Разстреляха го, докато носеше лекарства на болната си майка. А нямаше още 13 години…

Нямал е още 13 години. През една гореща августовска вечер на 1944 г. е спрян от жандармеристи на шосето между Брестовица и Перущица, носел е купени лекарства за болната си майка.

По подозрение, че ги носи за партизаните, е разстрелян на място от жандармеристите, по заповед на Черния капитан.

Има скромен паметник, ако не е премахнат вече…

Историята е такава, искаме ли или не искаме е наша история и няма причини да се срамуваме от нея.

Живееше някога в едно село едно момче. Момчето се казваше Никола, а селото — Перущица. Като всички деца Колю обичаше да играе, да се катери по дърветата, да скита из планината, която започваше от самото село. Но от всичко най обичаше книгите и… разказите на баща си.

Щом се прибере вечер, ще седне до баща си. А той знае за какво е. И ще заразказва за ония тежки, героични дни, когато цялото село грабна пушките и пет дни и нощи стреля срещу потисника турчин. За ония пет дни и нощи, които накараха цяла Европа да заговори за това малко, героично село.

Много пъти Колю беше слушал тия разкази, но те никога не му омръзваха. Седеше до баща си, гледаше го с чистите си сини очи и детското му сърчице се свиваше от мъка и гордост. Когато бащата свърши разказа, момчето ще си легне и цяла нощ ще сънува юнаци и герои. Цяла нощ в ушите му ще кънти пукотът на ония пушки, които приближиха свободата на поробения народ.

То знаеше, че и сега в планината има такива герои. Знаеше, че тия герои се наричат партизани. Та нали и от тяхното село вече няколко души оставиха кръвта си из тая планина. Та нали само преди два месеца фашистите убиха двайсет и двама души пак горе в планината, на високия бряг на Въча. То ги познаваше — бяха все млади, все негови батковци. То много добре си спомня как в оня юнски ден цялото село осъмна като попарено, как майките пицяха из улиците и кълнеха управищите.

„Защо убиха момчетата? — питаше се то. — Какво лошо са направили?“

Оттогава детето започна по-малко да играе, повече си седеше в къщи, помагаше на майка си, грижеше се за своя добър приятел магарето. А когато нямаше работа, ще седне на двора с някаква книжка и … ще потъне в нея. И само ако до ушите му долети далечно бръмчене на самолет, ще се сепне и ще вдигне очи към небето. Да, той вече си е решил, че като порасне, ще стане летец. Това го знаят всички — и баща му, и майка му, и другарите му. „Няма по-хубаво нещо от това да летиш! — мисли си често момчето. — Да се вдигнеш високо, високо, чак над облаците! Да летиш над планини, над градове, над морета! Какви ли изглеждат те отгоре? Сигурно много смешни. Но аз ще ги видя! И някой ден ще заведа на летището всичките деца от нашата махала, а може и от цялото село, и ще ги кача. Нека и те полетят малко. И мама ще взема, и татко!“

Момчето можеше така по цели часове да гледа към небето и да си мечтае. „Но нали летци стават най-смелите! Ами аз смел ли съм! Вечер мога да изляза сам на двора. Не ме е страх и да минавам покрай ония с лъскавите копчета! Мога да се катеря на най-високите дървета, по най-стръмните скали! Значи съм смел! Значи ще стана летец!“

И магарето знаеше за тия негови мечти,защото неведнъж му ги беше доверявало. Ще седне на яслите

край него,ще притисне главата му до гърдите си и надълго ще му обяснява.А накрая все не забравя да

добави:

—Аз и теб ще взема. И двамата заедно ще прелетим над село. Нали?

Животното трепка с уши и току се дърпа към яслите.Там има такава сочна трева.

—Ех, ти! Хайде, яж!

Момчето го тупва по гърба и излиза навън.

—Мамо, да ти насека ли дърва?

—Мамо, да ти донеса ли вода?

—Мамо, нещо трябва ли да купя?

Майката се е изправила на прага и го гледа.

—Нищо не ми трябва, сине! Иди, поиграй си! Стига си седял все в къщи!

—Нека да дочета тази книжка, мамо. Знаеш ли колко е интересна. Довечера ще ти я разкажа. Искаш ли?

—Добре, добре!

Но един ден майката се разболява. Опита да стане заранта и не можа.

—Ти си лежи, мамо, аз всичко ще свърша. И за обед ще спотвя. Само ще ми кажеш как. Но… най-напред ще ида за лекар. А ти да лежиш, чуваш ли!

Много му беше мъчно, когато майка му боледува.

Все около нея се навърташе,четеше й книжки, питаше я през минута какво иска, по-добре ли е вече.

Лекарят я прегледа, написа рецепта и си отиде.

Момчето изведе магарето от обора.

—Мамо, аз отивам за лекарствата до Брестовица…

И пак я попита иска ли нещо.

Тя поклати глава.

—И да лежиш! Нали чу, и лекарят така каза.

—Добре, момчето ми, добре!

Преди да излезе, то я попипа с малката си ръка по челото, по страните, оправи завивката и тръгна.

В къщата на Никола Накев, януари 1943 г.

Магарето стоеше там, където го беше оставил. Метна се на гърба му и то зачатка с подкованите си копита по калдъръма. По улиците нямаше никой. Бабите и децата се бяха изпокрили от августовската жега, а бащите и майките бяха на полето. Момчето непрекъснато подвикваше на магарето и то бързаше, колкото може.

Колю и друг път е ходил до Брестовица, но, кой знае защо, тогава селото му се струваше много близко. А сега?

В аптеката го забавиха. Имаше много хора и трябваше да чака, пък и докато приготвят лекарството… Когато си тръгна, вече притъмняваше. А трябваше да се прибере преди полицейския час. Иначе, ония с лъскавите копчета, каквито са…

„Какво ли прави сега мама! — мислеше си момчето. — Ами ако е по-зле! Но аз нали й нося лекарствата. Като започне да ги пие, ще оздравее! Довечера ще легна при нея и ще й разказвам приказката. Или … може за самолетите. И докато е болна, няма да й давам да става! Селото вече се вижда. Още малко и съм при мама!“

Колето пъхна лекарствата в двата си джоба и подвикна на магарето:

— Хайде, по-скоро, пък като си отидем, ще ти напълня яслите с трева. Но какви са тия конници, които идват насреща. Момчето се взира в здрачината — офицери, войници. Че какво пък! Нали е смел, нали ще става летец. Защо ще се плаши от тях. Пък и … нищо не им е направил!

Ето, конниците идват все по-близо, копитата на конете им кънтят все по-силно. Най-отпред върви един капитан, след него един подпоручик и двама войници.

— Хей, къде си ходил! — вика капитанът и скача от коня.

— До Брестовица за лекарства. Мама е болна. — отговаря момчето.

— Майка ти е болна! — крещи капитанът. — Ще лъжеш, а! Казвай, за кого са тия лекарства! На шумкарите ли ги носиш!

Две грамадни ръце се протягат към момчето, сграбчват го за раменете и го смъкват от магарето. И започват да го удрят по лицето, по главата, а оня омразен глас продължава да заплашва.

— Казвай, за кого са тия лекарства, или…

Един камшик изсвистява във въздуха и се впива в

главата на момчето. То се опитва да се защитава с ръце,моли се, обяснява, че лекарствата са за майка му, че тя е много болна…

Но капитанът като че не го чува.

—Подпоручик, застреляй тая гадина! — вика той.

Подпоручикът клати глава и се отдръпва назад. Отдръпват се и войниците.

Но капитанът също има пистолет. И его, той го издърпва от кожения калъф, натиска спусъка и… Над

потъмнялото Перущенско поле,над лозята, над ябълковите градини секва един страшен изстрел. Момчето полита към земята.

—Защо ме убивате! Какво ви направих! — шепне с отмалял глас то и като поглежда с чистите си сини очи към войниците, ги моли:

—Занесете лекарствата на мама! Тя е… много болна!Тя… чака…

Капитанът продължава да стреля— един, два, три пъти…Момчето лежи проснато по гръб, с очи към небето. Сякаш е легнало на някоя поляна и гледа как там горе в чистото небе летят самолети. Много самолети. От прозорците им надничат деца и радостно махат с ръце.

А зад кормилото на най-големия самолет седи младеж със сини очи. Той гледа надолу и вижда една малка, ама съвсем малка къщичка. На прага й стои жена

и тя е по-голяма от къщата. Тя е много голяма. И той вижда как протяга двете си ръце към него, сякаш иска да го прегърне…

Не, това не е приказка. Това е една истина за живота на едно момче, което мечтаеше да стане летец. Момчето се казва Никола Накев, а селото, в което се намира неговата родна къща— Перущица. През оная черна августовски вечер то още не беше извършил тринайсет години.

Защото е родено на пети декември хиляда деветстотин тридесет и първа година, а когато видя ония самолети, от които надничаха деца и весело махаха с ръце, си отиваше седемнайсетият ден на месец август.

Само двайсет и три дни преди свободата!

Богдан Митов /Из книгата „Помни тяхното детство“/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Израсна бедно, работи нощни смени в завод, спа в залата, но стана олимпийски шампион на България само с 4 години тренировки

Българският спорт може да се похвали с много велики щангисти. От Нораир Нурикян, през Янко Русев и Наим Сюлейманоолу, а защо не и до Карлос Насар. 

Разбира се, това са само част от големите ни шампиони. Зад постиженията на великите спортисти обаче винаги седят не по-малко значими треньори. Що се отнася до вдигане на тежести, веднага в съзнанието на всеки фен изскача името на Иван Абаджиев. В следващите редове ще прочетете историята на един от неговите ученици. Разказ за воля и сила.

Андон Николов или българинът, който стана олимпийски шампион за 4 години

Неговото име е Андон Николов. Той е роден на 15 юни 1951 г. в София. Израства в неособено заможно семейство. Започва доста късно да се занимава с организиран спорт. „Спортувах всичко в общи линии, можех всичко. Исках атлет да ставам, волейбол съм си играл, ски съм карал и какво ли не. Но стана случайно. Изобщо нямах намерение да ставам щангист, никога не съм и мислил. Всичко е на случайността. Влязох в залата и започнах да тренирам, понеже нямаше какво друго“, разказва самият той в интервю за в. „Труд“.

И така чак на 17 години Андон влиза в залата по вдигане на тежести, но талантът му трудно може да не се забележи. Без никаква техника вдига 100 кг над главата си. Тренира усилено, което се забелязва от Иван Абаджиев, по онова време сформиращ първия си випуск. И както може би се досещате, започват нечовешки занимания под ръководството на треньора.

Налага му се да спи в залата, понеже няма 4 стотинки за трамваен билет

„Трудностите за Андон обаче не спират. Поради безпаричие, след като завършва училище, той е принуден да работи в хладилния завод нощни смени, а през деня да тренира. Споделя, че много често у дома няма дори хляб. Има дни, в които му се налага да спи в залата, понеже няма 4 стотинки за трамваен билет да се прибере. Въпреки всичко младежът стиска зъби и влага всички сили в тренировките“, пише сайтът „Българска история„.

На Европейското през 1972 година загатва за огромния си потенциал и завоюва бронз в категория до 90 кг. Следват Олимпийските игри в Мюнхен. Там Николов побеждава считания за фаворит Давид Ригерт и своя сънародник Атанас Шопов.

Сензационния шампион

В епична битка Андон Николов печели титлата, събирайки в трибоя 525 кг – нов олимпийски рекорд. (Тогава движенията са три – повдигане, изхвърляне и изтласкване.) Само с 4 години тренировки той изкачва спортния Еверест! На второ място в баварската столица остава именно другият ни представител – Атанас Шопов. Медиите бързо слагат прякор на Николов – „Сензационния шампион“.

След Мюнхен 1972 обаче тежки контузии и множество операции преследват столичанина. Въпреки това състезателят печели няколко европейски медала, но травмите слагат край на кариерата му. След това той влиза като асистент в щаба на мъжкия национален отбор по вдигане на тежести, предвождан от Иван Абаджиев, когото до последно защитава въпреки нападките. По-късно е и президент на родната федерация в може би най-трудните години на този спорт у нас.

Историята на Андон Николов е повече от впечатляваща. Да станеш олимпийски шампион само с 4 години тренировки, е постижение, което звучи като фантастика. НО Андон Николов го направи – с много труд, въпреки всички препятствия по пътя. Затова името му заслужено е изписано със златни букви в историята на българския спорт!

Автор: Джем Юмеров/ Actualno.com/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1981 г. е открит най-внушителният мемориал в България

Паметник „Създатели на българската държава” се намира на 6 км от град Шумен, на 450 м надморска височина. Разположен е на хълма Илчов баир на територията на природен парк Шуменско плато.

Идеята за изграждането на паметника се появява през 1977 г. по време на подготовката за честванията на 1300-годишнината от създаването на българската държава (681 г.). Строежът започва през август 1979 г. През студените есенно-зимни дни на 1979-1980 г. се правят 1000 сондажа за взривяване на скалните маси. При един от тях, на 31 януари 1979 г., там, където сега се извисява Симеоновата композиция, е вградена капсула със завет към идните поколения. Тържеството по този повод започва с камбанен звън. Текстът на завета е прочетен от Богомил Симеонов. Паметникът е открит тържествено на 28 ноември 1981 г.

Автори на монумента са скулпторите Крум Дамянов и Иван Славов, архитектите Георги Гечев, Благой Атанасов, художниците Владислав Паскалев, Стоян Велев и инженер-конструктурът П. Хаджов.

Паметникът се състои от две групи бетонни форми, между които има малки пространства. Тук се намира най-голямата в Европа мозайка-триптих на открито, която заедно с 21 скулптури символизира идеята за създаването, развитието и възхода на българската държава в периода от VІІ до Х век. На върха на мемориала е поставен гранитен лъв, тежащ 1000 тона.

Паметникът „Създатели на българската държава” е дълъг 140 м и висок 70 м. За изграждането му е изкопана 2300 куб. м. земна маса, използвано е 2400 тона арматурно желязо и е използван 50 000 куб. м бетон.

Връзката между град Шумен и монумента се извършва по 1300 стъпала, осветени през нощта от високи спираловидни тела.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Роди му две деца, изостави ги и избяга с най-добрия му приятел в САЩ

 

Приемането на Борислав Михайлов в болница, заради покосилия го инсулт отприщи вълна от съпричастност. Дори най-вършите му противници хора му оказаха публична подкрепа и му пожелаха бързо възстановяване. През годините докато беше шеф на БФС, името му беше намесвано в какви ли не скандали, докато не реши сам да се оттегли от благия пост.

Малцина обаче знаят, че семейният живот на Михайлов е не по-малко скандален от професионалния му. Тайната жена на някогашния славен вратар се крие близо ЗО години в Америка. За пръв път „Ретро“ се сдоби със снимка на митичната Петя Костова, която е майка на двете големи деца на Боби Михайлов – дъщеря му Бисера й сина му Николай. Петя го напуска и заминава за Щатите, когато наследниците им са в невръстна детска възраст. Според запознати тя емигрира зад Океана заедно с най-добрия приятел на Михайлов по онова време, с когото имала интимна връзка. В САЩ тя се омъжила за него й му родила дете, но по-късно той я изоставил. Днес митичната брюнетка има нова половинка и видимо е щастлива с избраника си. Продължавала живее охолно на американска земя, а от началото на 2023-та е успяла да затопли отношенията с двете си деца от Боби, които допреди това не искали да се сещат за нея. През годините майката на Ники и Бисера няколко пъти правела опити да се сближи с него и с дъщеря си, но и двамата категорично отказвали контакт и не можели да й простят, че ги е изоставила като деца. През този януари обаче пръв Николай склонил  да прости на майка си. Двамата дори се срещнали няколко пъти на живо, като той я запознал с любимата, си жена – плеймейтката Николета  Лозанова, с която в момента очакват, първата си обща рожба, зачената та ин витро. Сестра му Бисера, която вече има две дечица, обаче продължава да бъде по-резервирана към родната си майка, която не присъства дори на сватбата й с футболиста Живко Миланов, състояла се преди повече от 12 години. Функциите на Петя се изпълняваха от втората жена на Боби Михайлов – бившата гимнастичка Мария Петрова.

„Имам болка в себе си заради майка ми. Докато растях и се ориентирах към другия пол, дълго време си бях женомразец, отнасях се лошо с жените. Баща ми обясняваше, че трябва да бъда джентълмен. Но някои неща не мога да простя на майка ми. Изневяра, лицемерие и интригантство не мога да простя в никакъв случай. А аз самият дори за много пари не бих предал човек и не бих  престъпил принципите си“, сподели Ники в едно от малкото си откровени интервюта. Той все още бил по-близък с втората жена на Боби Михайлов славната гимнастичка Мария Петрова.

Двамата с Боби се запознават в прочутата дискотека „Флорида“ в Пловдив, когато вратарят все още пази за „Ботев“. След поредна победа отишли с целия отбор да празнуват, а Мария също била на по питие с приятелки. Там се запознали лично, въпреки че Михайлов бил чел за нея по вестниците. Поканил я на среща, тя се дърпала, но на скорошната церемония „Спортен Икар“, където и двамата били наградени, склонила да му даде шанс. Първата им официална среща била в ресторанта на басейн „Спартак“, а 4 години по-късно двамата минали под венчилото. В началото Мария имала трудности в отношенията с двете му вече големи деца. Щерка му Бисера не я приемалата и родителите на Петрова били против връзката й с футболиста. С появата на общото им дете Елинор обаче всичко се изгладило. Към днешна дата тя е студентка  в Бостън, Америка.

През годините неведнъж жълти медии са писали, че Боби Михайлов посягал на бившата грация, а тя нонстоп му правела сцени на ревност. Мария обаче  е категорична, че двамата се биели на майтап само с възглавници, а един-единствен път тя се опитала да го ритне от яд, но уцелила стола и едва не счупила крака си. По отношение на  ревността Петрова споделя, че с годините се научила да я владее, но все още имали дрязги по този въпрос.

Източник: hotarena.net

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Емблемата на БНТ, която обучаваше младите журналисти как да говорят

Любинка Нягулова остава в историята на българската телевизия като един от най-разпознаваемите и уважавани гласове на социалистическата епоха – жена, чието спокойствие, дикция и професионално поведение задаваха стандарт, към който мнозина след нея се стремят. Родена е на 11 ноември 1939 г. в София. Завършва „Ориенталистика“ в Софийския университет, но съдбата я отвежда от академичните езици към магията на журналистическата реч. Първо започва в радиото, където нейният глас бързо е забелязан, а след тежък конкурс – с няколко тура и безкомпромисни комисии – е одобрена за говорител в Българската национална телевизия.

През 70-те и 80-те години, когато телевизията е единствената и най-влиятелната медия, Нягулова става едно от лицата и гласовете на държавата. В „По света и у нас“ тя съобщава новини, гледани от милиони. Колеги от онова време си спомнят, че когато тя влизала в студиото, настъпвала особена тишина – уважение, примесено с усещане за сигурност. Режисьори твърдят, че при нея никога не е имало паника: „Люси беше от хората, които могат да прочетат каквото и да било без да трепнат – не защото криеше емоции, а защото знаеше, че зрителят има нужда от стабилност.“

Любопитни истории от онези години пазят спомена за близките взаимоотношения между ръководството на държавата и телевизията. Нягулова е една от говорителите, които често са били ангажирани при важни изяви на Тодор Живков. Казват, че той харесвал точността и „правилната“ й интонация. Спомените на колеги разказват как при подготовката на големи партийни прояви, когато напрежението е било огромно, тя успявала да наложи ред дори на хора от апаратната, само с един спокоен, но непреклонен тон.

Кариерата на Любинка Нягулова била в разцвета си по време, когато директор на телевизията бил Иван Славков – зетят на Тодор Живков. Любинка приживе разказвала, че не съществувало нищо по-хубаво от това шефът ти да е едновременно млад и приятелски настроен. С него можело да се говори на „ти“ и да се казва всичко, дори неща, които не би могъл да споделиш пред прекия си ръководител. Иван Славков имал изключителен подход към екипа и знаел имената на всички, което до този момент не се било случвало.

Славков дошъл в телевизията със свой екип от млади и амбициозни хора – нещо също непознато досега. Поради факта, че бил зет на Тодор Живков, му били позволени много неща. Любинка била категорична, че именно благодарение на него се появили предавания, които иначе никога не биха били допуснати до екран. Например, по време на забраната на абортите, бил излъчен телевизионен филм, критикуващ тази политика. Същото се случило и с филма „Ако те заболи зъб“, който разказвал за безобразия в някои стоматологични кабинети. По този начин излизали и други филми, критикуващи държавната политика.

Иван Славков знаел имената на всички в БНТ и бил обичан от всички. В същото време Любинка започнала да става много популярна. Хората по улицата и колегите я наричали „По света и у нас“. Въпреки това, няколко пъти я сваляли от екран, а първият път се случило заради един портокал.

Случката се развила преди първото излъчване на новините в цветно студио. След репетициите режисьорът изпратил Любинка вкъщи, за да облече червена рокля. На път към телевизията, тя видяла портокали в близкия магазин „Плод-зеленчук“ – стока, за която в онези години се чакаше дълго на опашки. В магазина нямало хора и Любинка си купила три портокала. Когато се върнала в студиото, оставила торбичката близо до стола си.

По време на излъчването телевизията била цветна, но мониторите на говорителите все още били черно-бели. След третия сюжет станало ясно, че звукът в студиото не работи – забравили да включат тонколоните. Така емисията за тях приключила в тишина и черно-бяла картина. Любинка посегнала към плика с портокалите и си помислила колко добре ще изглеждат те на цветния екран. Решила да покаже един от портокалите пред камерата, без да осъзнава, че режисьорката включва точно нейната камера вместо първата. В резултат, тя се появила на екрана ухилена до уши с портокал в ръка. Смехът бързо отстъпил място на сериозността, защото след това Любинка била свалена от екран за известно време.

Работата й в телевизията през социализма не е просто професия, а своеобразно служене. Изисква дисциплина, безгрешие, езикова култура и абсолютна лоялност към институцията. В епоха, когато грешка в ефир се възприема като сериозен инцидент, Нягулова се отличавала с изключителна подготовка. Колеги разказват, че тя можела да забележи неправилно ударение от другия край на коридора и често спирала по-младите, за да ги поправя, но винаги с чувство за мярка и някаква майчинска загриженост. Мнозина от по-младите журналисти от онова поколение признават, че се страхували от нея, но още повече – че са се учили от нея.

След промените през 1989 г. в БНТ настъпва бурен период. Новото ръководство, оглавено от Асен Агов, решава да се освободи от значителна част от „старите лица“ на телевизията – говорители, които десетилетия са били символи на тоталитарната епоха воглаве с Тодор Живков. Заедно с други легендарни имена, Нягулова е уволнена. Мнозина колеги определят това решение като несправедливо и болезнено, а самата тя го приема с достойнство, без шумни изявления или оплаквания. „Тя беше ранена – но никога не позволи това да се види. Излезе с високо вдигната глава“, спомня си една нейна близка колежка.

След като напуска телевизията, Нягулова започва да преподава „Телевизионна реч“ в Софийския университет, а по-късно създава собствена школа по правоговор и дикция. Десетки студентит минават през нейните занятия – бъдещи водещи, репортери, редактори. Всички си спомнят строгите й критерии и безгрешния й слух. „При нея нямаше „става и така“. Или е правилно – или не е“, споделя бивш студент. Друга нейна ученичка казва: „Тя беше човекът, който ни учеше да уважаваме думите. Да не ги хвърляме в ефир, а да ги произнасяме с отговорност.“

Любинка Нягулова си отива от този свят на 20 декември 2022 г., оставяйки след себе си не само спомените за един от най-силните гласове на българската телевизия, но и цяла школа – в пряк и преносен смисъл. За зрителите тя беше лицето на новините. За колегите – професионалист, към когото всички гледаха с респект. За студентите – строг, но справедлив наставник. А за историята – едно от онези имена, които показват, че телевизията не е само техника, ефир и новини, а култура, език и достойнство.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Като от филм на ужасите! „Туристи снайперисти“ са убивали хора в Сараево за забавление

Повече от три десетилетия след обсадата на Сараево италиански прокурори започнаха разследване, което може да хвърли светлина върху един от най-мрачните и неизследвани аспекти на войната в Босна , продължила от 1992 до 1995 година – така наречените „хоби снайперисти“. Това са чужденци, които явно са плащали, за да се забавляват, стреляйки със снайпери по цивилни хора в града, обсаден от сили на босненските сърби 

„Туристи снайперисти“

Разследването срещу предполагаемите снайперисти е започнато след сигнал от италианския журналист и писател Ецио Гавацени, който е предоставил на прокуратурата в Милано документи и свидетелски показания от дългогодишни проучвания. В интервю за изданието N1 Гавацени обяснява, че изходна точка за работата му е бил документалният филм „Сараево Сафари“ на словенския режисьор Миран Зупанич , излязъл през 2022 година.

Засега разследването е срещу неизвестни лица, но прокуратура в Италия може скоро да установи конкретни имена. „Имах контакти с лица, сред които и член на босненските тайни служби по време на обсадата на Сараево, които разказваха за групи италиански „туристи снайперисти“, които са идвали в планините около Сараево, за да стрелят по цивилни“, казва Гавацени.

Прокуратурата в Милано е възложила разследването на ROS – специална единица на карабинерите, известна с работата си по сложни международни случаи. Италия е първата страна, която е започнала съдебно разследване срещу така наречените „хоби снайперисти“.

Свидетелствата на бивш служител на тайните служби

Един Субашич, бивш офицер от разузнавателната служба на босненската армия, разказва във филма „Сараево Сафари“ за разпита на пленен сърбин през 1993 година, който е потвърдил, че е имало чуждестранни „туристи снайперисти“: „Плененият, 20-годишен младеж от сръбския град Парачин, заяви, че е дошъл в Босна с група доброволци по покана на (ултранационалистическата, бел. ред.) Сръбска радикална партия“.

По време на нощното пътуване през контролираната от Сърбия територия сърбинът забелязал в автобуса петима чужденци, които явно имали специален статут и били особено добре оборудвани. Трима от тях били италианци, единият от Милано, а другите двама не разкрили произхода си, разказва Субашич. „Тези мъже не са били платени да се бият, а са си плащали, за да стрелят по цивилни – като на сафари, само че мишената са били хора.“

Пред босненския телевизионен канал FTV Субашич казва още, че по време на войната е събирал информация за италианци, участвали в обстрела на Сараево със снайпери. „Бяха разкрити имената на някои от извършителите, а по-нататъшни разследвания биха могли да хвърлят светлина и върху това как са били организирани пътуванията, заплащането и завръщането на тези хора“, казва Субашич. FTV твърди също така, че е съществувала „специална ценова листа“, като цената е зависела от това дали мишената е била „мъж, жена, бременна или дете“.

Споменът на оцелелите

„Уикенд четници“: така жителите на Сараево наричаха сърбите, които се присъединяваха към сръбските позиции само в съботните и неделните дни – по аналогия с името на сръбските националисти, които се сражаваха по време на войните в Югославия.

Джемил Ходжич е бил на десет години, когато през 1993 г. неговият 16-годишен брат Амел е бил покосен от снайпер. Днес Ходжич ръководи фотопроекта „Sniper Alley“ , в който разказва за живота под обсада.

„Знаем за наемници и доброволци от Русия и Гърция, както и от сръбската диаспора“, казва Ходжич в интервю за ДВ. „Германският фотожурналист Петер Кулман разказва, че е срещал сърби, които идвали от Германия за уикендите, за да бранели страната си, както твърдели самите те. Идвали в петък след работа и се връщали обратно късно в неделя, за да се явят отново на работа в понеделник, разказва Ходжич.

Не е известно дали тези хора са плащали или са били платени, но дейността им оставя кървави следи по улиците на Сараево, казва още Ходжич. По време на обсадата на Сараево загинаха над 11 000 души, сред които 1601 деца. Войната в Босна отне живота на над 100 000 души.

„Почти всички жертви са били цивилни“

Анализите за броя на цивилните жертви са показали, че снайперистите в Сараево са убили между 300 и 350 души. „Почти всички жертви са били цивилни“, казва за ДВ директорът на Центъра за изследвания и документация в Сараево Мирсад Токача.

Макар да няма точни данни за броя на „туристите снайперисти“, участието на чуждестранни наемници във въоръжените сили на босненските сърби е добре документирано. „В нашата база данни фигурират около 300 души от Гърция, Русия, Украйна и други страни, които са се сражавали в сръбската армия“, посочва Токача.

Сегашните италиански разследвания срещу „хоби снайперистите“ могат да доведат до първите съдебни процеси срещу европейски граждани, които са участвали във военни престъпления извън официалните военни йерархии, но с подкрепата или знанието на една от воюващите страни. DW

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ