Слави смълча всички с обещание навръх голяма годишнина

 

Слави смълча всички с обещание навръх голяма годишнина

Шоуменът и политик Слави Трифонов излезе с любопитна публикация в социалната мрежа по повод 10-ата годишнина от концерта, който той и екипът му направиха на националния стадион "Васил Левски" в София.

"Уважаеми, скъпи приятели, наричам ви приятели, защото наистина ви чувствам такива!

Днес се навършват 10 години от едно от най-емоционалните преживявания в моя живот – концертът на стадион „Васил Левски“.

Нямам думи, с които да опиша какво преживях аз на сцената, заедно с „Куку Бенд“, балет „Магаданс“ и всички участници. Целият екип беше около 1500 души, а срещу нас имаше 70 000 души. Това беше невероятно преживяване – само заради вас, и само заради вас, и само заради вас!

Много често получавам желанията на много хора за това да направя пак такъв концерт. Създаването и организацията на подобно начинание изисква много усилия, подходяща ситуация и, въобще, много неща. Разбира се, че желание в мен и моите колеги съществува, а кой, представете си, не би искал да преживее подобно нещо.

Така че се надявам и ще направя всичко възможно да се случи отново нещо подобно.

Искам от цялото си сърце да благодаря на всеки един от тези 70 000 души, които бяха на концерта. Вие останахте заедно с мен и моите колеги под дъжда и направихте възможно този концерт да стане нещо специално и изключително.

Благодаря ви!", написа той в профила си във Фейсбук. 

Източник:БЛИЦ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Да се знае и помни! Българинът Чавдар Джуров поставя вечен световен рекорд по парашутизъм

През 1965 г. синът на военния министър, Георги Филипов и Хинко Илиев правят световен рекорд на дневен групов височинен скок. Следващата година Чавдар скача с катапултиране от 15 313 метра. Това е плонж от стратосферата! Температурата е – 65 градуса. Парашутистът е с кислороден апарат и специален костюм.

По чудо успява, но дълго ходи сгънат на две от удара на катапулта. Международната въздухоплавателна федерация ФАИ решава, че Джуров надминава допустимия риск и човешките възможности. Вписват го като рекордьор, но забранява подобни опити. 

Историята на Георги Филипов и Хинко Илиев-Пътят към рекорда

През 1965 г. два български парашутисти, Георги Филипов и Хинко Илиев, написаха история, като поставиха световен рекорд в парашутизма. Това събитие не само че привлече международно внимание, но и утвърди България като страна с талантливи спортисти в този екстремен спорт.

Георги Филипов, син на тогавашния военен министър, и Хинко Илиев бяха двама амбициозни и решителни млади мъже с обща страст към парашутизма. Те се запознаха по време на тренировки и бързо установиха силно партньорство, основаващо се на доверие и взаимно уважение.

Постигането на световен рекорд изискваше много месеци на интензивна подготовка. Те трябваше да се справят с различни предизвикателства, включително физическа издръжливост, точност в маневрите и контрол на стреса. Всеки аспект от скока беше внимателно планиран и изпробван чрез симулации и тренировъчни полети.

На определената дата през 1965 г., Филипов и Илиев се издигнаха на височина от над 10 000 метра над земята. Техният скок беше координиран с изключителна прецизност и се осъществи в перфектни метеорологични условия. Въпреки опасностите, които съпътстват подобни начинания, двамата успяха да изпълнят плана си безупречно.

Постижението на Георги Филипов и Хинко Илиев беше признато не само в България, но и на международната сцена. Техният успех вдъхнови ново поколение парашутисти и привлече внимание към България като център на екстремните спортове. Техният рекорд се задържа дълго време, като остава впечатляващ пример за смелост и майсторство.

Георги Филипов и Хинко Илиев оставиха дълбока следа в историята на парашутизма. Техният световен рекорд от 1965 г. е символ на човешката способност да преодолее границите и да постигне невъзможното. Тяхната история продължава да вдъхновява и днес, напомняйки ни за силата на духа и решителността.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той беше един от доайените на българското кино. Отиде си тихо през 1985 г.

Беше един  от  любимите  и  незабравими  актьори  на поколения българи,  отдал  целия  си  живот  на  българското  кино  и  театър.

Отиде си тихо в Града под тепетата преди 40 години.

Димитър Панов – Бай Пано (1902-1985) е роден на 18 юли във Велико Търново. Започва кариера през 1924 г. в „Чехов спектакъл”, където играе Савелий. Работил е в Нов народен театър (1924-1925), Драматичен театър във Велико Търново (1926-1927), Художествен и задружен театър (1927-1929). През 1959 г. е назначен в Драматичен театър в Пловдив. Играе още на сцениге във Враца, Габрово, Толбухин, Перник, Бургас и София в „Сълза и смях”. Създал е незабравими роли в театъра – Колчо Слепеца в „Под игото“, Дойчин Радионов в „Царска милост” на Камен Зидаров, Найден в „Майстори” на Рачо Стоянов, Странджата в “Хъшове”, Станчо Квасников в “Службогонци”, Хаджи Смион в “Чичовци” от Иван Вазов, Оргон в „Тартюф” от Молиер, бай Колю в “Боровете не превиват клони”, Кречински в поставената от него комедия на Сухово-Кобилин “Сватбата на Кречински”  и др.

Снима в 40 филма – от „Калин Орелът“ (1950) до последно – през 1985 г. играе дядото на Фори от филма „Васко да Гама от село Рупча“. Не е сниман в главни роли, но е постоянен участник в едни от любимите филми за деца и юноши, в комедии, исторически филми и т. н. Създаде запомнящи се епизодични персонажи като „дядо“ – дядо Петко от „Може би фрегата“, дядо Стойко „От нищо нещо“, бай Вичо от „Баш майсторът на море“, дядо Пано от „Два диоптера далекогледство“, дядо Петко от „Тихият беглец“, дядото в „Таралежите се раждат без бодли“  и др.

Награждаван е със званието заслужил и народен артист, с орден „Кирил и Методий” I степен, орден „Георги Димитров” и Герой на социалистическия труд. По-младите му колеги обичат да припомнят една негова шега: “Хей, да не ме обидите с някоя втора награда!”

Милена Панова е художник. Родена е на 22.Х.1941 г. в Пловдив. Тя е снаха на големия и обичан български актьор Димитър Панов – Бай Пано. Била е омъжена за сина му Сава Панов. Завършила е Техникума по керамика и стъкло в София. Учила е във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Работила е като художник на свободна практика. Има син, дъщеря и двама внуци. Първата жена пилот Мария Атанасова е нейна леля – сестра на майка й. Полагала е грижи за нея, като се е разболяла.

– Навършиха се 120 г. от рождението на незабравимия актьор Димитър Панов. Когато се омъжихте за сина му Сава Панов, какви думи ви каза той на сватбата, какво ви подари?

– Тогава направихме малка сватба, дядо ми скоро беше починал, та затова. Не помня какво ни е казал. Дал ни е пари сигурно, какво друго.

Неговата дъщеря – Севдалина Коларова, на 90 г., е жива. Живее в Шумен сама. Едва говори. Остана вдовица.

– Какъв човек беше Димитър Панов?

– Имаше великолепно чувство за хумор. Когато се събирахме, разказваше много смешни случки. И ролите му бяха все такива – играеше повече в комедии. Неговият хумор беше лек, не парадираше. Седеше един такъв сериозен, като се шегуваше, а много разсмиваше.

През 1983 г. излезе неговата автобиографична книга, която сам той написа. Казва се „Животът е само един”. Тя е 280 страници, всички у дома сме я чели. В нея има написани случки от живота на неговия баща Пано Иванов, спомени за Константин Кисимов, с когото бяха големи приятели и много други. Той трудно склони да напише автобиография. По-точно склониха го неговите приятели като Павел Матев и др. Сред приятелите му имаше много известни хора. Книгата написа, като диктуваше на Серафим Северняк – друг негов голям приятел. Той записваше всичко на касетофон. Говореше със своя характерен език – книгата е написана с много от неговите майтапи.

– Какво знаете за родителите му?

– Баща му Пано Иванов на 18 г. идва от Бесарабия и основава печатница във Велико Търново. Дядо Славейков е печатал книгите си при него. Помня къде се намираше тази печатница – срещу читалище „Надежда” във Велико Търново. Аз съм завършила изобразително изкуство, работила съм като художник и в стария, и в новия театър във Велико Търново.

Димитър Панов още от дете е ходил да гледа циркови представления, харесвало му е как играят. Първите си роли прави на сцената на това читалище „Надежда”. Там се запознават и с Кисима (Константин Кисимов). Димитър го е гледал и му се е възхищавал. Двамата правят трупа, пътуват и играят. Когато Кисимов заминава за в София в Народния театър, викал го е и него да отиде там, но той решава да остане в Търново. Познавам лично Кисимов – голям човек и актьор беше. После свекърът ми отиде в театъра Пловдив – много роли и много награди е получил през живота си.

– От кого наследява любовта към театъра?

– Баща му Пано Иванов е играл любителски. Димитър обичаше да разказва смешни случки за него. Веднъж играл турчин, който измъчва българин според пиесата. Но вместо да вика от болка, жертвата мяукала като коте. Това ядосало Пано – не се създава правдоподобно образът. Следващият път намерил една губерка и като му хакнал в задника на колегата си, такива викове се чули в цялата зала. Публиката много ръкопляскала. А Пано Иванов казал само: „Видя ли, че можеш да викаш! И видя ли колко много ти ръкопляска публиката! ”

Димитър и Кисима – Константин Кисимов бяха основателите на театъра в Велико Търново. Било е любителска трупа тогава, първата. По-късно играе в един пътуващ театър, докато се установи в Пловдив.

– Кажете нещо за съпругата му.

– Той имаше две съпруги. Когато се оженихме през 1962 г., вече се беше развел с първата – истинската ми свекърва фактически. Втората съпруга беше Цветана Панова, също актриса в Пловдивския театър.

– В кои постановки сте го гледали?

– Гледали сме го много, редовно ходехме на спектакли на Молиер и Шекспир – в „Дванайсета нощ” той беше Малволио.  Страхотен беше и в много други негови роли. Публиката много го харесваше, обичаше.

– Казвате, че е имал великолепно чувство за хумор. Кое друго негово качество не сте забравили?

– Всяко лято идваше в Търново, забавлявахме се. Отивахме в ресторанта на „Балкантурист”. Все той плащаше сметките. Не пиеше по принцип, само по една чашка. Заглеждаше се по хубавите мадами, правеха му впечатление. Той самият не беше хубавец. Но баща му е бил много хубав мъж – рус и хубавец. Майка му Елени е била от гръцки произход, от Арбанаси е била – тя също е била много хубава жена.

Димитър Панов беше народен човек, не се големееше и всички много го обичаха. Той и на снимачната площадка е разсмивал колегите си – въобще навсякъде, където е бил. Самият той е поставял пиеси – в книгата са изредени 12 заглавия, между които „Милионерът”, „Министершата”, „Сватбата на Крачински” и др.

– Успя ли да се порадва на внуци?

– Той видя само внуците си, не можа да дочака правнуците. Имам син, кръстен на него  – Димитър Панов. Той има свой бизнес, има талант на актьор, но не стана като дядо си. Имам и дъщеря, тя е при мен в Пловдив. Правнуците му са също двама – по един от сина и дъщерята. Големият свири на пиано, завърши Музикалното училище, композира, имат група, свирят, но помага на баща си в бизнеса на компютър. Малкият работи. Няма театрали. Всички са артисти в живота и в компания

Жени Веселинова/Източник: tretavazrast.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя изчезна на бала през 1990 година. След 22 години баща ѝ отвори стар албум и видя нещо, което преобърна живота им…

Изчезването на Маша Семьонова през юни 1990 година се превърна не само в трагедия за семейството ѝ, но и в една от най-загадъчните тайни на малкия провинциален град. Момичето тръгна за абитуриентския бал в училищната актова зала и повече никога не се върна. Никакви свидетели, никакви улики. Само бялата рокля, въздушните къдрици и последната целувка за довиждане.

Родителите ѝ — Иван и Наталия — години наред се опитваха да се примирят, но как да приемеш липсата на отговор? Домът се превърна в мемориал. Стаята на Маша остана непокътната: плюшено мече върху възглавницата, парфюм с лек ванилов аромат и дневник, на последната страница на който с треперещ почерк бе написано: „Днес ще е особен ден…“Минаха 22 години. Дотогава сивината бе обвила изцяло слепоочията на Иван, а Наталия почти не прекрачваше прага. Загубата се беше превърнала в начин на живот — привикнала, глуха болка.

Есенем веднъж, при рядко почистване на тавана, Иван попадна на картонена кутия с надпис „Училище“. Първо реши да я върне обратно, но нещо в него трепна — може би остатъците от надежда. Вътре лежаха стари училищни тетрадки, картички от съученици и… изтъркан фотоалбум.

Задъхан, Иван отвори корицата. В началото — нищо особено: снимки от училищни екскурзии, час по труд, новогодишно тържество. И изведнъж, на една от последните страници — фотография, която той никога преди не бе виждал. Абитуриентският бал. Тълпа тийнейджъри в пъстри рокли и костюми. В центъра — Маша. Но не това накара сърцето му да застине.

Тя изчезна на бала през 1990 година. След 22 години баща ѝ отвори стар албум и видя нещо, което преобърна живота им…

Изчезването на Маша Семьонова през юни 1990 година се превърна не само в трагедия за семейството ѝ, но и в една от най-загадъчните тайни на малкия провинциален град. Момичето тръгна за абитуриентския бал в училищната актова зала и повече никога не се върна. Никакви свидетели, никакви улики. Само бялата рокля, въздушните къдрици и последната целувка за довиждане.

Родителите ѝ — Иван и Наталия — години наред се опитваха да се примирят, но как да приемеш липсата на отговор? Домът се превърна в мемориал. Стаята на Маша остана непокътната: плюшено мече върху възглавницата, парфюм с лек ванилов аромат и дневник, на последната страница на който с треперещ почерк бе написано: „Днес ще е особен ден…“

Минаха 22 години. Дотогава сивината бе обвила изцяло слепоочията на Иван, а Наталия почти не прекрачваше прага. Загубата се беше превърнала в начин на живот — привикнала, глуха болка.

Есенем веднъж, при рядко почистване на тавана, Иван попадна на картонена кутия с надпис „Училище“. Първо реши да я върне обратно, но нещо в него трепна — може би остатъците от надежда. Вътре лежаха стари училищни тетрадки, картички от съученици и… изтъркан фотоалбум.

Задъхан, Иван отвори корицата. В началото — нищо особено: снимки от училищни екскурзии, час по труд, новогодишно тържество. И изведнъж, на една от последните страници — фотография, която той никога преди не бе виждал. Абитуриентският бал. Тълпа тийнейджъри в пъстри рокли и костюми. В центъра — Маша. Но не това накара сърцето му да застине.

Зад Маша, малко в сянка — фигура на жена. Възрастна. Напълно разпознаваема. Същата усмивка. Същите очи.

Това беше Маша.

Снимката беше датирана… 2008 година.

Иван дълго гледа фотографията, опитвайки се да намери обяснение: шега? фотомонтаж? Но албумът не беше разпечатван, а лентата, на която е направен кадърът, не будеше съмнение — не беше фалшификат.

Той показа снимката на Наталия. Тя изписка и падна на колене, притискайки кадъра към гърдите си.По-късно, обръщайки се към познат журналист, те научиха, че през 2008 година в друг град наистина се е състоял юбилеен вечер на училище — не тяхното, друго, на триста километра. На снимката случайно попаднала жена, дошла „само да погледа“. Тя не казала името си и бързо си тръгнала, оставяйки всички в недоумение.

Чрез връзки и с усилията на приятели успяха да открият човека, направил снимката. Той потвърди: да, имало такава жена, и дори си спомни, че е питала за пътя към автогарата.

Следа от преди месец водеше към старо село, където в манастирска общност живеели жени, отказали се от миналото. Иван и Наталия потеглиха натам — невярващи, но все пак с надежда.

Чакаха пред портата. След час при тях излезе жена с прост забрадка. Само няколко мига — и всичко стана ясно. Това беше тя. Тяхната Маша. Жива.

Със сълзи тя разказа, че е избягала в нощта на бала — изморена от натиска, очакванията и… след като станала свидетел на трагичен инцидент, се уплашила да се върне. Но през цялото това време е живяла. Учила. Работила. Молила се. И гледала старото фото на родителите си, което винаги носела със себе си.

Те се върнаха у дома тримата.

Завръщането на Маша: живот след мрака

Когато Маша прекрачи прага на родния дом, тишината сякаш обгърна всяко ъгълче. Иван стоеше в коридора, без да знае какво да каже, а Наталия не сдържаше сълзите — струваше ѝ се, че отново вижда момичето си на петнайсет, в същата онази училищна рокля. Но пред тях стоеше зряла жена — с уморени очи, но със същото познато изражение.

Беше минала почти четвърт век. Да върнеш всичко назад бе невъзможно. Но можеше да се започне отначало.

Тайната на онази нощ

Вечерта, на кухненската маса, където всичко си беше както преди — чаши с цветчета, бяла захар в стъклен буркан, — Маша започна да разказва. Този разказ се бе борил да излезе години наред.

— Тръгнах си от бала по-рано — каза тя. — Тогава вече бях решила, че няма да се върна у дома.

Тя разказа как станала свидетел на сбиване между двама младежи — единият бил тежко ранен, другият избягал. Но именно Маша, уплашена, че ще обвинят нея, — се втурнала да бяга. Тя не знаела, че момчето е добре и че по-късно истинският виновник е бил открит. Страхът надделял над логиката.

Замина с автостоп за друг град, живя в евтини хостели, после попадна в манастирска общност, където я приеха без да задават въпроси. Научи се да тъче, да лекува с билки, да помага на другите. Промени името си, а документи намери по-късно чрез позната монахиня. И през цялото това време… живя без право на минало.

Но сърцето ѝ не намираше покой. Понякога нощем се будеше от сънища, в които майка ѝ я викаше у дома. Представяше си как с баща си гледат през прозореца. И всеки път се плашеше, че вече е твърде късно да се върне.

— Мислех, че ме мразите. Че съм ви предала.

Наталия стисна ръката ѝ.

— За нас нямаше значение какво е станало. Бихме простили всичко, само да беше жива.

Как да живеем нататък

Завръщането на Маша не донесе мигновено щастие. Предстоеше им отново да се учат да са семейство. Иван понякога се прибираше в работилницата си, за да се справи с напиращите чувства. Трудно свикваше с мисълта, че тя отново е тук. В моменти на самота прелистваше стари писма, които така и не изпрати — писма, адресирани до дъщеря в пустотата.

Наталия, напротив, сякаш разцъфна. Отново започна да пече пайове, отвори завесите, спря сънотворните. Съседите започнаха да идват — първо плахо, от любопитство, после — от съчувствие. Маша се стараеше да не говори често за миналото. Вместо това предложи да помага в местната библиотека — там не достигаха хора.

Стара улика

Няколко месеца след завръщането, когато животът започваше да се подрежда, на вратата се почука. На прага стоеше мъж в униформа — следовател в оставка, Пьотр Яковлевич. Някога той водеше делото за изчезването на Маша.

— Чух, че момичето ви се е намерило — каза той. — И знаете ли, странно е… защото миналата пролет получих анонимен плик по пощата.

Вътре — стара касета. На нея — запис от абитуриентския бал. Черно-бял фрагмент, едва няколко минути. На видеото — онзи момент, в който Маша излиза навън. А след нея — мъж със светло яке. Лицето му е неясно, но походката — позната. Това беше един от учителите, напуснал веднага след изчезването на Маша. Името му нито веднъж не бе изплувало в разследването.

Иван сви юмруци.

— Смятате ли, че е замесен?..

— Не знам. Но е възможно изчезването ѝ онази вечер да не е било просто от страх. Има повече, отколкото си мислите.

Нова глава

Това откритие разрови старата рана. Маша се разклати — може би през цялото това време е била пешка в нечия чужда игра, а не просто избягало момиче.

Полицията възобнови разследването. Мъжа — именно онзи учител — откриха в периферията. Той отричаше всичко, но един от бившите ученици, видял снимката му в новините, си спомни: в онази нощ наистина е видял как учителят отвежда Маша към колата, а после се връща сам. Защо никой не го каза по-рано? Страх. Забрава. Трудно е да се прецени след 22 години.

Маша стана не само дъщеря, върнала се у дома, но и свидетел по собственото си дело. Предстояха разпити, съд, истина, която тепърва трябваше да се разкрие.

Епилог: светлина след мрака

Мина година. Домът на семейство Семьонови се преобрази. Иван построи в градината беседка, където всяка събота се събира семейството. Наталия откри кръжок по бродерия. Маша вече води уроци по психология във вечерно училище — помага на тийнейджъри с трудни семейства, кризи, страх от бъдещето.

Съдът установи, че учителят действително е бил свързан с изчезването на Маша и макар да не ѝ е причинил физическа вреда, неговите действия са станали отправна точка за бягството ѝ. Той получи условна присъда — поради давност. Но най-важното — възтържествува справедливостта.

А в стария  фотоалбум вече има нова снимка. Маша, Иван и Наталия. Трима, преживели немислимото. Лицата им — не съвършени, но истински. В очите — болка, но и сила.

Понякога, за да се превърнете отново в семейство, трябва да минете през тъмнината. Но ако се държите заедно, и изгубената дъщеря може да намери пътя обратно у дома.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина легендата в киното Робърт Редфорд - "Артистът, който промени играта"

Първата професионална актьорска изява на Робърт Редфорд – водещ на ТВ игра, му носи хонорар от 75 долара. Той е сред най-високо платените актьори на планетата досега. И сред най-желаните.

Робърт Редфорд се ражда на 18 август, през 1936 година в Калифорния. Израства в семейството на счетоводителя Чарлс Робърт Редфорд и съпругата му Марта. За съжаление Марта Редфорд умира твърде рано – точно когато синът ѝ завършва гимназия.

Красивият младеж е с буен нрав и често проявява агресия в характера си. Забърква се в дребни кражби в гимназията, а заради злоупотребата с алкохол губи бейзболната си стипендия като студент в Университета в Колорадо.

След като учи в института по изкуствата Pratt и живее известно време в Европа, се завръща в САЩ и започва да учи актьорско майсторство в Американската Академия за Драматични Изкуства. През 1958-ма се жени за Лола Ван Вагенен, която му ражда четири деца, едно от които умира от синдрома на внезапната смърт при бебетата. Развеждат се през 1985-а.

Дъщеря му Шона Редфорд е художничка, а синът му Джейми Редфорд е сценарист. Втората му дъщеря Ейми Харт Редфорд наследява любовта към актьорската професия.

Много са незабравимите роли на Робърт Редфорд. Първият му значителен успех идва след снимките на „Бъч Касиди и Сънданс Кид” през 1969-а, когато актьорът е на 32 години. „Такива, каквито бяхме” и „Ужилването”, и двата през 1973 г., правят от Редфорд актьор № 1 в боксофиса за следващите 3 години.Актьорът продължава да живее в обширно ранчо в Юта, където през 1980-а създава институцията „Сънданс“ за подпомагане на изгряващи кинотворци.

Ежегодният кинофестивал, който организира, е един от най-влиятелните в света. Режисьорски дебют Редфорд прави през 1985 г. с „Обикновени хора”.През 1992 г. печели овациите и на публиката и на критиката с „Там тече река”, а през 1994-а с „Телевизионно състезание” отново получава номинация за най-добър режисьор.

Единственият „Оскар“, който Редфорд получава през дългогодишната си кариера, е за филма „Обикновени хора“ (режисьорският му дебют по романа на Джудит Гест), въпреки че е номиниран още два пъти за златната статуетка.

Другата награда на Академията актьорът получава за цялостен принос за създаването на филмовия фестивал Sundance. За целия си творчески път до момента има 34 отличия и 47 номинации.Около името му винаги се плетат интриги. Той е яркото доказателство, че красивите мъже с гигантски талант извън големия екран трябва да се справят със спекулации, клюки и високомерие. И го прави. Справя се и продължава напред.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тройният убиец от „Гео Милев”.През 1997 година застрелва баща си, доведената си майка и убива с нож брат си/Видео/

Тройният убиец от „Гео Милев” в София Димитър Кънчев, който уби най-близките си през 1997-а, бе осъден на 18 години след съдебна сага, продължила 16 години. 

След две прекарани нощи в Софийския затвор той твърди, че е невинен в интервю за предаването „Нека говорят… с Росен Петров”. Обяснява присъдата си с нечии засегнати интереси и не се разкайва, защото не е извършил нищо.

На 3 март 1997 г. 17-годишният тогава Кънчев застрелва баща си Николай Кънчев, доведената си майка Миглена и убива с нож 4-годишния си брат Николай след скандал за пари. Тогава той направи самопризнания и заведе полицията на мястото, където в контейнер за боклук бе изхвърлил окървавените си ръкавици, тефтерче и счупено огледало от апартамента. Заради нарушения на разследващите и привикването на пияни поемни лица, част от доказателствата се оказаха невалидни, а после Кънчев заяви, че направил самопризнанията под натиск.

„Когато човек е невинен човек, идва сам, когато е виновен, бяга. Не съм мислел да бягам”, казва той след като бе прибран в затвора тази седмица. Твърди, че по случая му има лъжесвидетелстване и фалшиви протоколи в следствието.

Записът с пълното му признание той определя като „прословут”, но като такъв, на който никой не вижда, че чете думите, които казва. „Явно съм засегнал нечии интереси”, обяснява присъдата си и допълва, че тогавашният вътрешен министър, чието име не си спомня, предизборно поискал случаят да бъде приключен за 24 часа.

Софийският градски съд първоначално оправда Димитър Кънчев. За 15 г. делото мина през 10 състава на три съда. Общо 5 пъти Кънчев беше оправдаван. Четири пъти Върховният касационен съд върна делото за ново разглеждане, за да се стигне до окончателната осъдителна присъда.

„Може би не съм единственият невинен тук. На 15-16 съдии мнението не е маловажно – да ме признаят за невинен и да си сложат подписите. После други да го връщат с особени мнения. Най-лошото в цялата ситуация, както с мен се случи, може да се случи с всеки един”, каза Кънчев и обещава случаят му да стигне до съда в Страсбург.

След тройното убийство той продължава да живее в апартамента, в който се е случило, защото така преценил. Имал приятелка и работа, искал да създаде и семейство. Не се разкайва, защото не е извършил нищо.

Братът на убитата Миглена Георги Лазаров призна, че след края на дългогодишната сага от плещите му е паднал товар, който досега до е отдалечавал от близките му, но загубата остава същата, независимо от присъдата.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ