Почина „най-красивото момче на 20-ти век“

Шведският актьор и музикант Бьорн Андерсен си е отишъл на 70-годишна възраст

Шведският актьор и музикант Бьорн Андерсен, когото Лукино Висконти нарече „най-красивото момче на 20-ти век“, е починал на 70-годишна възраст, съобщи вестник „Dagens Nyheter“.

„Актьорът Бьорн Андерсен почина“, потвърди режисьорът Кристиан Петри, който заедно с Кристина Линдстрьом създаде документалния филм „Най-красивото момче на света“. Причината за смъртта не е уточнена.

Роден през 1955 г., Андерсен дебютира едва на 15 години в шведския филм „Любовна история“ на Рой Андерсон. Истинският пробив идва само година по-късно – през 1971 г., когато изиграва ролята на момчето Тадзио в култовия филм на Лукино Висконти „Смърт във Венеция“, вдъхновен от новелата на Томас Ман. Именно тогава Висконти го нарича „най-красивото момче на 20-ти век“ – определение, което завинаги бележи живота му.

В следващите десетилетия Андерсен се превръща в символ на мимолетната слава и тежестта на естетичния идеал, който сам олицетворява. През 2021 г. документалният филм „Най-красивото момче на света“ хвърли нова светлина върху неговата история – за блясъка и самотата зад легендарния образ, покорил световното кино./Блиц/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

От шлосер и шофьор до легенда на българското кино

Павел Кирилов Попандов е роден на 18 септември 1946 година в София. Детството му преминава в обикновено семейство, в което трудът е неразделна част от ежедневието. Още на 16 години баща му го праща да работи като шлосер в Слаботоковия завод, където получава заплата от едва 37,50 лв. По-късно попрището му го отвежда и до работата на тракторист и шофьор.

Семейството живее във ведомствено жилище на ъгъла на улиците „Екзарх Йосиф“ и „Веслец“ в София. Трагедия бележи ранните му години – майка му умира от скоротечен рак едва на 46 години, оставяйки трите деца и бащата сами.

След години физически труд и житейски опит, Павел Попандов решава да опита приема в тогавашния ВИТИЗ. Макар вече да е на около 25 години – точно на границата на възрастовия лимит за прием на мъже, той е приет в класа на проф. Боян Дановски. През 1975 година завършва актьорско майсторство и започва професионалния си път в театъра и киното.

Начало на сценичната кариера

Павел Попандов е един от основателите на Театър „Възраждане“, заедно с Хайгашод Агасян, Андрей Калудов, Недялко Йорданов и Станислав Пищалов. Постепенно се налага като актьор с ярко присъствие и характерни роли.

През годините участва в над 100 филмови и театрални продукции, сред които се открояват емблематични заглавия като:

„Оркестър без име“

„Васко да Гама от село Рупча“

„Щурец в ухото“

„13-та годеница на принца“

През 80-те години Попандов става част и от легендарния телевизионен проект „Клуб НЛО“, заедно с Георги Мамалев и Велко Кънев – група, която оставя силен отпечатък върху българската комедийна сцена.

Признание и отличия

За ролята си във филма „Васко да Гама от село Рупча“ актьорът получава награда за мъжка роля на фестивала във Варна през 1986 г.

Година по-късно – през 1987 г., му е присъдена държавната титла „Заслужил артист“.

Личен живот и любопитни моменти

Попандов има дъщеря, която завършва икономика и маркетинг във Франкфурт на Майн и владее пет езика.

Посещава Ванга с дъщеря си, като пророчицата предсказва, че момичето ще учи езици – нещо, което по-късно се сбъдва.

В интервюта актьорът споделя, че има две внучки, като по-голямата учи японски и говори четири езика.

Дълги години е пушач и едва на 78-годишна възраст отказва окончателно и цигарите, и кафето.

В началото на кариерата си участва в скечове, които влизат под наблюдение заради иронично отношение към теми като спорта и футбола.

Днес Павел Попандов остава едно от лицата, вписани трайно в историята на българското кино и театър. С над половин век на сцената, десетки култови роли и милиони зрители, той продължава да бъде разпознаваем и обичан от няколко поколения.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Серия от убийства на жени разтърсват София в периода 1979–1981 година.Мрачните случаи, който останаха скрити за обществото

 Кой убиваше младите жени на София?!

В края на 70-те години, София изглежда спокойна и подредена. Но под привидната тишина, в сенките на кварталите, се разиграват събития, които никога не достигат до официалните хроники – серия убийства на жени, които разтърсват столицата и оставят следа в криминалната история на България.

В тъмните междублокови пространства започва да се носи шепот. Жените се прибират по-рано. Мъжете гледат нервно през рамо. Родителите изискват дъщерите им да съобщават часа и маршрута си. София вече не е същата.

През октомври 1979 г., в покрайнините на София, близо до квартал Курило, е открито тялото на 19-годишна жена. Според официалните документи, тя е описана „с леко поведение“. Причината за смъртта е 35 удара с нож в областта на шията, гърдите и гърба. Следователите са потресени от жестокостта на престъплението. Насилието е било брутално и предумишлено.

Въпреки това, медиите премълчават събитието, а информацията за убийството се разпространява основно чрез слухове и неофициални канали.

Следва втората жертва – около половин година по-късно. Този път – млада служителка от държавно предприятие, която така и не се прибира от смяната. Намират я в изоставена постройка в покрайнините на квартал „Надежда“. Раните, методът на нападение, психологическият профил – твърде сходни. Но официално връзка между случаите няма.

Третата жертва вече разклаща полицейското спокойствие. Столицата шепне: „Нищо не пише във вестниците, но хората знаят…“ По пейките в парковете, в трамваи и тролеи започват разговори, започващи с: „Чу ли? Някой дебне…“ Слуховете говорят за „чудовище“, „болен ум“, „звяр от тъмното“.

През следващите месеци, са открити още тела на млади жени в различни части на София. Всички те са убити по сходен начин – с множество прободни рани, оставяйки след себе си ужасяващи сцени. Въпреки усилията на органите на реда, извършителят или извършителите остават неизвестни.

Сцената винаги е една и съща – слабо осветени участъци, периферни квартали, лесен достъп до бягство. Жертвите – предимно млади жени, често в късните часове, винаги сами. Разследващите криминалисти описват профила на извършителя като „методичен, наблюдателен, познаващ маршрути, навици и изходи в тъмното“.

Обществото е в шок. Жените започват да се прибират по-рано, да избягват тъмните и безлюдни места, а родителите стават по-предпазливи относно маршрутите и времето, което техните дъщери прекарват извън дома. Информацията за убийствата се разпространява основно чрез слухове и неофициални канали.

Случаите са поверени на специално създаден отдел на Криминалната милиция. Разпитват се свидетели, проверяват се множество лица със сходни профили – от психично болни до самотници с криминално минало. Обаче извършителят сякаш е фантом – идва и изчезва в ритъма на града.

Политическата обстановка в страната налага цензура и контрол върху информацията, което допълнително усложнява работата на органите на реда. Вестниците мълчат. Телевизията говори за реколти и международни другарски срещи. Страхът се разпространява невидимо – от ухо на ухо. Въпреки усилията на разследващите, случаите остават неразкрити.

С времето убийствата спират. Дали убиецът е напуснал страната? Дали е бил заловен за друго престъпление? Или – най-страшното – дали просто е чакал нов подходящ момент?

По-късно, години след промените, бивши криминалисти ще се съгласят , че това е бил един от най-мракобесните и трудни за разкриване случаи през онези години. Ще признаят, че по оперативна линия се говорело за „поне шест жертви“. Ще кажат също, че обществото е трябвало да бъде „пазено от паника“.

Но никога няма да дадат име.

Вероятно, в архивите на МВР още стои досие, пожълтяло от време и пълно с неразгадани въпроси…

Серията от убийства на жени в София в края на 70-те и началото на 80-те години остава една от най-мрачните и неразкрити глави в криминалната история на България. Въпреки усилията на органите на реда, извършителите така и не са заловени, а случаите остават в архивите, скрити от общественото внимание. Тези събития подчертават не само жестокостта на престъпленията, но и ограниченията, с които се сблъскват разследващите в условията на тоталитарен режим.

Автор: Сатой Радев

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Снахата на Паша Христова: Прокоба тегне над цялата фамилия!

Един от най-загадъчните случаи в българската история, завършил трагично преди повече от половин век, продължава да поражда съмнения и недоверие. „Запалиха къщата на баба ми на село и тя изгоря. Като Паша Христова в самолета!“ – сподели неотдавна в медиите Таня Иванова – снаха на естрадната легенда.

 

Таня е била съпруга на единствения син на изпълнителката на „Една българска роза“ – Милен Иванов. До смъртта си на 49 години през 2015 г. от скоротечен рак той работи в сервиз на „Рено“ в София. Милен и Таня отглеждат с много любов дъщеря си Анна, която днес е красива млада дама.

Таня Иванова не може да забрави срещата си с ясновидка. „Преди години отидохме с майка ми и сестра ми на море. Там се запознахме с една врачка. Тогава аз я попитах за Паша. „Момиче, тя е била убита! Не питай повече“, каза врачката“, спомня си Таня.

Снахата на любимата изпълнителка на Йосиф Цанков продължава да не вярва, че самолетната катастрофа, погубила Паша Христова и половината оркестър „София“, е резултат от техническа грешка. До последно синът на певицата също смятал, че инцидентът е бил планиран. Милен Иванов се позоваваше на странното обстоятелство, че във фаталната вечер майка му оставила вкъщи задграничния си паспорт, без който по онова време никой българин не можел да напусне страната.

 

В подкрепа на версията, че Паша и всички в самолета са били нарочени да загинат, Таня Иванова цитира думите на пожарникарите, гасили горящия ИЛ-18 преди 52 години. „Ако ни бяха пуснали половин час по-рано, нямаше да има изгорели“, убедени били огнеборците. Незнайно защо, половин час след катастрофата районът на летището е бил отцепен и там не са могли да влязат нито пожарни коли, нито линейки, споделя още снахата на Паша Христова./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Дъщерята на Маргрет Николова загива на абитуриентския си бал

 Легендата на българската естрада навърши 97 години

Легендата на българската естрада Маргрет Николова навърши 97 години на 10 октомври – възраст, която малцина достигат, а още по-малко успяват да го направят с такъв дух, достойнство и усмивка. Тя има 50-годишна кариера, изнесла е повече от 7500 концерта в страната и чужбина, изпяла е над 600 песни. От 1963 г. е солистка на армейския естраден състав към Театъра на народната армия. През 1969 г. дуетната ѝ песен с Петър Петров „Любили сме, любили“ е обявена за „Мелодия на годината“. През същата година песента, която изпълнява заедно с Кирил Семов, „Сън сънувах“ печели голямата награда на фестивала „Златният Орфей“,пише ретро.бг

Любимата ѝ песен е написана от Йосиф Цанков по стихотворение на Никола Вапцаров – „Пролет иде“. Маргрет Николова е известна и като певица на стари градски песни, както и на руски романси.

Но зад светлините на сцената и вечните ѝ хитове стои една дълбока лична трагедия, за която певицата рядко говори – 18-годишната ѝ дъщеря Румяна загива в автомобилна катастрофа заедно със своя съученичка след абитуриентския им бал. Отиват на разходка и повече никога не се връщат.

Тогава покрусената Николова се оттегля от сцената, но получава хиляди писма от своите почитатели да намери кураж и да се завърне.

Певицата не говори за онзи трагичен ден. В редки интервюта тя казва: „Ако можех да върна времето назад в личен план, първо бих върнала дъщеря си, ако можех“.

 Макар да носи този товар в сърцето си, Маргрет Николова остава символ на сила и отдаденост.

Тя е от онези изпълнители, които изграждат златната ера на българската естрада. Завършва музикалното училище с пеене и пиано, а после покорява сцените у нас и по света. Хиляди концерти, аплодисменти в Русия, Куба, Полша, Финландия, Австрия, Германия – живот, изтъкан от музика, пътешествия и признание.

 С годините Маргрет Николова се отдръпва от шумния живот и избира спокойствието на малкия град Трън, където живее и до днес – сред природата, близо до сина си Николай и снаха си, които са пенсионери. Ежедневно те я навестявали и се грижели да не ѝ липсва нищо. В интервю преди няколко години признава, че гората ѝ дава сила, а музиката – живот. „Пея си, когато съм сама, защото песента никога не ме е напускала“, споделя тя. Страда от редица заболявания, но продължава да се държи и не се оплаква.

 Феновете ѝ не я забравят. Всяка година около рождения ѝ ден социалните мрежи се пълнят с поздрави, снимки и благодарности.

 Днес една от първите ни естрадни прими е горда баба на внуци и правнуци, на които обича да показва снимки от славната си кариера.

Източник:ретро.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

От звезда на терена до човек, парализиран от врата надолу заради миг на ярост

Тази история не е просто трагедия, а болезнено напомняне за крехкостта на човешката съдба и цената на емоциите в спорта.

Сръбският баскетболист Бобан Янкович крещи, след като e ударил главата си в бетонен стълб, заради лошо решение на съдията по време на мач. Той е парализиран от врата надолу и никога повече няма да проходи.

На 28 април 1993 г. в Гърция се разиграва един от най-трагичните моменти в историята на баскетбола. Бобан Янкович, 190-сантиметров сръбски нападател, играещ за Паниониоc, беше по средата на разгорещен плейофен мач срещу Панатинайкос. Известен с интензивността си, Янкович вече беше получил няколко нарушения, когато съдията му отсъди още едно.

Обзет от разочарование и ярост, той се обърна и удари главата си в най-близкия предмет - бетонен стълб, поддържащ коша.

Ударът беше катастрофален. В един миг Янкович се свлече на пода и тялото му се отпусна. Публиката, съотборниците и съдиите осъзнаха, че нещо не е наред. Той беше счупил прешлени в гръбначния си стълб, оставяйки го парализиран от врата надолу. Това, което започна като импулсивен акт на протест, сложи край на кариерата му и промени останалата част от живота му.

Янкович прекара останалите си години в инвалидна количка, подкрепян от семейството и феновете, които никога не забравиха таланта и огнения му дух. Историята му се превърна в отрезвяващо напомняне за опасностите от това да позволиш на гнева да надделее над разума, дори в разгара на състезанието.

Синът на Бобан, Владимир Янкович, продължи да играе професионален баскетбол в Гърция, продължавайки своята и любовта на баща си към играта, носейки тежестта на неговото наследство.

Източник: ФБ-страница"От всичко по малко и отвсякъде по нещо"Превод: Мария Тотова

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ