Есперанто“ (1983), „Жълъдче със шапка“ (2004) и др. 

Найден Вълчев е сред създателите на Съюза на преводачите в България и е негов председател от 11 март 1989 г. до 2 март 1991 г. Той е преводач от руски език. Превел е книги със стихове на поетите – Александър Пушкин, Адам Мицкевич, Михаил Лермонтов, Сергей Есенин, Роберт Рождественски, Бела Ахмадулина и др. За работата си като преводач поетът разказва: „Превеждам стихове и автори, които са ми въздействали силно и които съм искал да бъдат прочетени и от други. Това право на желанието натоварва преводача с огромната отговорност да пренеса автора жив и  здрав на другия бряг на реката. Да спаси всичките или почти всичките му достойнства и да го покаже с мисловната, емоционалната и образната му мощ.“ Според Найден Вълчев истинският преводач трябва да превежда това, от което не би се срамувал, да го превежда със съзнанието, че защитава вече две имена – на автора и своето. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На загиналите граничари – смели бойци на гранични войски

Държавата може да има много атрибути, но границите й са тези, които дават някакъв смисъл на това понятие. Разширяването им може да не е приоритет, но тяхната отбрана и неприкосновеност са задължение на всяка власт, независимо от нейната политическа ориентация. В следващите редове ще ви запознаем с няколко значими подвига, свързани с дейността на това подразделение по време на Народна република България.

 Вече ви разказахме за това как и кога гранични войски се създават във вида им останал в общи рамки същия до 10.11.1989 г. Нека сега видим какво се е случвало по родните ни граници в годините непосредствено след Втората световна война.

Кои са били най – известните случки и герои, оставили следа в историята на страната ни?

Много са падналите герои, много са ранените, много са и прославилите българското оръжие. За съжаление мирните дни по нашите граници са малко и не зависят много от обявените официално войни.

В средата на миналия век обстановката на държавната граница става доста усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.

 

През 1946 г. започват гръцки нападения на българска територия и постоянни престрелки с българските гранични постове по южната граница. Гърция проявява аспирации към 39-те острова в река Марица. На 4 април 1948 г. гръцки въоръжени сили навлизат с масирано нападение на българска територия и заемат „Горния“ остров, избивайки българските войници от граничния наряд, като изхвърлят телата на граничарите в реката. С бърза контраатака, само със силите на гранични войски противникът е изтласкан обратно и суверенитетът върху острова е възстановен. На 11 април 1948 г. районът отново е нападнат. При гръцкото нападение е ранен тежко българският граничар редник Михаил Георгиев Михайлов, който след 3 дни умира от получените в боя с гърците рани. Четири години по – късно Гърция става член на НАТО и набира още смелост за нападения по южната българска граница. През цялата година островите са подложени на обстрел от страна на гръцката армия.

 На 26 юли 1952 г. срещу „Източния“ остров започва гръцка атака от 15-20 жандармеристи. Атаката е посрещната от само 1 български граничен наряд от 3 граничари. Старши на наряда е редник Цветан Атанасов Петков, заедно с редниците Давидов и Петков. Гръцката жандармерийска част е отблъсната.

През нощта на 26 срещу 27 юли 1952 г. островите са атакувани от няколко десетки гръцки жандармеристи. Група от 30-35 гръцки жандармеристи е пропусната от българския наряд и с точен, убийствен огън българските граничари поразяват смъртоносно няколко от жандармеристите. Старшият на наряда мл. с-т Бонев забелязва, че зад основната група се движи командващият гръцки офицер заедно с още няколко от жандармеристите, носещи картечница. Отличната стрелба, с която Бонев поразява офицера, а редник Иван Цанков — картечаря, обръщат гръцката част в отстъпление и тази тяхна атака е успешно отблъсната. Противникът се прегрупира и отново навлиза на българска територия. Тук численото превъзходство на гърците е сразено от точния кръстосан огън на 2-та български усилени наряда. Атаката става масирана, като стрелба е открита по всички околни острови. Противникът е отблъснат, като изоставя на наша територия убитите офицер и жандармеристи, оръжие и боеприпаси.

По време на тези конфликти загиват около 50 български войници и офицери. На гръцката жандармерия са нанесени значителни загуби, но точни данни за тях не са известни.

Бойното кръщене на гранични войски е повече от успешно.

Следват няколко геройски подвига на млади хора, които и до днес са пример за всички военнослужещи.

 

На 1 юли 1953 г. младши сержант Вергил Ваклинов, редник Трайко Стаменов и служебното куче Вихър изпълняват бойна заповед по охрана и отбрана на държавната граница край с. Бръщен. Около 21:30 ч. чуват изстрели откъм района на Римския мост на Доспат дере. Вергил Ваклинов и Вихър, следвани от Трайко Стаменов, се отправят към района на престрелката.

Минути преди това въоръжена група от 4 диверсанти, завръщаща се нелегално в Гърция, след като е изпълнила задачата си в България, се е натъкнала на наряд от съседната гранична застава. Вергил Ваклинов пресича пътя на нарушителите, преследва ги по посока на държавната граница, като успява да залови жив един от тях.

В местността Чуката (сега Ваклинова чука), намираща се на 700 м. югоизточно от с. Бръщен, той е тежко ранен при престрелка с другите трима нарушители. Един нарушител е убит от служебното куче Вихър, което също загива в схватката с него. Останалите двама от групата успяват да преминат на гръцка територия.

След приключване на сражението тежко раненият Вергил Ваклинов през нощта в продължение на часове е носен на ръце от другарите си до съседното село Марулево, където местните селяни окосяват голяма поляна, за да може рано сутринта на 2 юли да кацне изпратен от София санитарен самолет, който да го транспортира до болница. Въпреки положените усилия от другарите му, от местното население и от властите, Ваклинов умира по време на полета.

През първата половина на месец март 1952 г. група от четирима диверсанти преминава границата от гръцка на българска територия близо до с. Вълче поле, достигайки подножието на връх Сарабурун. В близост до Сарабурун се намира кошарата на овчаря Атанас Горастев. Бандитите се опитват да го вербуват за тяхната кауза, като му поставят различни задачи, с уговорката, че на връщане ще проверят как ги е изпълнил. След това те продължават към Шейновец и вътрешността на страната. Овчарят информира граничарите, но вече е късно. Тъй като се предполага, че и на връщане бандитите ще използват същия маршрут, командването на гранични войски взима решение да се направи засада на пътеката, по която се движат бандитите.

В 6 ч. сутринта на 31 март 1952 г. диверсантите попадат на засадата. Заповядано им е да се предадат. Те не се подчиняват и започва престрелка между тях и граничарите. Бандитите се пръскат моментално и всеки сам започва да търси начин да се измъкне от засадата. Постепенно част от боя се пренася и по склоновете на Сарабурун. Пръв пада убит Стоил Косовски, докато хвърля граната по бандитите. Георги Стоименов е тежко ранен. След края на боя на път за болницата Стоименов умира. Асен Илиев се отделя от останалите незабелязано и тръгва да пресече пътя на бандитите на граничната бразда близо до пирамида 371, където излиза „бандитската пътека”. Никой не забелязва кога Асен се отделя от другите. След края на боя го намират убит, а близо до него е открит убит и единият от бандитите.

Десетки са още тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержант Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Дончо Ганев… 

 

Сарабурун, Стоил, Асен, Вихър, Георги, Вергил, Чуката, Горния остров. По  – добре е да помним имената от колкото датите. Вижда се, че дори в мирно време, граничарската служба е тежка и опасна и не трябва да получава политическа украса, а само почит и уважение.

 Поклон пред героизма и саможертвата на българския граничар! 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ